Облогът (ОТКЪС), Теса Деър
ГЛАВА 1
За всичките години, през които се грижеше за нежелани животни, лейди Пенелопи Кампиън бе научила няколко неща.
Кучетата лаеха; зайците подскачаха.
Таралежите се свиваха в бодливи топки, досущ като игленици.
Котките се пльосваха по средата на килима в салона и се ближеха на неприлични места.
Ошашавените папагали излитаха през отворените прозорци и кацаха на первази, недостижими за ръката. И Пени се навеждаше над рамките на въпросните прозорци, както си беше по нощница, за да ги спаси – дори това да означаваше да рискува собствения си живот.
Младата жена не можеше да промени природата си, също както изгубените, самотни, ранени и изоставени създания, населяващи дома ѝ, не можеха да променят своята.
Пени се вкопчи с едната ръка в рамката на прозореца и размаха лакомство в другата.
– Хайде, сладурче. Насам. Имам бисквитка за теб.
Дилайла наклони пернатата си глава и огледа почерпката. Но не помръдна.
Пени въздъхна. Всъщност нямаше кого другиго да вини, освен себе си. Беше забравила да покрие изцяло клетката на птицата, когато се стъмни, и бе оставила свещта да гори прекалено дълго, докато довършваше увлекателния любовен роман. Както и да е, никога не ѝ бе хрумвало, че Дилайла може да бъде достатъчно умна, за да промуши единия си нокът между решетките и да повдигне резето на малката вратичка.
А щом папагалът бе избягал от клетката, тутакси бе излетял през прозореца.
Пени сви устни и подсвирна.
– Виждаш ли, съкровище? Това е страхотна бисквитка, нали? Джинджифилова.
– Хубаво момиче! – изграчи папагалът.
– Да, скъпа. Какво хубаво, хубаво момиче си ти!
Дилайла предпазливо се отмести малко встрани. Е, поне имаше някакъв напредък.
Птицата пристъпи по-близо…
– Точно така. Ела насам, сладурче.
По-близо…
– Добро момиче.
Само още няколко сантиметра…
По дяволите!
Дилайла грабна бисквитката от пръстите на Пени, чевръсто отскочи назад и след кратък полет се приземи върху перваза на прозореца на съседната къща.
– Не. Моля те. Не.
С едно пърхане на крилете Дилайла влетя в отворения прозорец.
Старата голяма къща на Уендълби беше необитаема от години, с изключение на неколцината слуги, които наглеждаха мястото, но напоследък имотът бе сменил притежателя си. Тайнственият нов собственик все още не се бе появил, но бе изпратил архитект и голяма бригада работници, за да направят подобрения, съпроводени с изобилие от прахоляк и оглушителен шум. Къща в ремонт не беше подходящото място за една беззащитна птица да се щура летейки в тъмното.
Пени трябваше да я прибере.
Огледа перваза, свързващ двете къщи. Ако изриташе пантофите и се покатереше на перваза, вкопчеше се в тясната ивица хоросан с босите си пръсти и се придвижеше бавно напред… отвореният прозорец щеше да е само на една ръка разстояние. Разстояние, което беше само няколко метра.
Поправка: имаше само няколко метра до прозореца. До земята бяха двайсет и няколко.
Пени вярваше в много неща. Вярваше, че образованието бе важно, книгите – жизненонеобходими, жените трябваше да имат право на глас, както и че повечето хора бяха добри дълбоко в душата си. Вярваше, че всяко едно от Божиите създания – човешко или не – заслужаваше любов.
Обаче не беше толкова глупава да вярва, че би могла да лети.
Пристегна пеньоара около кръста си, нахлузи пантофите и безшумно слезе по стълбите до кухнята, където отвори най-горното чекмедже на шкафа с подправките. Точно както си спомняше, чак в дъното на чекмеджето, прикрепен към дървената летва с малко восък от свещ, имаше ключ.
Ключ, който отваряше задната врата на Уендълби.
Пени извади стария къс метал и излющи восъка с нокътя на палеца си. Семейството ѝ и това на Уендълби си бяха разменили ключовете преди десетилетия, както добрите съседи обикновено правеха. Човек никога не знаеше кога може да възникне спешна ситуация. Тази определено беше такава. Събуждането на персонала в този час щеше да отнеме прекалено много време, Дилайла всеки миг можеше да отлети през прозореца, през който бе влязла. Пени можеше само да се надява, че този ключ все още пасва на ключалката.
И така тя пристъпи навън в нощния мрак. В едната си ръка носеше празната клетка на Дилайла. С другата придържаше плътно пеньоара, за да се предпази от студа.
Неканената среднощна гостенка се промъкна покрай предната врата на къщата и се запъти към входа за прислугата. Там, притаена в сенките, мушна ключа в ключалката, като внимателно наместваше зъбците на механизма. Пъхна го докрай и с рязко и силно движение го завъртя.
Чу се прещракване и ключалката се превъртя. Вратата се отвори.
Младата жена спря, затаила дъх, докато чакаше някой отвътре да вдигне тревога.
Цареше само тишина, нарушавана единствено от глухите удари на сърцето ѝ.
Ето я сега, напълно чужда на всякаква престъпна дейност, напът да се промъкне, незаконно да проникне или дори да извърши взлом – ако не и някаква комбинация от трите.
Тихо свирукане отгоре напомни за неотложността на мисията ѝ.
Пени затвори вратата зад гърба си, остави клетката на пода, бръкна в джоба на пеньоара и извади тънката свещ и кремъка, които бе пъхнала там, преди да излезе от дома си. Запали свещта, вдигна месинговата клетка на Дилайла с другата ръка и пристъпи навътре в къщата.
Премина през коридора за слугите, изкачи едно стълбище и излезе в главния коридор на сградата. Пени не бе стъпвала тук от няколко години. По онова време, заради влошеното материално положение на семейство Уендълби, мястото бе в състояние на благоприлична разруха.
Сега най-сетне имаше възможност да види резултата от няколко месечния ремонт.
Ако новият собственик бе искал показен дом, напълно бе постигнал целта си. По нейно мнение доста студен и бездушен, но пък и тя никога не е била почитателка на показния блясък. А тази къща не само блестеше – тя заслепяваше. Преддверието въздействаше като тържествено посрещане с двайсет и четири фанфара. Позлатените корнизи и огледалните пана улавяха светлината от свещта ѝ, отразяваха лъчите във всички посоки и ги усилваха, превръщайки ги в ярък пламък.
– Дилайла – прошепна Пени, застанала в подножието на главното стълбище. – Дилайла, къде си?
– Хубаво момиче.
Пени вдигна високо свещта и погледна нагоре. Дилайла бе кацнала на парапета на площадката на втория етаж.
Слава богу!
Папагалът прехвърли тежестта си от единия крак на другия и килна глава.
– Да, скъпа. – С бавни и плавни стъпки, Пени се заизкачва по стълбите. – Ти си много, много хубаво момиче. Знам, че тъгуваш за господарката си и домът ти липсва. Ала това не е твоят дом, разбираш ли? Тук няма бисквитки. Аз ще те върна у дома, където е топло и уютно и ще имаш всичките джинджифилови бисквитки на света. Само ако постоиш… точно… так…
Тъкмо когато приближи на една ръка разстояние, птицата размаха криле и се издигна до следващата площадка.
– Хубаво момиче.
Жертвайки тишината в името на бързината, Пени се втурна нагоре по стълбите и стигна до площадката точно навреме, за да зърне как папагалът се стрелва през една отворена врата. Тя беше достатъчно добре запозната с разположението на къщата, за да знае, че тази посока водеше в задънена улица.
Влезе в стаята – спалня, чиито стени наскоро са били покрити с разкошни копринени тапети, доминирана от масивно легло с четири колони. Самото легло, обвито в изумруденозелени кадифени завеси, беше толкова огромно, че можеше да мине за самостоятелна стая.
Среднощната посетителка тихо затвори вратата зад себе си.
Дилайла, сега вече те сгащих.
Може би беше сгащена, но все още не и уловена.
Пени се впусна в безплодно преследване, докато птицата прелиташе от една колона на леглото към гардероба, после пак към друга колона, към полицата над камината и отново към някоя колона… О, небеса, защо имаше толкова много колони?
Заради тичането нагоре по стълбите и препускането из стаята, Пени бе останала без дъх. Ако не беше толкова посветена на спасяването на изоставени създания…
Дилайла кацна върху тоалетната масичка и Пени се спусна да спасява легена и каната, преди да се катурнат и строшат с трясък на пода. Докато ги нагласяваше обратно, забеляза няколко други предмета върху мраморния плот. Калъп сапун, остро наточен бръснач, четка за зъби и зъбен прах. Доказателство за скорошно обитаване.
Мъжко обитаване.
Трябваше по-скоро да хване папагала и да избяга.
Вместо да се приземи на някоя колона на леглото, Дилайла бе направила грешката да се шмугне под балдахина.
Пени се втурна към леглото, скочи във въздуха и успя да улови папагала за едното мъничко ноктесто краче.
Ето. Хванах те.
Залавянето на папагала би трябвало да бъде повод за празнуване. Само че, както често се случваше, късметът ѝ изневери и пришълката също се озова хваната.
Свързващата врата на спалнята се отвори със замах. Стаята се освети от пламък на свещ. Тя изпусна крачето на Дилайла, птицата отново плесна с криле и изхвърча извън обсега ѝ – зарязвайки господарката си пльосната върху чуждо легло по нощно одеяние и без папагал.
Моля те, нека да е някоя прислужница.
Естествено, не би могла да бъде такава късметлийка. На прага на свързващата врата стоеше мъж. Държеше свещ и изобщо не беше облечен.
Е, не беше напълно гол, поправи се Пени. Все пак бе надянал нещо. Това „нещо“ беше влажна ленена ивица плат, която се крепеше едва-едва около ханша му и всеки миг можеше да се свлече на пода… но все пак можеше да се квалифицира като някакво облекло.
А всички хора бяха голи под дрехите си, нали? Това не беше чак толкова различно. Защо да се превзема? В крайна сметка той изобщо не изглеждаше смутен. Ни най-малко.
Не, той изглеждаше великолепно. Великолепно разгневен.
– Откъде, дявол го взел, се появихте?
Тонът му звучеше разбираемо ядосан. И също така подкосяващ коленете.
Пени изпълзя изпод завесите и едва не се изтърколи на пода.
– От съседната къща. Оттам, където живея. В моята къща.
– Е, тази къща е моя.
– Не знаех, че новият собственик вече се е нанесъл.
– От тази вечер.
– Да. Виждам.
Тя виждаше доста неща. Много повече, отколкото позволяваше благоприличието. Въпреки това не можеше да откъсне поглед.
Господи, какъв голям и красив звяр беше този мъж! Висок, широкоплещест, с могъщи мускули. И напълно гол, с изключение на оскъдното подобие на кърпа и гъстите, тъмни косми. Имаше косми в изобилие. Не само като прилепнали мокри къдрици по главата му, но и наболи по брадата, подчертаващи строгата линия на челюстта. И леко разпръснати като мек мъх по гърдите му.
Имаше зърна. Две на брой.
Очите, Пени. Имаше също и две очи. Съсредоточи се върху очите.
За съжаление тази стратегия не помогна. Очите му приличаха на късчета оникс. Късчета оникс, потопени в мастило, сетне облицовани с обсидиан, после намазани с катран и накрая хвърлени в бездънна яма. В полунощ.
– Кой сте вие? – прошепна тя.
– Аз съм Гейбриъл Дюк.
Гейбриъл Дюк.
Самият Гейбриъл Дюк?
– Приятно ми е да се запознаем – по навик отвърна Пени, макар и само защото сякаш чуваше как майка ѝ неодобрително цъка с език чак от Индия.
– Не бива да ви е приятно. На никого другиго не е.
Не, действително не им беше. Вестниците бяха изразходвали цял океан мастило за този мъж, появил се неизвестно откъде и сега притежаващ огромно влияние. Безмилостен, казваха някои. Безсрамен, твърдяха други. Греховно богат, единодушни бяха всички.
Наричаха го Херцога Душегубец.
Някъде отгоре Дилайла изсвири дръзко, почти сладострастно. Папагалът се стрелна изпод завесите на леглото и прелетя през цялата стая, кацайки на неизползван свещник върху отсрещната стена. Настанявайки се точно зад новия, впечатляващо мъжествен съсед на Пени.
О, предателска птицо!
Мъжът потрепна и се наведе, когато папагалът прелетя над главата му.
– Какво, по дяволите, беше това?
– Мога да обясня.
Само дето не ми се иска особено.
– Това е папагал – рече тя. – Моят папагал.
– Ясно. А вие коя бяхте?
– Аз… ъъ… – Ръцете ѝ не можеха да решат къде да се дянат. Те просто издаваха паническото желание да бъдат някъде другаде.
Вода капеше от някоя твърда, гладка част от тялото му, отброявайки ударите на унижението ѝ.
Кап. Кап. Кап.
– Аз съм лейди Пенелопи Кампиън.
* * *
Лейди Пенелопи Кампиън.
Самата лейди Пенелопи Кампиън?
Гейб наклони глава настрани, изтръсквайки последната капка вода от ухото си. Не можеше да е чул правилно. Със сигурност тя искаше да каже, че е прислужница в дома на лейди Пенелопи Кампиън.
– Вие не може да сте лейди Пенелопи.
– Не мога ли?
– Не. Лейди Пенелопи е стара мома, която живее сама с десетки котки.
– Не са десетки – възрази тя. – Да, малко над десет са в момента, но това е само защото е пролет. Сезонът на котенцата, нали се сещате.
Не, той не се сещаше. Нищо от случващото се нямаше никакъв смисъл.
Лейди Пенелопи Кампиън беше главната причина той да придобие този имот. Новобогаташите щяха да платят безбожни суми, за да живеят редом с една благородна дама, дори ако въпросната благородна дама беше непривлекателна стара мома.
Как, за бога, тази жена беше стара мома? Тя беше дъщеря на граф и сигурно притежаваше голяма зестра. Ако никой от жадните за титли, затънали в дългове безделници в „Мейфеър“ не бе сметнал за уместно да ѝ предложи брак, простата логика подсказваше, че навярно у нея имаше нещо изключително отблъскващо. Може би непоносимо стържещ глас. Стърчащ зъб или лоша лична хигиена.
Ала в тази жена не се забелязваше нищо подобно. Тя беше млада и хубава, без каквато и да е доловима миризма. Зъбите ѝ приличаха на наниз перли, а гласът ѝ бе ласкав като слънчев лъч. В нея нямаше нищо отблъскващо. Всъщност тя беше… привлекателна във всяко отношение.
Мили боже, щеше да продаде тази къща за цяло състояние!
Разбира се, при условие, че дамата не беше компрометирана.
При нейното положение в обществото не се искаше много, за да бъде погубена.
Само като случаен пример репутацията ѝ би могла да бъде съсипана, ако я свареха сама и оскъдно облечена в спалнята на най-мразения от аристокрацията – и в момента най-голия – злодей.
– Трябва да си вървите! – отсече домакинът. – Незабавно.
– Не мога. Не и преди да си върна…
– Почакайте тук. Ще се облека и после ще ви изпратя до дома. Дискретно.
– Но…
– Без възражения – изръмжа той.
Гейб си бе проправил път, пълзейки и катерейки се от мизерните низини, използвайки разорените аристократи на Лондон като стъпала по своя път нагоре. Ала не бе забравил откъде бе тръгнал. Научил се бе да говори и да се държи сред хората, които се смятаха за нещо повече от него. Но онзи уличен хлапак от бедняшките квартали все още живееше в него – включително грубият, режещ глас на джебчия, който караше изисканите дами инстинктивно да стискат чантичките си. Когато решеше да използва този глас, думите му рядко оставаха пренебрегнати.
Лейди Пенелопи Кампиън обаче изобщо не му обръщаше внимание.
Погледът ѝ бе прикован към нещо над рамото му. Той инстинктивно започна да извръща глава.
– Спрете – изрече тя съвършено спокойно. – Не мърдайте.
Гейб долови странно пърхане и в следващия миг се случи.
Птицата кацна на рамото му. Папагал ли бе казала тя? Ноктите на създанието се забиха в кожата му. Мускулът му потрепна с желание да отръска натрапника.
– Не, недейте – възпря го тя. – Аз ще я взема.
Обикновено Гейб би се възпротивил да приеме заповедите от дама – или от когото и да било. Но това определено беше необикновена ситуация.
– Хубаво момиче! – извряска птицата.
Младият мъж стисна челюст. Мислиш ли, че не съм го забелязал, проклет гълъб с претенции?
Тя се прокрадна към него, като пристъпваше безшумно по килима, стъпка по стъпка. И докато приближаваше, от устните ѝ се ронеха нежни думи като капки горски мед.
– Точно така, скъпа – промърмори жената.
Фините косъмчета на тила му настръхнаха.
– Остани… точно… там.
Космите на ръцете му ги последваха.
– Да – прошепна изкусителката. – Точно така.
Сега вече и космите по прасците му се присъединиха. Дявол да го вземе, имаше твърде много космарлаци. До края на това изпитание всички щяха да са щръкнали.
Ведно с други части от тялото му.
– Не мърдай – продължи тя.
Не би могъл да говори от името на папагала, но Гейб определено мърдаше. Една част от него имаше собствено мнение, особено когато ставаше дума за красиви жени в прозрачни нощни одеяния. От известно време не бе лягал с жена, ала тялото му не бе забравило как се прави.
Не можа да се сдържи. Хвърли ѝ бърз поглед. Само за половин секунда. Не достатъчно дълго, че да огледа всяка подробност от чертите ѝ. Всъщност не стигна по-далече от устните ѝ. Устни, пищни като разцъфнали венчелистчета, обагрени в меко, нежно розово.
Сега тя беше толкова близо. Достатъчно близо, че когато си пое дъх, той с целите си дробове вдъхна аромата ѝ. Ухаеше божествено. В гърдите му се надигна желание.
– Знам, че се чувстваш изгубена. И много уплашена. Тя ужасно ти липсва, нали? Но аз съм тук, скъпа. Аз съм тук.
Думите ѝ предизвикаха странна болка, която се разпростря от зъбите му чак до пръстите на краката. Болезнено осъзнаване на всички онези кухи, празни места в душата му.
– Ела си у дома с мен – прошепна тя. – И ще се справим заедно с всичко останало.
Той повече не можеше да издържа.
– За бога, махнете проклетото нещо от мен!
Най-накрая тя взе пернатото чудовище.
– Ето така. – Сгушила го до гърдите си, жената отнесе папагала до клетката му и го пъхна вътре.
Гейб облекчено издиша.
– Ще е по-спокойна, ако покрия клетката – заяви красивата натрапница. – Предполагам, нямате кърпа?
Той сведе поглед към ивицата плат, увита около ханша му.
– Колко силно я искате?
Страните ѝ пламнаха.
– Няма значение. И без това си тръгвам.
– Ще ви изпратя.
– Наистина не е необходимо. Живея в съседната къща. Не повече от двайсетина крачки надолу по улицата.
– И двайсетина крачки са прекалено много.
Гейб може и да не следваше правилата на светското общество, но ги разбираше достатъчно, за да знае, че тази ситуация нарушава поне седемнайсет от тях. А всичко, което накърняваше репутацията ѝ, щеше да намали печалбата, която той възнамеряваше да получи от тази къща.
Докато не продадеше този имот, нейната стойност беше неразривно преплетена с неговата.
– Вие несъмнено сте свикнали всичко да става по волята ви, Ваше Благородие. Но аз съм погубил достатъчно лордове, баронети, рицари и джентълмени, за да изпълня целия „Блум Скуеър“. – Гейб повдигна вежда. – Повярвайте ми, когато казвам, че сте срещнали достоен противник.
ГЛАВА 2
Пени мълчаливо наблюдаваше как самият Гейбриъл Дюк се обърна и с решителна крачка се насочи към гардеробната.
Сетне коленете ѝ омекнаха и тя се свлече в трепереща купчинка на пода.
О, небеса!
Той бе оставил вратата леко открехната. Когато кърпата му падна на пода, младата жена зърна стегнатите му, мускулести задни части и побърза да отвърне поглед.
О, господи, о, господи!
След като за всеки случай залости и отново провери ключалката на клетката на Дилайла, Пени се изправи и се опита да се съвземе.
Сведе поглед към демодирания си пеньоар от избелял тоал, с колан с разнищени краища – жертва на не една и две закачливи котешки лапи. А косата ѝ… О, можеше само да си представи в какво състояние беше след това среднощно приключение.
Взря се в огледалото на тоалетката. Положението беше по-зле, отколкото се бе опасявала. В сравнение с плитката ѝ разрошеният гребен на Дилайла изглеждаше пригладен. Пени бързо развърза късчето муселин, увито около плитката, среса косата си с пръсти, отново я сплете и пристегна краищата на импровизираната панделка.
Отново се взря в огледалото. Реши, че изглежда по-добре. Не много по-добре. Но по-добре.
– Хубаво момиче!
От гардеробната Дюк издаде раздразнена въздишка.
– Много съжалявам за безпокойството! – подвикна Пени. – Дилайла дойде да живее на „Блум Скуеър“ само преди няколко седмици. Господарката ѝ починала. Папагалите са предани и умни създания и често надживяват човешките си спътници. Така че тя не само е изтръгната от дома си, но и тъгува.
– Държа да отбележа, че не ми звучи особено тъжна.
– Тя изрича доста забавни неща, не мислите ли? „Хубаво момиче“ и „Да“ и… Чувате ли това? „Искаш ли…“ какво? Никога не мога да разбера какво казва накрая. Със сигурност не е бисквитка. Може би „Искаш ли чаша чай?“. Но кой дава чай на папагал? Звучи донякъде като „Искаш ли чукало?“, но в това няма никакъв смисъл. Признавам, че тази малка загадка малко ме разстройва.
– Чукаме.
Тя застина.
– Е, не съм чак толкова разстроена.
Домакинът се върна в спалнята, вече облечен в панталон и риза с разкопчани копчета.
– Това казва папагалът. Искаш ли да се чукаме, любов? Птицата е дошла от някой бардак.
Слисана, Пени онемя за миг. Това вече действително беше скандално! Никой не ѝ бе говорил по такъв начин – ала не това беше най-смущаващото. Най-смущаващото беше колко много ѝ хареса.
– Невъзможно – промълви накрая. – Папагалът е бил собственост на една дребничка стара дама. Така ми казаха.
– Проститутките също се превръщат в дребнички стари дами.
– Хубаво момиче! – дръзко подсвирна Дилайла. – Искаш ли да се чу…
Пени притисна длан към устата си.
– О, не!
– Да! Да! Оох! Да!
Господин Дюк седна, за да си нахлузи ботушите.
– Моля ви, кажете ми, че не е нужно да ви превеждам и това.
На Пени не ѝ хрумваше какво би могло да направи този разговор по-малко ужасяващ. Всъщност изобщо не можеше да каже нищо. Не че бе изгубила дар слово. Просто езикът ѝ се бе свил и умрял.
След като обу ботушите си, той се запъти към вратата и я задържа отворена пред нея. Пени с благодарност вдигна клетката и побърза да излезе.
– Знам колко крехка може да бъде репутацията на една дама – рече той. – Нека да е ясно – никой никога не бива да узнава, че сте били тук.
– Лейди Пенелопи?
Пени подскочи като ужилена.
Икономката, госпожа Бърнс стоеше в коридора. Погледът ѝ се плъзна към работодателя ѝ.
– Господин Дюк?
Господин Дюк тихо изруга под нос. Ако беше от хората, които си служат с ругатни, Пени би сторила същото.
Госпожа Бърнс управляваше домакинството на Уендълби, откакто Пени се помнеше. Когато беше дете, икономката я ужасяваше.
В това отношение почти нищо не се бе променило. Жената изглеждаше още по-страховита сега, облечена от главата до петите в черно, с коса строго разделена по средата. Свещта, която държеше, хвърляше зловещи сенки върху лицето ѝ.
– Има ли нещо, с което мога ли да ви бъда полезна? – тържествено произнесе тя.
– Папагалът ми влетя през отворения прозорец и аз дойдох да си го прибера – побърза да обясни Пени. – Господин Дюк беше така любезен да ми помогне. Госпожо Бърнс, бихте ли били така добра да ме придружите до дома?
– Това би било разумно. – Икономката я измери неодобрително с поглед. – В бъдеще, милейди, бих си позволила да ви препоръчам да събудите някой от прислугата, за да ви пусне в къщата.
– О, това повече няма да се случи. – Пени хвърли бърз поглед към господин Дюк, докато се насочваше към изхода. – Мога да ви го обещая.
Всъщност Пени вече бе измислила простичък план как да се справи с това положение.
Да благодари на мъжа за помощта му…
Да се оттегли спокойно и с достойнство…
И после никога, никога повече да не напуска дома си.
* * *
Като собственик на имоти из цяла Британия – хотели, градски къщи, мини, фабрики, провинциални имения, – Гейб бе свикнал да се събужда в непознати стаи. Три неща обаче никога не се променяха.
Винаги се събуждаше на разсъмване.
Винаги се събуждаше гладен.
И винаги се събуждаше сам.
Бе установил строги правила що се отнасяше до плътските удоволствия: не плащаше за тях, не молеше за тях и проклет да беше, ако се оженеше заради тях. Когато пребиваваше в Лондон, не му бе трудно да си намира случайни любовници, но напоследък толкова често се местеше от място на място, че просто не му оставаше време.
В конкретно тази утрин той се надигна в леглото и тръсна глава, сякаш за да прогони съня и да се ориентира в обстановката. „Мейфеър“. „Блум Скуеър“. Къщата, която би трябвало да донесе задоволителна печалба, след като най-сетне бъде готова за продажба.
Къщата, която бе съседната на нейната. Лейди Пенелопи Кампиън – застаряваща, изнервена, непривлекателна стара мома, която…
Която не беше нито едно от тези неща. Ни най-малко. По каприз на съдбата лейди Пенелопи Кампиън се бе оказала русокоса, синеока красавица.
Мислено все още си я представяше просната по пеньоар върху това легло. Като пораснала Златокоска, промъкнала се неканена в дома му, за да изпробва дюшека. Дали е прекалено мек или прекалено твърд?
Не знаеше мнението ѝ, но реакцията на Гейб беше от втория вид. Мъжкото му достойнство беше в обичайната си утринна готовност, щръкнало с цялата си мощ.
Той прокара ръка по лицето си и залитайки, тръгна към банята.
Снощи беше прекалено изморен от пътуването, за да огледа новите удобства, но тази сутрин всичко изглеждаше наред – под, облицован с мраморни плочки и огромна медна вана, снабдена с кранове за течаща вода – топла и студена.
Миналата вечер се бе задоволил с едно бързо, студено обливане. Днес възнамеряваше да се наслади на гореща баня. Настани се във ваната и завъртя крана, отбелязан с буквата „Т“. Кранът потрепери, но отказа да пусне и капка вода. Гейб леко го разклати, после решително го фрасна. Нищо.
През целия си живот той никога не се бе отказвал от битка, но това навярно беше най-безсмисленото му противопоставяне досега: юмручна схватка с водопроводен кран.
Заудря по тръбата и най-сетне тя поддаде с грохот и стон. Струя студена вода го шибна право в лицето. Ледени иглички се забиха в очите и устата му. По дяволите, дори в носа му.
Първият рунд беше за водопроводния кран.
Закри струята с едната си ръка, а с другата затвори крана, обозначен с „Т“. Раздразнен, посегна към онзи, отбелязан с буквата „С“. Студената баня си имаше своите предимства. След няколко минути търкане и обливане със свиваща мъжките топки студена вода, Гейб беше успял да отмие от съзнанието си меките, розови устни на съседката.
Почти.
Останалата част от сутрешния му тоалет беше проста. Изми си зъбите, избръсна се, среса назад непокорната си гъста коса и се облече.
Преди да напусне стаята, посегна към матовата сребърна монета върху тоалетната масичка – един-единствен шилинг, изгладен от триене – и го пъхна в джоба на жилетката си. През годините шилингът се бе превърнал в негов талисман. Напомняне откъде бе тръгнал и докъде бе стигнал. Гейб никога не излизаше без него.
Отвори вратата и изрева:
– Хамънд!
Архитектът му се появи след минута, задъхан от изкачването по стълбите.
– Добро утро, господин Дюк.
– Щеше да е добро утро, ако крановете за топлата вода, за които платих стотици, за да ги монтират, работеха. – Той поклати глава. – Тази къща трябваше да е завършена преди месеци.
– Знам, че на това се надявахте, сър.
– Това очаквах – поправи го Гейб. – Три години се разправях по съдилища, за да придобия владение върху имота. Харча хиляди, за да го приведа към съвременните стандарти. Но не мога да реализирам печалба, докато не го продам.
– Както посочих в писмата си, господин Дюк, имаше няколко препятствия.
– Вие ги наричате препятствия. На мен ми звучат като оправдания. – Посочи към умивалника. – Вие ми казахте, че това е най-новото изобретение. Течаща топла вода.
– Действително е най-новото. Всъщност е толкова ново, че това е едва вторият бойлер в Англия. Има само още един човек от тази страна на Ламанша, който знае как да извършва ремонтите.
– Ами тогава докарайте тук този човек, за да поправи тази проклетия.
– Да, ами, ето че стигаме до едното препятствие. – Хамънд зарови двете си ръце в посребрялата си коса. – Въпросният човек е мъртъв.
Гейб изруга.
– Тогава качете другия на кораб и го доведете.
– Вече се погрижих.
Докато крачеха по коридора, Гейб спираше, за да надникне през отворените врати, оглеждайки напредъка във всяка стая. В едната нямаше тапети, в другата се виждаха недовършени корнизи…
Неприемливо.
– Е, разкажете ми за тези други „препятствия“, на които сте се натъкнали.
Хамънд се взря надолу по стълбището, снижи глас и заговори почти без да мърда устните.
– В момента гледам едно от тях.
Гейб надникна в същата посока.
– Икономката?
– О, господи! – промърмори архитектът. – Вие също я виждате!
– Не би ли трябвало?
– Не знам. Не съм сигурен, че тя е човешко същество. Мисля, че е призрак, който обитава това място от векове.
Гейб хвърли загрижен поглед към архитекта. Може би Хамънд имаше нужда от почивка. Човекът явно остаряваше.
Той внимателно огледа икономката на дневна светлина. Жената излъчваше строга сдържаност, а външният ѝ вид сякаш бе скициран с въглен – от косата ѝ, разделена с безпощадна точност по средата, черната, закопчана догоре рокля, чак до лъснатите до блясък черни обувки.
– Ако питате мен, изглежда като обикновена икономка.
– Няма нищо обикновено в тази жена – възрази Хамънд. – Кълна се, тя се движи през стените. Материализира се във въздуха. Вървите си по напълно празен коридор и внезапно тя изниква пред вас.
Гейб трябваше да признае, че снощи действително се бе появила сякаш от нищото.
– Аз съм архитект. Ако имаше някакви тайни коридори в тази къща, щях да знам, но такива няма. Казвам ви, че тя е някакъв дух. Надявам се да я уволните, но не съм сигурен, че това би помогнало. Мисля, че ще ви е нужен екзорсизъм.
– Намирането и обучението на подходящ заместник само по себе си би било доста трудна задача. – Гейб знаеше колко струва един способен служител, а след снощното преживяване нямаше никакво намерение да дава на жената повод да разпространява злобни слухове за случилото се. – Докато е лоялна, тя остава.
– Тя може да е прекалено лоялна. Не желае нищо да се променя. Работа, която е била завършена през деня, на следващата сутрин се оказва мистериозно развалена.
– Значи се бърка навсякъде?
– Или това, или извършва заклинания.
– Няма да я уволня. Когато хората си вършат добре работата, ги задържам. – Стрелна поглед към Хамънд. – Дори и да са досадни.
– Опасявах се, че ще кажете тъкмо това – въздъхна архитектът. – Независимо от всичко друго, което може да се каже за това създание, тя познава тази къща. По-добре отколкото вие знаете как изглежда един шилинг.
Дълбоко се съмнявам в това.
– Но когато ви изплаши до смърт – предупреди го Хамънд, – не идвайте да чукате посред нощ на вратата ми. Няма да ви отворя.
– Колко разочароващо.
Двамата слязоха по останалата част от стълбището и влязоха в трапезарията. Върху масата ги очакваше купа с плодове. Устата на Гейб тутакси се изпълни със слюнка, но все пак – както винаги – първият му порив беше да се въздържи.
Не го пипай, момче. Това не е за такива като теб.
Без значение колко богатство бе натрупал, изглежда никога нямаше да прогони този глас. И без значение колко много храна поглъщаше, не се чувстваше задоволен. Гладът никога не изчезваше.
Протегна ръка към една ябълка, лъсна я в жилетката си и предизвикателно я отхапа.
– А ето го и третият проблем – кимна Хамънд към прозореца. – Там, на поляната. Лейди Пенелопи Кампиън.
Гейб се приближи до прозореца. Тази сутрин тя изглеждаше различна. Различна, но не по-малко хубава. Пролетното утринно слънце придаваше на светлата ѝ коса златист блясък, а семплата рокля съблазнително очертаваше изящните ѝ извивки. Дори оттук той можеше да види усмивката ѝ.
Колкото и прелестна да бе, тя не спадаше към обичайния тип жени, които Гейб харесваше. Той не желаеше да има нищо общо с нежни, разглезени госпожици, които не познаваха света отвъд „Мейфеър“. Те бяха като фигурки от изящен порцелан, подредени върху висока лавица, а той беше бикът, нахлуващ в магазина.
Ала още по-тревожно беше, че лейди Пенелопи постепенно му влизаше под кожата.
Отхапа още една хапка от ябълката, сдъвквайки хрупкавата ѝ сладост чак до сърцевината.
Младият мъж я наблюдаваше как се придвижва към средата на зелената площ. В едната си ръка облечена с ръкавица, стискаше каишка. Другият край на каишката беше прикрепен към… нещо космато и кафяво, което се търкаляше.
– Какво е това?
– Това би трябвало да е мелез с два осакатени задни крака. Очевидно някой приятел на Нейно Благородие е измислил малка количка за задната му половина и кучето се носи из квартала като лаеща билярдна топка. Ако това ви се струва странно, почакайте да видите козата.
– Я чакайте малко. Има коза?
– О, да. Всеки следобед я извежда да пасе на площада. Не бих казал, че това допринася за подобряването на атмосферата на „Блум Скуеър“, нали?
– Разбирам проблема.
– И едва започвам. Нейно Благородие лично ни е забавила с подобренията с цял месец. – Хамънд извади от една папка куп писма. Вдигна едно и започна да чете: „Уважаеми господин Хамънд, длъжна съм да ви помоля да отложите завършването на паркета. Изпаренията от лака замайват кокошките. Искрено ваша, лейди Пенелопи Кампиън.“ – Извади още едно. – „Уважаеми господин Хамънд, опасявам се, че ремонтните дейности в конюшните трябва временно да бъдат прекратени. Открих котило новородени котенца в плевнята. Майката се грижи за тях, но още не са прогледнали и не бива да бъдат местени поне още една седмица. Благодаря ви за съдействието. С признателност, лейди Пенелопи Кампиън.“
Гейб започваше да схваща основното.
– О, а това е любимото ми. – Хамънд разтвори още едно писмо и се прокашля за по-драматичен ефект. – „Уважаеми господин Хамънд, ако не представлява прекалено голямо неудобство, може ли да помоля вашите работници да се въздържат от тежък труд между девет часа сутринта и три и половина следобед? Таралежите са нощни животни и са чувствителни към силни шумове. Моята скъпа Фрея започва да губи бодли. Сигурна съм, че това ще ви разтревожи не по-малко, отколкото мен. Поздрави от вашата съседка, лейди Пенелопи Кампиън.“ – Той захвърли папката с писмата върху масата, където се стовариха с глух плясък. – Нейния таралеж. Ама наистина!
Отвън Нейно Благородие подканяше кучето обратно към къщата. Вдигна едновременно кучето и количката, за да ги качи по няколкото стъпала пред входната врата. Гейб се извърна от прозореца и разтърка слепоочията си.
– Положението е непоносимо, а това прави къщата непродаваема. Никой не желае да живее в съседство с обор. Опитах се да разговарям разумно с нея, но щом стане дума за тези животни, тя е изненадващо упорита.
Несъмнено е упорита. И достатъчно безразсъдна, за да нахлуе в чужда къща след полунощ и да си вземе папагала от рамото на почти гол непознат.
Но дори такава упоритост имаше нищожни шансове срещу чистата безпощадност. Лейди Пенелопи Кампиън имаше меко сърце за животните. Гейб изобщо нямаше сърце.
– Вие се погрижете работата да се довърши и доведете потенциални купувачи. – Гейб захвърли огризката от ябълката в камината. – Аз ще се справя с лейди Пенелопи Кампиън.