ГЛАВА 1
Хана Белинджър попадаше повече в графата „поддържаща актриса“, отколкото „главна женска роля“. Вдъхновяващото момиче. Ако бе живяла в регентска Англия, щеше да бъде секундант на всеки дуел, но никога нямаше да размахва пистолета. Това разграничение никога не бе ставало по-очевидно от сега, когато тя седеше в тъмната зала за прослушване и гледаше момиче от чист главна-женска-роля материал да изразява чувствата си така, сякаш животът му зависеше от това.
Ръцете на Хана изчезнаха в ръкавите на суитшърта ѝ като костенурки близнаци, които се гмуркат в черупките си, скритите ѝ пръсти се свиха около клипборда в скута ѝ. Ето го. Големия финал. От другата страна на продуцентското студио „Родени в бурята“ техният главен актьор репетираше една сцена с последната им, надяваше се, актриса за деня. От осем сутринта из студиото преминаваше върволица от ококорени инженюта и разбира се, нито една от тях нямаше да си пасне с Крисчън, докато Хана не припаднеше от глад, с вкус на престояло кафе в устата.
Такъв беше животът на асистента на продукцията.
– Забрави да ми се довериш – прошепна червенокоската съкрушено, сълзите, които се спускаха по страните ѝ, образуваха черни линии от спиралата ѝ. По дяволите, това момиче си го биваше. Дори Сергей, сценарист и режисьор на проекта, изглеждаше запленен, краят на очилата му – пъхнат между пълните му, прекрасни устни, с глезен върху коляното на другия крак, който подскачаше ли, подскачаше. Това беше позата му в стил „впечатлен съм“. След две години работа като негов асистент на продукция – и след отдавна несподелена любовна тръпка към човека – Хана познаваше всичките му издайнически знаци. И тази червенокоска можеше да си заложи парите за наема, че ще я включат в „Славна омая“.
Сергей се обърна към Хана, която се беше сгушила в ъгъла на ледената стая за прослушвания, и развълнувано вдигна една черна вежда. Споделеният момент на триумф беше толкова неочакван, че клипбордът се изплъзна от скута ѝ и изтропа на земята. Извадена от равновесие, тя се пресегна за него, но не искаше да губи мига с режисьора, така че се наведе и едновременно с това вдигна палец нагоре към Сергей. Само за да си спомни, че палецът ѝ беше пъхнат в ръкава на блузата, създавайки странен жест като на морска звезда, който той така или иначе пропусна, защото вече се бе обърнал обратно.
Ама че смотана патка си.
Хана върна клипборда в скута си и се престори, че си води сериозни бележки. Слава богу, че беше тъмно в задната част на студиото. Никой не можеше да види приливната вълна от доматеночервено, която пълзеше нагоре по врата ѝ.
– Край на сцената! – изкряка Сергей и стана от продуцентската маса, която гледаше към мястото за прослушване, за да изръкопляска бавно. – Забележително. Просто забележително.
Червенокоската, Максин, грейна, докато едновременно се опитваше да избърше течащата си спирала с подгъва на тениската си.
– О, божичко. Благодаря.
– Биваше – въздъхна Крисчън и направи знак на Хана да му донесе студено приготвеното кафе.
Бях призована.
Тя се надигна от стола си, остави клипборда и извади напитката на актьора от минихладилника до стената, след което му я занесе. Когато му подаде металната чаша и той не направи движение, за да я вземе, Хана скръцна със зъби и доближи сламката до устните му. Когато той прояви наглостта да я погледне в очите, докато шумно засмукваше, тя го изгледа в отговор с непроницаемо изражение.
Ти това искаше.
Нормална работа, която би ѝ позволила да изкарва пари – и да не разчита на милионите, които доведеният ѝ баща имаше в банката. Ако споменеше фамилията му, смучко Крисчън щеше да си изплюе студеното кафе. Но като изключим Сергей, никой не знаеше, че Хана е дъщеря на легендарния продуцент, и тя избра така и да си остане.
Доведена дъщеря, поправи се тя наум.
Поправка, която никога не би направила преди миналото лято.
Нима онова пътуване до Уестпорт преди шест месеца наистина се беше случило? Седмиците, в които бе живяла над бара в Тихоокеанския северозапад, възстановявайки го с любов заедно със сестра си, в памет на истинския им баща, ѝ се струваше като мъгляв сън. Сън, от който не можеше да се отърси. Яхваше съзнанието ѝ като делфини, очертани в огромна вълна, карайки я да изпитва копнеж в най-странните моменти. Като например сега, когато Крисчън пулеше очите си на сърцеразбивач, давайки ѝ да разбере, че е готов за отстраняване на сламката.
– Мерси – изпуфтя той. – Сега ще трябва да пикая.
– Погледни от добрата страна на нещата – измърмори Хана, за да не прекъсва възторжения Сергей. – В тоалетната има огледала. Любимите ти.
Крисчън изсумтя, позволявайки на устните си неохотно да се повдигнат в едното крайче.
– Боже, такава кучка си. Обичам те.
– ...е това, което си казваш в огледалото?
Двамата си размениха кръвнишки погледи с потрепващи устни.
– Мисля, че говоря от името на продуцентския екип, когато казвам, че намерихме нашата чучулига – заяви Сергей, заобикаляйки масата, за да целуне двете бузи на подскачащата актриса. – На разположение ли си да започнем снимките в края на март? – Без да изчака момичето да отговори, той притисна няколко от кокалчетата на едната си ръка към челото си. – Вече виждам съвсем различно място за снимките. Енергията, която Крисчън и Максин създават заедно, не работи на фона на Лос Анджелис. Сигурен съм. Толкова е земна. Толкова оригинална. Те си изгладиха ръбовете. Имаме нужда от по-меко място. Острите ъгли на Ел Ей само ще ги ограничават, ще ги възпират.
Хана замръзна, наблюдавайки масата на продуцентите, които се споглеждаха нервно. Артистичният темперамент беше нещо реално, а този на Сергей имаше тенденция да бъде по-непостоянен от повечето. Веднъж бе накарал целия екип да носи превръзки на очите на снимачната площадка, за да не разводнят магията на една сцена, като я гледат. „Всеки чифт очи разбулва нов слой мистерия!“ Но този темперамент беше една от основните причини Хана да се насочи към режисьора. Той залагаше на хаоса, прекланяйки се пред капризите на творчеството. Вярваше в избора си и нямаше време за скептици.
Истински главен герой.
Какво ли беше чувството? Да бъдеш звездата във филма на собствения си живот?
Хана беше втора цигулка от толкова отдавна, че вече развиваше артрит в пръстите си. Сестра ѝ, Пайпър, бе настоявала да бъде под светлината на прожекторите от детството им, а Хана винаги се чувстваше удобно да стои отстрани, очаквайки знака си да излезе на сцената като най-добра поддържаща актриса и дори предоставяйки пари за плащане на гаранция повече от веднъж. Там блестеше. Да подкрепи героинята в най-лошия ѝ момент, да излезе в защита на главната актриса, когато беше нужно, да каже правилните думи в някой ключов сърдечен разговор.
Поддържащите актриси не искаха и не се нуждаеха от славата. Те бяха доволни да подкрепят главните герои и да играят важна роля в тяхната мисия. И Хана също беше доволна от тази роля. Нали?
Един спомен се прокрадна в ума ѝ без нейното съгласие.
Спомен, който поради някаква причина я изнерви.
Онзи следобед преди шест месеца на изложение на грамофонни плочи в Сиатъл, когато се почувства като главната героиня. Разглеждаше плочи с Фокс Торнтън, ловец на кралски раци и чаровник от най-висок калибър. Когато стояха рамо до рамо и споделяха чифт безжични слушалки, слушайки Silver Springs, а светът просто някак избледняваше около тях.
Просто аномалия.
Просто случайност.
Неспокойна, вероятно заради деветте чаши черно кафе, които беше изпила през целия ден, Хана върна студената напитка на Крисчън в хладилника и зачака в периферията, за да види каква изненада ще сервира Сергей на екипа. Честно казано, тя обичаше изненадите му, дори и никой друг да не им беше фен. Бурята на въображението му не можеше да бъде спряна. Беше за завиждане. Беше секси.
Този човек беше неин тип.
Просто тя не беше неговият, ако се съдеше по последните две години.
– Как така вече не виждаш Лос Анджелис за фон? – попита един от продуцентите. – Взели сме разрешителните.
– Аз ли съм единственият, който видя как пада дъждът в тази сцена? Тихата меланхолия, която се разстилаше наоколо им? – Кой не искаше да излиза на срещи с мъж, способен да подхвърля подобна терминология, без да му трепне окото? – Не можем да противопоставим суровия обем на Лос Анджелис срещу тях. Това ще ги заглуши. Трябва да оставим нюанса да процъфтява. Трябва да му дадем кислород, пространство и слънчева светлина.
– Току-що каза, че искаш да му дадеш дъжд – обади се продуцентът сухо.
Сергей се засмя по онзи начин, по който го правят творците, когато някой е прекалено ограничен, за да схване идеята им.
– Едно растение се нуждае от светлина и вода, за да расте, нали? – Заради яда обичайно лекият му руски акцент се влоши. – Трябва ни по-рафинирано място за снимките. Място, което ще придаде фокус на героите.
Латрис, новата търсачка на терени за снимките, вдигна ръка бавно.
– Например... езеро Толука?
– Не! Извън Лос Анджелис. Представете си...
– Аз се сещам за едно място – обади се Хана, без да се замисли. Устните ѝ се мърдаха, а после във въздуха висяха думи, като в балонче с текст от някой комикс и беше твърде късно да го спука. Всички моментално се обърнаха да я погледнат. Беше в ситуация на много неподдържаща актриса, макар и да беше приятно разнообразие погледът на Сергей да се спре върху нея за по-дълго от обичайните мимолетни няколко секунди. Това ѝ напомни, доста неловко, за начина, по който друг човек ѝ отделяше цялото си внимание, понякога долавяйки настроението ѝ само от текстови съобщения.
Така че избълва следващата част в опит да блокира тази непотребна мисъл.
– Миналото лято прекарах малко време в щата Вашингтон. В малко рибарско градче на име Уестпорт. – Предлагаше го само поради две причини. Първо, искаше да подкрепи идеята на Сергей и евентуално да си спечели една от онези мимолетни усмивки. И второ, ами ако успееше да вмъкне посещение на сестра си в името на работата? Като броим краткото им посещение на Коледа, тя бе виждала Пайпър и годеника ѝ Брендан само веднъж за шест месеца. Липсата им представляваше постоянна болка в стомаха ѝ.
– Рибарско градче – размишляваше Сергей, като потриваше брадичката си и започна да се разхожда, пренаписвайки сценария наум. – Разкажи ми повече.
– Ами. – Хана измъкна ръце от ръкавите си. Човек не можеше да предлага нищо пред гениален режисьор, разузнавач на локации и група от продуценти със стиснати юмруци в суитшърт от калифорнийския университет. Тя вече проклинаше решението си да набута сламената си на цвят коса под бейзболна шапка тази сутрин. Нека не добавяме още към впечатлението за по-малка сестричка. – Мрачно и мъгливо е, разположено точно до водата. Повечето жители живеят там, откакто са се родили, и са много, хм... – непреклонни, неприветливи, прекрасни, закрилящи – ...ориентирани към рутината. Риболовът е техният поминък и предполагам, може да се каже, че има елемент на меланхолия. Заради изгубените рибари.
Като баща ѝ, Хенри Крос.
Хана трябваше да се насили, за да пребори буцата в гърлото си и да продължи:
– Малко е странно. Носи едно усещане за нещо обветрено. Сякаш... – Тя затвори очи и затърси в музикалния каталог в ума си. – Сещате ли се за онази група „Скини Листър“, която прави модерни версии на старите моряшки песни?
Всички я гледаха с празни погледи.
– Все едно. Знаете как звучат моряшките песни, нали? Представете си претъпкан бар, пълен със смели мъже, които изпитват уважение и страхопочитание към морето. Представете си ги как пеят оди на водата. Океанът е тяхната майка. Тяхната любима. Той им осигурява прехраната. И всичко в онова градче отразява тази любов към морето. Солената мъгла във въздуха. Миризмата на солена вода и буреносни облаци. Знанието в очите на жителите, когато погледнат към небето, за да преценят какво ще бъде времето. Със страх. С почит. Където и да отидете, се чува звук от плискаща се вода в кейовете, грачене на чайки, усещане за опасност... – Хана млъкна, когато осъзна, че Крисчън се взира в нея, сякаш беше заменила студената му напитка с пясък за котешка тоалетна. – Както и да е, това е Уестпорт – завърши тя. – Такова е чувството.
Сергей не продума дълго време и тя се насили да не се върти от неудобство под редкия блясък на вниманието му.
– Това е мястото. Това е мястото, на което трябва да отидем.
Продуцентите изпепеляваха Хана с поглед.
– Нямаме го в бюджета, Сергей. Ще трябва да кандидатстваме за нови разрешителни. Пътни разходи за целия актьорски състав и екип. Настаняване.
Латрис почука по клипборда си, изглеждаше някак нетърпелива за предизвикателството.
– Можем да шофираме дотам. Пътуване си е, но не е невъзможно... а и като не си вземем самолетни билети, това ще ни спести средства.
– Аз ще се погрижа за парите – заяви Сергей и махна с ръка. – Ще използвам краудсорсинг. Ще вложа лични средства. Каквото е необходимо. Хана и Латрис, вие ще уредите ли разрешителните и подробностите по пътуването?
– Разбира се – откликна Хана, съгласявайки се на куп безсънни нощи.
Латрис кимна и ѝ намигна.
Още гневни погледи от мъжете, които бяха достатъчно глупави, за да си мислят, че нещо зависи от тях.
– Дори не сме проучили локации...
– Хана ще има грижата. Очевидно познава това място отлично. Чухте ли описанието? – Сергей я огледа, сякаш я виждаше за пръв път, и пръстите на краката ѝ се свиха в червените ѝ кецове. – Впечатляващо.
Не се изчервявай.
Твърде късно.
Приличаше на чери домат.
– Благодаря ти. – Сергей кимна и започна да събира вещите си, след което преметна износената кожена чанта през слабото си рамо, разчорляйки тъмните си момчешки къдрици, докато го правеше. – Ще поддържаме връзка – подвикна на Максин и отплава от студиото.
И това, както се казва в бизнеса, беше край.
* * *
Хана избегна злобните погледи на продуцентите и изтича от стаята, като вече вадеше телефона от задния си джоб, за да се обади на Пайпър. Шмугна се в дамската тоалетна да се уедини, но преди да успее да натисне иконката за повикване, Латрис подаде глава през вратата.
– Ей – възкликна тя, подавайки вдигнат палец през отвора. – Добре се справи. Вече умирах да се поразтъпча. Между нас да си остане, но ще се справим чудесно.
Слава богу, че бяха наели Латрис, за да поеме от Хана задълженията за проучване на локации. Тя беше машина.
– Ще се справим отлично. Ще ти пратя имейл веднага след като проведа един разговор.
– Нямам търпение.
Латрис отново излезе и насърчена от гласуваното доверие, Хана набра Пайпър. Сестра ѝ вдигна на третото позвъняване, задъхана.
След което се чу много отличителното стенене на пружини на легло.
– Дори не искам да знам какво правеше досега – каза Хана провлечено. – Но поздрави Брендан от мен.
– Хана казва, че имаш много поздрави – измърка Пайпър на годеника си – морски капитан, който очевидно току-що я бе задоволил, което беше постоянно събитие в техния дом. Факт, който Хана, за съжаление, знаеше твърде добре, след като бе живяла с тях за две седмици през лятото. – Какво става, сестричке?
Хана подскочи и седна на плота до крайната мивка.
– Стаята ви за гости свободна ли е?
Последва шумолене на чаршафи.
– Защо? О, боже. Защо? – Хана почти можеше да види дивото вълнение на сестра. – Идваш тук ли? Кога?
– Скоро. – След това поясни: – Ако успеем да извадим разрешителни, за да снимаме.
Мина една секунда.
– Разрешителни за снимки в Уестпорт?
– Доста съм сигурна, че току-що убедих Сергей, че това е единственото място в света, което ще пасне на идеята му. – Хана подсмъркна. – Умението ми да убеждавам хората често се пропуска.
– Как ли пък няма да ми идва филмов екип тук – обади се Брендан някъде отзад.
Сърцето на Хана се сви при мисълта за познатия огнен характер на сестра ѝ, както и буйната, безцеремонна природа на годеника ѝ. Толкова много ѝ липсваха.
– Кажи на капитана, че ще бъдем там само за няколко седмици. Ще се погрижа да избърша миризмата на Холивуд от всяко безценно обло камъче, преди да си заминем.
– Аз ще се оправя с него – каза игриво Пайпър. – Той забравя в колко добро настроение ще бъда, ако сестра ми е в града. И разбира се, че можеш да останеш тук, Ханс. Естествено. Само че... надявам се, че не го планираш за този месец? Родителите на Брендан ще ни идват на гости скоро. Те ще ползват стаята за гости.
– О. – Хана потръпна. – Ако успеем да уредим разрешителните достатъчно бързо, може би в края на март. Сергей е твърдо решен. – Хана се завъртя на плота, за да погледне отражението си, и потръпна, когато видя косата, която стърчеше изпод шапката ѝ. – Но не се притеснявай, мога да отседна там, където ще бъде настанен целият екип. Да те видя, ще ми бъде повече от достатъчно.
– Не може ли да забавиш Сергей? Би могла да му кажеш, че Уестпорт е още по-мрачен през април?
– Откъде разбра, че се стреми към мрачно излъчване?
– Последният му филм се казваше „Фрагментирана радост“, нали?
– Имаш право. – Хана се засмя и притисна телефона по-силно към ухото си, опитвайки се да почувства топлината на сестра си. – Но сега сериозно. Не се притеснявай за стаята за гости. Не е про...
– Знаеш ли, има една възмо... – Пайпър замълча. – Все едно.
Хана наклони глава при колебливото отстъпление на сестра си.
– Какво?
– Не, остави. Беше лоша идея.
– Тогава ми кажи. И аз искам да я оплюя.
Пайпър изпуфтя.
– Щях да кажа, че в къщата на Фокс има свободна спалня. И както знаеш, той често е на кораба с Брендан за дълго време. Обаче също така си е у дома за дълго време, което е и причината идеята да е лоша. Забрави, че съм го споменала.
Всъщност беше доста глупаво. Начинът, по който Хана скочи от плота при споменаването на дяволития чаровник и започна да прибира кичури коса под шапката си.
– Не е лоша идея – каза тя, автоматично защитавайки Фокс, макар да не се бяха виждали от шест месеца.
Само дето си пишеха съобщения всеки ден.
Което тя определено нямаше да спомене на сестра си.
– Приятелски настроени сме. – Говори по-тихо. – Приятели сме.
– Знам, Ханс – отвърна Пайпър снизходително.
– И знаеш ли... – Тя сниши глас още повече. – Все още ме влече един определен човек. – Защо Хана внезапно почувства необходимостта да докаже на Пайпър – а може би и на себе си, – че наистина е само приятелка с мъж, който минава през жените като монета през ротативка, нямаше представа. Но го правеше. – Да отседна при Фокс, не е ужасна идея. Както каза, той ще бъде там само през половината време. Ще мога да държа храна в хладилника, което няма да мога да правя в хотелска стая. Това ще намали малко разходите за продукцията и ще ми спечели точки пред Сергей.
– Като стана дума за Сергей, ще го попиташ ли най-накрая?
Хана си пое дълбоко дъх и погледна към вратата на банята.
– Да, мисля, че това може да е моят момент, тъй като току-що доказах стойността си в екипа. Вече има назначен музикален координатор, но ще помоля да му помагам. Това поне е стъпка в правилната посока, нали?
– Точно така, по дяволите – възкликна Пайпър и запляска със скоростта на крилете на колибри. – Ще се справиш, сис.
Може би.
Може би не.
Хана си прочисти гърлото.
– Ще попиташ ли Фокс за спалнята? Може да се почувства притиснат, ако го питам директно. Просто подхвърли идеята, в случай че стане през март и гостната ви е заета.
Пайпър се поколеба за кратко.
– Добре, Ханс. Обичам те.
– И аз теб. Прегръдки на Злодея.
Хана затвори, докато Пайпър се кикотеше по телефона, и почука с устройството по устните си. Защо сърцето ѝ биеше толкова бързо? Определено не беше заради възможността да заема стая в апартамента на Фокс. Може и да имаше неизбежно привличане към помощник-капитана при първата им среща, но след като телефонът му избръмча за хиляден път с безцеремонно повикване за секс, стана ужасно очевидно, че невероятният му външен вид играе в негова полза с противоположния пол.
Фокс Торнтън не беше нейният тип. От него нямаше да излезе сносно гадже.
Но той беше неин приятел.
Палецът ѝ се задържа над екрана на телефона за миг, преди да докосне чата им, прочитайки последното съобщение, което ѝ беше изпратил снощи точно преди тя да се унесе в сън.
ФОКС (23:32): Днес ми беше ден за Хозиър.
ХАНА (23:33): А моят носеше изцяло усещане за Ейми Уайнхаус.
Нямаше нищо по-приятелско от това да си споделят каква музика определя деня им. Нямаше значение с колко нетърпение очакваше тези нощни съобщения. Отсядането при Фокс не предполагаше никакъв риск. Възможно бе да бъдеш просто приятелка с мъж, който излъчва секс... и тя нямаше да има проблем да го докаже.
Доволна от логиката си, Хана взе телефона и започна организацията.
ГЛАВА 2
Фокс се облегна върху възглавниците на дивана и наклони една бира към устните си, отпивайки дълга глътка, за да прикрие желанието да се засмее на сериозната физиономия на мъжа, седнал срещу него.
– Какво е това, капитане? Вмешателство?
Не е като да не беше виждал Брендан недоволен и преди. Господ му беше свидетел, че беше. Фокс просто не бе виждал капитана на „Дела Рей“ в състояние, различно от блаженство, през последните шест месеца, откакто бе срещнал годеницата си, Пайпър. Отношенията им бяха почти достатъчни, за да накарат човек да преосмисли позицията си относно връзките.
Да бе. Как не.
– Не, не е вмешателство – обясни Брендан и намести вълнената шапка на главата си. След което я свали и я сложи на коляното си. – Но ако продължаваш да отлагаш разговора да поемеш задълженията на капитан, може и да ми се наложи да организирам такова.
Това беше осмият път, в който Брендан го бе помолил да поеме повече отговорност и да поведе екипажа. Първоначално Фокс беше направо изумен. Беше ли оставил впечатлението, че може да бъде отговорен за живота на петима мъже? Ако беше така, явно бе оставил грешно впечатление. Радваше се да получава заповеди, да си върши работата добре и да се изнизва с парите си, независимо дали бяха дошли от раци през есента, или от риболов през останалата част на годината.
Да се справя добре под напрежение, беше в кръвта на ловец на кралски раци. Беше стоял до Брендан на „Дела Рей“ и бе гледал смъртта в очите. Повече от веднъж. Но да се бориш с природата, не беше като да отговаря за екипажа. Да взима решения. Да отговаря за грешките, които неминуемо ще допусне. Това беше напълно различен вид напрежение – и той не беше сигурен, че ще се справи с него. Още повече не беше сигурен, че екипажът вярваше, че той ще може да ги води. От много личен опит знаеше, че екипажът на риболовен кораб трябва да има пълно доверие в капитана си. Всяко колебание можеше да коства живота на някого. Онези задници едва го взимаха достатъчно сериозно като човешко същество, а камо ли да го приемат като човека, който им дава заповеди.
Да. Всичко, от което се нуждаеше, беше място, на което да спи и да гледа бейзбол, две бири в края на тежък ден и копнеещо, пищно тяло в мрака.
Макар и нуждата от последното напоследък да не беше така належаща.
Всъщност дори никак не беше.
Фокс изпука челюст и се съсредоточи.
– Няма да има нужда от намеса. – Той сви рамене. – Казах ти, поласкан съм, че си се сетил за мен, човече. Но не се интересувам. – Остави бирата между краката си и се пресегна, за да погали сплетената кожа, увита около китката му. – Радвам се да те заместя, когато не си на палубата, но не си търся такава постоянна работа.
– Да. – Брендан огледа голия апартамент на Фокс многозначително. – Не думай.
Добре, имаше право. Всеки, който влезеше в това двустайно жилище с изглед към Грейс Харбър, щеше да предположи, че Фокс в момента се нанася, докато в действителност току-що беше направил шест години тук.
На трийсет и една той се бе върнал обратно в Уестпорт и нямаше намерение да си ходи. Някога умишлено бе отишъл да учи в университет в Минесота, но нещата не се получиха. Така му се падаше, задето си въобразяваше, че това място няма да го придърпа обратно. Винаги се случваше – рано или късно. Напускането му първия път му бе струвало по-голямата част от находчивостта му, а този път? Сега бе насочил останалото от нея към риболова.
И към жените. Или поне доскоро.
– Мислил ли си да питаш Сандърс? – Фокс се насили да спре да върти гривната си. – Допълнителните пари може да му дойдат добре с чаканото бебе.
– Мястото му е на палубата. А твоето е в кабината на щурвала, това е вътрешно усещане. – Брендан не мигна. – Вторият кораб е почти завършен. Ще сформирам нов екип, ще го разширя. Искам да оставя „Дела Рей“ в добри ръце. Ръце, на които вярвам.
– Господи, не се отказваш – каза Фокс през смях, изправи се и отиде до хладилника за още една бира, въпреки че беше изпил само половината от първата. Само за да има нещо, което да прави с ръцете си. – Част от мен почти се наслаждава на това. Не всеки ден мога да кажа на капитана „не“.
Брендан изсумтя.
– Ще те изморя, упорито копеле.
Фокс го дари с една равна усмивка през рамо.
– Няма. И си доста нагъл да наричаш някого упорит – ти, човекът, който носи венчалната си халка седем години повече.
– Е – изръмжа Брендан. – Намерих добра причина да я сваля.
И ето го, отново с блаженото изражение.
Фокс се изкикоти, отвори втората бира със зъби и изплю капачката в мивката.
– Като стана дума за причината да приключиш със самоналоженото си целомъдрие, не трябва ли да си бъдеш у дома, за да вечеряте заедно?
– Тя ми пази спагетите топли. – Брендан се намести на мястото си и го прониза с лазерния си поглед, добре известен на екипажа. Преводът му беше: „Сядай и млъквай, да те вземат дяволите“. – Имах и друга причина да дойда, за да поговорим.
– Пак ли имаш нужда от съвет за жените? Защото вече изобщо не си ми в категорията. Ако си дошъл да ме питаш какво иска годеницата ти, по-добре ме помоли да ти изредя периодичната таблица. Има по-голяма вероятност да уцеля нея.
– Не ми трябва съвет. – Брендан го погледна сериозно. Напрегнато. Сякаш дебнеше за изтърсена глупост. – Хана ще идва в града.
Гърлото на Фокс се затвори. Беше почти седнал, когато Брендан изрече тези думи, така че се завъртя в последната секунда, наполовина обърнат, и натика една ненужна възглавничка зад гърба си, за да не се налага да поглежда най-стария си приятел в очите. И, божичко, колко абсолютно жалко беше това!
– Така ли? За какво?
Брендан въздъхна. Скръсти ръце.
– Знаеш, че още работи за онази продуцентска компания. Някак ги е убедила, че Уестпорт е удачно място за снимки.
Смехът на Фокс отекна в почти празната всекидневна.
– Сигурно си на седмото небе.
Капитанът беше неофициалният кмет на Уестпорт. Беше известен като човек, който не говори много, но когато даваше мнението си по някой въпрос, всички го слушаха дяволски внимателно. В някои градове почитаха футболните звезди. Тук бяха рибарите... и двойно повече мъжете зад щурвала.
– Не ми пука какво ще правят, стига да не ми се пречкат.
– Хора от Ел Ей да не ти се пречкат – закачи го Фокс, като се насили да забави разговора за Хана. Като някакво странно, самоналожено наказание. – Получи ли ти се миналия път?
– Различно е. Тогава беше Пайпър. – Е, да ме вземат мътните. Връхчетата на ушите на капитана бяха порозовели. – Както и да е, родителите ми ще са в града, когато е планирана тази дивотия със снимките. Затова Хана не може да ползва стаята ни за гости.
Фокс се престори на подразнен.
– Така че сте ѝ предложили моята.
Беше му трудно да разбере дали Брендан вярва на номерата му.
– Пайпър почти се отказа от тази идея, но Хана изглеждаше заинтригувана.
Палецът на Фокс се заби в етикета на бутилката и свали една лентичка по дължина.
– Честно. Хана иска да отседне тук? – Защо дланите му се потяха? – Колко време ще снимат? Колко време ще остане?
– Около две седмици. Реших, че горе-долу през половината време ще бъде сама, докато ние сме на кораба.
– Аха.
Как, по дяволите, трябваше да се чувства Фокс от казаното?
И по-важното – и това беше въпросът, който си задаваше твърде често, – какво трябваше да чувства към Хана? Никога, абсолютно никога, не се бе сприятелявал с момиче. Миналото лято Хана и сестра ѝ се бяха изтърсили в Уестпорт, две богати момичета от Ел Ей, останали без издръжката, получавана от татко. Фокс просто се беше опитал да помогне на Брендан да се справи с хлътването си по Пайпър, като разсейваше по-малката сестра с разходки до магазина за плочи.
След което двамата бяха посетили изложението на плочи заедно. Бяха прекарали последните шест месеца в писане на съобщения за всичко на света... и тя бе имала наглостта да се промъкне под кожата му по начин, в който според него нямаше абсолютно никакъв смисъл.
Сексът помежду им не беше възможност.
Това бе установено много рано поради един куп причини.
Първата беше, че той не ловеше риба в местни води.
Ако се нуждаеше от женска компания – и наистина трябваше да се върне към тези неща някога, – ходеше до Сиатъл. Нямаше шанс случайно да преспи с нечия сестра или съпруга, или братовчедка на братовчедка и после можеше да си измие ръцете от цялата случка. Да се върне в Уестпорт без възможност да се натъкне на някоя еднодневка. Лесна работа. Чиста работа.
Втората причина, поради която не можеше да спи с Хана, беше мъжът, който в момента седеше в дневната му. Миналото лято Фокс беше изрично предупреден и това беше запечатано в паметта му. Да преспи с малката сестра на Пайпър, би било катастрофа, защото, ако се привържеше, Фокс несъмнено щеше да нарани чувствата ѝ. И това би превърнало живота на неговия капитан и най-добър приятел в ад, защото сестрите Белинджър се подкрепяха.
Но Фокс имаше трета и най-важна причина да не закача Хана. Тя му беше приятелка. Тя беше жена, която искрено го харесваше заради нещо различно от члена му.
И затова се чувстваше ужасяващо добре, когато беше покрай нея. Когато говореше с нея.
Двамата се забавляваха. Разсмиваха се.
Начинът, по който превеждаше на глас текстовете на песните, го накара да се замисли. През последните шест месеца, откакто я нямаше, той бе забелязвал изгрева по-често. Бе започнал да обръща внимание на непознати хора, на действията им. Да слуша музика. Дори работата му сякаш имаше по-голяма тежест. Хана някак правеше това. Караше го да се оглежда наоколо и да обмисля.
Брендан го гледаше със свъсени вежди. Неловко.
– Разбира се, че Хана може да отседне тук. Но сигурен ли си, че е добра идея? – Стомахът му се сви. – Хората може да забележат, че е тук. С мен.
Капитанът зае отбранителна позиция.
– Мисля, че определени подмятания е възможно да се очакват. Стига това, което хората предполагат, да не се случва в действителност.
– Направо си го кажи. – Фокс издаде нетърпелив звук, докато му ставаше все по-ясно какво предстои. – Кажи ми да не я чукам.
Капитанът разтри чело.
– Виж, мразя да ми се налага да ти повтарям това. Имам чувството, че е прекалено и... божичко, с кого правиш секс, си е твоя лична работа, но може да бъде различно, ако тя отседне тук. Да сте затворени заедно и така нататък.
Фокс отказа да направи този разговор по-лесен за приятеля си. И подозираше, че Брендан е бил наясно с това още преди да дойде тук. Двамата бяха мъже, които редовно поемаха отговорност за живота на другия. Не си изнасяха лекции. Наистина беше прекалено. Може би заради това този път разговорът му се стори като удар под кръста, докато преди беше като леко пошляпване.
Мълчанието се проточи, докато Фокс не казваше нищо, затова Брендан въздъхна.
– Тя е бъдещата ми балдъза. По никакъв начин не е временна, ясно? Така че не я закачай. – Направи решителен жест. – За последен път коментирам това.
– Сигурен ли си? Мога да те запиша за утре...
– Не се дръж като задник. – И двамата видимо се отърсиха от раздразнението си, нагласиха яките на ризите си и се престориха, че се интересуват от телевизора. – Вероятно дори не се налагаше да водим този разговор, като се има предвид, че тя още си пада по онзи режисьор. Сергей. – Брендан се тупна по коляното. – Трябва ли да направя нещо и по този въпрос? Да отида и да му кажа, че ще му размажа челюстта, ако се възползва от Хана?
– Не. Божичко, човекът не е виновен, че тя си пада по него. – Фокс изрече думите скорострелно, за да облекчи тежестта върху гърдите си. Знаеше за това увлечение на Хана от лятото и тя все така се превъзнасяше по този тип през февруари, така че вероятно беше глупаво от негова страна да се надява, че вече ще ѝ е минало. Не му беше любимата тема за обсъждане. Тъй като при всяко споменаване на режисьора му се искаше да пробие дупка в стената с ритник.
– Ти ще бъдеш зает с родителите си, докато Хана е тук. Аз ще държа нещата под око, ако искаш. С режисьора.
Защо, да го вземат дяволите, предложи това?
Нямаше си никаква представа.
Но щеше да излъже, ако кажеше, че моменталното облекчение на Брендан не свали малко от напрежението от досегашния им разговор. Фокс може и да си лягаше с всяка, но можеше да му се има доверие да предпази някого. Все пак беше изградил кариера с тази си способност.
– Ще го направиш ли?
Фокс вдигна рамо и отпи от бирата си.
– Разбира се. Ако мисля, че нещо там се случва, ще... – Мина му мисълта за саботаж. – Ще се уверя, че е в безопасност. – Дори не искаше да обмисля защо тези думи се плъзнаха като топъл мед по настръхналите му нервни окончания. Да защитава Хана. Ама че отговорност би било това. – Не че не е способна сама да се пази – добави бързо.
– Аха, точно така – съгласи се Брендан. Също толкова бързо. – Дори и така да е...
– Разбрах. Ще го следя като ястреб.
Брендан напълни големия си гръден кош с въздух и изпусна мощна въздишка.
– Е. Слава богу, че приключихме с тази тема.
Фокс посочи с бирата си право напред.
– Вратата е натам.
Капитанът изръмжа и си тръгна. Фокс дори не се престори, че се интересува от бирата си след това. Вместо това стана и прекоси стаята, спирайки пред шкафа, който бе купил на една гаражна разпродажба. Купуването на мебели му беше противоестествено, но имаше нужда от място, където да държи грамофонните плочи, които бе започнал да колекционира. Беше купил първата по време на пътуването им до Сиатъл. „Ролинг Стоунс“. Exile on Main St. Дори Хана бе одобрила, когато я беше избрал в магазина.
Както и да е, проклетото нещо бе започнало да му изглежда самотно, като си стоеше там сам-самичко, така че беше отишъл до „Диск ен Дат“ и беше купил още няколко. Хендрикс, Дейвид Бауи, „Кранберис“. Класики. Купчината бе пораснала толкова много, че му се струваше почти обвинителна в мълчанието си, така че – след като се бе опитвал да се разубеди в продължение на две седмици – беше поръчал грамофон.
Фокс се пресегна зад шкафа, където държеше ключа, и го извади от кожената торбичка. Отключи вратата и погледна към вертикалната дъга от албуми, като се поколеба само за секунда, преди да извади „Меднес“. Пусна иглата върху Our House. След като я изслуша докрай, извади телефона си и пусна песента отново, записвайки аудио файл, след което го изпрати на Хана.
Няколко минути по-късно тя му отвърна с тематичната песен от сериала „Златните момичета“.
Чрез музиката двамата току-що бяха потвърдили, че тя ще отседне в стаята му за гости – и така се случваха нещата помежду им, откакто си беше тръгнала. Фокс чакаше съобщенията да спрат, задържаше дъха си в края на всеки ден и го изпускаше едва тогава, когато пристигнеше следващото.
Преглътна и се обърна, за да огледа стаята за гости. Хана беше в Лос Анджелис. Това приятелство се градеше върху нещо по-чисто от онова, с което той бе свикнал. И беше безопасно. Писането на съобщения беше безопасно. Начин да предложиш на някого повече, без да даваш всичко.
Дали щеше да продължи по същия начин, ако двамата живееха в един апартамент?
