Жените (ОТКЪС), Кристин Хана

 

    ГЛАВА 1

    Остров Коронадо, Калифорния
    Май 1966 г.
    
    Ограденото със стена имение на семейство Макграт беше отделен, защитен свят. Тази вечер по здрач двукрилите прозорци на къщата в тюдориански стил сияеха като скъпоценности сред тучната, добре оформена градина. Над нея се полюшваха листата на палмите; свещи се рееха по повърхността на езерото и златни фенери висяха от клоните на голям калифорнийски вечнозелен дъб. Облечени в черно сервитьори сновяха сред изисканите гости със сребърни подноси с шампанско, а джаз трио свиреше тихо в ъгъла.
    Двайсетгодишната Франсис Грейс Макграт знаеше какво се очаква от нея тази нощ. Тя трябваше да е самото олицетворение на млада дама от добро потекло, усмихната и кротка. Всякакви неподобаващи емоции трябваше да бъдат сдържани и скривани, понасяни в мълчание. Уроците, които Франки бе научила у дома, в църквата и в Академията за момичета „Св. Бернадет“, бяха възпитали у нея силен усет за приличие. Смутът, обхванал цялата страна, гневът, който избухваше по улиците на града и в кампусите на колежите, беше далечен и чужд свят за нея, така неразбираем, както и конфликтът в далечния Виетнам.
    Тя сновеше сред гостите, отпиваше кока-кола с лед, опитваше да се усмихва и спираше тук-там, за да поговори с приятели на родителите си с надеждата, че не издава тревогата си. През цялото време погледът ѝ търсеше сред тълпата брат ѝ, който закъсняваше за собственото си парти.
    Франки боготвореше по-големия си брат Финли. Те бяха неразделни, две чернокоси и синеоки хлапета, с разлика по-малко от две години, които прекарваха дългите калифорнийски лета далече от надзора на възрастните – караха велосипедите си от единия до другия край на сънливия остров Коронадо и рядко се прибираха преди мръкване.
    Но сега Финли щеше да отиде някъде, където тя нямаше да може да го последва.
    Ревът на автомобилен двигател смути тихото парти; клаксони зареваха силно един след друг.
    Франки видя как майка ѝ потрепна при този шум. Бет Макграт мразеше всичко показно или вулгарно и определено не смяташе, че някой трябва да обявява присъствието си чрез вой на клаксон.
    След малко Финли влетя през задната порта. Красивото му лице беше зачервено и един кичур от къдравата черна коса бе паднал над челото му. Най-добрият му приятел Рай Уолш го беше прегърнал през раменете. И двамата не изглеждаха особено стабилни. Смееха се пиянски, прегръщаха се, а след малко още техни приятели нахлуха на партито.
    Облечена безупречно, с тясна черна рокля, и с царствена прическа, майка ѝ тръгна към смеещите се младежи. Беше си сложила перлите, завещани от баба ѝ – деликатно напомняне, че Бет Макграт някога е била Бет Алегзандър, от семейство Алегзандър от Нюпорт Бийч.
    – Момчета – каза тя с добре школувания си очарователен глас. – Колко мило, че най-сетне дойдохте.
    Финли залитна настрани от Рай и опита да запази равновесие.
    Баща му даде знак на музикантите и те спряха да свирят. Внезапно се чуха звуците на остров Коронадо в пролетната нощ – гърленото мъркане на океана, шепотът на палмите над тях, лаят на куче надолу по улицата или на брега.
    Бащата, облечен с черен костюм по поръчка, бяла риза и черна вратовръзка, с цигара в едната ръка и манхатън в другата, тръгна напред. С късата си черна коса и четвъртитата челюст той приличаше на бивш боксьор, който е забогатял и се е научил да се облича добре, което не беше далеч от истината. Дори сред тези красиви и изискани хора той и съпругата му се открояваха, излъчваха успех. Тя беше наследница на стари пари и родена на върха на социалната стълбица, а той се бе изкачил сам, за да застане уверено до нея.
    – Приятели, роднини и съученици – каза той със силния си глас. Когато Франки беше малка, в гласа му още се усещаше ирландският акцент, който той усилено се опитваше да изличи. Често им разказваше своята собствена имигрантска митология – история за усилия и тежък труд. Рядко споменаваше богатството и възможностите, които бе получил след брака си с дъщерята на своя шеф, но всички знаеха за това. Те знаеха също, че след смъртта на родителите на жена му той е увеличил богатството поне три пъти благодарение на страстта, с която развиваше бизнеса с недвижими имоти в Калифорния.
    Той прегърна през раменете стройната си жена и я притег­ли към себе си, доколкото тя би позволила пред хората.
    – Радвам се, че дойдохте да пожелаем заедно бон воаяж на нашия син, Финли – усмихна се той. – Вече няма да го вадим от полицейския участък на Коронадо в два сутринта след някое нелепо приключение.
    Чуха се откъслечни смехове. Всички тук знаеха за заобиколния път на порастването, по който бе поел Финли. Той беше златно момче, диво дете, което можеше да смекчи и най-суровото сърце. Хората се смееха на шегите му; момичетата го следваха по петите. Всички обичаха Финли, но и всички бяха съгласни, че той е голяма беля. Остана да повтаря четвърти клас, предимно заради постоянните пакости. Държеше се не особено почтително в църквата и харесваше момичета, които носят къси поли и цигари в чантичката си.
    Когато смехът утихна, баща им продължи:
    – Вдигам наздравица за Финли и за неговото велико прик­лючение. Гордеем се с теб, сине!
    Появиха се сервитьори с бутилки „Дом Периньон“ и започнаха да наливат шампанското. Чуваше се звънтене на чаши. Гостите обградиха Финли, мъжете го тупаха по гърба и го поздравяваха, а младите жени се бутаха напред, съперничейки си за вниманието му.
    Баща ѝ даде знак на музикантите и те пак започнаха да свирят.
    Останала сама, Франки тръгна към къщата и мина покрай голямата кухня, където готвачите усърдно нареждаха хапки по подносите.
    Шмугна се в кабинета на баща си. Това беше любимото ѝ място като дете. Големите меки кожени кресла, табуретките за крака, лавиците с книги по две от стените, огромното писалище. Включи осветлението. Стаята миришеше на стара кожа и на пури, с дъх на скъп одеколон. На писалището имаше спрет­нати купчини със строителни разрешения и архитектурни планове.
    Една от стените беше посветена на историята на нейното семейство. Фотографии в рамки, които майка ѝ беше наследила от родителите си, и дори няколко, които баща ѝ бе донесъл от Ирландия. Имаше снимка на прадядо ѝ Макграт, с военна униформа, който отдаваше чест пред обектива. До нея беше сложеният в рамка медал, който дядо ѝ бе получил през Първата световна война. Снимка от сватбата на родителите ѝ беше закачена между Пурпурното сърце на Алегзандър и изрезка от вестник със снимка на кораба, на който беше служил – как влиза в пристанището в края на войната. Нямаше снимки на баща ѝ в униформа. За негов голям срам, той бeше сметнат за негоден за военна служба. Често негодуваше заради това, но единствено пред близките си и само когато беше пил. След войната той бе убедил дядо Алегзандър да започне да строи достъпни жилища в Сан Диего за завърналите се ветерани и смяташе това за своя принос към войната. Начинанието се оказа изключително успешно и той все казваше колко се гордее с това, че всички в Коронадо сякаш вече са забравили, че не е служил в армията. Нямаше снимки на децата му, още не. Баща ѝ вярваше, че всеки трябва да заслужи мястото си на тази стена.
    Франки чу как вратата се отваря тихо зад нея и някой каза:
    – О, съжалявам, не исках да преча.
    Тя се обърна и видя Рай Уолш на прага. Той държеше коктейл в едната си ръка и кутия цигари „Олд Голд“ в другата. Без съмнение търсеше място, където да пуши на спокойствие.
    – Крия се от партито – каза тя. – Май не ми е много до празнуване.
    Той остави вратата отворена.
    – Аз правя същото, предполагам. Вероятно не ме помниш…
    – Джоузеф Райърсън Уолш, накратко Рай. Като уискито – каза Франки и опита да се усмихне. Така ѝ се беше представил миналото лято. – Защо се криеш? С Фин сте неразделни. И двамата обичате хубавите партита.
    Когато той се приближи, сърцето ѝ сякаш подскочи леко. Той имаше този ефект над нея още от първата им среща, но преди не бяха разговаряли. Не знаеше какво да му каже сега, когато се чувстваше някак… сама.
    – Той ще ми липсва – каза тихо Рай.
    Тя усети паренето на сълзите и бързо се извърна към стената на спомените; той се приближи до нея. Двамата се вгледаха в семейните снимки и трофеи. Мъже с униформи, жени със сватбени рокли, медали за храброст, сгънато на триъгълник и сложено в рамка американско знаме, което бяха дали на баба ѝ по бащина линия.
    – Защо тук няма снимки на жени, освен на сватбените? – попита Рай.
    – Това е стената на героите. За да се почете саможертвата, която нашето семейство е правило в служба на тази страна.
    Той запали цигара.
    – Жените също могат да бъдат герои.
    Франки се засмя.
    – Какво смешно има?
    Тя се обърна към него и избърса сълзите си.
    – Аз… ами… нали нямаш предвид…
    – Да – отвърна той, като я гледаше. Тя не помнеше друг мъж да я е гледал така, с такава интензивност. Секна ѝ дъхът. – Говоря сериозно, Франки. Сега сме хиляда деветстотин шейсет и шеста. Целият свят се променя.
    
    * * *
    
    След няколко часа, когато гостите вече бяха започнали да се сбогуват любезно, Франки осъзна, че още мисли за Рай и за казаното от него.
    Жените също могат да бъдат герои.
    Никой не ѝ беше казвал такова нещо. Нито учителите ѝ в „Св. Бернадет“, нито родителите ѝ. Нито дори Финли. Защо никога не ѝ бе хрумвало, че едно момиче, една жена, също може да намери мястото си на стената в кабинета на баща ѝ с някаква героична или много важна постъпка; че една жена може да изобрети нещо или да открие нещо, или да бъде медицинска сестра на фронта, буквално да спасява животи?
    Тази идея беше като земетресение, тя разтърси нейното ограничено схващане за света и за нея самата. От години всички – бавачки, учители, майка ѝ – ѝ казваха, че сестринската професия е отлична професия за една жена.
    Учителка. Медицинска сестра. Секретарка. Това бяха приемливите поприща за момиче като нея. Дори миналата седмица, когато тя се оплакваше колко трудна е биологията в горния курс, майка ѝ каза: На кого му пука за жабите, Франки? Ти просто ще бъдеш медицинска сестра, докато не се омъжиш. И между другото, време е да започнеш да мислиш за това. Не пришпорвай толкова нещата в училище. Кому е нужно да завършиш по-рано? Трябва да излизаш повече. Франки беше учена да вярва, че нейната работа е да стане добра съпруга, да отгледа добре възпитани деца и да поддържа хубав дом. В католическото училище прекарваха дните си, като се учеха как гладят до съвършенство илици, да сгъват салфетки, да подреждат елегантно маса. В Женския колеж в Сан Диего нямаше голямо бунтарство сред състудентките и приятелките ѝ. Момичетата се шегуваха, че ще завършат с научна степен „съпруга“. Дори нейният избор да стане медицинска сестра не беше свързан с някаква цел; тя искаше само да получава добри оценки и да накара родителите си да се гордеят с нея.
    Докато музикантите прибираха инструментите си, а сервитьорите вече събираха празните чаши, Франки си събу сандалите, излезе от двора и тръгна по пустия „Оушън Булевард“, който беше широка павирана улица, разделяща къщата на родителите ѝ от плажа.
    Златният пясък на Коронадо Бийч се простираше пред нея. Вляво беше прочутият „Хотел дел Коронадо“, а вдясно беше голямата военноморска въздушна база Норт Айлънд, която наскоро беше призната за родно място на военноморската авиация.
    Хладен нощен бриз се опитваше да разроши нейната дълга до брадичката, подстригана на черта коса, но не можеше да се справи с „Аква Нет“, лака, който придържаше всеки кичур на мястото му.
    Тя седна на хладния пясък, прегърна колене и се вгледа във вълните. В небето висеше пълна луна. Недалече на брега сияеше оранжев огън и във въздуха се носеше миризмата на дим.
    Как една жена може да разшири своя свят? Как една жена може да започне пътешествие, ако никой не я е поканил на него? За Финли беше лесно, пътят пред него беше вече прокаран. Той щеше да стори това, което всички мъже Макграт и Алегзандър бяха правили; щеше да служи на страната си с чест и после щеше да поеме семейния бизнес с недвижими имоти. А за нея никой не беше и помислял, че я чака друго бъдеще освен брака и майчинството.
    Тя чу смях зад себе си, някой тичаше по пясъка. Една млада руса жена си свали обувките и нагази в прибоя. Рай я последва, като също се смееше, и дори не си направи труда да се събува. Някой пееше фалшиво „Walk Like a Man“.
    Финли се тръшна на пясъка до Франки и залитна пиянски към нея.
    – Къде беше цяла нощ, кукличке? Липсваше ми.
    – Здрасти, Фин – каза тя тихо. Наведе се към него. Спомняше си как играеха на този плаж като деца, как строяха сложни замъци от пясък и купуваха ледени близалки от камиона за сладолед със звънчетата, който сновеше по „Оушън Булевард“ през лятото. Прекарваха дълги часове на сърфовете, с провесени от двете страни крака, разговаряха под горещото слънце, докато чакаха правилната вълна, споделяха най-дълбоките си тайни.
    Винаги заедно. Най-добри приятели.
    Тя знаеше от какво се нуждае той сега; да му каже, че се гордее с него, и да го изпрати с усмивка, но не можеше да го направи. Никога не се бяха лъгали. Не мислеше да започва сега.
    – Фин, сигурен ли си, че трябва да отиваш във Виетнам?
    – Не питай какво страната ти може да ти даде, питай какво ти можеш да дадеш на страната си.
    Франки въздъхна. С Финли много уважаваха президента Кенеди. Думите му бяха важни за тях, така че как можеше да възрази?
    – Знам, но…
    – Не е опасно, Франки, повярвай ми. Аз съм завършил Военноморската академия, офицер съм, с топло местенце на кораб. Ще се върна за нула време. Няма дори да се усетиш.
    Всички казваха едно и също: комунизмът е зло, което трябва да бъде спряно. Това бяха годините на Студената война. Опасно време. Ако велик човек като президента Кенеди може да бъде убит посред бял ден от комунист в Далас, то как някой американец би могъл да се чувства в безопасност? Всички бяха съгласни, че не може да се позволи на комунизма да процъфтява в Азия и именно Виетнам е мястото, където трябва да го спрат.
    По вечерните новини показваха усмихнати войници, които прекосяваха на групи виетнамската джунгла и вдигаха палци към репортерите. Нямаше кръвопролития.
    Финли я прегърна през раменете.
    – Ще ми липсваш, Фъстъче – каза той. Тя чу как гласът му пресекна, и разбра, че той се страхува.
    Нима се опитваше да крие страха си от нея? Или от себе си?
    И тогава страхът и тревогата, които цяла нощ се опитваше да потисне, вече не можеха да бъда пренебрегвани, внезапно пораснаха така, че станаха непоносими.
    Брат ѝ отиваше на война.

    

    ГЛАВА 2
    
    
През следващите шест месеца Франки пишеше на брат си всяка неделя след църква. Той ѝ изпращаше забавни писма за живота си на кораба и за щуротиите на моряците. Изпращаше и снимки на зелени джунгли, лазурни морета и бели като сол брегове. Разказваше за партитата в офицерския клуб, за баровете на върха на сградите в Сайгон и за знаменитостите, които идваха да забавляват войниците.
    В негово отсъствие Франки учи усилено и завърши по-рано, с отличие. Като новорегистрирана медицинска сестра, тя започна първата си работа – нощна смяна в малка болница в Сан Диего. Напоследък започваше да мисли да се изнесе от дома на родителите си и да си вземе собствен апартамент – мечта, която бе споделила с Финли в писмото си миналата седмица. Помисли си само, Фин. Да живеем някъде близо до брега. Може би в Санта Моника. Колко ще е забавно…
    
А сега, в тази студена нощ в последната седмица на ноември, коридорите на болницата бяха тихи. Облечена с колосаната си бяла униформа, с бяла шапчица, прихваната с фиби, върху напръсканата с лак коса, Франки вървеше след дежурната нощна сестра към една частна стая, в която нямаше нито цветя, нито посетители. Там спеше млада жена. Франки отново слушаше инструкции как да си върши работата.
    – Гимназистка от „Св. Ана“ – каза дежурната сестра, после оформи с устни „бебе“, сякаш самата дума беше грях. Франки знаеше, че „Св. Ана“ е местният дом за неомъжени майки, но никой не говореше за тях: момичета, които внезапно бяха напуснали училище и се връщаха след месеци мълчаливи и самотни.
    – Системата ѝ свършва, мога да…
    – За бога, госпожице Макграт, знаете, че не сте готова за това. От колко време сте тук? От седмица?
    – Две, госпожо. И аз съм пълноправна медицинска сестра. Завърших с…
    – Няма значение. Мен ме интересуват клиничните умения, а вие нямате още такива. Засега ще сменяте подлоги, ще пълните каните с вода, ще помагате на пациентите да отидат до тоалетната. Когато сте готова за нещо повече, аз ще ви уведомя.
    Франки въздъхна тихо. Не беше учила така усилено и не завърши по-рано само за да сменя подлоги и да разбухва възглавници. Как щеше да добие клиничните умения, които ѝ трябваха, за да постъпи в първокласна болница?
    – Така че, моля, записвайте и наблюдавайте всички венозно прилагани медикаменти. Информацията ще ми трябва незабавно. Вървете.
    Франки кимна и започна нощната си обиколка – влизаше от стая в стая.
    Беше вече почти три сутринта, когато влезе в стая 107. Отвори леко вратата, защото не искаше да буди пациентите.
    – Да не дойдохте да видите изрода?
    Франки застина, не знаеше как да реагира.
    – Мога да дойда по-късно…
    – Останете, моля.
    Франки затвори вратата след себе си и тръгна към леглото. Пациентът беше млад, с дълга, рошава руса коса и бледо изпито лице. Над горната му устна имаше туфичка тъмноруси косми. Той приличаше на хлапе, от онези, които сърфират по вълните в Тресъл, само че в ъгъла на стаята имаше инвалидна количка.
    Тя виждаше очертанията на краката му под завивката. Всъщност на един крак.
    – Можеш да погледаш, как иначе – рече той. – Кой не би гледал автомобилна катастрофа?
    – Притеснявам ви – каза тя, отстъпи назад и понечи да се обърне.
    – Не си тръгвай. Изпращат ме в психиатричното отделение, защото се опитах да се самоубия. Ще ме поставят под опека, или както там се казва. Сякаш знаят какво съм си мислел. Е, сигурно ти си последният човек с всичкия си, който ще видя за доста дълго време.
    Франки тръгна предпазливо напред, провери системата му и записа данните в картона му. Никога не беше срещала човек, който се е опитал да се самоубие. Струваше ѝ се неприлично да го попита защо, но също толкова неприлично ѝ се струваше да си замълчи.
    – Изкарах там триста и четиресет дни. Мислех си, че ще се прибера и ще съм свободен. Но не стана. Малко ми оставаше.
    Той видя объркването ѝ и обясни:
    – Виетнам. – Въздъхна. – Моето момиче, Джили, тя не ме остави, пишеше ми любовни писма чак докато не стъпих на онази проклета Скоклива Бети и си изгубих крака. – Той погледна надолу. – Тя ми каза, че ще свикна, да си дам време. Аз опитвам…
    – Твоето момиче ти е казало това?
    – О, не. Една сестра от Дванайсета евакуационна болница. Тя ме спаси, човече. Седя с мен, докато берях душа. – Той погледна Франки и посегна към ръката ѝ. – Ще останете ли с мен, докато заспя, госпожо? Все сънувам кошмари…
    – Разбира се, войнико. Няма да ходя никъде.
    Франки още държеше ръката му, когато той заспа. Не можеше да не мисли за Финли и за писмата, които ѝ пишеше всяка седмица – пълни със забавни истории и с описания на красотата на природата там. Трябва да видиш какви коприни и скъпоценни камъни има тук, кукличке. Мама няма да може да спре да купува. О, и моряците знаят как да се веселят. Той не спираше да я уверява, че войната е към края си. Уолтър Кронкайт казваше същото по вечерните новини.
    Но войната продължаваше.
    И мъжете умираха. Губеха краката си, очевидно.
    Една сестра в Дванайсета евакуационна болница. Тя ме спаси, човече.
    
Франки никога не бе помисляла за сестрите във Виетнам; във вестниците не се споменаваше за никакви жени. Със сигурност никой не казваше, че в тази война участват и жени.
    Жените могат да бъдат герои.
    И тогава Франки усети някакво пробуждане, появата на една дръзка нова амбиция.
    – Аз мога да служа на страната си – каза тя на мъжа, чиято ръка държеше. Това беше революционна, плашеща, вълнуваща мисъл.
    Но можеше ли? Наистина?
    Как разбираш дали притежаваш силата и куража за такова нещо? Особено ако си отгледана като дама, чийто кураж никога не е подлаган на изпитания.
    Тя позволи на идеята да порасне, затвори очи и си представи как казва на родителите си, че ще постъпи във флота и ще отиде във Виетнам. Как ще напише на Финли: Бийте барабаните, моля, аз постъпвам във флота и тръгвам за Виетнам! Ще се видим скоро!
    
Ако го направеше сега, можеха да бъдат там заедно. Във Виетнам.
    Тя можеше да си спечели място на стената на героите, и то не чрез изгоден брак. А като спасява животи на война.
    Родителите ѝ щяха много да се гордеят с нея, така както се гордееха с Финли. Откакто се помнеше, те все повтаряха, че военната служба е техен семеен дълг.
    Чакай.
    Първо го обмисли, Франки. Може да е опасно.
    
Но опасността нямаше да е голяма. Тя щеше да е на болничен кораб, далече от бойните действия.
    Когато пусна ръката на войника, вече беше решила.
    
    * * *
    
    През изминалата седмица Франки бе планирала почти маниакално заминаването си, като не каза на никого за намеренията си, не поиска съвет. Тя не спираше да си повтаря, че трябва да забави темпото, да премисли всичко и наистина се опита да го направи, но всъщност знаеше какво иска и нямаше да позволи на никого да я разубеди.
    След един бърз душ тя се върна в стаята си, която бе обзаведена като за малко момиче още преди години – леглото имаше балдахин с къдрички, килимът беше пухкав и на райета, тапетите бяха в светлозелено и розово. Тя избра една от консервативните рокли, които майка ѝ често ѝ купуваше. Търси качеството, Франсис; така една жена се отличава още от пръв поглед.
    Както и очакваше, по това време на деня къщата беше празна. Майка ѝ играеше бридж в кънтри клуба, а баща ѝ беше на работа.
    В един и двайсет и пет Франки отиде с колата до най-близкия офис за набиране на доброволци, пред който стоеше малка група протестиращи срещу войната. Те крещяха девизи и държаха табели с надписи: „ВОЙНАТА НЕ Е ЗДРАВОСЛОВНА ЗА ДЕЦАТА И ДРУГИТЕ ЖИВИ СЪЩЕСТВА“ и „ДА ПУСКАШ БОМБИ ЗА МИР Е КАТО ДА ЧУКАШ ЗА ДЕВСТВЕНОСТ“.
    Двама мъже с дълги коси горяха повиквателните си – което беше незаконно, – а останалите ги аплодираха. Франки никога не беше разбирала тези протести. Те наистина ли си мислеха, че с няколко плаката ще убедят Линдън Джонсън да спре войната? Не разбираха ли, че ако Виетнам падне пред комунизма, ще го последва цяла Югоизточна Азия? Нима не четяха колко ужасни са тези режими?
    Франки се чувстваше много уязвима, когато слезе от колата. Тя стискаше скъпата си тъмносиня чанта от телешка кожа до тялото си, докато приближаваше тълпата, която сега крещеше: „По дяволите, не, няма да отидем“.
    Хората се обърнаха към нея и за миг се умълчаха.
    – Това е проклета млада републиканка! – извика някой.
    Франки се принуди да продължи напред.
    – О, човече – извика друг. – Тая мацка е откачена.
    – Не отивай там!
    Франки отвори вратите на офиса. Вътре видя бюро, над което имаше надпис: „Бъди патриот. Запиши се във флота“. Моряк с униформа стоеше до единия край на масата.
    Франки затвори вратата и тръгна към бюрото.
    Протестиращите започнаха да удрят по прозореца. Франки се опитваше да не потрепва, да не изглежда притеснена или изплашена.
    – Аз съм медицинска сестра – каза тя, без да обръща внимание на шума отвън. – Бих искала да се присъединя към флота и да се запиша доброволка за Виетнам.
    Морякът погледна притеснено към тълпата отвън.
    – На колко сте години?
    – На двайсет, сър. Ще направя двайсет и една следващата седмица.
    – Нужни са две години служба във флота, преди да ви изпратят във Виетнам, госпожо. Ще трябва да отслужите две години тук, в болница, преди да можете да заминете.
    Две години. Войната щеше да е свършила дотогава.
    – Не ви ли трябват медицински сестри във Виетнам?
    – О, трябват ни.
    – Брат ми е там. Искам… искам да помогна.
    – Съжалявам, госпожо. Правилата са такива. Това е за вашата безопасност, уверявам ви.
    Посърнала, но не и обезкуражена, Франки излезе от офиса и мина бързо покрай протестиращите, които ѝ крещяха обиди – и намери наблизо една телефонна будка. Прегледа телефонния указател на Лос Анджелис и намери адреса на най-близката наборна служба на военновъздушните сили.
    Когато отиде там, ѝ казаха същото – че ѝ трябва повече опит в страната, преди да тръгне за Виетнам.
    В наборната служба на сухопътни войски най-сетне чу това, на което се надяваше: Разбира се, госпожо. Армейският медицински корпус се нуждае от сестри. Можете да заминете веднага след основното обучение.
    
Франки написа името си на пунктираната линия и просто така стана младши лейтенант Франсис Макграт.

 

    ЛИНК КЪМ КНИГАТА >>