Глава 1
ЛИЪМ
Леко похъркване ми напомня, че не съм сам. Тежестта на проснатото върху мен тяло ме разбужда веднага. Във въздуха и чаршафите се усеща застоялият аромат на парфюм.
Завесите са дръпнати и слънчевите лъчи нахлуват през големия прозорец, който ми осигурява страхотна гледка и уединение.
Когато се обръщам, виждам лице, което не познавам, лице, което не мога да свържа с име. Не си спомням как тази жена се е озовала в хотелската ми стая и в леглото ми.
Вероятно мога да си обясня частта с леглото.
Русата коса ме навежда на мисълта, че не съм си правил труда да я питам за името ѝ или коя е любимата ѝ напитка. Сигурно разговорът ни е бил само с очи, ръце и устни. Има един-единствен цвят коса, който може да накара сърцето ми да затупти, и той не е рус.
Нито червен.
Очите също.
Никога сини очи.
Трябва да са кафяви или зелени, но никога сини.
Това не е плъзгане надолу по спиралата, нито предизвикана от дрога безпаметност. Не вземам наркотици и никога не съм вземал, но пия прекалено много в определени случаи. Като снощи. Така се справям с грешките и с провалите си. Може и да съм преуспял на сцената, но нощем съм самотен.
И адски се боя, че ще умра сам.
Пресягам се за телефона, за да проверя колко е часът, но вместо това отварям галерията, в която е нейната снимка, и палецът ми се задържа над лицето ѝ. Ще я видя, щом се прибера у дома, и не знам какво ще ѝ кажа.
Знам, че тя ме мрази.
Аз се мразя.
Съсипах живота ѝ. Това се казва в гласовото съобщение, което пазя от десет години и прехвърлям от телефон в телефон само за да мога да чуя гласа ѝ, когато съм най-потиснат. В състояние съм да повторя всяка ненавистна дума, която ми е казала, докато бях прекалено зает, за да ѝ вдигна или да ѝ върна обаждане.
Така и никога не намерих една секунда, за да ѝ звънна и да ѝ обясня какво направих с връзката ни. Тя беше най-добрият ми приятел, а аз я оставих да се изплъзне между пръстите ми само за да си спестя болката от това да чуя, че не ме иска повече.
И аз имах мечти.
Тя беше част от тях, но никога нямаше да ги приеме. Защото аз реших да не изживявам нейната американска мечта. Исках да изживея моята.
Решението ми унищожи всичко.
Непознатата протяга ръка и гали моята. Дръпвам се бързо. Сега, когато вече съм трезвен, нямам никакво желание да бъда нещо за тази особа.
– Лиъм – казва тя, а гласът ѝ, за който тя вероятно смята, че е прелъстителен, звучи като бебешки.
Побиват ме тръпки, когато жените ми говорят така. Не усещат ли, че е нелепо? Никой мъж с всичкия си не харесва такива неща. Не е секси.
Омотавам чаршафа около кръста си, сядам и пускам крака от леглото, далече от нея и от протегнатата ѝ ръка. Гърбът ми се стяга, когато усещам, че леглото се размърдва. Изправям се и издърпвам чаршафа, за да се покрия поне малко. Не би трябвало, но ми пука. Видяла ме е в тъмното, но няма да позволя нищо повече на нея или на фотоапарата ѝ.
– Зает съм. – Гласът ми е овладян и не издава емоции. – Хорхе, портиерът, ще се погрижи да се прибереш с такси.
Спя умишлено с лице към банята, за да не се налага никога да гледам към тях, когато им казвам да си тръгват. Така е по-лесно и няма чувства. Всяка се надява, че тя ще бъде тази, която ще ме опитоми и ще ме накара да се обвържа.
Не съм имал сериозна приятелка, откакто се включих в шоу бизнеса, и никоя забежка за една нощ няма да промени това. Тези момичета не значат нищо и никога няма да значат. Бих могъл да се променя. Да се установя и да се оженя.
Да имам едно или две деца.
Но защо?
Мениджърката ми Сам много би се зарадвала на нещо подобно, особено ако я избера за съпруга. Бил съм повече от веднъж единствено с нея. Първият път беше заради лоша преценка, грешка в самотна нощ по време на път. Сега тя иска повече, а аз не.
Когато ми каза, че е бременна, ми се прииска да скоча от някоя скала. Не желаех деца, поне не с нея. В представите ми моята съпруга е висока брюнетка. Със стегнато тяло от годините, в които е била мажоретка, и от ежедневните осем километра тичане, а не жадна за власт изпълнителна директорка в музикалната индустрия, която започна да говори за бавачки още преди лекар да потвърди бременността ѝ.
Тя предложи да сключим брак. Аз се уплаших и отлетях за Австралия, за да се уча да карам сърф.
После тя направи спонтанен аборт във втория месец. Заклех се, че от този момент нататък нещата между нас ще бъдат строго професионални, и тогава започнах с приключенията за една нощ. Въпреки всичко тя все още ме обича и чака да променя решението си.
– Знаеш ли? – започва еднодневката от снощи, докато шумоли с дрехите си и диша накъсано. – Чух, че си задник, но не повярвах. Мислех, че имаме нещо специално.
Засмивам се и поклащам глава. Слушал съм какво ли не – всяка от тях мисли, че сме имали нещо специално, всяка твърди, че това е била най-невероятната нощ, която е имала.
– Не те избрах заради мисленето ти.
Влизам в банята, затварям и заключвам за по-сигурно.
Облягам се на вратата и удрям глава в дебелото дърво. Всеки път си казвам, че ще спра, и известно време смятам, че съм успял, докато нещо не ме докара до състояние, в което ми се иска да забравя. Ръцете ми се плъзват по лицето от безсилие и гняв.
Не чакам с нетърпение да се прибера у дома.
А причината за връщането ми се взира в мен от плота на мивката. Статия на цяла страница за човека, когото някога наричах мой най-добър приятел. Вдигам вестника и прочитам отново думите, които вече знам наизуст.
Мейсън Пауъл, баща на две деца, е починал при трагичен инцидент, когато колата, която е шофирал, била ударена отзад от тир.
Той е мъртъв.
Няма го.
А аз не съм бил там.
Заминах като страхливец и дори не се сбогувах.
После смених номера си, защото тя не спираше да се обажда. Трябваше да скъсам окончателно с миналото си, а Мейсън беше част от него. Тя и Кейтлин бяха най-добри приятелки и той щеше да ѝ каже къде съм и какво правя. Така беше най-добре.
Планът беше да замина само за година. Казах си, че ще се върна у дома след дванайсет месеца и ще ѝ покажа, че не съм същият човек, в когото се е влюбила още в училище. Тя щеше да разбере и да ми благодари, а после да продължи напред и да се омъжи за някое юпи, което всяка сутрин облича бяла риза и панталон с ръб, който тя е изгладила в идеалната им къща.
Стискам вестника в ръце и мисля какво съм пропуснал. Не мога да съжалявам. Направих това за себе си, и то по единствения начин, по който можех. Просто не мислех, че ще ми пука толкова много, задето съм пропуснал всичко.
Пропуснах деня, в който Мейсън е помолил Кейтлин да се омъжи за него. Нещо, което знаех, че иска, откакто бяхме на шестнайсет.
Пропуснах сватбата му и раждането на близначките. Той е бил баща и съпруг и трима души са зависели от него, а вече го няма. Никога няма да види как момичетата му растат и правят това, което ние правехме, когато бяхме по-млади, и което се надявахме децата ни да правят заедно. Пропуснах толкова много, защото трябваше да си доказвам нещо. Загърбих тяхната мечта и живота, който бяхме планирали до най-малката подробност.
А сега се връщам у дома, за да понеса последствията.
Глава 2
ДЖОУЗИ
Думите се замъгляват, докато се взирам в тях.
Листът става мокър от сълзите ми. Сълзи, които не са спрели, откакто получих онова обаждане. Сега държа поръчка с неговото име. Украсата върху ковчега трябва да е в червено и златно – цветовете на гимназията ни, а венецът в зелено и бяло – цветовете на колежа ни и от темата на сватбата им. Това иска Кейтлин.
Тя ще погребе съпруга си след няколко дни, но въпреки това е достатъчно силна, за да вземе решение какви цветя ще украсяват ковчега му.
А аз? Аз дори не мога да прочета поръчката.
Когато Кейтлин се обади и ме помоли да се погрижа за декорацията, беше нужна цялата ми воля, за да кажа „да“, а всъщност цялото ми същество крещеше „не“. Не искам да го правя. Все още не мога да повярвам, че Мейсън не е между нас. Познавам го от първи клас, а сега изведнъж вече го няма. Няма да се отбива в понеделниците за обичайната поръчка. Кейтлин няма да получава седмичната си дузина рози, които той ѝ изпращаше, откакто започна да ѝ предлага да се ожени за него на седемнайсетгодишна възраст.
Те бяха късметлии, бяха съставили план за живота си още в гимназията и се придържаха към него. Мислех, че и аз имам нещо подобно, но бях изненадана още през първия семестър в колежа. Животът ми се преобърна наопаки вследствие на няколко кратки думи и една затръшната врата – нещо, което вдигна стена между мен и любовта на живота ми.
Изправям се на треперещи крака, изтривам сълзите си и отивам до вратата, за да обърна надписа от „Затворено“ на „Отворено“. Не ми се работи днес, но се налага. През следващите дни освен погребението на Мейсън има и сватба, а аз съм късметлийката, която се е заела с цветята и за двете.
Закачвам листчето с исканията на Кейтлин до останалите. Трябва да се държа с нея, както с всички клиенти, въпреки че не ми се искаше да приемам тази поръчка.
„Дишай дълбоко!“, казвам си, докато започвам с първата си задача. Днес трябва да направя четиресет букетчета за китки и бутониери, а единствено ми се ще да смачкам розите между дланите си и да ги хвърля през вратата.
Звънчетата на входа прекъсват мислите ми. Време е да си сложа щастливото изражение. Джена върви към мен с две чаши кафе в ръка. Изтривам ръце в зелената си престилка и я посрещам при щанда.
– Благодаря! – казвам, а после отпивам от горещата течност.
Пътят към моето сърце определено минава през карамеленото лате.
– Знаех, че имаш нужда от него. Можех да усетя силата на желанието ти, докато чаках на опашката.
Джена е моя помощничка на непълен работен ден и приятелка на пълен. Премести се в Бомонт преди три години, за да избяга от съпруга си насилник, и веднага се сприятели с мен и с Кейтлин.
– Как си? – пита ме тя.
Свивам рамене, но не искам да говоря за това точно сега. Трябва да изкарам някак деня. Когато започне да се разчува, старите съученици ще започнат да се връщат и колкото и суетно да звучи, искам да изглеждам добре, а не сякаш току-що са ме зарязали, защото повечето от тях със сигурност си ме спомнят точно така.
– Просто... – Скривам очи с ръка. – Нямам спомени, които да не включват Мейсън. Не знам какво ще стане в понеделник, когато отворя, а той не е тук, за да купи цветя на Кейтлин. Правеше го от десет години.
– Съжалявам, Джоузи. Иска ми се да можех някак да променя това, да помогна.
– Достатъчно е само да си до Кейтлин. Аз ще се справя със собствените си чувства.
Джена заобикаля щанда и ме прегръща, преди да отиде и да си сложи престилката. Благодарна съм ѝ за помощта, особено днес. Вероятно мога да отложа погребалната украса и да се съсредоточа върху сватбата.
А може би не.
Господин Пауъл стои отпред, вторачен в магазина. Изглежда изгубен.
– Веднага се връщам – казвам на Джена, докато се измъквам през вратата.
Времето е ветровито и във въздуха се носи студ. Това определено не е обичайният есенен ден.
– Господин Пауъл! – казвам и протягам ръка, за да го докосна.
Съпругата му умря миналата година от рак, а сега загуби и сина си. Не мога дори да си представя какво му е.
– Джоузефин! – Гласът му е покрусен, дрезгав. Очите му са хлътнали и зачервени. – Просто минавах, когато погледнах във витрината и си спомних първия път, когато доведох Мейсън да вземе цветя за Кейти. Щяха да ходят на някакви танци и трябваше да ги закарам.
Поклаща глава, сякаш не е сигурен дали не си измисля, или може би просто повече не иска да си спомня.
– Това беше много отдавна, господин Пауъл. Искате ли да влезете вътре, а аз ще се обадя на Кейтлин да дойде да ви вземе.
Той отново поклаща глава.
– Не искам да притеснявам Кейти. Достатъчно грижи си има, за да е бавачка и на свекър си. – Спира да говори внезапно и очите му се замъгляват. – Още ли съм неин свекър?
Покривам устата си с ръка, но не мога да заглуша плача.
– Разбира се – прошепвам. – Тя е вашата Кейти. Вие единствен я наричате така, нали знаете? Тя ви обича като собствен баща.
Господин Пауъл ме поглежда и кимва, преди да продължи. Искам да го последвам, за да съм сигурна, че ще стигне до дома си или до там, където е решил да отиде, но стоя закована на тротоара и гледам как се отдалечава.
Мейсън никога няма да разбере какво влияние е оказал върху всички в Бомонт.
Когато се връщам в магазина, Джена вади розите за погребалната украса. Вдишвам облекчено, че не се наложи да я моля. Тя просто знае. Заставам зад нея и я прегръщам, за да ѝ благодаря за това, че е добра приятелка.
Поръчките буквално валят и повечето от тях са за Кейтлин или за службата. Момчето ми за доставки е доста заето днес и всеки път щом се върне, е ухилено от ухо до ухо. Не мога да си представя защо. Повечето хора не дават бакшиш, когато получават цветя за погребение, освен, разбира се, ако не става дума за госпожа Бишъп – скованата и надменна майка на Кейтлин, която е олицетворение на думата „благопристойност“.
Двете с Джена работим една до друга. Опитвам се да не обръщам внимание, но не мога да се сдържа и вдигам поглед на всеки няколко минути. Украсите стават красиви. Иска ми се да мисля, че Мейсън би бил впечатлен.
– Кога ще кажеш „да“ на Ник?
Замалко да намушкам Джена с ножицата.
– Той ми предложи отново онази вечер – казвам, докато вадя клонче гипсофил, което да отрежа.
– За кой пореден път?
Свивам рамене.
– Изгубих им бройката.
Джена оставя своята ножица и слага ръце на хълбоците си.
– Какво чакаш, по дяволите? Той има добра работа, обича те и се грижи за Ноа. Не са много мъжете, които искат да бъдат бащи на чуждо дете.
Опитвам се да скрия усмивката си, но Джена ме тупва по ръката.
– Казала си „да“!
Кимвам и тя започва да подскача, но после дръпва ръката ми и се мръщи, когато вижда, че не нося пръстен.
– Ще изчакаме, докато всичко се успокои. Не е време за празнуване. И двамата изгубихме приятел и въпреки че сме щастливи и се обичаме, Кейтлин и децата са по-важни и ще изчакаме, преди да обявим, че най-накрая ще се оженим.
Джена ме притегля с ръце и ме прегръща здраво.
– Той ще те направи щастлива, Джоузи.
– Вече го прави – отговарям, щом тя отстъпва назад.
Виждам как в главата ѝ започват да се въртят разни мисли и това само подсилва намерението ми да помоля Ник да избягаме и да се оженим тайно.
Тя се обръща и започва отново да работи.
– Мислиш ли, че ще осинови Ноа?
Този път изпускам ножицата на земята и замалко не уцелвам крака си. Прочиствам гърло.
– Аз... Не съм сигурна.
– Защо? Той го гледа, откакто е на колко? На три?
Прехапвам устна и само ѝ кимвам.
– Не сме го обсъждали, а не искам да говоря за бащата на Ноа точно сега.
Тя ме поглежда и се усмихва.
– Добре – казва, но знам, че ще попита отново.
Не съм мислила за него от години. Не, не е вярно. По-скоро от няколко часа. Откакто Мейсън умря, постоянно си припомням миналото. Не знам дали е научил какво се е случило и дали изобщо му пука. Само се надявам да не се появи тук.