ГЛАВА 1
Мартас Винярд,
Масачузетс
Хенри Гарисън седеше на стъпалата на задната веранда, загледан в Атлантическия океан. Днес вълните бяха спокойни и ритъмът и неспирното им бучене извикаха спомен от детството му. Спомни си как в един момент небето беше съвършено синьо и без нито едно облаче, как в следващия връхлиташе някаква ужасяваща буря, а половин час по-късно светът отново ставаше светъл и спокоен. Това беше едно от нещата, свързани с острова, които винаги бе обичал.
Само ако и животът му се променяше толкова динамично! Всъщност всичко беше отишло по дяволите много бързо, но му се струваше, че възстановяването след това щеше да отнеме цяла вечност.
Докато чашата за кафе топлеше ръцете му, Хенри се съсредоточи върху плажа. Когато се вгледаше в онзи пясък, в съзнанието си виждаше как дядо му крачи бавно по него. Мъжът, който го беше отгледал, всеки божи ден изминаваше бреговата линия от край до край, оглеждайки плажа, който познаваше от десетилетия, сякаш търсеше да открие нещо ново. Връщаше се с някоя раковина или морски таралеж, все едно беше намерил съкровище.
Мамка му, колко му липсваше неговият старец.
Имаше моменти, в които обаче не му липсваше. Радваше се, че дядо му не бе доживял да види в каква каша той бе превърнал живота си. След ежедневната си разходка по плажа Алистър Гарисън сядаше на същата тази веранда с „Ню Йорк Таймс“ в ръце и пиеше двете си чаши кафе. Никога повече, защото би било прекомерно угаждане.
Контрол и дисциплина, моето момче. Това са ключовете към живота.
Да, дядо му не бе доживял да види как единственият му внук, златното момче, бе пропаднал заради алкохол и арогантност. Не му се бе наложило да гледа как Американската адвокатска колегия в Ню Йорк почти бе отнела правоспособността му да практикува. Не бе станал свидетел на разпадането на брака-мечта-за-таблоидите на внука си и Хенри определено беше доволен, задето не можеше да узнае, че скъпоценната му къща се продаваше, за да изплати безконечната върволица от сметки, които бе натрупал, докато бе женен. Беше купувал коли, къщи и всякакви други неща, от които изобщо не се нуждаеше.
Вече не притежаваше почти нищо от това. Беше пропилял всичко за гуляи, луксозни почивки и дрехи, чиито цени биха накарали дядо му да се обърне в гроба. Наложи се да разпродаде и останалата част от движимите и недвижимите си имущества, за да продължи да съществува.
Хенри стисна чашата за кафе в длани и си заповяда да остане тук, на верандата, и да не се прибира вътре в сравнително малкото, но красиво обзаведено бунгало. То беше дело на баба му и той си напомни, че се радва, задето и тя не беше станала свидетелка на трагедията му.
Беше опаковал неща от гардероба в по-малката от двете спални, когато се бе натъкнал на дървена кутия, съдържаща снимки от цял един живот. Имаше черно-бели и цветни. Някои бяха професионално направени – военната снимка на баща му, сватбената фотография на дядо му, портретът на Хенри от завършването на „Харвард“. Други бяха от различните фото-апарати, които дядо му беше използвал през годините. Кутията съхраняваше и Библия с щампована бяла роза. Принадлежеше на майка му.
Снимки на починалите. Снимки на хора, които се бяха усмихвали, бяха живели, бяха си отишли и го бяха оставили сам.
Не тези сладко-горчиви спомени обаче подтикнаха Хенри буквално да избяга от къщата.
Не. Причината бе малката бутилка скоч, която беше открил. Беше пълна почти наполовина. Той се беше вгледал в течното злато, знаейки точно какви са вкусът му, уханието му, почти усещаше как щеше да опари гърлото му. Беше се втренчил в него и бе пресметнал, че щеше да му стигне за три задоволителни чаши. Можеше да отиде до кухнята, да вземе една от кристалните, с които баба му толкова се гордееше, да седне и да полее цялата тази смърт.
Беше оставил бутилката на пода и бе излязъл от къщата. Бе вървял до малкото кафене през две пресечки от плажа, беше си поръчал дълго кафе и си беше казал, че може да държи чудовището заключено в онази стая. Просто щеше да продаде всичко, което беше в къщата, заедно с постройката.
Проблемът беше, че чудовището не живееше в бутилката. То беше постоянен спътник на Хенри.
Мобилният му завибрира и той въздъхна облекчено. Поне с работата можеше да се справя. Работата беше страст, зависимост, в която можеше да потъне. Остави чашата и отговори на обаждането.
– Гарисън на телефона.
– Здрасти, приятел. Как върви опаковането?
Уравновесеният глас на Дейвид Кормак се разнесе по линията и спокойствието му се предаде на Хенри. Намираше някаква странна смиреност в бившата звезда на НФЛ, преквалифицирал се в адвокат. Дейвид никога не губеше самообладание, никога не се ядосваше или разстройваше, но същевременно съумяваше да не изглежда дистанциран.
Целият свят на Дейвид се беше обърнал с главата надолу, всичките му надежди и мечти бяха станали на пепел, а той просто си беше намерил нова мечта и бе продължил.
Хенри можеше да се обзаложи, че Дейвид нито веднъж не се беше впускал в шумни пиянски скандали със съпругата си насред манхатънски ресторант в присъствието на тълпа репортери, увековечаващи всеки миг за идните поколения.
Всъщност Дейвид беше вдовец. И нямаше как да спори с жена си.
– Още не съм приключил. Пристигнах едва вчера. Ще опаковам всички лични вещи и ще оставя на хамалите да се оправят с останалото.
Нямаше желание да обсъжда с Дейвид факта, че седеше на задната веранда, защото се криеше от бутилка скоч. Дейвид си имаше достатъчно грижи.
– Как се справя хлапето?
Хлапето се казваше Ноа Лолес и беше единствената причина Хенри Гарисън все още да може да практикува адвокатската си професия в Манхатън. След катастрофалния му развод не разполагаше нито с влиянието, нито с финансите, чрез които да поддържа частната си практика. Най-добрият адвокат по наказателно право в Манхатън си беше изпял песента и този път го спасяваха единствено връзките му с невероятно влиятелното семейство Лолес.
Някога беше защитавал бъдещата съпруга на Райли Лолес в съда по обвинения в незаконно присвояване на средства и измама. Не че Ели имаше нужда от кой знае каква защита, при положение че беше невинна, но фактът, че я беше измъкнал от затвора, явно му бе спечелил симпатиите на клана и когато той бе изпаднал в затруднение, бяха откликнали. Парите, с които живееше, идваха от тях, тъй като към момента реално те бяха единствените му клиенти.
Разбира се, това означаваше, че трябва да направи огромна услуга на Дрю Лолес, главата на семейството и на мултимилиардната им компания, като наеме малкия му брат за младши партньор. Един отчаян мъж обаче правеше това, което се налагаше. Ноа не идваше като член на колегията по редовния начин, но името му висеше на проклетата врата.
– Не е толкова зле, колкото си мислиш.
Дейвид знаеше, че Хенри изобщо не беше склонен да приеме едно разглезено хлапе. Беше си имал работа с толкова много богаташки синчета, че му стигаше за цял живот.
Въпреки че се намираше на един от най-благоденстващите острови, не беше израснал в охолство. Къщата тук беше построена от прадядо му, капитан на корабче, още през двайсетте години на двайсети век и се предаваше на поколенията. Дядо му беше рибар, а баща му служеше в армията. След като баща му почина, Хенри беше израснал тук като жител на Мартас Винярд. Доста по-късно се беше превърнал в прекомерно привилегирован задник.
– Подозирам, че вероятно е много зле, така че не ми вдъхваш особено успокоение.
На Хенри му се искаше да не беше спирал цигарите. Никакво пушене. Никакво пиене. Никакъв случаен, неангажиращ секс. Целомъдрието започваше да го изнервя. Нуждаеше се от някое хубаво дело за убийство, и то скоро, иначе нямаше да знае къде да се дене.
– Хлапето е завършило академията „Крейгтън“. Там всички до един са богати непрокопсаници, които не са се трудили и ден през живота си.
– Не е такъв, за какъвто го смяташ, независимо че знаеш какъв е произходът му. На практика се е отгледал сам. Харесвам го. Освен това адски го бива с компютрите – каза Дейвид и ентусиазмът му се пренесе по линията.
– Не се изненадвам. – Семейство Лолес бяха натрупали състоянието си от технологии. „4Л Софтуер“ се славеше с иновациите си. – Нямам представа защо не се е насочил към технологичния сектор. Би могъл да работи в „4Л Софтуер“.
– Може би не го познаваш толкова добре, колкото аз. От време на време чети файловете, които ти изпращам. Или поне се преструвай, че си го направил. Някога е бил хакер и се е забъркал в неприятности. Нещата са ескалирали в насилие и сега иска да стои възможно най-далече от този свят. Когато влязъл в колеж, лекциите по право му допаднали и ето как се озовал тук.
– Да, големият му брат му е купил правна кантора. – И двама партньори. Нямаше как да пренебрегне това. – Сигурен съм, че притежава също и пентхаус за милиони. Убеден съм, че е изключително свестен.
– Престани със сарказма, моля те – смъмри го Дейвид. – Както се опитах да обясня, хлапето струва повече от парите, които носи със себе си, и е много полезно. Мрежата се срина и той я оправи много преди айтито, което повиках, да успее да стигне до офиса. Между другото, не би било зле да имаме компютърен специалист на щат.
Не би било зле да имат много неща, които за момента нямаше как да получат.
– Опитай да вместиш заплатата му в бюджета ни и пак ще говорим. Явно хлапето от „Крейгтън“ може да се справя дотогава. Как мина срещата с Кейлор?
Грег Кейлор беше бизнесмен от „Уолстрийт“, обвинен в убийството на бизнес партньора си. Полицията вярваше, че е имал страшно убедителен мотив. Много хора смятаха, че си струва да убиеш за четвърт милиард долара. Хенри искаше да забие зъби точно в подобен случай. Високопрофилен, с куп отработени часове и клиент, който можеше да си плати шибаната сметка. Да, искаше да се метне на този влак. Беше се върнал в Ню Йорк преди по-малко от година и повечето му случаи бяха незначителни. Няколко пъти беше работил про боно, mea culpa, „все още съм най-добрият“ дела, но беше време да се върне в светлината на прожекторите.
– Съжалявам, човече. Кейлор реши да наеме „Дъстин и Клаус“.
Гласът на Дейвид сякаш се напрегна.
– Какво каза?
Допреди три години Кейлор щеше да се моли Манхатънското чудовище да му бъде адвокат. Щеше да позвъни първо на Хенри Гарисън. Хенри щеше да е този, който да прецени дали случаят си заслужава времето му.
За нещастие, ставаше въпрос за настоящето.
– Няма значение – натърти Дейвид.
– За мен има.
Трябваше да се примири, но не можеше. Сега още повече от всякога, защото вече не беше просто Хенри Гарисън, адвокат. Беше член на „Гарисън, Кормак и Лолес“. Беше пропаднал. Колко ли щеше да е трудно да завлече и тях? В края на краищата нямаше такова намерение и първия път, когато се беше случило.
– Не искал адвокат, който е по-скандален от него самия – отговори сухо Дейвид. – Представяш ли си? Той е огромен задник, ако си въобразява, че да се разведеш със съпругата си актриса е по-скандално от това да налагаш бизнес партньора си до смърт със стик за поло. Бих искал да добавя, че беше твърде слаб като играч на поло. Не го искам за клиент.
Такъв си беше Дейвид. Гледаше от положителната страна на нещата.
– Трябва да го обмислиш, човече. Знам, че сме приятели отдавна, но може би ще се справиш по-добре сам.
Бяха водили няколкократно този разговор от вечерта, в която старият му приятел го беше посетил и му беше предложил да основат кантора. Хенри беше изтъкнал, че никой не иска за адвокат алкохолно зависим, който дори не може да задържи и съпругата си.
Дейвид от своя страна беше изтъкнал, че никой не би искал за адвокат провален спортист, който не се славеше с интелигентността си.
– Престани. Вече няма връщане назад. Впуснахме се в това и сме екип. А и знаеш, че не е чак толкова зле – подметна Дейвид. – Офисът е малък, но впечатляващ. Дрю Лолес знае как да избира недвижими имоти. Всички страшно се впечатляват от гледката. Вече привлякох двама клиенти и единият от тях е „Ракетите“. Скоро ще се въргаляме в пари. Нали си наясно какви могат да бъдат тези спортисти.
Хенри въздъхна облекчено. Дейвид от месеци се мъчеше да сключи договор с „Манхатънските ракети“. Никой не обичаше да обсъжда тази обществена тайна, но много професионални спортни отбори имаха абонаментни договори с адвокати по наказателно право. За всеки случай. Нямаше да се въргалят в пари, както той се беше изразил, но договорът щеше да им плаща сметките. А и си беше сериозна победа за приятеля му.
– Браво на теб, човече!
– Аха, новият им главен мениджър ми е стар приятел – приз-на Дейвид. – Но ти си този, който ми каза, че познатите ти са половината от бизнеса. Като стана дума за познати… Носи се слух, че група нюйоркски риалити звезди са отседнали в Мартас Винярд до края на лятото. Без камери. Очевидно е време за ваканция, така че може да са в настроение за сключване на договори.
Той изстена. Не искаше да навлиза в този свят. Познаваше елита на развлекателната индустрия и тези хора бяха достатъчно лоши. Риалити шоутата бяха, кажи-речи, абсолютното дъно.
– Изключено.
– Хайде де. Знаеш, че е златна мина – възрази Дейвид и снижи глас. Използваше същия тон, когато се опитваше да накара съдебното жури да погледне случая през неговата приз-ма. „Вижте колко съм благоразумен. Не обръщайте внимание на фактите. Нали гласът ми е успокояващ?“ Трябваше да му го признае, Дейвид беше овладял тази хватка до съвършенство. – А и ще ни осигури публичност, Хенри. Нали точно ти ме научи, че половината битка е да популяризираш името си. Работата ни е в кърпа вързана. Тези хора винаги се забъркват в неприятности. Всъщност това е част от кариерното им развитие. Ако рейтингите им затънат, ги арестуват и после тръгват на извинително турне. Въпросната група не се е спряла повече от пет години. Всичките са на прага на трийсетте, а в тяхната сфера това си е пенсионерска възраст. Според слуховете скоро ще свалят шоуто им. Един от тези младежи ще направи някоя глупост и ние може да сме адвокатите, на които ще платят да разчистят бъркотията.
* * *
При тази мисъл стомахът на Хенри се обърна. Обходи с поглед плажа. Беше спокоен. Нямаше нищо общо с предишния му живот. По това време на денонощието семействата се бяха прибрали за ранна вечеря и единствената жива душа, която виждаше, беше една жена, тичаща към него откъм източната страна на острова.
Беше куражлийка, защото бурята приближаваше по-бързо, отколкото бе предполагал. По пътя, по който се беше насочила, нямаше кой знае какво. Никакви магазини, освен ако не свиеше право към Едгартаун.
– Няма да припаря обратно до онзи живот дори като чистач – отвърна Хенри. – Да не говорим, че едва ли е останало студио или телевизионна мрежа, които биха препоръчали каквото и да било с моето име след начина, по който напуснах Лос Анджелис.
Това беше истинската му грешка. Беше последвал възхитителната си съпруга актриса в „Ла Ла Ленд“ и точно там всичко беше отишло по дяволите. Изобщо не трябваше да напуска Източното крайбрежие. Господи, имаше негови снимки, на които носеше хипстърски тениски с остро деколте и тесни, прилепнали дънки. Какво си беше въобразявал?
Беше се върнал в Ню Йорк с подвита опашка и важно решение за вземане. Да задържи дома, в който бе израснал, или апартамента в Манхатън, който впечатляваше потенциалните клиенти. В крайна сметка не му беше останал друг логичен избор. Имотът на Мартас Винярд струваше повече от апартамента, но не можеше да работи оттук. О, имаше пълното право да практикува в щата Масачузетс, но нямаше кой знае какво за правене. Най-лошото, което се случваше тук, беше някой да наруши правилата относно кучешките изпражнения.
За съжаление, убийствата бяха рядкост.
– Помисли си – въздъхна Дейвид. – Знам колко ненавиждаш факта, че ти се налага отново да изкачваш стълбицата, но този път няма да ти отнеме толкова време. Наясно си, че в Ню Йорк е по-различно от Лос Анджелис. Тук дипломата от „Харвард“ има значение.
Както и публичните му избухвания. В Лос Анджелис зах-ранваха мелницата със скандалите си, но тук те не бяха шега работа. Нюйоркските адвокати бяха сериозни. Не ги споменаваха във вестниците по никакъв друг повод, освен заради спечелените им дела.
– Ще го обмисля.
Нямаше да го направи, но дължеше тази лъжа на Дейвид. Отново вдигна поглед и видя, че тичащата жена се приближава. От това разстояние изглеждаше хубава. Не беше от типа, с който беше свикнал в Лос Анджелис. Слава богу. Тази жена изглеждаше здрава. Чудесни гърди, които дори спортният ѝ сутиен не можеше да задържи на едно място. Движенията им му дадоха да разбере, че не са направени от силикон. Русата ѝ коса беше вързана на конска опашка и откриваше лицето ѝ. Тя не представляваше само ръбове и равнини. Притежаваше мекота, която си личеше дори когато тичаше.
Хенри дочу тътена на първата гръмотевица и забеляза, че жената вдига поглед към небето.
– Добре тогава – изпусна една дълга въздишка Дейвид. – Оставям те на мира, но наистина се замисли сериозно над това, което ти казах. Дори само онази мацка Бри Уестърхейвън би могла да ни донесе милиони, ако поне малко прилича на баща си. А и май си спомням, че имаше и най-добра приятелка в картинката. Някаква суперкльощава наследничка.
– Аха, знам за кого говориш – отвърна той. Бившата му жена, Алиша, беше вманиачена по „Шоуто на Кендълмайър“. Риалити шоуто беше ориентирано към баснословно богати малоумници. Една от „звездите“ му беше жена, на име Тейлър Уинстън. – За Малката милиардерка.
Когато яхтата на родителите на Тейлър изчезнала по време на буря на път към Бермуда, имало само един оцелял – бебето в спасителна жилетка, намерено да се носи из океана. Вестниците бяха обявили случилото се за чудо, а Тейлър Уинстън бе наследила мултимилиардно състояние, преди да е навършила две годинки. Колко жалко, че не беше вложила част от него в образованието си. Хенри не знаеше кой знае какво за нея и не желаеше да научи повече.
Жената, която тичаше покрай него, вероятно беше местна. Изглеждаше твърде здрава, за да е модел. В онзи свят размерът ѝ минаваше за наднормено тегло. Подобни гърди не биха се побрали в дизайнерски дрехи, а и тя носеше обикновена тениска, изрязани спортни панталонки и старомодни очила „Рей Бан“. Маратонките ѝ не бяха нищо особено. По нея нямаше и следа от бляскавите дизайнерски простотии, които богатите и отчаяните за внимание носеха. Освен това плажът беше тих. Нямаше камери или зяпачи.
Той ѝ кимна и я удостои с дружелюбна усмивка. Не я разпозна, но все пак не беше идвал тук почти двайсет години. Можеше да посети някои стари познати през оставащите му две седмици на острова.
Или може би трябваше да си завлече задника обратно в Ню Йорк.
– Сигурен ли си, че нямаш нищо против да отсъствам?
– Престани, Хенри. Възползвай се. Това е последната ти възможност да прекараш време в тази къща и ще съжаляваш, ако не я разчистиш сам – настоя Дейвид.
Определено не се нуждаеше от допълнителна порция съжаление.
– Казвал ли съм ти колко много те ценя?
Старият Хенри не ценеше нищо. Новият Хенри нямаше да допусне същата грешка.
– Никога. Но можеш да ме оставиш да победя следващия път, когато играем голф – предложи Дейвид.
– Договорихме се.
След като затвори, се чувстваше малко по-добре.
А после още по-добре, защото блондинката отвърна на усмивката му и сладките ѝ трапчинки направо го зашеметиха. Тя беше мека, секси и…
Непохватна. Препъна се в нещо на пясъка и полетя. Хенри пусна телефона, стана от стъпалата и се втурна към нея. Беше спасявал множество жени на дванайсетсантиметрови токчета от спъвания по улиците на Манхатън, ала това беше първото му спасяване на някоя с маратонки. Когато стигна до нея, тя беше забила лице в пясъка. Беше подла мъжка проява от негова страна, но нямаше как да не забележи, че изпълва добре спортните си панталонки. Задникът ѝ имаше прелестни извивки.
Не помръдваше.
– Добре ли сте?
– Зависи. Това някакъв странен кошмарен сън ли е? – Тя остана на земята, а лицето ѝ се намираше на сантиметри от пясъка. – Защото, ако е така, сигурна съм, че ще се оправя. Притеснено ми е, защото след две седмици започвам магистратура, а вие спокойно можете да минете за някой от професорите в университета „Дюк“, които скоро ще оценяват писанията ми. Така че, ако се превърнете в морж и запеете, трудът ми ще се подобри.
О, харесваше шантавите момичета. Точно тук теглеше чертата между пияния до козирката и твърде богат Хенри и онзи Хенри, който беше живял тук. Русата коса и извивките бяха хубави, но го спечели именно странното чувство за хумор.
– Ами ако съм просто случаен тип, който седи на задната си веранда?
– Тогава възнамерявам да лежа тук, докато не си отидете, а после ще се измъкна крадешком и никога повече няма да се върна.
Не искаше тя да се измъква крадешком. Май беше най-интересното нещо, което му се беше случвало от сума ти време. Какво ли би било да пообщува с някоя нормална жена няколко часа? Завършила студентка. Накъде по-нормално от това?
– Има и трети вариант.
– Цялата съм в слух.
Тя извърна леко глава и той видя, че устните ѝ се извиха леко. Приклекна.
– Може да ми позволите да ви помогна и да погледна глезена ви.
– Лекар ли сте?
– Адвокат.
Тя изстена и пак зарови глава в пясъка.
– Не. Оставам тук. Не мога да се разправям с адвокати. Това е новият ми дом.
– Е, след няколко часа, когато приливите се надигнат, домът ви ужасно ще се намокри. Ако обещая да не ви обстрелвам с никакви правни глупости, ще ми позволите ли да наложа този глезен с лед, преди да се е подул, а после можете да решите дали искате да станете русалка.
Обикновено не водеше случайни жени в дома от детството си. Да му се не види, не ги беше канил дори когато живееше тук.
Само че искаше да говори с нея. Тя беше интригуваща. Още повече, когато осъзна, че е смахната.
Тя го погледна и се навъси.
– Сигурен ли сте, че не сте адски сексапилен плод на въображението ми?
Ето още един плюс. Вкусът ѝ за мъже беше ужасен и навярно си нямаше и представа кой, по дяволите, беше той.
– Напълно реален съм. – Предполагаше и какво я настройва на закачлива вълна. – Вие пък трябва да знаете, че грациозният ви плонж ми се стори чаровен и привлекателен. А сега нека влезем вътре. Скоро ще завали.
Тя изсумтя.
– Аха, и бавачката ми каза така. Няма да престане да ми натяква, ако се прибера у дома с вид на удавен плъх. Нещо против да се подслоня при вас?
– Винаги съм насреща за друг местен.
Тя се оттласна от земята и се смръщи, когато застана на едно коляно.
Той протегна ръка и ѝ помогна да се изправи.
– Между другото, аз съм Хенри Гарисън.
Тя се усмихна и изложи на показ безумно умилителните си и същевременно адски секси трапчинки.
– Уини Хюз. Но моля, наричай ме Уин. Не че този прякор съответства на настоящето. Приятно ми е да се запознаем. Глезенът ми всъщност не е чак толкова зле. Пострада предимно гордостта ми и се боя, че ако не вляза на закрито, преди да завали, хората вероятно ще видят доста повече от мен, отколкото ми се иска. Бях толкова убедена, че няма да завали, че се спрях на тънка бяла тениска. Така ми се пада, задето се бунтувам срещу властта.
Той усети как първата дъждовна капка пада на челото му и реши да не я държи дълго навън. Нямаше да се държи като някакъв похотлив непознат. В края на краищата се беше развел сравнително наскоро. Бяха минали само шест месеца, откакто се беше подписал на пунктираната линия и не възнамеряваше да бъде идиотът, който се хвърля обратно в океана, след като едва не се беше удавил.
Беше местна и това място адски щеше да му липсва, така че щеше да се държи като добро момче.
Освен това за пръв път от часове не мислеше за пиене.
– Хайде. Нека влезем вътре.
Небето избра точно този момент да се разтвори и да излее потоп. Уин изписка типично по женски и побягна към верандата. Хенри я последва с благодарност, понеже знаеше, че ще преживее още един ден.
Това беше единственото, което можеше да иска в момента.
* * *
Тейлър Уинстън-Хюз пое чая от ръцете на галантния си спасител. Навън дъждът обстрелваше покрива на малката му къща. Дрехите ѝ бяха в сушилнята, носеше тениска на „Харвард“, която ѝ беше твърде голяма, и долнище на пижама, което се наложи да завърже около тялото си. Косата ѝ бе увита в хавлия и беше абсолютно сигурна, че изглежда смехотворно.
Естествено, тя приличаше на побъркана, а той беше божествено великолепен мъж.
– Благодаря.
Погледна нагоре към него с надеждата, че не са ѝ потекли лиги. Той беше истински мъж, а не момче в дизайнерски дрешки. Би се обзаложила, че не е прекарал деня, като си е проверявал профила в туитър или като си е разменял гневни, обидни съобщения с други знаменитости.
– Значи, живееш тук? Не съм те мяркала наоколо.
Намираше се на острова от шест месеца. Шест месеца, откакто се беше прибрала от Швеция. Шест месеца, откакто бе прегърнала терапевтката си и се беше завърнала в света. Дали Хелена щеше да се гордее с нея, задето дори не се беше поколебала да поиска захар за чая си? Истинска захар. Щеше да изяде и една от бисквитките, които беше извадил, защото изглеждаха доста добре и от сега нататък смисълът на живота ѝ щеше да бъде радостта, а не да се побере в някое миниатюрно парче плат и да накара света да я възхвалява, задето не се хранеше.
– Някога живеех тук – призна той и ѝ подаде чинията. Усмихна ѝ се. – Не се вълнувай прекалено. Не съм ги правил аз. Макар че това си е истински повод за вълнение, тъй като съм ужасен готвач. Купих ги от пекарната в града.
– „При Кристина“. – Добре познаваше мястото. Взе си една от маслените бисквити с канела. – Много я обичам. Приготвя най-вкусните мадлени.
Той остави чинията и седна срещу нея.
– Когато бях малък, я въртеше майка ѝ, оригиналната Кристина. Макар да отговаря на името, сегашната ѝ собственичка всъщност се казва Доун. Беше ми съученичка в гимназията. Никога не съм предполагал, че ще се върне у дома, за да поеме пекарната. Напусна острова в деня, в който завърши, с мечтата да стане следващата велика кънтри певица.
Уин леко потръпна при мисълта. Познаваше твърде много окаяни артисти. В момента къщата ѝ беше пълна с тях. Ето защо беше излязла да потича въпреки времето. Ако се налагаше да изслуша поредното оплакване от понеслата твърде много инжекции уста на Бри, щеше да закрещи.
– Да, мисля, че звучи ужасно.
Хенри сви рамене.
– Предполагам, че когато си млад, идеята ти се струва добра.
– Нещо не си представям да си мечтаеш да станеш вокалист на група. – Този мъж изглеждаше сериозен даже когато се усмихваше. – Като малка исках да работя в зоопарк. После усетих как мирише и промених мечтите си.
Той прихна – смехът му беше дълбок и плътен.
– Разбирам защо си постъпила мъдро. Дядо ми беше капитан на рибарско корабче.
Тя пребори поредното изтръпване. Макар да не си спомняше инцидента, отнел живота на родителите ѝ, той се беше загнездил дълбоко в подсъзнанието ѝ. Можеше да се качи на лодка, но преживяването я смущаваше. Бурята също я притесняваше, което доказваше колко далеч беше стигнала. Сега обаче смяташе, че разправиите с Бри, Хувър и Киптън са в пъти по-ужасни от някаква си буря.
– Не си падам особено по лодки.
– Но живееш на остров.
Сега, да. Би могла да му каже за пентхауса в Манхатън или временното си жилище в Париж. Би могла да спомене имението в покрайнините на Лондон или онези в Бедфорд, Малибу и Палм Бийч, но някак ѝ допадаше да бъде местна.
– Да речем, че се опитвам да преодолея всичките си задръжки. Значи, си израснал тук?
Не искаше да говори за себе си. Беше го правила твърде дълго. Ако можеше да прекара един ден като Уин Хюз, щеше да го счита за победа. Полагаше всячески усилия да остави Тейлър Уинстън-Хюз възможно най-далече зад гърба си.
– Така е. Тази къща принадлежи на семейството ми от няколко поколения. Родът Гарисън е живял на Чапакуидик много преди да започнат да го свързват с клана Кенеди.
Очите ѝ се разшириха.
– Излязла съм извън пределите на основния остров? Леле. Озовах се на една от пътеките и я последвах. Не се замислих.
Нямаше как да не се засмее.
– Тук си отскоро, а?
– Бавачката ми се премести тук преди десет години.
Точно след като Уин влезе в колеж. Точно преди да се забърка с безумната компания и да си съсипе живота. Мери Ханигън ѝ беше бавачка, откакто Уин се помнеше, и когато Уин се беше преместила, тя бе решила да поеме грижите за къщата на Мартас Винярд. Беше искала по-спокоен живот, но Уин подозираше, че желаеше най-вече да се отърве от чичо ѝ.
След изминалата година Уин жадуваше отново да намери своя дом, а за нея той не беше конкретно място. Домът ѝ беше човек, човек, с когото не споделяше дори капчица кръв.
– Леко си прецаках живота и сега живея с нея, докато не започна магистратурата си. Знам, типична милениалка. Почти на трийсет и още се лута.
– Е, аз наближавам четиресетте и още не съм си подредил живота. Мисля, че е човещина. – Той се облегна назад. – Дядо ми липсва. Късметлийка си, че още имаш семейството си. Боя се, че съм последният от рода ми.
Тя му се усмихна вяло. Опасяваше се, че усмивката не е достигнала до очите ѝ.
– Семейството ми е много малко и не е сплотено. Родителите ми починаха, когато бях малка, и оттогава ме отглежда чичо ми. Не че се занимаваше особено с мен. Беше прекалено зает да върти бизнеса, който баща ми остави след себе си. Откакто се помня, сме все двете с нана.
Едва ли щеше да види Господин Прекрасен отново. След две седмици заминаваше за Северна Каролина, а според собствените му думи той продаваше имота. Нямаше реална причина да обяснява на непознат защо животът ѝ е толкова сложен. Всъщност той можеше да я разсее приятно, преди да е потънала в обучението си.
Нуждаеше се от разсейване. Постоянните опити на Бри да я накара да се върне в шоуто се оказаха напрягащи.
Този мъж очевидно нямаше представа коя е тя и това ѝ харесваше. Особено при положение че знаеше точно кой е той. Хенри Гарисън, бивш адвокат от Манхатън, превърнал се в последната жертва на Алиша Кингман. Беше дочула, че е пос-тъпил в център за лечение на алкохолизъм, след като бе напуснал Лос Анджелис, и вярваше, че е истина. Изглеждаше добре и ѝ се струваше спокоен и уравновесен.
Беше точният тип мъж, с когото можеше да прекара малко време. Щом и двамата се върнеха в Ню Йорк, пътищата им нямаше да се пресекат, понеже от сега нататък тя щеше да страни възможно най-упорито от обществените кръгове. Щеше да се занимава с благотворителна дейност, но тъй като никога преди не се бяха засичали, нямаше основание да вярва, че ще се случи повторно.
Къщата се разтресе от следващия гръмотевичен тътен.
– Добре ли си? – попита Хенри.
– Не си падам много и по бурите.
Тази почти я беше връхлетяла. Въпросната част от острова не беше осеяна с къщи и магазини. Беше гола, красива и изолирана. Ето защо прекарваше толкова много време тук, въпреки че обикновено обикаляше по плажа край Едгартаун. Погледна към прозореца. В небето проблясваха светкавици.
– Всичко е наред. – Гласът му беше дълбок и плътен. – Стъклото е подсилено срещу урагани, а това не е ураган. Бурята е лоша и според синоптичните сайтове, които проверих, докато приготвях чая, ще трае няколко часа. Трябва да обсъдим какво означава това.
Щеше да се стъмни, преди да може да поеме по обратния път.
– Ще си повикам такси. Може би.
– Ще те закарам. Имам джип, но съществува вероятност да не е останал път – каза той. – Плажът често се наводнява. В интерес на истината, допреди няколко години нямаше да можеш да се изгубиш, както сега. Плажът „Нортън Пойнт“ беше под вода в продължение на осем години. Може да се случи и тази вечер, макар че не би трябвало бурята да трае толкова дълго.
Божичко. Беше заклещена тук.
– Има ли мотел?
– Не и наблизо, а както вече изтъкнах, не бих шофирал по време на бурята. Най-близкият ми съсед се намира на около километър и половина на изток. Мога да се опитам да те заведа дотам, ако се тревожиш, че съм сериен убиец, който причаква жертвите си да паднат, докато тичат.
От неговата уста не звучеше особено вероятно. Освен това беше почти сигурна, че не е злонамерен. Някои от приятелите ѝ познаваха Алиша и говореха само хубави неща за четвъртата ѝ жертва… така де, съпруг. Алиша Кингман беше торнадо, което помиташе мъжете и обикновено ги стоварваше на някое опустошено място. Уин горе-долу разбираше ситуацията.
– Мога ли да поостана, ако нямаш нищо против?
– Изобщо не възразявам срещу компанията – отвърна топло той. – Ще бъде честен. От няколко дни ми е самотно. Докато преравях вещите на дядо, ме налегна меланхолия и забравих колко изолирано е тук.
Той опаковаше детството си и гледаше напред към несигурното бъдеще. Да, определено го разбираше. От колко отдавна не беше попадала на истински мъж? Някой, когото го е грижа за нещо повече от последователите му в инстаграм и как изглежда косата му. Срещна един мъж в Швеция, но тогава трябваше да се съсредоточи върху себе си и възстановяването си.
Щеше да е хубаво да прекара една вечер с някого, с когото можеше да разговаря.
– Благодаря ти. Ще се обадя вкъщи и ще ги предупредя, че съм в безопасност. Имаш ли стационарен телефон? Мобилният ми няма обхват.
– Разбира се. – Той се изправи. – На бюрото в кабинета е. Отивам в кухнята, моли се да успея да претопля нещо за вечеря.
– Доста ме бива в кухнята. Ей сега идвам. Мога да се отплатя за стаята и подслона с кулинарните си умения.
Беше израснала в кухнята на нана Мери, като ѝ помагаше да приготвя храната и се учеше да пече сладкиши.
Беше се научила отново да яде и странно, но сега всичко ѝ се струваше ново. Ново небце. Ново момиче.
– Ще видя с какво разполагаме. – Той направи гримаса. – С изключение на полуфабрикати за един. Може да се наложи да избираме между замразени макарони със сирене и стекове „Сейлсбъри“. Възможно е да предпочетеш бурята.
О, знаеше, че това не е вярно.
– Обещавам. Мога да спретна нещо вкусно.
Той отвори вратата към кухнята.
– Ще държа да си спазиш обещанието.
Вратата се затвори. Мамка му, колко хубав беше този мъж. Беше висок около метър и деветдесет и имаше безумно тъмна коса и сини очи. Ако носеше очила, щеше да му вика Кларк Кент. Несъмнено притежаваше стоманена челюст. Нещо във волевата брадичка моментално я привличаше. Широките рамене и стегнатото тяло затвърдиха статута му на горещо парче.
Никога не би го нарекла горещо парче, но си беше такова.
Вдигна телефона и набра стационарния номер на Къщата на Хюз. Като дете я бяха принудили да го наизусти. Мери не искаше тя да си играе, без да има връзка с нея, но също така искаше и да разполага с някаква свобода през онези летни месеци.
– Уини?
Само колегите ѝ от старото шоу я наричаха Тейлър. За истинските си приятели беше Уин. Беше Уин за Бри в продължение на години преди глупавото шоу. Фактът, че приятелката ѝ от детинство вече ѝ викаше само Тейлър, говореше много за отношенията им.
– Здравей, нана.
Не можеше да се насили да нарече тази жена Мери.
По линията се разнесе дълга въздишка.
– Слава богу. Притесних се. Много дълго те нямаше. – Акцентът ѝ беше силен и издаваше колко се беше развълнувала. – Тъкмо се канех да накарам онези твои лениви момчета да станат от дивана и да отидат да те потърсят.
Хувър и Кип? Обзалагаше се, че цял следобед са играли компютърни игри и са си правили селфита.
– Моля те, недей. Рядко шофират сами и няма да имат представа как да се справят с колата в това време. Ще убият някого. Добре съм. В къщата на приятел съм и може да остана тук, ако времето не се оправи.
– Приятел? – Съмнението в гласа ѝ беше осезаемо, но Уини не можеше да я вини. В края на краищата преди не беше подхождала разумно към избора си на приятели. – Не знаех, че все още имаш приятели на острова.
Имаше няколко познати, но каквито и истински приятелства да беше завързала през летата на детството си, тези хора отдавна бяха напуснали острова и се бяха отправили към света, за да си изградят различен живот.
– Добре де. Той е нов приятел. Срещнах го наскоро, но ме спаси от това да се превърна в русалка на сушата. Има къща в Чапакуидик. Не знам как съм се озовала чак тук.
– Най-близката къща по онези пътеки е на Гарисън. – Мери замълча за момент. – Под наем ли я дават, или синът е там? Знам, че дядото почина преди няколко години, но синът беше приятно момче. Тогава беше прекалено малка, че да си го спомняш, но беше изключително учтив.
Беше смешно, че си го спомня точно такъв, имайки предвид каква беше репутацията му сега. Както и да е – Уин знаеше, че репутацията невинаги беше заслужена.
– Да, името му е Хенри и ме увери, че не е сериен убиец.
– Така ли се изрази? Защото и аз бих казала същото, ако бях серийна убийца.
– Пошегува се. Мил е и ми предложи да използвам телефона, за да те уверя, че съм добре. Едва ли щеше да го направи, ако се канеше да ме убие. – Трябваше да се усмихне, задето на някого изобщо му пука. – Ще ти се обадя на сутринта и съжалявам, че те оставям с гостите. Обещавам, че ще се отърва от тях възможно най-скоро. Щом проумеят, че няма да се върна в шоуто, ще се махнат и ще си намерят някой друг.
Щеше да се извие опашка за мястото ѝ.
– Не се тревожи за това, скъпа. Обаче Бриана е тук и настоява да говори с теб – каза Мери и тонът ѝ стана делови. Полският ѝ акцент вече едва се долавяше. – Чичо ти също пристигна. Успя да долети, преди да се разрази бурята, и ще остане за няколко дни. Иска да подпишеш някакви документи за фондацията.
– Добре. Трябва да говоря с него и за благотворителното събитие. Добрата новина е, че уредих всичко и поканите са разпратени преди месеци. Трябва да му изкрънкам един тлъст чек и тогава чековите книжки ще се отворят.
Чичо ѝ не беше студен мъж. Просто не ставаше особено за баща. В известен смисъл обаче се беше погрижил за нея. Беше ѝ дал Мери и се беше уверил, че тя разполага с всички необходими за една майка качества. Беше позволил на Мери да взема всички решения и от време на време се изявяваше, като изпращаше пищни подаръци за рождените ѝ дни. Определено не мразеше чичо си. Бяха успели да се сближат, откакто бе пораснала. Той просто не знаеше какво да прави с дете, което беше странно, предвид че си имаше свое собствено. Не че прекарваше време и със сина си.
– Ще поговоря с него относно заставането начело на фондацията. Не искам да съм само публично лице. Мога да правя повече от това да планирам някое благотворително събитие.
– Щом изкараш магистратурата си, вече няма да ти се противопоставя – рече Мери. – И ще трябва да се разбере с теб, щом навършиш трийсет. Тогава ти ще си му шефка. Няма да може да се държи с теб като с дете.
Не обичаше да мисли за това, но беше истина. Щеше да наследи онова, което ѝ се полагаше, когато се омъжеше или навършеше трийсет. Бракът не се беше осъществил, но рожденият ден беше неизбежен. Бяха я уверили, че не е задължително нeщо да се променя – само щеше да подписва повече документи.
– Дори не засягай въпроса пред него. Нямам представа какво ще правя, ако чичо Белами не се грижи за бизнеса. Искам да се съсредоточа върху фондацията, не върху изкарването на пари. Предай му, че ще се прибера възможно най-скоро, и по-добре не споменавай, че съм в дома на непознат мъж.
Въпреки че не беше най-загриженият попечител на света, понякога се държеше доста покровителствено. Последното, от което се нуждаеше, бе чичо ѝ да насъска шайка частни детективи по Хенри Гарисън. Беше ѝ дошло до гуша да я следят под лупа.
– Ще мълча като гроб, миличка. Ето я.
– Господи, Тей, къде си? Как можа да ме зарежеш тук? Предполага се това място да е шибаната Мека на лукса, но е супертегаво. Мога да зяпам океана и в Лос Анджелис.
На фона на успокояващо кроткия глас на Хенри този на Бри звучеше като дращене с нокти по черна дъска.
– Значи, трябва да се върнеш в Лос Анджелис. Заклещена съм на Чапакуидик и ще се върна чак на сутринта – обясни тя. – Дори не се опитвай да излезеш навън в това време. Никакво ходене по клубовете. Няма да отворят в тази буря.
– Какво, по дяволите, да правя тогава?
Уин погледна рафтовете с книги пред себе си. Бяха вградени в стената и я опасваха по цялата ѝ дължина. Имаше и няколко снимки, но лавиците се използваха предимно по предназначение. Собственикът на този дом обичаше книгите. Прокара пръс-ти по гръбчетата им. „Събраните творби на Херман Мелвил“. „Бунт на „Баунти“. „В сърцето на морето“. Определено имаше преобладаваща тема. На един от рафтовете обаче се виждаха някакви юридически томове. Натъкна се и на един с творби на Джейн Остин и Чарлз Дикенс.
– Прочети някоя книга – заяви на Бри.
По линията се разнесе смях.
– Много смешно. Май ще си направя маска за лице или нещо от сорта и ще го споделя онлайн. И знаеш, че няма да си тръгна. Ще ти помогна с благотворителното събитие, а следващата седмица трябва да се срещнем със Съли.
Уин застана на колене, за да огледа най-долната лавица, където се намираха книгите с меки корици. О, тези определено разказваха своя история. Там долу имаше няколко романа на Стивън Кинг с напукани гръбчета, наред с романизирани адаптации на научнофантастични холивудски блокбастъри. Майкъл Муркок и Дан Симънс. Както и дебела купчина комикси. Нърд. Той беше нърд.
Този факт сякаш го направи още по-секси в нейните очи.
Наистина ли обмисляше да съблазни Манхатънското чудовище?
Беше ли по силите ѝ? До момента се беше държал джентълменски, но също така флиртуваше с нея.
– Ще се радвам да видя Съли, но няма да се върна в шоуто. Той не ме иска обратно.
Съливан Роурк беше продуцентът на „Шоуто на Кендълмайър“. Беше наистина прекрасен човек. Именно той беше проявил добрината да я уволни. Също така я беше изпратил в Швеция и всяка седмица от престоя ѝ в клиниката пристигаше красив букет цветя, придружен от бележка, в която ѝ пожелаваше бързо възстановяване.
Уволнението беше най-хубавото нещо, което някога ѝ се беше случвало. С удоволствие щеше да се види със Съли, но никога повече нямаше да работи с него.
– Грешиш. Той знае колко си важна и какво би означавала твоята сюжетна линия за предаването.
– Сюжетна линия?
Винаги ѝ прилошаваше, щом се замислеше за факта, че животът ѝ представлява някаква история, която служи за забав-ление на хората.
Настъпи пауза, която даде на Уин да разбере, че Бри все още бе способна да проявява някаква форма на деликатност.
– Уин, мина през много тежък период.
Беше минала през анорексия.
– Сега съм добре. Да му се не види, някои хора дори биха казали, че съм пищна.
Злобните малки кучки определено биха го казали. Ако отново се изложеше на показ в интернет, троловете щяха да я разпердушинят. Вече не се страхуваше от тях, но и не се нуждаеше от одобрението им.
– Не говори така за себе си – отсече Бри.
Уин не си спомняше кога за последно беше долавяла толкова емоция в гласа ѝ.
Беше приятно да знае, че под всичкия този холивудски шик на Бри все още ѝ пукаше.
– Но другите хора биха го казали. Именно защото преживях това, което преживях, не мога да се върна в този свят, Бри. Първото, което продуцентите ще кажат, е колко по-добре ще изглеждам пред камерата, ако сваля няколко килограма. Нищо работа. Най-много два килограма. Един-единствен размер. И ще са прави. Наистина изглеждах по-добре пред камерата.
– И сега си красива, Уин.
В очите ѝ запариха сълзи.
– Казваш ми го за пръв път от години.
– Защото не искам да се дъня публично. Виж, за момента отстъпвам, но би могла да покажеш на младите момичета, че не се налага да носят най-малкия размер. Наясно съм, че в момента и аз самата съм проклета карикатура на себе си. Схващам го, но си спомни коя съм в действителност отвъд всичко това. Ако се върнеш, ще те защитя. Обичам те, Уин. Не го изричам достатъчно често, но ти се възхищавам. Ще ми се да приличах повече на теб.
– Ти си най-силната мацка, която познавам, Бри Уестърхейвън – рече Уин с усмивка. – Няма нужда да бъдеш друга, освен фантастичното си Аз.
Бри се разкиска по линията.
– Ами да, любимките на таблоидите трябва да се подкрепяме. В безопасност ли си там, където си? Защото мога да дойда да те прибера.
– Добре съм. Един рицар на бял кон ме спаси от бурята. Ще спя на дивана му.
Откри няколко настолни игри.
– На дивана му? Секси ли е?
– Да, но не е от типа мъже, които му отпускат края. Мисля, че наистина ще прекарам нощта на дивана.
– Всеки мъж е готов да спаси хубаво момиче, което да му се отблагодари със сладостното си неустоимо тяло. – Бри отново влезе в обичайната си роля на палава фея с мръсно подсъзнание. – Харесва ми този сценарий, Уин. Привлекателен мъж спасява невинна жена и изисква тя да му се отплати с тялото си.
– Затварям. – Не възнамеряваше да поема в тази посока. – Лека нощ.
Затвори телефона и извади опърпана кутия на „Улики“. Доб-ре си спомняше тази игра.
Отекна дрънчене на тигани и ниско ръмжене, издаващо мъжки яд.
Трябваше да се погрижи за яденето, ако се надяваше дори на най-малкия шанс да не спи сама. Може би, ако нахранеше звяра, щеше да го разнежи.
Или би могла да се примири с мисълта, че ще прекара една приятна, но безстрастна вечер със свестен мъж. Бутна кутията на „Улики“ обратно на мястото ѝ и издърпа тази на „Монополи“. Не беше толкова забавна, но на фона на случващото се в живота ѝ беше по-безопасният вариант.
Отнесе я със себе си в кухнята.
В края на краищата нямаше нужда да си играе на убийства. Не и след Стокхолм.
Погледна навън към светкавицата, която озари небето.
Явно поне тази вечер щеше да е на сигурно място.
