Пазарът на сенките, Лондон, 1901 г.
Железопътният виадукт минаваше почти на косъм над църквата „Свети Спасител“. Мунданите бяха обсъждали възможността да съборят църквата, за да направят място за железопътната линия, но предложението бе срещнало неочаквано яростна съпротива. Вместо това трасето на релсите беше леко променено и кулата на църквата бе останала да се издига и до днес – сребърна кама на фона на нощното небе.
Под сводовете, кръстовете и тракащите релси денем се провеждаше мундански пазар, най-голямото събиране на зарзаватчии в града. Нощем пазарът принадлежеше на долноземците.
Вампири и върколаци, магьосници и феи се срещаха под звездите и под прикритието на магически прах, през който човешките очи не можеха да проникнат. Магическите им сергии под мостовете и из тесните улички бяха подредени по същия начин, по който и човешките, ала по тези на Пазара на сенките не се продаваха ябълки и репи. Под тъмните сводове те грееха, отрупани със звънчета и панделки, преливащи от цветове: змийскозелено, трескавочервено и стряскащото оранжево на пламъци. Брат Закарая долови мириса на ароматни смоли, чу песента на върколаците, възпяваща далечната красота на луната и феи, зовящи децата да дойдат, дойдат при тях.
Това беше първият Пазар на сенките през новата година според английския календар, макар че в Китай все още беше старата година. Брат Закарая беше напуснал Шанхай още като дете, а Лондон – когато беше на седемнайсет години, за да отиде в Града на тишината, където нищо не отбелязваше отминаването на времето, освен пепелта на нови и нови воини, положени за вечния си сън. И все пак той не беше забравил посрещането на новата година в човешкия си живот, яйчения пунш и предсказването на бъдещето в Лондон, фойерверките и похапването на лунни пелмени в Шанхай.
Днес над Лондон се сипеше сняг. Въздухът беше студен и свеж като прясна ябълка и докосваше приятно лицето му. Гласовете на Братята бяха тихо жужене в главата му, давайки му известно разстояние.
Брат Закарая беше дошъл тук с мисия, но си позволи да отдели мъничко време, за да се порадва на това, че е в Лондон, на Пазара на сенките, че вдъхва въздух, който не тегнеше от праха на починалите. Усещането бе като да е свободен, като отново да бъде млад.
Той му се наслаждаваше, но останалите на Пазара на сенките не се радваха заедно с него. Забеляза доста долноземци и дори мундани, надарени със Зрението, да му хвърлят погледи, които бяха всичко друго, но не и дружелюбни. Докато вървеше, враждебен шепот се промъкваше през жуженето на разговорите наоколо.
За долноземците времето на Пазара беше време, откраднато от ангелите, и присъствието му сред тях определено не им беше приятно. Брат Закарая беше един от Мълчаливото братство, чиито членове живееха дълго, заобиколени от стари кости, врекли се на уединение, със сърца, отдадени на праха на техния Град и техните мъртви. Едва ли можеше да се очаква някой да се чувства добре в присъствието на един Мълчалив брат, а обитателите на това място едва ли биха се зарадвали на когото и да било ловец на сенки.
Макар да му беше трудно да повярва на очите си, пред него се разкри гледка, по-странна от всичко, което би очаквал да види на Пазара.
Нефилимско момче танцуваше канкан с три феи. Беше по-малкият син на Шарлот и Хенри Феърчайлд, Матю Феърчайлд. Смееше се, отметнал глава назад, а русата му коса грееше на светлината на пламъците.
Брат Закарая имаше само миг, за да се зачуди дали не се намира в плен на магия, преди Матю да го забележи и да се втурне към него, оставяйки феите с объркани изражения. Елфите не бяха свикнали простосмъртните да си тръгват ей така от танците им.
Матю като че ли не забеляза. Той изтича до брат Закарая, прегърна го възторжено през врата и пъхна глава под качулката му, за да го целуне по бузата.
– Чичо Джем! – възкликна щастливо. – Какво правиш тук?
* * *
Академия за ловци на сенки, Идрис, 1899 г.
Матю Феърчайлд почти никога не избухваше. Но когато това се случеше, правеше го така, че да се запомни.
Последният път беше преди две години, по време на мимолетното му пребиваване в Академията за ловци на сенки, училище, създадено за масово производство на съвършени и съвършено отегчителни бойци с демони. Всичко започна, когато половината училище се беше събрало в една от кулите, за да гледа как родителите пристигат след един инцидент с демон в гората.
Обичайното му добро настроение и така вече бе подложено на сериозно изпитание. Опитваха се да стоварят вината за инцидента на най-добрия му приятел, Джеймс, само защото Джеймс имаше във вените си съвсем мъничко демонска кръв и (достойната за завист) способност да се превръща в сянка. Джеймс беше изключен. Истинските виновници (отявленият дръвник Алистър Карстерс и скапаните му приятели) не бяха. Животът като цяло и Академията в частност бяха истински парад на несправедливости.
Матю дори не бе имал възможност да попита Джеймс дали иска да станат парабатаи. Възнамерявал бе да му предложи да се врекат във воинско партньорство по много специален и изискан начин, та Джеймс да бъде прекалено впечатлен, за да му откаже.
Господин Херондейл, бащата на Джеймс, беше измежду първите пристигнали родители. Видяха го да влиза с решителна стъпка, черната му коса беше разрошена от вятъра и гнева му. Господин Херондейл имаше впечатляващо излъчване.
Малкото момичета, на които беше позволено да посещават Академията, хвърляха заинтригувани погледи на Джеймс, който крачеше наоколо, забил нос в книга, със злополучна прическа и непретенциозно държание, но имаше подчертана прилика с баща си.
Джеймс, Ангелът да го поживи, както обикновено не забелязваше ничие внимание. Отправи се да го изключат, потънал в отчаяние.
– Леле – подхвърли Юстас Ларкспиър, – какво ли би било да имаш такъв баща?
– Чух, че бил луд – каза Алистър и се изсмя рязко. – Трябва да си луд, за да се ожениш за създание с адска кръв и да създадеш деца, които…
– Недей – обади се тихо малкият Томас.
За изненада на всички, Алистър извъртя очи и млъкна.
На Матю му се искаше той да бе онзи, накарал Алистър да си затвори устата, ала Томас вече го беше направил, а Матю не се сещаше за друг начин да принуди Алистър да престане веднъж завинаги, освен като го предизвика на дуел. Дори не бе сигурен дали това щеше да подейства. Алистър не беше страхливец и вероятно щеше да приеме предизвикателството, след което щеше да говори двойно повече. Пък и сбиванията не бяха в стила на Матю. Да, можеше да се бие, но не смяташе, че насилието разрешава много проблеми.
Освен проблема с демоните, върлуващи из света, разбира се.
Матю си тръгна рязко от кулата и тръгна по коридорите на Академията в отвратително настроение. Въпреки желанието му да се отдаде на мрачни мисли, знаеше, че дългът му повелява да не изпуска задълго от очи Кристофър и Томас Лайтууд.
Когато беше на шест години, по-големият брат на Матю, Чарлс Бюфорд, и майка му бяха излезли, за да отидат на среща в Лондонския институт. Шарлот Феърчайлд беше консул, най-важният човек измежду всички Ловци на сенки, а Чарлс открай време проявяваше интерес към работата ѝ, вместо да изпитва неприязън към досадните нефилими, задето ѝ отнемат от времето. Докато те се приготвяха за излизане, Матю стоеше в преддверието и плачеше, отказвайки да пусне полите на майка си.
Тя бе коленичила и го бе помолила да се грижи за татко си вместо нея, докато двамата с Чарлс ги няма.
Матю се отнасяше много сериозно към своите отговорности. Баща му беше гений, когото повечето хора смятаха за инвалид, защото не можеше да ходи. Освен ако не го държаха под око, беше много вероятно да забрави да се храни покрай възбудата на изобретателството. Татко му не можеше да се справя без него, поради което беше истински абсурд, че изобщо го бяха изпратили в Академията.
Матю обичаше да се грижи за хората и го биваше в това. Когато беше на осем години, бяха открили Кристофър Лайтууд в лабораторията на бащата на Матю, погълнат от нещо, което татко му бе описал като много интригуващ експеримент. Матю беше забелязал, че оттогава в лабораторията липсваше една стена, и беше взел Кристофър под крилото си.
Кристофър и Томас бяха братовчеди – бащите им бяха братя. Матю не им беше истински братовчед: той просто наричаше родителите на Кристофър и Томас леля Сесили и чичо Гейбриъл и леля Софи и чичо Гидеон като проява на уважение. Родителите им бяха просто приятели. Мама нямаше близки роднини, а семейството на баща му не одобряваше това, че мама беше консул.
Джеймс беше кръвен братовчед на Кристофър. Леля Сесили беше сестра на господин Херондейл. Господин Херондейл ръководеше Лондонския институт и семейство Херондейл страняха от другите. Някои твърдяха, че е, понеже са сноби или пък смятат, че превъзхождат останалите, но Шарлот твърдеше, че тези хора не знаят какво говорят. Беше казала на Матю, че семейство Херондейл се държат настрани, защото понасяли доста грубости заради това, че госпожа Херондейл е магьосница.
Все пак, когато оглавяваш един от Институтите, не можеш да останеш напълно невидим. Матю беше срещал Джеймс по доста партита и се бе опитвал да се сприятели с него, само че беше спъван от желанието си да допринесе за успеха на партито, докато Джеймс имаше склонността да си стои в някой ъгъл и да чете.
Обикновено на Матю му беше лесно да се сприятелява, но той не виждаше смисъл да го прави, освен ако сприятеляването не представляваше предизвикателство. Лесно създадените приятелства навярно щяха да бъдат и лесни за изгубване, а Матю искаше да задържи хората в живота си.
Беше направо съкрушаващо, докато му се струваше, че Джеймс изпитва антипатия към него, но той бе успял да го спечели. Все още не беше сигурен как, което го караше да се чувства неспокоен, но наскоро Джеймс беше нарекъл себе си, Матю, Кристофър и Томас тримата мускетари и Д’Артанян, от една книга, която харесваше. Нещата вървяха великолепно, ако не се броеше това, че баща му му липсваше, ала сега Джеймс беше изключен и всичко беше съсипано. И все пак Матю не биваше да забравя своите отговорности.
Кристофър имаше буреносна връзка с науката и след последния път професор Фел беше наредил на Матю да не му позволява дори да се доближава до каквито и да било запалими материали. Томас беше толкова тихичък и дребен, че непрекъснато го губеха – като топче за игра от плът и кръв, оставен сам, той неизбежно се търкулваше към Алистър Карстерс.
Беше отвратителна ситуация с един-единствен светъл лъч – никак не беше трудно да открие Томас, когато го изгубеше. Трябваше просто да последва звука на дразнещия глас на Алистър.
За съжаление, това означаваше, че ще бъде принуден да види дразнещото лице на Алистър.
Много скоро го намери, загледан през прозореца; Томас стоеше срамежливо до лакътя му.
Почти боготворящото възхищение на Томас беше необяснимо. Единственото, което Матю откриваше за харесване у Алистър, бяха невероятно изразителните му вежди, а веждите не правеха човека.
– Много ли си тъжен, Алистър? – чу Матю да пита Томас, докато той се приближаваше, твърдо решен да си го прибере.
– Стига си ми досаждал, дребосък – каза Алистър, ала гласът му беше толерантен.
Дори той не бе в състояние да недоволства от това да го обожават.
– Нали чу долното, коварно влечуго – каза Матю. – Ела, Том.
– А, майка квачка Феърчайлд – подхвърли Алистър ехидно. – Един ден от теб ще излезе чудесна женичка за някого.
Матю с възмущение видя усмивчицата, пробягала по устните на Томас, макар че той бързо я скри от уважение към чувствата му. Томас беше кротък и си патеше от сестрите си. Според него грубостта на Алистър към всички бе проява на дързост.
– Ще ми се да можех да кажа същото и за теб – отвърна Матю. – Не се ли е намерила някоя добра душа, която да те светне, че прическата ти е, да използвам възможно най-меката дума, неблагоразумна? Приятел? Татенцето ти? Никой ли не го е грижа достатъчно, за да ти попречи да станеш за посмешище? Или просто си прекалено зает да причиняваш зло на невинните, за да те е грижа за окаяния ти вид?
– Матю! – каза Томас. – Приятелят му загина.
На Матю страшно му се искаше да изтъкне, че именно Алистър и приятелите му бяха насъскали демона срещу Джеймс и с това, че гадната им шега се беше объркала, си бяха получили заслуженото. Ясно му бе обаче, че това ужасно би разстроило Томас.
– Добре де. Да вървим – каза вместо това. – Не мога да не се запитам обаче чия идея е бил малкият им гаден номер.
– Почакай малко, Феърчайлд – сопна се Алистър. – Ти може да си вървиш, Лайтууд.
Томас се отдалечи с дълбоко разтревожено изражение, но Матю виждаше, че не му се ще да се противопостави на своя идол. Когато разтревожените му лешникови очи се обърнаха към него, той му кимна и Томас си тръгна неохотно.
След като той се отдалечи, Матю и Алистър се изправиха един срещу друг. Матю знаеше, че Алистър неслучайно беше отпратил Томас. Прехапа устна, примирявайки се с това, че ще му се наложи да се бие.
Вместо това Алистър каза:
– Кой си ти, че да ми се правиш на моралист, да ми приказваш за номера и за татковци, като се имат предвид обстоятелствата около раждането ти?
Матю се намръщи.
– Какви ги бръщолевиш, Карстерс?
– Всички говорят за майка ти и нейните неподобаващи на една жена занимания – заяви отвратителният невъобразим червей Алистър Карстерс. Матю се изсмя презрително, но Алистър продължи, повишавайки глас. – От една жена не може да излезе добър консул. Ала, разбира се, майка ти ще продължи кариерата си, защото се радва на толкова силна подкрепа от страна на могъщите Лайтууд.
– Семействата ни действително са приятели – рече Матю. – Запознат ли си изобщо със значението на това понятие? Колко трагично, макар и напълно разбираемо от страна на всички други във Вселената.
Алистър повдигна вежди.
– О, страхотни приятели, дума да няма. Майка ти несъмнено се нуждае от приятели, при положение че татенцето ти не е в състояние да изпълни ролята на един мъж.
– Моля?
– Странно е, че си се родил толкова дълго след ужасната му злополука. – Алистър само дето не засука въображаем мустак. – Странно е, че семейството на баща ти не иска да има нищо общо с теб, дотам, че настояват майка ти да се откаже от името на съпруга си. Забележително е, че изобщо не приличаш на татенцето си, а имаш кожата и косата на Гидеон Лайтууд.
Гидеон Лайтууд беше бащата на Томас. Нищо чудно, че Алистър го беше отпратил, преди да отправи подобно нелепо обвинение.
Беше абсурдно. Може и да беше вярно, че Матю имаше руса коса, докато тази на майка му и баща му беше кестенява, а Чарлс Бюфорд беше риж. Майка му беше дребничка, но според готвачката Матю щял да стане по-висок от Чарлс Бюфорд. Чичо Гидеон често беше заедно с майка му. Матю знаеше, че се беше застъпвал за нея, когато бе имала търкания с Клейва. Веднъж тя го беше нарекла свой добър и верен приятел. Матю никога не се беше замислял особено за това.
Майка му все казваше, че татко му имал такова мило, дружелюбно, луничаво лице. На Матю открай време му се искаше да прилича на него.
Само че не приличаше.
Гласът му прозвуча странно в собствените му уши:
– Не разбирам какво имаш предвид.
– Хенри Феърчайлд не ти е баща – процеди Алистър. – Ти си копелето на Гидеон Лайтууд. Всички освен теб го знаят.
В пристъп на изпепеляваща, ослепителна ярост Матю го зашлеви през лицето. След това хукна да намери Кристофър, да разчисти терена и да му тикне кибрит в ръката.
Измина кратко, но изпълнено със събития време, преди Матю да напусне завинаги училището. Време, в което едно от крилата на Академията експлодира.
Матю си даваше сметка, че е доста крайна реакция, но докато беше обзет от умопомрачение, предложи на Джеймс да стане негов парабатай и като по чудо Джеймс се съгласи. Матю и баща му се уговориха да прекарват повече време в дома на семейство Феърчайлд в Лондон, така че Матю да може да бъде и с татко си, и със своя парабатай. Според него всичко се беше наредило чудесно.
Само ако можеше да забрави.
* * *
Пазарът на сенките, Лондон, 1901 г.
Джем спря насред танцуващите пламъци и сводовете от черно желязо на Лондонския пазар на сенките, сепнат от появата на познато лице в неочаквано обкръжение, а още повече от топлотата на поздрава му.
Разбира се, познаваше сина на Шарлот. Другото ѝ момче, Чарлс, винаги се държеше хладно и дистанцирано, когато го срещнеше по официална работа. Джем знаеше, че от Мълчаливите братя се очаква да бъдат откъснати от света. Синът на чичо му Елиас, Алистър, ясно бе дал да се разбере това, когато брат Закарая бе направил опит да се сближи с него.
Така трябва да бъде, бяха казали Братята му в ума му. Невинаги можеше да различи гласовете им един от друг. Те бяха тих хор, безмълвна, постоянна песен.
Не би се засегнал, ако и Матю се чувстваше по същия начин като много от другите, но очевидно не беше така. Върху грейналото му деликатно лице се изписа тревога.
– Да не би да фамилиарнича? – попита притеснено. – Просто предположих, понеже с Джеймс сме парабатаи, а той те нарича така, че и аз мога да го направя.
– Разбира се, че може – отвърна брат Закарая.
Джеймс го наричаше така, също като сестра му, Люси; сестрата на Алистър, Корделия, също бе започнала да го прави. Закарая ги смяташе за трите най-мили деца на света. Даваше си сметка, че вероятно е малко пристрастен, но вярата създава истина.
Матю грейна. Закарая си спомни майка му и нейната доброта, накарала я да се погрижи за трима сираци, когато самата тя бе все още почти дете.
– В Лондонския институт непрекъснато говорят за теб – сподели Матю. – Джеймс и Люси, а също и чичо Уил и леля Теса. Имам чувството, че те познавам много по-добре, отколкото те познавам всъщност, така че те моля за извинение, ако злоупотребявам с добрината ти.
– Не е възможно да злоупотребяваш, когато винаги си добре дошъл – отвърна Джем.
Усмивката на Матю стана още по-широка. Беше необичайно очарователно изражение. Топлотата му беше по-близо до повърхността, отколкото у Шарлот, помисли си Джем. Не го бяха научили да се затваря за света, да прави друго, освен да му се наслаждава и да му вярва.
– Иска ми се да чуя всичко за приключенията ви с чичо Уил и леля Теса от твоя гледна точка – помоли свободно Матю. – Трябва да е било страшно вълнуващо! На нас не ни се случва нищо такова. От начина, по който всички говорят, човек може да си помисли, че между теб и леля Теса е имало съдбовна и нещастна страстна любов, преди да станеш Мълчалив брат. – Матю млъкна. – Извинявай! Разбъбрих се. Просто толкова се вълнувам, че мога да си поговоря с теб както трябва. Сигурен съм, че ти е странно да мислиш за предишния си живот. Надявам се, че не съм те разстроил или засегнал. Мир?
– Мир – отвърна Закарая развеселен.
– Сигурен съм, че би могъл да имаш пламенна афера, с когото си поискаш – каза Матю. – Всеки може да го види. О, господи, това беше наистина несъобразително, нали?
– Беше много мило – увери го брат Закарая. – Каква хубава нощ, нали?
– Виждам, че си ужасно тактичен – рече Матю и го потупа по гърба.
Двамата поеха между сергиите на Пазара. Брат Закарая търсеше един точно определен магьосник, който се беше съгласил да му помогне.
– Чичо Уил знае ли, че си в Лондон? – попита Матю. – Ще се видиш ли с него? Ако научи, че си бил в Лондон и не си се отбил да ги видиш, а аз съм знаел, с мен е свършено! Млад живот, покосен в разцвета си. Ярко цвете на мъжеството, увехнало преждевременно. Ще ми се да помислиш за мен и моя окаян край, чичо Джем, ама наистина.
– Така ли? – попита брат Закарая.
Очевидно бе какво се опитва да изкопчи от него Матю.
– Също така би било наистина мило, ако не споменеш, че си ме срещнал на Пазара на сенките – продължи да го придумва Матю с очарователната си усмивка и видимо притеснен.
– Мълчаливите братя по принцип са страшни клюкари – рече брат Закарая, – ала за теб, Матю, ще направя изключение.
– Благодаря ти, чичо Джем! – Матю го улови под ръка. – Виждам, че с теб ще станем големи приятели.
Несъмнено беше ужасяващ контраст в очите на Пазара, помисли си Джем, да видят това лъчезарно дете, хванало най-небрежно под ръка един Мълчалив брат, скрит под плащ и качулка и обгърнат в мрак. Матю като че ли беше в блажено неведение за тази несъвместимост.
– Вярвам, че ще станем – съгласи се Джем.
– Братовчедка ми Анна разправя, че Пазарът на сенките е страшно забавно място – бърбореше Матю щастливо. – Разбира се, ти познаваш Анна. Самата тя е адски забавна и има най-страхотния вкус за елеци в Лондон. Запознах се с няколко много симпатични феи, които ме поканиха, и реших да дойда и сам да видя.
Феите, с които Матю беше танцувал по-рано, минаха с бързи стъпки покрай тях – ивици светлина, увенчани с цветя. Едно елфическо момче с устни, изцапани от сока на странен плод, поспря и намигна на Матю. Не изглеждаше сърдит, задето Матю ги беше изоставил насред танца, макар че при феите външният вид нерядко лъжеше. Матю се поколеба, хвърли предпазлив поглед към брат Закарая и намигна в отговор.
Брат Закарая се почувства длъжен да го предупреди:
– Приятелите ти може да искат да ти напакостят. С феите често е така.
Матю се усмихна и прелестното му изражение стана лукаво.
– Самият аз нерядко искам да напакостя.
– Нямах точно това предвид. Нито искам да обидя долноземците. Има толкова долноземци, заслужаващи доверие, колкото и ловци на сенки, което означава, че и обратното е вярно. Добре ще е да не забравяш, че не всички на Пазара на сенките гледат на нефилимите с добро око.
– И кой може да ги вини? – отвърна Матю лековато. – Толкова са тесногръди. С изключение на присъстващите тук, чичо Джем! Баща ми има приятел магьосник, за когото често говори. Заедно са изобретили Порталите, знаеше ли го? И аз бих искал да имам близък приятел долноземец.
– Всеки би бил късметлия да има приятел като Магнус Бейн – съгласи се брат Закарая.
Би било непочтително спрямо Магнус, който бе такъв добър приятел на парабатая на Джем, да продължи да настоява пред Матю. Може би беше прекалено предпазлив. Мнозина долноземци биха били искрено запленени от чара на Матю.
Уил се беше погрижил Институтът, който оглавяваше, да предлага помощ на всеки долноземец, потърсил съдействие, така, както я предлагаше на мундани и ловци на сенки. Може би това поколение щеше да израсне в по-голямо разбирателство с долноземците от всички досега.
– Анна не е тук тази вечер – добави Матю. – Но пък ти си, така че всичко е наред. Какво ще направим заедно? Нещо специално ли търсиш? Мислех си да купя книга за Джейми и Люс. Каквато и да е книга. Те ги харесват всичките.
Неприкритата привързаност, с която говореше за Джеймс и Люси, накара Джем да изпита още по-голяма топлота към него.
– Ако видим някоя подходяща книга – каза той, – нека им я купим. Предпочитам да не им вземем някой том с опасни магии.
– В името на Ангела, разбира се, че не. Люси със сигурност ще я прочете. Луда глава е Люс, по един тих начин.
– Що се отнася до мен – каза Джем, – имам поръчение от някого, когото високо ценя. От уважение към него няма да кажа нищо повече.
– Напълно разбирам – отвърна Матю, видимо доволен, че Джем му беше доверил толкова много. – Няма да те разпитвам, но мога ли да помогна с нещо? Можеш да разчиташ на мен. С теб обичаме едни и същи хора, нали така?
– Благодаря ти най-искрено за предложението.
Това дете не можеше да му помогне с нищо, не и в настоящото му дирене, но присъствието му го караше да се чувства така, сякаш би могъл да заеме мъничко от щастливото удивление, с което Матю се оглеждаше наоколо, и двамата тръгнаха из Пазара, попивайки заедно звуците и гледките му.
На една сергия се продаваха елфически плодове, макар че пред нея стоеше върколак, мърмореше мрачно как го били измамили и предупреждаваше минувачите да не сключват сделки с гоблини. Имаше сергии с навеси на червени и бели ивици, където се продаваха карамелени бонбони, макар брат Закарая да хранеше съмнения към произхода им. Матю поспря и се разсмя от искрена радост при вида на магьосница със синя кожа, която жонглираше с плюшени еднорози, черупки от русалки и малки горящи колела, и флиртува с нея, докато тя не им каза, че името ѝ е Катарина. Каза също, че определено не може да ѝ дойде на гости, но когато Матю се усмихна, му се усмихна в отговор.
Брат Закарая предполагаше, че повечето хора обикновено отвръщаха на усмивката на Матю.
Обитателите на Пазара на сенките като цяло сякаш не бяха сигурни какво да мислят за Матю. Бяха свикнали ловците на сенки да се появяват, издирвайки свидетели или виновници, непреливащи от ентусиазъм.
Матю изръкопляска, когато една сергия се приближи до него, поклащайки се на кокоши крака. Елфическа жена с коса като пух на глухарче надникна измежду стъкленици, пълни с разноцветни светлини и течности.
– Здравей, хубавецо.
Гласът ѝ беше грапав като дървесна кора.
– На кого от двама ни говори? – попита Матю през смях и подпря лакът на рамото на брат Закарая.
Елфическата жена изгледа Закарая с подозрение.
– Ооо, Мълчалив брат на скромния ни пазар. Според нефилимите би трябвало да се чувстваме поласкани.
– Чувстваш ли се поласкана? – попита Закарая, заставайки закрилнически пред Матю.
Без да забележи жеста му, Матю мина покрай него, за да разгледа стъклениците.
– Страшно хубави отвари – каза, отправяйки една от чаровните си усмивки на жената. – Ти ли ги правиш? Фантастично. Значи си нещо като изобретателка, нали? Моят баща също е изобретател.
– Винаги се радвам, когато някой на Пазара се интересува от стоката ми – отвърна жената. – Виждам, че имаш меден език, досущ като косата ти. На колко години си?
– Петнайсет – отговори Матю и започна да разглежда стъклениците, а пръстените му подрънкваха в стъклото и запушалките от дърво и злато или дърво и сребро, бъбрейки за баща си и елфическите отвари, за които беше чел.
– А, петнайсет лета и като гледам, е било само лято. Някои биха казали, че само една плитка река може да грее толкова ярко – рече елфическата жена и Матю вдигна очи към нея, уязвимо дете, учудено, когато го нараняха.
За миг усмивката му угасна.
Преди Джем да успее да се намеси, усмивката му засия отново.
– Е, какво да се прави. „Той няма нищо, но изглежда всичко. Какво повече може да иска човек?“ – изрецитира Матю. – Оскар Уайлд. Познаваш ли произведенията му? Чувал съм, че феите обичат да крадат поети. Определено би трябвало да се опитате да го откраднете.
Жената се засмя.
– Може би вече сме го направили. Искаш ли да бъдеш откраднат, медено сладко момче?
– Не мисля, че на майка ми, консула, това би се харесало особено, не.
Матю продължаваше да ѝ се усмихва сияйно. За миг феята изглеждаше смутена, но после отвърна на усмивката му. Елфите можеха да бъдат бодливи като трън, защото такава им беше природата, не защото наистина искаха да причинят болка.
– Това е любовна отвара – каза тя, кимвайки към стъкленица, пълна с деликатно блещукаща розова течност. – На теб не би свършила работа, о, най-красиво дете на нефилимите. Тя само би ослепила противника ти в битка.
– Предполагам, че е така – съгласи се брат Закарая, докато разглеждаше стъкленица, пълна с оловносив пясък.
Матю с неприкрито удоволствие научаваше за една или друга отвара. Закарая беше сигурен, че момчето на Хенри беше чувало безброй разкази за елементите по време на вечеря.
– Каква е тази? – попита Матю, посочвайки лилаво шишенце.
– О, още нещо, което не представлява интерес за нефилимите – отвърна жената небрежно. – Каква полза бихте имали от отвара, която кара онзи, който я изпие, да ви каже цялата истина? Чувам, че вие, ловците на сенки, нямате тайни помежду си. Освен това притежавате Меча на смъртните, с чиято помощ да докажете, че някой казва истината. Макар че за мен това е толкова брутално.
– Действително е брутално – съгласи се Матю разпалено.
Елфическата жена придоби почти тъжно изражение.
– Произхождаш от брутална раса, сладко дете.
– Не и аз – заяви Матю. – Аз вярвам в изкуството и красотата.
– Въпреки това един ден също може да станеш безмилостен.
– Никога – не отстъпваше Матю. – Изобщо не ме е грижа за обичаите на нефилимите. Много повече ми харесват тези на долноземците.
– Ах, просто ласкаеш една стара жена. – Феята махна нехайно с ръка, ала лицето ѝ се набръчка като доволна ябълка, докато отново му се усмихваше. – Сега, понеже си толкова мило момче, нека ти покажа нещо много специално. Какво ще кажеш за стъкленица с дестилирани звезди, гарантираща на притежателя им дълъг живот?
– Достатъчно – казаха гласовете в главата на Закарая.
– Ловците на сенки не сключват сделки за живота си – каза брат Закарая и подръпна Матю за ръкава.
Матю запротестира шумно, размахвайки ръце.
– По всяка вероятност отварите ѝ не са нищо друго освен оцветена вода и пясък – рече Закарая. – Не си хаби парите и не сключвай сделки с феи. На Пазара трябва много да внимаваш. Тук се продават не само мечти, но и разбити сърца.
– Е, добре – каза Матю. – Чичо Джем, виж! Онази жена върколак има сергия с книги. Знаеше ли, че върколаците са страшно запалени читатели?
Той изтича до сергията и започна да задава непринудени въпроси на продавачката в спретната рокля. Много скоро тя вече приглаждаше косата си и се смееше на глупостите му. В този миг вниманието на брат Закарая беше привлечено от магьосника, когото търсеше.
– Чакай ме тук – каза на Матю и отиде да се срещне с Рейгнър Фел край огъня, накладен под един от железопътните сводове.
Пламъците на огъня хвърляха зелени искри, същия цвят като умното лице на магьосника, и огряваха снежнобялата му коса, извиваща се около още по-извитите му рога.
– Брат Закарая – кимна той. – За мен е удоволствие, но ми се ще да имах по-добри новини. Е, какво да се прави. Лошите новини са като дъжд, а добрите са като светкавица, която зърваш едва за миг преди трясъка.
– Жизнерадостна мисъл – каза брат Закарая, а сърцето му се сви.
– Срещнах се с няколко източници за информацията, която ми поиска – рече Рейгнър. – Открих следа, но трябва да ти кажа… предупредиха ме, че това издирване може да се окаже фатално: вече се е оказало фатално за повече от един човек. Наистина ли искаш да продължа?
– Да – отвърна брат Закарая.
Надявал се бе на нещо повече. Когато се беше срещнал с Теса на моста тази година, тя изглеждаше загрижена. Беше сив ден. Вятърът развяваше косата ѝ и откриваше лицето, върху което неприятностите можеха да оставят следи така, както времето не можеше. Понякога му се струваше, че нейното лице бе всичко, останало от сърцето му. Не можеше да стори много за нея, но някога бе обещал да прекара живота си, бранейки нейния дори от небесните ветрове.
Възнамеряваше да удържи поне на тази дума.
Рейгнър Фел кимна.
– Ще продължа да търся.
– Аз също – отвърна брат Закарая.
Лицето на Рейгнър придоби изражение на дълбока загриженост. Брат Закарая се обърна и видя, че Матю се беше върнал при сергията с отвари на феята.
– Матю! Ела тук.
Матю кимна и неохотно тръгна към тях, приглаждайки елека си.
Тревогата върху лицето на Рейгнър стана още по-дълбока.
– Защо идва тук? Защо ми причиняваш това? Винаги съм те смятал за един от по-съобразителните ловци на сенки, не че това означава кой знае колко!
Брат Закарая го погледна изпитателно. Рядко се случваше да видиш разстроен магьосника, който обикновено бе много дискретен и професионален.
– Мислех, че между теб и рода Феърчайлд съществува дълга и ценна история на взаимно уважение.
– О, така е – отвърна Рейгнър. – Както и дългата ми и ценна история да не бъда взривяван.
– Какво? – попита Закарая.
Мистерията се изясни, когато Матю зърна Рейгнър и грейна.
– О, здравейте, професор Фел. – Той хвърли поглед към Джем. – Професор Фел ми преподаваше в Академията, преди да бъда изключен. С гръм и трясък.
Джем знаеше за Джеймс, но не знаеше, че и Матю беше изключен. Мислеше, че Матю просто бе решил да последва своя парабатай, както би направил всеки, стига да имаше тази възможност.
– Приятелят ти с теб ли е? – попита Рейгнър Фел и потрепери. – Кристофър Лайтууд наблизо ли е? Да очаквам ли Пазарът на сенките много скоро да бъде обхванат от пламъци?
– Не. – Матю звучеше развеселено. – Кристофър си е у дома.
– У дома в Идрис?
– В лондонската къща на семейство Лайтууд, но тя е далече от тук.
– Недостатъчно! – реши Рейгнър Фел. – Незабавно се изнасям в Париж.
Той кимна на брат Закарая, потрепери видимо срещу Матю и се обърна. Матю помаха нещастно след него.
– Довиждане, професор Фел! – извика и погледна към брат Закарая. – Кристофър не искаше да предизвика всички онези злополуки, а голямата експлозия беше изцяло по моя вина.
– Разбирам – отвърна брат Закарая.
Не беше сигурен, че наистина разбира.
– Несъмнено добре познаваш Гидеон – подхвърли Матю, чийто мълниеносен ум си бе намерил друга тема.
– Да. Той е най-добрият измежду най-добрите.
Матю сви рамене.
– Щом казваш. Аз повече харесвам чичо Гейбриъл. Не толкова, колкото чичо Уил, разбира се.
– Уил винаги е бил и моят любимец – съгласи се Джем сериозно.
Матю задъвка долната си устна; очевидно обмисляше нещо.
– Искаш ли да се обзаложим, чичо Джем, че бих могъл да прескоча този огън с цяла стъпка над него?
– Не, не искам – заяви брат Закарая решително. – Матю, почакай…
Матю се втурна към зеленикавите пламъци и скочи. Завъртя се във въздуха, стройното му, облечено в черно тяло изглеждаше като кама, запратена от опитна ръка, и се приземи на крака в сянката на църковната кула. След миг неколцина от обитателите на Пазара на сенките заръкопляскаха. Матю се престори, че сваля невидима шапка и се покланя.
Косата му беше златна дори на светлината на странните пламъци, лицето му грееше дори в сенките. Докато го гледаше как се смее, в сърцето на брат Закарая се промъкна злокобно предчувствие. Внезапно го обзе страх за Матю, за всички сияйни, обични деца на скъпите му приятели. На годините на Матю двамата с Уил вече бяха преминали през огън и горящо сребро. Неговото поколение бе страдало, за да създаде един по-добър свят за следващото, ала на Джем изведнъж му хрумна, че тези деца, научени да очакват обич и да крачат без страх през сенките, ще бъдат разтърсени и предадени от катастрофа. Някои от тях може би щяха да бъдат пречупени.
Оставаше му само да се моли това да не се случи.
