Глава 1
Най-лошият ден в живота ми
Наоми
Не бях сигурна какво да очаквам, когато прекрачих прага на кафене „Рев“, но определено не беше да видя моя снимка зад касата, а над нея – жизнерадостните думи: „Да не се обслужва“. Магнит с жълто намръщено лице придържаше снимката.
Първо, никога не бях стъпвала в Нокъмаут, Вирджиния, още по-малко пък бях сторила нещо, което да заслужи толкова ужасно наказание като това да бъда лишена от кофеин. Второ, какво точно е сторил човек в това прашно градче, та физиономията му да виси на стената на позора в местното кафене?
И трето, снимката определено не ме показваше в най-доб-рата ми светлина. Изглеждах като прекалила със солариум и с евтина спирала.
И тогава истината най-сетне успя да проникне в изтощената ми, замаяна глава, в която бяха втъкнати цял куп фиби.
За кой ли път Тина бе успяла да направи живота ми малко по-лош. А като се имаше предвид станалото през последните двайсет и четири часа, това си беше постижение.
– Мога ли да ви помо… – Мъжът от другата страна на тезгяха, онзи, който би могъл да ми даде скъпоценното ми лате, направи крачка назад и вдигна длани с размерите на чинии. – Не искам неприятности.
Беше едър тип с гладка, тъмна кожа и бръсната глава с правилна форма. Грижливо подстриганата му брада беше снежнобяла, изпод яката и ръкавите на гащеризона му зърнах да се подават няколко татуировки. Върху причудливата му униформа беше зашито името Джъстис.
Лепнах си възможно най-очарователната усмивка, но благодарение на това, че цяла нощ бях пътувала, плачейки през изкуствените си мигли, тя вероятно повече приличаше на гримаса.
– Това не съм аз – казах, насочвайки пръст със захабен френски маникюр към снимката. – Аз съм Наоми. Наоми Уит.
Мъжът ме изгледа подозрително, преди да извади чифт очила от предния джоб на гащеризона и да си ги сложи.
Примига, а после ме огледа от главата до петите. Видях как по лицето му се разлива прозрение.
– Близначки – обясних.
– Виж ти. – Той прокара длан по брадата си.
Все още изглеждаше скептичен… не че можех да го виня. Колко хора имат зъл близнак?
– Това е Тина. Сестра ми. Трябваше да се срещнем тук.
Макар че защо отчуждената ми сестра поиска да се срещнем в заведение, в което очевидно не бе добре дошла, беше друг въпрос, който бях прекалено уморена, за да задам.
Джъстис все още се взираше в мен и аз осъзнах, че погледът му се е спрял върху косата ми. Инстинктивно докоснах главата си и една увехнала маргаритка политна към пода. Хм. Вероятно трябваше да се погледна в огледалото в мотела, преди да изляза навън, изглеждаща като разчорлена откачалка, прибираща се от фестивал на ролеви игри.
– Ето. – Бръкнах в джоба на шортите си и тикнах шофьорската си книжка в лицето му. – Виждате ли? Аз съм Наоми и страшно, страшно бих искала едно гигантско лате.
Джъстис взе книжката ми и се вгледа първо в нея, а после в лицето ми. Най-сетне каменното му изражение се пропука и той се усмихна широко.
– Дяволите да ме вземат. Приятно ми е да се запознаем, Наоми.
– Аз също се радвам да се запознаем, Джъстис. Особено ако ми приготвиш гореспоменатия кофеин.
– Ще ти направя лате, от което косата ти ще щръкне.
Мъж, който знаеше как да задоволи най-неотложните ми нужди, и то с усмивка? Нямаше как да не се влюбя поне мъничко на мига.
Джъстис се залови за работа, а аз се огледах одобрително наоколо. Кафенето беше издържано в стил мъжкарски гараж. Гофрирана ламарина по стените, лъскави червени полици, циментов под. Всички напитки носеха имена като лате „Червена линия“ и капучино „Кариран флаг“. Беше си направо очарователно.
Около малките кръгли масички, пръснати наоколо, имаше шепа ранни любители на кафето. Всички до един се взираха в мен така, сякаш изобщо не се радваха да ме видят.
– Как ти звучи аромат на кленов сироп и бекон, миличка? – извика Джъстис откъм лъскавата машина за еспресо.
– Звучи ми страхотно. Особено ако идват в чаша с размерите на кофа – уверих го.
Смехът му отекна в кафенето и като че ли успокои останалите посетители, които престанаха да ми обръщат внимание.
Входната врата се отвори и аз се обърнах, очаквайки да видя Тина.
Ала мъжът, който нахълта вътре, определено не беше сестра ми. Изглеждаше така, сякаш се нуждае от кофеин по-отчаяно и от мен.
„Секси“ беше слаб начин да бъде описан. „Адски секси“ би било по-точно. Беше толкова висок, че бих могла да нося най-високите си токчета и пак да трябва да отметна глава назад, за да се целувам с него – официалната ми категоризация на мъжкия ръст. Косата му беше тъмноруса, късо подстригана от двете страни и отметната назад на върха, което издаваше, че има добър вкус и прилични умения за поддържане на външния си вид.
И двете бяха високо в моя „Списък с причини да бъда привлечена от един мъж“. Брадата беше чисто нова добавка към него. Никога не бях целувала мъж с брада и ето че почувствах внезапен, необясним интерес към това да го преживея някога.
А после стигнах до очите му. Имаха хладен синьо-сив цвят, който ми напомни за метала на пистолет и ледници.
Той се приближи до мен, навлизайки в личното ми пространство, сякаш имаше покана. Когато кръстоса татуирани ръце пред яките си гърди, аз издадох писклив звук.
Леле.
– Мисля, че бях пределно ясен – изръмжа той.
– Ъ?
Бях объркана. Този мъж ме гледаше с такава ярост, сякаш бях най-омразният участник в риалити предаване, но въпреки това исках да видя как изглежда гол. Не бях проявявала толкова лоша сексуална преценка, откакто бях в колежа.
Приписах го на изтощението и емоционалната ми травма.
Зад тезгяха Джъстис спря насред приготвянето на латето и размаха ръце във въздуха.
– Чакай малко.
– Всичко е наред, Джъстис – уверих го аз. – Ти продължавай да приготвяш кафето, а аз ще се оправя с този… джентълмен.
Столове се оттласнаха от масите наоколо и пред очите ми всички посетители се устремиха към вратата, някои – все още с чаши в ръка. Никой от тях не ме погледна в очите, докато излизаше.
– Нокс, не е каквото си мислиш – пробва се Джъстис отново.
– Днес не ми е до игрички. Махай се оттук! – нареди викингът. Русокосият бог на сексапилната ярост бързо се носеше към дъното на секси списъка ми.
Посочих се с пръст.
– Аз?
– Писна ми от игричките ти. Имаш пет секунди, за да се изметеш и никога вече да не стъпиш тук. – Пристъпи още по-близо, докато върховете на ботушите му не докоснаха босите ми палци, които се подаваха от сандалите ми.
По дяволите. Толкова отблизо изглеждаше така, сякаш току-що е слязъл от мародерстващ викингски кораб… или от снимачната площадка за реклама на одеколон. От онези артистичните, които нямат никакъв смисъл и които носят имена като „Невеж звяр“.
– Вижте, господине. Преживявам лична криза и просто се опитвам да получа чаша кафе.
– Съвсем ясно ти казах, Тина. Повече няма да идваш тук и да тормозиш Джъстис и клиентите му или лично ще ти изхвърля задника от града.
– Нокс…
Избухливият, секси мъжкар вдигна пръст към Джъстис.
– Един момент, мой човек. Изглежда, че ще се наложи да изхвърля боклука.
– Боклука? – ахнах аз. Мислех, че в щата Вирджиния са дружелюбни. Вместо това бях в градчето едва от половин час, а един викинг с маниерите на пещерен човек ми се на-хвърляше.
– Миличка, кафето ти е готово. – Джъстис плъзна огромна картонена чаша върху дървения плот.
Очите ми се стрелнаха към димящия кофеинов разкош.
– Само да си посегнала към тази чаша и ще си имаме проб-лем. – Гласът на викинга беше нисък и опасен.
Ала Лейф Ериксон не знаеше с кого си има работа.
Всички жени си имат своята граница. Моята, която, признавам си, позволяваше на хората да стигнат прекалено далеч, току-що беше прекрачена.
– Направиш ли и крачка към това прекрасно лате, което приятелят ми Джъстис приготви специално за мен, ще те накарам да оплакваш мига, в който ме срещна.
Бях мил човек. Според родителите ми съм била добро момиче. А ако се вярваше на онзи онлайн тест, който си направих преди две седмици, бях от онези, които искат да угодят на всички. Не ме биваше да сипя заплахи.
Очите на мъжа се присвиха и аз отказах да забележа сексапилните бръчици в крайчетата им.
– Вече го оплаквам, също като всички в града. Само защото си си сменила прическата, не означава, че ще забравя всички неприятности, които забърка. А сега си разкарай задника оттук и да не си се върнала.
– Мисли, че си Тина – обади се Джъстис.
Не ме беше грижа дали този задник си мисли, че съм сериен убиец канибал. Той стоеше между мен и моя кофеин.
Русокосият звяр обърна глава към Джъстис.
– Какви, по дяволите, ги дрънкаш?
Преди симпатичният ми приятел с кафето да успее да обясни, аз забих пръст в гърдите на викинга. Не стигна особено далеч благодарение на неприлично дебелия слой мускули под кожата. Погрижих се обаче да си послужа с нокътя си.
– Сега ти ме чуй – заявих. – Не ме е грижа дали си ме взел за сестра ми, или за онзи задник, който завиши цената на лекарствата против малария. Аз съм човешко същество, което има наистина лош ден след най-лошия ден в живота му. Точно днес не съм в състояние да потискам всички тези емоции. Така че те съветвам да се махнеш от пътя ми и да ме оставиш на мира, викинге.
За частица от секундата той придоби озадачен вид.
Приех, че това означава време за кафе, така че го заобиколих, взех чашата, подуших деликатно, а после заврях лице в димящата, гореща животворна течност.
Отпих голяма глътка, заповядвайки на кофеина да си свърши магическата работа, докато вкусове изригваха върху езика ми. Почти бях сигурна, че неблагоприличният стон, който чух, излезе от собствената ми уста, само че бях прекалено уморена, за да ме е грижа. Когато най-сетне свалих чашата и избърсах уста с опакото на ръката си, викингът все още стоеше там и ме зяпаше.
Обърнах му гръб и като дарих моя герой Джъстис с усмивка, плъзнах двайсетдоларовата банкнота за спешни кофеинови случаи върху плота.
– Вие, сър, сте човек на изкуството. Какво ви дължа за най-невероятното лате, което някога съм опитвала?
– Като се има предвид каква сутрин преживяваш, миличка, заведението черпи – отвърна той и ми върна шофьорската книжка и парите.
– Ти, приятелю, си истински джентълмен. За разлика от някои други. – Хвърлих яростен поглед през рамо, където викингът все още стоеше, скръстил ръце на гърдите си. Отпих още една глътка от кафето и мушнах двайсетачката в буркана за бакшиши. – Благодаря ти, че беше мил с мен в най-лошия ден от живота ми.
– Мислех, че е било вчера – намеси се смръщеният исполин.
Обърнах се бавно към него с уморена въздишка.
– Това беше, преди да срещна теб. Сега официално мога да заявя, че колкото и ужасен да беше вчерашният ден, днешният го бие, макар и с малко. – Отново се обърнах към Джъстис. – Съжалявам, че този задник изгони клиентите ти. Но много скоро ще се върна за още едно от тези латета.
– Нямам търпение, Наоми – отвърна той с намигване.
Обърнах се, за да си вървя, и се блъснах право в масивни мъжки гърди.
– Наоми? – каза той.
– Разкарай се. – Почти ми хареса поне веднъж в живота си да бъда груба. Да се застъпя за себе си.
– Името ти е Наоми? – повтори викингът.
Бях прекалено заета да се опитвам да го изпепеля с поглед, изпълнен с праведен гняв, за да отговоря.
– А не Тина? – не отстъпваше той.
– Близначки са, мой човек. – Усмивката на Джъстис ясно се долавяше в гласа му.
– Мамка му. – Викингът прокара ръка през косата си.
– Притеснявам се за зрението на приятеля ти – казах на Джъстис, посочвайки снимката на Тина.
По някое време през изминалите повече от десет години Тина се беше изрусила до платинено, подчертавайки иначе трудно забележимите ни различия.
– Забравих си лещите вкъщи – каза той.
– Заедно с маниерите си ли? – подхвърлих. Кофеинът започваше да се разлива във вените ми, правейки ме необичайно войнствена.
Единственият му отговор беше свиреп поглед.
Аз въздъхнах.
– Махни се от пътя ми, Лейф Ериксон.
– Името ми е Нокс. И защо си тук?
Какво име е това, по дяволите? Да не би да беше съкратено от нещо? Ноксуел? Ноксатан?
– Не ти влиза в работата, Нокс. Нищо от това, което правя или не правя, не ти влиза в работата. Всъщност самото ми съществуване не ти влиза в работата. А сега, ако обичаш, се махни от пътя ми.
Искаше ми се да крещя с пълно гърло, докато не прегракна. Само че бях опитала да го направя в колата по време на дългото пътуване насам и изобщо не беше помогнало.
За щастие, красивият дръвник въздъхна подразнено и прояви спасяващото живота благоразумие да се отдръпне от пътя ми. Излязох от кафенето в изпепеляващата горещина навън с цялото достойнство, което успях да събера.
Ако Тина искаше да се срещне с мен, можеше да ме намери в мотела. Нямах намерение да стоя тук и да търпя нападките на разни непознати с характер на бодлив кактус.
Щях да се върна в неприветливата си мотелска стая и да остана под душа, докато топлата вода свърши. А после щях да реша какво да правя след това.
Добър план. Липсваше обаче само едно.
Колата ми.
О, не. Колата и чантата ми.
Стойката за велосипеди пред кафенето си беше на мястото. Обществената пералня с ярките плакати на витрината си беше от другата страна на улицата, до автомобилния гараж.
Колата ми обаче не беше там, където я бях оставила.
Мястото за паркиране пред магазина за домашни любимци, където се бях мушнала, беше празно.
Огледах се нагоре и надолу по улицата, ала от прашното ми, благонадеждно волво нямаше и следа.
– Да не би да се изгуби?
Затворих очи и стиснах зъби.
– Разкарай. Се.
– Сега пък какъв ти е проблемът?
Обърнах се и видях Нокс да ме гледа изпитателно, стиснал картонена чаша за кафе.
– Какъв ми е проблемът? – повторих.
Искаше ми се да го изритам по кокалчетата и да му открадна кафето.
– Със слуха ми всичко си е наред, сладурче. Не е нужно да крещиш.
– Проблемът ми е, че докато изгубих пет минути от живота си, запознавайки се с теб, са вдигнали колата ми.
– Сигурна ли си?
– Не. Никога не мога да си спомня къде съм паркирала. Просто си зарязвам колата и си купувам нова.
Той ме изгледа странно и аз направих физиономия.
– Това очевидно беше сарказъм. – Посегнах за телефона си само за да си спомня, че вече нямам такъв.
– Кой те е ядосал?
– Който и да те е учил как да изразяваш загриженост за някого, се е провалил.
И без да кажа нито дума повече, се отправих натам, накъдето се надявах, че се намира полицейският участък.
Не бях изминала и няколко метра, когато голяма, тежка ръка ме стисна над лакътя.
Казах си, че е заради недоспиването, заради емоционалната ми уязвимост. Това бяха единствените причини, поради които усетих как нещо ме жегна при допира му.
– Спри – нареди той грубо.
– Долу. Ръцете. – Опитах да се освободя от хватката му, ала пръстите му се сключиха по-здраво.
– Тогава престани да бягаш от мен.
Спрях да се опитвам да се отскубна.
– Ще престана да бягам, когато ти престанеш да бъдеш задник.
Ноздрите му се разшириха и когато вдигна поглед към небето, ми се стори, че го чувам да брои.
– Ти да не би сериозно да броиш до десет?
Аз бях засегнатата. Аз бях тази, която имаше причина да се моли на небесата за търпение.
Той стигна до десет, ала по нищо не личеше, че раздразнението му е минало.
– Ако престана да бъда задник, ще спреш ли, за да поговорим за минутка?
Отпих глътка кафе и го обмислих.
– Може би.
– Ще те пусна – предупреди той.
– Страхотно.
И двамата наведохме очи към ръката му над лакътя ми. Той разхлаби бавно хватката си и ме пусна, но не преди да прокара пръсти по чувствителната кожа от вътрешната страна на ръката ми.
Усетих как настръхвам и можех само да се надявам той да не забележи. Особено като се имаше предвид, че в моето тяло настръхването на кожата и щръкването на зърната бяха тясно свързани.
– Студено ли ти е? – Погледът му определено не беше върху ръката или рамото ми, а върху гърдите ми.
По дяволите.
– Да – излъгах.
– Двайсет и девет градуса е, а ти пиеш горещо кафе.
– Ако си приключил с идиотските обяснения за температурата, бих искала да отида да намеря колата си – заявих, скръствайки ръце върху изменническите си гърди. – Навярно би могъл да ми кажеш къде е паркингът за вдигнати коли или полицейският участък?
Той ме изгледа в продължение на един дълъг миг, а после поклати глава.
– Да вървим тогава.
– Моля?
– Ще те откарам.
– Ха! – Изсмях се задавено. Не беше с всичкия си, ако смяташе, че доброволно ще се кача в една кола с него.
Все още клатех глава, когато той отново проговори:
– Да вървим, маргаритке. Нямам цял ден на разположение.
Глава 2
Герой по принуда
Нокс
Жената ме зяпаше така, сякаш току-що бях предложил да целуне гърмяща змия по устата.
Денят ми дори не би трябвало да е започнал, а ето че вече се беше скапал. Обвинявах нея. И онази кучка сестра ѝ, Тина.
Стоварих част от вината и върху Агата, понеже именно тя ми прати съобщение, че Тина току-що си „донесла създаващия неприятности задник“ в кафенето.
И ето ме тук, на практика на зазоряване – играех ролята на пазител на спокойствието в града като някакъв идиот и се карах с жена, която срещах за първи път.
Наоми примига насреща ми, сякаш се съвземаше от замайване.
– Майтапиш се, нали?
Агата трябваше да си прегледа очите, ако бе взела тази сърдита брюнетка за нейната платиненоруса, покрита с татуировки и изкуствен тен непоносима сестра. Имаше сурова уста, обградена от дълбоки сърдити бръчки, получени от това, че пушеше по два пакета цигари на ден и смяташе, че светът ѝ е длъжник.
Разликите между тях бяха повече от очевидни, дори и да не бях с лещи. Лицето на Тина имаше цвета и текстурата на престарял кожен диван.
Наоми, от друга страна, бе замесена от съвсем друго тесто. Много по-изискано. Беше висока, също като сестра си. Ала вместо да изглежда като парче препържено месо, тя приличаше на принцеса на „Дисни“, с гъста коса с цвета на печени кестени. Тя, както и цветята, втъкнати в нея, се мъчеха да се освободят от някаква сложна прическа. Лицето ѝ беше по-меко, кожата – по-бледа. Пълни розови устни. Очи, които навяваха мисли за гори и ширнали се поля.
Докато Тина се обличаше като рокерска мадама, минала през резачка за дърва, Наоми носеше комплект дизайнерски спортни шорти и топ върху стегнато тяло, което обещаваше доста приятни изненади.
Приличаше на жена, която би ми хвърлила един поглед и моментално би изприпкала на сигурно място при най-близкия издокаран член на голф клуб.
За неин късмет, аз не си падах по драмите. Нито по момичета, които очакваха твърде много. Нито пък по изпаднали в беда принцеси с големи, невинни очи. Не си губех времето с жени, които търсеха нещо повече от това да си изкарат добре.
Но тъй като вече си бях напъхал носа в тази ситуация, нарекъл я бях боклук и ѝ се бях разкрещял, най-малкото, което можех да сторя, бе да ѝ помогна да разрешим ситуацията възможно най-бързо. След което щях да се върна обратно в леглото.
– Не, не се майтапя – заявих.
– Никъде няма да ходя с теб.
– Нямаш кола – изтъкнах.
– Благодаря ти, капитан Очевидност. Знам, че нямам кола.
– Нека видя дали съм разбрал правилно. За първи път идваш в този град. Колата ти изчезва. И отхвърляш предложението да те откарат, защото…
– Защото ти нахълта в онова кафене и ми се разкрещя! След това тръгна след мен и все още ми крещиш. Кача ли се в една кола с теб, е по-вероятно да свърша накълцана на парчета, пръснати из пустинята, отколкото там, където искам да отида.
– Наоколо няма пустини. Намират ни се обаче планини.
Изражението ѝ издаваше, че не ме намира нито за полезен, нито за забавен.
Изпуснах дъха си през стиснати зъби.
– Виж. Уморен съм. Получих съобщение, че Тина отново създава неприятности в кафенето и именно това очаквах да заваря, когато влязох.
Тя отпи голяма глътка кафе, оглеждайки улицата така, сякаш обмисляше дали да не избяга.
– Дори не си го помисляй – казах. – Ще си разлееш кафето.
Когато красивите ѝ лешникови очи се разшириха, разбрах, че съм улучил в целта.
– Е, добре. Но само защото това е най-страхотното лате, което съм опитвала в живота си. И това ли е представата ти за извинение? Защото дори начинът, по който питаш хората дали нещо не е наред, е отвратителен.
– Беше обяснение. Ако не ти харесва, проблемът си е твой. – Не си губех времето с неща, които нямат значение. Като празните приказки и извиненията.
По улицата с оглушителен рев се зададе мотор, надул песен на Роб Зомби, макар да беше едва седем часът сутринта. Мъжът на мотора ни огледа и форсира двигателя. Рейт гонеше седемдесетте, но със секси излъчването на татуировките и посребрялата си коса продължаваше да бъде магнит за жените.
Заинтригувана, Наоми го зяпна с отворена уста.
Днес не беше денят, в който госпожица Маргаритки в косите щеше да направи нещо безразсъдно.
Кимнах на Рейт да се разкара, грабнах скъпоценното кафе на Наоми от ръката ѝ и поех по тротоара.
– Хей!
Както и очаквах, тя се втурна след мен. Бих могъл да я хвана за ръката, но не бих могъл да кажа, че реакцията ѝ, когато я докоснах по-рано, ми хареса. Беше някак сложно.
– Трябваше да си остана в шибаното легло – измърморих.
– Какъв ти е проблемът? – Наоми ме настигна, подтичвайки, и посегна да си вземе чашата, но аз я вдигнах, така че да не може да я достигне, без да спирам.
– Ако не искаш да се озовеш вързана върху мотора на Рейт, те съветвам да се качиш в пикапа ми.
Разчорленото дете на цветята измърмори някои не особено ласкателни неща за характера и анатомията ми.
– Виж. Ако престанеш да бъдеш трън в задника ми поне за пет минути, ще те заведа в участъка. Ще си вземеш проклетата кола и ще се разкараш от живота ми.
– Някой казвал ли ти е някога, че имаш нрава на разгневено бодливо прасе?
Продължих напред, без да ѝ обръщам внимание.
– Откъде да знам, че самият ти няма да се опиташ да ме завържеш? – попита тя.
Заковах се на място и плъзнах ленив поглед по тялото ѝ.
– Скъпа, не си мой тип.
Тя извъртя презрително очи толкова силно, че беше истинско чудо как не изпаднаха върху тротоара.
– Ах, ще се разплача.
Слязох от бордюра и отворих вратата откъм мястото на шофьора на пикапа си.
– Качвай се.
– Кавалерството ти никакво го няма – оплака се тя.
– Кавалерство?
– Означава…
– Господи. Знам какво означава.
Знаех и какво означава това, че го използва в разговор. Имаше шибани цветя в косата. Тази жена беше романтичка. Още един минус. Романтичките са онези, от които е най-трудно да се отървеш. Най-прилепчивите. Онези, които се преструват, че нямат нищо против неангажиращите връзки, ала в действителност през цялото време кроят планове как да станат „единствената“, мъчат се да подмамят мъжете да се запознаят с родителите им и тайничко разглеждат булчински рокли.
Когато тя не се качи в колата, аз посегнах покрай нея и сложих кафето ѝ в поставката за чаши.
– Изобщо не съм доволна от теб точно сега – заяви тя.
Разстоянието между телата ни беше заредено с онази енергия, която обикновено усещах преди един хубав бой в бара. Опасна, пълна с адреналин. И това никак не ми харесваше.
– Качвай се в проклетия пикап.
Смятайки го за малко чудо, когато тя се подчини, аз затръш-нах вратата пред намръщеното ѝ лице.
– Всичко наред ли е, Нокс? – извика Бъд Никълби от прага на железарията. Носеше обичайната си униформа, състояща се от гащеризон и тениска на „Лед Цепелин“. Опашката, на която носеше косата си, се спускаше по гърба му, тънка и сива, и го караше да изглежда като един по-набит, не толкова смешен Джордж Карлин.
– Всичко е наред – уверих го.
Погледът му се спря върху Наоми през прозореца на колата.
– Обади ми се, ако ти трябва помощ за скриването на тялото.
Аз седнах зад волана и запалих двигателя.
– Има свидетел на това, че се качих в колата ти, така че на твое място сериозно бих се замислила, преди да ме убиеш – подхвърли тя, махвайки към Бъд, който все още ни наблюдаваше.
Очевидно не беше чула думите му.
– Не съм тръгнал да те убивам – сопнах се. Засега.
Тя вече си беше сложила колана и кръстосала крака. Джапанка се полюляваше от пръстите на крака ѝ, който тя поклащаше. И двете ѝ колене бяха ожулени, а под десния ѝ лакът зърнах прясна драскотина. Казах си, че не искам да знам, и дадох на заден. Щях да я оставя в участъка (надявах се, че е достатъчно рано, за да избегна онзи, когото не исках да срещам), и да се уверя, че ще си получи проклетата кола. Ако имах късмет, щях да успея да поспя още един час, преди да съм принуден официално да започна деня си.
– Знаеш ли – започна тя, – ако някой от нас трябва да е ядосан на другия, определено съм аз. Дори не те познавам, а ето че ти ми крещиш в лицето, заставаш между мен и кафето ми, а после на практика ме отвличаш. Ти нямаш никаква причина да си сърдит.
– Идея си нямаш, сладурче. Имам предостатъчно причини да съм сърдит и доста от тях включват негодната ти за нищо сестра.
– Тина може и да не е най-прекрасният човек на света, но това не ти дава правото да бъдеш такъв задник. Въпреки всичко тя ми е сестра. – Наоми подсмръкна.
– Не бих използвал думата „човек“ за сестра ти.
Тина беше първокласно чудовище. Тя крадеше. Лъжеше. Започваше караници. Пиеше твърде много. Къпеше се твърде малко. И не ѝ пукаше за никого. Защото смяташе, че светът ѝ е длъжник.
– Слушай, който и да си ти. Единствените, които могат да говорят за нея по този начин, сме аз, родителите ни и класът, завършил гимназията в Андерсънтаун през 2003 година. И може би пожарната в Андерсънтаун. Но то е защото те са си спечелили това право. За разлика от теб и определено не ми е приятно да си изкарваш проблемите си със сестра ми върху мен.
– Все тая – процедих през стиснати зъби.
Останалата част от пътя прекарахме в тишина. Полицейският участък на Нокъмаут се намираше на няколко пресечки от „Мейн Стрийт“ и делеше нова сграда с градската библиотека. Само при вида ѝ едно мускулче под окото ми взе да подскача.
На паркинга имаше пикап, патрулна кола и един Харли Дейвидсън. Нямаше и следа от джипа на полицейския началник. Слава богу.
– Хайде. Да приключваме с това.
– Не е нужно да влизаш с мен. – Наоми подсмръкна, гледайки печално празната си чаша.
Изръмжах и тикнах почти недокоснатото си кафе към нея.
– Ще те заведа до приемната, ще се уверя, че си си получила колата, и след това няма да те видя никога повече.
– Добре. Обаче няма да ти благодаря.
Не си направих труда да отговоря, защото вече крачех решително към входната врата, без да обръщам внимание на големите златни букви над нея.
Общинска сграда „Нокс Морган“.
Престорих се, че не я чувам, и оставих стъклената врата да се затвори зад мен.
– Да не би в този град да има и друг Нокс? – попита тя, отваряйки вратата и влизайки след мен.
– Не – отвърнах, надявайки се това да сложи край на въпросите, на които нямах никакво желание да отговарям.
Постройката беше сравнително нова, с изобилие от стъкло, широки коридори и мирис на прясна боя.
– Значи това отпред беше твоето име? – не отстъпваше тя, подтичвайки отново, за да не изостава.
– Така изглежда. – Дръпнах една врата отдясно и ѝ дадох знак да влезе.
Участъкът на Нокъмаут повече приличаше на едно от онези разчупени работни пространства, по които си падат хипстърите, отколкото на полицейско управление. Това здравата беше раздразнило момчетата и момичетата в сини униформи, които се бяха гордели с прастария си, рушащ се бункер с примигващо флуоресцентно осветление и килим, изцапан от ходещи по него с десетилетия престъпници.
Недоволството им от ярката боя и лъскавите нови мебели беше единственото, което не мразех в тази история.
Полицаите на Нокъмаут бяха направили всичко по силите си да се върнат към рутината, трупайки скъпоценни купчини папки със случаи върху бамбуковите бюра с регулируема височина и приготвяйки си евтино, прекалено силно кафе. Върху плота имаше отворена кутия изсъхнали понички и захарни отпечатъци от пръсти навсякъде. Ала досега нищо не бе отнело блясъка на новост на шибаната сграда „Нокс Морган“.
Сержант Грейв Хопър беше зад бюрото си и разбъркваше половин кило захар в сутрешното си кафе. Някогашен рокер, влязъл в правия път, сега той прекарваше вечерите си през седмицата, тренирайки отбора по софтбол на дъщеря си, а уикендите – косейки морави. Неговата и тази на тъща му. Ала веднъж в годината мяташе съпругата си на мотора и двамата потегляха, за да преживеят наново славните дни по пътищата.
В този миг забеляза мен и гостенката ми и едва не разля чашата си върху себе си.
– Какво става, Нокс? – попита, взирайки се неприкрито в Наоми.
За никого в града не беше тайна, че гледах да си имам възможно най-малко вземане-даване с полицията. Не беше кой знае каква тайна и че Тина бе от онези неприятности, които не търпях.
– Това е Наоми. Близначката на Тина – обясних. – Току-що е пристигала в града и твърди, че са вдигнали колата ѝ. Отзад ли е?
Полицейското управление в Нокъмаут определено си имаше по-важни неща, за които да се притеснява, от паркирането и оставяше жителите на града да паркират където си поискат, стига да не беше на самия тротоар.
– След малко ще се върна върху това с близначките – предупреди Грейв, посочвайки ни с бъркалката за кафе. – Но първо, засега само аз съм в офиса и тази сутрин не съм вдигал никого.
По дяволите. Зарових ръка в косата си.
– Ако не сте били вие, имате ли представа кой друг би могъл да бъде? – попита Наоми с надежда.
Ама разбира се. Аз бях този, който ѝ се притече на помощ и я докара тук, ала прошареният Грейв бе онзи, който получи усмивката и милите думи.
Грейв, копелето, направо се прехласна, усмихвайки ѝ се, сякаш тя беше седеметажна шоколадова торта.
– Виж сега, Тин… искам да кажа, Наоми – започна Грейв. – Така както аз виждам нещата, има две възможности. Вариант А – забравила си къде си паркирала. Но с жена като теб в толкова малък град това не ми се струва особено вероятно.
– Така е – съгласи се тя дружелюбно, без да го нарече капитан Очевидност.
– Вариант Б – някой е откраднал колата ти.
Очевидно днес нямаше да си доспя.
– Паркирах пред магазина за домашни любимци, защото беше близо до кафенето, където трябваше да се срещна със сестра си.
Грейв ми хвърли поглед и аз кимнах. Най-добре да го направим възможно най-бързо, като махането на лепенка.
– Значи Тина е знаела, че ще дойдеш в града и къде ще бъдеш? – уточни той.
Наоми все още не разбираше накъде бие. Кимна, наивна и изпълнена с надежда.
– Да. Обади ми се снощи. Каза, че се е забъркала в някакви неприятности, и ме помоли да се срещнем в кафене „Рев“ в седем часа сутринта.
– Ами, миличка – заувърта Грейв. – Не искам да сипя обвинения, разбира се. Възможно е обаче…
– Онази кучка, сестра ти, е откраднала колата ти – намесих се аз.
Лешниковите очи на Наоми се обърнаха към мен. Вече не изглеждаше сладка, нито изпълнена с надежда. Не. Изглеждаше така, сякаш иска да извърши дребно престъпление. Или дори углавно.
– Боя се, че Нокс е прав – каза Грейв. – Сестра ти създава неприятности, откакто се появи в града преди година. Това вероятно не е първата кола, която е задигнала.
Ноздрите на Наоми се разшириха деликатно. Поднесе кафето ми към устните си, изпи го на няколко решителни глътки и хвърли празната чаша в кошчето за боклук до бюрото.
– Благодаря ви за помощта. Ако видите синьо волво с лепенка „Любезността е важна“, моля ви, съобщете ми.
Господи.
– Предполагам, нямаш едно от онези приложения на телефона, които показват къде се намира колата ти? – попита Грейв.
Тя посегна към джоба си, но после спря и стисна очи за миг.
– Имах.
– Но вече нямаш?
– Нямам телефон. Моят, ъ, се счупи снощи.
– Няма проблем. Ако ми дадеш регистрационния номер на колата, ще изпратя съобщение, така че полицаите да се оглеждат за нея. – Грейв побутна услужливо химикалка и лист хартия към нея.
Тя ги взе и се залови да пише с изящен почерк.
– Може да оставиш и информация за връзка, къде си отседнала и така нататък, така че аз или Наш да се свържем с теб, ако научим нещо.
Името ме накара да настръхна.
– С удоволствие – каза Наоми, макар изобщо да не звучеше доволна.
– Имаш ли съпруг или гадже, чиято информация за връзка да ни оставиш?
Изгледах го яростно.
Наоми поклати глава.
– Не.
– Може би съпруга или партньорка? – опита Грейв отново.
– Не съм обвързана. – Каза го някак несигурно, достатъчно, за да събуди любопитството ми.
– Я виж ти. Шефът ни също – подхвърли Грейв, звучейки толкова невинно, колкото бе възможно за един грамаден рокер с криминално досие.
– Може ли да се върнем към това как казваш на Наоми, че ще се свържете с нея, ако откриете колата ѝ, което всички знаем, че няма да се случи – сопнах се аз.
– Е, не и с подобно отношение – скара ми се тя.
За последен път се притичвах на помощ на когото и да било. Това не беше моя работа. Нито пък моя отговорност. А ето че сега ме лишаваше от сън.
– За колко време си в града? – попита Грейв, докато Наоми пишеше информацията си за връзка върху хартията.
– Само толкова, колкото е нужно, за да открия сестра ми и да я убия. – Тя сложи капачката на химикалката и плъзна листа към него. – Много ти благодаря за помощта, сержанте.
– За мен е удоволствие.
Наоми се обърна към мен. Срещна погледа ми и го задържа за един удар на сърцето.
– Наоми.
И тя излезе от участъка.
– Как е възможно две сестри толкова да си приличат на външен вид и да бъдат толкова различни във всяко друго отношение? – почуди се Грейв.
– Не ща и да знам – отвърнах искрено и се запътих след нея.
Намерих я да крачи напред-назад и да си мърмори пред рампата за инвалидни столове.
– Какъв е планът ти? – попитах примирено.
Тя вдигна очи към мен и сви устни.
– План? – повтори с глас, който заплашваше да се прекърши.
Инстинктът ми за бягство се задейства. Ненавиждах сълзите. Особено женските сълзи. Плачещите жени ме караха да се чувствам така, сякаш ме разкъсват отвътре, оръжие, което никога не направих обществено достояние.
– Недей да плачеш – наредих.
Очите ѝ бяха влажни.
– Да плача? Няма да плача.
Изобщо не я биваше да лъже.
– Да не си посмяла да плачеш. Това е просто кола, а сестра ти е просто кучка. Никое от двете не си заслужава да плачеш за него.
Тя примига учестено и не бях сигурен дали ще се разплаче, или отново ще ми се разкрещи. Тя обаче ме изненада, като не направи нито едното, нито другото. Вместо това изпъна рамене и кимна.
– Имаш право. Това е просто кола. Мога да си извадя нови кредитни карти, да си купя нова чанта и да си възстановя запасите от сосове с медена горчица.
– Кажи ми къде искаш да отидеш и аз ще те откарам. Би могла да си наемеш кола и да си вървиш. – Махнах с палец към пикапа си.
Тя отново се огледа нагоре-надолу по улицата, вероятно с надеждата, че ще се появи някой герой в костюм и вратовръзка. Когато това не стана, въздъхна.
– Взех си стая в мотела.
В града имаше само един мотел. Долнопробна дупка на един етаж и една звезда, която не заслужаваше официално име. Впечатлен бях, че изобщо се беше регистрирала там.
Върнахме се до колата ми в мълчание. Рамото ѝ докосна ръката ми и кожата ми сякаш пламна. Отново ѝ отворих вратата. Не от кавалерство, а защото на една шантава част от мен ѝ харесваше да бъде близо до нея.
Изчаках, докато си сложи колана, преди да затворя вратата и да заобиколя пикапа.
– Сосове с медена горчица?
Тя ми хвърли поглед, докато се настанявах зад волана.
– Чувал ли си за мъжа, който преди няколко дни падна през мантинелата посред зима?
Звучеше ми смътно познато.
– В продължение на три дни не ял нищо освен кетчуп от пакетчета.
– Възнамеряваш да полетиш през мантинелата?
– Не. Но обичам да съм подготвена. И не обичам кетчуп.