Рухнала жена (ОТКЪС), Колийн Хувър
ГЛАВА 1
– Здравейте! Аз съм Кели. Вашият белетристичен терапевт със специалност по проблемно поведение. Добре дошли отново в „И сега какво, читатели?“. Подкастът, в който любимата ви книжна драма бива разчепкана с обич и малко изкритикувана.
– А аз съм Мика, вашият литературен, а понякога и телевизионен клюкарски сомелиер.
– Сомелиер? – разсмива се Кели. – Ти дори не пиеш вино.
– На кого му трябва алкохол, когато може да се опияни от онова, което сме приготвили днес?
– О, обичам, когато е толкова пикантно – добавя Кели.
– Повече от пикантно е. Абсолютно изпепеляващо. Днес си говорим за Петра Роуз, любимка на книжни клубове и визуални табла в Тъмблър, чиято репутация буквално избухна в пламъци.
– А ако по някакъв начин сте пропуснали, докато сте скролвали през новините в мрежата, или, знам ли, докато сте дишали, целият интернет напълно се обърна срещу доскоро обожаваната авторка. И то не кротко – казва Кели.
– Не. Най-продаваната авторка в света на „Нещо ужасно“...
– Това вероятно е най-ужасното заглавие на книга за всички времена – намесва се Кели.
– Наистина – отвръща Мика. – Сякаш търси вълната от недоволство. Проси си я. Както и да е, романът подхвана хиляди дебати за „Отбор Аш“ срещу „Отбор Кейлъб“. Беше в центъра на най-добрия раздор между фенове. Докато не приключи. Кели, искаш ли да минем краткия преглед на събитията, преди да обявим изненадващия ни гост?
– Е, няма да е кратък, но с удоволствие. Нека да преговорим за онези от вас, които не са запознати с основното. „Нещо ужасно“, според стандартите на читателите, не е толкова ужасна книга. Това е дълбоко емоционален и прекрасно написан роман за Елиз и нейното пътуване през любов, травма, идентичност, гарнирана с доза веселие. В тази реалистична история получавате по малко от всичко, затова е наистина шокиращо колко се прочу книгата, без да съдържа нито един дракон или магьосник. Но това е така, понеже не беше просто пикантен евтин романс. Имаше израстване на героинята, сложни морални теми, фенфикшън ЗЛАТО.
– Схванахме. Харесала си я. Давай към интересното – казва Мика.
– Преди беше любимата ми книга – отбранително заявява Кели.
– Все още може да е любимата ти книга.
– Не и след това – отвръща Кели. – Добре, любовният триъгълник. Елиз, Аш и Кейлъб. Наистина трябва да сте прекарали пет години в джунглата, ако не сте виждали поне мийма с Аш и Кейлъб. Цели подфоруми в Редит бяха посветени на тази емоционална надпревара. Но после? После се появи филмовата адаптация.
Мика простенва.
– Да наричаш това адаптация, е преувеличено.
Кели продължава:
– Но тази адаптация беше обещаваща и имаше голям бюджет. Беше многоочакван филм, за който студиото и авторката бяха необичайно потайни. Дори не получавахме новини за актьорския състав, с изключение на двама от главните герои. Никъде не се споменаваше любимият ни Кейлъб. Нямаше го никакъв, когато пуснаха трейлъра. Просто – пуф. И това беше достатъчно за малко да започне война, когато се появи трейлърът, в който нямаше нито един кадър с него. Но хората все пак отидоха да гледат филма, въпреки ранните опасения, които се разпространяваха из ТикТок.
– И опасенията, които бяха изразени в този подкаст – обажда се Мика. – Говореше за това всеки ден.
– Хубаво, бях от „Отбор Кейлъб“. Както и да е. ИЗРЯЗАХА го. Изрязаха целия триъгълник. Преструктурираха историята, за да се разказва единствено за Аш и за връзката му с Елиз. И феновете не бяха щастливи. Нито дори тези от „Отбор Аш“, защото какво, по дяволите, щяха да правят с всичките рекламни материали, които авторката им беше продала? „Отбор Аш“ дори нямаше смисъл след чудовищния филм. Направиха така, че носенето на тениска с #ОтборАш да значи, че не си от „Отбор Елиз“, но всички ние подкрепяхме нея. Бяхме предадени, Мика. ПРЕДАДЕНИ.
– Да, като да крещиш под дъжда, покрита с петна от червено вино – казва той.
– Нека не обсъждаме онази нощ. Бях разстроена.
И двамата се разсмиват.
– Добре, добре – казва Кели. – Всички знаем как работи Холивуд и как повечето автори нямат думата за това какво ще се случва с адаптациите на книгите им. Има някои късметлии, за които това не се отнася, но при болшинството не зависи от тях. И Петра първоначално избра класическия път на „не обвинявайте мен“. Публикува в Инстаграм нещо от рода на: „Хей, приятели, нямам творчески контрол. И аз бях толкова шокирана, колкото и вие“.
– И честно казано, бяхме напълно готови да ѝ повярваме – включва се Мика. – За около пет секунди. Докато – място за драматична музика – не изтече стара кореспонденция между Петра и един от продуцентите. Не само е знаела за промяната, харесала я е.
– Да, какво беше казала в онзи разговор? – пита Кели.
– Имам го. Трябва да го прочета – отвръща Мика. – „Прав си, има много коментари, че е нереалистичен. Нямам против персонажът да бъде изрязан. Филмът може да стане по-силен без Кейлъб и любовния триъгълник.“
– Тази реплика за „по-силен филм без Кейлъб“ вбеси хората – казва Кели. – По-силен? ПО-СИЛЕН? Не може просто да изтриеш половината фен база и да го наречеш разчистване на излишното!
– Реакцията беше моментална – додава Мика. – ТикТок, Редит, Х – бившият Туитър, но нека бъдем честни, все още си е Туитър – всички гръмнаха с хаштагове като #РазкарайтеПетра, #УжаснаАдаптация и #УжаснаАвторка. Заради което заставам зад това, че „Нещо ужасно“ е най-лошото заглавие на роман. Твърде лесно е за подигравка.
– Толкова лесно – включва се Кели. – А сега има фенове, които буквално изгарят копията си на „Нещо ужасно“. Намираме се насред пълен литературен бунт. Чувстват се лично предадени, също като мен. Тя ни излъга. Избра индустрията пред интимността, която придаде значение на книгата ѝ, и феновете, които я превърнаха в звезда. Изтри всичко, което ни накара да заобичаме тази книга. А след това обвини няколкото критики, които е получила, въпреки стотиците хиляди читатели, които я възхваляваха.
– Ох. Това подейства както монолога на Кейлъб в двайсет и осма глава.
– Не говори за този монолог, Мика. Буквално ще ревна.
– Моя грешка. Но беше толкова добър монолог. Щеше да бъде страхотно ДА СЕ ВИДИ НА ГОЛЕМИЯ ЕКРАН, ХОРА ОТ ХОЛИВУД, КОИТО СЛУШАТЕ ТОВА!
– Няма хора от Холивуд, които да ни слушат, Мика. Имаме две хиляди последователи.
– Две хиляди лоялни слушатели, които никога няма да предадем така, както направи Петра с читателите си.
– И виж какво получи. Фокусира се върху неколцината, които нямаха значение, а сега дори най-лоялните ѝ поддръжници ѝ обърнаха гръб. Тя се обърна срещу всички ни. Кара ме да се чудя дали Петра Роуз изобщо вярва в героите си, или се срамува от собственото си писане.
– Е, тя си мълчи – казва Мика. – Нито една публикация в социалните мрежи за почти една година, извън собствения ѝ фенклуб.
– За който чувам, че запада. Няма как да знам, напуснах този фенклуб преди шест месеца – намесва се Кели.
– Да се надяваме, че мълчанието е знак, че се учи как да напише сюжет, в който действително да вярва. Което е лудост, като имаме предвид, че това е същата авторка, чиито слова хората буквално татуираха върху телата си.
– Като стана дума, гледах няколко видеа на хора, които премахват цитатите ѝ – додава Кели.
– Тъжно. Преди я цитирахме, а сега просто... я мразим.
– Омраза е силна дума – казва Кели.
– Това е искрен подкаст.
– Вярно е. Мразим я. Толкова много, че използвахме милион връзки и пренасрочихме три други ангажимента, за да ви доведем този специален гост днес. Не съм сигурна защо се съгласи да участва в малкия ни подкаст, но не можем да сме по-благодарни. След това може дори да се издигнем до две хиляди и един последователи.
– Да, мечтай на едро – обажда се Мика. – Дами и господа, добре сте дошли да се включите в разговора ни със самия Алистър Джоунс, продуцентът на „Нещо ужасно“.
– Не се е измъкнал напълно от отговорност за адаптацията, но поне е достатъчно смел, че да говори за нея. Добре дошъл, Алистър!
– Много благодаря за поканата – заявява Алистър. – Това беше страшно обобщение.
Майната му.
На този.
Тип.
Изключвам подкаста още щом чувам гласа му. Сърцето ми блъска силно и стомахът ми се преобръща.
Трябва да отбия колата край пътя, защото усещам, че съм много близо до това да повърна.
– О, боже. – Пръстите ми треперят върху волана. Премествам ръка към вратата в търсене на бутона за сваляне на прозореца. Още щом се спуска достатъчно, че да пъхна глава навън, вдъхвам свежия, ухаещ на бор въздух и затварям очи, вдишвайки бавно отново и отново, докато стомахът ми започне да се успокоява.
Не мога да повярвам, че наистина си помислих, че експозиционната терапия би ми помогнала да се излекувам.
Слушането на този подкаст представляваше най-лошите няколко минути, които съм преживявала, откакто изтече кореспонденцията ми с Алистър.
Отварям очи и отпускам глава на облегалката. Поемам си няколко бавни глътки въздух, опитвайки да не се фокусирам върху факта, че Алистър вероятно обикаля подкастове и интервюта, а аз съм принудена да се затворя в мизерна хижа и да напиша книга, с която се мъча откакто започна цялото фиаско с филма, само за да не загубя къщата си, след като сега продажбите ми се сгромолясаха.
– Не си направила нищо нередно – повтарям си, докато бавно се връщам на магистралата. – Не си направила нищо нередно. Мнението на света за теб не те определя.
Повтарям си тази мантра, откакто Нора ме накара да обещая да я казвам поне по пет пъти на ден. Но имам усещането, че просто повтарям на глас една лъжа, а това чувство не ме оставя освежена, готова да заподскачам и да се заловя със задачите за деня.
Откакто всичко това започна, не съм способна да функционирам. Чувствам се като измамница. Чувствам, че всичко, което изградих, се е сгромолясало около мен и съм заровена под руини, които никой не го е грижа да разрови, защото дори не са любопитни дали се задушавам до смърт. Искат да знаят само кой ще се появи на погребението ми, след като се задуша.
Чудя се кой би се появил на погребението ми. Имам приятели и семейство, които ще бъдат там, но осега осъзнавам, че „приятелите“, които срещнах през годините си в книжния свят, изобщо не са ми приятели. С изключение на Нора, всички други ме изоставиха. И не ги виня. Могат да видят, че репутацията ми съсипа продажбите ми, така че всякакъв вид публична подкрепа към мен би могла да подхрани ТикТок, така че да съсипят техните продажби. Това е кариера и колкото и да съм се надявала винаги, че приятелствата, които съм си създала в тази кариера, ще продължат и извън нея, започвам да осъзнавам, че всички ние сме само нещастни колеги, които се опитват да оцелеят докато се пенсионират.
Шофирам от два часа, белите линии на магистралата се сливат в безкрайна панделка под гумите ми. Все още не съм напълно сигурна дали бързам към убежището на хижата или бягам от хаоса на всичко останало. Винаги е по малко и от двете, предполагам, смесица от стремеж и отчаяние. Но никога не съм изпиптвала такава непреодолима нужда да избягам от истинския си живот, да се отърся от него и да пристъпя към нещо ново, както правя сега. Най-голямото ми желание е да се гмурна в писането на тази книга, да се потопя така изцяло, че нито един човек или събитие от външния свят да не може да проникне през стените на творението ми.
Тревожността ми постоянно е във високи нива, а писането е единственото нещо, което наистина успява да я успокои.
Само се надявам и този път да успее. Това усещане за неотложност, тази отчаяна надежда, че мога да изкупя вината си, няма да си отиде, освен ако не стигна до тази хижа и не се посветя изцяло на задачата.
Писателският блокаж ме стисна като задушаващ капан, който се появи точно когато името ми започна да изниква в статии извън литературната сфера.
Иронията е жестока, нали? Нечия мечта за световна слава с лекота може да се превърне в кошмара на някой друг.
Телефонът ми вибрира в поставката за чаши, екранът му светва с поредното известие, което усилва тревожността ми. Изключих известията от социалните мрежи, след като започна язвителността. Дигиталният свят, някога платформа за свързване между хората, се превърна в безмилостен антагонист и единственият начин да го заглуша, е като се откъсна от него.
Това поне означава, че когато получа известие, то е от някой, който иска да говори с мен, а не за мен.
Облекчена съм да видя името на Нора да проблясва на екрана на телефона. Плъзвам пръст по него и обаждането се прехвърля към високоговорителите в колата.
– Надявам се да се обаждаш да ми кажеш, че имаш излишен „Адерал“ и ми изпращаш малко – избъбрям.
– Първо – казва Нора, – нямаш синдром на дефицит на вниманието. Аз имам. И второ, не ти трябват лекарства. Имаш нужда от интензивна терапия и добро чукане. – Тя поспира. – Не от мен. Това беше съвет, а не предложение.
– Мамка му и мамка му – въздъхвам. – Е, обаждаш се в подходящ момент.
– Защо? Още един панически пристъп?
– Слушах „И сега какво, читатели?“.
– Петра! Мътните да го вземат.
Простенвам.
– Знам.
– Затова се обаждам. Исках да пропуснеш днешния епизод.
– Но ти ми каза, че експозиционната терапия би помогнала. Изправях се пред страха.
– Имах предвид да се върнеш към социалните мрежи. Да качиш публикация. Нямах предвид да изровиш всеки, който говори гадости за теб, и да го слушаш. Мили боже. Аз съм ти приятелка, а не Сатаната.
– Значи си го чула?
– Наложи се да го изключа, когато се появи Алистър Шибания Шибаняк.
– Да, аз също. Отбих за миг, когато чух, че той е гостът. Имах чувството, че ще повърна.
– Съжалявам. Близо ли си до къщата под наем?
– На десет минути път.
– Сигурна ли си, че това е добра идея? – Гласът на Нора пука през високоговорителя.
– Кое дали е добра идея? Да бъда сама в гората, опитвайки да се възстановя, след като бях дигитално разпердушинена от целия интернет? – Задържах погледа си върху пътя. Борове се размиваха покрай мен, като ставаха по-големи и по-нагъсто, докато не започнаха да създават усещането, че заплашват да погълнат колата ми.
– Не е целият интернет – казва Нора. – Само гласовитите отцепници с финансова цел.
– О, вярно. Хората, които отправят смъртни заплахи, са минали оценка и са били сметнати само за алчни. Забравих. – Усмихвам се, въпреки себе си.
– Тези хора не те познават. Заплашваха да сварят кучето ти, Петра. Ти дори нямаш куче.
– Именно. Вероятно ще ми купят кученце и ще ми го изпратят със сладка панделка, ще ме оставят да го заобичам и тогава ще го сварят.
Сигналът отслабва за секунда и гласът ѝ става роботизиран, а после секва напълно.
– Мътните да го вземат.
Вземам телефона си и го премествам към таблото, сякаш това някак ще доведе до по-добър сигнал.
– ...сериозно – казва тя, когато гласът ѝ се връща насред изречението. – Все още имаш кариера. Донякъде. Можеш да напишеш унизително извинение в приложението за бележки и да го публикуваш в Инстаграм с онези сладки ръчички във формата на сърце и една или две плачещи емотиконки.
– Няма да пиша извинение за хора, които не знаят цялата история, но въпреки това избират да вземат страна.
Тя въздъхва.
– Е, трябва да се върнеш онлайн, ако искаш да спасиш кариерата си. Може да разкажеш своята гледна точка в подкаст.
– Мога да се измъкна от тази дупка, без да се принизявам до нивото на Алистър. Загова отивам да пиша в хижата. Ще си отмъстя с химикала си.
Следва дълга пауза.
– Но... ти използваш лаптоп. Не химикал.
– Химикал звучеше по-заплашително.
– Права си. Отмъсти си с химикала. Напиши цялата история и я публикувай като художествено произведение. Би било добър отдушник. Обади ми се по-късно, когато се настаниш. Имам идея.
– Не, мразя идеите ти – казвам.
– Но този път всъщност е добра. Обещавам.
– Хубаво.
– Не пускай друг подкаст. Слушай малко Бруди Брадърс или нещо такова. Обичам те.
– И аз теб.
Когато приключвам разговора, подкастът автоматично тръгва отново.
– Никак не беше лесно да се работи с нея – казва Алистър.
Думите ме заливат като вряща вода върху лед. Отново спирам подкаста и се съсредоточавам върху пътя, който се вие пред мен.
– Нито пък с теб, Алистър Шибания Шибаняк.
Не мразя много хора, но Алистър е начело на списъка ми. И на дъното. И по средата.
Всъщност той е целият ми списък.
Забавям, когато навигацията ми казва, че завоят ми наближава. Някъде по този път ме чака хижа, заедно с празен екран, много тишина и да се надяваме, с каквото е оцеляло от креативността ми.
ГЛАВА 2
Не знам дали някаква част от креативността ми би била спасена, ако има съседи. Избягвам да наемам места със съседи, но има къща на същия път, на който се намира хижата, в която отсядам.
Разгледах сателитните снимки на мястото, преди да го наема, само за да се уверя, че наблизо няма друга хижа. Не ми се иска да трябва да слушам нечии шумни деца да крещят по всяко време на деня и нощта. Мястото, на което отсядам, изглеждаше усамотено на този път, така че не забелязах другата хижа. Вероятно е била скрита от дърветата, когато от Гугъл са правили снимките.
Къщичката, която наех, е затъкната в края на двукилометровия път, на който се намирам, така че с облекчение виждам, че не са точно една до друга. Поне половин километър дели алеите.
Предпочитам да няма трафик и съседи. Лесно се разсейвам. Колкото по-малко хора виждам и колкото по-малко разговори съм принудена да водя, толкова повече мога да се съсредоточа. Веднъж си запазих място в лагер за усамотяване на писатели и срещнах съседите си още преди да стигна до входната врата. Бяха група жени на женски уикенд и накрая се оказа, че всяка вечер се напивах с тях и не свърших никаква работа.
Не винаги разсейването е лошо, но този път щеше да ми се стори негативно, имайки предвид колко ме притиска крайният срок.
Заради което простенвам звучно, когато стигам края на алеята и виждам човек. Жив, дишащ човек на предната веранда на имота, пред който паркирам.
С целия напредък на технологиите няма никаква причина хазяинът на тази хижа да ме посреща лично, но ей го на. Дори не го познавам, а вече го смятам за най-дразнещото нещо в света.
Вземам си думите назад.
Формата на коргито е дяволски дразнеща. Има нещо в коргитата, което е просто... недовършено. Сякаш Господ започнал да създава порода кучета и я зарязал, когато бил едва до половината на дизайна, оставяйки ги със странния им вид. Телата им са твърде дълги за късичките им крака, главите им са твърде големи за остатъка от телата им, сякаш могат да забият муцуна на всяка крачка. Всеки път, когато видя такова, не мога да не почувствам, че това е космическа грешка, която върви на четири крака.
Ако в краката на този тип седеше корги, бих се зачудила дали не съм умряла и отишла в ада.
Усмивката на мъжа се разширява и почти очаквам лицето му да се разцепи, като че не успява да побере всичките му зъби. В походката му има пружиниране, което ми напомня на някой, който е твърде нетърпелив да служи, сякаш се опитва да ме навие за тази резервация, за която платих преди месеци.
Защо съм в толкова лошо настроение?
О, да. Подкастът.
Изтривам гримасата си, докато паркирам колата и грабвам телефона си. Вземам и ключовете си – онези с ключодържателя с лютив спрей. Никога не ми се е налагало да го използвам, но и рядко попадам в ситуации, в които съм сама с непознати.
Прокарвам палец по малкия флакон, докато го пъхвам в джоба си, студеният метал успокоява с тежестта си. Намирам се насред нищото, заобиколена от гъсти дървета, които сякаш погъщат пътя зад мен, и макар да съм сигурна, че бих могла да поваля този тип, ако нещата тръгнат на зле, не съм сигурна, че някой би ме чул да крещя за помощ тук.
Къде е мечокът, когато ти трябва?
От профила на собственика знам, че името му е Луи Лонгсетер. Що за име е Луи Лонгсетер? Звучи като герой от ситком, а не като човек, който очакваш да срещнеш в истинския свят, с истински родители, които са изрекли името на глас и са си помислили: „Да! Това е!“.
Не знам дали някой на име Луи Лонгсетер някога би могъл да бъде опасен.
Но начинът, по който стои, сякаш ме чака по-дълго, отколкото трябва, ме кара да преосмисля това предположение.
Опитвам се да си представя убиец на име Луи Лонгсетер. Едва не се разсмивам от абсурдността, но като жена, на която предстоят седмици изолация, мисълта, че той може да представлява опасност, засяда в ума ми, нежелана и неудобна, като лепка, от която не мога да се отърся.
– Точно навреме! – извиква той, гласът му е твърде весел, твърде жизнерадостен, все едно съм почетен гост, вместо поредния наемател. Той притичва надолу по стълбите с някаква странна бодрост, насочвайки се към мен по начин, който е едновременно нетърпелив и смущаващ.
Мразя това, че моментало намирам жизнерадостните хора за неприятни. Наясно съм, че това си е мой недостатък, но имам твърде много недостатъци, че да се тревожа за изглаждането на този.
– Ползата от навигацията – промърморвам, отваряйки багажника малко по-припряно. Луи Лонгсетер може да не звучи като име на убиец, но съм сигурна, че имаше сериен убиец на име Пичушкин. Всичко е възможно.
Сега Луи е до мен и се пресяга в багажника ми, а големите му ръце се обвиват около дръжките на куфарите ми. Измъква едновременно и двата и с глухо тупване ги пуска настрани върху чакъла.
Трепвам, устоявайки на желанието да му се сопна. Това е куфар „Римова“ – нов, изискан, скъп и засега без никакви драскотини или протривания. Получих го за рождения си ден преди няколко месеца и това е първият път, в който мога да го използвам. Гордеех се, че е опазен в идеално състояние.
Досега.
Навеждам се бързо и изправям единия куфар, като потискам вълната на раздразнение.
Нищо неподозиращият Луи повтаря движенията ми и изправя другия куфар, макар да забелязвам, че го влачи след себе си, когато се отправя към верандата. Колелата задират по чакъла като нокти по черна дъска и вътрешно трепвам, като вдигам другия от земята, за да го пренеса.
– Ти си онази Петра Роуз, нали? Писателката? – пита той, надничайки през рамо към мен.
Писателката?
Кимам, докато го следвам плътно, опитвайки се да си лепна учтива усмивка.
– Да, сър. Тук съм, за да намеря вдъхновение. Сред тишината – добавям.
На задната седалка има хранителни продукти, които трябва да разтоваря, но предпочитам той да не го знае. Искам просто да си върви. Трябваше да си тръгне, още преди да дойда. Затова имотите под наем имат кодове за достъп на вратите и инструкции за самонастаняване.
Насочваме се към стълбите на верандата, внимателно държа куфара си, така че колелата да не задират по стълбите, докато Луи влачи другия след себе си.
– Не съм чел никоя от книгите ти – казва той с почти извинителен глас, – но жена ми мисли, че май е чела една. – Той спира на верандата и вади връзка с ключове от джоба си. – Обаче гледахме филма ти. Когато казах на съпругата си, че ще отседнеш тук, тя ме накара да обещая да те питам за някакъв герой, който липсвал? Не съм сигурен какво има предвид. Да знаеш, по пътя насам си мислех от какво би станало страхотен филм – продължава той, докато ми подава ключовете.
О, боже. Не това.
– Моят живот – заявява той, извивайки вежда, сякаш трябваше да се впечатля. – Преживях адски луд живот. Може да ти спечели милиони.
Убедена съм, че няма.
– Ако имаш нужда от някакви идеи... – започва отново, очевидно без да схваща намека от изражението ми.
Отрязвам го, а усмивката ми повяхва.
– За нещастие художествената литература е единственото, което знам как да пиша.
Изгубих бройката колко пъти хора са ми предлагали историите на живота си, след като разберат, че съм писателка. Всеки е убеден, че разполага със следващия велик американски роман.
Може би е така. Аз определено не съм.
– Но ако чуеш историята ми... – подема той.
– Да знаеш, щом е толкова добра, трябва сам да напишеш историята си – отвръщам, като не искам да прозвуча толкова грубо. – Никой не я познава толкова добре, колкото теб, а не трябва да раздаваш идеите си безплатно. – Гласът ми е учтив, но вътрешно го подтиквам да си върви.
– Имам дислексия – казва той като поклаща глава, а усмивката му повяхва леко. – Сериозна дислексия. Не съм сигурен дали си го забелязала в имейлите ми. За да бъда честен, когато разпознах името ти и видях, че си писателка, бях малко нервен да отговоря на имейлите ти. Помислих си, че може да се присмееш на лошата ми граматика.
– Никога не бих. Баща ми имаше дислексия и беше най-умният човек, когото съм познавала някога.
Луи се усмихва на това.
– Дяволски трудно е за превъзмогване. Съжалявам, че майка ти е трябвало да се справя с това.
Правя пауза, защото току-що му казах, че се отнасяше за баща ми. Не за майка ми. Да няма проблеми с паметта? Или със слуха?
Той ми намигва.
– Хвана се. Малко дислексичен хумор.
Усмихвам се.
– Да. Не можах да се усетя.
– Съпругата ми казва, че от мен би излязъл добър актьор. Тя е актриса. Съпругата ми. Донякъде. Е, трудно е да се обясни, но играе роли. В документални филми. Което, предполагам, пак я прави актриса, но... – Продължава да говори за кариерата на жена си, или за липсата на такава, но съм твърде разсеяна, за да го слушам, защото... леле мале.
Външният вид на това място не може да се мери с интериора.
Вътре е много по-модерено, отколкото очаквах – чисти, гладки линии, сякаш е изкарано директно от списание за дизайн. Рустикалният екстериор беше само фасада – отвътре всичко блести.
Очаквах скърцащи дървени подове, може би миризма на стар бор или успокояващото ухание на загасено огнище. Но вместо това съм посрещната от изискани повърхности, ярко осветление и онзи вид изчистен, минималистичен декор, който бихте открили в градски апартамент. Подовете са от полиран бетон, блестящ под вграденото осветление, което окъпва всичко в клинично сияние. Стените са боядисани в чисто, стерилно бяло, а в скъпи рамки висят големи, абстрактни картини, твърде подбрани и умишлено аранжирани за подобно място.
Има чар в традиционните хижи. Онези, в които се скриваш само с бумтящ огън и отвън от време на време притичват диви животни. Надявах се на груби, неошлайфани стени и усещането, че съм обгърната в прегръдката на природата, далеч от света.
Но това?
Това създава усещането, че съм влязла в убежище на технологични предприемачи. А не за усамотение на писатели.
Изпускам въздишка и повличам куфара си към всекидневната, а звукът от колелцата отеква трвърде силно в празното пространство. Чувам как Луи ме следва и почти мога да доловя гордостта му, докато ме наблюдава как оглеждам мястото.
– Изобщо не прилича на снимките онлайн – казвам, обръщайки се с лице към него.
– Тъкмо завършихме ремонта – отвръща гордо той. – Всъщност ти си първият гост, след като приключихме. Много се гордеем с нея. Съпругата ми свърши повечето от дизайна сама. Има поглед за такива неща.
В това има повече смисъл. Обяснява контраста между Луи и къщата.
Мебелировката във всекидневната е напълно стерилна. Нисък диван от черна кожа, който повече прилича на част от шоурум, отколкото на нещо, върху което можеш да се отпуснеш и да четеш книга. Стъклена масичка за кафе, която отразява светлината с твърде много ъгли, а ръбовете ѝ са достатъчно остри, че да си порежеш коляното, ако не внимаваш.
Дори камината, за която мислех, че може да предложи някаква рустикална топлина, е само елегантно пособие на газ зад гладка модерна фасада. Трепти с механична прецизност, която ме кара да копнея за неравномерното припукване на истинското горящо дърво.
Такава неблагодарна лигла съм. Кой би тъгувал, ако отседне в такова великолепно място?
Просто... в него няма чар. Няма история. Върши работа, разбира се, но не се усеща като място за вдъхновение. Усеща се като място, на което да изпълняваш задачи, да работиш, но не и да създаваш. Исках усамотение, да, но исках да се почувствам свързана с дивата природа на това място, със суровата красота на гората. Вместо това имам чувството, че са ме пуснали в изискан имот под наем, твърде излъскан за онзи разхвърлян креативен процес, който си представях.
Писателският ми блокаж беше толкова зле, че обвинявам всичко заради него. Дори прибързано обвинявам тази красива къща.
Въздъхвам отново. Това може и да не е усамотеното място, за което се надявах, но като се има предвид киселото ми настроение, не знам дали точно сега бих посрещнала с топлота каквото и да е.
– Много хубаво място – казвам, давайки на Луи поне частица от реакцията, на която вероятно се надява.
– Ще предам на съпругата си, че ти харесва – отвръща той. – Да знаеш, че живеем по-надолу по пътя. Всъщност вероятно си забелязала къщата. Първата и единствена друга такава по целия път – добавя той, а очите му остават фиксирани върху мен малко по-дълго, сякаш очаква да попитам за повече детайли.
Кимвам, надявайки се това да е достатъчно, за да му попречи да обяснява още.
– Знам, че си тук, за да работиш – продължава Луи, – но ако не си твърде заета, може да дойдеш на вечеря някой път тази седмица. Жена ми ще се радва да се запознае с теб. Само ние двамата сме и обичаме да имаме компания, когато може. – Усмивката му се разширява и в очите му отново се появява онзи блясък, който го кара да изглежда твърде нетърпелив и директен.
Или може би думата, която търся, е отчаян.
Или просто самотен?
Устата ми се извива при поканата за вечеря, но се опитвам да я спра с усмивка. Не мога да си представя нищо по-ужасно от това да прекарам цяла вечеря като си бъбря с Луи Лонгсетер и съпругата му, която мисли, че е чела една от книгите ми и е актриса, но не истинска актриса, но донякъде е такава. Вече съм изморена от обяснението на всичко това, а дори още не съм срещала жената.
– О, много мило от твоя страна – отговарям, а с всяка изминала секунда усмивката ми е все по-насилена. – Но имам много работа за вършене. Ще ти пиша, ако намеря някакво свободно време, става ли?
В очите му има проблясък на разочарование, но бързо се съвзема и кимва.
– Разбира се, разбира се. Все пак си тук, за да пишеш. Само си помислих, сещаш се, ако имаш нужда от почивка или нещо такова... – Гласът му заглъхва и той помахва леко. – Е, по-надолу по пътя съм, ако ти потрябвам.
Кимвам отново, този път по-сковано.
– Благодаря, ще го имам предвид.
Без друго неловко помахване, Луи се обръща и се отправя към вратата, водеща към пътя. Затварям я, облягам се на нея за момент и се взирам в изнервящо модерното пространство.
Задният двор, който гледа към езерото, не е със западно изложение.
Винаги си намирам къща със западно изложение за тази част от процеса. Има нещо в наблюдаването на залеза, което разпалва креативния пламък в мен като нищо друго. Начинът, по който небето пламти с нюанси на оранжево, розово и виолетово, ме подтиква да пиша с такава настойчивост, която се усеща едновременно ободряваща и необходима.
Поне така би трябвало да станат нещата.
Но този път направих резервацията толкова късно, че трябваше да се примиря със заден двор с източно изложение, а усещам разликата с всяка фибра на несигурното си, бездарно същество. Изгревите ми се струват резки и настоятелни, почти като че ли изискват твърде много от мен търде скоро, а точно така предстои да започвам всеки ден тук с тези масивни, гледащи на изток прозорци.
Може би бих могла да пиша в главната спалня, която е следващата стая, в която надниквам. Зад леглото има прозорец, който гледа на запад, но не би разкрил гледка към залеза през гъстите дървета.
– За малко да забравя!
Мамка му! Завъртам се при звука от гласа му, а в гърлото ми засяда скимтене. Стресната, вдигам ръка до гърдите си, но се опитвам да озаптя гнева си, когато виждам Луи да стои на прага на спалнята ми.
Размахва лист хартия във въздуха.
– Паролата за безжичния интернет и прочее. Забравих да оставя правилата. – Оставя листа на бюфета до вратата на спалнята. – Както казах, първата гостенка след ремонта, така че съм сигурен, че има едно-две неща, които забравям. Кажи ми, ако имаш някакви проблеми, или ако някой от уредите не работи, или...
– Благодаря ти – казвам рязко. – Мога да поема нещата оттук.
Луи кимва, но половината му зъби се скриват от онова, което все още може да бъде сметнато за усмивка при повечето хора, макар при него да е по-скоро гримаса.
– Да счупиш крак – подхвърля той. – Или... каквото там казват на писателите. – Отново се насочва към входната врата. – Да счупиш химикал? Да счупиш клавиатура?
Продължава да си мърмори алтернативни фрази, докато затваря вратата зад себе си. Мразя това, че знае коя съм и защо съм тук. Не трябваше да правя резервацията от служебния си имейл, но го ползвам от толкова дълго време, че би било твърде много работа да го сменя с нещо, което не носи авторското ми име.
Не мога да избягам от себе си, нито от разпознаваемото си име, дори от мъж, който е по-възрастен от баща ми и живее насред нищото. Без значение колко се опитвам да се скрия от това да бъда Петра Роуз, аз съм тук. Аз съм там. Аз съм навсякъде. На корицата на „Пийпъл“, на заглавните страници на „Е!“, „Нюз“ и „Ти Ем Зи“, в подкастове със само две хиляди последователи.
Всичко, което плаща сметките, предполагам. Сигурна съм, че щях да правя съвсем същото, ако писането не се беше отплатило навреме.
По дяволите, имам последователи – би трябвало да монетизирам собствената си платформа и също да започна да говоря гадости за себе си. Вероятно бих изкарала повече пари като се оплювам, отколкото като бъда себе си.
Винаги съм се страхувала, че това ще се случи. Загубата на анонимност. Но не мисля, че някога съм си представяла да се случи до такава степен.
Когато в началото започнах да пиша, го правех за чисто забавление. Беше нужда. Нещо, в което можех да избягам, когато истинският ми живот станеше трескав. Беше интригуващо и читателите се вълнуваха. Пишех за каквото усетех, че ми се пише. Секси ММА бойци, извънземни, които нападат Земята, фермери, които се влюбват в градски момичета. Седемнайсет книги по-късно името ми беше известно, сметките бяха платени и животът беше хубав. Чувствах се на върха на света.
За нещастие гравитацията дръпва всички обратно долу. И паднах тежко. Сякаш някой разряза дупка в парашута ми и излъчи падението ми по телевизията, за да го види целият свят.
Заради което съм в сегашното си затруднено положение. Твърде изостанала с крайния срок и със закъсняла вноска за ипотека на къщата. А черешката на тортата?
Писателски блокаж.