Песента на светулките (ОТКЪС), Кристин Хана
ГЛАВА 1
2 септември 2010 г.
22:14
Чувстваше се леко замаяна. Беше приятно, сякаш бе увита с току-що извадено от сушилнята топло одеяло. Но когато дойде на себе си и видя къде се намира, вече не беше толкова приятно.
Седеше в кабинка в тоалетните, превита напред, а по бузите ѝ съхнеха сълзи. Откога беше тук? Стана бавно и излезе от тоалетната. Проби си път през претъпканото фоайе на киното, като не обръщаше внимание на осъдителните погледи, които ѝ хвърляха красивите хора, пиещи шампанско под сияещия полилей от деветнайсети век. Сигурно филмът беше свършил.
В сенките отвън събу нелепите високи лачени обувки и тръгна боса, само по черни найлонови чорапи в дъжда, по мръсния сиатълски тротоар към дома. Апартаментът ѝ беше на десетина пресечки. Можеше да се справи, а и нямаше да намери такси по това време на нощта.
Когато наближи Вирджиния Стрийт, ярък розов надпис „Мартини бар“ привлече вниманието ѝ. Отпред под навеса имаше хора, които пушеха и разговаряха.
Макар да се зарече да подмине заведението, тя усети как се обръща и посяга към вратата. Влезе в тъмното претъпкано помещение и се насочи право към дългия махагонов бар.
– Какво да бъде? – попита я слаб мъж с артистичен вид. Косата му беше с цвят на мандарина, а по лицето му имаше повече метал, отколкото в железария.
– Един шот текила – каза тя.
Изпи първия шот и си поръча още един. Силната музика я успокояваше. Пиеше текилата чиста и се олюляваше на ритъма. Около нея хората разговаряха и се смееха. Почти имаше чувството, че е част от цялото това оживление.
Един мъж със скъп италиански костюм се плъзна до нея на бара. Беше висок и очевидно в добра форма. Русата му коса бе внимателно подстригана и добре оформена. Банкер вероятно или корпоративен адвокат. Твърде млад беше за нея, разбира се. Едва ли имаше повече от трийсет и пет. Откога ли стоеше тук и чакаше възможност, оглеждаше се за най-хубавата жена в бара? Едно питие, две?
Накрая той се обърна към нея. По погледа му личеше, че знае коя е, и това малко признание я съблазни.
– Мога ли да ви почерпя нещо?
– Не зная. Можете ли? – Завалваше ли думите? Това не беше добре. А и не можеше да мисли ясно.
Погледът му се спусна от лицето ѝ към гърдите и после се върна на лицето. Явно беше решил да зареже всякакви преструвки.
– Е, поне питие ще мога.
– Обикновено не се занимавам с непознати – излъга тя. Напоследък в живота ѝ имаше само непознати. Всички други, всички, които имаха значение, бяха забравили за нея. Ксанаксът май започваше да действа или беше от текилата?
Той докосна брадичката ѝ, лека ласка, която я накара да потрепери. Имаше дързост в този допир, никой вече не правеше така.
– Аз съм Трой.
Тя погледна сините му очи и усети цялото бреме на самотата си. Кога за последно някой мъж я беше пожелавал?
– Аз съм Тъли Харт – каза тя.
– Знам.
Той я целуна. Имаше сладък вкус, на някаква напитка, и на цигари. Или може би на трева. Тя искаше да се отдаде на чисто физическото усещане, да се разтвори в него като бучка захар.
Искаше да забрави за всичко, което се беше объркало в живота ѝ, и как се озова на подобно място, сама сред море от непознати.
– Целуни ме пак – каза тя и се ужаси от умолителния тон на гласа си. Така говореше като дете, когато беше още малко момиченце и притискаше нос в прозореца, докато чакаше майка си да се върне. Какво не ми е наред? – това питаше малкото момиченце всеки, който би я изслушал, но така и не получи отговор. Тъли посегна към него, придърпа го към себе си, но макар че той я целуна и се притисна в нея, тя усети, че започва да плаче, а когато сълзите потичаха, нямаше начин да ги спре.
* * *
3 септември 2010 г.
2:01
Тъли излезе последна от бара. Вратите се затръшнаха след нея, неоновият надпис изсъска и угасна. Вече минаваше два часът и улиците на Сиатъл бяха пусти. Тихи.
Тя вървеше нестабилно по хлъзгавия тротоар. Онзи мъж – онзи непознат – я целуна и тя се разплака.
Жалка история. Нищо чудно, че той се отдръпна.
Дъждът я обливаше и ѝ беше трудно да върви. Помисли си да спре и да вдигне глава, да го пие, докато се удави.
Нямаше да е толкова зле.
Стигна до дома сякаш след часове. Мина покрай портиера, без да го погледне.
В асансьора се видя в огледалната стена.
О, Господи.
Изглеждаше ужасно. Кестенявата ѝ коса – която имаше нужда от боядисване – беше като разплетена кошница, а по бузите ѝ се беше размазала спирала като бойни краски.
Вратите на асансьора се отвориха и тя излезе в коридора. Залиташе така силно, че измина цяла вечност, докато стигне до вратата си, и отключи едва на четвъртия опит. Когато отвори, беше много замаяна и главоболието ѝ се беше завърнало.
Някъде по пътя от трапезарията към дневната се блъсна в една масичка и едва не падна. В последния момент успя да се подпре на дивана. Потъна в дебелите, пълни с пух бели възглавници и въздъхна. На масата пред нея беше натрупана поща. Сметки и списания.
Отпусна се назад и затвори очи, мислеше за бъркотията, в която се беше превърнал животът ѝ.
– Проклета да си, Кейти Райън – прошепна тя на най-добрата си приятелка, която не беше тук. Тази самота беше непоносима. Но най-добрата ѝ приятелка вече я нямаше. Беше мъртва. Ето това беше причината за всичко. Загубата на Кейт. Тъли беше започнала да пропада след смъртта на най-добрата си приятелка и така и не успя да изплува повече.
– Имам нужда от теб. – А после го изкрещя: – Нуждая се от теб!
Тишина.
Главата ѝ клюмна напред. Дали заспиваше? Може би…
Когато отвори отново очи, се втренчи апатично в купчината поща на масичката за кафе. Реклами предимно; каталози и списания, които вече не четеше. Точно преди да извърне очи, една снимка привлече вниманието ѝ.
Смръщи се и се наведе. Разбута писмата, за да разкрие списание „Стар“, което лежеше най-отдолу. Имаше малка нейна снимка в горния десен ъгъл. И не беше хубава. Не от онези, с които да се гордееш. А отдолу беше изписана само една ужасна дума.
Наркоманка.
Тя грабна списанието с треперещи ръце и го отвори. Страниците запърхаха пред нея, докато не я видя отново – снимката.
Статията беше малка, не заемаше дори цяла страница.
ИСТИНАТА ЗАД СЛУХОВЕТЕ
Остаряването не е лесно за всяка известна личност от женски пол, но може би се оказва особено трудно за Тъли Харт, бивша звезда от някога популярното токшоу „Часът на момичетата“. Кръщелницата на госпожица Харт, Мара Райън, се свърза ексклузивно със „Стар“. Госпожица Райън, на 20, потвърждава, че петдесетгодишната Харт напоследък усилено се бори с демоните, които я преследват през целия ѝ живот. През последните месеци Харт е „качила притеснително много килограми“ и злоупотребява с лекарства и алкохол, според госпожица Райън…
– О, Господи…
Мара.
Така силно я заболя от това предателство, че не можеше да си поеме дъх. Прочете цялата статия и остави списанието да се изплъзне от ръцете ѝ.
Болката, която се опитваше да удържа от месеци, от години, изригна и я завлече на най-ужасното, най-самотно място. За първи път не можеше да си представи как ще изпълзи от тази бездна.
Изправи се с усилие, очите ѝ бяха замъглени от сълзи и посегна към ключовете за колата.
Не можеше да живее повече така.
ГЛАВА 2
3 септември 2010 г.
4:16
Къде съм? Какво се случи?
Поемам си плитко дъх и се опитвам да помръдна, но не мога да накарам тялото си да работи, нито пръстите, нито ръцете.
Отварям най-сетне очи. Те сякаш са пълни с пясък. Гърлото ми е така пресъхнало, че не мога да преглътна.
Тъмно е.
Има някой при мен. Или нещо. То издава дрънчене, сякаш чукове удрят по стомана. Вибрациите разтърсват гърба ми, забиват се в зъбите ми, причиняват ми главоболие.
Звукът – скърцане и стържене на метал – е навсякъде; извън мен, във въздуха, вътре в мен.
Дрънчене, стържене, дрънчене, стържене.
Болка.
Усещам всичко едновременно.
Мъчително, остро. И щом осъзнавам това, щом го усещам, вече няма нищо друго.
* * *
Събужда ме болка: пронизваща, разяждаща агония в главата и пулсиране в ръката ми. Нещо в мен определено е счупено. Опитвам се да помръдна, но толкова много боли, че губя съзнание. Когато се свестявам, опитвам отново, дишам тежко, въздухът хрипти в дробовете ми. Усещам миризмата на собствената си кръв, която се стича по врата ми.
Помощ – опитвам се да кажа, но мракът поглъща немощния ми опит.
ОТВОРИОЧИ.
Чувам заповедта, нечий глас, и ме облива облекчение. Не съм сама.
ОТВОРИОЧИ.
Не мога. Нищо не работи.
ТЯЕЖИВА.
Още думи, крясъци.
НЕМЪРДАЙ.
Мракът около мен се движи, променя се и болката отново избухва. Шум – отчасти шум от циркуляр по дърво, отчасти детски плач – навсякъде около мен. В мрака проблясва светлина като светулки и нещо в това ме натъжава. И изморява.
ЕДНОДВЕТРИВДИГАЙ.
Усещам, че ме дърпат, вдигат ме студени ръце, които не мога да видя. Пищя от болка, но звукът веднага потъва, или може би е само в главата ми.
Къде съм?
Удрям се в нещо твърдо и пищя.
СПОКОЙНО.
Умирам.
Това ме сполетява внезапно, лишава ме от въздух.
Умирам.
* * *
3 септември, 2010 г.
4:39
Джони Райън се събуди с мисълта „Нещо не е наред“. Седна в леглото и се огледа.
Всичко изглеждаше наред.
Беше в домашния си офис, в къщата на остров Бейнбридж. Отново беше заспал, докато работеше. Проклятието на това да работиш от дома и да си самотен родител. Часовете на деня не стигаха да се свърши всичко, затова той си открадваше часове от нощта.
Разтърка изморените си очи. До него на екрана на компютъра беше застинало изображение: едно парцаливо бездомно дете седеше под припукващ, примигващ неонов надпис и допушваше цигара, чак до филтъра. Джони натисна бутона за стартиране.
На екрана Кевин – познат на улицата като Фриз – започна да говори за родителите си.
Не им пука – каза детето със свиване на рамене.
Защо си толкова сигурен? – чу се гласът на Джони.
Камерата улови погледа на Фриз – явната болка и гневното непокорство в очите му, когато погледна нагоре.
Ами защото съм тук, нали?
Джони гледаше този запис поне за стотен път. Говори с Фриз няколко пъти и още не знаеше къде е родено детето, къде е домът му и кой го чака нощем да се прибере, кой се взира в мрака и се тревожи.
Джони познаваше родителската тревога, знаеше какво е едно дете да се плъзне в сенките и да изчезне. И точно затова беше тук, работеше ден и нощ по документален филм за децата по улиците. Може би, ако търсеше достатъчно усилено, ако задаваше достатъчно въпроси, щеше да я открие.
Взираше се в образа на екрана. Заради дъжда в нощта на записа по улиците нямаше много хлапета. Все пак, когато видеше нечия фигура на заден план, силует, може би на млада жена, той присвиваше очи и си слагаше очилата, взираше се по-усилено в снимката и си мислеше: Мара?
Но нито едно от момичетата, които бе видял по време на снимките на филма, не беше неговата дъщеря. Мара беше избягала от дома, беше изчезнала. Той дори не знаеше дали е още в Сиатъл.
Изключи осветлението в офиса си на горния етаж и тръгна по тъмния тих коридор. По стената вляво имаше десетки семейни фотографии с матови черни и бели рамки. Понякога спираше и тръгваше по тяхната следа – на семейството му – и им позволяваше да го отведат назад, към по-щастливи времена. Понякога си позволяваше да застане пред снимката на съпругата си и да потъне в усмивката, която някога озаряваше света му.
Тази нощ обаче продължи да върви.
Спря пред стаята на синовете си и открехна леко вратата. Вече често правеше така: маниакално проверяваше своите единайсетгодишни близнаци. Когато разбереш колко ужасен може да стане животът, и колко бързо, се опитваш да защитиш онези, които са ти останали. Те бяха там, спяха.
Той въздъхна, не беше усетил, че е стаил дъха си, и продължи към затворената врата на Мара. Пред нея не забави крачка. Болеше го твърде много, за да погледне вътре, да види това застинало в миналото място – стая на малко момиченце – необитавана, а всичко си е такова, каквото го беше оставила.
Той отиде в своята стая и затвори вратата. Вътре беше пълно с дрехи, документи и книги, които бе започнал да чете и оставил, с намерението да продължи, когато животът забави темпото си.
Тръгна към банята, съблече си тениската и я хвърли в коша за пране. Зърна се в огледалото. Понякога, когато се видеше така, си мислеше: Не е зле за петдесет и пет. А друг път, като сега, си мислеше. Наистина ли?
Изглеждаше… тъжен. Най-вече заради очите. Косата му беше по-дълга от необходимото, с тънки сиви кичури сред черното. Все забравяше да се подстриже. Въздъхна и влезе под душа, като остави горещата вода да се излива по него, за да отмие мислите му. Когато излезе, се чувстваше по-добре, готов да започне деня. Нямаше смисъл да се опитва да заспи отново. Не и сега. Избърса си косата с кърпа, облече стара тениска на Нирвана, която беше намерил в дъното на дрешника си, и чифт протрити джинси. Когато тръгна пак по коридора, телефонът иззвъня.
Стационарният.
Той се смръщи. Беше 2010 година. И в тази нова ера стационарният телефон звънеше много рядко.
А и никой не се обаждаше в 5:03 сутринта. В този час можеха да дойдат само лоши новини.
Мара.
Хвърли се към телефона и отговори:
– Ало?
– Кейтлин Райън там ли е?
Проклети търговци. Никога ли не си коригират регистрите?
– Кейтлин Райън почина преди почти четири години. Трябва да я изключите от телефонните си регистри – каза той през зъби и зачака да чуе: А вие ли вземате решения за домакинството? Но последва тишина и той започна да губи търпение. – Кой е?
– Полицай Джери Малоун, от сиатълската полиция.
Джони се смръщи.
– Защо търсите Кейт?
– Стана инцидент. Намерихме в портфейла на пострадалата името на Кейтлин Райън като човек за контакт при спешен случай.
Джони седна на ръба на леглото. Само един човек на този свят все още би запазил името на Кейти като човек за контакт. Какво беше сторила сега, по дяволите? И кой все още носи такива неща в портфейла си?
– Тъли Харт е, нали? Да не е карала пияна. Защото, ако е…
– Нямам такава информация, сър. Госпожица Харт беше откарана в болница „Светото сърце“.
– Толкова ли е зле?
– Не мога да ви кажа, сър. Ще трябва да говорите с някой от болницата.
Джони затвори, после намери телефона на болницата в Гугъл и се обади. Изминаха десет минути, преди да го свържат с някой, който можеше да отговори на въпросите му.
– Господин Райън? – каза жената. – Вие роднина ли сте на госпожица Харт?
Той потрепна при този въпрос. От колко време дори не беше говорил с Тъли?
Не, той много добре знаеше от колко време.
– Да. Какво се е случило?
– Не зная всички подробности, сър. Знам само, че сега я карат към нас.
Той си погледна часовника. Ако побързаше, можеше да хване ферибота в 5:20 и да стигне до болницата за малко повече от час.
– Ще дойда възможно най-бързо.
Не осъзна, че не се е сбогувал, докато не чу бръмченето на линията от слушалката. Прекъсна и я хвърли на леглото.
Грабна си портфейла и пак взе телефона. Докато посягаше към пуловер, набра един номер. Слуша сигнала достатъчно дълго, за да си спомни, че е твърде рано сутринта.
– А-ало?
– Корин. Съжалявам, че ти се обаждам толкова рано, но има спешен случай. Можеш ли да вземеш момчетата и да ги заведеш на училище?
– Какво става?
– Трябва да отида до „Светото сърце“. Станала е катастрофа. Не искам да ги оставям сами, но нямам време да ги доведа при теб.
– Не се тревожи – каза тя. – Ще дойда след петнайсет минути.
– Благодаря ти. Длъжник съм ти. – После тръгна бързо по коридора и отвори вратата на децата. – Обличайте се, момчета. Веднага.
Те седнаха бавно в леглата.
– Ъ? – изсумтя Уилс.
– Трябва да изляза. Корин ще дойде да ви вземе след петнайсет минути.
– Но…
– Няма но. Отивате при Томи. Може да се наложи Корин да ви вземе от тренировката по футбол днес. Не знам кога ще се прибера.
– Какво става? – попита Лукас и съненото му лице се смръщи от тревога. Те знаеха какво е спешен случай, а рутината им действаше успокояващо. Най-вече на Лукас. Той беше като майка си, чувствителен и грижовен, все се притесняваше.
– Нищо – рече напрегнато Джони. – Просто трябва да отида до града.
– Той ни мисли за бебета – каза Уилс и отметна завивките. – Да вървим, Скайуокър.
Джони погледна подразнен часовника си. Беше 5:08. Трябваше да тръгне веднага, за да успее за ферибота в 5:20.
Лукас стана от леглото и се приближи до него, погледна го през рошавата коса, която се спускаше пред очите му.
– Мара ли?
Разбира се, че те ще се притеснят за това. Колко пъти бяха бързали да видят майка си в болницата? Бог знае в какви неприятности се беше забъркала Мара сега. Те всички се тревожеха за нея.
Той беше забравил колко предпазливи могат да бъдат децата му дори сега, почти четири години по-късно. Трагедията ги беше белязала. Той правеше всичко по силите си, но явно това не беше достатъчно, за да ги компенсира за загубата на майка им.
– Мара е добре. Става дума за Тъли.
– Какво става с Тъли? – попита Лукас, изглеждаше изплашен.
Те много обичаха Тъли. Колко пъти през последната година го молеха да се видят с нея? И колко пъти той измисляше някакво извинение? Усети пробождането на вина.
– Още не знам всички подробности, но ще ви кажа при първа възможност – обеща той. – Бъдете готови за училище, когато Корин дойде, нали?
– Не сме бебета, татко – каза Уилс.
– Ще ни се обадиш ли след тренировката? – попита Лукас.
– Да.
Той ги целуна за довиждане и грабна ключовете за колата от масичката в антрето. Погледна за последно към тях – две еднакви момченца, които имаха нужда от подстригване, стояха там по гащета и твърде големи тениски, смръщени от тревога. После тръгна към колата си. Те бяха на единайсет, можеха да останат сами десет минути.
Влезе в колата, запали двигателя и потегли към ферибота. Щом се качи на него, остана в колата и започна да потропва нетърпеливо с пръст по покрития с кожа волан, докато траеше трийсет и пет минутното пътуване.
Точно в 6:10 спря на паркинга пред болницата и паркира на изкуствената светлина на уличната лампа. До изгрева оставаше още половин час и градът беше тъмен.
Влезе в познатата болница и тръгна към регистратурата.
– Талула Харт – каза мрачно. – Аз съм роднина.
– Сър, аз…
– Искам да науча какво е състоянието на Тъли, и то веднага. – Каза го така рязко, че жената подскочи на стола си, сякаш през тялото ѝ мина електричество.
– О… веднага се връщам – каза тя.
Той се отдалечи от регистратурата и започна да крачи напред-назад. Господи, как мразеше това място, с толкова познатите му миризми.
Седна на неудобен пластмасов стол и започна да потропва нервно с крак по линолеума. Минутите изминаваха и всяка унищожаваше все повече контрола му.
През последните четири години се беше научил как да продължи без съпругата си, любовта на живота му, но не беше лесно. Трябваше да спре да гледа назад. Спомените просто бяха твърде болезнени.
Но как би могъл да не поглежда назад точно тук? Бяха идвали в тази болница за операция, химиотерапия и радиотерапия, бяха прекарали часове заедно тук, той и Кейт, бяха си обещали, че ракът няма да победи любовта им.
Бяха излъгали.
Когато най-сетне се изправиха пред истината, бяха в една стая тук. През 2006 година. Той лежеше до нея, прегръщаше я и се опитваше да не забелязва колко слаба е станала през годината, в която се бори за живота си. До леглото по айпода на Кейт вървеше песен на Кели Кларксън. Някои хора чакат цял живот… миг като този.
Помнеше изражението на Кейт. Болката беше като течен огън в тялото ѝ, болеше я навсякъде. Костите, мускулите, кожата. Вземаше възможно най-много морфин, но искаше да е на себе си, за да не се плашат децата. Искам да се прибера у дома, каза тя.
Когато я поглеждаше, в главата му имаше само една мисъл: Тя умира. Истината се стовари върху него и в очите му избиха сълзи.
– Моите бебчета – каза тя тихо и после се засмя. – Е, те вече не са бебета. Вече им падат зъбчета. Трябва да им даваш по долар, между другото. От феята на зъбките. И винаги да ги снимаш. И Мара. Кажи ѝ, че разбирам. Аз също бях лоша с мама на шестнайсет.
– Не съм готов за този разговор – каза той, макар да мразеше слабостта си. Видя разочарованието в очите ѝ.
– Имам нужда от Тъли – каза тя тогава и го изненада. Съпругата му и Тъли Харт бяха най-добри приятелки почти цял живот – докато едно скарване не ги раздели. Не си говореха от две години и през тези две години Кейт се бори с рака. Джони не можеше да прости на Тъли нито за скандала (който, разбира се, беше по нейна вина), нито за отсъствието ѝ, когато Кейт имаше най-голяма нужда от нея.
– Не. След това, което ти причини? – каза той горчиво.
Кейт се извъртя леко към него и той видя колко болка ѝ причини това движение.
– Имам нужда от Тъли – каза тя отново, този път по-тихо. – Тя ми е най-добрата приятелка от осми клас.
– Знам, но…
– Трябва да ѝ простиш, Джони. Щом аз мога, можеш и ти.
– Не е толкова лесно. Тя те нарани.
– И аз я нараних. Най-добрите приятелки се карат. Забравят кое е най-важното. – Тя въздъхна. – Повярвай ми, вече знам кое е то и имам нужда от нея.
– Какво те кара да мислиш, че ще дойде, ако ѝ се обадиш? Мина много време.
Кейт се усмихна въпреки болката.
– Ще дойде. – Докосна лицето му и го накара да я погледне. – Трябва да се грижиш за нея… след това.
– Не говори така – прошепна той.
– Тя не е толкова силна, на колкото се прави. Знаеш го. Обещай ми.
Джони затвори очи. През последните години беше положил огромни усилия да надделее мъката и да създаде нов живот за семейството си. Не искаше да си спомня онази ужасна година; но как иначе… особено сега?
Тъли и Кейт. Те бяха най-добри приятелки почти трийсет години и ако не беше Тъли, Джони нямаше да срещне любовта на живота си.
От мига, в който Тъли влезе в неговия неугледен офис, той беше омагьосан от нея. Тя беше на двайсет години, изпълнена с огън и страст. Беше си уредила работа в малката телевизия, която той управляваше тогава. Мислеше си, че се е влюбил в нея, но това не беше любов, беше нещо друго. Беше попаднал в плен на очарованието ѝ. Тя беше по-жива и по-ярка от всеки друг. В нейно присъствие сякаш усещаш слънцето, след като с месеци си живял в сенките. Той веднага разбра, че Тъли ще стане известна.
Когато тя го запозна с най-добрата си приятелка Кейт Малърки, която изглеждаше по-бледа и по-тиха, като плавей, който се носи на вълната на Тъли, той почти не я забеляза. Едва след години, когато Кейт се осмели да го целуне, Джони видя бъдещето си в очите на тази жена. Помнеше как се любиха за първи път. Бяха млади – той на трийсет, а тя на двайсет и пет, – но само тя беше още неопитна. Винаги ли е такова? – попита тя тихо.
Ето как дойде любовта при него доста преди да е готов за нея. Не – отвърна той, не можеше да я излъже. – Не винаги.
След като се ожениха, с Кейт наблюдаваха възхода на Тъли в журналистиката, но колкото и да беше различен животът на Кейт от нейния, двете останаха близки като сестри. Говореха по телефона почти всеки ден и Тъли идваше при тях на повечето празници. Когато се отказа от новините в Ню Йорк и се върна в Сиатъл, за да създаде свое дневно токшоу, Тъли помоли Джони да го продуцира. Това бяха хубави години. Успешни години. Докато ракът и смъртта на Кейт не разкъсаха всичко.
Той не можеше да не си спомни сега. Знаеше кога започна разпадът.
На погребението на Кейт преди почти четири години. Октомври 2006 г. Те бяха на първия ред в църквата „Света Сесилия“, събрани заедно… сковани, с празен поглед, остро осъзнаващи защо са там. Бяха идвали в тази църква много пъти през годините за среднощната служба на Коледа, за великденските служби, но сега беше различно. Вместо златни блестящи украси сега навсякъде имаше бели лилии. Въздухът беше наситен със сладкия им аромат.
Джони седеше с изправен гръб като пехотинец, с изпънати рамене. Трябваше да е силен заради децата си, техните деца, нейните деца. Обеща ѝ това в последния ѝ ден, но вече беше почти непосилно. Вътрешно беше пресъхнал като пясък. Шестнайсетгодишната Мара седеше също толкова сковано до него, събрала ръце в скута си. Не го беше погледнала от часове, може би дори от дни. Той знаеше, че трябва да направи първата крачка, да я накара да реагира, но когато я поглеждаше, не събираше кураж. Общата им мъка беше дълбока и тъмна като морето. Затова той седеше там с пламтящи очи и си мислеше: Недей да плачеш. Бъди силен.
Направи грешката да погледне наляво, където имаше голям статив със снимка на Кейт. На тази снимка тя беше млада майка и стоеше на плажа пред къщата им на остров Бейнбридж. Вятърът развяваше косата ѝ, а усмивката ѝ беше по-сияйна от фар в нощта. Беше отворила широко ръце, за да посрещне трите деца, които тичаха към нея. Беше го помолила да намери тази нейна снимка в нощта, когато лежаха заедно в леглото ѝ и се прегръщаха. Той чу въпроса в тези думи и разбра какво означават. Още не – прошепна в ухото ѝ и погали голата ѝ глава.
Тя не го помоли отново за това.
Разбира се, че не. Дори накрая тя беше силната, тя защитаваше всички с оптимизма си.
Колко ли много думи беше събирала в сърцето си, за да не бъде той наранен от страха ѝ? Колко ли сама се е чувствала?
Господи. Нямаше я само от два дни.
Два дни и той вече искаше да я прегърне отново и да прошепне: Кажи ми, скъпа, кажи ми за страховете си.
Отец Майкъл застана пред амвона и събралите се в църквата притихнаха напълно.
– Не съм учуден, че толкова много хора са дошли да се сбогуват с Кейт. Тя беше важна за много от нас…
Беше.
– Няма да се изненадате, че ми остави конкретни инструкции за тази служба, и аз не искам да я разочаровам. Тя пожела да ви кажа да се подкрепяте взаимно. Тя поиска да превърнете мъката си в радостта, която остава в живота. Искаше да запомните смеха ѝ и колко много обичаше семейството си. Искаше да живеете. – Гласът му прекъсна. – Такава беше Кейтлин Малърки Райън. Дори накрая мислеше за другите.
Мара простена тихо.
Джони посегна към ръката ѝ. Тя се стресна от допира му, погледна го и дори тогава, в тази бездънна мъка, се отдръпна от него.
Музиката започна. Отначало звучеше сякаш отдалеч или може би това беше някакво бучене в главата му. В първия миг не разпозна мелодията.
– О, не – прошепна и усети как емоциите се надигат с музиката.
Песента беше „Crazy for You“.
На тази песен танцуваха на сватбата си. Той затвори очи и усети Кейт до себе си, как се плъзга в прегръдката му и музиката ги понася. Докосни ме и ще разбереш това.
Лукас – сладкият осемгодишен Лукас, който отново имаше кошмари и понякога плачеше, защото не можеше да намери бебешкото си одеялце, което от години бе твърде малко за него – дръпна ръкава му.
– Мама каза, че можем да плачем, татко. Тя накара мен и Уилс да обещаем, че няма да се страхуваме да плачем.
Джони дори не беше осъзнал, че плаче. Избърса очите си, кимна рязко и прошепна:
– Точно така, моето момче. – Но не можеше да погледне сина си. Сълзите в очите му щяха да го довършат. Затова се втренчи право напред. Превърна думите на отеца в малки крехки неща, камъчета, хвърлени срещу тухлена стена. Те тракаха и падаха, а той се концентрира върху дишането си и се опитваше да не си спомня жена си. Това щеше да прави насаме, нощем.
Накрая, сякаш след часове, службата свърши. Той събра семейството си и слязоха долу за приема след погребението. Огледа се изтръпнал, съсипан и видя десетки непознати или смътно познати лица. Това го накара да разбере, че не е знаел нищо за частици от живота на Кейт, което я направи по-далечна, и от това някак го заболя още повече. В първия възможен миг той изведе децата си от подземието на църквата.
Паркингът беше пълен с коли, но той забеляза нещо друго.
Тъли стоеше на паркинга, вдигнала лице към последните лъчи на слънцето. Беше разперила широко ръце и се движеше, полюляваше бедра, сякаш чуваше музика.
Танцуваше. Тя беше насред паркинга пред църквата и танцуваше.
Той изрече името ѝ така рязко, че Мара потрепна до него.
Тъли се обърна и видя, че вървят към колата си. Свали слушалките от ушите си и тръгна към него.
– Как мина? – попита тя тихо.
Той усети прилив на гняв и се вкопчи в него. Всичко беше за предпочитане пред бездънната мъка. Разбира се, че Тъли ще сложи себе си на първо място. Беше болезнено да отиде на погребението на Кейт, затова не го беше направила. Стоеше на паркинга и танцуваше. Танцуваше.
Голяма приятелка, няма що! Кейт може би щеше да ѝ прости за този егоизъм, но за него не беше толкова лесно.
Той се обърна към децата и каза:
– Влизайте в колата.
– Джони… – Тъли посегна към него, но той се отдръпна. Не искаше да го докосват сега. – Не можах да вляза – каза тя.
– Да. Кой би могъл? – рече той горчиво и веднага осъзна, че беше грешка да я поглежда. Когато стоеше до нея, отсъствието на Кейт ставаше още по-очевидно. Те двете бяха винаги заедно, смееха се, говореха, пееха ужасно дископесни.
Тъли и Кейт. Те бяха най-добри приятелки повече от трийсет години и сега, когато погледна Тъли, го заболя непоносимо. Тя трябваше да умре. Кейт струваше колкото петнайсет Тълита.
– Хората ще дойдат в къщата – каза той. – Тя така искаше. Надявам се, че ще успееш.
Чу как тя рязко си пое дъх и разбра, че я е заболяло.
– Не е честно – рече Тъли.
Той не обърна внимание на думите ѝ, на нея, и поведе семейството си към колата, а после потеглиха към дома в мъчителна тишина.
Късното следобедно слънце озаряваше карамелената на цвят къща в занаятчийски стил. Дворът беше в ужасно състояние, занемарен през годината на болестта на Кейт. Той паркира в гаража и поведе децата към къщата, където от завесите и вълнените килими още се усещаше миризмата на болестта.
– А сега какво, татко?
Той знаеше, без да се обръща, кой зададе въпроса. Лукас, момчето, което беше плакало за всяка умряла златна рибка и рисуваше всеки ден картинки за умиращата си майка; момчето, което пак започна да плаче в училище и седя мълчаливо на последния си рожден ден, неспособно дори да се усмихне, докато отваряше подаръците. Това дете чувстваше всичко много силно. Особено Лукас – каза му Кейт в онази последна ужасна нощ. – Той няма да знае как да се справи. Не го оставяй.
Джони се обърна.
Уилс и Лукас стояха един до друг, раменете им се допираха. Осемгодишни момченца с еднакви черни панталони и сиви пуловери. Джони беше забравил да ги накара да се изкъпят тази сутрин и косите им бяха рошави, сплескани на места от съня.
Широко отворените очи на Лукас блестяха, а миглите му бяха слепени от влага. Той знаеше, че майка му си е отишла, но не разбираше съвсем как е възможно това.
Мара застана до братята си. Тя беше слаба и бледа, приличаше на призрак с черната рокля.
Всички го гледаха.
Трябваше да им каже нещо, да намери думи на утеха, да им даде съвет, който да запомнят. Като техен баща той трябваше да превърне следващите няколко часа в празник на живота на съпругата си. Но как?
– Хайде, момчета – каза Мара с въздишка. – Ще ви пусна „Да откриеш Немо“.
– Не – проплака Лукас. – Не и „Да откриеш Немо“.
Уилс вдигна очи и хвана ръката на брат си.
– Там майката умира.
– О… – кимна Мара. – Ами „Феноменалните“?
Лукас кимна мрачно.
Джони още се опитваше да измисли какво да каже на наранените си деца, когато на вратата се позвъни.
Той потрепна, а после хората започнаха да прииждат и да се събират около него. Врати се отваряха и затваряха. Слънцето залезе, после се спусна нощ. А той все си мислеше: „Движи се, върви, поздрави“, но като че ли не можеше да се накара да го направи.
Някой докосна ръката му.
– Много съжалявам, Джони – изрече женски глас и той се обърна.
Тя стоеше до него облечена в черно, държеше касерола, покрита с фолио. Той за нищо на света не можеше да си спомни коя е.
– Когато Артър ме остави заради онази барманка, мислех, че животът ми е свършил. Но продължаваш да се будиш сутрин и един ден осъзнаваш, че си добре. Ще намериш любовта отново.
Наложи се да впрегне целия си самоконтрол, за да не се сопне на тази жена, да не ѝ каже, че смъртта и изневярата не са едно и също, но преди дори да се сети как ѝ е името, друга жена се появи. Тя явно също смяташе, че гладът е най-големият им проблем, ако се съдеше по размерите на покрития с фолио поднос в пълните ѝ ръце.
Той чу „по-добро място“… и отмина.
Вървеше през тълпата и стигна до бара, който бяха устроили в кухнята. По пътя подмина много хора, които промърморваха някаква комбинация от едни и същи безполезни думи – съболезнования, вече не се мъчи, по-добро място. Той не спря, за да отговори. Продължи да върви. Не поглеждаше към снимките, наредени из стаята на стативи или опрени на прозорците и лампите. В кухнята имаше група жени с тъжни очи, които работеха ефикасно, сваляха фолиото от ястията и ровеха из чекмеджетата с прибори. Когато той влезе, те застинаха като птици при появата на лисица и вдигнаха очи. Съжалението им и страхът, че това може да се случи някой ден и с тях, бяха съвсем осезаеми.
До мивката тъщата му, Марджи, остави каната, която пълнеше с вода, и тя изтрака на плота. Отметна косата си от сбръчканото си от тревога лице и тръгна към него. Жените се отдръпваха, за да ѝ направят път. Тя спря до бара, наля му скоч с вода и лед и му подаде чашата.
– Не можех да намеря чаша – каза той. Глупаво. Чашите бяха точно пред него. – Къде е Бъд?
– Гледа телевизия с Шон и момчетата. Това не е нещо, с което той може да се справи. Да говори за смъртта на дъщеря си с всички тези непознати.
Джони кимна. Тъстът му беше мълчалив човек и смъртта на единствената му дъщеря го беше прекършила. Марджи, която си бе останала жизнена и тъмнокоса на тази възраст, също беше остаряла ужасно много след диагнозата на дъщеря си. Беше се прегърбила, сякаш очакваше още един удар от Господ всеки миг. Спря да си боядисва косата и белите корени избиха като замръзнала река. Очила без рамки уголемяваха насълзените ѝ очи.
– Върви при децата си – каза тя и притисна бледата му, осеяна със сини вени ръка под лакътя си.
– Трябва да остана тук и да ти помагам.
– Справям се – каза тя. – Но се тревожа за Мара. Трудно е да изгубиш майка си на шестнайсет и мисля, че тя съжалява колко много се караше с Кейт, преди тя да се разболее. Думите понякога остават в нас, особено изречените с гняв.
Той отпи голяма глътка от скоча, гледаше как ледът трака по стъклото.
– Не знам какво да им кажа.
– Това не е най-важното. – Марджи стисна ръката му под лакътя си и го изведе от кухнята.
Къщата беше пълна с хора, но дори сред цяла тълпа опечалени Тъли Харт се забелязваше. Центърът на вниманието. С черна тясна рокля, която вероятно струваше повече от някои от паркираните на алеята коли, тя успяваше да изглежда красива дори в мъката. Дългата до раменете ѝ коса сега беше кестенява и явно беше оправила грима си след погребението. В дневната, обградена от хора, тя жестикулираше драматично, явно разказваше нещо, и когато приключи, всички около нея се засмяха.
– Как може да се усмихва?
– Не забравяй, че Тъли знае много за разбитото сърце. Тя цял живот крие болката си. Помня как я видях за първи път. Вървях по „Алеята на светулките“ към дома ѝ, защото тя се беше сприятелила с Кейт и исках да я проверя. И в онази порутена стара къща аз се срещнах с майка ѝ, Клод. Е, не се срещнах точно. Тя лежеше просната на дивана, а на корема ѝ имаше купчинка марихуана. Опита се да седне и когато не успя, изруга и се тръшна обратно. Погледнах към Тъли, която беше може би на четиринайсет, и видях срам от онзи вид, който те белязва завинаги.
– Ти си имала баща алкохолик и си превъзмогнала това.
– Аз се влюбих и имах деца. Семейство. Тъли мисли, че никой не може да я обича освен Кейт. Според мен още не е осъзнала загубата ѝ, но когато това стане, ще е много страшно.
Тъли пусна диск в уредбата и усили музиката. Роден диииив – загърмя от тонколоните.
Хората в дневната се отдръпнаха от нея, изглеждаха възмутени.
– Хайде, кой иска един шот? – попита Тъли.
Джони знаеше, че трябва да я спре, но не можеше да се приближи до нея. Не и сега, още не. Всеки път, когато я погледнеше, си мислеше: Кейт си отиде, и раната се отваряше отново. Затова се обърна и тръгна към горния етаж, за да утеши децата си.
Наложи се да впрегне цялата си воля, за да изкачи стълбите.
Пред стаята на близнаците спря, за да събере сили.
Можеш да се справиш.
Можеше. Трябваше. Децата зад тази врата току-що бяха научили, че животът е несправедлив и смъртта разкъсва сърца и семейства. Той трябваше да им помогне да разберат, да ги удържа заедно и да ги изцели.
Пое си рязко дъх и отвори вратата.
Първото, което видя, бяха леглата – неоправени, смачкани, завивките с „Междузведни войни“ бяха събрани на купчина. Тъмносините стени – боядисани от Кейт като фон за облаци, звезди и луни – бяха покрити през годините с рисунките на момчетата и плакати на любимите им филми. Златна топка и футболни купи стояха гордо върху скрина.
Тъстът му, Бъд, седеше в големия мек фотьойл, който събираше и двете момчета, когато играеха видеоигри, а Шон, по-малкият брат на Кейт, спеше на леглото на Уилс.
Мара седеше на килима пред телевизора с Лукас. Уилс беше в ъгъла и гледаше филма със скръстени ръце. Изглеждаше ядосан и изолиран.
– Здравейте – рече тихо Джони и затвори вратата след себе си.
– Татко! – Лукас се втурна към него, Джони го вдигна и го прегърна силно.
Бъд се надигна тромаво от мекия фотьойл. Имаше доста неугледен вид със смачкания старомоден черен костюм, бялата риза и широката полиестерна вратовръзка. Бледото му, покрито със старчески петна лице като че ли се беше сдобило с още бръчки през последните седмици. Очите му под гъстите сиви вежди бяха тъжни.
– Ще ви оставя насаме – каза той, после отиде до леглото, потупа Шон по рамото и каза: – Ставай.
Шон се стресна и седна рязко. Изглеждаше объркан, докато не видя Джони.
– О, да, добре.
И излезе с баща си от стаята.
Джони чу как вратата се затвори след тях. На екрана ярко оцветените супергерои тичаха през джунглата. Лукас се изплъзна от ръцете му и застана до него.
Джони се взираше в опечалените си деца и те се взираха в него. Всяко от тях реагираше различно на смъртта на майка си, защото всички те бяха различни. Лукас, детето с нежна душа, беше съсипан и объркан, не разбираше къде точно е отишла. Близнакът му Уилс беше дете, което разчиташе на атлетичността и популярността. Вече беше спортист и всички го харесваха. Тази загуба го беше оскърбила и изплашила. Не искаше да се страхува, затова се гневеше.
И накрая Мара, красивата шестнайсетгодишна Мара, на която всичко се удаваше лесно. Но в годината на болестта тя се затвори, стана сдържана и тиха, сякаш си мислеше, че ако не вдига шум, ако не причинява никакъв смут, този неизбежен ден няма да настъпи. Той много добре знаеше колко дълбоко съжалява тя за отношението си към Кейт преди болестта.
И все пак нуждата в очите и на тримата беше еднаква. Те го гледаха с надеждата да събере отново разрушените им светове, да облекчи тази невъобразима болка.
Но Кейт беше сърцето и душата на това семейство, лепилото, което задържаше всички заедно. Тя винаги знаеше какво да каже. Всичко, което той можеше да им каже сега, щеше да бъде лъжа. Как биха могли да се излекуват? Как всичко можеше да се оправи? Как бе възможно още време, без Кейт да ги успокои?
Мара внезапно стана, с изящество, което повечето момичета никога нямаше да притежават. Тя наистина беше грациозна в мъката си – бледа, почти неземна, с дългата черна коса, черната рокля и почти прозрачната кожа. Той чу как дъхът ѝ секна, сякаш ѝ беше трудно да вдишва от този нов въздух.
– Ще сложа момчетата да си лягат – каза тя и посегна към Лукас. – Ела тук, плъхче. Ще ти прочета приказка.
– Да, така много ще ни олекне, татко – обади се Уилс и устните му се изопнаха. Детското му лице имаше мрачното, тъжно изражение на възрастен.
– Ще олекне с времето – каза Джони. Мразеше слабостта си.
– Така ли? – попита Уилс. – И как?
Лукас го погледна.
– Да, татко, как?
Джони се обърна към Мара, която изглеждаше така студена и бледа, сякаш беше изваяна от лед.
– Сънят ще помогне – каза тя и Джони изпита благодарност към нея. Знаеше, че не се справя, че се проваля в това, което трябва да стори – да дава опора, а не да я приема, но сякаш беше празен отвътре.
Просто празен.
Утре щеше да е по-добре. Щеше да се справи по-добре.
Но когато видя тъжното разочарование на лицата на децата си, разбра, че това е лъжа.
Съжалявам, Кейти.
– Лека нощ – каза той със задавен глас.
Лукас вдигна глава към него.
– Обичам те, татко.
Джони падна бавно на колене и отвори ръце. Синовете му се притиснаха към него и той ги прегърна силно.
– И аз ви обичам. – Над главите им се взираше в Мара, която изглеждаше невъзмутима. Стоеше изправена, с изпънати рамене.
– Мара?
– Не си прави труда – каза тя тихо.
– Майка ти ни накара да обещаем, че ще бъдем силни. Заедно.
– Да – рече тя и долната ѝ устна потрепери леко. – Знам.
– Можем да се справим – каза той, макар да чу несигурността в гласа си.
– Да. Сигурно – въздъхна Мара. А после: – Хайде, момчета, да ви приготвим за лягане.
Джони знаеше, че трябва да остане, да я успокои, но нямаше думи.
Вместо това постъпи като страхливец, излезе от стаята и затвори вратата след себе си.
Слезе долу, без да обръща внимание на никого. Проби си път през хората, грабна си палтото от пералното помещение и излезе навън.
Вече беше съвсем тъмно, но нямаше нито една звезда на небето. Тънък облачен слой ги скриваше. Хладен вятър люлееше клоните на дърветата до къщата му и ги караше да танцуват.
По тези клони на въжета бяха окачени буркани, пълни с черни камъчета и свещи. Колко нощи с Кейт бяха седели под тази корона от светлина, слушаха как вълните се удрят в брега и говореха за мечтите си?
Той стисна перилата на верандата.
– Здравей.
Гласът ѝ го изненада и подразни. Искаше да бъде сам.
– Остави ме да танцувам сама – каза Тъли и се приближи зад него. Беше се завила със синьо вълнено одеяло, чийто край се влачеше по земята около босите ѝ крака.
– Да не си в пауза на шоуто – каза той, като се обърна към нея.
– Какво имаш предвид?
Усещаше текилата в дъха ѝ и се запита колко ли е пияна.
– Да не си в пауза на шоуто „Тъли Харт – центърът на вниманието“?
– Кейт ме помоли да направя тази вечер забавна – каза тя и се отдръпна назад. Цялата трепереше.
– Не мога да повярвам, че не дойде на погребението ѝ – рече той. – Това щеше да ѝ разбие сърцето.
– Тя знаеше, че няма да дойда. Тя дори…
– И това те оправдава? Не мислиш ли, че за Мара щеше да е добре да те види там? Или не ти пука за твоята кръщелница?
Преди тя да отговори – а и какво можеше да каже? – той влезе в къщата и хвърли палтото си върху пералната машина, когато мина през пералното помещение.
Знаеше, че е несправедлив. По друго време, в друг свят, щеше да се извини. Кейт би искала да го направи, но точно сега не можеше да се накара. Едва събираше сили дори за да се държи на краката си. Съпругата му си беше отишла преди четиресет и осем часа, а той вече беше най-ужасната своя версия.