ГЛАВА 1
На двайсет и две години Ема Гладстон бе научила няколко сурови урока.
Прекрасните принцове невинаги бяха такива, каквито изглеждаха. След кръстоносните походи блестящите доспехи бяха излезли от мода. И ако вълшебните феи кръстници съществуваха, нейната бе закъсняла с няколко години.
През по-голямата част от времето едно момиче може да разчита единствено на себе си и се налага да се спасява самӝ.
Този следобед беше един от тези случаи.
Сградата на „Ашбъри Хаус“ се извисяваше пред нея, заемайки южната страна на модерния площад „Мейфеър“. Елегантна. Огромна.
Ужасяваща.
Младата жена мъчително преглътна. Можеше да го направи. Преди време бе пристигнала съвсем сама в Лондон посред люта зима. Бе отказала да се предаде на отчаянието или глада. Намерила си бе работа и бе започнала нов живот в огромния град. Сега, шест години по-късно, тя по-скоро щеше да погълне всички игли в шивашкото ателие на мадам Бисет, отколкото да допълзи унизена обратно в бащиния си дом.
В сравнение с това какво толкова страшно имаше да почука на една херцогска врата? Ами нищо. Съвсем нищо. Трябваше само да изправи рамене, да влезе през портата от ковано желязо, да се изкачи бодро по онези гранитни стъпала – всъщност не бяха повече от стотина или приблизително толкова – и да натисне звънеца върху масивната, богато резбована врата.
Добър ден. Аз съм госпожица Ема Гладстон. Тук съм, за да се срещна с отшелника херцог Ашбъри. Не, ние не се познаваме. Не, нямам визитна картичка. Всъщност изобщо нищо нямам. Утре може би дори няма да имам покрив над главата, ако не ме пуснете да вляза.
О, господи! Това никога нямаше да се получи.
Тя жално простена, обърна гръб на портата, за да обиколи за десети път площада, разтривайки замръзналите си ръце под пелерината.
Длъжна бе да опита.
Ема се закова на място, застана с лице към портата и дълбоко си пое дъх. Опита се да не обръща внимание на бясното бумтене на сърцето си, чиито удари отекваха в ушите ѝ.
Свечеряваше се. Никой нямаше да ѝ се притече на помощ. Повече нямаше място за колебания, нито за отстъпление.
Готови. Внимание.
Напред!
Седнал в библиотеката зад бюрото, Ашбъри чу непривичен звънтящ звук. Можеше ли да бъде входният звънец?
Ето, отново прозвуча.
Това действително беше входен звънец.
И още по-лошо, беше неговият входен звънец.
Проклети клюкари! Беше в града едва от няколко седмици. Забравил бе, че в Лондон слуховете се разпространяваха по-бързо от куршумите. Нямаше нито време, нито търпение да се занимава с интригантите, пъхащи носовете си в чуждите дела. Който и да бе дошъл, Кан щеше да го отпрати.
Херцогът потопи перото в мастилницата и се върна към писмото, адресирано до некадърните му адвокати.
Не знам с какво, по дяволите, сте били заети през изминалата година, но състоянието на моите дела е доста плачевно. Незабавно да се уволни управителят на имението в Йоркшър. Кажете на архитекта, че искам да разгледам плановете за новата мелница, при това ми трябват за вчера. И има още нещо, което изисква незабавно внимание.
Аш се поколеба, перото застина във въздуха. Не можеше да повярва, че действително се канеше да напише думите на хартия. Ала колкото и да се ужасяваше да го направи, трябваше да приключи с тази работа. Херцогът написа:
Имам нужда от съпруга.
Предполагаше, че се налага да изреди изискванията си: жената трябваше да бъде в детеродна възраст, с добър произход, спешно нуждаеща се от пари, която би пожелала да сподели постелята с отвратително обезобразен мъж.
Накратко, жена, намираща се в отчаяно положение.
Господи, колко потискащо. По-добре да се ограничи само с един ред.
Имам нужда от съпруга.
На прага се появи Кан.
– Ваша Светлост, простете за безпокойството, но е дошла да ви види една млада дама. Облечена е в сватбена рокля.
Аш погледна иконома. Сетне сведе поглед към думите, които току-що бе написал. После отново погледна иконома.
– Е, това е много странно. – Може би все пак адвокатите му не бяха толкова безполезни. Херцогът остави перото, качи обутия си с ботуш крак върху бюрото и се облегна назад, за да скрие лицето си в сенките. – Е, какво пък, доведи я.
В стаята влезе млада жена в бяло одеяние.
Ботушът му се свлече от бюрото. Аш политна назад, удари се в стената и едва не се строполи от стола. От близката лавица падна папка с документи и листата отвътре се посипаха по пода също като снежинки.
Той примигна.
Не бе заслепен от красотата ѝ – макар да предполагаше, че момичето може би беше красиво. Невъзможно бе да прецени заради роклята ѝ – чудовищно творение от перли, дантела, диаманти и мъниста.
Мили боже! Не бе свикнал да се намира в една стая с нещо, предизвикващо по-голямо отвращение от собствената му външност.
Подпря десния си лакът на страничната облегалка на стола и вдигна длан към челото си, за да скрие белезите по лицето си. За пръв път не щадеше чувствителността на прислугата или собствената си гордост. Просто се закриваше от… от това.
– Съжалявам, че нахлувам в дома ви по този начин, Ваша Светлост – изрече младата жена, забила поглед в някаква шарка върху персийския килим.
– Надявам се, че действително съжалявате.
– Но разбирате ли, аз съм доста отчаяна.
– Вече разбрах.
– Трябва да ми се заплати за извършената от мен работа, при това незабавно.
Аш застина.
– За вашата… вашата работа?
– Аз съм шивачка. Аз уших това… – тя плъзна ръце по коприненото грозилище – за госпожица Уърдинг.
За госпожица Уърдинг.
Аха, тази нелепица започваше да придобива смисъл. Безобразието от бял атлаз е било предназначено за бившата годеница на Аш. Това лесно можеше да го повярва. Анабел Уърдинг винаги се бе отличавала с лош вкус – и за рокли, и за бъдещи съпрузи.
– Когато годежът бе развален, тя така и не взе роклята. Беше купила коприната и дантелата, и всичко останало, но не ми плати за ушиването. Тоест не ми плати за свършената работа. Аз се опитах да я посетя в дома ѝ, но безуспешно. Писмата ми до вас двамата останаха без отговор. Тогава си помислих, че ако се появя в този вид – посетителката разпери полите на бялата обида за човешкото око, – няма как да не ме забележите.
– За това сте напълно права. – Дори здравата половина на лицето му се изкриви. – Мили боже, сякаш се е взривил магазин за платове и вие сте били главната пострадала.
– Госпожица Уърдинг искаше нещо достойно за херцогиня.
– Тази рокля – промърмори Аш – е достойна за полилей в публичен дом.
– Ами, вашата бъдеща съпруга имаше… екстравагантни изисквания.
Херцогът се наведе напред в стола.
– Аз дори не мога напълно да възприема цялата тази екстравагантност. Прилича ми на повръщано на еднорог. Или на кожа на Снежния човек, за когото се носят слухове, че всява ужас сред обитателите на Хималаите.
Тя вдигна поглед към тавана и тежко въздъхна.
– Какво? – попита Аш. – Не ми казвайте, че на вас самата ви харесва.
– Няма значение дали харесва на мен, Ваша Светлост. Въпреки това аз се гордея с работата си, а за тази рокля бяха нужни много месеци труд.
Сега, след като се бе опомнил от първоначалния шок от кошмарното зрелище, Аш най-после насочи вниманието си към младата жена, чиято персона бе напълно затъмнена от ужасяващия тоалет.
А тя бе достойно украшение за всяка рокля.
Кожа на лицето: млечнобяла. Устни: като листенца на роза. Мигли: черни като самур.
Характер: истинска стомана.
– Само тази бродерия… Трудила съм се цяла седмица, за да стане съвършена. – Момичето плъзна върховете на пръстите си по линията на деколтето.
Аш проследи пръстите ѝ. Не забеляза бродерията. Той беше мъж; видя гърдите. Малки съблазнителни гърди, безмилостно стиснати от корсажа на роклята. Гледката му се понрави не по-малко от решителността, която ги заставяше развълнувано да се повдигат.
Плъзна поглед по-нагоре, оценявайки изящната шия и гъстата кестенява коса, вдигната нагоре. Строгата ѝ прическа беше от онези, които караха пръстите на мъжа да го засърбят от желание да пуснат на воля буйните кичури, измъквайки фибите една по една.
Стегни се, Ашбъри.
Едва ли бе толкова красива, колкото изглеждаше. Несъмнено всичко се дължеше на контраста с отвратителната рокля. А и той от доста време живееше в самота. Това също оказваше влияние.
– Ваша Светлост – подхвана гостенката, – сандъкът ми за въглища е празен, в килера имам само няколко плесенясали картофа, а днес изтича срокът ми за плащането на наема за тримесечието. Хазяинът заплаши да ме изхвърли на улицата, ако не платя цялата сума. Трябва да получа заработеното. Незабавно. – Тя протегна ръка. – Два паунда и три шилинга, ако обичате.
Аш скръсти ръце пред гърдите и се втренчи в нея.
– Госпожице…?
– Гладстон. Ема Гладстон.
– Госпожице Гладстон, вие явно не разбирате как изглежда отстрани цялото това нарушаване на спокойствието на един херцог. Вие би трябвало да сте поне изплашена, ако не ужасена. А аз не забелязвам нито кършене на ръце, нито какъвто и да било страх или трепет. Сигурна ли сте, че действително сте обикновена шивачка?
Тя вдигна ръце с дланите към него. Върху възглавничките на пръстите ѝ се виждаха зараснали рани от порязване и мазоли. Доста убедително доказателство, бе принуден Аш да признае. Въпреки това съмнението си остана.
– Все пак едва ли сте родена в бедност. Държите се прекалено добре, а и изглежда, всичките ви зъби са на мястото си. Предполагам, че сте осиротели в ранна детска възраст в резултат на някакво ужасно събитие.
– Не, Ваша Светлост.
– Да не би да ви изнудват?
– Не. – Тя потръпна от думата.
– Налага ви се да пращате пари за издръжката на незаконородени деца, докато ви изнудват?
– Не.
Херцогът щракна с пръсти.
– Сетих се. Баща ви е разюздан нехранимайко. Лежи в затвора за длъжници. Или харчи парите си за джин и проститутки.
– Баща ми е викарий. В Хартфордшър.
Аш се намръщи. Това беше нелепо. Викариите бяха джентълмени.
– Как е възможно дъщерята на джентълмен да работи като шивачка, разранявайки пръстите си?
Най-накрая Аш съзря несигурност в поведението на посетителката си. Тя потърка кожата зад ухото си.
– Понякога животът претърпява непредсказуем обрат.
– Е, това е слабо казано.
Съдбата беше безмилостна, постоянно вкисната вещица. Аш ли не го знаеше!
Завъртя стола и протегна ръка към заключеното ковчеже зад бюрото.
– Простете. – Гласът ѝ омекна. – Разтрогването на годежа сигурно е било голям удар за вас. Госпожица Уърдинг ми се стори прекрасна млада дама.
Той преброи парите в дланта си.
– Прекарали сте известно време с нея и знаете, че не е вярно.
– Тогава може би е за добро, че не сте се оженили за нея.
– Да, изглежда, съм проявил чудесната предвидливост да обезобразя лицето си преди сватбата. Какъв лош късмет щеше да бъде, ако бях изчакал да мине венчавката.
– Да се обезобразите? Ваша Светлост, простете, но не може да е чак толкова зле.
Аш рязко хлопна капака на ковчежето.
– Анабел Уърдинг отчаяно искаше да се омъжи за човек с титла и богатство. Аз съм херцог и безбожно богат. И въпреки това тя ме заряза. Толкова е зле.
Херцогът се изправи и обърна към нея обезобразената страна на лицето си, предлагайки да го види в пълната му грозота. Бюрото му се намираше в най-тъмния ъгъл на библиотеката – и неслучайно. Тежките кадифени завеси почти не пропускаха слънчева светлина, но такива ужасяващи белези като неговите можеше да скрие само пълният мрак. Малките участъци от кожата, които бяха избегнали пламъците, бяха съсипани по-късно – първо от ножа на хирурга, а след това през онези седмици на адски мъки, от треската и загнояването на раните. Цялата дясна страна на тялото му, от слепоочието до бедрото, бе нашарена от грубите белези на заздравелите рани и барутните изгаряния.
Госпожица Гладстон притихна, но за нейна чест не припадна, нито изхвърча с писъци от стаята – приятно разнообразие в сравнение с обичайната реакция на хората, когато го видеха.
– Как се е случило? – попита Ема.
– Война. Следващия въпрос?
– Може ли да получа парите си, ако обичате? – тихо попита младата жена след кратко мълчание.
Той протегна ръка, предлагайки ѝ парите.
Тя също протегна своята, за да ги вземе.
Изведнъж Ашбъри стисна монетите с дланта си.
– След като ми дадете роклята.
– Какво?
– Ще ви платя за труда, но е съвсем справедливо да получа роклята.
– И за какво ви е потрябвала?
Той сви рамене.
– Още не съм решил. Може да я даря на приют за пенсионирани танцьорки. Да я хвърля в Темза за радост на змиорките. Да я провеся на входната врата, за да прогонва злите духове. Има много варианти.
– Аз… Ваша Светлост, утре мога да ви я изпратя, но парите ми трябват днес.
Херцогът цъкна с език.
– Това би било заем, госпожице Гладстон. А аз не се занимавам с парични заеми.
– Вие желаете да получите роклята сега?
– Само ако и вие желаете да получите парите сега.
Тъмните ѝ очи се приковаха в него, мятайки гневни пламъци. Очевидно бе възмутена от низостта му.
Но Ашбъри само отново сви рамене. Виновен по всички обвинения.
Беше дяволски гадно да бъдеш обезобразен на бойното поле поради злощастен каприз на съдбата. Нямаше кого да обвинява, на кого да отмъщава. Останала бе само тлееща горчивина в душата му, която винаги го изкушаваше да се нахвърли на всеки, който му попаднеше пред очите. О, той не беше жесток – не и ако отсрещният човек действително и несъмнено не го заслужаваше. Обикновено Ашбъри се ограничаваше с това да получава някакво извратено удоволствие от собствените си заяждания и подигравки.
И ако му бе съдено да изглежда като чудовище, защо пък да не се забавлява с тази роля?
За съжаление, тази млада шивачка не желаеше да се въплъти в образа на трепереща мишка. Нищо от това, което бе казал, не я бе смутило и щом още не бе избягала от ужас, вероятно нямаше да го стори.
Браво на нея!
Той се готвеше да ѝ връчи парите и да се раздели с нея – и роклята – с огромна благодарност.
Но преди да успее да го направи, тя решително издиша.
– Добре.
Пръстите ѝ напипаха страничната закопчалка и започнаха да разкопчават кукичките, скрити в шева на корсажа. Една по една. Когато го разхлабиха, платът вече не притискаше толкова плътно гърдите и те добиха обичайната си пълнота. Ръкавът се свлече от рамото ѝ, разкривайки фината прозрачна тъкан на долната риза.
Тъмен кичур коса се измъкна от прическата ѝ и погали ключицата ѝ.
Света Дево!
– Спрете.
Тя застина и вдигна глава.
– Да спра?
Херцогът изруга наум. Не ме питай втори път.
– Спрете.
Аш едва можа да повярва, че бе проявил достатъчно благоприличие да го каже дори веднъж. За малко да бъде удостоен със спектакъл, предназначен единствено за него за цена от два паунда и три шилинга. Значително по-висока от съществуващата тарифа, но си струваше, тъй като момичето беше много красиво.
Освен това беше и дъщеря на викарий. Той винаги бе мечтал да съблазни дъщеря на свещеник. А и честно казано, кой мъж не бе го желал? Обаче не беше такъв негодник, че да го постигне с изнудване.
Изведнъж го осени една мисъл. Може би – само може би – все още би могъл да превърне мечтата си в действителност, но по друг, не толкова жесток начин. Отново огледа Ема Гладстон, сега вече от друг ъгъл, прехвърляйки в ума си списъка с изискванията в недовършеното си писмо.
Тя беше млада и здрава. Образована. Беше с добро потекло и бе готова да се съблече пред него.
И най-важното – беше отчаяна.
Щеше да свърши работа.
Всъщност беше изключително подходяща кандидатура.
– Ето какво ви предлагам, госпожице Гладстон. Мога да ви платя два паунда и три шилинга. – Той остави купчинката пари върху бюрото и тя алчно се втренчи в парите. – Или – продължи Аш – мога да ви направя херцогиня.
ГЛАВА 2
Херцогиня?
Е, поне за едно нещо Ема бе благодарна. Сега вече имаше извинение да го зяпа втрещено.
От мига, в който херцогът ѝ бе показал своите белези, тя всячески се стараеше да не го гледа. После се разтревожи, че навярно би било много по-грубо да избягва да го гледа. В резултат погледът ѝ се стрелкаше от лицето му към килима на пода и купчината монети върху бюрото. От цялата ситуация дори ѝ се зави свят.
Затова пък сега вече имаше неоспоримо извинение да го гледа съвсем открито.
Контрастът бе поразителен. Естествено, ранената страна на лицето му първа привлече вниманието ѝ. Имаше изтерзано и сърдито изражение. Мрежа от извиващи се белези се простираше от ухото нагоре до линията на косата. А това, което беше много по-жестоко, бе неизбежният контраст между обезобразената и здравата плът на лицето му. От другата страна той беше красив, по един дързък и решителен начин, както подобава на джентълмен, смятащ се за неустоим.
Ема не намираше външността му за плашеща, макар да не можеше да отрече, че беше стряскаща. Не, реши младата жена, „стряскаща“ не беше подходящото определение.
Смайваща.
Той беше смайващ.
Като че ли го бе ударила мълния, разделяйки тялото му на две, а около него сякаш все още припукваха искри. Ема ги усещаше от другия край на стаята. Дори кожата на ръцете ѝ настръхна.
– Извинете, Ваша Светлост. Сигурно ми се е причуло.
– Казах, че мога да ви направя херцогиня.
– Сигурно… сигурно нямате предвид брак.
– Не, възнамерявам да използвам огромното си влияние в Камарата на лордовете, за да премахна законите за първородство, после да убедя принц-регента да създаде нова титла и херцогство. След като свърша тази работа, ще трябва да го придумам да обяви дъщерята на викарий от Хартфордшър за пълноправна херцогиня. Разбира се, че имам предвид брак, госпожице Гладстон.
Тя сподавено се изсмя. Смехът изглеждаше като единствения възможен отговор. Той сигурно се шегуваше. Разбира се, че се шегуваше.
– Не е възможно да ме молите да се омъжа за вас.
Аш раздразнено въздъхна.
– Аз съм херцог. Не ви моля да се омъжите за мен. Предлагам ви да се оженя за вас. Това е нещо съвсем различно.
Тя отвори уста и отново я затвори.
– Имам нужда от наследник – обяви Ашбъри. – Това е, което ме тласка.
Вниманието ѝ се съсредоточи върху последната дума и недвусмисления, натъртен начин, по който я изрече.
Тласка.
– Ако утре умра, всичко, което притежавам, ще стане собственост на моя братовчед. Той е непоправим пройдоха и глупак. Не затова отидох в Европа да се сражавам, за да защитя Англия от тиранията, и преживях това – показа белязаното си лице, – за да се върна у дома и да наблюдавам как моите арендатори умират в нищета. А това означава, че онези закони за първородството – тъй като не мога да ги отменя – изискват да се оженя и да имам син.
Херцогът прекоси с бавни крачки стаята, приближавайки се към нея. Ема не помръдна, защото не желаеше да отстъпва пред него. Колкото по-невъзмутим и безразличен изглеждаше той, толкова по-силно туптеше сърцето ѝ.
Лицето му може и да бе смайващо, но останалото…
Всичко останало беше просто великолепно.
За да се разсее от неканените мисли, Ема се съсредоточи върху това, което беше от нейната професионална компетентност – дрехите му. Кройката на сакото му беше безупречна, идеално прилягаща на широките рамене и мускулестите ръце. Вълненият плат беше от най-високо качество, плътно изтъкан и великолепно оцветен. Но този стил беше изостанал от съвременната мода с две години, а и маншетите бяха леко протрити по…
– Знам за какво си мислите, госпожице Гладстон.
Тя дълбоко се съмняваше в това.
– Вие не ми вярвате. Как е възможно жена с вашето положение да се издигне толкова нависоко? Не мога да отрека, че дамите от висшето общество няма да ви приемат с отворени обятия и едва ли ще се сприятелят с вас. Но несъмнено ще бъдете утешена с преимуществата на материалното благополучие. Ще разполагате с разкошен дом, щедър кредит в най-добрите магазини и голяма издръжка, ако умра. Можете да правите посещения, да пазарувате. Да се занимавате с някаква благотворителна дейност, ако е необходимо. Дните ви ще бъдат изцяло ваши. Обаче нощите ви – гласът му изведнъж стана по-суров – ще принадлежат на мен.
На такова заявление тя не можеше да измисли отговор. Цялото ѝ тяло пламна от възмущение, топлината се разпростря дори между пръстите на краката ѝ.
– Ще ви посещавам всяка вечер в леглото, с изключение на случаите, когато сте болна или имате месечно неразположение, докато не забременеете.
Ема още веднъж се опита да проумее смисъла на разговора. След като прехвърли всички варианти, остана само една възможност.
Пострадало бе не само лицето на херцога, този мъж не беше наред с главата.
– Ваша Светлост, да не би да ви тресе и да бълнувате?
– Съвсем не.
– Може би все пак не е зле да полегнете. Бих могла да изпратя иконома ви да доведе лекар.
Той я изгледа озадачено.
– Вие ли имате нужда от лекар?
– Може би имам. – Ема докосна челото си и с длан. Струваше ѝ се, че гори. Главата ѝ се маеше.
Ако той не беше болен… Дали това не беше някакъв план, за да я направи своя любовница? О, господи! Може би му бе създала погрешно впечатление с готовността си да се съблече.
– Вие… – Изглежда, нямаше лесен начин да го каже, освен да говори направо. – Ваша Светлост, да не би да се опитвате да ме вкарате в леглото си?
– Да. През нощта. Заявих го съвсем ясно само преди минута. Слушате ли ме изобщо?
– Слушам ви, да – промърмори младата жена под нос. – Но не ви разбирам.
– Ще наредя на адвоката си да подготви документите. – Херцогът се върна на мястото си зад бюрото. – Можем да свършим цялата работа в понеделник.
– Ваша Светлост, аз не…
– Тогава във вторник.
– Ваша Светлост, аз не мога…
– Е, боя се, че останалите дни от седмицата вече са заети. – Той набързо заизрежда точките от дневния си ред. – Размисли, пиене, турнир по бадминтон в зала…
– Не.
– Не – повтори той.
– Да.
– Да или не? Направете своя избор, госпожице Гладстон.
Ема бавно се обърна, оглеждайки стаята. Какво, за бога, ставаше тук? Чувстваше се като детектив от „Боу Стрийт“, опитващ се да разреши следната загадка: „Ема Гладстон и случаят с изчезналото достойнство“.
Погледът ѝ попадна върху часовника. Вече минаваше четири. След като си тръгне оттук, трябваше да върне роклята, да плати на хазяина, а след това да изтича до пазара.
Вече бе стигнала твърде далече, за да се отказва сега.
Ема изправи рамене.
– Ваша Светлост, вие нарекохте моята работа „повръщано на еднорог“. Пожелахте да се съблека, за да си получа парите. След това направихте абсурдното заявление, че бихте могли да ме направите херцогиня и че трябва в понеделник да споделя леглото ви. Целият този разговор е напълно лишен от смисъл и унизителен за мен. Мога само да заключа, че вие ми се подигравате.
Той повдигна едното си рамо без капка разкаяние.
– Един обезобразен отшелник все пак трябва да има някакво забавление.
– Ами какво ще кажете за вашия списък от дневния ред, състоящ се от „размисли, пиене, турнир по бадминтон в зала“? Това не беше ли достатъчно? – Сега вече тя бе изгубила всякакво търпение. Ема обичаше закачките, дори можеше да се надсмива над себе си, но нямаше никакво желание да става обект на жестоки шеги. – Започвам да подозирам, че госпожица Уърдинг определено е имала причина да се радели с вас. Вие сте изключително…
– Противен – подсказа той. – Ужасяващ. Истинско чудовище.
– Вбесяващ.
Той слисано хлъцна.
– Значи аз съм наруган заради характера си? Колко освежаващо.
Ема вдигна ръце, но жестът не бе заплашителен
– Ваша Светлост, повече няма да ви досаждам. Ще приближа до бюрото, ще взема парите и после си тръгвам. Бавно.
Пристъпвайки много предпазливо, тя приближи до бюрото и спря на около метър от херцога, който се бе изправил от другата страна. Без да откъсва очи от неговите, тя грабна двата паунда и трите шилинга. После с кратък поклон се обърна, за да си тръгне.
Той я хвана за китката.
– Не си отивайте!
Ема се извърна и изумено го погледна.
Допирът на ръцете им я разтърси като мълния. Все едно изскочиха искри, както когато хванеш дръжката на вратата в сух, студен ден. Блестящи и пронизващи със сила, която не принадлежеше на нито един от двамата, но съществуваше единствено в пространството помежду им. Изтръпването се разпростря и достигна до костите на ръката ѝ. Дишането и пулсът ѝ се учестиха. Тя се почувства разголена – но не тялото ѝ, а самата ѝ душа.
Херцогът също изглеждаше не по-малко изумен. Пронизващите му сини очи се впиха питащо в нейните. После хвърли смутен поглед на ръката си, сякаш недоумяваше как и кога бе стиснал нейната.
За миг сърцето на Ема се изпълни с безумна, необяснима фантазия. Все едно той не беше циничният и огорчен човек, какъвто изглеждаше. Че под маската на „преди“ и „след“, надяната на лицето му, се криеше мъж – страдащ и самотен мъж, – чиято чиста душа бе останала непокътната.
Не го вярвай, Ема. Знаеш колко глупаво е сърцето ти.
Той я пусна и ъгълчето на устата му се повдигна насмешливо.
– Не можете да си тръгнете сега, госпожице Гладстон. Нашата забавна игра току-що започна.
– Аз нямам желание да участвам в нея!
Младата жена отчаяно се опитваше да събере остатъците от самообладанието си. Стискайки монетите в едната си ръка, тя подбра полите на роклята с другата и забързано се отправи към вратата.
– Не си правете труда да се сбогувате – подвикна той след нея.
Дори и не смятам.
– Аз също няма да го правя. И двамата знаем, че ще се върнете.
Тя се спря – за секунда – насред крачката. Нима херцогът вярваше, че отново ще се срещнат?
Мили боже! Не и ако зависеше от нея.
Не и след хиляда години.
* * *
– Нима не е глупаво от моя страна? – Госпожица Палмър стоеше неподвижно в отделения със завеса ъгъл на модното ателие на мадам Бисет, докато Ема измерваше талията ѝ. – С всеки изминал ден ставам все по-дебела и по-дебела. Предполагам, че ям прекалено много пасти.
Ема се съмняваше. За втори път през този месец Давина Палмър посещаваше ателието, за да ѝ отпускат рокля, а Ема шиеше тоалетите ѝ, откакто девойката бе дебютирала в Лондон. Никога досега младото момиче не бе напълнявало, при това толкова бързо.
Явно не пастите бяха виновни.
Строго погледнато, Ема нямаше право да казва нищо, но харесваше госпожица Палмър. Момичето беше единствената дъщеря на корабен магнат и наследница на богатството му. Беше малко разглезена и прекалено закриляна, но бе жизнерадостна и искрена. Клиентка, която винаги правеше деня на Ема по-хубав, а това никак не беше малко. Повечето от дамите, идващи в ателието, обикновено гледаха през нея.
Днес, когато срещна погледа на госпожица Палмър, Ема не видя в очите ѝ обичайния блясък. Само страх. Очевидно бедното момиче отчаяно се нуждаеше от довереница.
– С колко месеца закъснява? – тихо попита Ема.
Госпожица Палмър избухна в сълзи.
– Почти четири, струва ми се.
– Джентълменът знае ли?
– Не мога да му кажа. Той е художник. Запознахме се, когато дойде у дома, за да нарисува кучетата, и аз… Това няма значение. Той замина. В Албания, за да търси „романтично вдъхновение“, каквото и да означава това.
Това означава, че е негодник, помисли си Ема.
– А семейство ви? Те знаят ли?
– Не – енергично поклати глава Давина. – Аз имам само татко. Той храни такива големи надежди на мен. Ако узнае, че съм била толкова лекомислена, той… никога вече няма да ме погледне както преди. – Момичето закри лицето си с длани и тихо захлипа. – Няма да го понеса.
Ема я прегърна и започна утешително да я разтрива по гърба.
– О, горкичката. Искрено ви съчувствам.
– Не знам какво да правя. Толкова съм изплашена. – Госпожица Палмър се освободи от прегръдката на новата си приятелка. – Не мога сама да отгледам детето. Мислех си дали бих могла да го дам на някое семейство в провинцията. Тогава бих могла да го посещавам от време на време. Знам, че някои така правят. – Девойката сложи длан върху корема си и сведе поглед към него. – Но той расте, с всеки изминал ден ставам все по-едра и скоро вече няма да мога да го крия.
Ема ѝ подаде носна кърпичка.
– Има ли къде да отидете? При някоя приятелка или може би при братовчедка? В Англия или в Европа… При някого, който може да ви приюти, докато родите?
– Нямам си никого. А и във всеки случай, никой няма да пази тайната ми. – Тя смачка кърпичката в юмрук. – Ох, само ако не бях толкова глупава! Знаех, че е грешно, но той беше толкова романтичен! Наричаше ме своя муза. Караше ме да се чувствам…
Специална. Желана. Обичана.
Нямаше нужда госпожица Палмър да обяснява. Ема отлично знаеше как се бе чувствала девойката.
– Не бива да се осъждате толкова строго. Не сте първата млада жена, доверила се на погрешния мъж, няма да бъдете и последната.
И все пак някак си винаги жените плащаха цената.
Ема не бе попадала в деликатната ситуация на госпожица Палмър, но тя също беше наказана, задето бе последвала зова на сърцето си. Спомените все още ѝ причиняваха болка. Но да гледа как същата жестока съдба заплашва да разруши живота на още една млада жена? Самата мисъл за подобна несправедливост я караше да трепери от гняв.
– Ема! – укорително подвикна мадам Бисет от другата страна на завесата. – Роклята на лейди Едуина няма да се подгъне сама.
– Една минута, мадам! – отвърна Ема и прошепна на госпожица Палмър: – Елате другата седмица, за да вземете готовата рокля, и пак ще поговорим. Ако има някакъв начин да ви помогна, ще го направя.
– Не мога да ви моля за това.
– Не е и нужно. – Ема бе изпълнена с решителност. Съвестта ѝ нямаше да се съгласи на по-малко. Хвана ръцете на госпожица Палмър и здраво ги стисна. – Каквото и да се случи, вие няма да останете сама. Кълна се.
* * *
През този следобед мислите на Ема блуждаеха, не можеше да се съсредоточи и работата никак не ѝ спореше. Наложи се два пъти да разпори неравно ушития подгъв на роклята на лейди Едуина.
Най-накрая дойде време да затварят.
– Ще излизаш ли довечера? – попита приятелката ѝ шивачка, след като мадам Бисет се оттегли в апартамента си на втория етаж. – Може да отидем на танци.
– Не и днес, Фани. Но ти върви.
Не ѝ се наложи повече да убеждава дружката си. Едва успя да ѝ изпрати въздушна целувка и Фани вече се бе скрила зад вратата.
При друг случай Ема навярно щеше да се възползва от рядката възможност да се повесели на танците, но не и тази вечер. Не и след като сърцето ѝ се бе свило от тревога за госпожица Палмър, а и още не можеше да дойде на себе си след срещата с господаря на „Ашбъри Хаус“.
Херцогът навярно в момента се смееше на собственото си остроумие. Да се ожени за шивачка? Ха-ха-ха. Каква шега!
Ама наистина! Как се осмеляваше този мъж!
Ема тръсна глава, за да пропъди спомена, заповядвайки си да престане да мисли за херцога. Имаше много по-важни неща за вършене.
Извади полуизгоряла свещ от чекмеджето на бюрото на мадам Бисет, сложи я на масата и възможно най-тихо я запали с помощта на кремък. Изрови от чекмеджето парче опаковъчна хартия, приглади я с длан и замислено загриза един къс молив. Линията на талията през този сезон бе паднала по-ниско, сбогувайки се с модата на силуетите в стил ампир. Под такава рокля щеше да бъде по-трудно да се скрие нарастващ корем, но Ема щеше да се постарае да измисли нещо.
Поднесе молива към листа и започна да скицира. Госпожица Палмър имаше нужда от корсет с допълнителни плисета в долната част… Може би рокля с редица от малки копчета от вътрешната страна на талията, за да се прибира или отпуска полата. Задължително в комбинация с дълго ефектно палто – правилната украса и аксесоари щяха да привлекат окото.
Работата напълно погълна вниманието ѝ и тя не забеляза колко много време бе минало, докато някой не почука на вратата.
Чук-чук-чук.
Ема рязко подскочи и побърза да скрие смачканата скица в джоба си.
– Затворено е.
Чукането само стана по-силно. По-настоятелно.
Чук-чук-чук-чук.
Младата жена въздъхна и се отправи към входната врата. Превъртя ключа и леко я открехна.
– Съжалявам, но вече е затворено…
– Но не и за мен.
Отмествайки я настрани, един мъж буквално нахлу в ателието. Беше загърнат в тъмен плащ, а върху главата му бе нахлупен цилиндър, толкова ниско, че периферията скриваше по-голяма част от лицето му, но тя мигом го позна. Само един човек можеше да си позволи подобно безцеремонно поведение.
Херцог Ашбъри.
– Госпожице Гладстон. – Той леко наклони глава, едва удостоявайки я с поздрав. – Казах ви, че отново ще се срещнем.
О, господи!
Ема затвори вратата и превъртя ключа. За момента нямаше какво друго да направи. Не можеше да остави вратата открехната и да рискува някой да я види насаме с джентълмен.
– Ваша Светлост, не мога да пускам посетители, след като е затворено.
– Аз не съм посетител. Аз съм клиент. – Той бавно обходи ателието и мушна с бастуна си шивашкия манекен. – Имам нужда от нова жилетка.
– Това е дамско модно ателие. Не шием мъжки дрехи.
– Много добре, тук съм, за да поръчам рокля.
– За кого?
– Какво значение има? – Той раздразнено махна с ръка. – За една изключително грозна особа, приблизително с моя ръст.
Мили боже, какво искаше този човек? Нима не му стигаха вчерашните подигравки? Едва ли бе дошъл да вземе роклята на госпожица Уърдинг.
Каквато и да бе целта му, Ема реши да му се отплати със същата монета. Днес херцогът щеше да получи своя дял унижение.
Младата жена постави малък сандък в средата на стаята – на него дамите се качваха, когато трябваше да се набодат с топлийки подгъвите на роклите им – и му го посочи.
– В такъв случай се качете тук.
Той я зяпна втрещено.
– Щом ви трябва рокля…
– Роклята не е за мен.
– Ако вашата много грозна приятелка с херцогски ръст желае рокля, трябва да взема мерки. Дължина на ръкавите, обиколка на талия, подгъва. – Ема повдигна вежди. – Гръдна обиколка.
Това беше. Сега той със сигурност щеше да подвие опашка и да се изниже навън.
Вместо това ъгълчето на устата на здравата половина на лицето му насмешливо се повдигна. Херцогът остави бастуна си. Свали цилиндъра. Последва го и плащът. После ръкавиците. И накрая сюртукът. Без да откъсва поглед от очите ѝ, той се качи върху сандъка и вдигна ръце с дланите нагоре. Сякаш беше актьор на сцената, очакващ аплодисменти.
– Е? – подкани я нахалникът. – Аз чакам.
Ема извади шивашкия метър. Тя беше започнала тази малка игра и сега не можеше да се откаже.
– Как разбрахте къде се намира ателието? – подозрително попита тя. – Проследихте ли ме?
– Аз съм херцог. Естествено, че не съм ви проследил. Заповядах да ви проследят. Това е съвършено различно.
Тя поклати глава и разгъна шивашкия метър.
– Но не по-малко притеснително.
– Притеснително? Вчера вие отхвърлихте огромно богатство заради два паунда и три шилинга, след което побягнахте от дома ми, сякаш под петите ви гореше огън. Не ви ли хрумна, че може би съм наредил да ви проследят, воден от искрена загриженост за вашето благополучие?
Тя го погледна с явно съмнение.
– Не казвам, че действително съм загрижен. Само че би трябвало да ви хрумне подобна мисъл.
Ема се придвижи зад гърба му и разпъна метъра от лявото рамо до китката, преструвайки се, че измерва дължината на ръкава. Всъщност ѝ струваше огромно усилие на волята да не обръща внимание на близостта му. Само един слой тънък плат на ризата отделяше пръстите ѝ от кожата му, а тя нямаше желание да възкресява шокиращото и за двамата преживяване в библиотеката.
Не можете да си тръгнете сега. Нашата забавна игра току-що започна.
Тя измери разстоянието от едното рамо до другото. Когато пое дъх, вдиша и типичното мъжко ухание на сапун за бръснене и силен одеколон.
Нищо от това не ѝ помагаше да се съсредоточи.
– Вие не записвате мерките – забеляза той.
– Не ми е нужно. Ще ги запомня.
За съжаление. Колкото и да не ѝ се щеше, Ема знаеше, че тази среща щеше да остане като клеймо, жигосано в паметта ѝ завинаги. Е, ако не завинаги, поне докато не остарее и не оглупее достатъчно, за да помни някогашни разговори.
Опъна вертикално метъра и постави единия му край в основата на врата му. Грешка. Сега към всичките тези нежелани спомени се прибави и допирът до подстриганите кичури на косата му. Усещането беше, сякаш докосваше скъпо кадифе, мъхесто и плътно.
Кадифе, Ема? Наистина ли?
– Почти свърших. Остана само да премеря гръдната обиколка.
Тя сложи единия край на метъра от едната страна на гръдния кош, после го заобиколи в обратна посока, прокарвайки метъра по атлазения гръб на жилетката, докато двата края не се срещнаха отпред на гърдите.
Пристегна метъра. Той потръпна.
Добре.
Само така. Сега беше взела звяра на каишка.
Тогава защо тя се чувстваше като пленница?
Не белезите му я плашеха. Точно обратното. Когато стоеше толкова близо, погледът ѝ не можеше да обхване едновременно двете страни на лицето му. Трябваше да избира.
И по забързаните удари на сърцето си Ема вече знаеше коя страна я привличаше повече. За да успееш в шивашкото изкуство, имаше два метода – да откриеш недостатъците и да ги прикриеш или да подчертаеш достойнствата на отделния клиент. Тя винаги бе използвала втория метод и днес той ѝ изигра лоша шега.
Не го прави, Ема. Не подхвърляй въже на глупавото си сърце, защото то ще те завърже на възел.
Обаче беше прекалено късно. Сега, когато вдигна поглед към херцога, видя единствено мъжа. Мъж с изпитателни сини очи и скрито в гърдите сърце, биещо със силен, предизвикателен ритъм.
Мъж с желания и потребности. Със страсти.
Мъж, който вчера я бе хванал за ръката, а сега…
Сега, изглежда, имаше намерение да я целуне.
