–Марта, това не си ти!
Лейн се взираше невярващо в момичето, което точно преди секунда ѝ беше лепнало звучна целувка на бузата – вталена черна рокля до средата на коляното описваше тяло, което по всички стандарти на етиката, естетиката и здравия разум, както и по погледите на присъстващите екземпляри от мъжки пол на съседните маси можеше единствено и само да бъде определено като секси.
– Адски секси си, момиче! Как го направи това? Я се завърти да те огледам хубаво. – Валънтайн, без да се церемони много-много, огледа Марта от глава до пети и заключи: – Това е то, като от модно списание си. Сега остава да разкриеш тайната. Предупреждавам – в случай на отказ следва мъчение чрез коктейли. Ще пиеш, докато не разкажеш и за последния загубен грам.
Черната рокля, освен че очертаваше безупречни форми, разкриваше и достатъчно, за да се види, че ако талията беше загубила -найсет сантиметра, бедрата бяха придобили вълнуващи очертания на древноримски колони, то частта, която разкриваше щедрото V-образно деколте, беше… хм… щедра и като че ли всичките грамове от останалите части на тялото се бяха пренесли там, за да го направят съвсем различно от онова на пухкавата стеснителна Марта, която преди два месеца им махна за довиждане през затъмнения прозорец на мишата лимузина, откарваща я не-знам-къде си и не-знам-защо си. Вече беше ясно, че това не-знам-защо-си е дало поразителен резултат.
Лени си даде сметка, че досега не беше забелязвала каква красива коса има Марта. Лешниковият цвят беше подсилен със съвсем леко нюансирани кичури в топли тонове и всичко това бе оформено в една стилно-шантава прическа, която закриваше ушите, но подчертаваше деликатния овал на сърцевидното ѝ лице, върху което кафявите очи се усмихваха в цялото им старо очарование. Ако беше поет и мъж, Лейн би казала – очи на сърна. Но не беше нито поет, нито мъж, а средностатистическо хетеросексуално момиче, което навършваше заветните седемнайсет, затова просто си помисли, че именно очите потвърждаваха, че това бе тя, тяхната Марта.
* * *
– Вал, ще поканя Ан и Марта, какво ще кажеш? Без момчета, без щуротии, ние четирите – потърси съвет Лени, след като дълго време се бе чудила как ще отпразнува седемнайсетия си рожден ден.
Когато беше на петнайсет, смяташе, че седемнайсетте са върхът. Най-върховни и уникални. Суит сикстийн някак си потънаха в семейните разправии. Не само че не бе усетила значимостта им, но сякаш и околният свят не се вълнуваше много на тема „шестнайсетте на Лени“. Родителите ѝ организираха някакво тягостно градинско семейно парти, на което полупознати лели и чичовци, издокарани по абсурден начин и с прически, които я караха да си обещава наум: Заклевам се, когато чукна четирийсетака, по три пъти на ден да се поглеждам в огледалото и поне два пъти в очите на околните, повтаряха колко много е пораснала, питаха я има ли си гадже и смутено се подхилкваха на троснатия ѝ отговор, че на този етап от живота си гаджетата не се нареждат сред основните ѝ приоритети. Така де, не считаше за нужно да им обяснява, че съвременните момчета са идиоти, защото, докато наблюдаваше чичовците си, които се наливаха с бира и с неприкрита завист одумваха двайсет и пет годишната жена на петдесетгодишния чичо Тед, то явно във връзка с мъжката част на половината съществена промяна нямаше поне от четвърт век насам. Подобен извод, до който си достигнал на шестнайсет, си е като жизнено прозрение – кара те да се чувстваш по-малко лузър и да си съшиваш красиво одеялце от разпердушинените тийнейджърски илюзии за изпепеляваща първа любов и тям подобни щуротии. Сега, една година по-късно, различното беше това, че одеялцето от илюзии бе станало по-голямо, но все така не топлеше, и седемнайсетте се очертаваха да бъдат посрещнати наистина по специален начин. Без градински партита, без сумтящи лели и чичовци, без нелепи въпроси. И все още – без онова нещо, което всички наричат „гадже“. Но с приятели. Както си му е редът.
– Ан? Защо пък Ан? – възкликна Валънтайн и веждите ѝ нервно потрепнаха.
Лейн бе срещнала Анели преди седмица в мола и двайсетте минути разговор ѝ припомниха колко много харесва безцеремонното момиче с вид на дързък хулиган, речник на стар морски вълк и сърце на Мечо Пух. Определено мислеше за Ан като за приятелка. Не за друго, просто харесваше Мечо Пух.
* * *
Заведението, което избра след дълго чудене и прехвърляне на „за“ и „против“, беше едно от най-модерните през сезона. В него се събираше топтийна на топтийна на топ на топтийна и въобще хипер-мега-хипертопа, тоест идеалното място за тях, защото те си бяха топът на топа на топа. И щяха да пият най-суперските безалкохолни коктейли на света.
– И никакъв алкохол, нали, да не ви плащам гаранцията после. – Това изказване на майка ѝ беше супер-мега-топтъпо, но Лейн мъдро го подмина с небрежно кимване, съчетано с повдигане на вежди и леко прехапване на долната си устна от вътрешната страна.
В кой свят живееше родителката ѝ, да му се не види, и наистина ли имаше толкова отвлечена представа за реалността? В подобни заведения никой не си риташе разрешителното, сервирайки алкохол на непълнолетни пикли. А ако пък бяха решили да се натаралянкат безпаметно, безмозъчно и блажено, дали някой бе в състояние да ги спре? Но… това са то майките – патологично грижовни до краен наивитет, граничещ с откровена глупост и безкрайна досада. Затова реши, че по-добре да отмине коментарите с мълчание и просто да не им отдава значение.
Вече бяха водили един спор в тази посока преди седмица, когато Лейн излезе от пробната, облечена във впита по тялото яркочервена рокля със силно изрязан гръб и тънки паякообразни верижки вместо презрамки.
– Ау! – Високият непознат готин рус младеж, който допреди секунда вяло-критично оглеждаше раираната пола на рижавата си приятелка, определено изглеждаше съживен.
Лейн нямаше нищо против одобрението на високи непознати руси младежи дори тогава, когато гаджетата им се опитват чрез силата на зрението и внушението да ти метнат още десет кила или поне фередже, в краен случай – да те изпепелят.
– Ау! – В погледа на майка ѝ се четеше някаква неясна смесица от отчаяние и ужас. – Но… Лени… това едва покрива дупето ти!
Именно! Това беше идеята. Нищо скрито или по-скоро – нищо скрито, извън собствената ѝ воля. Лейн си бе обещала, като подарък от самата себе си, вече да бъде единствено такава, каквато реши да бъде. Без разните му там обичайни бля-бля условности, предразсъдъци, възпитания, основания и прочее излишни затормозяващи и определено загрозяващи неща. Искаше да бъде предизвикателна, дръзка, неустоима и беше успяла да го постигне – бе… шеметна.
* * *
– Лени, шеметна си! Поразителна! Удивителна! – възкликна Марта, връщайки ѝ огледа на свой ред, а Ан, която обичайно не млъкваше, просто стоеше отстрани и клатеше глава като онези демодирани плюшени кученца, които навремето съседът им Джон Хекс имаше на задното стъкло на стария си буик.
Само че Ан нямаше дълги проскубани уши, нито къдрав перчем. Девойката бе червенокоса, късо подстригана и много сериозна.
– Шеметна… шемет е тя… седемнайсетгодишен шемет – вметна Валънтайн, която винаги се отнасяше леко покровителствено към възрастта на Лейн, защото самата тя след два месеца навършваше осемнайсет и не изпускаше и най-малкия повод да го изтъкне пред приятелката си.
Прекалено си чувствителна, защото си още малка… Подлъга се, защото си само на шестнайсет… Добре го изигра, нищо че си лапе още… Все едно Валънтайн беше мнооого голяма, суперзряла и свръхстара и изобщо, въобще, хич, ама никак и никога не беше творила куп щуротии и дивотии. Но Лейн я обичаше. Обичаше ги и трите и присъствието им точно сега превръщаше този специален момент в най-суперския рожден ден на света.
– Не, не можеш! – Три часа по-късно, три безалкохолни коктейла и безброй по три разговори за миналото лято, Вал бе сбърчила вежди, навирила нос и разгорещено удряше с юмрук по масата като стар пияница, който току-що е гаврътнал поредната чаша с отлежало малцово уиски и заедно с него си е глътнал и доверието към целия свят и Африка. – Не можеш!
Вал тупна още веднъж по масата и дори леко се изправи, вперила поглед в очите на Лейн, която най-невъзмутимо отпиваше от чашата с яркозелено питие и три чадърчета.
– Мога.
– Не ти стиска – възрази Вал и отново тресна по масата, като тропна и с крак за подсилване на думите си.
– Стиска ѝ – намеси се Марта, която искрено се забавляваше с този безумно безсмислен и както се очертаваше, безизходен спор и беше взела страната на Лени. – Убедена съм, че на Лейн ѝ стиска.
– Аз пък съм съгласна с Валънтайн – Ан потупа Вал по рамото, – което съвсем не означава, че харесвам Валънтайн. Принципно, за протокола – не я харесвам и обикновено бръщолеви велики глупости, но в случая е права.
Между Анели и Вал се бе заформила някаква полушеговита вражда и не пропускаха случай да се захапят една друга, но сега Ан беше застанала плътно зад гърба на другото момиче като същински звероукротител, защото в прилепналия си гащеризон в тигрова краска тя наистина приличаше на някоя грациозна и много свирепа тигрица. Би имала вид на булевардна жрица, ако охлювчетата сплетена коса, тип принцеса Лея, не спасяваха положението. Охлювчетата и гневните искри в очите.
– Не можеш, Лени, не те предизвиквам, но наистина не можеш. – Ан, за разлика от Вал, говореше спокойно. – Просто… това не си ти. Не би била ти, не ти е в натюрела, както се казва. Ти си дива – да, шеметна – да, импулсивна – да, но не вършиш глупости. – И понеже видя как в ъгълчетата на устните на Лейн се прокрадна иронична усмивчица, поясни: – Добре де, вършиш глупости, но не и такива глупости. Виж се! – Ан направи движение с дясната си ръка, обхващащо момичето от глава до пети. – Роклята ти говори, че си готова да се нахвърлиш на всеки средностатистически готин тип, направо крещи: „Ела ми, писанче, и ще те изям“. Това за всеки неинформиран относно Лейн-особеностите, може и да значи: „Твоя съм, бейби“, но аз много добре знам, че гилотината на железарската ти същност е готова да обезглави всеки, който прояви неблагоразумното дръзновение да те пошляпне по суперсекси дупето, което така предизвикателно си напъхала в това късо нещо.
При тези думи на Анели, Валънтайн буквално изцвили от одобрително удоволствие:
– Нали, Ан, нали?! И аз това ѝ казвам, не просто ѝ го казвам, ами се опитвам да ѝ го втълпя, ама тя се прави, че уж не разбира, че може да говори каквото си иска, че може да обещава каквото ѝ скимне и ако ще още пет яркочервени, безсрамно къси и влудяващо секси рокли да облече, тя си е Лейн, просто Лейн… Уникалната наша Лейн. Както обичаше да казва любимата ми премъдра прародителка: „Вълкът кожата мени си, но нрава – не“.
Валънтайн не помнеше едната си баба. Майката на майка ѝ бе починала, когато тя беше мъничка, а майката на баща си – префърцунена ексцентрична богаташка, която получаваше сърцебиене, ако случайно я наречеше „бабо“ – виждаше веднъж на три-четири години. Въпросната префърцунена ексцентрична богаташка имаше отношение към внуците си дотолкова, доколкото трябваше да представи на семейството си поредния смахнат дядка, когото обявяваше за поредната последна и единствена любов в живота си.
– Баба ти го казва, значи… – Лейн поклати глава. – Баба ти?
Много, ама изключително много мразеше да я замерват с нейните камъни по нейната глава. Дори когато го правеше най-добрата ѝ приятелка, макар да бе рожденият ѝ ден, подобно сентенцийстване я изкарваше извън равновесие. Плюс това откъде накъде приятелките ѝ можеха да знаят каква точно може да бъде тя, след като сама не знаеше каква точно може да бъде. Така де – нали това беше целта на идеята да бъде себе си, тоест да изрази всяка частица от себе си, от същността си, дори онези, тайните, скритите, които не познава, не харесва, не одобрява или от които се срамува. Да изживее всеки свой порив, всяка спонтанност.
– Да му се не види!
Направо отвътре я глождеше – огледа се. Ето, на бара имаше групичка момчета и още преди час и нещо бе забелязала как ги зяпат с неприкрит интерес и си шушукат. Единият – висок, рус и определено нахакан (малко приличаше на момчето от мола, онова с нервната приятелка) – направо безцеремонно си я оглеждаше, а когато мина покрай масата им, намигна, подсвирвайки, като същевременно обясняваше уж на приятеля си как тази убийствена рокля не е създадена, за да се задържи дълго на тялото, или пък тялото ѝ не е създадено, за да се покрива от рокли… Лейн не помнеше точната реплика, защото кръвта така бързо нахлу в ушите ѝ, че думите се разбъркаха като в машинка за фрапе, останаха единствено бученето в ушите и смисълът. А смисълът недвусмислено гласеше: Маце, убийствена си и нямам нищо против да си поиграем.
– Не можеш! Не ти стиска – гласеше пък смисълът на многото думи, които бълваше Валънтайн, влагайки в тях целия патос на страстната си натура. – Не ти стиска, не можеш, Лени, ти си… свястна, почтена и…
Не разбра какво друго следваше в смисловата редица, имаща за цел да я заклейми като смотано-задръстено-непорочна-светица, защото се изправи и две секунди по-късно, за всеобща изненада на Валънтайн, другите момичета, момчетата на бара, бармана зад бара, червенокосата, която висеше на рамото на бармана, кибика, който дъвчеше с индиферентен вид клечка за зъби встрани от бара, както и на всички останали пред, зад, до и около бара, впи устни в секси ухиления русокос младеж. И той бе изненадан, но за кратко. Явно беше врял и кипял в подобен род внезапности, защото, след като се увери, че е получил заедно с бирата си и чифт сладки момичешки устни, отговори на целувката ѝ толкова страстно и с такъв апломб, все едно току-що по новините бяха съобщили, че след две минути се очаква краят на света и всеки, който посрещне този край в опит да изяде партньора си, ще получи като бонус неприкосновено убежище на друга, свръхзащитена планета. Честно казано, на първо четене русият беше от онзи тип, който всяко средностатистическо момиче, с вкус над среднопретенциозния, би нарекло готин – висок, с широки рамене и плочки на корема, които впитата му черна тениска не скриваха.
– Не е лош, готин е, трябва да е готин – повтаряше си Лейн, докато езикът ѝ вкусваше някаква странна смесица между бира, ментови бонбони и препържено кашу.
Не ѝ беше ясно кой кретен яде ментови бонбони и после пие бира, но в крайна сметка всеки си имаше вкус. А нейният в момента страдаше драматично в името на себедоказването. Заслужаваше си, дори прокрадващият се между ментата и бирата бекон си заслужаваше. Цената бе твърде незначителна срещу наградата да види Валънтайн застинала безмълвно като същинска покрусена тигрица, която току-що е изгубила битка за убито животно. Не за друго, просто животното се оказало живо и мърдащо. Изненада! Няма трофей. Приятелките ѝ просто стояха като статуи и се питаха дали да вярват на очите си, или случващото се е някакъв посткоктейлен ефект. В същото време момчетата от компанията на русия се бяха окопитили и възторжено дюдюкаха и тупаха по бара. Това вдъхна още повече кураж на избрания и той лекичко пошляпна с длан дупето на Лейн. Толкова лекичко, че в първия момент тя не бе много сигурна дали наистина усеща пошляпване, или просто си въобразява.
– Недей, братле, защото рискуваш да отнесеш шамар… и то доста силен. Освен ако нещо не се е променило и в тази посока.
Изненада!
– Честит рожден ден, Лени, честито да ти е!
Очите ѝ бяха затворени, но вкусът в устата ѝ вече беше само един – на спомени. Този глас… този глас. По дяволите, този глас! Не можеше да бъде, не точно тук, точно днес и точно в този момент. Толкова нощи се бе била с призрака на спомена. Толкова сутрини си беше обещавала, че никога, ама никога повече няма да анализира минали думи, минали мисли, минали случки, минали „ако“. И колко вечери отново беше пренареждала пъзела на рицарския лагер… Колко? Много! Безброй пъти по много. Толкова много, че ако имаше съревнование по анализиране на минало, тя сто процента щеше да го спечели без никаква конкуренция.
Да, неминуемо бе да се срещнат. Щяха да се срещнат. Всичко бе въпрос на време и на ситуация. Лейн го знаеше и беше готова. Беше се подготвила старателно, беше градила стратегия за момента, когато неминуемото настъпи – добре обмислена, начертана, планирана, изградена, надградена и стабилна стратегия. Или поне така изглеждаше. Но обикновено, както се случва при всички стратегии А (заради тях се правят и резервни стратегии Б), нещо липсваше. На тази, на детайлната стратегия на Лейн по програмирани и непрограмирани срещи с Чан ѝ липсваше рожден ден, бар, момче и целувка. В стратегията, която си бе изградила, се очакваше в момента на случайната среща Лейн да бъде хладна, делова и сдържана. В момента на реалната случайна среща Лейн беше ярка, страстна и с чужда ръка на задника.
По дяволите! А дори не беше пила бира!
Надяваше се да отвори очи и всичко да се окаже някаква безумна реакция на шантавото ѝ въображение. Така си беше – въображението ѝ беше от шантаво по-шантаво, но и то не беше достатъчно шантаво-подготвено за срещата с теменужения поглед, който пренареждаше всичко. Всичко… по всяко време и на всяко място. Оказа се обаче, че два месеца са крайно недостатъчни, за да пренаредиш капризите на оная майтапчийка – съдбата.
Съдбата си знае работата, Лени, колкото и да я буташ, колкото и да се опитваш да я отклониш от пътя, тя те води точно там, където е решила. Голяма инатчийка е, имай го предвид.
– Имам го предвид, бабо, и какво от това… Какво ми помага това знание в този случай? Какво ми помогна и преди? Ето, вече съм на седемнайсет и отново… – Вътрешният ѝ глас се опитваше да надвика бумтенето на сърцето.
– Лени, виждам, че се познаваш с брат ми… не знаех…
Гласът му беше все така вълнуващ, но в него имаше някакви нови нотки, непознати. Звучеше различно.
– Чан, братле, честно, не се познаваме. – Русият се беше дръпнал от нея, без тя изобщо да разбере, и гледаше някак виновно. – Не знаех, че това е оная Лейн. Това оная Лейн ли е? Не я познавам, честно, не знаех… Тя ми се нахвърли, братле. Ако знаех, никога нямаше да я… – Звучеше като третокласник, чиито родители са го хванали да пуши тайно в гаража.
– Няма проблеми, Дерек. Да, това е оная Лейн… Лени. – Теменуженият поглед се изпъстри с малки черни точици, сякаш корабчета си устройваха състезание. – Лени, радвам се да те видя и… честит рожден ден, в случай че тортата зад бармана с надпис „Хепи Лейни дей“ е твоя!
– Да, моя е, благодаря! – Гласът ѝ излъчваше онази леденост, която се опитваше да внуши и със стойката си. Надяваше се, че никой не забелязва как неистово треперят краката ѝ, а ако не беше хванала здраво облегалката на високото столче, най-вероятно сега щеше да е отново на пода, в краката му, досущ като в началото. – Дяволска работа! – промърмори си под нос, докато се опитваше да диша нормално.
Сякаш кармично ѝ беше предопределено да се срива всеки път когато срещне синьо-виолетовия му поглед. Подсъзнателно усещаше и погледите на приятелките си, които вторачено ѝ изпращаха безмълвни послания: Няма да се скапваш, не точно сега, не точно тук. Нали си силна, нали си смела, нали си друга… Дръж се, Лени!
– Изглеждаш ми променена. – Чан мина зад гърба ѝ и застана от лявата ѝ страна, подпирайки се небрежно на бара и оглеждайки я недискретно от глава до пети. – Определено има нещо различно у теб.
– Секси е – изстреля Дерек, явно решил, че обстановката е поразведрена. – Много е секси, брат.
Така де, идеята беше да бъде секси и ако имаше списък с идеи, срещу тази вече трябваше да се мъдри тикче „изпълнена“, и то по най-успешния начин. Казват, че когато си постигнеш идеите, трябва да се чувстваш удовлетворен. Тогава защо вместо удовлетворение изпитваше паника? Защо вместо свободата на волеизявата усещаше себе си като хванато в капан животно?
– Секси е и вкусна… има вкус на малини – изхили се цинично Дерек, намигайки ѝ свойски или поне опитвайки се да ѝ намигне цинично, защото още преди да довърши изречението си, отпечатъкът от дланта ѝ красеше лявата му буза във вид на яркочервено петно.
– Секси, вкусна и луда, предупредих те, не се оплаквай. – Смехът на Чан и останалите я съпроводи до масата, докато тя сядаше на стола си, опитвайки се да съхрани последната капка от останалото ѝ минимизирано достойнство.
– Бас ловя, че не ти стиска да целунеш Чан.
Погледът, който Лейн хвърли на Валънтайн при тези думи, накара приятелката ѝ да млъкне моментално и извинително да ѝ се усмихне с лешникови очи, преливащи от невинност.
– Вал, недей, защото, както се е отприщила, и ти ще отнесеш нещо. – Ан се усмихваше с разбиране. – Лени, да не ти пука! Нали не ти пука? Кажи, че не ти пука! Защото, ако ти пука, аз ще ги подпукам. Само кажи!
Лейн не се и съмняваше, че Анели е способна да разнищи момчетата на бара, които продължаваха да се смеят гръмко, сочейки към тяхната маса.
– Знаете ли, аз пък се влюбих – заяви Марта, която винаги беше притежавала способността да изсипе нещо от нищото, ей така, и да преобърне нещата. И сега направи точно това – обърна разговора на 180 градуса по възможно най-невинния начин. – Беше дебел, после не беше. Беше мил, после не беше. Беше готин…
– После не беше – довърши изречението ѝ Валънтайн. – Я разказвай, разказвай, няма да ти се размине само с някакви такива „беше – не беше“.
– Е, то няма кой знае какво за разказване.
– Да бе, влюбила се и няма какво… Давай данни веднага – ръст, коса, очи, усмивка, номер на боксерки и прочее детайли, искам ги веднага.
По лицето на Марта плъзна обичайната червенина и тя смутено изхихика.
– Чак до номера боксерки не сме стигали.
– А докъде стигнахте?
– Ами… такова… нали знаеш…
– Не знам и не се дръж като петнайсетгодишна, вече си почти на осемнайсет, давай подробностите, че направо ще си изям ушите от любопитство – тракна със зъби Вал, показвайки точно как смята да си изяде ушите – шумно и стръвно.
– Ами… запознахме се на курса по йога и намерихме много общи теми – поде Марта, играейки с чашата си, като прокарваше върха на показалеца си по ръба ѝ, бавейки отговора си, а Валънтайн шеговито тропна по пода.
– Аха, не ми разправяй сега, че само сте си плещили врели-некипели, защото…
– Вал, стига си я прекъсвала – каза Лейн, докато полагаше усилия да се върне в действителността, като преди това дойде на себе си.
Повтаряше си, че всъщност нищо не се е случило, няма нищо кой знае какво, нищо скандално, не ѝ пука и изобщо няма абсолютно никакво значение кой кого е видял да целува. Тя няма нищо общо с цялата тази работа. Въобще – всичко се въртеше около думата „нищо“. Искаше ѝ се, наистина ѝ се искаше да „няма нищо“, а още повече ѝ се искаше „наистина нищо да не се беше случило“. Но се бе случило нещо и сега номерът беше да го унищожи. Опита се да се съсредоточи в разговора на приятелките си.
– Ами говорихме си, много си говорихме, всъщност за пръв път срещах някого, с когото мога да прекарам часове, без да ги усетя, и най-важното – без да мисля как ме възприема, дали ме харесва и въобще – без да ми пука. Той бе там по същата причина, по която бях и аз – бяхме дебели и беше суперлесно да не се налага да се извиняваме за това. Макар че мен ако ме питате, той хич не беше дебел, напротив – всеки грам му стоеше зверски секси – разказваше Марта, но при тези думи сведе скромно очи и се изчерви.
– Опс, опс… ето я тигрицата, будна. – Анели тупна шумно по масата и чашите се раздрънчаха. – Точно така, моето момиче, браво! Само така!
– Толкова много общи неща намерихме, момичета, вярвате ли ми? Говорили сме по цели нощи, без да усетим как минава времето. Или поне аз не усещах – додаде Марта и прехапа долната си устна.
– Ама у вас или у тях – прекъсна я отново Вал, която беше кръстосала крака и се люлееше на стола, който вече скърцаше заплашително.
– В градината – там не допускаха външни хора по стаите, имаше строг режим.
– За да не ви внесат храна ли? – Вал плякна с дъвката, а Лейн я изгледа остро. – Какво? Предполагам, че им е било забранено да си внасят храна и прочее. Макар че, като се замисля, момчетата не са храна. Поне не и за тялото. Поне не и в онзи смисъл.
Тя се засмя шумно, на Марта като че ли не чу последния ѝ коментар и продължи замислено.
– А, да, не можеше да се внася храна, но едва ли само затова беше забранено. Както и да е. Разхождахме се с часове в парка и си говорехме, и въобще всичко беше идеално.
– Ама какво, трактати ли развивахте?
– Вал, стига де, нямаш представа какво е да си дебел. Това може да го разбере единствено човек, който се е чувствал по същия начин. Който е гледал огледалото и му се е искало да го направи на малки парченца. А после и парченцата да направи на малки парченца, и после парченцата пак – докато никъде не можеш да видиш онова отражение, което не желаеш да виждаш никъде. Между другото – аз съм счупила няколко огледала у нас… и парченцата съм им чупила.
– Казват, че да счупиш огледало, означавало седем години нещастна любов – вметна Лейн, спомняйки си как, когато беше на девет или на десет години, докато си играеше на принцеси, изпусна едно малко огледалце на майка си и то се разби с трясък на земята на стотици малки късчета, а майка ѝ изпадна в истерия, крещейки, че огледала „не бива да се чупят“.
Не се притеснявай, Лени, това са бабини деветини – успокои я баба ѝ. – Няма начин точно ти да имаш нещастна любов.
Ако смяташе правилно… може би кармата щеше да действа още няколко месеца или пък може би свършваше именно в този момент.
– Така си е май, аз досега щастлива любов не съм имала, явно е крайно време да престана да чупя огледала – въздъхна Марта и отметна един кичур, който беше паднал над очите ѝ.
– Вече нямаш никаква причина да чупиш огледала, скъпа, огледалата те обожават, а и момчетата те обожават, виж го оня рошавия от групичката на Чан как те е фиксирал, ченето му ще падне в деколтето ти, ако още малко наклони стола си напред – кимна с глава към бара Анели, където все така продължаваха да ги обсъждат.
– Мислиш ли, че гледа мен? – попита Марта и кокетно-притеснено подръпна деколтето си нагоре, но колкото и да го дърпаше, то продължаваше да изглежда все така щедро изобилно.
– Какво има да му мисля, само да му намигнеш и ще лази в краката ти. Свиквай с новото положение, бейби, вече си мъжемелачка!
– Юпи! Отборът на мъжемелачките на линия – вдигна тост Вал, като се изправи, тържествено вдигнала зелено-червеникавия си коктейл с две чадърчета. Третото лежеше счупено на масата. – Пия за това! И за Лени, разбира се. Хей, Лен, я го давай по-ведро! Какво си увесила нос?!
– Явно брат ми не се е представил добре… – Чан се беше материализирал зад Валънтайн. В този момент той се стори на Лейн още по-висок и още по-хубав, а очите му – още по-пронизващи. Все едно успяваше с поглед да надникне в душата ѝ и да разчете всичките ѝ мисли. Надяваше се да няма подобни способности. – Шегувам се, разбира се. – Чан се засмя малко пресилено. – Нали си ме знаете, момичета, шегаджия съм.
– Точно като шегаджия не те знаем – скръцна ядно със зъби Ан.
– Казах… „момичета“ – не ѝ остана длъжен Чан, мятайки най-чаровната си усмивка. – Извинете, че ви прекъсвам, само за секунда, обещавам. – След което, без много да се церемони, се наведе над Лейн, която дишаше така, все едно току-що въздухът в заведението бе свършил за втори път. – Лейн, искам да те помоля нещо.
Усмивката му се беше скрила така мигновено, както се и бе появила, и изражението му бе придобило онази сериозност, която ѝ напомни за часовете по математика, в които Чан излизаше на дъската, за да реши с лекота поредната суперсложна задача, над която всички скубеха косите си. И в този момент имаше вид на човек, който няма проблем със суперсложните задачи. Изглеждаше ѝ пораснал, зрял, сериозен, като човек, който не се спира пред никакви задачи и има решение.
– Да? – Думата се отрони толкова тихо от устата ѝ, че приятелките ѝ не бяха съвсем сигурни, казала ли я е, или не.
– Обади ми се, моля те, трябва да поговорим. Моля! – Настойчивостта, с която произнесе последната дума, прозвуча като звук от плесник и преди Лейн да каже каквото и да било, Чан се наведе още повече и остави на масата подложка от чаша, на която бе надраскан номерът му. Усети уханието му като разтърсващ взрив, който разрушава всичко, градено с дълги усилия. Ухаеше на опасност. Много опасна опасност. А Лейн още от малка обожаваше да си вре носа в най-опасните неща. Навик. Лош, но неин. Опасен. – И между другото… Лени, изглеждаш зашеметяващо, поразително, изумително и разтърсващо красива.
Това май бяха единствените думи, които останаха да звучат от вечерта. Разказът на Марта как Бен – дебеланкото, който не бил дебел, но бил секси – се оказал обикновен бройкаджия, някак си бе като ехо на гласа на Чандлър: „Лени, изглеждаш зашеметяващо, поразително, изумително и разтърсващо красива“. Беше си мечтала да чуе точно тези думи, а стомахът ѝ се бе свил така, все едно беше чула: „Ужасна си, разтърсващо ужасна и непривлекателна“.
– Представяте ли си, след като дни наред сме си говорили, споделяли сме си лични неща, тоя решава, че може да ме опипва под полата само защото ми е казал: „Знаеш ли, днес си много хубава, май си поотслабнала“. Представяте ли си?! „Май си поотслабнала“? Май?! Хубава съм била, защото съм поотслабнала… май… Демек може да ме опипва, защото сланините по мен са понамалели. Май… Не, Ан, не протестирай, точно така го почувствах. Почувствах се като отвратителна дебелана, която си проси някакъв там да ѝ диша учестено във врата, защото няма друг избор. Защото има няколко килограма отгоре и тия килограми се превръщат в разрешително за всеки похотливец. Защото, видиш ли, си мисли, че не просто няма да възразя, ами и ще съм поласкана. Ето в този момент си казах: „Дотук бях с пиците, започвам да консумирам нещастници“. Лейн, вероятно ако бях смела като теб, Бен щеше да го отнесе сериозно, но за мой срам не издържах и се разревах. Беше гадно и унизително, защото той си мислеше, че плача, понеже съм влюбена в него, а аз плачех, защото осъзнах как цялата ми илюзия, че съм намерила сродна душа, е просто сапунен балон, който се спука и ме обля с неприятна лепкавост. Ръцете му бяха лепкави, дъхът му беше лепкав и думите… бррр…
Вал мъдро заключи, че всички момчета са отрепки и не заслужават грам внимание. Лейн механично се съгласи.
– Не заслужават грам внимание. Момчетата. Всичките.
Почти като в мъгла си спомняше как вървяха по Сентрал Авеню и пляскаха по дупетата някакви момчета – от тия, дето не заслужават грам внимание. Залогът бе – който удари най-много, печели шоколадова торта от „Андре“.
* * *
– Каква е тази торта, Лени? – бе попитала майка ѝ, която стоеше на вратата и се канеше да влезе.
– Не виждаш ли, мамо, шоколадова.
Не ѝ се отговаряше на глупави въпроси. Имаше други, които чакаха отговор – там на листчето, надраскани с тъмносиня химикалка.