Снимки на теб (ОТКЪС), Ема Грей
ПРОЛОГ
Ръцете ми постоянно ровят в чантата ми за телефона, докато струнен квартет свири „Адажио“ на Албинони и всички около мен плачат. Гърлото ме боли от стреса. Опитвам се да изкарам малко влага в сухите си очи, защото осъждането ме изгаря от всички ъгълчета на католическата църква „Непорочната Дева“ в Уейвърли, и се опитвам да потисна порива за бягство.
Просто не мога да бъда тук.
Не биваше да съм тук.
Не познавам тези хора. Нито свекърва си, Гуендолин, която бърше очите си до мен по онзи внимателен начин, при който грижата за грима е над проявата на истинска емоция. Нито съпруга ѝ, който не ми е казал и дума, откакто се събудих в болницата преди седмица. Нито костюмите „Гучи“, които шават на пейките зад нас, поглеждат си часовниците и скърбят за отминаващите платени шестминутни интервали за паркиране.
Не познавам и Оливър Рош. Невероятно представителен и изключително успешен адвокат по търговско право. Инвеститор в недвижими имоти. Филантроп и любител на екстравагантни ски почивки и шопинг обиколки из Европа, според презентацията на живота му, която в момента върви на големия екран.
Любовта на живота ми, очевидно.
Романтичните доказателства просветват с кинематографичен блясък. Ето ме тук, пораствам с огромна скорост до него, в слайдовете на „Пауър Пойнт“. Той е в пълния си блясък, в училище и в университета, на спортното игрище, на работа, сред хората. Не мога да не се запитам какво ли щеше да бъде, ако злополуката бе отнела и моя живот и тези хора трябваше да направят някаква презентация и за мен.
Огромният диамант проблясва на пръстена на лявата ми ръка. Гуендолин, която настоява да го нося и се мръщи, сякаш не може да разбере защо не искам да го правя, каза, че не било безопасно да се оставят пръстени из къщата. Опитвам се да съм благодарна за това. За всичко това. За този луксозен живот, в който ме въведоха Оливър и семейството му, макар да не мога да си представя стъпките, които трябва да направя, за да навляза наистина в него.
Тя ме поглежда за миг и аз се опитвам да почувствам мъка. Ако се концентрирам усилено, много усилено, и изровя от паметта си спомени как с Оливър пием шампанско на годежа ни и как той ме гледа на сватбената ни снимка – сякаш съм целият свят за него, – вероятно ще си спомня?
Но докато слънчевите лъчи струят през витражите и отскачат от дръжките на украсения с дърворезба махагонов ковчег, по розите, които опасват пътеката като на кралска сватба – всеки аспект от това бляскаво сбогуване е още един знак за излишъците, които ненавиждам, – не мога да почувствам нищо. Освен вина, че не съм перфектната вдовица.
Сърцето ми ускорява ритъма си, когато си представям бляскавия прием в имението на семейството след това. Явно там ще бъде цялото отбрано общество на Сидни. От мен ще се очаква да говоря с хора, които познавам само от кориците на списанията и от сайтовете за знаменитости, докато продължавам, напразно, да търся в стаята мама, татко и най-добрата си приятелка Бри, с които не мога да се свържа. Сякаш и аз съм мъртва. Или пленена в някакъв трескав кошмар, от който копнея да се събудя, но не мога.
Но нямам треска. Не съм болна. И тяхното необяснимо отсъствие поражда още повече паника – адреналинът тече във вените ми, гади ми се, докато вече не мога да изтърпя и секунда повече от цялото това представление. Което ме води към моя телефон, към колата от „Юбер“, която поръчвам по време на „Отче наш“, и факта, че всеки миг ще създам огромна сцена, като изтичам навън като някаква бунтовна вдовица беглец право към тълпата папараци пред църквата. Ще им осигуря скандала, който явно очакват със затаен дъх…
ГЛАВА 1
Една седмица по-рано
Снощният купон още пулсира в главата ми, докато се опитвам да се събудя, и ме облива цунами от разкаяние. Каквото и да съм направила, за да се чувствам така, никога вече няма да го правя.
Най-ужасната част е, че не си спомням да съм се забавлявала. Но пък аз съм човек, който обикновено пие чай от малини в събота вечер и обсъжда във Фейсбук недостатъците на костюмите в някой сериал. Не обичам диви купони.
Правя грешката да наклоня глава надясно. В очите ми се стрелва болка и ми се иска да умра. Горкият ми мозък. Вярно ли е, че алкохолът убива мозъчни клетки, или е просто мит? Всъщност не помня да съм пила снощи. Определено не и толкова много, че да се чувствам ужасно.
Моля те, нека не са ме дрогирали.
Иска ми се собственикът на тази аларма да я изключи най-сетне. Колосаните чаршафи са се събрали на купчина под гърба ми. Докато шавам, найлоновият матрак под мен скърца, а тръбичката, която стърчи от ръката ми, дърпа кожата ми под лепенката.
Отварям рязко очи. Силни флуоресцентни светлини отскачат от белите стени към мен. Плетеница от кабели и жици и кислородна маска висят там, където би трябвало да виси колекцията ми от шалове, окачени романтично над таблата на леглото с малки светлинки. Къде е плакатът на Дженифър Ел и Колин Фърт от „Гордост и предразсъдъци“ в рамка? Бриана казва, че това е една от многото причини да не мога да си хвана гадже. Но явно хващането на гадже е най-малкият ми проблем сега…
Опитвам се да седна. Болка пронизва гърдите ми и ме принуждава да легна отново. Устата ми е така суха, че не мога дори да прочистя гърлото си, докато сърцето ми препуска, а писукането на машината до мен се ускорява. Една руса сестра със синя униформа и чехли хуква към леглото ми, натиска някакви копчета и я кара да замълчи. После се обръща мило към мен.
– Здравей, Ивлин – казва тя и си поглежда часовника. – Аз съм Лиз.
– Къде съм? – Гласът ми е неясен, сякаш изплувам от някакво блато. – Искам мама – грача аз. Звуча като петгодишна, която се страхува да се раздели с майка си в детската градина. Лиз слага нежно ръка на рамото ми, докато се опитвам да изправя гръб и да се държа като голям човек, но болката ме кара да се смръщя.
– Ти си в болницата „Сейнт Винсент“ в Сидни. Опасявам се, че си претърпяла катастрофа.
Господи. Бриана…
Лиз проверява тръбичката, която стърчи от ръката ми и се вие покрай лилавите синини по китката ми към торбичка с течност, окачена на метална рамка. Погледът ми се спуска от системата към непознат белег на ръката ми точно когато косата ми пада над очите. Тъмна. Но… да не би да е боядисана?
Кой ми е боядисал косата? Трябва аз да съм го направила. Пияна. Вече не искам да видя мама. Защото тя ще ме убие…
– С кого бях? – питам. – В колата? – Едва успявам да произнеса тези думи. Ами ако Бри е мъртва? Ами ако съм я убила?
Лиз дава знак на една лекарка в коридора, която изглежда така, сякаш е излязла от „Дните на нашия живот“, а не от натоварено спешно отделение. Тя влиза в моята кутийка, дърпа сините завеси, после застава до леглото ми като Мрачния косач.
– Ивлин, опасявам се, че имам много тежка новина.
Поглеждам към Лиз, чието ведро изражение е заменено от подобаващо за лоша новина: мил поглед, сериозно смръщване, наклонена глава.
Имам чувството, че ще повърна. А имам фобия от повръщане, което пък кара стомахът ми да кипне още повече и тревогата ми да скочи до небесата. Къде е мама? Имам нужда от нея, без значение дали ще ме убие или не.
– Нараняванията ви са относително леки – обяснява лекарката, макар че всяка част от тялото ми твърди обратното. – За жалост, Оливър е пострадал тежко.
Кой? Не ми казвайте, че най-сетне съм си хванала гадже и съм се измъкнала от купона с него?
– Въздушните възглавници са се отворили, но това невинаги е достатъчно. Съпругът ти е получил много тежко нараняване на главата.
Кой?
Всичко започва да плува. Стаята. Гласът ѝ. Връзката ми с реалността.
– Направихме всичко по силите си…
Колелцата на колички трополят в главата ми, набират скорост с всяка изречена фраза. Тя сигурно е объркала картоните. Влязла е в неправилната стая?
– Ивлин, много съжаляваме за загубата ти.
Всъщност всичко е наред, защото аз очевидно не съм загубила никого.
– Първо, казвам се Иви – обяснявам аз. – И второ, нямам съпруг!
Настъпва неловко мълчание. Бих го запълнила с възгледите си за брака – че това е архаичен патриархален капан, който е имал смисъл само по времето на Джейн Остин, – но моментът не ми се струва подходящ. Особено след като и двете имат венчални халки. Поглеждам тайно към лявата си ръка, за да проверя за пръстен, но там има само тръбичка, лейкопласт и странен белег. Как е възможно тези хора да си мислят, че съм толкова луда да се омъжа на моята възраст? Та това сигурно дори не е законно.
Те се споглеждат странно, преди Лиз да излезе бързо. Лекарката се настанява на пластмасовия стол до леглото ми и се усмихва. Тази усмивка казва „ще повикаме подкрепления“.
Тя започва любезен разговор с мен, като избягва темата за въображаемия ми мъртъв съпруг. Пита ме други неща, например къде живея. Нюкасъл. И коя година е. 2011, очевидно. Ами нали гледахме сватбата на Уилям и Кейт само преди седмица?
– Нормално е да си малко объркана – казва тя.
Изобщо не съм объркана. Те просто са объркали информацията. В „Анатомията на Грей“ постоянно се случват такива неща.
Когато сестрата Лиз се връща след около десет години неловък разговор за незначителни неща с лекарката, аз забелязвам торбичките под очите ѝ, русите кичури, които стърчат от рошавата ѝ коса – всичко това крещи „двойна смяна“ и „склонна към клинични грешки“. Тя води със себе си мъж с бежови рипсени панталони, смачкана светла риза и отработена усмивка. Тези хора изглеждат в края на силите си. Нищо чудно, че правят грешки.
– Здравей, Ивлин – казва той и взема картона ми. – Аз съм доктор Гордън от психиатрията.
Психиатрия?
– Как се чувстваш?
– Малко ме боли, но иначе нормално – докладвам аз. Като акцентирам на нормално.
– Като гледам картона ти, малко сме притеснени за паметта ви.
А аз съм малко притеснена за него! Как е възможно един специалист да вярва, че ученичка може да е омъжена?
– Нищо ѝ няма на паметта ми. – Опитвам се да седна по-изправена, сякаш така ще ме приемат по-сериозно. – Буквално помня какво ядох вчера на обяд в столовата. Кренвиршка със сос и шоколадово десертче. Ям много вредна храна, имам късмет, че метаболизмът ми е страхотен. Ям като кон, обаче си оставам слаба! – Потупвам корема си през тънкия чаршаф, сякаш да им демонстрирам свръхактивния си метаболизъм, и тогава осъзнавам, че нещо не е наред. Защото там… има повече, отколкото имаше вчера. Вдигам чаршафа, за да огледам. Да. Приятно заоблени хълбоци. Леко заоблен корем. Пускам чаршафа. Какво се е случило с мен при тази катастрофа? Сякаш съм преобразена!
Психиатърът ме гледа.
– Е, не съм много слаба – признавам. – Как се е случило това?
Лиз се смее тихо и потупва ръката ми.
Представям си, че съм била в кома. Може би са ме хранили венозно и са ми влели твърде много хранителни вещества. Вероятно катастрофата е вкарала метаболизма ми в шок и разбира се, след като съм лежала в леглото седмици или месеци наред, няма как да съм във форма.
– Кога точно е станала катастрофата? – питам аз. Внезапно това ми се струва изключително важно, защото единственото друго обяснение е, че през цялото време съм възприемала погрешно тялото си и най-сетне съм дошла на себе си.
– Вчера – отвръща Лиз. – Справяш се много добре.
Вчера? Вдигам пак чаршафа, за да се огледам, само за да се стъписам отново от циците си.
– Не, това просто не може да е вярно! – мърморя аз. Вчера имах цици, разбира се, но не чак такива. Тези сигурно са чашка С! – Защо съм сменила чашките за една нощ?
И тримата поглеждат към пластмасовите чашки на шкафчето до леглото, опитват се да разберат.
– Иви, на колко си години? – пита психиатърът.
– На шестнайсет. Но нещо тук никак не е наред.
Той оставя клипборда си на леглото и събира молитвено ръце. Потупва замислено с пръсти по носа си, сякаш за първи път в кариерата си среща човек, който се е преобразил за една нощ.
– Знам, че може да ти дойде като шок – казва след дълго мълчание, – но според шофьорската ти книжка и медицинския картон ти си на двайсет и девет.
Двайсет и девет?
– Ето, това е! Просто ме бъркате с друга. Аз дори нямам шофьорска книжка, само учебно разрешително.
Той кима. Но не в съгласие, а за да ме успокои… личи си.
– Такова объркване често се случва след катастрофа.
И продължава да говори, но аз вече не го слушам. Просто няма начин да съм на двайсет и девет, че и омъжена. Или както там се казва, когато мъжът ти умре. Овдовяла.
– Аз съм против брака! – заявявам. – Аз съм сто процента за кариерата. Още дори не съм завършила гимназия. Не мога да съм два пъти по-стара.
Докато клатя глава, още един кичур коса пада пред лицето ми и аз го отмятам. А после го хващам и се взирам в цвета. Определено не е моят цвят. И никога не съм се боядисвала. Мама не би ми позволила. Дори в розово.
– Имате ли огледало?
Лив излиза от стаята и се връща с малко сгъваемо огледало.
Отварям го и виждам жена с трескав вид – да, жена, – която се взира в мен с шокирани сини очи.
– Мамка му! – казвам. – Извинете. – Ако учителите те чуят да ругаеш, наказанието не ти мърда.
Не е само заради червената следа от предпазния колан на врата ми. Нито заради тъмната коса. Просто луничките ми ги няма, както мама все ми казва, че ще стане. И около очите и устата ми има леки бръчици. Не са чак бръчки или нещо такова – всъщност почти не се забелязват, защото всичко ми е леко размазано. Присвивам очи пред отражението си и Лиз ме пита дали си искам очилата.
– О, аз не нося очила – хваля се аз точно когато тя ми подава чифт красиви очила с рамки от костенурка на „Прада“, как-вито не бих могла да си позволя. С тях всичко идва на фокус.
И под „всичко“ имам предвид невероятния сбор от факти, който означава, че аз явно съм зряла жена с очила, фини бръчици, допълнителни килограми и мъртъв съпруг, какъвто никога не съм искала.
ГЛАВА 2
След час и половина медицинският екип все още влиза и излиза от стаята ми, докато аз ровя из стилната си чанта „Гучи“ за телефона. Хвърлям всичко на леглото, вадя луксозен грим, ключове за джип и малко бяло калъфче, в което има безполезни слушалки, защото кабелите липсват.
Има телефон, но не може да е моят. Много е голям. И не виждам бутон за включване! Прокарвам пръст по гигантския екран и той внезапно оживява и ми показва трийсет пропуснати обаждания и цял порой съобщения.
– Какво се случи? – питам Лиз, която ми мери кръвното. Отново.
– Лицево разпознаване.
Като в научната фантастика?
– Разпознава лицето ти – казва тя. – Явно си го настроила така в началото.
Значи моят телефон ме познава по-добре, отколкото аз самата се познавам? Започвам да преглеждам трескаво списъка с контакти. Отчаяно искам да се обадя на мама и да ѝ съобщя лошата новина: че съм стара.
И добрата: че съм будна!
И другата лоша новина: че зет ѝ е умрял.
Зет ѝ!
Пръстът ми застива над името му в списъка. Оливър. Доказателство, че те ми казват истината. Ако е така, питам се колко ли хиляди пъти съм набирала този номер и съм обсъждала някакви семейни въпроси, като например какво ще вечеряме или дали си спомня да е плащал газта. Вероятно екранът на телефона е светвал с неговото име и сърцето ми е подскачало като на жените в романите, защото ние сме били от двойките, чиито сметки се плащат автоматично по банка и затова се обаждаме по телефона само за романтични разговори, като „Събирай си багажа, Иви, ще те водя на почивка!“.
Изкушението е твърде голямо. Докосвам името и вдигам телефона до ухото си. Вероятно това ще промени нещо в тази огромна космическа грешка, която явно вселената е направила, и ще го върне обратно?
Включва се гласова поща:
„Свързахте се с Оливър Рош. Оставете съобщение.“
Дълбок, мъжествен делови глас и аз съм ужасена от мисълта, че съм била омъжена за него. За него. Освен това съм леко разочарована, че съм избрала партньор, който е оставил толкова сухарско съобщение. Моето е адски свежарско! Упражнявах го поне седемнайсет пъти, докато прозвучи спонтанно. Това ми дава идея да чуя собствения си запис и да проверя театралния подвиг, който съм извършила преди повече от десетилетие.
„Свързахте се с Ивлин Рош. Оставете съобщение.“
Ивлин? Никога не се наричам така. И Рош? Не Хъдзън?
Да не споменаваме, че то си е буквално същото сухарско съобщение като на Оливър. Пускам го отново.
„Свързахте се с Ивлин Рош…“
На третия път ми се иска да можех да се свържа с Ивлин Рош и да я питам защо гласът ѝ е толкова безизразен, а съобщението ѝ толкова официално. Мислех си, че на двайсет и девет ще звуча много по-щастлива от живота.
Връщам се към контактите и превъртам на М – Мама. Щом виждам името ѝ на екрана, това отприщва в мен истинска лавина от облекчение и утеха. Натискам бързо номера. Може би тя вече е на път за Сидни от Нюкасъл. Сигурно са се обадили на родителите ми като на най-близки роднини, след като така нареченият ми съпруг е… не, не мога да се накарам да го изрека.
– Ивлин? – казва непознат глас, когато се свързвам.
– Здрасти?
– Ти си будна – заявява жената.
– Извинете, кой е? – Отдръпвам бързо телефона от ухото си, за да проверя, че наистина съм набрала номера на мама.
– Тук е Гуендолин. Пътуваме към теб.
И връзката прекъсва, а аз се взирам в екрана, който ме информира, че разговорът е продължил точно осем секунди. Съвсем достатъчно време да ме катурне в бездната. Коя беше тя?
– Коя е Гуендолин? – питам Лиз, с надеждата, че е запозната с моите роднини, но тя сверява с психиатъра дозата на болкоуспокоителните ми за трети път. – Защото идва насам – обяснявам с треперещ глас, когато те ме поглеждат. – С някой друг.
Може би е от лекарствата, които ми дават, но съм замаяна, и то още преди да опитам да намеря номера на татко и да установя, че изобщо го няма в списъка! Вместо това единственият човек, който се появява на буквата К – освен Кола, Паркинг – е някоя си Клои, за която дори не съм чувала.
О, ето я Бри! Слава богу! Докосвам името и натискам бутона за свързване.
„Номерът не може да бъде избран. Моля, проверете номера и опитайте отново.“
Лиз, явно добре обучена, вижда, че соча към торбичка за повръщане от диспенсера на стената до нея, и ми я подава точно навреме, което кара психиатъра, който бе заровил нос в бележника си, да вдигне поглед и да потрепне.
Всичко тук е сбъркано.
Абсолютно всичко.
Липсващ баща. Фалшива майка. Липсваща най-добра приятелка. Скучна гласова поща. Дори огромният телефон не е наред, сякаш съм се събудила в някаква ужасна, неразпознаваема реалност, която не мога да понеса!
Треперещият ми пръст натиска по случайност нещо, наречено Юбер, и телефонът пита: „Накъде“?
Лиз, която ми носи топла кърпа за лице, вижда отвореното приложение, усмихва се със съчувствие и казва:
– Не, Иви, не можеш все още да избягаш.
– Да избягам?
– С „Юбер“. Това е като таксиметрови услуги. Можеш да си поръчаш кола да те вземе от едно място и да те закара където искаш.
В момента това ми се струва вълшебно. Бърша лицето си и се опитвам да не заплача заради тревожния факт, че явно съм изоставена в някакъв огромен, кипящ, непознат свят, в който дори вече непознатите не са опасни и просто се качваме в колите им.
– А ще ме закарат ли до Нюкасъл? – питам аз с немощен глас. – Тези хора от „Юбер“?
Тя се усмихва.
– Срещу ужасно много пари! Виж, знам, че е плашещо. Но има шанс паметта ти да се върне.
– А тогава какво? – Ако наистина съм почти на трийсет и съпругът ми току-що е умрял, ще се озова от най-адската времева примка право в ужасната черна дупка на скръбта.
– Дай си време. Преживя огромен шок – напомня ми тя. – Преживя тежка катастрофа. И голяма загуба.
Но шокът не е заради смъртта на Оливър, а заради факта, че той изобщо е съществувал. И загубата не е заради него – а заради всичко друго.
– Ще направим още изследвания – обявява психиатърът. – Понякога при крайно тежки травми мозъкът се връща във времето, когато животът е изглеждал най-безопасен.
Да. Тази част я разбирам. Наистина се чувствам в безопасност на шестнайсет. Имам си родители, които ме обожават. Най-добра приятелка, която е като залепена за мен. Имам си цели и планове и усърдно документирани мечти, като никоя от тях не включва събуждане след тринайсет години, с тъмна коса, готини очила и огромен телефон, напълно изолирана от всичко в този свят, което някога е било важно за мен.
– Ако това е дисоциативна амнезия – добавя той, – загубата на памет почти винаги е временна. Може да отнеме известно време и да се наложи терапия.
– Амнезия?
– Ще е от полза, ако си обградена от познати неща – предлага Лиз. – Ако си сред хората, които те обичат, спомените може да започнат да се връщат.
Кои хора обаче? Съпругът ми е мъртъв. Хората, които ме обичат, дори не са записани в телефона ми. Гуендолин звучи като нещо средно между госпожица Трънчбул и лейди Макбет.
И тогава си спомням трийсет и осемте пропуснати повиквания. Всички ли са от мои приятели?
Отварям регистъра на обажданията. Но всичко е от Оливър Мобилен. Оливър Месинджър Видео. Оливър Месинджър Аудио.
Безполезно е. Отварям снимките от камерата. Явно съм направила около двайсет снимки на едно и също есенно листо. Ама какво ми става?
Превъртам назад, с надеждата да видя някакви следи от човешки живот.
Има снимки на някакво дете. Момиченце с руси плитчици. Това са изкривени селфита, които не са на фокус, правени от нея. Тя се смее, усмихва се, прави физиономии и се плези. Снимала е и мен – в лоши пропорции и издължени заради неправилния ъгъл.
– Изглежда ли ти позната? – пита Лиз.
Не.
И аз не си изглеждам позната.
Клатя глава и увеличавам лицето си. Усмихвам се на това хлапе, сякаш го обичам. Нали не е мое дете?
О, Господи, да съм майка – та това е дори по-ужасна мисъл от мисълта, че може вече аз да нямам майка! И тогава задникът ми сякаш се изхлузва от леглото. Хващам се за парапета, стените се въртят от мисълта, че може да имам дете, получавам световъртеж. Може би тя е на Бри. Или пък е на някоя друга приятелка, която не помня? Или аз съм ѝ бавачка – да, така трябва да е. Това тяло не е раждало, нали?
Ритам драматично чаршафите. Това гореща вълна ли е? Не! Не съм толкова стара.
Продължавам да ровя в телефона в отчаяно търсене на отговори. Сърцето ми препуска, когато палецът ми спира на снимка на мъж.
Възможно ли е да е той? Оливър, съпругът? Адски готин съпруг, ако питате мен. Увеличавам снимката. Трябва да е той. Кой друг ще се взира така в мен, сякаш ме обожава?
Очите ми се плъзгат по русата коса със стилна прическа, по силните контури на скулите. Възхищавам се на блясъка в сините му очи. Красиво синьо. Наистина впечатляващи очи. Впечатляващо изражение, брадичка като на филмова звезда, по която по-младото ми аз със сигурност би си паднало. Това е точно красота като от момчешка група, която тайно идологизирах.
Браво на теб, Иви. Имам предвид, щом е трябвало да се продадеш и да се омъжиш за някого.
И за първи път си представям как може да се е случило всичко. Ако мъж като този е избрал някоя като мен, разбирам защо са се променили възгледите ми. Защото, доколкото помня, на сцената нямаше никакво момче. Бриана ми каза, че било, защото съм се фиксирала върху осемнайсети век и върху ученето и че се скапвам от притеснение в мига, в който момче погледне към мен. И беше права. Бях си забранила всякаква романтика, защото бях изключително амбициозна. Знаех точно на колко много любов е способно романтичното ми сърце и истината беше, че се страхувах. Притеснявах се, че ще срещна толкова пленително момче, толкова безкрайно очарователно, харизматично, интересно и прекрасно, че напълно ще се побъркам. И ще зарежа плановете си за следването. И големите си мечти. Винаги това е бил най-големият ми страх – да не се изгубя. Страх, който внезапно се осъществи по възможно най-лошия начин, защото ето ме тук – разбирам, че съм имала такава любов, но съм я изгубила и съм се озовала в объркваща реалност, която изобщо не разбирам.
– Дишай, Иви – казва ми успокояващо Лиз, а писукането на сърдечния монитор се ускорява.
– Мисля, че е той. – Показвам ѝ екрана. – Оливър.
Жертвата.
Тя взема телефона, после поглежда към мен и вероятно си мисли това, което си мисля и аз. „В коя точно вселена успя да свалиш такъв мъж?“
– Много съжалявам, Иви – казва тя с печална усмивка, а очите ѝ се пълнят със сълзи.
Като познавам момичето, което бях, няма друго обяснение за пътя, по който съм поела, освен че тази романтична връзка е била точно такава. Всепоглъщаща драма от минало столетие, в която любовта побеждава всички препятствия, които моето тийнейджърско аз поставя на пътя ѝ.
А сега съм забравила всяка прекрасна секунда от нея.
ГЛАВА 3
– Андерсън и Гуендолин Рош – обявява някакъв мъж от прага, сякаш представя двойка на кралски бал. Влизат Макбет и лейди Макбет. Бих се засмяла, ако не бях толкова притеснена.
– Ние сме родителите на Оливър – уточнява Гуендолин заради персонала, без да съзнава, че снаха ѝ също оценява тази информация. Тя е безупречна, с тъмносиня рокля, с гладък сребристосив кок и тъмносини очила на сивото лице. Бащата на Оливър – едър като мечка мъж с хубавите черти на сина си – поглежда системата, показателите ми на монитора и оглежда видимите синини. Аз придърпвам болничната нощница на врата си.
– Бързо ли стана? – пита Гуендолин очевидно отчаяна. – Той страда ли, Ивлин?
Болката в очите ѝ би трябвало да е отразена от моите. Вместо това още се опитвам да възприема факта, че тази жена – така безупречна в сравнение с моята прекрасно разхвърляна майка – е заела мястото на майка ми в моя телефон. В този момент разбирам, че трябва да сложа нейната мъка над моя страх, и гласът ми прекъсва, когато се опитвам да я разочаровам внимателно:
– Съжалявам, не помня.
– Как така? – пита тя.
– Не само катастрофата – продължавам аз. – Забравила съм всичко.
Те се взират в мен с отворени усти.
– Не помня вас – признавам. – Дори… сина ви.
Тя сяда на стола за посетители, а съпругът ѝ прави крачка към мен. Тялото ми се стяга върху матрака, дишането ми се ускорява. Той целият е изтъкан от сдържана ярост, мъка и отчаяние.
Бързо се обръща към психиатъра.
– Какво става тук? Сътресение? Амнезия?
– Все още не сме готови със заключението – казва доктор Гордън, но Андерсън не изглежда доволен от това и сякаш е готов да се разправя с него. Гуендолин посяга към ръката му – молба за спокойствие сред морето от ужас, в което потъват. Хората не бива да надживяват децата си. Искам да им хвърля спасително въже – беше мигновено, сигурна съм, че дори не е усетил, – но нямам такова. Как се казваше онова приложение? Юбер?
– Съжалявам за загубата ви – изричам безпомощно. Опит-вам се да срещна погледа на свекъра си, но моят поглед се отклонява към белия чаршаф, който покрива тялото ми до кръс-та. Памучно покривало, което не може да ме защити от тази ужасна ситуация. От него. – Съжалявам за нашата загуба – поправям се аз.
– Наистина ли? – пита той с печален глас, докато примигва усилено, на лицето му стоическата мъка се бори за надмощие с гнева.
– Скъпи, моля те – шепне Гуендолин. – Той не е на себе си, Ивлин. Разбира се, че си разстроена заради Оливър.
Подозирам, че ролята на свекърва ми е да хвърля кофи с лед в пламъците. Оголени жици лежат под отломките на това семейство и аз трябва да пристъпвам много внимателно.
– Да! – уверявам ги. – Сигурна съм, че ще бъда, щом си спомня. Все пак ние сме женени от… – млъквам, с надеждата те да попълнят хронологията.
– От пет години – казва тя тихо.
Ясно. Значи съм била на двайсет и четири, когато съм тръгнала към олтара. Млада, но не току-що завършила гимназията.
– И колко дълго ще остане в болницата? Кога ще си върне паметта? – започва отново с въпросите Андерсън. – Хората питат за… организацията.
Организацията? Гуендолин започва да плаче и аз осъзнавам, че той има предвид погребението. В този хаос мислите ми не бяха стигнали чак дотам. Сега си представям хор от „Моите съболезнования“, докато минавам на пръсти през социално минно поле, принудена да играя ролята на опечалена вдовица на двайсет и девет, когато се мисля за почти седемнайсетгодишна.
– Може ли да е по-скромно? – умолявам ги аз. Мисля си само за най-тесен кръг. Погребалният еквивалент на бързо сключен брак. Само кратка служба на гробището. Ние и свещеникът.
– Ивлин, искаме да направим прилично погребение на сина си – казва Гуендолин. Това ми се струва нещо като парола за Плашещо голямо и скъпо погребение.
„А трябва ли изобщо да ходя?“ – аз съм измамница, която се намира в центъра на сцената на този семеен кошмар.
– Обадиха ли ти се вече от медиите? – пита неочаквано Андерсън.
Мисля си за пропуснатите обаждания, за които предположих, че са от приятели, и свивам рамене.
Гуендолин придърпва стола си по-близо и скъпият ѝ парфюм надделява над миризмата на болничните дезинфектанти.
– Ние много държим на личното пространство – обяснява тя, като слага ръка с красив маникюр върху моята. – Знам, че ти имаш малък подкаст…
Това е новина за мен. Някога имах блог за криминални случаи, който бе посещаван шест пъти месечно, и то само от родителите ми. Не пропусках повторение на „От местопрестъплението“ и „Военни престъпления“. Много се интересувах от криминология. Вече трябваше да разследвам местопрестъпления като Темперънс Бренън от „Кости“ според Големия ми житейски план.
– А имам ли и друга работа?
Тя поглежда към Андерсън, който се прокашля.
– Трябва да се концентрираш върху здравето си. Така че, Ивлин, няма да правим драми – казва той, сякаш повтаря някакво семейно мото. – Не коментирай нищо пред медиите. В никакъв случай.
Не мога да си представя защо медиите ще се интересуват. Гуендолин явно вижда изненадата ми.
– При целия този интерес към катастрофата просто ти напомняме да бъдеш дискретна.
По челото ми избива пот. Избърсвам я с опакото на дланта си и се опитвам да не се паникьосвам. Изобщо не разбирам какво става тук. И внезапно, въпреки че цялото ми тяло пламва, в стаята става леденостудено. Те не ми вярват и гласът ми става все по-тих с всяка секунда.
* * *
Три дни по-късно, в два сутринта, аз ровя из всички шкафове и чекмеджета в стаята си във все по-трескаво търсене на самата себе си. Вече търсих как ли не родителите си, но нищо. Само неактивният акаунт на мама във Фейсбук и споменаване на татко в някаква разходка за събиране на средства преди шест години. И зейнала, ужасяваща тишина. Опитвам се да запълня тази тишина с някакви надъхващи думи, че вече съм голяма, че моето почти трийсетгодишно аз ще се справи, че всеки миг паметта ми ще се върне и аз ще си спомня всичко.
Пристигнах вчера в безукорно чиста къща, в която явно съм живяла с Оливър, в компанията на лична сестра, наета от родителите му. Не ми е ясно дали е тук заради здравето ми, или да ми попречи да се разприказвам в моя подкаст и дали тази параноя е свързана с настоящата ми ситуация, или просто съм станала такава. Във всеки случай сестра Максуел-Смит не ме изпуска от поглед през деня и затова се налага да търся нощем.
Сега съм завряла нос сред бизнес ризите на Оливър. Миризмата е един от най-мощните отключващи спомените фактори, макар че аз усещам само миризмата на химикалите от химическото. Андерсън се похвали, че Оливър е най-младият партньор в историята на неговата юридическа фирма и скъпите дрехи пасват на тази роля. Ръката ми се плъзга по закачалките, прехвърля дрехите му, докато не спира на костюм от три части. Представям си мъжа от снимките, облечен с тези сиви панталони и с тази жилетка, с една от тези бели ризи, с вратовръзка. Не, няма бяло шалче. Малко ми омекват коленете при тази мисъл. И щом откривам джинсите и пуловерите му, мис-лено го обличам с тях, може би с плетен шал, ако сме някъде в планината, и започвам да си падам по него.
Няма смисъл, разбира се. Но не мога да отрека, че съм вдовица на един от най-сексапилните млади професионалисти в Сидни. Да се надяваме, че между нас е имало нещо повече от физическо привличане. Със сигурност моето двайсет и четири годишно аз не би се отказало от правилото си да не се омъжва заради някой, който не е идеален във всички важни категории.
Спалнята ни е безупречна. Няма книги. Няма снимки. Нищо сантиментално. На едно от нощните шкафчета има чифт очила за четене с черни рамки „Хюго Бос“, които придават академична нотка на фантазията ми за моя въображаем съпруг. Слагам си ги, но стаята се размазва пред очите ми. Не бива да носиш чужди очила. Особено на мъртви хора – странно е. Затова ги връщам на мястото им и се надявам, че призракът му не наблюдава всяко мое движение и не се пита как изобщо се е оженил за мен.
Тръгвам по коридора. Първата стая е заключена, но аз пускам лампата във втората, като си спомням малкото момиченце от снимките и се моля да не открия, че е детска стая, цялата в розово, пълна с плюшени играчки и дрънкулки за принцеса. Залива ме облекчение, когато виждам, че е звукозаписно студио със звукоизолация по стените. Има голям компютърен екран и микрофон на бюрото. Сядам на стола и се завъртам. Може би ще активирам някак мозъка си и той ще си спомни всичко това.
До клавиатурата има бележник, отварям го. Пълен е с ръкописен текст с моя почерк. Колко странно е да видя този прозорец към мисли, които не си спомням. Всичко е за престъпления. Заглавия на епизодите на подкаста. Теми. Имена на хора и дати на уговорени интервюта – последната е отпреди няколко месеца. Случаи, които съм проучвала. Списъци с въпроси. Има голям акцент върху криминологичните термини – винаги са ме интересували. Поглеждам списъка и виждам откъслечни думи и фрази, като принудителни признания, засичане на лъжа, криминологично гласово сравняване и лингвистично-фонетично изследване. Явно все още съм луда по тези неща.
Вземам една разпечатана таблица на продукцията и издухвам прахта от нея. Буквите Е и О са изписани по колоните до записано и редактирано. Дали с Оливър сме правили това заедно? Една фраза в бележника привлича вниманието ми, защото съм я оградила три пъти, но после съм я задраскала така силно, че думите почти не се виждат. Химикалката е притискала хартията и ако вдигна един-два листа и наклоня настолната лампа под определен ъгъл, мога да прочета едва видими думи на страницата отдолу: РЕД НА ПРИЛАГАТЕЛНИТЕ???
Какво разочарование. Надявах се да е нещо смайващо, някакъв знак, който ще ми помогне да разбера коя съм сега и какво ме е прихванало, че съм се озовала в този луксозен и стерилен свят. Но аз притискам бележника до гърдите си. Той е много необходимото ми доказателство, че все още се интересувам от нещо друго освен от някакъв мъж.
* * *
На сутринта се събуждам със залепено за покривката на леглото лице. Нашето общо легло, ако трябва да съм точна, макар че дори не искам да си помислям за дейностите, които са се случвали в него! Всичко, което знам за романтичните връзки, идва от книги и филми. И каквото и да съм научила в това легло с красивия Оливър с неговите интелигентски очила и готини костюми…
– Госпожа Рош е долу – обявява сестра Максуел-Смит, като ме стряска от еротичните представи, защото влиза в спалнята и дърпа завесите, при което светлината облива стаята. Сядам рязко, като се питам колко ли зле изглеждам след среднощното търсене, и се надявам, че не може да чете мисли.
След няколко минути слизам при Гуендолин, която е настанена на твърде мекия кремав диван и се слива с него с бежовите си дрехи. Прелиства книга за изкуство и дизайн от „Смитсониън“ във Вашингтон, поставена на масичката за кафе. Обзавеждането на тази стая е стилно и сякаш правено да впечатлява и аз пак се питам как така предпочитанията ми са се променили толкова драстично.
– Как се чувстваш, Ивлин? Изглеждаш ужасно.
Еха.
– Виж, няма да те задържам. Дойдох заради погребението.
Последното, което помня, е как организирахме училищния бал. Мисълта да организирам истинско, привличащо медиите погребение за богаташите Рош би могла да доведе единствено до истинска социална катастрофа. Най-вероятно за музика ще избера някоя от баладите на Тейлър Суифт.
– Ние ще се погрижим за всичко – казва тя и аз въздъхвам с облекчение. – Но искаме да ти дадем възможност да се включиш. Имаш ли някаква идея, която желаеш да споделиш?
В ума ми изскача възложената задача по химия в училище, когато проучвах какъв е ефектът върху околната среда от различните видове погребения и кремацията.
– Може да вземете биоразградим картонен ковчег – казвам аз вероятно по-ентусиазирано, отколкото би трябвало, но съм твърде запленена от възможността най-сетне да допринеса с нещо полезно. – Може да направим екологично погребение в гората?
Може и да не помня Оливър, но познавам човека, който бях. Със сигурно съм се омъжила за мъж, който не би искал да изпуска няколкостотин излишни килограма въглероден двуокис в атмосферата чрез неекологично погребение.
– Господи, Ивлин, няма да погребем Оливър в картонен кашон! – Тя потреперва при тази мисъл. – Защо не засадиш дърво в негова памет. Имаме имение в Хънтър Вали. Бутикови лозя. Вероятно когато си по-добре, може да се свържеш с главния ни градинар.
Те имат собствени лозя? Единственото вино, което помня да съм пила, беше от кутия, която някой вмъкна на шестнайсетия рожден ден на Мили Донахю, преди полицията да разтури купона. Опитвам се да си се представя как вървя елегантно между лозите, опитвам виното направо от бъчвите и говоря за „плодови нотки“ и „кадифена текстура“, сякаш имам някаква представа какво съм опитала.
– Аз харесвам местни растения – отвръщам.
Лицето ѝ посърва, което показва, че дървото в памет на сина ѝ не бива да нарушава внимателно култивираната растителна естетика на семейство Рош.
– Имаш ли нужда от нещо друго? – пита тя, явно в старанието си да смени темата.
Да. Въпреки всичките ми опити да се държа като на двайсет и девет, имам нужда от огромна групова прегръдка с родителите ми. Такава, която продължава, докато аз не я прекъсна. От онези прегръдки, за които невинаги имах време, защото все проверявах нещо на телефона си или тичах навън, тъй като ги приемах за даденост. Имам нужда от най-добрата си приятелка, момичето, което ме спаси в седми клас от приятелско забвение, когато ни възложиха заедно проект. Момичето, което от този момент стана мой човек и ми помогна да се справя с първия цикъл. С първите влюбвания. Вдигна ме от пода онзи път, когато се провалих на теста по математика. Тя трябва да ме вдигне от пода и сега.
Толкова съм разстроена заради мама, татко и Бри, че дори не мога да изрека имената им, макар да копнея да попитам Гуендолин за празнотите в списъка с контактите ми. Вместо това се фокусирам върху стаята – или онова, което липсва в нея.
– Къде са книгите ми? – Шокирана съм, че опърпаните ми екземпляри на „Абатството Нортангър“ или „Ан от Грийн Гейбълс“ не са тук.
– Ти започна да предпочиташ аудиокниги – казва тя в опит да ме успокои. – Веднъж ми каза, че те са ти станали приятели.
– Значи нямам истински приятели?
– С Оливър много се забавлявахте. Предимно с неговите колеги и техните половинки. Ти ходеше на фитнес и на брънчове с шампанско…
Взирам се в нея.
– С кого? С Клои? – Това е едно от малкото имена, които съм запомнила от номерата в телефона.
Гуендолин си поглежда часовника и си взема чантата.
– Не, не с Клои.
Когато понечва да стане, аз я хващам за ръката.
– А поддържах ли връзка с Бри? Бриана Паркинсън?
Тя ме поглежда със съчувствие.
– Съжалявам. Не съм чувала това име.
Бри трябва да е била на сватбата, нали? Трябва да ми е била шаферка!
– Ти не искаше много хора около себе си, Ивлин. Ти имаше Оливър. – Тя ме потупва по ръката, когато става. Разговорът е приключил.
– Гуендолин, имам още един въпрос…
– Ти беше такава късметлийка – казва тя и пристъпва към входната врата, за да се отдалечи от въпроса, защото сигурно знае, че ще я питам за родителите си. – Той те обожаваше достатъчно за всички.
ГЛАВА 4
Четири дни по-късно
Това е моят шанс. Докато всички стават и тръгват към олтара при погребалната служба, аз бягам. Измъквам се по страничната пътека, като набирам скорост и бързам между колоните с надеждата, че ако някой ме забележи, ще реши, че бързам към тоалетната – напълно разбираемо при тези обстоятелства, – преди да излетя през задната врата към яркото слънце и да се озова пред цяла орда камери. Прилича на сцената от „Нотинг Хил“, когато Джулия Робъртс неочаквано се появи пред британските таблоиди.
Но това съм само аз: Иви Хъдзън. Попаднала в измерение, в което съм приела всичко онова в живота, срещу което бях категорично против, и напълно изгубила своя собствен наратив. Горещи сълзи парят в очите ми и не ми достига кислород, колкото и въздух да поемам в дробовете си, които не искат да се разтворят достатъчно. Дишането ми е бързо и плитко.
Шофьорът от „Юбер“ се обляга на голяма черна кола, скръстил отбранително ръце на гърдите си, докато аз си проправям път през камерите и летя към него. Прилича на някое от онези мрачни ченгета под прикритие от британски криминален сериал – мрачен сексапил, тридневна брада и тъмни угрижени очи. На пръв поглед решавам, че е точно от мъжете, за които бих предупредила най-добрата си приятелка, но тя все пак отива и играе героинята в неговата тъмна сага на изкуплението, като се започват месеци на безсмислени разговори между нас, докато тя се опитва да разбере какво не ѝ е наред.
Бри би го харесала, ако беше тук. Просто е нетипично за нея да не се появи в някоя от моите кризи и обратното и аз се надявах, че публичното отразяване на погребението ще я накара да излезе от дупката, в която се е скрила. Със сигурност смъртта на съпруг може да се смята за огромен емоционален спешен случай, нали?
– Здрасти, може ли да се махнем бързо оттук? – питам шофьора, докато минавам покрай него. Той отпуска ръце до тялото си.
Отварям задната врата на колата и се качвам, като избутвам настрани скъпа на вид кожена чанта и триножник. Той още стои там с бялата си тениска и избеляло кафяво кожено яке, прокарва ръка през тъмната си коса и се взира в църквата, а после в колата си, осигурявайки ми гледка към облечения си в джинси задник през страничния прозорец. Аз лично си падам повече по Дарси и Найтли и макар че той не е облечен с бричове и риза с жабо, все пак не е съвсем разочароващ. Макар че като новоизпечена вдовица, която буквално бяга от погребението на съпруга си, нямам право да придирям. Разочароващо е обаче, че мъжът показва пълна липса на експедитивност.
Удрям по стъклото и викам:
– Хайде! Карай!
Едва когато медийната глутница се устремява към колата му, той най-сетне се качва, поглежда ме в огледалото и сменя скоростите. Разбира се, попаднах точно на бунтовник от Юбервил, а не на някой кротък пенсионер, който ще ме увери, че всичко е наред и животът ми всъщност не е дерайлирал катастрофално.
– Здравей и на теб – казва той, докато се опитва да не удари журналистите, които се тълпят около колата и святкат със светкавиците. Прави няколко прецизни маневри и излизаме от алеята, потегляме по Виктория Стрийт и се насочваме към Сентениъл Парк.
– Извинявай! В момента не мога да мисля. – Къде ми е възпитанието?
– Къде отиваме? – пита той, като ми се мръщи в огледалото, преди да изпревари една огромна каравана.
– На летището? – чувам се да казвам. Това беше първата дестинация от съхранените в телефона адреси. Нямах време да измисля маршрут в църквата.
Вадя телефона си и търся самолетни билети. Сестрата ме посъветва да се придържам към нормалната си рутина с надеждата, че това ще стимулира паметта ми. Според много информативното слайдшоу на погребението, което току-що видях, обичайната ми рутина включва много полети със самолет. Може би, ако летя, нещо ще ми просветне. Сигурна съм, че в медицинско отношение няма да е проблем. Може да съм изгубила няколко глави от миналото си, но все пак няма аз да карам самолета.
Оставям телефона автоматично да попълни полетата на резервацията на полет до Нюкасъл, после минавам на плащането и гледам как колелцето се върти, докато накрая спира. Плащането неуспешно.
Опитвам отново. Неуспешно.
– Всичко наред ли е? – пита шофьорът, когато изругавам тихо.
Ръцете му стискат волана, преди да срещна очите му в огледалото и да го погледна в смисъл: „Току-що избягах от погребението на съпруга си. Колко добре мога да бъда?“
Той отново се концентрира върху трафика. Как ще му платя без кредитна карта? Сестрата каза, че „Юбер“ са като нещо като таксита. Само няколко пъти съм се качвала в такси с Бри и тогава плащах в брой. И сега ли е така? И защо картата ми не работи, след като явно мога да си позволя такива дрехи?
Влизам в банковото приложение. Телефонът ми е запаметил паролата, а един социален работник в болницата търпеливо седя до мен и ми показа как става идентификацията. Но сметката ми е на минус 167 долара! Превъртам на списъка с последни трансакции и виждам редовни преводи на големи суми – всеки месец – от сметката на О. Е. Рош. Нещо като издръжка? И сега те са спрели. Сигурно не са автоматични.
– А… може ли да отбием някъде, моля? Картата ми не работи – признавам аз. Не му трябва да знае, че съм напълно фалирала. – Не мога да си купя самолетен билет.
Дали ще се усети, че не мога да платя и на него, и да удари спирачки насред Съдърн Крос Драйв? Виждам в огледалото как на челото му се появяват бръчки и мускулите на челюстта и врата му се стягат.
Трескаво влизам в приложението на „Юбер“. Може да е свързано с друга кредитна карта или нещо такова? Натискам на резервациите и… о, Господи. Виждам снимка на шофьора. Прошарена коса. Сини очи. Оплешивяващ мъж на шейсетина години, който кара червена тойота „Камри“.
Аз седя в последен модел матовочерен рейндж роувър. Шофьорът е най-много на трийсет. Тъмни очи. Тъмна коса. Няма и следа от плешивина.
Стомахът ми се свива. Отвличат ли ме?
Не, аз съм виновна за всичко. Поглеждам към седалката до мен. Триножник. Чанта за камера. Огромен обектив просветва на слънцето през разкопчания цип. Призлява ми.
– Ти не си шофьор от „Юбер“, нали?
Той изглежда искрено изненадан от въпроса ми.
– Аз съм фоторепортер – отговаря с напрегнат глас.
Значи съм се навряла сама право в ръцете на врага.