ГЛАВА 1
„Бъргси Хаус“
Резиденция на херцог Маруик
Миналото
На този широк свят не съществуваше друг смях като неговия.
Нямаше значение, че тя нищо не знаеше за широкия свят. Никога не се бе отдалечавала прекалено далече от това огромно имение, закътано в тихата провинция на Есекс на два дни път на североизток от Лондон, където тучните зелени хълмове се превръщаха в пшеничени поля, когато есента неусетно се спускаше на земята.
Нямаше значение, че тя не познаваше звуците на града или миризмата на океана. Или че не бе чувала друг език освен английския, или не бе виждала спектакли, или не бе слушала със затаен дъх изпълнението на оркестър.
Нямаше значение, че нейният свят бе ограничен до дванайсет хиляди декара плодородна земя, която можеше да се похвали само с овце с пухкава бяла вълна, огромни бали сено и общност от хора, с които не ѝ бе позволено да говори – за които тя оставаше практически невидима, – защото съществуването ѝ трябваше да се пази в тайна на всяка цена.
Момиче, кръстено като наследник на херцог Маруик. Увито в скъпа дантелена пелена, предназначена за дълга династия от херцози, помазано с масло, запазено за най-привилегированите обитатели на „Бъргси Хаус“. Получила бе пред Бога момчешко име и титла, а мъжът, който не ѝ беше баща, бе платил на слугите и свещеника за мълчанието и фалшифицираните документи. Херцогът кроеше планове да подмени незаконородената от съпругата му дъщеря с един от своите синове копелета, родени в един и същ ден с момичето от жени, които не бяха негови херцогини. Единственият начин да продължи херцогския род беше… кражба.
Обричаше това безполезно момиче, немощно мяучещо в ръцете на акушерката, на нещастно съществуване, изпълнено със самота в един свят едновременно толкова голям и толкова малък.
И тогава, преди година, бе пристигнал той. Дванайсетгодишен, пълен с огън и енергия, носещ тайните на непознатия свят. Висок, слаб и вече толкова умен, хитър и по-прекрасен от всички хора, които бе виждала дотогава – с руса коса, прекалено дълга, падаща върху блестящите му кехлибарени очи, криещи хиляди тайни, и тих, едва доловим смях – толкова рядък, че беше истински дар.
Не, нямаше нищо на този широк свят като неговия смях. Тя го знаеше, макар че широкият свят беше толкова далече от нея, че тя дори не можеше да си представи къде започва.
А той можеше.
Той обичаше да ѝ разказва за него. И точно това правеше в този следобед – един от скъпоценните им моменти между пъклените кроежи и манипулации на херцога, откраднат ден, преди да настъпи вечерта, когато човекът, държащ в ръцете си бъдещето им, можеше да се върне, за да се наслади на мъченията на тримата си синове. Но днес, в този кротък следобед, докато херцогът беше в Лондон, занимаващ се с това, с което обикновено се занимаваха херцозите, техният квартет се опиваше от щастието там, където можеха да го намерят – сред ширналите се диви земи на имението.
Нейното любимо място беше западният край на имота, намиращ се достатъчно далече от голямата къща, че можеха да забравят за нея, докато не им напомнят. Великолепна гора от дървета, извисяващи се високо в небето покрай малка бълбукаща рекичка, по-скоро ручей. Когато беше по-малка, този уединен горски кът ѝ бе подарил толкова спокойни часове, дни и седмици, а разговорите с водата бяха единственото, на което можеше да се надява.
Но тук и сега тя не беше сама. От всички страни я обкръжаваха дървета, слънчевите лъчи, проникващи през гъсталака, бяха нашарили на петна земята, върху която тя се бе търкулнала по гръб, изтощена след устремния бяг през ливадите, и вдишваше с пълни гърди въздуха, напоен с уханието на дива мащерка.
Той седеше до нея, притиснал бедро до нейното, гърдите му тежко се повдигаха и спускаха, докато я гледаше от горе надолу, протегнал безкрайно дългите си крака.
– Защо винаги идваме тук?
– Тук ми харесва – просто отвърна тя, подлагайки лице на слънцето; сърцето ѝ бавно забавяше лудешкия си ритъм, докато се взираше през балдахина от листа във високото небе, което сякаш си играеше на криеница над главата ѝ. – И на теб също щеше да ти хареса, ако не беше толкова сериозен през цялото време.
Въздухът в това спокойно място сякаш се промени, сгъстявайки се от истината – те не бяха просто обикновени деца, тринайсетгодишни и безгрижни. Те оцеляваха само благодарение на съсредоточеността и предпазливостта. На несвойствената за децата сериозност.
Но сега тя бе забравила за това. Не искаше да си го припомня, докато летните пеперуди танцуваха сред леещите се слънчеви лъчи, изпълвайки цялото място с магия, която прогонваше злото надалеч. Затова момичето смени темата.
– Разкажи ми за него.
Той не я подкани да уточни. Не беше нужно.
– Пак ли?
– Пак.
Момчето се обърна, а тя прибра полите си, за да може той да легне до нея, както бе правил десетки пъти досега. Стотици пъти. След като се излегна по гръб, с ръце, пъхнати под главата, той заговори на зеления балдахин от листа.
– Там никога не е тихо.
– Заради каруците, трополящи по калдъръма.
Той кимна.
– Дървените колела вдигат голям шум, но не са само те. Чуват се виковете от кръчмите и тези на уличните търговци на пазара. В складовете лаят кучета. По улиците избухват шумни крамоли и битки. Аз обичах да стоя на покрива на къщата, в която живеех, и да залагам на уличните боеве.
– Затова толкова добре се биеш.
Той леко повдигна рамото си.
– Винаги съм мислил, че това ще бъде най-добрият начин да помагам на мама. Докато…
Той замълча, но тя вече бе чула останалото. Докато майка му не се разболяла и херцогът не изкушил с титла и богатство сина си, който би направил всичко, за да помогне. Извърна се и го погледна. Лицето му бе непроницаемо, със стиснати зъби и решително втренчен поглед в небето.
– Разкажи ми за ругатните – подкани го тя.
Момчето се засмя, тихо и изненадано.
– Истински порой от неприлични думи. Изглежда, май това доста ти харесва.
– Аз дори не подозирах за съществуването на ругатните, преди вие тримата да дойдете тук.
Момчетата бяха нахлули в живота ѝ като истински ураган, груби и буйни, преобръщащи всичко наоколо, ругаещи и толкова страхотни.
– Имаш предвид преди да срещнеш Дявола.
Дявола, кръстен с името Девън, един от двамата му природени братя, бе отраснал в приют за момчета, за което ярко свидетелстваше циничният му език.
– Той се оказа много полезен.
– Да. Псуването. Особено на пристанището. Никой не ругае като моряците.
– Кажи ми най-добрата ругатня, която си чувал.
Той я стрелна с кос, дяволит поглед.
– Не.
Е, щеше по-късно да помоли Дявола.
– Тогава ми разкажи за дъжда.
– Това е Лондон. Там през цялото време вали дъжд.
Тя го сръчка в рамото.
– Разкажи ми по-подробно.
Той се усмихна и върху лицето ѝ също разцъфна усмивка, защото обичаше, когато той ѝ угаждаше.
– Дъждът прави камъните на улицата хлъзгави и блестящи.
– А през нощта те стават златисти заради светлините от кръчмите – подсказа му тя.
– Не са само кръчмите. Театрите по „Друри Лейн“. Фенерите, които висят пред бордеите.
Бордей – там се бе озовала майка му, след като херцогът отказал да я издържа, когато решила да роди сина му. Където се родил този син.
– За да прогонват мрака – едва чуто пророни момичето.
– Мракът не е толкова страшен – рече той. – Просто хората нямат друг избор, освен да се бият за това, от което се нуждаят.
– И получават ли го? Това, от което се нуждаят?
– Не. Не получават нито това, от което се нуждаят, нито това, което заслужават. – Той замълча, сетне прошепна на балдахина от листа, сякаш действително беше вълшебен: – Но ние ще променим всичко това.
Тя не пропусна това ние. Не само той. Всички те. Четиримата бяха сключили договор, когато ги бяха довели тук за това безумно състезание – който победи, щеше да защити останалите. А после заедно щяха да избягат от това място, от този затвор, който ги бе впримчил в чудовищно съревнование на умове и физическа сила, което щеше да даде на жестокия им баща това, за което жадуваше: наследник, достоен за херцогството.
– Когато ти станеш херцог – тихо рече тя.
Той се извърна към нея.
– Когато един от нас стане херцог.
Тя поклати глава и срещна блестящите му кехлибарени очи, толкова подобни на тези на братята му. И на баща му.
– Ти ще спечелиш.
Той дълго остана мълчалив, вперил поглед в нея, сетне попита:
– Откъде знаеш?
Момичето стисна устни.
– Просто знам.
С всеки изминал ден интригите на стария херцог ставаха все по-предизвикателни. Дявола бе истинско въплъщение на името си, изпълнен с прекалено много ярост и плам. А Уит беше твърде дребен. Прекалено добър.
– А ако не го искам?
Нелепа мисъл.
– Разбира се, че го искаш.
– Титлата и богатството трябва да бъдат твои.
Тя не се сдържа и се засмя, кратко и диво.
– Момичетата не стават херцози.
– При все това ти си наследница.
Но тя не беше. Не и в действителност. Тя беше плод на извънбрачната връзка на майка си, рисковано начинание, предназначено да създаде незаконен наследник на онова чудовище, нейния съпруг, и завинаги да опетни скъпоценната му семейна династия – единственото, което изобщо някога го бе интересувало. Но вместо момче херцогинята бе родила момиче, така че тя не беше наследница. Беше временен заместител. Отметка в старинния екземпляр на официалния наръчник по генеалогия и хералдика на Джон Бърк. И всички те го знаеха.
– Това няма значение – заяви тя, подминавайки думите му.
И действително нямаше. Юън щеше да победи. Той щеше да стане херцог. И това щеше да промени всичко.
Той продължително се взря в нея.
– Добре тогава, когато аз стана херцог. – Произнесе думите шепнешком, сякаш, ако ги изречеше на глас, щеше да прокълне всички тях. – Когато аз стана херцог, ще защитавам всички нас. Нас и всички в „Гардън“. Ще взема парите му. Властта му. Неговото име. И ще си тръгна и никога няма да погледна назад. – Думите сякаш ги обгърнаха, дълго отеквайки сред дърветата, докато той не се поправи: – Не неговото име – прошепна. – Твоето.
Робърт Матю Карик, граф Съмнър, наследник на херцог Маруик.
– Можеш спокойно да вземеш името – рече тя възможно най-небрежно, опитвайки се да не се поддава на обзелите я чувства. – То е съвсем ново-новеничко. Аз никога не съм го използвала.
Може и да бе кръстена като наследник, ала никога не бе имала достъп до името.
През годините тя беше просто никоя, наричаха я момиче, девойката или младата дама. Веднъж, когато беше на осем, в имението имаше една прислужница, която я наричаше миличка и това много ѝ харесваше. Но след няколко месеца прислужницата напусна и момичето отново стана никоя, сякаш беше невидима.
Докато не се появиха те – трите момчета, които я видяха – и сред тях този, който не само я виждаше, но и я разбираше. И те ѝ дадоха стотици имена: Бегачка, заради устремния ѝ бяг през полята, Червенокоска заради огненочервената ѝ коса и Бунтовничка заради начина, по който се опълчваше на баща им. И тя откликваше на всички прозвища, макар да знаеше, че нито едно не беше нейното име, но след пристигането на момчетата вече не ѝ пукаше. Защото може би те ѝ бяха напълно достатъчни.
Защото за тях тя не беше никоя.
– Съжалявам – прошепна съвсем искрено той.
За него тя беше някоя.
Известно време двамата останаха така, втренчени един в друг, усещайки как истината ги обгръща като одеяло. Сетне Юън се прокашля и извърна поглед, прекъсвайки зрителния контакт. Претърколи се отново по гръб и отново се взря в дърветата над тях, сетне рече:
– Както и да е, мама често казваше, че обичала дъжда, защото само тогава виждала скъпоценни камъни в „Ковънт Гардън“.
– Обещай ми, че ще ме заведеш там, когато си тръгнем – прошепна момичето в тишината.
Той стисна устни в твърда линия. Обещанието сякаш бе изписано върху лицето му, което изведнъж стана много по-старо, отколкото се полагаше на възрастта му. Той кимна веднъж. Решително. Уверено.
– Аз ще се погрижа да имаш скъпоценности.
Тя също се търкулна по гръб, полите ѝ се разстлаха по тревата.
– Гледай да не забравиш – подкачи го. – И искам да имам златни конци за всичките ми рокли.
– Ще те потопя в море от макари със златни конци.
– Да, моля те – съгласи се тя. – И трябва да имам камериерка, която да умее да вчесва косата ми.
– Ти си много капризна за едно селско момиче – подразни я той.
Тя се извърна към него и широко се усмихна.
– Имах на разположение цял живот да мисля за всичките си изисквания.
– Смяташ ли, че си готова за Лондон, селско момиче?
Усмивката ѝ се превърна в насмешлива гримаса.
– Мисля, че ще се справя прекрасно, градско момче.
Събеседникът ѝ се разсмя и този рядък звук изпълни пространството около тях, сгрявайки душата ѝ. И в онзи момент нещо се случи. Нещо странно, непознато, прекрасно и изумително. Този смях сякаш разтвори цялото ѝ същество така, както нищо не можеше да стори на този свят.
Внезапно тя го почувства. Не просто топлината му там, където двамата се допираха от рамото до бедрото. Не само на това място, където до ухото ѝ лежеше неговият лакът. Не само докосването на пръстите му до къдриците ѝ, когато измъкваше едно листо от тях. Почувства го целия. Равното му дишане. Уверената му неподвижност. И този смях… неговият смях.
– Каквото и да се случи, обещай, че няма да ме забравиш – тихо рече тя.
– Няма да мога. Ние ще бъдем заедно.
Момичето поклати глава.
– Хората си тръгват.
Той смръщи вежди и тя долови силата в гласа му.
– Аз няма да го направя. Няма да мога.
Тя кимна. Ала все пак…
– Понякога това не зависи от теб. Понякога хората просто…
Погледът му омекна. Явно разбра, че тя имаше предвид своята майка. Претърколи се към нея и сега двамата се озоваха лице срещу лице, подпрели бузи на свитите си ръце, достатъчно близо, за да споделят тайните си.
– Тя би останала, ако можеше – твърдо заяви той.
– Не можеш да го знаеш – прошепна тя, ненавиждайки щипането в носа си и напиращите сълзи. – Аз съм се родила, а тя е умряла и ме е оставила на човек, който не е бил мой баща и ми е дал име, което изобщо не е мое, и аз никога няма да узная какво би могло да бъде, ако тя беше останала жива. Никога няма да узная…
Той чакаше. Винаги беше толкова търпелив, сякаш можеше да я чака цяла вечност.
– Никога няма да узная дали щеше да ме обича.
– Тя щеше да те обича – тутакси отвърна той.
Момичето поклати глава и затвори очи, копнеейки да му повярва.
– Тя дори не ми е дала име.
– Щяла е да го направи. Щяла е да ти даде име и то щеше да бъде много красиво.
Убедеността в гласа му я накара да отвори очи и тя срещна погледа му, уверен и твърд.
– Значи няма да е Робърт?
Той не се усмихна. Не се засмя.
– Тя щеше да ти даде име, което ти подхожда. Което заслужаваш. Щеше да ти даде титла.
Идеята го осени и той прошепна:
– Точно както аз ще направя.
В този миг всичко спря. Шумоленето на листата над главите им, виковете на братята им отвъд ручея, бавният ход на следобеда. В този миг тя разбра, че той щеше да ѝ направи подарък, какъвто никога дори не си бе представяла, че може да получи.
Тя му се усмихна и почувства как забързано тупти сърцето в гърдите ѝ.
– Кажи ми.
Искаше да го види на устните му, да го улови в гласа му, да го чуе със собствените си уши. Искаше да го получи от него, защото знаеше, че след това тя никога вече нямаше да може да го забрави, дори и той да я напусне.
И той ѝ даде този подарък.
– Грейс.
ГЛАВА 2
Лондон
Есента на 1837 г.
– За Далия!
В отговор се разнесоха шумни поздравления и тълпата, събрала се в главния салон в дома на „Шелтън Стрийт“ 72 – елитен клуб и грижливо пазена тайна на най-умните, най-изтънчени и най-скандални жени в Лондон, – тутакси се обърна като един, за да вдигне наздравица за неговата собственичка.
Жената, известна под името Далия, се спря в подножието на централното стълбище и огледа просторното помещение, пукащо се по шевовете от членове на клуба и гости въпреки ранния час. После се усмихна на събралите се с широка, сияйна усмивка.
– Пийте, прекрасни мои, чака ви незабравима нощ!
– Или пълна забрава! – разнесе се дързък отговор от далечния край на залата.
Далия мигом позна гласа, принадлежащ на една от най-веселите лондонски вдовици – маркиза, която навремето бе вложила сериозна сума в клуба на „Шелтън Стрийт“ 72 и го обичаше повече от собствения си дом. Тук на веселата маркиза се предоставяше уединение, което тя никога не можеше да получи на площад „Гроувнър“. На любовниците ѝ също бе осигурено пълно уединение.
Маскираните гости избухнаха в дружен смях и Далия бе освободена от всеобщото внимание достатъчно дълго, за да се появи до нея помощницата ѝ Зева. Високата и стройна тъмнокоса красавица винаги бе до нея, още от най-ранните дни от съществуването на клуба, и се справяше с всички тънкости на работата, осигурявайки изпълнението на всички капризи на дамите, членове на клуба.
– Вече е претъпкано – отбеляза Зева.
Далия погледна изящния часовник върху китката си.
– Много скоро гостите ще станат още повече.
Беше още рано, едва минаваше единайсет; повечето от дамите от лондонския елит едва сега смогваха да се измъкнат от отегчителните вечери и танци, оправдавайки се с мигрена или деликатно състояние. При тази мисъл Далия се подсмихна, знаейки уменията на посетителките на нейния клуб да се възползват от мнимата слабост на прекрасния пол, за да получат желаното, незабелязани от висшето общество.
Много скоро щяха да обявят слабостта си и да се преструват, докато в същото време нареждат на кочияшите си да впрегнат каретите и да ги чакат пред задните входове на домовете им, сменяйки благоприличните си тоалети с нещо много по-вълнуващо. Захвърляха маските, които носеха в своя свят, за да надянат съвсем различни, криейки се зад други имена и отдавайки се на различни желания – каквито им душа пожелаеше, но по-далече от „Мейфеър“.
Много скоро щяха да пристигнат, изпълвайки докрай дома на „Шелтън Стрийт“ 72, за да се насладят на това, което им предлагаше клубът през всяка нощ на годината – общуване, удоволствие и власт, – и особено това, което се осигуряваше на третия четвъртък от всеки месец, когато жените не само от Лондон, но и от целия свят бяха поканени, за да познаят най-съкровените си желания.
Това редовно събитие, известно като Доминион, представляващо отчасти маскен бал, отчасти разгулна веселба, отчасти казино, беше изключително поверително. Замислено, за да подари на членовете на клуба и доверените им спътници една нощ, пълна с наслади… каквито и да бяха те.
Доминионът имаше едно-единствено основно мото и то беше: избор на дамата.
Нищо не доставяше на Далия по-голямо удоволствие, колкото възможността да осигури достъп на жените до тяхната наслада. Към по-прекрасния пол изобщо не се отнасяха толкова прекрасно и нейният клуб бе създаден, за да поправи тази несправедливост.
Откакто бе пристигнала в Лондон преди двайсет години, тя бе печелила пари по множество различни начини. Бе мила съдове в мръсни кръчми със съмнителни репутации, бе търкала подове в усойни театри. Бе кълцала месо за пайове в пекарни, бе огъвала в ковачници метал за лъжици и никога не бе получавала повече от дребни монети за своята работа. Много бързо бе разбрала, че дневната работа не се заплаща добре.
Което напълно я устройваше, защото тя никога не е била годна за работа през деня. От нощните гърнета и пайовете с месо ѝ се повдигаше, а работата с метала бе изранила дланите ѝ. Беше си намерила работа като цветарка, при която бързаше да изпразни кошницата си от бързо увяхващите цветя, преди да мръкне. Бе издържала два дни на тази работа, когато един търговец бе забелязал способността ѝ да намира щедри клиенти и ѝ бе предложил да продава плодове.
С това се бе занимавала по-малко от седмица, докато той не я бе зашлевил през лицето, задето случайно бе изпуснала една яркочервена ябълка в дървените стърготини, покриващи пода на пазара. Когато се надигна, тя го просна сред стърготините и тичешком побягна от пазара, скрила три ябълки в гънките на полите си, които струваха повече от седмичната ѝ заплата.
Но самото събитие се бе оказало достатъчно изненадващо, за да привлече вниманието на един от най-известните борци в „Гардън“. Дигър Найт беше постоянно на лов за високи момичета с хубави лица и здрави юмруци. Главорезите са едно, обичаше да казва той, но красавиците печелят тълпата. В Далия се съчетаваха и двете.
Беше отлично обучена.
Боевете не бяха дневна работа. Те бяха нощно занимание и се заплащаха съответно като такова.
Заплащаха се добре. И това беше много по-добре – особено за момиче, дошло отникъде, изпълнено с гняв и ненавист заради предателството. Тя не обръщаше внимание на болката след ударите и бързо свикна с виенето на свят на сутринта след боя… а след като се научи да отгатва откъде ще нанесат удара и как да избягва най-опасните, никога вече не погледна назад.
Зарязвайки завинаги цветята и плодовете, Далия вместо това започна да търгува с юмруците си, както в честни боеве, така и в мръсни. А когато видя какви пари носят последните, тя продаде косата си на перукер от „Мейфеър“, който търгуваше на едро в „Гардън“. Дългата коса означаваше слабост… и не беше подходяща за бизнеса на момичето, което се биеше без ръкавици.
Късо подстриганото, дългокрако петнайсетгодишно момиче бе станало легенда в най-тъмните кътчета на „Ковънт Гардън“. Девойката със слаба, жилава фигура и неочаквано силен удар, която никой мъж не би желал да срещне в тъмна улица, особено когато от двете ѝ страни крачеха двама юноши, които се биеха с дива животинска ярост, унищожаваща всеки, който се осмелеше да застане на пътя им.
Те заедно печелеха пари с юмруците си и строяха своята империя – Далия и двете момчета, които много бързо възмъжаха, нейните братя по сърце и душа, макар и не по кръв. Безскрупулните копелета. И това трио продаваше юмруците си дотогава, докато вече не им се налагаше да го правят… докато най-накрая станаха непобедими. Несъкрушими.
Истински крале.
И чак тогава кралица Далия построи своя замък и зае своето достойно място – повече не ѝ се налагаше да се занимава с цветя и ябълки, нито да продава косата или юмруците си.
А на своите поданици тя предложи единственото велико нещо: избор. Не от вида, който някога бе предложен на нея – по-малкото или по-голямото зло, – а избор, който позволяваше на жените да осъществяват мечтите си, фантазиите и удоволствията.
Това, което жените желаеха, Далия го осигуряваше.
И Доминионът беше нейният празник.
– Виждам, че си облечена подходящо за случая – отбеляза Зева.
– Така ли? – повдигна вежда Далия. Аленият корсет идеално подхождаше на черните панталони, плътно обгръщащи чувствените ѝ извивки, а отгоре бе надянала дълго палто, украсено със сложна бродерия в черно и златисто, с подплата от скъпа златиста коприна.
Тя рядко носеше поли, намирайки свободата, която ѝ даваха панталоните, за много по-полезна, докато работеше, без да се споменава фактът, че те бяха красноречиво напомняне за ролята ѝ на собственица на една от най-строго пазените лондонски тайни и кралица на „Ковънт Гардън“.
Помощничката ѝ я стрелна с поглед.
– Скромността не ти отива. Знам къде си прекарала последните четири дни. И не си била облечена в кадифе и коприна.
Откъм близкото колело на рулетката се разнесоха весели възклицания, избавяйки Далия от необходимостта да отговаря. Тя се извърна, за да огледа тълпата. Забеляза широката възхитена усмивка на жена с маска, анонимна за всички освен за собственичката на клуба, която тъкмо притегляше към себе си Томас, нейният компаньон за вечерта, за да го дари със страстна целувка на победителка. Томас с готовност откликна и двамата силно се прегърнаха, съпроводени от одобрителните подсвирквания и окуражаващите викове на останалите гости.
Никой в „Мейфеър“ никога нямаше да повярва в това – там въпросната дама се смяташе за скромно „стенно цвете“, обречена завинаги да подпира стената на балната зала, която губеше ума и дума в компанията на някой мъж. Маските даваха безкрайна сила на тези, които ги носеха.
– Дамата се е разгорещила? – попита Далия.
– Печели за трети пореден път. – Естествено, Зева внимателно следеше играта. – А и не може да се каже, че присъствието на Томас ѝ действа охлаждащо.
Далия леко се подсмихна.
– Нищо не ти убягва.
– Ненапразно ми плащаш толкова добре. Аз забелязвам всичко – отвърна събеседницата ѝ. – Включително и твоето местонахождение.
Далия погледна своята незаменима помощничка и приятелка и тихо промърмори:
– Не и тази вечер.
Зева имаше да каже още доста, но предпочете да премълчи. Вместо това махна с ръка към другия край на салона, където се бяха скупчили група жени с маски и оживено обсъждаха нещо.
– Утрешното гласуване ще се провали.
Всички тези жени бяха съпруги на аристократи, много по-умни от съпрузите си и всички бяха напълно способни (дори доста по-способни) да заемат местата им в Камарата на лордовете. Отсъствието на подходящи мантии изобщо не пречеше на тези дами да приемат и отменят закони и го правеха тук, в частна обстановка, незабелязано от „Мейфеър“.
Далия се извърна и доволно погледна Зева. Предложената резолюция щеше да обяви за незаконни проституцията и другите форми на сексуална дейност в Британия. Далия бе прекарала последните три седмици, усилено убеждавайки въпросните дами, че те (и техните съпрузи) трябва да обърнат сериозно внимание на това предложение и да направят всичко по силите си то да не бъде прието.
– Много добре. Това решение не е добро за жените, а най-вече за бедните жени.
Беше лошо за „Ковънт Гардън“ и Далия нямаше да го допусне.
– Както и за целия останал свят – отвърна Зева със сух като пясък глас. – Вече имаш ли готов закон, който да бъде приет вместо тази резолюция?
– Дай ми време – отвърна Далия, докато двете прекосяваха салона напът към дългия коридор, в чийто сумрак се бяха скрили няколко двойки. – Нищо не се движи толкова бавно, както Парламента.
Зева, която вървеше малко зад нея, тихо изсумтя.
– И двете знаем колко ловко манипулираш Парламента. Би трябвало да ти дадат място в парламентарната зала.
Коридорът отвеждаше към голямо, светло помещение, пълно с гости. В единия му край имаше неголям оркестър, който свиреше весела мелодия за събралите се, много от които танцуваха в пълно забвение – никакви превзети стъпки, никакво благоприлично разстояние между двойките, никакви зорки очи, очакващи скандал – или, ако наблюдаваха, го правеха за удоволствие, а не за порицание.
Далия и Зева си проправяха път през тълпата, стараейки се да останат близо до стените. Подминаха мускулест мъж, който им смигна, докато жената, сгушена в прегръдките му, галеше мускулестите му гърди, които сякаш всеки миг щяха да спукат шевовете на фрака му. Оскар, още един служител, чиято работа беше да доставя удоволствие на дамите.
Неколцина от присъстващите мъже, които не бяха служители на клуба, бяха предварително много внимателно подбрани, проверени и препроверени с помощта на огромната мрежа от агенти на Далия, състояща се от делови жени, аристократки, съпруги на политици и още десетина дами, които притежаваха и си служеха с най-могъщото оръжие: информацията.
Оркестърът замлъкна за кратко. В средата на издигнатата сцена, върху която се бяха разположили музикантите, пристъпи млада чернокожа певица, чийто глас бе висок като самите небеса, достатъчно силен, за да отекне във всеки ъгъл на залата. Този глас накара разгорещените танцьори да застинат, докато тя извисяваше трели, все по-нависоко и по-нависоко, изпълнявайки великолепна ария, която би засенчила всяка оперна дива в театрите на „Друри Лейн“.
От всички страни на залата се разнесоха възхитени възгласи.
– Далия.
Далия се извърна и се озова срещу дама в яркозелен тоалет и изискана маска в тон. Настасия Критикос беше легендарна гръцка певица, която преди време бе предизвиквала бурни аплодисменти в цяла Европа. Тя прегърна топло Далия и кимна към сцената.
– Това момиче. Къде я намери?
– Ева? – Върху устните на Далия заигра лека усмивка. – На пазарния площад, където пееше, за да печели прехраната си.
Тъмната вежда на гъркинята удивено се стрелна нагоре.
– А не прави ли това и тази вечер?
– Тази вечер тя пее за теб, стара приятелко.
Това беше самата истина. Младата жена пееше, за да ѝ позволят да участва в Доминиона, тъй като именно там няколко други талантливи певици бяха намерили своя път към известността и славата.
Настасия хвърли преценяващ поглед към сцената, където в този момент Ева изпълняваше невероятно сложна композиция.
– Това беше твоят коронен номер, нали? – попита Далия.
Другата жена я изгледа многозначително.
– Това е моят коронен номер. Аз не бих нарекла нейното изпълнение съвършено.
Далия леко се усмихна. Беше съвършено и двете го знаеха.
С тежка въздишка дивата махна с ръка.
– Кажи ѝ да дойде утре при мен. Ще я представя на някои хора.
Момичето щеше да намери истинска сцена, преди да се осъзнае.
– Имаш меко сърце, Настасия.
Кафявите очи зад зелената маска заблестяха.
– Ако го кажеш на някого, ще изгоря това място до основи.
– Тайната ти е в надеждни ръце – увери я Далия с усмивка. – Питър питаше за теб.
Това беше самата истина. Освен че Настасия Критикос беше призната лондонска знаменитост, тя беше желана награда за мъжете в клуба.
По-възрастната жена гордо се изпъчи.
– Разбира се, че ще пита. Предполагам, че мога да му отделя няколко часа.
Далия се засмя и кимна на Зева.
– В такъв случай, ние ей сега ще го намерим.
След като се справи с това, Далия продължи напред, промушвайки се през тълпата, събрала се да послуша певицата, която много скоро щеше да стане известна, и се озова в неголям салон, където обикновено с голямо увлечение играеха на фараон. Далия долавяше царящото във въздуха вълнение и буквално се опиваше от него, както и от могъществото, което го съпътстваше. Най-влиятелните жени в Лондон се бяха събрали тук заради собственото си удоволствие.
И всичко това беше благодарение на нея.
– Ще се наложи да потърсим нова певица – промърмори Зева, докато двете се провираха между играчите.
– Ева едва ли ще иска вечно да служи като развлечение по време на нашите вакханалии.
– Все пак можехме да я задържим малко по-дълго от месец.
– Тя е прекалено талантлива за нас.
– Ти си тази с мекото сърце – тросна се помощничката ѝ.
– …експлозия.
Далия забави крачка, дочула част от разговор, и погледът ѝ се срещна с този на прислужницата, която носеше поднос с шампанско на групичката клюкарстващи дами. Едва забележимо кимване в отговор беше знак, че и другата жена също внимателно слушаше. Плащаха ѝ доста добре за това.
И все пак Далия се спря.
– Чух, че са били двама. – Една от дамите просто се задъхваше от възторг. Далия с усилие сдържаше гнева си. – Чух, че са нанесли големи вреди на доковете.
– Да, и представи си, че са загинали само двама.
– Истинско чудо. – Гласът прозвуча приглушено, сякаш жената искрено вярваше в думите си. – Имало ли е ранени?
– В „Нюз“ пише петима.
Шестима, мислено уточни Далия и стисна зъби. Сърцето ѝ бясно заби.
– Гледаш ги прекалено втренчено – тихо рече Зева и побутна Далия, за да се отдалечат от клюкарстващите жени. А и какво повече можеше да научи от тях? Тя беше там само минути след експлозията. Знаеше точния брой.
Погледът ѝ се плъзна покрай Зева, над тълпата. В отсрещния край на стаята имаше малка врата, чиито панти бяха скрити в драперии с наситен сапфирен цвят, бродирани със сребърни нишки. Дори членовете на клуба, които виждаха как персоналът минава през тази незабележима вратичка, забравяха за нея, преди тя да се захлопне, без да ѝ придават никакво значение, убедени, че това, което е пред очите им, е много по-интересно.
Обаче Зева знаеше истината. Зад вратата се криеше задна стълба, отвеждаща на горния етаж към частни апартаменти, а надолу се спускаше към тунелите под клуба. Това беше една от шестте стълби, разположени под сградата на „Шелтън Стрийт“ 72, но единствената, която водеше към частния коридор на четвъртия етаж, скрит зад фалшива стена, чието съществуване беше известно само на трима служители.
Далия трудно потисна желанието да се скрие зад нея.
– Важно е да разберем какво мислят в града за взрива.
– Хората мислят, че Безскрупулните копелета са изгубили двама докери, кораб и целия му товар. И че дамата на брат ти едва не е била убита. – Зева замълча, сетне многозначително додаде: – И са прави. – Далия подмина забележката ѝ. Помощничката ѝ знаеше кога една битка е изгубена. – И какво да им кажа?
Далия я стрелна с поглед.
– На кого?
Другата жена посочи с брадичка към лабиринта от помещения, през който двете току-що бяха минали.
– На братята ти. Какво искаш да им кажа?
Далия тихо изруга и огледа тълпата; прекалено много хора. На входа на стаята скандално известна графиня тъкмо довършваше мръсен виц, който разказваше на група почитатели.
– …мястото на морковите е в задната градина, скъпа!
Избухна взрив от възхитен смях, Далия отново се извърна към Зева.
– Господи, те не са тук, нали?
– Не, но не можем вечно да ги държим настрани.
– Можем да опитаме.
– Те имат право за някои…
Далия я прекъсна с остър поглед и рязък тон:
– Остави на мен да се тревожа за тях.
Зева отново посочи с брадичка към скритата врата.
– А какво ще правиш с това?
Гореща вълна заля Далия – навярно щеше да се изчерви, ако беше от жените, които се изчервяваха. Тя бързо се окопити, без да обръща внимание на обхваналата я топлина и разтуптяното си сърце.
– Това също остави на мен.
Черните вежди на Зева се извиха над тъмните ѝ очи, знак, че имаше още доста какво да каже. Вместо това тя само кратко кимна.
– В такъв случай, аз ще се погрижа за всичко тук.
Обърна се и отново си запроправя път през тълпата, оставяйки собственичката сама.
Сама, за да натисне тайния панел във вратичката, да вдигне резето, а сетне да го спусне плътно зад себе си, пресичайки какафонията от звуци.
Сама, за да се изкачи по тясната стълба със спокойни, уверени крачки в пълно противоречие с все по-забързаното биене на сърцето си, когато изкачи втория етаж. Третия.
Сама, за да преброи вратите в коридора на четвъртия етаж.
Първа. Втора. Трета.
Сама, за да отвори четвъртата врата вляво, да я затвори зад гърба си, потапяйки се в тъмнина, достатъчно гъста, за да погълне шумната, дива веселба, вихреща се долу. Светът се сви до тази стая, до единствения прозорец, гледащ към покривите на „Ковънт Гардън“, до оскъдната мебел: малка маса, твърд стол и едно легло.
Сама в тази стая.
Сама с мъжа, лежащ в безсъзнание на леглото.
