Тайната на тортата с портокалов цвят (ОТКЪС), Рейчъл Линдън
ГЛАВА 1
Лятото, което ще промени живота ми, започва с оранжева желирана салата.
– Желираната салата ми се струва идеална за юни, не мислиш ли? – казвам нехайно на моя съквартирант и ководещ Дрю, докато подреждам настърганите моркови, намачкания ананас и голяма кутия лимоново желе на прах на кухненския плот в апартамента ни, за да добият приятно фотогеничен вид. – След като слънцето най-сетне изгря, мисля, че една салата с желатин е най-подходяща за последния сегмент. – Лятото дойде в Сиатъл едва тази седмица, след месеци на сив ръмеж.
Дрю настройва осветлението и записващата техника, наглася всичко, преди да започнем снимките. Късен неделен следобед е в средата на юни и ние се приготвяме да запишем последния от кратките сегменти на готварското предаване, което публикуваме всяка седмица в Инстаграм. Използваме почивния си ден, за да заснемем сегменти за цял месец за „Кухнята на миналото“, както правим всеки месец от пет години.
– Просто аз не харесвам желирана салата – признава Дрю. – Прилича ми на нещо донесено от старица на църковно събрание. – Поглежда ме с лукава усмивка с трапчинки. – Аз бих предпочел крафт бира и панирани сиренца.
Дрю е от Уисконсин, щат, в който сиренето играе главна роля сред храните за утеха.
– Скандално! – ахвам с престорен ужас и преподреждам продуктите на плота, за да ги достигам лесно, когато започнем да снимаме. – Явно не разбираш позитивната сила на желираната салата. Убедена съм, че само една порция от нея може да прогони всяка тъга и разочарование от живота ти. Освен това има много разновидности. Слънчева салата, Салата черешова кола, Ягодова салата с претцели, Салата с портокалов шербет, Салата счупено стъкло…
Дрю прави физиономия.
– Нищо, което хората ядат, не бива да се казва „счупено стъкло“ – заявява той и се усмихва дяволито. Занимава се с настройките на звука и пясъчнорусата му глава е сведена над готиното ни ново оборудване.
– Добре, може и да си прав, но нашите последователи ще я харесат, ще видиш. Особено Етел – уверявам го и отмятам един тънък кичур от бузата си. Приглаждам черната си, подстригана на черта чуплива коса и развързвам престилката от зебло – на червени точки, с птичка отпред и ушита от истински чувал за брашно „Пойна птичка“. Носех я за епизода, който току-що заснехме. В него приготвих прасковен пудинг. Сега всъщност набързо сменям костюма. Под престилката съм с рокля от шейсетте на оранжеви, жълти и зелени цветя и с бяла заоблена якичка. Това ще е костюмът ми за сегмента за Слънчевата салата. Обикновено избирам дрехите за шоуто от магазини за втора употреба, но тази рокля е от личния ми гардероб. Обичам всичко, което носи духа на шейсетте.
– Видя ли коментара на Етел за рецептата за царевична пита миналата седмица? – пита Дрю, извил вежда. Етел е една от най-запалените ни последователки, енергична баба на осемдесет и девет от Пенсилвания, която пише подробни коментари с главни букви за всеки сегмент, но още не е овладяла нюансите при емотикончетата.
– Имаш предвид човечето с очи от сърчица и трите патладжанчета, които остави след думата „ВКУСНО“? – Приглаждам якичката си.
– Да, точно този – смее се Дрю. – Направо ме убива с тия емотикончета. Добре, всичко е готово. Дай ми само секунда да се преоблека. – Той изчезва по коридора към стаята си.
Слагам малко балсам за устни „Бъртс Бийс“ над оранжево-червеното червило и си поемам дълбоко дъх. Винаги съм малко притеснена преди снимките, искам всичко да мине по план. Харесва ми нещата да вървят по план. Опитвам се да потисна тревогата, но си спомням съвета на доктор Дейна, терапевтката, при която започнах да ходя след смъртта на татко. Признай го, приеми го, освободи се от него.
– Няма проблем, че си притеснена – мърморя си, за да назова чувството. – Просто помни, че ако нещо се обърка, винаги можем да го презапишем. – Поемам си пак дълбоко дъх, задържам го за четири секунди и издишвам през носа. Кухнята ухае прекрасно, на прясно изпечен прасковен пудинг. Определено можеше да е по-зле. Миналия месец правихме пастет от черен дроб за един епизод и миризмата се задържа с дни. Понякога още усещам лек дъх от твърдото кафяво килимче до вратата. Поемам си дълбоко дъх, задържам го и го изпускам бавно. Така е по-добре. Още усещам пърхане в гърдите си, но от опит знам, че щом камерата се включи и прочета на глас първата съставка, притеснението ще си отиде и аз пак ще се озова в свои води.
Оглеждам се със задоволство. Обичам тази семпла малка кухня в апартамента, който наричаме дом през последните пет години. Простичките дъбови шкафове са пълни с моите старомодни кухненски съдове и уреди – съдове в пастелни цветове със стъклени капаци, украсени със снежинки, висока купчина алуминиеви форми за желе. В това обикновено малко помещение извличам голямо удоволствие, докато споделям рецепти от миналото с моите зрители. Тези рецепти ми помогнаха да оцелея в най-мрачните дни от живота ми и да се справя с огромната загуба и с мъката. Сега искам да споделя силата им и с другите.
Хората като Етел са причината да продължавам да правя тези петнайсетминутни сегменти всяка седмица. Правя го за Етел – която е овдовяла и вече не може да шофира – и за много други самотни, пенсионирани, трудноподвижни хора или за хора, които просто имат нужда да избягат за няколко минути от неприятностите. Обичам да го правя, защото в тези минути давам на последователите си нещо полезно, някакво щастие, внасям в живота им някакво забавно, окуражаващо, информативно и изпълнено с надежда съдържание, за да направя деня им малко по-светъл.
Това шоу е най-ценното нещо в живота ми, причината да ставам от леглото всяка сутрин. И затова мисълта за насрочената за тази вечер среща кара стомаха ми да се преобърне от нова вълна на тревога, примесена с мъничко дръзка надежда. Тази вечер може да промени всичко по възможно най-добрия начин.
– Готова ли си? – Дрю изниква пак в кухнята, облечен със сив костюм, бяла риза, тънка черна вратовръзка и федора, купена на старо. Прилича на Франк Синатра. Той сваля шапката с бързо движение на китката, като върти надолу потъмнялата си от слънцето ръка, и я слага пак на главата си.
– Какво ще кажеш за един Туист, за Мачкани картофи или за Плувец към желираната салата? – Той натиска бутон на телефона си и в кухнята се разлива мелодията на суинг. Демонстрира стъпките бързо и енергично. Не познавам друг, който умее да се движи като Дрю. Той е роден танцьор, така ми каза майка му веднъж.
– Ами… я по-добре дай Плувец? – Избирам го наслуки, защото не съм сигурна какъв е този танц. Желираните салати са били много популярни през петдесетте и шейсетте, затова Дрю се опитва да направи въведение в епохата с малко музика и танц в началото на сегмента. Това е специалният сос, който той добавя в шоуто. Когато започнах да снимам готварските сегменти през дългите еднообразни дни в началото на пандемията и локдауните в Сиатъл, той само снимаше. Беше добър приятел и съквартирант, подкрепяше ме и ми помагаше да записвам малкото си хоби. Това беше начин да се свържем с други хора, да нарушим задушаващата скука и тревога през тези сякаш безкрайни месеци и беше забавно. Но един ден, след като с месеци бяхме снимали по един сегмент седмично, на Дрю му хрумна да се появи в кадър и потанцува малко степ със сламена шапка на главата, докато аз почиствах една разлята супа. Броят на зрителите се покачи значително.
Осъзнали, че сме се натъкнали на нещо добро, ние веднага го внедрихме. През следващите пет години аз продължих да водя готварските сегменти, като обяснявах историята на ястието и показвах приготовлението на всяка стара рецепта стъпка по стъпка, а Дрю се превърна в моя безценен помощник, в готиния акцент, който правеше сегментите забавни и смешни. Той е учител по музика в едно скъпо частно училище в Сиатъл, но винаги е обичал да танцува и голямата му мечта е да се премести някой ден в Лос Анджелис и да се опита да направи кариера в развлекателната индустрия. Аз се опитвам с всички сили да го задържа тук. Сигурна съм, че без него шоуто ми няма да е никак интересно. Всъщност мисля, че поне половината от зрителите гледат всеки епизод само заради Дрю. Може би дори повече от половината, ако трябва да съм честна. Той е очарователен, сладък и малко палячо, добър контрапункт на моето по-спокойно и усърдно екранно присъствие. Заедно създаваме магията, която поддържа това шоу. Ако го изгубя, вероятно ще трябва да прекратя всичко.
И затова искам да го убедя да остане. Напоследък стана неспокоен, говори, че май трябва да отиде до Ел Ей, за да проучи нещата. Надявам се, че срещата тази вечер ще му даде стимул да остане. Успях да продължа някак живота си, след като изгубих почти всичко преди петнайсет години. Честно казано, не зная какво ще правя, ако той си тръгне. Не мисля, че ще се справя, ако изгубя и него, и шоуто. Това са двете най-важни неща в живота ми сега.
– Ето това е Плувецът. – Той пляска с ръце. – Готова ли си?
Кимам и поглеждам към часовника. Срещата започва в девет. Имаме много време да заснемем сегмента и да отидем в „Игла и конец“, модерното заведение близо до апартамента ни в квартал Кепитъл Хил, където Кийт поиска да се срещнем.
Кийт Гарви е създател на телевизионни сериали, който видял случайно шоуто ни в Инстаграм преди няколко месеца и се свърза с нас. Твърди, че може да ни помогне, за да превърнем сегментите си в нещо далеч по-голямо. Оттогава разговаряме с него за възможностите и тази вечер ще се срещнем, защото казва, че има новини. Сега стоя до кухненския плот, прекръствам се и целувам палеца си за късмет, точно както италианската ми баба Бруна ме е учила.
– Моля те, нека новината е добра – прошепвам бързо, после прогонвам мисълта за предстоящата среща. Сега трябва да покажа на зрителите си как да приготвят Слънчева салата. Няма място за притеснения.
– Готова съм. – Кимам на Дрю, обръщам се към камерата, вземам кутията с лимоново желе и се усмихвам възможно най-сияйно и приветливо, когато той започва да записва. – Добро утро, приятели, добре дошли в „Кухнята на миналото“. Днес ще ви покажа как да приготвите идеалното лятно изкушение от отминалите времена…
И просто така отново правя това, което обичам най-много. Тревогите и притесненията се стапят под сиянието на прожекторите и обектива на камерата, както става винаги. Аз съм на щастливото си място и ще направя всичко възможно да остана тук.
ГЛАВА 2
– Дрю, Джулиана, благодаря ви, че дойдохте на тази среща. Както казах по телефона, имам новини. – Кийт се навежда напред в тъмносиньото кадифено кресло насред ар деко елегантността на „Игла и конец“ и се усмихва професионално.
– Надявам се, че са добри? – Шавам нервно в креслото с подобна на балон нелепо висока облегалка и ленена тапицерия и отпивам от коктейла, като се опитвам да изглеждам спокойна и изискана, а не изпотена и притеснена, каквато всъщност съм. Не мога да повярвам, че само преди трийсет минути отмивах лимоненото желе от ръцете си, когато приключихме със снимките. Сега сме тук, на бизнес среща, която може да промени бъдещето ни.
Дрю седи на подобно кресло до мен и се прокашля нервно. Обградени сме от миниатюрни маси в бляскавото тясно заведение, скрито над „Тавърн Лоу“ – популярен бар близо до апартамента ни. Сега аз пия „Сен Жермен“ – коктейл от шампанско за двайсет долара с прекрасни мехурчета и ликьор от бъз. Слава богу, че Кийт плаща. Работата ми в „Трейдър Джо“ и половината дял от скромните приходи от шоуто не ми позволяват такъв лукс в скъп град като Сиатъл.
Навсякъде около нас жужат разговори. Приглушената светлина и тихият джаз, който звучи, карат малкото помещение да изглежда много изискано и специално. До мен Дрю отпива от коктейл с френски джин. Външно е спокоен и любезен, но коляното му подскача – сигурен знак, че е развълнуван като мен. Всъщност днес се държи малко особено. Когато по пътя насам го попитах дали според него новината ще е добра, той се поколеба и не срещна погледа ми, което не е типично за него. Обикновено е господин Ентусиазъм. Може би е просто притеснен. И двамата искаме срещата да мине добре. Защото залогът е голям.
– Е, зависи от гледната точка, предполагам. – Кийт се усмихва спокойно. Той не пие коктейл, което по някаква причина ме притеснява още повече. Всъщност Кийт ме изнервя и точка. Той е изискан мъж на петдесетина години, със слънчев загар, чуплива коса и смайващо бели зъби. Гладкото му безизразно лице не издава нищо. Сигурно много го бива на покер. Никога не мога да разбера какво всъщност мисли и по някаква причина ми се струва, че не ме харесва особено. Той е успешен търсач на таланти за телевизионни сериали и е превърнал не една сензация в Ютюб в истинска звезда. Той е мозъкът зад много успешни готварски програми и има нюх за победителите, казвал ни го е неведнъж. Но когато ме погледне, имам странното чувство, че ме преценява и решава, че не ставам. Около него никога не се чувствам като победител. И все пак ето ни тук. Отпивам от коктейла си, ликьорът от бъз и шампанското гъделичкат носа ми.
– Е, какви са новините? – пита Дрю с напрегната усмивка. Поемам си бързо дъх с еднакви дози тревога и очакване. Това, на което се надяваме, това, за което Кийт работи, е договор за ограничен брой серии в някоя от стрийминг мрежите като „Пийкок“ или „Макс“. „Нетфликс“ би било сбъдната мечта, но Кийт казва, че е малко вероятно. Всяка сделка с такава мрежа би означавала значително повече пари и много повече зрители от всичко досега. И ще можем да продължим да снимаме заедно. Трябва да се преместим в Ел Ей, но аз съм готова да платя тази цена. Сиатъл винаги е бил мой дом, но след смъртта на татко и след като по-голямата ми сестра Аурора се омъжи и се премести на Източния бряг, тук ми е самотно. Може би нещо ново ще ми се отрази добре. Отпивам от коктейла за кураж.
Кийт вдига чашата си с вода и отпива малка глътка.
– Вижте, знам, че се надявахме на серии за „Кухнята на миналото“. – Поглежда безстрастно към нас и побутва надолу очилата си. – Нека бъда честен. Това няма да се случи. Представих идеята на няколко стрийминг платформи и за нещастие, никой не иска да вземе шоуто ви.
– О… – Надеждите ми внезапно се спихват като спукан балон на рожден ден. Няма да има Ел Ей. Няма да има сделка с телевизия. – Защо? – попитах плахо.
– Не виждат как сегашният формат ще привлече публика. Те търсят нещо по-… модерно – казва той внимателно.
– Модерно. – Преглъщам думите и вкуса на разочарованието, неприятен като разгазирано шампанско. Отделям миг да осмисля новината. Всъщност съм съсипана. Но после търся някакви позитиви – това е още един от номерата на доктор Дейна. Да, не е това, на което се надявах, но и не е най-лошата новина на света. С Дрю ще продължим да снимаме, ще изграждаме бранда си и може би скоро ще се случи нещо хубаво. Имаме седемдесет и пет хиляди зрители. Да, растем бавно, но може да се случи…
Осъзнавам, че Кийт продължава да говори.
– Но има интерес от друг ъгъл – казва той.
Дрю се навежда любопитно напред и пита:
– Какъв ъгъл?
Сърцето ми прескача удар. Може би все пак има добри новини?
– „Пийкок“ решиха да опитат с ново шоу в друг формат – обяснява Кийт. – Искат да предложат шест епизода, за да видят как ще го приеме публиката. – Той замълчава. – Интересуват се от шоу, в което водещите провеждат състезание по танци в местни знакови ресторанти из цялата страна.
– Какво? – заеквам изненадана, а Дрю възкликва:
– Страхотно!
Объркана съм. Как това може да е добро за нас? Дрю е танцьорът. Аз нямам чувство за ритъм.
– Не разбирам. Искат да сме водещи на новото шоу? – Опитвам да си се представя в такава роля. И мисля, че ще е пълна катастрофа.
Кийт вдига ръка с добре поддържан маникюр и се усмихва печално.
– Съжалявам, Джулс, но за нещастие, те искат само Дрю.
– Само Дрю? – Взирам се в него, докато осъзнаването се разлива като лед през мен.
– Ей, не се бяхме разбирали така – възразява Дрю. Поглеждам го изненадана. Той се взира в Кийт с объркване и смайване. – Ти каза, че ще намериш нещо и за Джулс.
– Ти си знаел? – прошепвам стъписана, болката от предателството ме пронизва остро.
Дрю шава в креслото си.
– Кийт ми се обади преди няколко дни да изпратя пробен запис, но каза, че ще потърси нещо и за двама ни в Ел Ей – отвръща той, изглежда виновен. – Мислех си, че е за двама ни. – Поглежда безпомощно към Кийт, който ни наблюдава невъзмутимо.
– Опитах се да намеря нещо и за двама ви, но за нещастие в момента те се интересуват само от теб, Дрю – обяснява Кийт. – Съжалявам, Джулс. – Смръщва се съчувствено към мен.
Взирам се изумена в него, после в Дрю. Той е изпратил пробен запис, без да ми каже? Мислех си, че нямаме тайни един от друг. Объркана съм, наранена, взирам се в чашата си. Мехурчетата в шампанското още се издигат лениво от дъното в красив златен поток, като очакване, като надежда. Те искат само Дрю. Отхвърлянето е много болезнено. Преглъщам с усилие и поглеждам към Кийт.
– А защо не искат нашето шоу? – Опитвам се да овладея гласа си, за да не трепери, макар да усещам твърдия възел на разочарованието и срама в гърдите си. Чувствам се така малка в неговите очи, онази, която е нежелана. Мразя това усещане. Отново съм в безтегловност. Губя това, което е най-ценно за мен. Прехапвам бузата си отвътре. Стегни се, Джулс. Още малко.
Кийт оставя чашата с вода.
– Продуцентите искат новото шоу да привлече млади зрители, а смятат че вашето шоу и твоят стил на водене не задават правилния тон. – Той събира пръсти и чака, като се взира безстрастно в мен със сините си очи. – Ако имаше повече последователи или по-свежа концепция, щеше да е друго, но сега… – Разперва ръце, в смисъл че не може да стори нищо. Просто аз не ставам. Никой не ме иска.
Кимам изтръпнала, твърдият възел се разтваря в познатото чувство на срам и мъка. Ще се разплача. Не мога да остана тук и миг повече. Зарязвам недопития коктейл на масата, изправям се рязко и посягам към старомодната си чанта на цветя. Обръщам се към Кийт.
– Благодаря ти за тази възможност – казвам с цялото достойнство, което успявам да събера. Усилено се опитвам да потисна горещите сълзи, които избиват в очите ми. Кийт става и стиска здраво ръката ми. Безстрастното съчувствие в очите му ме съсипва още повече.
– Късмет, Джулс – казва ми. – И ако измислиш нещо свежо, някаква нова концепция, или събереш още последователи, можеш да се свържеш с мен, нали?
Кимам мълчаливо и се обръщам към стълбите, като нарочно не поглеждам към Дрю.
– Джулс – вика той след мен, но аз не спирам, слизам по тесните стълби и обувките ми с тежки платформи тропат на всяко стъпало. Не мога да си поема дъх.
ГЛАВА 3
– Джулс! – Вече съм в края на стълбите, когато Дрю ме настига. Не му обръщам внимание и бутам тежката като на сейф врата, после си пробивам път през препълненения бар и най-сетне се озовавам навън, в мъгливата хладна нощ. На тротоара си поемам накъсано дъх и усещам лека миризма на марихуана, с дъх на мокрия от дъжда асфалт.
– Джулс, чакай! – Той посяга към ръката ми и аз се обръщам към него на светлината от „Тавърн Лоу“.
– Защо не ми каза, че е поискал да изпратиш запис? – питам аз, наранена от мълчанието му. Неколцина минувачи ни заобикалят отдалече по тротоара.
Дрю изглежда объркан и разстроен.
– Кийт каза, че искат само да се уверят дали съм подходящ. Каза, че има и други възможности и аз си мислех, че е намерил нещо и за теб. – Тонът му е умолителен, иска да разбера. – Каза, че ще се опита да намери нещо за двама ни.
– А каза ли ти за другото шоу? – Скръствам ръце и се взирам в него. По принцип не обичам скандалите, но имам чувството, че е предал приятелството ни. Не мога просто кротко да приема това. Лек дъжд се сипе като мъгла около нас, по тротоара е пълно с хора, които бързат да влязат в някое от нощните заведения наблизо. Потрепервам от студа и от шока. Стъписана съм от думите на Кийт. Никога не бих могла да си представя, че ще се случи точно това.
Дрю се колебае, потвърждава подозренията ми.
– Той каза, че според него може да уреди и двама ни, но вероятно не заедно, в едно и също шоу – признава. – Но да, спомена нещо за него. – Той прокарва носа на маратонката си по тротоара.
Не мога да повярвам, че не ми е казал. Защо не ми е казал?
– Кой е другият водещ? Той каза ли ти? – Опитвам се да говоря спокойно, сякаш това няма значение за мен.
Раменете му увисват. Той сваля шапката с козирка и прокарва ръка през косата си така, че тя щръква нагоре. Изглежда като провинило се малко момченце.
– Дезире Рeйес – казва накрая.
Зяпвам от изумление.
– Дезире Рейес? Онази Дезире Рейес?
Ако не сте живели в пещера, трябва поне да сте чували името Дезире Рейес. Супер известен инфлуенсър в социалните мрежи, тя комбинира обичайни дейности в кухнята с акробатични хип-хоп изпълнения. Има над милион последователи в ТикТок, които обичат да гледат как танцува, докато прави смути или приготвя зърнена закуска за децата си. Тя е разкошна, стройна и уверена. Те искат Дрю да води с нея? Опитвам се да си го представя. Сладкият, готин, небрежен Дрю с тази секси богиня на танца с хубав тен? Ужасното е, че мога да го видя. И тази мисъл свива стомаха ми. Той ще приеме работата. Няма начин да откаже. Никой не отказва на Дезире Рейес и нейните безброй последователи.
– Ти ще приемеш. – Не е точно въпрос. Дрю отваря уста. Изглежда измъчен и малко виновен и надеждата ми угасва. Разбира се, че ще приеме. Как би могъл да откаже? Това е огромна възможност, каквато се появява веднъж в живота. От години говорим как ще пробием, но трябваше да сме заедно. А сега аз съм тази, която остава назад.
– Казах му, че ще си помисля – отвръща той накрая, с неохота. – Нищо още не е решено. – Поглежда назад към вратата. Осъзнавам, че иска да се върне при Кийт. Разбира се, те трябва да обсъдят много неща. Това е много по-лошо от отказ от студиата. Това е краят на всичките ми мечти за „Кухнята на миналото“.
– Върви – казвам му изморено. – Разбирам. Това е страхотна възможност. – И наистина е така за Дрю, но все пак ми се струва несправедливо тази прекрасна възможност за него да идва на такава ужасна цена за мен и нашето шоу.
Дрю сякаш се разкъсва.
– Джулс, съжалявам. – Челото му се сбръчква от тревога.
Кимам.
– Знам. – Вярвам му, но това не намалява болката от разочарованието. – Трябва да вървя – добавям, макар той да знае, че не ме чакат никъде. Вървя заднишком, докато не стъпвам в локва до тротоара. Обувките ми веднага подгизват.
– Джулс, чакай. – Той се взира нещастно в мен. – Не се отказвай, чу ли? Още може да се получи.
– Нали чу Кийт – отвръщам вяло. – Те не искат мен. Искат някой с повече последователи, някой „в тренда“. Аз съм само на трийсет, но вече се чувствам стара.
– Ти още имаш шанс – възразява Дрю. – Кийт каза, че може да помисли отново, ако имаш свежа концепция или събереш повече последователи.
– Дрю, няма да има шоу без теб – изтъквам аз.
Лицето му посърва и той кима. Знае, че е така.
– Не можеш да се откажеш, Джулс – настоява. – Наистина си добра в това. Ти си умна и сладка. Имаш страхотен стил. Ти сияеш пред камерата и си много мила. Хората те обичат. Те… те се чувстват разбрани, сякаш ти пука за тях, макар че никога не са те срещали. Дори онези дървени глави, продуцентите, да не те искат, някой друг те иска. Ти просто трябва да им покажеш коя си. – Той ме поглежда умолително. Лесно му е да го каже, след като току-що получи мечтаната работа.
– И как бих могла да го направя? – питам аз. – Ако ти се съгласиш и отидеш в Ел Ей, аз вече няма да имам шоу и няма да мога да докажа нищо.
Той прехапва устна, мисли. Виждам, че иска да оправи някак нещата, но няма начин сега, не и без да откаже на Кийт, а никога не бих поискала това от него. Това е неговият шанс да сбъдне мечтата си. Боли ме, че не ми каза, но не е виновен, че продуцентите не искат нито мен, нито шоуто. Просто не съм това, което търсят, за разлика от него. Такава е неприятната, тъжна истина.
– Ами готварската книга? – пита той с внезапно засияло лице.
– Какво имаш предвид? – присвивам очи объркана. Преди шест месеца подписах договор за готварска книга с един бутиков издател в Ню Йорк, за да направя книга за „Кухнята на миналото“ с любимите си рецепти. Договорът беше сбъдването на моя отдавнашна мечта. Преди няколко месеца им изпратих примери за стари рецепти, които съм използвала в шоуто. И сега много ми се ще да науча какво мислят за тях.
– Ето как ще те забележат – заявява той. – Ти вече имаш договор. Това ще ти осигури някаква известност, ще ти създаде име. Помисли за всички прочути готвачи по телевизията, които имат готварски книги. Джада. Гордън Рамзи. Твоята тайна любимка, Найджела. – Той изброява всички прочути готвачи, които не спирам да гледам в дъждовните нощи, когато си стоим у дома. Изглежда искрено развълнуван от идеята. – Готварската книга е начин да докажеш на Кийт и на продуцентите, че ти и шоуто сте по-популярни, отколкото си мислят. Тях и без това ги е грижа само за числата. Ако докажеш, че имаш по-голяма публика, ако успееш да увеличиш последователите си и ако се вдигне малко шум около готварската книга, сигурен съм, че те ще забележат.
Колебая се, превъртам тази мисъл в ума си. Може ли една успешна готварска книга наистина да генерира достатъчно известност, за да накара Кийт да размисли и да превърне „Кухнята на миналото“ в телевизионно предаване? Честно казано, струва ми се малко вероятно, но ужасно ми се иска да е възможно.
– Дори да беше така и Кийт да размисли – възразявам аз, – ти си половината от шоуто. Не мога да го правя сама.
Той се мръщи замислено. Вече вали малко по-силно и по лъскавата му руса коса има дъждовни капки, усещам ги по челото си и голите си ръце.
– Това предаване с Дезире ще бъде само от шест серии – казва бавно той. – Ако хората го харесат, Кийт казва, че телевизията ще подпише за още епизоди. Но дори да има още един сезон, няма да снимаме постоянно. Това са само няколко месеца снимки, после ще съм свободен. Може би, ако нещата тръгнат добре, ще успея… да върша и двете неща? – Той говори с надежда и колебание. – Струва си да опитаме, нали? Не бива да се отказваш от шоуто, Джулс. Не и когато стигна толкова далеч. Това е твоята мечта. Поне виж как ще се развият нещата с готварската книга.
При тези думи сърцето ми изпърхва и се съживява. Възможно ли е наистина все още да се получи? Главата ми се изпълва с въпроси и възможности. Страхувам се да се надявам прекалено. И все пак… все пак… ако има някакъв шанс, си струва да опитам, нали? Какво мога да изгубя?
– Ще си помисля – казвам на Дрю. Имам нужда от гореща вана, едно силно еспресо с две бучки захар и от време, за да осмисля събитията от вечерта. Трябва да обмисля всичко внимателно и да съставя план. Обичам добрия план. Дрю се колебае, явно се разкъсва.
– Ще се видим по-късно. – Тръгвам по тротоара, а мокрите ми обувки жвакат на всяка крачка. – Върви да говориш с Кийт – викам през рамо. Мъж и жена минават покрай мен и гледат мократа ми и пораздърпана външност. Косата ми вече е залепена за челото и започвам да треперя, но усещам и пърхането на надеждата. Може би, само може би, имам шанс да оправя нещата.
– Прощаваш ли ми? – вика Дрю след мен.
– В никакъв случай – викам в отговор. – Но ако се получи и наистина спасим шоуто, ще смятам, че сме квит. – После се обръщам по посока на апартамента ни. На сутринта трябва да ставам рано за смяната в „Трейдър Джо“, а преди това ме чака работа по стратегията.
ГЛАВА 4
23:09
от vintagegirlcooks@gmail.com
до Michelle@harrisliteraryagency.com
Здравей, Мишел,
Пиша ти, за да науча дали редакторът от „Епикур Прес“ хареса примерните рецепти, които изпратих? Вече съм готова с всички рецепти и със снимките. Просто чакам да се уверя, че са харесали тези, които изпратих. Крайният срок е през септември, затова бих искала да зная какво мислят, за да имам достатъчно време за промени, ако ще има такива. Освен това, просто от любопитство, доколко една готварска книга може да помогне на автор да развие платформата си и да достигне до повече хора?
Благодаря!
Джулс
9:22
от Michelle@harrisliteraryagency.com
до vintagegirlcooks@gmail.com
Джулс,
Благодаря, че ми писа. Тъкмо се чух с редактора на „Епикур“. Мисля, че ще е по-добре да говорим по телефона. Може ли да се чуем днес следобед?
Благодаря,
Мишел
Телефонът ми звъни, докато се качвам по стълбите към апартамента след смяната в „Трейдър Джо“. Натоварена съм с нещата, които набързо напазарувах след края на работния си ден, и оставям тежките торби на изтривалката пред вратата, за да извадя телефона си. Мишел е. Сърцето ми прескача удар.
– Джулиана, Мишел се обажда. Радвам се да се чуем. – Тонът ѝ е сърдечен, но и делови. Тя е жена, която няма време за празни приказки. Представям си я в кабинета ѝ в Ню Йорк. Не сме се срещали лично, но от снимката в уебсайта ѝ зная, че е висока чернокожа жена на около четиресет години, със строг делови костюм и купчина бестселъри на клиентите, които представлява. Когато се съгласи да ме приеме като клиент преди година, цяла седмица имах чувството, че се нося на облак. Още се вълнувам, когато казвам „моя литературен агент“. Надявам се да има добри новини за мен. Толкова се нуждая от тях. Това е първата стъпка от плана, който замислих късно снощи във ваната, черпеща сили от еспресото, захарта и от отчаяната, дръзка надежда.
Имам нужда тази книга да бъде успешна, ако искам да осъществя идеята на Дрю и да я използвам, за да разширя аудиторията си и да докажа жизнеспособността на „Кухнята на миналото“. Сега всичко зависи от това обаждане. Кийт може да не мисли, че шоуто ми и аз самата притежаваме достатъчно потенциал, но „Епикур Прес“ като че ли вярват в мен. Ако успея да докажа, че са прави, че притежавам необходимото, за да успея с тази готварска книга, може би ще убедя и Кийт. Струва си да опитам поне. Рових в интернет до един през нощта в опит да открия и други идеи, но накрая заключих, че предложението на Дрю е единственият смислен план. Струва ми се, че е най-добрият ми шанс, макар да не изглежда много вероятно. Все пак не съм готова да се откажа от надеждата. Бих сторила всичко, за да запазя мечтата си жива.
– Получих имейла ти – казва ми Мишел – и си помислих, че трябва да поговорим. Чух се с редактора ти в „Епикур“ за рецептите, които си изпратила, и тя ми даде обратна връзка. – Мишел замълчава за миг. – Честно казано, Джулс, Клеър твърди, че те всъщност търсят нещо малко по-различно.
Стомахът ми прави странно салто мортале.
– Как така различно? Какво не им харесва? – питам объркана. Изпратих им най-добрите си ретро рецепти заедно с кратката история на всяко ястие. Това правя и в шоуто и точно затова ми предложиха договор, нали? Как така не са ги харесали?
Взирам се в неугледния вътрешен двор в средата на нашата сграда и чакам с нарастващо притеснение. Небето е тежко и сиво, а въздухът мирише на напъпила зеленина и предстоящ дъжд.
– Клеър казва, че им харесва идеята да използваш ретро рецепти, но всъщност искат да покажат твоята личност. Ти си причината да поискат готварска книга, не самите рецепти. Те търсят нещо по-сърдечно, по-лично, искат тази книга да ангажира. Не просто суха история, а нещо по-интимно. Клеър е голям фен на „Кухнята на миналото“ и искат готварска книга, която отразява твоя приятелски, позитивен тон в шоуто. Всеки може да си свали рецептите от интернет. Те искат нещо, което отразява твоята уникалност.
Моята уникалност? Не знам какво да кажа. Опитвам се да потисна паниката, която се надига в гърлото ми.
– Аз точно това правя – заеквам. – Търся стари рецепти и ги представям на хората. Това съм аз. Не знам какво друго мога да сторя. – Всъщност не мога да правя нищо друго. Само при мисълта за това, което Клеър иска от мен, ми призлява физически.
Притискам гръб към вратата на апартамента, за да направя път на моя обсипан с пиърсинги съсед, докато бута колелото си покрай мен по коридора. Той ми кима, а малкото му почти беззъбо чихуахуа дотичва след него, изплезило език, после започва да се върти в кръг и да лае, докато не вадя една кучешка бисквитка от джоба си и му я давам. Може би съм единственото момиче в Сиатъл, което мирише на пушените пилешки хапки на „Трейдър Джо“, но си струва. Всички кучета в квартала ме обичат.
– Заповядай, Лестър – прошепвам и го почесвам зад огромните щръкнали уши. Опитвам се да не се паникьосвам и Лестър ми помага да се успокоя за миг.
Мишел въздъхва отново.
– Виж, Джулс, разбирам те, но проблемът е там, че „Епикур“ платиха аванс и ти подписа договор за готварска книга, а на тях им трябва книга, която могат да продадат. Според договора те имат право да поискат да е в по-личен тон. Искат петдесет рецепти от теб, които са свързани с някаква лична история или контекст. Не искат да бъдат оригинални рецепти, създадени от теб. Могат да бъдат ретро рецепти, стари семейни рецепти, нещо такова – но трябва да показват коя си ти. Трябва да бъдат свързани с някаква лична тема. И снимки. Хубави снимки на готовия продукт. Можеш ли да го направиш?
– Ами... – Преглъщам с усилие, мислите ми препускат. Започва да вали и потрепервам от студения вятър. Облечена съм със зелена рокля с къси ръкави, която може би, като се замисля сега, е твърде оптимистична за времето днес. Беше слънчево, когато се облякох сутринта, но после застудя. Подобаваща метафора за живота ми в момента. Всичко внезапно стана някак заплашително сиво.
Думите на Мишел са неочакван удар. Бях така сигурна, че „Епикур“ искат точно това, което им изпратих. Но сега се оказва, че искат петдесет рецепти с лична нотка? Как, за бога, ще ги направя до септември? Дори не знам откъде да започна. Струва ми се невъзможно.
– Джулс? – пита Мишел. – Можеш ли да го направиш?
Отпускам се до вратата, пресмятам колко време ми остава до крайния срок. Сега е средата на юни. Това означава грубо десет седмици. Как бих могла да съм готова до септември? От другата страна на вътрешния двор някой слуша „Бекстрийт Бойс“ на макс. Чувам как „Искам го така“ пулсира през стената. Обгръщам се с ръце и питам плахо:
– А какво ще стане, ако не съм готова през септември?
Мишел не отговаря веднага.
– Джулс, ако до крайния срок не им предадеш петдесет рецепти и снимки, от които да са доволни, ще имат право да отменят договора и ти ще трябва да им върнеш целия аванс.
Внезапно не мога да дишам. Да им върна десет хиляди долара аванс? Та аз вече ги похарчих. Инвестирах в по-добра техника за запис и професионално изработен уебсайт на шоуто. Казвах си, че инвестирам в професионалното си бъдеще. Сега това бъдеще изглежда все по-несигурно и внезапно ми се иска да бях спестила тези пари. Ако не мога да им дам рецептите, няма как да върна парите. Заплатата ми в „Трейдър Джо“ едва покрива основни неща като наем и сметки.
Бавно осъзнавам реалността на ситуацията. В капан съм. Трябва да им дам каквото искат. Нямам друг избор. Опирам глава на студената дървена врата и се опитвам да дишам, въпреки че гърдите ми се свиват от паника. Това е катастрофа. Дори да оставим аванса от десет хиляди долара, ако не дам на „Епикур“ каквото искат, шансовете ми да променя решението на Кийт изчезват. Ако не се справя, мога да се сбогувам с мечтите за бъдещето. Мисля за шоуто си, за Етел и за другите си последователи, как ще се сбогувам с тях, как ще изгубя единственото място, където имам усещането, че допринасям с нещо добро за този свят. Тази мисъл е твърде ужасна.
– Добре – казвам на Мишел, като се опитвам да звуча уверено и да отблъсна паниката. – Ще съм готова с рецептите до крайния срок. – Сега това ми се струва напълно невъзможно, но трябва да намеря начин. Нямам друг избор, освен да намеря петдесет рецепти с някакви лични истории, придружени от висококачествени снимки за два месеца и половина. Не е кой знае какво. Затварям очи и се опитвам да не хипервентилирам.
– Джулс, добре ли си? – Мишел пак прави пауза. Звучи притеснена. Може би чува плиткото ми дишане чак в Ню Йорк.
– Абсолютно – лъжа аз. Опитвам се да звуча спокойно и нехайно.
– Добре, добре – отвръща тя успокоена. – Ще кажа на Клеър, че ще си готова с всичко навреме. И ми изпрати още примерни рецепти, щом имаш нещо, само за да сме сигурни, че си на прав път.
– Разбира се – уверявам я аз, пак в опит да звуча нехайно, но думите излизат малко пискливи, сякаш някой е притиснал ларинкса ми с палец. Затварям бързо, вземам си покупките, влизам в апартамента, затръшвам вратата и се хващам за главата. Опитвам се да дишам през носа и да издишвам през устата, като броя наум. Сега обаче нищо не може да успокои тревожността ми. Тя е на рекордно ниво, стига почти до луната.
Защото това, което Мишел не знае, това, което никой не знае, е, че не съм приготвяла рецепта, която е свързана лично с мен, вече повече от десет години, от онзи ужасен ден. Не можех. След смъртта на татко понякога се опитвах да приготвям познати ястия, но съзнанието ми винаги опустяваше и колкото и да се мъчех да се концентрирам, не можех да запомня нито съставките, нито стъпките. Сякаш всички рецепти, които знаех наизуст, бяха заменени от някакъв статичен шум, празна белота, която блокираше всичко. И честно казано, при мисълта за тях ме боли твърде много. Те ми напомнят за всичко изгубено, за онези, които изгубих, и затова след няколко опита, когато съзнанието ми опустяваше така и сърцето започваше да ме боли от мъка, аз просто… спрях. Не съм правила шоколадов кейк с тиквички (любимия на сестра ми Аурора) или любимия сос за паста на татко или бисквитите с бадеми и зехтин на баба вече повече от десет години. Сега мога да приготвям само рецепти, които не са свързани с моето минало, не са свързани с татко или със семейството ми, рецепти, които не ми напомнят за онова ужасно лято, когато изгубих всичко. А ето че искат от мен да се заровя в най-болезнените части от живота си и това ме ужасява. Какъв избор имам обаче? Всичко зависи от успеха на тази готварска книга. Някак трябва да се справя, макар да не зная как. Имам нужда от чудо, и то бързо.