ПРОЛОГ
Ефрейтор Джаки Маршал
Юни 1997
– Сигурно има по половин килограм във всяко. – Ейб побутва пликче с марихуана с върха на молива си. Кухненската маса е покрита с тези пликчета, както и с пачки пари. – Ще стрелям напосоки и ще кажа, че има още много в този апартамент, приличащ на долнопробен вертеп.
Надничам към човека, когото хванахме току-що. Той е закопчан с белезници и лежи по корем под бдителния поглед на друг полицай, преди да бъде откаран за записване в ареста. Мършав деветнайсетгодишен избухлив младеж.
– Не знам за теб, но аз нямаше да бия приятелката си, ако всички тези наркотици бяха в къщата ми.
Съседите чули звук от счупено стъкло и заплахите за смърт, които отправял, затова се обадили на 911. Младежът ни осигури причина да разбием вратата, когато отправи редица расистки обиди, а после заплю Ейб в лицето. Ето така намерихме окървавената блондинка и това.
Сега парамедиците се грижат за разрезите по лицето ѝ, докато ние чакаме да се появи някой от отдел „Наркотици“.
Ейб прокарва абаносова ръка по бузата си.
– Колко мислиш, че струва?
– Зависи колко е добра. Десет бона. Може би двайсет.
Той изсвирва тихо.
– Аз съм в грешния бизнес.
– Не си само ти. Просрочихме плащането за ипотеката миналия месец. Блеър ми казваше, че не можем да си позволим тази къща. Трябваше да го послушам. Но истината е, че не бях планирала да забременея в онзи момент. Не че съжалявам, че родих Ноа. Просто очаквах да съм заслужила няколко нашивки, преди да затъна до уши в пелени и адаптирано мляко.
– Не се тревожи, съвсем скоро ще изкарваш истински кинти, сержант Маршал – присмива се Ейб и на бузите му се появяват трапчинки. Нарича ме така, откакто преди няколко месеца взех изпита и ме включиха в списъка с повишения. – Само недей да забравяш за нас, патрулиращите ченгета, когато започнеш да забождаш звезди на яката си!
– Ставаш смешен – обръщам поглед към него.
– Така ли? Ти си адски амбициозна жена, Джаки, и залагам на теб срещу половината клоуни тук, включително присъстващите. – Той въздиша. – Но дните ми няма да са същите.
– Ще ми липсва работата с теб, Ейб.
След седем години не се доверявам на никого в полицейското управление в Остин и в живота така, както на Ейб Уилкс.
Той изсумтява насмешливо.
– Не се тревожи! Ще ме виждаш достатъчно често. По дяволите, Ноа вероятно ще прекарва повече време в моята къща, отколкото в твоята.
– Дина успява ли да се справя сега, след като си има и нейно бебе? Не искам Ноа да ѝ е в тежест.
Ейб разсейва тревогата ми.
– Дина ще ти открадне това дете, ако не внимаваш. Тя настоя.
Не съм сигурна кой от двамата, Дина или Ейб, предложи да се грижи за Ноа, докато аз и Блеър работим. Не съм виждала друг зрял мъж да обича толкова безумно едно малко момченце, колкото Ейб обича моя син.
– Твоята красива жена е истинска благословия. Иска ми се да я беше свалил и да се беше оженил за нея преди години. Щеше да ми спестиш сума ти пари от сметки за ясли.
Ейб се мъчи да озапти сияйната си усмивка, не би било уместно, предвид настоящата ситуация.
– Бих казал, че бяхме доста бързи, нали?
Ако трябва да съдя по това, че се виждаха само от три месеца, когато разбраха, че чакат бебе, и седмица по-късно се ожениха в кметството, бих се съгласила.
– Майка ти осъзна ли се вече?
Като добра християнка, майката на Ейб беше повече от недоволна, когато разбра, че нейният двайсет и осем годишен син е направил бебе на осемнайсетгодишно момиче. Осемнайсетгодишно бяло момиче. Срещала съм Кармел Уилкс. Не вярвам, че има проблем със самата Дина. По-скоро се тревожи, че други хора няма да са съгласни с брака на Дина и Ейб и че това ще предизвика проблеми. Колкото и прогресивен да е Остин, наоколо все още има много омраза, когато става дума за цвета на кожата.
Ейб свива рамене.
– Бавно, но сигурно.
– Обзалагам се, че прекрасната малка Грейси помага.
Неизбежно е – секунда след като някой спомене името на дъщеря му, лицето на Ейб се разтваря в широка усмивка. Кани се да каже нещо, вероятно иска да ми разкаже някоя нова история за сладкото си момиченце, когато по радиото се чуват пращене и гласове.
– Кавалерията е тук – потупвам стомаха си. – И това е много хубаво. Умирам от глад. Да откараме в ареста тази отрепка и после да си вземем нещо за ядене!
– Хей! – Гласът на Ейб спада до шепот. – Чудя се колко честни мислиш, че са момчетата от „Наркотици“.
– Достатъчно. Защо?
Шоколадовокафявите му очи се извъртат към пачките с пари.
– Няма ли да е лесно една от тези да изчезне?
Това е въпрос, който не поставяш, особено когато си в униформа и стоиш пред купчина с наркотици.
– Много лесно, обзалагам се.
ГЛАВА1
Ноа
Април 2017
Остин, Тексас
– Ехо?
Отговаря ми изкривена поредица от кодови думи по полицейската радиостанция, която се носи по тъмния коридор.
Сърцето ми се свива.
Тя още е будна.
Изритвам прашните си кецове и се завличам до задната част на къщата.
– Здравей, мамо! – подхвърлям възможно най-небрежно, докато подминавам изгърбеното ѝ над кухненската маса тяло.
На ръба на една чиния, останала от вечеря, дими цигара, на ръка разстояние има почти празна бутилка евтино уиски, а до нея небрежно захвърлен лежи коланът за пистолета на мама.
Не знам защо се надявах на нещо различно тази вечер. Прибирам се вкъщи и заварвам една и съща картина от седмици.
– Къде беше цяла вечер? – Тексаският ѝ носов говор винаги става по-тежък, когато пие.
Отварям вратата на хладилника.
– Сряда е.
Тя по-скоро накланя глава, вместо да я вдигне, и зърва баскетболната топка под ръката ми.
– Да. Не мога да ти насмогвам.
Мога да посоча, че няма с какво толкова да ми насмогва. Аз съм създание на навиците. Ако не съм на работа, значи, съм с приятели, тренирам във фитнеса, правя дължини в басейна или подхвърлям топката. Ходя на едни и същи игрища всяка сряда вечер, откакто се върнах в Тексас преди седем години и започнах да посещавам Тексаския университет.
Вместо да споря обаче, отвинтвам капачката на кутия с портокалов сок и го вдигам към устата си. Като се надявам да не ме смъмри, че не използвам чаша. Някога, когато не се отправяше към шкафчето с алкохол в мига, в който се върнеше от работа, тя правеше точно това. Също така ми напомняше да не тупкам топката в къщата и веднага да нося потните си дрехи в пералнята, за да не мирише стаята ми на шкафче във фитнес.
Сега доста често дори не си прави труда да преоблече униформата си.
Сякаш за да си докажа нещо, оставям топката да удари плочките веднъж... два пъти... и я притискам към хълбока си след третия, а кънтенето от тупкането по пода увисва във въздуха.
Чакам.
Надявам се.
Нищо. Тя не се оплаква от нищо, докато седи там с полузатворени очи и с разрошена късо подстригана руса коса, а умът ѝ е зает с нещо далече отвъд шарката на дъбовата маса, в която се взира. Вече изобщо не ѝ пука за добрите обноски. Единственото, което прави през тези последни няколко седмици, е да седи на кухненската маса и да слуша по пращящото радио доклади за обири, домашно насилие и десетки други престъпления по време на нощната смяна на полицейското управление в Остин.
Нейното полицейско управление, защото сега тя е началник. Жена началник на полицията в един от най-големите градове в САЩ. Изумителен подвиг. Тя задържа тази позиция две години.
И доскоро изглеждаше, че я държи добре.
Започвам да кашлям от застоялата смрад на цигарен дим и отварям прозореца над мивката. Влиза свеж пролетен въздух. Никога не съм мислел, че ще го кажа, но ми липсва миризмата на лимоново „Пронто“ и белина.
– Не забравяй да го затвориш, преди да си легнеш! Не искам да ни оберат – измърморва тя.
– Няма да ни оберат.
Живеем в „Кларксвил“, исторически квартал, един от най-хубавите в града, чист и смятан за безопасен. Но не мога да я виня, задето е предпазлива. Ченге е от трийсет години. Видяла е мръсното бельо на обществото. Вероятно знае за съседите ни неща, които биха ме накарали да извръщам очи, когато ги подминавам на улицата. И все пак и най-лошите райони в Остин са като детска площадка в сравнение с типичните бедняшки квартали.
Намръщвам се, когато поглеждам в мивката. Неръждаемата стомана е изпъстрена с черни петна.
– Да не си горила нещо тук вътре?
– Малко боклук.
Измъквам парче хартия с перфорации от едната страна. Прилича на откъсната страница от тефтер. През него с почерк, който не е на майка ми, е надраскано „16 април 2003“.
– Най-голямата грешка в живота ми. – Тя дръпва от цигарата си, а думите ѝ са бавни и провлечени. – Трябваше да знам, че Бетси не е единствената.
– Коя е Бетси?
– Вече никоя – промърморва тя, а след това казва още нещо, което не разбирам.
Пълня висока чаша с вода и я поставям пред нея, използвайки я за отвличане на вниманието, за да измъкна бутилката уиски от досега ѝ.
Мама все пак се опитва да сграбчи бутилката, но движенията ѝ са бавни и тромави.
– Върни ми я, Ноа! Веднага, чуваш ли?
Местя се в другия край на масата и завинтвам капачката много здраво, макар че тя вероятно може да я отвори въпреки това. За жена с нейния ръст (сто шейсет и два сантиметра и петдесет и девет килограма), тя е цялата в мускули. Поне беше цялата в мускули. Гъвкавото ѝ тяло е започнало да се отпуска вследствие на ежедневната алкохолна вечеря.
– Тази вечер пи достатъчно.
– Кой си ти, че да кажеш кое е достатъчно? Няма достатъчно уиски на света за това, което направих – опипва четирите сребърни звезди на яката на униформата си така, сякаш е готова да ги отпори.
Значи, ще бъде една от онези вечери. Но кого заблуждавам? Онези вечери, в които започва несвързан брътвеж за това как не заслужава да бъде началник, са все по-чести напоследък. Липсват ми дните, когато всичко, от което се оплакваше, бяха тъпите закони и липсата на финансиране за управлението.
Въздишам.
– Хайде! Ще ти помогна по стълбите.
– Не – изръмжава тя.
На челото ѝ се появява упорито намръщване. Единайсет и половина е. Обикновено е заспала преди девет, така че това е необичайно късно време за нея. И все пак, ако обърне няколко чаши вода и си легне, може би до сутринта ще бъде готова за работа и ще е само леко неразположена.
Сгъвам сто осемдесет и осем сантиметровото си тяло в стола срещу нея.
– Мамо?
– Добре съм – измърморва тя.
Челото ѝ се набръчква от раздразнение, докато се бори с пакета цигари.
Иска ми се да съм ѝ ядосан. Вместо това съм тъжен и безсилен. Сигурен съм, че ми е нужна помощ, но нямам представа към кого да се обърна. Последния път, когато тя се хвана така за бутилката, бях на единайсет. Двамата с татко още бяха женени и тогава той се справи. Но татко я заряза. Сега има нова съпруга и семейство и води обикновен живот в Сиатъл. Не е създаден да бъде мъж на ченге, особено на някое толкова амбициозно, колкото е майка ми.
Тя би ме одрала жив, ако споделя с познатите си от полицейското управление в Остин за проблемите ѝ с пиенето. Има твърде много хора, които търсят причина да се отърват от жена началник. А това би било една добра причина.
Мога да отида при вуйчо Сайлъс. Той е областен прокурор и не би искал избирателите да открият, че сестра му, началникът на полицията, е пияница. Трябваше вече да съм отишъл при него, но се надявах, че това е етап, нещо, с което тя ще се справи сама.
Може би с малко натиск от нас мама може отново да изтрезнее. Направи го веднъж преди години. Отказа се изведнъж. Тя е толкова корава! И може отново да победи алкохола.
Ако поиска.
Намалявам звука на полицейския скенер.
– Мамо?
Очите ѝ се отварят. Нужен ѝ е миг, за да ме фокусира, но най-после успява.
– Как мина баскетболът?
– Размазаха ни.
– С кого игра?
– Дженсън, Крейг. Обичайният отбор.
– Дженсън и Крейг... – промърморва. Погледът ѝ се плъзга по ръцете ми, дълги и оформени от часовете вдигане на тежести и плуване. Мама се усмихва. Блудкаво е, но виждам тъгата зад пиянската маска. – Станал си толкова силен и независим, Ноа! И умен. Толкова умен! Знаеш, че те обичам безумно, нали?
Побутвам чашата с вода към нея.
– Пийни си, мамо! Моля те!
Тя ми угажда, като изпива половината, но после се пресяга към чашата с уискито и глътва и нея.
– Кога трябва да си на работа утре?
Ако мога да я хвана на сутрешното кафе, когато е трезва и все още усеща болката от тази вечер, вероятно ще успея да започна сериозен разговор.
Вероятно мога да стигна до нея.
– Пораснал си добър и честен мъж – мърмори, без да ми отговаря. – С теб всичко ще бъде наред.
– Ето. Ще ти налея още една чаша вода. – Пълня още три и ги подреждам на масата пред нея. – Пий! Моля те!
Тя се пресяга за първата неохотно.
– Ще отида горе да си взема душ.
Обзалагам се, че след като вече няма пиячка, тя ще се качи с клатушкане и ще заспи по очи в униформата си още преди да изляза от банята. Навеждам се да взема бутилката изпод стола.
– Той също беше добър и честен мъж – мърмори тя.
– Ще намериш някой друг. Още си млада.
Прави и това, когато се напие – говори за татко, за това как тя е виновна за развода. Веднага след това казва, че е ужасна майка, защото ме е изоставила и му е позволила да ме вземе в Сиатъл преди толкова много години, тъй като е била убедена, че едно момче има нужда от баща си.
– Не. Не баща ти... Ейб.
Замръзвам.
Не съм я чувал да споменава това име от години.
– Ейбрахам? Ейб? – питам предпазливо.
– Хммм – кимва. И тъжната усмивка отново докосва устните ѝ. – Помниш го, нали?
– Разбира се.
Той беше високият мъж с абаносова кожа и широка усмивка, който ме научи да дриблирам. Беше партньор на мама в полицията години наред и един от най-добрите ѝ приятели.
Докато не беше убит от дилър на кокаин, а след смъртта си беше заклеймен като корумпирано ченге. Бях на единайсет, когато умря. Не знаех какво означава това. Разбирах само, че стореното от Ейбрахам Уилкс е лошо. Цялото нещо влезе в новините на щата и засили и без това осезаемото расово разделение в общността. То накара мама да започне да пие и съм съвсем сигурен, че разби семейството ни.
– Той беше добър човек. – Гласът ѝ се отнася заедно с погледа ѝ, а очите ѝ започват да се пълнят. – Беше добър и честен човек.
Връщам се обратно към масата.
– Мислех, че е бил крадец и е продавал наркотици.
Тя се усмихва, докато дръпва още веднъж от цигарата си. Звукът е тъжен и празен.
– Така мислят всички, защото те ги накараха да мислят така. Но ти... – Тя мушка въздуха с пръст. Обичайно гладките ѝ и подрязани нокти са изгризани до живеца. – Ти трябва да знаеш истината. Аз искам да знаеш, че той беше добър човек, а ние сме лоши, лоши хора.
– Кой е лош?
Отчаяно искам да дръпна стола, отново да седна срещу мама и да чуя това, което се опитва да ми каже. Но също така не мисля, че в този момент тя си дава сметка какво разкрива. А не искам да ѝ давам възможност да се осъзнае и да замълчи.
Тя хвърля пакета с цигари на масата, като пръсва половината, преди да намери една, която да запали.
– Знаеш ли, че той съсипа Дина. Заради него тя и красивото им момиченце избягаха от града. Грейси беше толкова малка, когато Ейб умря! Той винаги се усмихваше, когато говореше за нея. – Мама също се усмихва на спомена. – Тя има зелените очи на Дина, пълните устни на Ейбрахам и непокорните му къдрици. А кожата ѝ... Цветът ѝ е прекрасен, като карамел и...
– Мамо! – отсичам. Надявам се да я върна към темата. Слабо си спомням детето на Ейб – сладко момиче с големи очи и дива коса, но не искам да слушам за него сега. – За какво говориш? Кой е направил какво?
– Не започна точно така. Или... Предполагам, че е. Но от неговата уста звучеше правилно.
– За кого говориш? За Ейб ли?
Главата ѝ се поклаща назад и напред лениво.
– Не заслужавам да съм началник, но това беше страхотен морков. По-добър от тоягата. Тя се падна на Ейб. Не че можеше да бъде купен. Просто беше на грешното място в грешното време. Заради мен.
– Не говориш логично.
Челюстите ѝ се стягат и очите ѝ се заковават върху точка зад главата ми.
– Това, което позволих да се случи... Със същия успех можех да дръпна спусъка. – Тя смачква едва запалената цигара в купчината пепел. – Продадох душата си на дявола за това, което направих, и няма връщане назад.
– Какво?
– Разбира се, трябваше да знам, че той ще чака в храстите като лукава лисица, за да го използва срещу мен.
– Кой?
– Просто помни, че имах добри намерения. А той ми се закле, че не е знаел за възрастта ѝ. Обеща повече да не го прави. – Мама изсумтява. – Искам да знаеш, че Ейб беше добър човек. – По бузата ѝ се плъзва сълза, а погледът ѝ се спира на мен. – Опитах се да оправя всичко. Но не можах да се изправя пред нея. След цялото това време не можех да призная какво съм ѝ причинила. Аз съм страхливка. Не началник. Страхливка.
По гърба ми минава тръпка.
– За кого говориш, мамо?
Тя поклаща глава.
– Сигурно мрази баща си. Няма причина да го обича. Но за мен е важно да научи. Кажи на Грейси, че е бил добър човек. Ще го направиш, нали?
Безмълвен съм. Опитвам се да разгадая смисъла зад разбърканите ѝ думи.
– Мамо... какво се опитваш да ми кажеш?
Адски прилича на признание. Но за какво?
Тя отваря уста да говори, но нищо не излиза, докато се взира в мен. В сините ѝ очи, които имат същия оттенък на метличина, какъвто имат и моите, тлее измъчена сянка. Чакам я да обясни.
Най-накрая щраква запалката и оставя пламъчето да танцува за миг, преди да дръпне палеца си и да го изгаси.
– Върви в леглото и остави спящите кучета на мира! Така е по-малко вероятно да те захапят. – Усмихва се. – Той винаги е обичал тази поговорка. Всеки път когато го притисках, всеки път когато му казвах, че са се забъркали в нещо лошо.
Сякаш можех да заспя след чутото.
– Мамо!
– Помниш ли Хал Фълчър?
– Адвокатът ти ли?
– Погрижи се да го посетиш! Не чакай дълго! Те нямат много време.
„Какво? Защо?“
– Върви да се къпеш!
Тя довършва първата чаша с вода, после изгълтва и втората. Няма да получа разбираем отговор от нея тази вечер. Разговорът трябва да продължи на сутринта, но не мога да си представя как ще го започна.
Навеждам се да я целуна по челото, а тя се протяга и дланта ѝ обгръща наболата ми брада в жест на привързаност.
– Много те обичам! Помни го винаги!
– И аз те обичам! И ако не си в леглото, когато свърша, ще те метна през рамо.
Тя знае, че това не е празна заплаха. Правил съм го преди.
Отговаря с кух смях, после засилва полицейското радио и клепачите ѝ започват да натежават. Още пет минути и ще е заспала тук, на масата.
Гласът на диспечера не заглушава напълно тежката ѝ въздишка.
– Ти ще се справиш.
* * *
Смъквам дрехите си и ги хвърлям в ъгъла. Ще се заема с тях по-късно. Както и с четината, покриваща челюстта ми. Или пък не. Утре вечер ще ходим на улица „Рейни“ да пием по едно и гаджето на Дженсън ще доведе приятелката си Дейна, с която се запознахме миналата седмица. Тогава също бях забравил да се обръсна и изглежда, на нея ѝ хареса.
Просто стоя под горещата струя вода известно време и я оставям да се стича по кожата ми с надеждата да стопи безпокойството, което се е настанило върху раменете ми. Мама се държеше различно тази вечер. Почти откачено. Фактът, че спомена Ейб, ме изненада. Тя понесе смъртта му много тежко. Точно тогава започна да пие много първия път.
И какви, по дяволите, бяха тези приказки за моркови и тояги и за това как е продала душата си?
Вдишвам аромата на шампоана, докато трия скалпа си. Проклети драматични пиянски дрънканици! Не мога да си представя за какво мисли, че е виновна. Тя е награждаван полицейски началник. Уважавана е в общността. Умна и забавна. Когато не е пияна.
Тя е моята майка!
В този момент в къщата отеква изстрел.
