Пролог
МАЛИНА
Дакия, 53 г. пр.н.е.
– Малина – изсъска сестра ми. – Vino aici!
Без да обръщам внимание, че ме вика, продължих да се взирам през отвора на палатката. Множеството се бе скупчило още по-плътно около сцената, където Ханзи отметна глава назад и плъзна меча в гърлото си. Разнесоха се възторжени ръкопляскания.
– Малина!
Най-сетне пуснах парчето плат, закриващо отвора на палатката. Лийла свали кърпата си за глава и черните вълни на косата ѝ се посипаха по раменете ѝ. Аз се тръшнах на дървеното столче и я загледах с неприкрита завист. Нашата буника, баба ни, ѝ бе подарила пъстроцветната басма в деня на годежа ѝ преди месец. Сърцето ми и досега се свиваше от завист при вида ѝ.
– Защо ме гледаш така, bebeluș?
– Иска ми се да престанеш да ме наричаш „бебе“.
Лийла наклони глава на една страна и се усмихна по своя майчински начин, а после взе парче каял.
– Затвори очи.
Подчиних се с въздишка, а Лийла се залови да очертае левия ми клепач.
– Ще ми кажеш ли за какво са тези въздишки? Открай време обичаш да танцуваш пред хората. – Долавях усмивката в гласа ѝ. – А хората те обожават.
– Не е това. Просто… мама и татко ми липсват. Липсва ми домът ни. – И не исках нищо да се променя. Всичко щеше да се промени, когато тя се омъжеше за Жардани.
Обикновено родителите ни пътуваха с нас. Повечето от клана ни бяха с кервана ни. Само че наближаваше зима и имаше много работа, преди да дойдат снеговете. Родителите ни и неколцина от по-възрастните членове на клана бяха останали у дома. Керванът ни беше описал малък кръг през долината под южната част на Карпатите. Тези последни припечелени пари щяха да ни послужат добре през зимните месеци.
Както беше правила много пъти преди, Лийла размаза каяла, за да подсили сенките в ъгълчетата на очите ми.
– Това е последното село. Утре вдигаме стана и поемаме към дома. – Тя се засмя гърлено. – Не можеш обаче да ме заб-лудиш. Този живот ще ти липсва.
Лийла приключи с грима ми и се залови да разреше косата ми, както правеше, преди да се влюби и да започне да прекарва цялото си време с Жардани.
Погледът ми се спусна към скута ми, проследявайки сложния рисунък на златните нишки в червената ми фуста. Златните и сребърни пендари, пришити в ярката материя, примигваха на светлината на фенера. Буника бе изтъкала пищно украсената вълнена пола така, че тя се издуваше в съвършени малки дъги, когато се въртях в кръг на сцената.
Изправих се и пригладих бялата си блуза; златната звездообразна бродерия се спускаше на изящни вълни надолу към фустата ми, създавайки непрекъсван десен, който подчертаваше фигурата ми.
– Какво искаш да кажеш?
– Ти си приключенка, Мина. И си прекалено любопитна за твое собствено добро.
Свих рамене.
– Светът е интересно място.
– Както и опасно. Особено за едно седемнайсетгодишно момиче. – Тъмните ѝ очи се плъзнаха по тялото ми и тя сбърчи вежди. – Момиче, което изглежда много по-голямо.
Вярно бе, че бях наследила повече извивки от майка ни, отколкото Лийла. Двете бяхме коренни противоположнос-ти. Лийла беше сладка и мила като баща ни. Аз притежавах дързостта и избухливия нрав на майка ни.
– Почти на осемнайсет съм – възразих.
– Неомъжена и незакриляна.
Това напомняне изобщо не ми хареса. Лийла много скоро щеше да се омъжи и майка ни вече намекваше, че е мой ред. Исках просто всичко да си остане както досега, но това изглеждаше невъзможно.
Някой повдигна рязко парчето плат, закриващо отвора на палатката, и Жардани изпълни входа – буреносна гримаса помрачаваше лицето му, широките му рамене бяха нап-регнати.
Лийла се изпъна.
– Какво има?
– Римляни.
Гърлото ми пресъхна, сърцето ми заби учестено от страх.
– Има ли… – Преглътнах с усилие, неспособна да довърша въпроса. Ала Жардани разбра какво питам.
– Да – изръмжа. – Един от тях е центурион.
Палатката се отвори отново. Кизи и Костаня се появиха зад внушителната фигура на Жардани.
– Римляните са тук – прошепна Кизи.
– За да гледат представлението – довърши Костаня.
Сестрите ни близначки, с една година по-малки от мен.
– Откъде се взеха? – Красивите очи на Лийла бяха широко отворени и искряха. – Не сме чули нищо за въстание.
Не. Този регион беше населен с верни поданици на императора. Стига да плащахме данъците си на Игникулус, римляните не ни закачаха. Не бяхме глупаци.
Жардани поклати глава.
– Има римска провинция от другата страна на Дунав, на трийсет левги от тук. Възможно е да са съгледвачи.
– Колко са? – попитах.
– Само четирима – отвърна Жардани. – Но онзи центурион… – Той поклати глава, понижавайки глас до дрезгав шепот. – Стига да поиска, може да убие всички ни.
Минах покрай него и близначките и надникнах през отвора на палатката. Зърнах римляните да се разхождат сред тълпата близо до сцената. Тримата войници се смееха, очевидно забавлявайки се с жонглирането на Ханзи, но не и центурионът, който вървеше бавно след тях. Червеното му наметало свидетелстваше за високопоставеното му положение. Беше по-едър от Жардани. От ремъка, препасан през гърдите му, стърчеше изкусно изработената дръжка на гладиус.
Движенията му бяха плавни, гъвкави, като на ловец, прокрадващ се към плячката си. Лицето му тънеше в сянка, докато не мина покрай една факла. Поех си дъх на пресекулки.
Лицето му беше твърде кораво, твърде остро, твърде пленяващо. Създателят му го бе изковал с безкомпромисно острие, извайвайки го в звяр на неоспоримо могъщество и ужасяваща красота. Беше спрял малко встрани от първия ред на публиката, тъмните му очи обхождаха множеството. Потрепващият пламък на факлата играеше по чертите му като милувка на любовница. И тогава то се случи. Пламъкът улови златните дълбини на ирисите му, докосвайки свръхестествения прозорец към душата му. Ако изобщо имаше такава.
Изпуснах дъха, който бях задържала, знаейки, че пред мен стои легендарно създание. Звяр, който ни изпълваше с огнени кошмари, който върлуваше из света и вземаше каквото и когото си поиска.
– Дракон – прошепнах.
Зад мен Кизи изписка.
– Какво ще правим? – прошепна Костаня.
Жардани махна на север.
– Промъкнете се до мястото, където лагерувахме снощи. Чакайте ме там.
– Не. – Последвах инстинктите си, преценявайки ситуацията за миг. – Всички знаят и очакват сестрите Бихари да закрият представлението. Множеството навън ни очаква. Ако побегнем и се скрием, тълпата ще се ядоса и римляните ще усетят, че нещо не е наред.
– Но Малина… – Брадичката на Кизи трепереше. – Той е… е…
– Да. Знам. И колко далеч ще стигнем според теб, ако побегнем и се скрием в гората като крадци в нощта? Ако закрием представлението без последното изпълнение, селяните ще поискат да им върнем парите и ще избухне недоволство.
Впих очи в Жардани, който отвърна на погледа ми, премисляйки безмълвно нещата. Най-сетне изруга под носа си и наведе глава, отпуснал ръце на хълбоците си.
Лийла пристъпи напред с напрегнато изражение.
– Какво чувстваш?
Освен буника тя бе единствената, която говореше открито за дарбата ми. Но дори и те го правеха единствено пред членове на семейството ни. Да бъдеш емпат, криеше своите опасности.
Обърнах лице към отвора на палатката и затворих очи. Открих тишината в себе си и посегнах към шумната тълпа навън, докосвайки жизнената светлина на всеки от тях. С помощта на дарбата си можех да разчитам уникалната същност, която струеше от всеки човек.
Открих центуриона, разпознавайки го по ярката потентност на жизнената му сила, и емпатската ми дарба потрепери. Докато прониквах по-дълбоко, по кожата ми изби трескава пот, ярка нишка на могъщество минаваше през невидимата връзка между нас. Не долових и следа от гняв, враждебност или агресия. Трудно бе да съм сигурна от това разстояние, но изгледите ни като че ли бяха добри.
Отворих очи и се обърнах към другите, поклащайки глава.
– Никаква агресия.
Жардани кимна отсечено и дойде по-близо до Лийла.
– Недейте да танцувате твърде дълго и се дръжте настрани от него. – Той улови лицето ѝ с тежките си длани и го повдигна, за да я накара да го погледне. – Бъди внимателна, iubirea mea.
Извърнах очи от интимния жест. Жардани беше добър човек и обожаваше сестра ми. В крайна сметка щях да му простя, задето ми я отнемаше. Сега обаче цялото ми внимание беше насочено към множеството, което надаваше възторжени възгласи. Надникнах навън и видях Ханзи да завършва впечатляващото си изпълнение, като жонглира с пламтящи факли.
– Време е – подвикнах през рамо.
Близначките кимнаха и извадиха метални зилове от една кошница на полицата, надявайки ги на палците и средните си пръсти. Аз не го направих, защото за моята част от изпълнението ръцете ми трябваше да са свободни.
– Много добре – обади се Лийла с майчинския си тон. – Да вървим, момичета.
Като по даден знак откъм сцената долетяха първите сладостни трели от лютнята на Йоска. След тях напевният ритъм, който ръцете на Рукели изтръгваха от тамбурината, накара множеството да притихне. Хипнотичните ритми на тамбурина и пленителните трели на лютнята приковаха вниманието на всички към сцената. Ние четирите се шмугнахме в сенките зад нея.
Ханзи беше там, облян в пот от изпълнението си, но както винаги, ни отправя ярка усмивка. Още по-ярка за мен.
Близначките скочиха на сцената преди мен и Лийла, потраквайки със зиловете в синхрон с мелодията на Йоска и Рукели.
– Baftӑ! – Ханзи ми намигна и стисна рамото ми с твърдата си ръка.
– Не ми е нужен късмет – отвърнах с усмивка и поех по стъпалата.
С вирната брадичка и изпънат гръб, едното ми рамо – леко наведено, аз излязох на сцената, боса въпреки хладния въздух. Лийла се въртеше ритмично в кръг в центъра на сцената, а обшитата ѝ с мъниста синя пола се вълнуваше като искряща морска вълна. Спиращата ѝ дъха красота бе приковала всички погледи; Кизи и Костаня следваха движенията ѝ. Запленяваща сцена.
Останах назад, като се усмихвах и полюлявах леко, пляскайки с ръце в ритъма на мелодията, опитвайки се да остана незабелязана, докато Лийла танцуваше своята част, пленявайки публиката с всяко полюшване на косата си, с всяко завъртане на полите си.
И тогава… го почувствах. Очите му бяха върху мен. Кожата ми пламна под погледа му. Беше твърде много, за да го понеса, да го пренебрегна. Обърнах очи наляво и се вкамених, ръцете ми спряха насред пляскането.
Да го гледам отдалеч, бе съвсем различно от това да го видя толкова отблизо. Беше се облегнал на един дървен стълб, скръстил небрежно ръце. Лицето му беше безизразно, ала очите му, като горящо злато, разказваха съвсем друга история. История за страст и мистерия, и неприкрит интерес. Уловена в погледа му, като заек в ноктите на вълк, едва не пропуснах промяната в мелодията, която бе знак, че е мой ред.
Рукели удари по-силно тамбурината с една ръка, а после – тишина. Откъсвайки се от центуриона с рязко движение на главата, аз направих крачка напред.
Непокорният ми дух, който толкова пъти преди ме бе подкрепял, пропъди всяка следа от страх заради присъствието на този дракон сред нас. Нишката, която все още ме свързваше с него, изобщо не внушаваше страх. В действителност същността му беше изкусителна. Вълнуваща. Този вътрешен огън гореше в крайниците ми, водеше ме в танца както никога досега.
Отидох до средата на сцената с бавни, прецизни стъпки, полюшвайки хълбоци, и вдигнах ръце към небето. Рукели изтръгна един такт в синхрон с движението на стъпалата ми. Сестрите ми тракаха бавно със зиловете, а аз плъзнах един крак напред, полюлявайки тялото си.
Завъртях се към задната част на сцената и сестрите ми, без да обръщам внимание на Лийла, която поклати глава да не го правя. Имаше едно дръзко движение, което не изпълнявах пред коя да е публика. Определено не и публика, в която имаше римски дракон.
Най-добре бе да не греем твърде ярко в тяхно присъствие. Те харесваха съкровищата. Ала вещицата в мен искаше да предизвика натрапника сред нас и аз пренебрегнах безмълвното предупреждение на сестра ми, докато музиката се извисяваше съблазнително.
Повторих извивката на тялото си от земята нагоре. С всяко ново повторение, извивах гръб все по-назад и по-назад, ръцете ми – протегнати в изкусително, мамещо движение към множеството, което виждах с главата надолу.
Дългата ми коса докосваше сцената, докато се навеждах все повече и повече, блузата ми – изопната върху щръкналите ми гърди, едното ми рамо – оголено. А аз все така извивах тялото си в невъзможна дъга.
Когато главата ми почти допря пода, се изправих рязко в ритъма на тамбурината. Вместо просто да се завъртя, наб-рах инерция, разперих ръце и се преметнах назад. Публиката ахна, а после заръкопляска бурно.
Ръбът на фустата ми се закачи на хълбока ми, разкривайки дългия ми бронзов крак. Погледът на центуриона се спусна надолу, призрачният му допир накара сърцето ми да забие учестено. Улових полите си с една ръка и започнах да се въртя с бързи, резки стъпки, преди да скоча дръзко до ръба на сцената точно пред него. Музиката беше френетична, забързана, публиката пляскаше в такт с тамбурината.
Вирнала брадичка над голото си рамо, аз впих поглед в центуриона, а черните вълни на косата ми се полюшваха с мелодията. Драконовите му очи горяха с неземен златен цвят, отразявайки огъня в него. Когато едното крайче на устата му се повдигна в изпепеляваща полуусмивка, аз се обърнах напред и се запремятах презглава, а полите ми се развяваха около мен.
Йоска и Рускели свиреха необуздана, бърза мелодия, завъртайки мен и сестрите ми във вихрушка от поли и сложни движения. Музиката ставаше все по-енергична, по-висока, а после спря рязко и ние замръзнахме в пози на богини, с преплетени ръце и крака, грациозно извити тела и шии и грейнали очи.
Селяните скочиха от местата си, ръкопляскайки. Дребни монети се затъркаляха със звън по сцената. По традиция танцът, с който закривахме представлението, бе изпращан с дъжд от монети. Ханзи излезе забързано на сцената, за да ги събере, докато ние се покланяхме и усмихвахме, махайки на множеството.
Въпреки опитите ми да не поглеждам към центуриона, очите ми го откриха. Усмихваше се. За миг бях запленена от дружелюбното му, привлекателно изражение. Бръкна в един джоб на колана си и повдигна една монета към мен. Изглеждаше по-голяма от онези, които валяха на сцената. Протегнах шепи и той я метна в тях. Улових я със смях, а пос-ле Лийла ме побутна рязко към стъпалата.
– Малина – изсъска, докато слизахме зад сцената. – Какво си мислиш, че правиш?
– Давам на клиентите онова, за което са дошли.
– Знаеш за какво говоря. Това беше прекалено… прекалено…
– Не беше нищо.
– Беше безразсъдно. Каквато си винаги.
– Стига си се тревожила, Лийла. Върви да си събереш нещата. Жардани ще иска да си тръгнем още тази вечер.
Разтреперана от изпълнението, аз се отдалечих, преди Лийла да ме е нахокала още повече. Йоска и Рукели продължаваха да свирят, множеството все още кипеше от оживление. Жардани ги повика за пиво и разредено с вода вино. Още няколко припечелени монети, преди селяните да се отправят към дома.
Лийла беше права. Никога не се бях излагала на показ толкова предизвикателно. Защо го бях направила за него? Ненавиждах римляните. Ненавиждах тяхното превъзходство. Това, че превземаха и опожаряваха целия свят просто защото можеха. Защото никой не бе в състояние да победи драконите.
Навярно това беше причината. Исках да натрия носа му в безстрашието си. Да му покажа, че не се боя, независимо какъв звяр е приковал поглед в мен, ала вещицата ми прошепна: Не, това не е причината.
Минах между две покрити коли, прекосих заграждението за конете (злонравният скопен жребец изпуфтя при вида ми), свих зад друга кола и надникнах иззад нея. Импровизираната таверна на Жардани (износено платнище и две бъчви, подпрени на столчета) привличаше публиката. Йоска и Рукели свиреха игрива мелодия, а Ханзи поднасяше питиетата и събираше парите.
Промъкнах се покрай тях, стиснала монетата на центуриона в ръка, и като взех една факла, затичах по пътеката, която отвеждаше до лагера ни в гората. Ала вместо да отида право в палатката, свърнах към полянката, където оставях-ме конете да пасат през деня, така че да мога да се полюбувам на монетата си, без сестрите ми да се суетят около мен и да задават въпроси.
Излязох на открито под ярката лунна светлина и поднесох ръка към факлата, за да я разгледам по-добре.
– Всемогъща Бендида – прошепнах.
Беше златна. Или поне изглеждаше такава. Никога досега не бях държала злато в ръката си. Ръбовете на монетата бяха заоблени и изгладени; от едната страна беше изобразен храм, от другата – жена: богиня, седнала върху трон. В ръцете си държеше рог на изобилието, а над главата ѝ имаше обърнат надолу полумесец.
– Това е богинята Фортуна.
Замръзнах. Гласът беше дълбок, мелодичен тътен, като гръмотевица над планината. Като опасност в далечината, идваща все по-близо.
Звездите да са ми на помощ. Можеше да бъде само един-единствен мъж.
Обърнах се рязко и се взрях в черти, изваяни сякаш от мрамор, нашарени от сенки под лунната светлина. Беше само на няколко крачки от мен. Центурионът. И драконът.
Погледнах надясно, готова да побягна, чудейки се дали изобщо бих могла да му избягам. Обзе ме паника. Сега определено не бях безстрашна.
– Не, почакай. – Той вдигна обезоръжаващо длани и направи крачка назад. – Няма да ти навредя.
Само че беше невъзможно за мъж с неговите размери да изглежда безвреден. Беше римлянин с благороден произход, в чиито вени имаше древна магия… и дракон.
Пулсът ми препускаше. Бяхме сами. Ако искаше да ме нарани, лесно можеше да го направи, преди някой да успее да ми помогне. Ако изобщо някой би могъл да ми помогне.
Все така разперил успокоително ръце, той кимна към шепата, в която стисках монетата.
– Този ауреус е специален.
Наистина беше злато. Ръката, с която държах факлата, се разтрепери и пламъкът се разлюля, докато изпусках дъха си на пресекулки.
Бях ужасена, но въпреки това вирнах брадичка с цялата увереност, на която бях способна, осъзнала, че несъмнено ми беше подхвърлил монетата с нечестиви помисли.
– Защо би ми дал злато? – сопнах се, макар че гласът ми трепереше.
Всичко в него ми крещеше да побягна. Всичко освен емпатската ми дарба, която все още бе дразнещо притихнала, като спокойно море. Вещицата в мен ми казваше да остана на мястото си. И аз го сторих.
– Ти си талантлива танцьорка – заяви той спокойно и като отпусна ръце, ги сключи зад гърба си. Все още се опитваше да изглежда безобиден. Жестът наистина поуталожи малко паниката ми, макар че тялото ми си остана готово за бягство.
– Аз съм най-добрата от сестрите ми – отвърнах най-сетне, мъчейки се да прикрия страха си с дързост.
Той се усмихна и погледът ми автоматично се спусна към устата му. Именно тогава осъзнах какво му придаваше намек за меко излъчване. Докато челюстта, брадичката, носът и челото му бяха изтъкани само от остри ъгли, устата му изглеждаше мека.
– Така е – съгласи се той. – Току-що с очите си видях доказателството.
– Защо би ми дал златна монета за един танц? – сопнах се отново, страхът ми бе приел формата на гняв. – Няма да получиш нищо друго за нея.
Все така спокоен, дори при този намек, навярно дори обида, че се опитва да купи от мен нещо, което не бях готова да му дам, той отвърна:
– Не искам нищо повече.
Над главите ни един облак се плъзна пред луната и сенките скриха лицето му. Дори така драконовите му очи сияеха в мрака. Напомняха ми за вълците у дома, в Карпатите, когато зимата станеше сурова, как слизаха в селото в търсене на лесна плячка. Странно, този римлянин не ми вдъхваше страх с греещите си драконови очи.
Пристъпих напред и вдигнах факлата, така че да видя лицето му по-ясно. Той остана все така неестествено неподвижен. Знаех, че се опитва да уталожи страха ми. И двамата знаехме, че ако иска да ме нарани, може да го направи. Единствено римляни с благородно потекло и драконова кръв във вените можеха да бъдат центуриони.
Очите му. Ярки като горяща звезда, те ме гледаха.
– Тази монета е специална – повтори. – Струва повече от златото, от което е изсечена.
– Защо?
– Фортуна е богинята, която чертае пътя ни през живота. Дава сполука на онези, които я почитат, които се молят и я слушат.
– Не вярвам в твоите богове – заявих дръзко.
– Това няма значение.
Направи малка крачка напред и аз се приготвих да побягна, но той спря, сякаш бе искал просто да ме види по-добре.
– Всички имаме свои собствени богове – добави. Сега ръцете му бяха сключени отпред, големи длани, като всичко друго в огромната му физика. Беше много по-висок от всеки мъж, който бях срещала някога. Чувала бях за драконите, че са по-едри от човеците. И все пак беше слисващо да го видя със собствените си очи. – Ала Фортуна обича всички хора, от всички провинции и региони.
Думите му бяха объркващи за мен. Ние имахме свои собствени богове, на които се молехме и поднасяхме приношения. Защо една богиня, която не почитах, би я било грижа за мен?
– Не само че Фортуна е специална богиня за мен – продължи той, – но този ауреус ми беше даден от майка ми. Златото е изсечено от собствения ми баща, когато се оженили. Сватбен подарък. Години наред го нося със себе си.
– Което отново ме кара да се питам защо би дал нещо толкова скъпоценно на една непозната.
Страхът отново впиваше нокти в мен, но после той каза:
– Понякога Фортуна ми говори. – Замълча за миг. – Вярваш ли го?
Естествено, че вярвах, че боговете и висшите сили ни говореха. Бях една от дълга линия мистични жени, притежаващи дарби, които не бяха от този свят. Вътрешният ми дух често ми говореше. Просто кимнах.
Той ме дари с друга усмивка.
– Тази нощ Фортуна ми проговори. И знам, че един ден ще се нуждаеш от монетата за късмет.
Сведох поглед към монетата в шепата ми, искряща на светлината на факлата, и образа на Фортуна.
– Всички се нуждаем от благосклонността на боговете. Не бих отказала подобен дар, ако Фортуна ме е избрала, за да ми даде своята.
– Действително. – Той кимна. – Ти си толкова мъдра, колкото си и красива, огнена птичке.
Намръщих се на фамилиарността му и на обръщението. Не знаех какво е огнена птица. Но преди да успея да попитам, той отстъпи назад, а после стори нещо шокиращо. Поклони ми се – жест, запазен единствено за благородници.
– Сбогом. – Гласът му беше тих, напевен. – Нека Фортуна те води по твоя път.
После се обърна и се отдалечи, потъвайки в сенките, а червеното му наметало се развяваше след него.
Притискайки ауреуса към гърдите си, аз се втурнах към палатката на семейството ми, знаейки, че ще запазя малкото си съкровище в тайна. Та нали Фортуна бе избрала да ме дари с благоволението си. Щях да пазя монетата на центуриона като нещо скъпо, независимо, че ми бе подарена от врага, от дракон.
Глава I
ЮЛИАН
Четири години по-късно.
Западната граница на Галия
Застанал на върха на хълма, аз се взирах в обляното в кръв поле и овъглените тела, над които все още се извиваше пушек след битката. Малко бе останало от келтската орда, в което нямаше нищо чудно, след като се бяха изправили срещу един римски легион. Въпреки че точно този клан на няколко пъти бе успял да избегне поражението. Радвах се, че кралят им бе умрял на бойното поле, така че не бях принуден да го взема със себе си, за да угодя на чичо ми. Той страшно си падаше по кървавите екзекуции. От тази мисъл вътрешности-те ми се сгърчиха, сякаш разяждани от киселина.
Кохортата гибелни ездачи кръжеше над главите ни – гигантски крилати сенки в обляното от лунна светлина нощно небе, – а пламъците им все още горяха по границите на бойното поле, така че келтите да не могат да избягат. Колони от дим се издигаха нагоре, носени от вятъра. Гибелните ездачи щяха да останат да бдят в небето, докато не изпратех съобщение, че могат да се върнат в базовия ни лагер.
Откъм келтския лагер в гората долетяха викове – хората ми събираха оцелелите, за да ги откарат на пазара за роби.
Най-довереният ми трибун, Траян, пое нагоре по хълма, все още в полуформа; носеше единствено кожен ремък през гърдите, в който беше втъкнат гладиусът му, както традиционно влизаха в битка офицерите с благородно потекло.
Три пъти по-едър, отколкото бе в човешката си форма, покритата му с тъмносини люспи кожа изглеждаше черна в мрака на нощта. Ръцете му бяха издути от мускули, пръстите му завършваха с дълги колкото тях хищни нокти. Сред-нощночерни кожени криле стърчаха от гърба му. Срещна погледа ми с бледосини влечугови очи; носът му стърчеше твърде много, за да е човешки, драконовата му паст бе пълна с нащърбени зъби, дебелата му опашка плющеше.
– Всичко е под контрол, легате.
Речта му бе по-разбираема, отколкото на повечето хора в полуформа. Някои изобщо не бяха в състояние да говорят, тъй като драконът им бе твърде доминантен. Могъщите дракони можеха да говорят съвсем ясно в полуформа дори ако гласът им беше дрезгав и гърлен.
Траян застана до мен и погледна надолу.
Тъй като командвах това нападение, аз бях останал в човешката си форма, облечен в дрехи, които подобаваха на положението ми. Генералите не бяха принудени да се преобразяват в полуформа и да се цапат с кръв на бойното поле. Бях-ме си заслужили правото да опазим ръцете и униформите си чисти. Беше признак на могъщество да даваш заповеди за битка, без дори да отприщиш дракона в себе си.
Всички войници обаче знаеха, че и при най-малкото непослушание бях в състояние да се преобразя само за миг и да ги разкъсам. Зверовете в нас ни даваха власт над всяко бойно поле, но отприщени веднъж, те бяха кръвожадни, целеустремени чудовища. Ако офицерите не знаеха извън всякакво съмнение, че генералът им е най-могъщият звяр сред тях, драконите им никога не биха се подчинили на заповедите му.
Бях си спечелил правото да стоя на хълма и да издавам заповеди отдалеч… независимо от това кой беше чичо ми. Всички войници в легионите ми го знаеха.
– Отвъд огнената граница няма повече келти? – попитах.
– Не.
Келтите бяха свирепи и хитри. Нерядко група от воините им оставаше назад, за да хване римляните неподготвени с намазани с отрова стрели и копия. Келтите от този регион бяха надвили предшественика ми, легат Бастий, цели три пъти. Говореше се, че имали на своя страна магьосница, която им помагала по някакъв начин, но тази част беше загадка.
След третия разгром чичо ми, императорът, най-сетне покани легат Бастий на вечеря. Двамата бяха израснали заедно, ала въпреки това Бастий беше неспокоен. Изострените ми драконови сетива доловиха острата миризма на пот, струяща от него, и учестените удари на сърцето му, докато той се настаняваше на меката лежанка срещу мен.
Казано му бе, че императорът иска да обсъдят стратегии за следващата му инвазия. Вместо това чичо ми му поднесе разкошен пир, остави го да обладае една от робините му по време на вечерята и се залива от смях на историите за отдавнашните им завоевания в Магна Германия. Докато Бастий ни забавляваше с разказ за една от особено кървавите му победи, чичо ми го прикова към стената, забивайки собствения му гладуис в гърлото, след което го изкорми и му отсече главата.
Оставяйки обезглавения, облян в кръв труп на Бастий върху мраморния под, чичо Игникулус прекоси потъналата в гробовно мълчание стая, все още пълна с гости. Спря пред мен, все още в полуформа, опръскан с кръвта на някогашния си приятел.
– Поздравления, племеннико. – Долепи окървавена длан до гърдите ми, а жълтите му драконови очи искряха. – А може би трябва да кажа: легат Юлианус Игнис Дакиа. – Открай време обичаше да подчертава общите ни имена.
Ето как бях повишен. Ето защо сега стоях тук и отговарях за това тези келти да не избягат отново.
– Погрижи се да вземеш главата на краля им. Чичо ми ще иска да я сложи на своята Стена на победата.
– Ще бъде направено – отвърна Траян.
В този миг вниманието ми бе привлечено от женски вик, долетял откъм далечния лагер и последван от ръмжене и смях.
Въпреки че не бих могъл да го призная пред никого освен пред Траян, не исках под моето командване да се сее ненужно смърт. Бастий бе немарлив генерал и допуснал войниците си да станат недисциплинирани. Нямах намерение да позволя хората ми да убиват жени и деца за развлечение след края на битката. Чувал бях как били плячкосали и изнасилили жените на цяло тракийско село, преди да го опожарят до основи.
След като поех командването на тази непокорна паплач, се бях видял принуден да накажа строго много от войниците. Някои едва не бяха умрели. Ала силата беше власт и единственият начин да ги контролирам, бе, като приложа брутална сила.
Женският писък отново достигна до ушите ни.
– Не убиват пленниците, нали? Искам богат урожай за пазара.
– Не ги убиват, легате – отвърна Траян. – Намериха келтската вещица. Просто се забавляват с нея.
Погледнах го сурово. Знаеше, че искам пълно обяснение, без дори да съм го изрекъл на глас. С Траян бяхме приятели отпреди да стана негов генерал, и той ме познаваше по-доб-ре от всеки друг.
– Магьосницата, която помогна на келтите да ни победят толкова много пъти. Хванали са я натясно. Ще ѝ се изредят, преди да я предадат на търговеца на роби.
– В полуформа? – попитах.
– Единствено Силван е в полуформа.
Ярост лумна в мен при мисълта за всички зверства, които тези мъже бяха посели досега. Нямаше да се случи под моето командване.
– Когато той приключи, от нея няма да е останало нищо за търговеца на роби. – Поех напред и заповядах: – Последвай ме.
Драконът ми туптеше яростно в гърдите, копнеещ да се освободи и да покаже на Силван и останалите като него какво бе да изпиташ истински ужас, като онзи, който причиняваха на вещицата там долу. Не ме беше грижа, че бе помагала магически на келтите. Това бе отмъщение, защото една жена бе накърнила егото им.
Знаех колко брутален можеше да бъде Силван дори без причина. Несъмнено щяха да я убият, ако се забавляваха с нея в полуформа. А най-вече – той се опълчваше на заповедите ми. Нещо, което нямаше да допусна.
Офицери, извисяващи се над мен в полуформа, както и обикновени войници от простолюдието, се обръщаха, докато прекосявах бойното поле. Отдръпваха се назад и удряха гърдите си с десния си юмрук, поздрав и израз на подчинение, вперили погледи право напред, докато минавах покрай тях. Зловонието на горящи тела изпълваше въздухa, мирисът на победа.
Траян вървеше на крачка след мен и вляво, както подобаваше на дясната ръка на един генерал. Гръмкият смях се усили още повече, когато навлязох между дърветата. Търговецът на роби товареше новопридобитата си стока в мрежи – жени, деца и малцината мъже, оцелели в битката. Макар че сред келтите имаше и жени воини. За тях плащаха най-много на пазара.
Женски писък отново долетя откъм дърветата.
– Шибана курва! – изръмжа Силван почти нечленоразделно.
Още смях.
– Този път ти разказа играта – обади се един от другарите му. Звучеше като Зенон.
Излязох на неголяма поляна. Три палатки горяха в левия край, осветявайки сцената. Силван се извисяваше над всички, огромното му туловище бе покрито със сиви люспи.
Навярно съдбата му като потомък на линията Гризео и недоволството от това, че принадлежеше към най-нисшата каста дракони, подклаждаше жестокостта му. Сякаш би могъл да се издигне в йерархията с насилие. Виждайки държанието му, се убедих, че богините на съдбата бяха прави. Мястото му беше под нас. Не заради потеклото му, а заради бруталността му.
Той сграбчи пениса си и се приближи до разчорлената жена, която бе приклекнала, опряла гръб в едно голямо дърво, с кама в ръката.
Зенон и други двама гледаха ставащото с трескаво веселие. Бяха приели човешкия си облик, голи и възбудени, все още възпламенени от адреналина на битката. Да се забавляват с една безпомощна жена с огромните си човешки тела, нямаше да я нарани толкова, колкото Силван възнамеряваше. Тя може и да преживееше мъжете, но не и един дракон в полуформа.
Силван пристъпи по-близо.
– Никога не си имала такъв като мен, вещице.
Жената се напрегна, готвейки се да се отбранява. Порезната рана върху бедрото ѝ доказваше, че е воин. Или най-малкото – жена, готова да умре в бой, но не и да се подчини на чудовището насреща си.
Долових мириса на кръвта му. А може би беше нейната. Тъмната ѝ коса беше разрошена и сплъстена, закриваше по-голямата част от лицето ѝ; ръчно таканата ѝ туника бе изцапана и раздрана на врата. Не ме беше видяла, главата ѝ бе обърната към хищника, който идваше все по-близо до нея.
Никой от тях не ме бе забелязал, застанал в сенките. Едва когато Траян пристъпи напред до мен, погледът на Зенон ни откри. След него останалите двама също обърнаха глави към нас.
Цялото ми внимание бе приковано в Силван, тероризиращ келтската вещица. Каквито и да бяха прегрешенията ѝ, аз бях този, който можеше да я съди и накаже. Не той.
– Ще те чукам, докато не се облееш в кръв – изръмжа Силван.
– Не. Няма.
Резките ми думи бяха последвани от незабавна тишина. Хората извън малкия ни кръг се вкамениха по местата си, гледайки сцената, която се разиграваше пред тях. Много доб-ре. Нека всички да видят.
Силван застина, мускулите му се издуха. Останалите трима застанаха мирно, поздравявайки ме с юмруци над сърцата, които забиха учестено, когато аз направих три широки, овладени стъпки и излязох в светлината на пламъците. Силван се обърна, все така стиснал пениса си на вулгарен показ.
– Легате – провлачи, без да вдигне ръка в поздрав; обезумелите му очи бяха очите на звяр, не на човек.
В продължение на един дълъг миг единственото, което чувах, беше пращенето на огъня и потрепващият като птичка пулс на жената, която се свиваше уплашено зад Силван. Най-сетне проговорих:
– Какви бяха нарежданията ми относно пленниците?
Силван задържа дръзко погледа ми. Изглеждаше така, сякаш се мъчи да прецени дали би могъл да ме нападне и убие, преди да съм се преобразил. Присвих очи, предизвиквайки го да опита.
Той изпръхтя и пусна пениса си, който се разлюля между краката му.
– Тя не е обикновена пленница, легате – отвърна с прес-торено покорство. – Тя е шибаната вещица, която помагаше на келтите.
Не отговорих веднага, оставяйки пращенето на огъня и тишината да изострят напрежението.
– Какви бяха нарежданията ми относно пленниците? – повторих, оставяйки дракона ми да се промъкне в гласа ми.
Силван изпуфтя и разпери криле в доминиращ жест, преди да отговори:
– Нареди всички пленници да бъдат предадени на търговеца на роби.
– И? – настоях с леден тон.
– Недокоснати – добави той неохотно.
– Точно така. – Повиших глас, така че всички да ме чуят: – Както вече ви казах, достатъчно сте се забавлявали под командването на Бастий. Не е ваша вината, че сте били тласнати по лош път от предишния си недисциплиниран генерал. Той беше слаб. Заради провалите му сега главата му гние на Стената на предателите.
Черепите, набучени на колове покрай Стената на предателите, бяха два пъти повече от тези покрай Стената на победата. Всеки войник тук го знаеше.
– Ако смятате, че ще ви позволя да се държите като зверове, каквито сте били под командването на Бастий, дълбоко се заблуждавате.
Замълчах за миг, оставяйки думите ми да достигнат до всеки от тях, и отново погледнах към Силван.
– Не сме варвари. Не оскверняваме и омърсяваме собствеността на император Игникулус. Всеки пленник, когото ударите, всяка жена, която изнасилите и повредите, ще донесе по-малко пари на пазара за роби. По-малко пари в хазната на императора. По-малко възнаграждение за победата ви на бойното поле.
Силван напрегна мускули и разпери крила, готвейки се за наказанието си. Поколебах се дали да не го убия пред лакеите му и моите хора. Реших обаче, че един хубав бой в полуформа ще свърши работа. Да бъде отнесен в Рим в мрежата на един от войниците си, щеше да бъде съвършеното унижение, преди да бъде изправен пред съда. Публична екзекуция или бичуване щеше да послужи за назидание на останалите и да даде да се разбере, че заповедите ми трябва да бъдат изпълнявани безпрекословно.
– Траян.
– Да, легате.
– Окови Силван.
Жената, която през цялото това време бе останала приклекнала, най-сетне се изправи зад него и отстъпи назад. Вирна брадичка и отметна кичур сплъстена коса от лицето си със свободната си ръка. И тогава погледът ѝ срещна моя.
Нефритенозелени очи, бистри като стъкло, ме пронизаха право в сърцето.
– Огнена птичке – прошепнах потресено, спомнил си младото момиче, с което много отдавна бях разговарял на една поляна под лунната светлина. Онова, което Фортуна бе избрала като специално. И не само Фортуна. Моят дракон също.
Внезапно драконът ми я разпозна и изригна на повърхността. Болка ме проряза и се разля по вените ми, пропъждайки човешката ми форма със свирепа мощ. Яростта му, че тя едва не бе станала жертва на Силван, кипеше в кръвта ми.
– Сине на Дис – изръмжах, знаейки, че не мога да го спра.
С разтърсваща ярост и ужасяваща бързина костите ми се строшиха и наместиха наново, криле избиха изпод кожата ми, в корема ми лумна огън. Звярът изскочи от мен толкова светкавично, че мислите ми се пръснаха и…
Съкровище.
Изригвам в света с рев. Сивият получовек трепери от страх. Така и трябва. Той не е дракон. Нито човек. Той е мерзко създание, което се канеше да оскверни моето съкровище. Трябва да ми плати с кръвта си. Трябва да умре.
Отварям паст и го разкъсвам на две, а после захвърлям трупа му сред дърветата. Кръвта му се разлива по езика ми. Толкова сладко. Толкова справедливо.
Моята жена. Кожата ѝ е опръскана с кръвта на врага. Нас-лада пулсира в гърлото ми, докато се взирам в нея. Тя се изправя. Безстрашно е моето съкровище. Иска да я отведа от тук.
Разпервам криле, сграбчвам я с хищните си нокти и я вдигам в небето, за да я отнеса в бърлогата си. Там, където ѝ е мястото.
