Глава 1
КЕНА
До пътя има малък дървен кръст, на който е изписана датата на смъртта му.
Скоти нямаше да го хареса. Обзалагам се, че майка му го е сложила тук.
– Може ли да спрете?
Шофьорът забавя и таксито спира. Слизам и се връщам до кръста. Разклащам го наляво-надясно, докато го разхлабя, и после го вадя от пръстта.
На това място ли е умрял? Или е умрял на пътя?
Не обърнах внимание на подробностите по време на предварителното изслушване. Когато разбрах, че е изпълзял на няколко метра от колата, започнах да си тананикам, за да не чувам думите на прокурора. После, за да не чувам всичко отново, ако се стигне до процес, пледирах „виновна“.
Защото технически бях виновна.
Може да не съм го убила с действията си, но определено го убих с бездействието си.
Мислех, че си мъртъв, Скоти. Но мъртвите не могат да пълзят.
Връщам се в таксито с кръста в ръка. Слагам го на задната седалка до мен и чакам шофьорът да тръгне, но той не го прави. Поглеждам го в огледалото за обратно виждане – той се взира в мен с извита вежда.
– Ще си навлечете лоша карма, като крадете кръстове покрай пътя. Сигурна ли сте, че искате да го вземете?
Извръщам очи и лъжа:
– Да, аз го сложих там.
Все още усещам, че се взира в мен, но потегля.
Новият ми апартамент е само на три километра оттук, но в противоположната посока от мястото, където живеех преди. Нямам кола, затова този път реших да си намеря жилище близо до центъра, за да мога да ходя пеша на работа. Ако изобщо си намеря работа. Ще е трудно при моето минало и липсата ми на опит. А и според таксиметровия шофьор вероятно вече имам и лоша карма.
Може би е лоша карма да открадна кръста на Скоти, но никой не може да твърди, че да оставиш крайпътен кръст за човек, който неведнъж е казвал колко ги мрази, може да е лоша карма. Ето защо накарах шофьора да мине по този страничен път. Знаех, че Грейс сигурно е оставила нещо на мястото на катастрофата, и се чувствах длъжна пред Скоти да го махна.
– В брой или с карта? – пита шофьорът.
Поглеждам брояча и вадя от чантата си пари в брой, като добавям и бакшиш. Когато той паркира, му ги подавам. След това грабвам куфара си и откраднатия дървен кръст, слизам от таксито и тръгвам към сградата.
Новият ми апартамент не е в голям комплекс. От едната страна на сградата има пуст паркинг, а от другата – хранителен магазин. На прозорците на долния етаж са заковани дъски. Из двора има кутийки от бира в различна степен на разложение. Ритам една настрани, за да не се закачи за колелцата на куфара ми.
Сградата изглежда дори по-зле, отколкото на снимките в интернет, но аз го очаквах. Хазяйката дори не поиска да узнае името ми, когато се обадих да питам дали имат свободни апартаменти. Каза само:
– Винаги имаме свободни. Носете пари в брой, аз съм в първи апартамент. – После затвори.
Чукам на първи апартамент. На прозореца има котка, която се взира в мен. Толкова е неподвижна, че започвам да се чудя дали не е статуя, но после тя примигва и се измъква.
Вратата се отваря и една възрастна, миниатюрна жена ме поглежда недоволно. Има ролки в косата и червилото ѝ е размазано по носа.
– Нищо няма да купувам.
Взирам се в червилото и виждам как сякаш кърви в бръчките около устата ѝ.
– Обадих се миналата седмица за апартамент. Казахте, че имате свободен.
На сбръчканото като сушена слива лице просветва разпознаване. Тя изсумтява и ме оглежда от глава до пети.
– Не очаквах да изглеждате така.
Не знам как да приемам тези думи. Оглеждам дънките и тениската си, докато тя изчезва за няколко секунди. Връща се с портмоне с цип.
– Петстотин и петдесет на месец. Днес трябва да платите първия и последния наем.
Отброявам парите и ѝ ги подавам.
– Няма ли да подпишем договор?
Тя се смее и тъпче парите в портмонето.
– Вие сте в шести апартамент. – Сочи с пръст. – Точно над мен, затова пазете тишина, аз си лягам рано.
– Какви режийни са включени в цената?
– Водата и извозването на сметта, но вие си плащате електричеството. Имате три дни да прехвърлите партидата на свое име. Депозитът, който иска електрическата компания, е двеста и петдесет долара.
По дяволите! След три дни трябва да дам двеста и петдесет долара? Започвам да се чудя дали трябваше да се връщам толкова скоро, но когато ме пуснаха от временното жилище, имах два варианта: да похарча всичките си пари, докато се опитвам да оцелявам в онзи град, или да измина близо петстотин километра и да похарча всичките си пари в този.
Предпочетох да съм в града, в който са всички хора, свързани със Скоти.
Жената отстъпва в апартамента си.
– Добре дошла в апартаменти „Рай“. Ще ви донеса котенце, щом се настаните.
Веднага притискам с ръка вратата, за да не може да я зат-вори.
– Чакайте. Какво? Котенце?
– Да, котенце. Като котка, но по-малко.
Отстъпвам от вратата, сякаш така ще се защитя от предложението ѝ.
– Не, благодаря. Не искам котенце.
– Аз имам твърде много.
– Не искам котенце – повтарям.
– Кой не би искал котенце?
– Аз.
Тя сумти, сякаш съм казала нещо съвсем налудничаво.
– Да се разберем така. Аз ще оставя електричеството включено две седмици, а вие ще вземете котенце. – Що за място е това, по дяволите? – Добре – казва тя, в отговор на моето мълчание, сякаш се опитвам да се пазаря. – Месец. Ще оставя тока включен целия месец, ако вземете едно котенце. – Влиза в апартамента си, но не затваря вратата.
Изобщо не искам котенце, изобщо, но да не плащам двеста и петдесет долара за депозит за тока този месец – това си струва няколко котенца.
Тя се появява отново с малко черно-оранжево котенце. Слага го в ръцете ми.
– Ето го. Аз се казвам Рут, ако нещо ви трябва, но се опитайте да не ви трябва нищо. – Понечва пак да затвори вратата.
– Чакайте. Ще ми кажете ли къде има телефон с монети?
Тя се разсмива.
– Да, в 2005 година.
Затваря напълно вратата.
Котенцето мяука, но не e сладко мяукане. Звучи повече като вик за помощ.
– И двете сме така – мърморя аз.
Тръгвам към стълбите с куфара и моето… котенце. Може би трябваше да изчакам още няколко месеца, преди да се върна тук. Успях да спестя само две хиляди долара, но изхарчих повечето за преместването. Трябваше да спестя още. Ами ако не си намеря работа веднага? А сега ми натрапиха и отговорността за това котенце.
Животът ми току-що стана десет пъти по-труден от вчера.
Стигам до апартамента, котенцето се е вкопчило в тениската ми. Пъхам ключа в ключалката и трябва да използвам и двете си ръце, за да дръпна вратата и да превъртя ключа. Когато отварям вратата на новия си апартамент, сдържам дъха си, защото се страхувам от миризмата.
Натискам ключа за осветлението, оглеждам се и изпускам бавно дъха си. Не мирише твърде много. Което е и доб-ре, и зле.
В дневната има диван, но буквално нищо друго. Малка дневна с още по-малка кухня, без трапезария. Няма спалня, а банята е толкова малка, че тоалетната чиния е опряна във ваната.
Мястото е дупка. Това са четиресет и шест квадратни мет-ра абсолютна мизерия, но за мен е крачка напред. Все пак идвам от килия с площ девет квадратни метра, със съкилийничка, после живях в дом за временно настаняване с шест съквартирантки, за да стигна до апартамент, който мога да нарека свой.
Аз съм на двайсет и шест години и за първи път официално ще живея някъде сама. Чувствам се едновременно ужасена и освободена.
Не знам дали ще мога да си позволя този апартамент, когато месецът изтече, но ще се опитам. Дори ако това означава да кандидатствам във всяка фирма, която видя.
Това, че имам собствен апартамент, ще ми помогне пред семейство Ландри. Ще покаже, че вече съм самостоятелна. Дори и тази самостоятелност да е много трудна.
Котенцето иска да слезе, затова го оставям на пода в дневната. То започва да я обикаля и плаче за някого, който е останал в долния апартамент. Усещам пробождане в гърдите, докато го гледам как претърсва ъглите за изход за бягство. За път към дома. Път към майка си и братчетата и сестричетата си.
Прилича на пчеличка или на нещо, излязло от Хелоуин, с тези черни и оранжеви петна.
– Как да те кръстя?
Знам, че вероятно ще остане без име няколко дни, докато го измисля. Приемам избирането на имена много сериозно. Последния път, когато трябваше да избера име, го приех доста по-сериозно от всяка отговорност, която ми беше възлагана дотогава. Вероятно защото по време на бременността си бях в килията, а там нямах какво друго да правя, освен да мисля за името на бебето.
Избрах името Дием, защото знаех, че щом ме пуснат, ще си проправя път обратно и ще сторя всичко по силите си, за да я намеря.
И ето ме тук.
Carpe Diem.
Глава 2
ЛЕДЖЪР
Когато спирам пикапа си до алеята зад бара, забелязвам, че на ноктите на дясната ми ръка още има лак. По дяволите. Забравих, че си играх на гримиране с четиригодишно дете снощи.
Поне лилавото подхожда на работната ми риза.
Роман тъкмо изхвърля торби с боклук в контейнера, когато слизам от пикапа. Той вижда подаръчната торбичка в ръката ми и знае, че е за него, затова посяга към нея.
– Да позная ли? Чаша за кафе? – Наднича вътре.
Чаша за кафе е. Както винаги.
Той не благодари. Никога не благодари.
Не говорим за въздържанието, което тези чаши символизират, но му купувам по една всеки петък. Това е деветдесет и шестата чаша, която му купувам.
Вероятно трябва да спра, защото апартаментът му вече е пълен с чаши за кафе, но все още не смятам да се отказвам. Той е трезвен от почти сто седмици и аз ще стигна до стотната чаша, поне засега. Тази е с надпис „Денвър Бронкос“. Любимият му отбор.
Роман сочи към задната врата на бара.
– Вътре една двойка тормози другите клиенти. Може би ще трябва да ги държиш под око.
Това е странно. Обикновено не се налага да се занимаваме с необуздани хора толкова рано вечерта. Още няма шест.
– Къде са седнали?
– До джубокса. – Той поглежда към ръката ми. – Хубави нокти, човече.
– Нали? – Вдигам ръка и размърдвам пръсти. – Тя се справи много добре, като за четиригодишна.
Отварям задната врата на бара и ме посреща стържещото издевателство на „Ъгли Кид Джо“ над любимата ми песен.
О, няма да стане.
Минавам през кухнята, влизам в бара и веднага ги виждам. Навели са се над джубокса. Спокойно тръгвам към тях и виждам, че тя натиска едни и същи четири бутона отново и отново. Поглеждам над раменете им към екрана, докато те се кикотят като непослушни деца. Cat’s in the Cradle е зададена трийсет и шест пъти.
Прокашлям се.
– Смешно ли ви се струва? Ще ме карате да слушам една и съща песен през следващите шест часа?
Баща ми се обръща, когато чува гласа ми.
– Леджър! – Дърпа ме за прегръдка. Мирише на бира и автомобилно масло. И на лимони може би? Да не са пияни?
Майка ми отстъпва от джубокса.
– Опитваме се да го оправим. Не ги въведохме ние.
– А, разбира се. – Дърпам я за прегръдка.
Те никога не предупреждават кога ще дойдат. Просто се появяват и остават ден, два, три, а после си тръгват пак с караваната.
Но за първи път се появяват пияни. Поглеждам през рамо, Роман е вече зад бара. Соча към родителите си.
– Ти ли ги накваси така, или си дойдоха пияни?
Роман свива рамене.
– По малко и от двете.
– Днес имаме годишнина – казва майка ми. – Празнуваме.
– Надявам се, че не сте шофирали дотук.
– Не сме – отвръща баща ми. – Колата е с караваната в сервиз, на редовен преглед, затова взехме „Лифт“. – Потупва ме по бузата. – Искахме да те видим, но те чакахме цели два часа да се появиш, а сега ще тръгваме, защото сме гладни.
– Ето защо трябва да предупреждавате кога ще идвате в града. И аз имам живот.
– Забравил си за годишнината ни? – пита баща ми.
– Изплъзна ми се от ума. Съжалявам.
– Казах ти – обръща се той към майка ми. – Плащай, Робин.
Майка ми бърка в джоба си и му подава десет долара.
Те постоянно се обзалагат. За любовния ми живот. Кои празници ще запомня. За всеки футболен мач, в който някога съм играл. Но съм почти сигурен, че си разменят една и съща десетачка от няколко години.
Баща ми вдига празната си чаша и я разклаща.
– Я налей, барман.
Взимам чашата му.
– Какво ще кажеш за вода с лед? – Оставям ги до джубокса и минавам зад бара.
Тъкмо наливам вода в две чаши, когато едно момиче влиза в бара. Изглежда някак объркано. Оглежда помещението, сякаш никога не е идвала тук, а когато вижда празно ъгълче в другия край, се устремява натам.
Гледам я, докато върви през бара. Взирам се в нея така усилено, че неволно препълвам чашите и водата се разлива. Взимам кърпа и я бърша. После поглеждам към майка си, тя също гледа момичето. После мен. После момичето.
По дяволите. Последното, което ми трябва сега, е да се опит-ва да ме сватосва с клиентка. Тя се опитва да се прави на сватовница и трезва, затова не мога да си представя какво чудо ще стане, когато е на няколко питиета. Трябва да ги разкарам оттук.
Нося им водата и подавам на майка си кредитната си карта.
– Защо не отидете в ресторанта на Джейк, вечеряйте за моя сметка. И отидете пеша дотам, за да поизтрезнеете по пътя.
– Толкова си мил. – Тя притиска драматично ръце към гърдите си и поглежда баща ми. – Бенджи, толкова добре сме го възпитали. Хайде да празнуваме с неговата кредитна карта.
– Наистина сме се справили добре – отвръща баща ми. – Трябва да си народим още деца.
– Менопауза, скъпи. Помниш ли, когато те мразих цяла година? – Майка ми си грабва чантата, двамата взимат чашите с вода и тръгват.
– Трябва да си вземем големи пържоли, щом той плаща – мърмори баща ми на излизане.
Въздъхвам с облекчение и после се връщам зад бара. Момичето се е завряло в ъгъла, пише в някакъв бележник. Роман не е зад бара, затова предполагам, че никой не е приел поръчката ѝ.
С удоволствие ще ви обслужа.
– Какво да бъде? – питам я.
– Вода и диетична кола, моля. – Дори не ме поглежда, затова се обръщам да изпълня поръчката. Тя още пише в бележника, когато ѝ нося напитките. Опитвам се да погледна какво пише, но тя затваря бележника и вдига очи.
– Много… – Спира рязко насред фразата, после добавя тихо „благодаря“ и лапва сламката.
Като че ли се изчерви.
Искам да я попитам нещо, например как се казва и откъде е, но откакто притежавам този бар, се научих, че ако започна да задавам въпроси на самотни хора, това бързо ще доведе до разговор, от който трудно ще се измъкна.
Повечето клиенти тук обаче не привличат вниманието ми като нея. Посочвам към двете чаши и казвам:
– Да не чакате някого?
Тя ги дърпа една към друга.
– Не, просто съм жадна.
Прекъсва зрителния контакт и се обляга в стола си, дърпа бележника със себе си и му посвещава цялото си внимание.
Схващам намека. Тръгвам към другия край на бара, за да я оставя насаме.
Роман се връща от кухнята и кима към нея.
– Коя е тя?
– Не знам, но няма венчална халка, така че не е твой тип.
– Много смешно.
Глава 3
КЕНА
Скъпи Скоти,
Старата книжарница е станала бар. Можеш ли да повярваш каква гадост?
Питам се какво ли са сторили с дивана, на който седяхме всяка неделя.
Честно, сякаш целият град е огромна дъска за „Монополи“ и след смъртта ти някой е разбъркал всички фигурки.
Нищо не е същото. Всичко ми изглежда непознато. През последните два часа обикалях центъра. Бях тръгнала за магазина, когато се отклоних към пейката, на която с теб ядях-ме сладолед. Седнах и известно време гледах хората.
В този град всички изглеждат толкова безгрижни. Просто се размотават насам-натам, сякаш всичко в света им е наред – сякаш няма да изпаднат от паважа и да се приземят в небето. Просто преминават от миг към миг, без дори да забелязват майките, които бродят из града без дъщерите си.
Вероятно не бива да съм в този бар, особено през първата си нощ тук. Не че имам проблем с алкохола. Онази ужасна нощ беше изключение. Но последното, което искам родителите ти да разберат, е, че съм влязла в бар, преди да отида у тях.
Мислех си, че това е още книжарница, а в книжарниците обикновено има кафе. Бях разочарована, когато влязох, защото пътят дотук беше дълъг – първо с автобус, после с такси. Надявах се на повече кофеин, отколкото една диетична кола може да ми осигури.
Вероятно в бара има кафе. Още не съм попитала.
Вероятно не бива да ти казвам това и обещавам, че писмото ще добие смисъл, докато го довърша, но веднъж целунах един надзирател в затвора.
Хванаха ни и го прехвърлиха в друг сектор, а аз се чувствах виновна, че целувката му е създала неприятности. Но той говореше с мен, сякаш съм човек, а не номер, и макар че не ме привличаше, знаех, че той ме харесва, затова, когато се наведе да ме целуне, отвърнах на целувката. Това беше моят начин да му благодаря и мисля, че той го знаеше и нямаше нищо против. Бяха минали две години, откакто никой не ме беше докосвал, затова, когато той ме притисна към стената и ме хвана през кръста, си мислех, че ще почувствам нещо повече.
И ми стана мъчно, че не почувствах.
Казвам ти това, защото той имаше вкус на кафе, но на по-хубаво кафе от това, което даваха на затворниците. Имаше вкус на скъпо кафе, от осем долара, от „Старбъкс“, с карамел, бита сметана и черешка. Затова продължих да го целувам. Не защото ми харесваше целувката или той, или заради ръката му на кръста ми, а защото ми липсваше вкусът на скъпо кафе.
И ти. Липсваха ми скъпото кафе и ти.
С обич,
Кена
* * *
– Искате ли още нещо? – пита ме барманът. Той е с татуировки, които продължават под навитите ръкави. Ризата му е тъмнолилава, цвят, който не виждаш често в затвора.
Не се бях замислила за това досега, но затворът определено е безцветен, и не след дълго започваш да забравяш как изглеждат дърветата през есента.
– Имате ли кафе? – питам аз.
– Разбира се. Сметана и захар?
– А имате ли карамел? И бита сметана?
Той мята кърпа на рамото си.
– Разбира се. Соя, обезмаслено, бадемово или пълномаслено мляко?
– Пълномаслено.
Той се смее.
– Шегувам се. Това е бар; имам кана с престояло двайсет и четири часа кафе и изборът ви е между сметана или захар, или и двете, или чисто.
Цветът на ризата му и начинът, по който подхожда на кожата му, вече не ме впечатляват. Задник.
– Няма значение – отвръщам.
Той отива да донесе моето чисто затворническо кафе. Наб-людавам как вдига каната от поставката и помирисва кафето. Прави физиономия, после я излива в мивката. Налива бира на един клиент, а след това започва да вари нова кана кафе, докато пълни друга бира и се усмихва леко. Съвсем леко.
Не съм виждала някой да се движи толкова плавно, сякаш има седем ръце и три мозъка и те действат в синхрон. Хипнотизиращо е да гледаш човек, който е така добър в работата си.
Не знам аз в какво съм добра. Не знам дали мога да правя нещо така плавно, сякаш без никакво усилие.
Има неща, в които искам да съм добра. Искам да бъда доб-ра майка. На бъдещите си деца, но най-вече на дъщерята, която доведох на този свят. Искам да имам двор, в който да садя разни неща. Неща, които ще цъфтят, а няма да умрат. Искам да се науча как да говоря с хората, без да ми идва да си върна всяка дума назад. Искам да усещам разни неща, когато ме докосва мъж. Искам да се справям с живота. Искам да правя нещата така, че да изглежда лесно, но засега като че ли правя всичко да изглежда много трудно.
Барманът се плъзга отново към мен и пълни чашата ми с кафе. Поглеждам го и този път наистина попивам това, което виждам. Той изглежда добре, изглежда като човек, от когото момиче, което се опитва да си върне попечителството над дъщеря си, трябва да стои далече. Очите му са видели немалко, ръцете му вероятно са ударили не един мъж.
Косата му е плавна като движенията му. Дълги тъмни кичури, които провисват в очите и се движат с него. Той не докосва косата си; не го е правил, откакто седнах тук. Просто я оставя да прави каквото иска, но от време на време отмята глава, съвсем леко, и косата му отива там, накъдето той желае. Гъста и приятна е, иска ти се да заровиш ръце в нея.
Чашата ми вече е пълна с кафе, но той вдига пръст и казва:
– Една секунда. – Завърта се, отваря малък хладилник и вади пълномаслено мляко. Излива малко в чашата. Прибира го, отваря друг хладилник – изненада, бита сметана. Посяга зад себе си и когато ръката му се появява отново, държи една черешка и я поставя внимателно върху кафето. Плъзга го към мен и разперва ръце като фокусник.
– Няма карамел. Това е най-доброто, което мога да направя.
Вероятно си мисли, че е направил шикозно кафе за разглезено момиче, което е свикнало да пие кафе за осем долара всеки ден. Няма представа откога не съм пила свястно кафе. Дори през месеците в дома за временно настаняване сервираха зат-ворническо кафе на затворнички със затворническо минало.
Иде ми да се разплача.
И наистина плача.
Още щом той насочва вниманието си към другия край на бара, аз взимам кафето, затварям очи и плача, защото животът може да е толкова жесток и труден и толкова пъти съм искала да спра да живея, но после такива моменти ми напомнят, че щастието не е някакво постоянно състояние, че всички се опит-ваме да го постигнем, то е нещо, което се показва от време на време, понякога в малки дози, които стигат само колкото да можем да продължим.
