Глава 1
Докато седя тук, с по един крак от двете страни на парапета, и гледам улиците на Бостън от височината на дванайсетия етаж, не мога да спра да не мисля за самоубийство.
Не моето собствено. Харесвам живота си достатъчно, за да искам да го изживея докрай.
По-съсредоточена съм върху другите хора и как стигат до решението да сложат край на собствения си живот. Някога съжаляват ли за него? В мига след като са се пуснали и са на секунда от сблъсъка – все трябва да има намек за разкаяние по време на това кратко свободно падане. Дали гледат към земята, докато тя приближава с бясна скорост, и си казват: Мамка му. Това беше лоша идея.
Някак си ми се струва, че едва ли.
Много мисля за смъртта. Особено днес, като се има предвид, че току-що – по-точно преди дванайсет часа – бях изнесла най-епичното надгробно слово, което жителите на Плетора, щата Мейн, някога са чували. Добре де, може би не най-епичното. Спокойно може да бъде определено като най-катастрофалното. Предполагам, зависи от това кого ще попитате – майка ми или мен. Майка ми, която след днес сигурно няма да разговаря с мен цяла година.
Не ме разбирайте погрешно, надгробното слово, което държах, не беше достатъчно проникновено, за да влезе в историята като това на Брук Шийлдс на погребението на Майкъл Джексън. Или произнесеното от сестрата на Стив Джобс. Или пък от брата на Пат Тилман. Но беше епично по свой собствен начин.
В началото бях нервна. Все пак това беше погребението на изключителния Андрю Блум. Тачен кмет на родния ми град Плетора, щата Мейн. Собственик на най-успешната агенция за недвижими имоти в рамките на града. Съпруг на изключително обичаната Джени Блум, най-почитания помощник-преподавател в цяла Плетора. И баща на Лили Блум – онова странно момиче с непокорна червена коса, което веднъж се влюби в бездомник и посрами цялото семейство.
Всъщност става дума за мен. Аз съм Лили Блум и Андрю ми беше баща.
В мига, щом приключих с надгробната си реч днес, хванах първия самолет обратно до Бостън и превзех първия покрив, който намерих. Ще повторя: не защото чувствам склонност към самоубийство. Нямам планове да полетя от този покрив. Просто наистина се нуждаех от чист въздух и тишина и проклета да съм, ако мога да си ги набавя в апартамента ми на третия етаж, без абсолютно никакъв достъп до покрива и със съквартирантка, която обича да се слуша как пее.
Не взех предвид колко студено може да е тук горе обаче. Не е непоносимо, но не е и приятно. Поне успявам да видя звездите. Мъртви бащи, дразнещи съквартирантки и спорни на вкус надгробни слова не ти действат толкова ужасно, когато нощното небе е достатъчно ясно, за да може, буквално, да възприемеш величието на Вселената.
Обичам, когато небето ме кара да се чувствам незначителна.
Харесвам тази вечер.
Ами... Нека перифразирам думите си в минало време, та по-сполучливо да илюстрират чувствата ми.
Харесвах тази вечер.
Но за мое съжаление, току-що вратата се отвори с мощен замах и очаквам стълбището да изплюе тук горе човешко същество. Вратата се хлопва повторно и някой поема по покрива с енергична крачка. Дори не си правя труда да вдигна поглед. Който и да е, вероятно дори няма да ме забележи, възседнала парапета, вляво от вратата. Изскочил е навън така забързано, че няма как да е моя вината, задето е приел, че е сам.
Въздишам тихо, затварям очи и облягам глава на стената зад мен, проклинайки Вселената заради отнемането на този изпълнен с покой и вглъбяване момент. Най-малкото, което тя може да направи за мен днес, е да се погрижи дошлият да е жена, а не мъж. Ако ще имам компания, бих предпочела да е от женски пол. Жилава съм за размерите си и сигурно в повечето случаи бих могла да се справя добре, но в момента се чувствам прекалено удобно, за да се намирам на покрива посред нощ заедно с непознат мъж. Възможно е да се уплаша за безопасността си и да изпитам нужда да си тръгна, а наистина не искам да го правя. Както казах по-рано... чувствам се удобно.
Най-накрая позволявам на очите си да се отправят към облегналия се на парапета силует. По една нещастна случайност определено е мъж. Дори облегнат на парапета, пак се вижда, че е висок. Широките рамене се явяват в силен контраст с уязвимата му поза и отпуснатата между дланите глава. Едва успявам да различа тежкото повдигане и спускане на гърба му, докато поема дълбоко въздух и после го изтласква навън.
Изглежда, все едно е на ръба на срив. Обмислям дали да заговоря, за да му дам да разбере, че има компания, или да прочистя гърло, но в промеждутъка от обмислянето до извършването той се обръща и ритва един от градинските столове зад гърба си.
Потрепвам заради стържещия шум, но понеже той няма представа, че си има публика, не се ограничава само до един ритник. Рита многократно стола. Вместо да поддаде под безкомпромисната сила на стъпалото му, всичко, което прави столът, е да се отдръпва все по-далече и по-далече от него.
Този стол трябва да е изработен от много устойчива пластмаса.
Веднъж видях как баща ми даде на задна скорост срещу градинска маса, изработена от подобна здрава пластмаса, и тя на практика му се изсмя в лицето. На задната му броня остана хлътнатина, но по масата нямаше и драскотина.
Мъжът явно схваща, че не може да се мери с толкова висококачествен материал, защото най-накрая престава да рита стола. Сега стои отгоре му с длани, стиснати в юмруци, встрани от тялото му. Честно казано, малко завиждам. Ето го този човек, излива агресията си върху градинска мебелировка като истински шампион. Явно е имал скапан ден също като мен, аз пазя агресията си затворена, докато не се прояви под формата на пасивна агресивност, а той всъщност си има отдушник.
Някога моят отдушник беше градинарството. Всеки път щом се озовавах в състояние на стрес, излизах в задния двор и оскубвах абсолютно всяко стръкче плевел, което успеех да открия. Но откакто се преместих в Бостън преди две години, вече нямам задна градина. Или вътрешен двор. Нямам дори бурени.
Може би е добра идея да инвестирам в градински стол от устойчив клас пластмаса.
Взирам се за по-дълъг момент в мъжа и се чудя дали някога ще помръдне. Просто си стои там, загледан надолу към стола. Дланите му вече не са стегнати в юмруци. Отпуснати са върху бедрата му и едва сега забелязвам, че тениската му не му е много по мярка около бицепсите. Навсякъде другаде му приляга съвсем добре, но обиколката на ръцете му е огромна. Започва да рови из джобовете си, докато не открива онова, което търси, и убедена съм, в усилие да изхвърли още повече от агресията си, пали цигара с марихуана.
На двайсет и три съм и съм била в колеж, така че съм прибягвала до този релаксиращ наркотик един или два пъти. Няма да съдя този човек, задето чувства потребност да запали насаме. Но там е работата – не е сам. Просто още не го знае.
Дърпа продължително от цигарата си и поема към парапета. Забелязва ме на издишване. Спира на място в секундата, когато погледите ни се срещат. Изражението му не издава шок, нито пък оживление, щом ме вижда. На около три метра е, но звездите хвърлят достатъчно светлина, за да мога да видя как очите му бавно обхождат тялото ми, без да издават и намек за онова, което си мисли. Този човек умее да държи ситуацията под контрол. Присвил е очи, а устата му е стегната в права линия, като че е мъжкият вариант на Мона Лиза.
– Как се казваш? – пита.
Усещам гласа му вътре в мен. Това не е добре. Гласовете би трябвало да спират до ушите, но понякога – всъщност много рядко – даден глас прониква отвъд ушите ми и отеква право надолу из цялото ми тяло. Неговият е един от тези гласове. Дълбок, уверен и мек като масло.
Когато не му отговарям, той вдига цигарата обратно до устата си и дръпва още веднъж.
– Лили – произнасям най-накрая.
Мразя гласа си. Прекалено е слаб дори да достигне ушите му, а какво остава да отекне в неговото тяло.
Повдига брадичка и отмята леко глава в моята посока.
– Би ли слязла от там, Лили?
Едва когато го казва, забелязвам позата му. Сега стои напълно изправен, дори скован. Почти сякаш е нервен, че може да падна. Няма да падна. Парапетът е широк най-малко трийсет сантиметра и до голяма степен аз се намирам откъм покрива. Спокойно бих могла да се хвана, преди да съм полетяла, а да не говорим, че вятърът е на моя страна.
Хвърлям поглед надолу към краката си и после обратно към него.
– Не, благодаря. Удобно ми е, където съм.
Завърта се леко, все едно не може да гледа директно към мен.
– Моля те, слез. – Сега вече е по-настоятелен, въпреки употребата на думата моля. – Ето там има седем празни стола.
– По-скоро шест – поправям го, като му напомням, че току-що се беше опитал да унищожи един от тях.
Не открива хумора в отговора ми. Когато не се подчинявам на нарежданията му, той се приближава няколко крачки.
– Делят те само десетина сантиметра от фатално падане. Стигат ми такива неща за един ден. – Отново ми прави знак да сляза. – Изнервяш ме. Да не споменавам, че съсипваш ефекта от цигарата ми.
Извъртам очи в гримаса и спускам крака.
– Да не дава господ да се прахосва марихуана. – Скачам долу и бърша длани в джинсите си. – Така по-добре ли е? – осведомявам се и тръгвам към него.
Той изпуска рязко въздух, сякаш да ме види седнала на парапета го е накарало да затаи дъх. Отминавам го и се насочвам към частта от покрива с по-добра гледка, а докато го правя, не мога да не забележа колко безобразно сладък е.
Не. Сладък е обида.
Този мъж е красив. Добре поддържан, излъчва богатство, изглежда с няколко години по-възрастен от мен. В ъгълчетата на очите му се появяват леки бръчици, когато ме проследяват, а устните му изглеждат намръщени, дори когато не са. Когато достигам страничната страна на сградата, намираща се над улицата, навеждам се напред и устремявам поглед към колите долу, като се старая да не давам вид, че съм впечатлена от него. Само по прическата му личи, че е от мъжете, които лесно впечатляват хората, и аз отказвам да подхранвам егото му. Не че е направил нещо, което да ме накара дори да мисля, че има такова. Но е облечен в ежедневна риза „Бърбъри“, а аз не съм убедена, че някога изобщо съм била в обсега на човек, който да може да си я позволи за ежедневна употреба.
Чувам в гръб да ме приближават стъпки и после той се опира на перилата на парапета до мен. С крайчеца на окото си следя как дърпа от цигарата си. Когато приключва, я предлага на мен, но аз отказвам. Последното, от което се нуждая, е да не съм съвсем на себе си в компанията на този мъж. Гласът му сам по себе си представлява наркотик. Може да се каже, че имам желание да го чуя отново, така че отправям въпрос:
– И какво беше направил столът, за да те ядоса толкова много?
Той ме поглежда. Ама наистина ме поглежда. Очите му срещат моите и той просто се взира настойчиво, все едно всичките ми тайни са изписани на лицето ми. Никога не съм виждала толкова тъмни очи като неговите. Може и да съм, обаче тези изглеждат по-тъмни, когато вървят съвместно с подобно заплашително присъствие. Не отговаря на въпроса ми, но моето любопитство не се усмирява лесно. Щом ще ме принуждава да сляза от крайно удобния и създаващ усещане за покой парапет, тогава очаквам да ме забавлява с отговори на любопитните ми въпроси.
– Заради жена ли е? – настоявам да науча. – Разбила ти е сърцето ли?
Той се изсмива леко на думите ми.
– Де да бяха проблемите ми така обикновени като сърдечни терзания. – Обляга се на стената, така че да се озове с лице към мен. – На кой етаж живееш? – Близва пръсти и стиска връхчето на цигарата, а после я прибира в задния си джоб. – Преди не съм те виждал.
– Защото не живея тук. – Соча по посока на апартамента ми. – Виждаш ли сградата на застрахователната компания?
Примижава и се заглежда в посоката, в която соча.
– Да.
– Аз живея в съседната сграда. Прекалено е ниска да я видиш от тук. Само на три етажа е.
Отново насочва лице към мен с лакти, облегнати на парапета.
– Щом живееш там, защо си тук? Приятелят ти живее в сградата или какво?
Някак си коментарът му ме кара да се чувствам евтина. Прекалено е лесно – аматьорска клиширана реплика. По вида му съдя, че има повече умения от това. Кара ме да си мисля, че пази по-оригиналните реплики за жени, които намира за достойни.
– Покривът ви е хубав – обяснявам.
Той повдига вежда в очакване на допълнителни обяснения.
– Имах нужда от чист въздух. Някъде, където да имам възможност да помисля. Отворих Гугъл Ърт и издирих най-близкия комплекс апартаменти с прилична покривна тераса.
Наблюдава ме с усмивка на лицето.
– Поне си пестелива – отбелязва. – Добре е да притежаваш това качество.
Поне?
Кимам, защото съм пестелива. И наистина е добро качество.
– Защо ти беше нужен чист въздух? – интересува се.
Защото днес погребах баща си и произнесох епично катастрофално надгробно слово, а сега имам усещането, че не мога да дишам.
Обръщам лице към улицата и издишам бавно.
– Може ли просто да помълчим за известно време?
Придобива облекчен вид, задето съм помолила за тишина. Навежда се над парапета и оставя ръцете му да увиснат, докато се взира в улицата долу. Остава така за кратко и през цялото това време аз съм втренчена в него. Сигурно го знае, но не дава вид да го е грижа.
– Миналия месец от този покрив падна един човек – промълвява.
Бих се подразнила от липсата му на уважение към молбата ми за тишина, но до известна степен съм заинтригувана.
– Нещастен случай ли беше?
Повдига рамене.
– Никой не знае. Случило се късно вечерта. Жена му обясни, че готвела вечеря и той казал, че ще се качи тук да снима залеза. Беше фотограф. Мислят, че се е навел над парапета да улови кадър със силуета на града на фона на небето и се е подхлъзнал.
Надничам над парапета и се питам как е възможно някой да се постави в ситуация, в която може да падне погрешка. Но после си припомням, че само преди минути аз самата бях прехвърлила крак от другата страна на парапета.
– Когато сестра ми каза какво се е случило, единственото, за което успявах да мисля, е дали е заснел кадъра. Надявах се, че фотоапаратът не е паднал с него, защото това би било истинска загуба, нали? Да умреш заради любовта си към фотографията, но дори да не успееш да щракнеш финалния кадър, който ти е струвал живота.
Разсъжденията му ме разсмиват. Макар да не съм убедена дали е редно да се смея на такова нещо.
– Винаги ли казваш точно онова, което се върти в главата ти?
Повдига рамене.
– Пред повечето хора, не.
Това ме кара да се усмихна. Харесва ми, че дори не ме познава, но по някаква, каквато и да е, причина аз не съм причислявана към повечето хора.
Обляга гръб на парапета и скръства ръце пред гърдите си.
– Тук ли си родена?
Клатя глава.
– Не. Преместих се от Мейн, след като завърших колеж.
Бърчи нос и може да се каже, че това е секси. Странно ми е да гледам как този мъж – облечен в ризата си „Бърбъри“ и с подстрижка за двеста долара – прави детински физиономии.
– Значи, си в чистилището на Бостън, а? Сигурно е кофти.
– Какво имаш предвид? – питам го.
Ъгълчето на устата му се изкривява.
– Туристите се отнасят към теб като към местна, местните се отнасят към теб като към турист.
Смея се.
– Еха. Това е суперточно описание.
– Аз съм тук от два месеца. Още дори не съм влязъл в чистилището, така че ти си по-добре от мен.
– Какво те доведе в Бостън?
– Стажът ми. И сестра ми живее тук. – Потропва с крак и казва: – Всъщност точно под нас. Омъжена е за компютърен гений, родом от Бостън, и купиха целия последен етаж.
Поглеждам надолу.
– Целия последен етаж?
Той кима.
– Шибаният щастливец работи у дома. Дори не му се налага да преоблича пижамата си, а печели седемцифрена сума годишно.
Наистина шибан щастливец.
– Какъв стаж? Лекар ли си?
Кима.
– Неврохирург. Остава ми по-малко от година от стажа ми и после вече всичко е официално.
Със стил, с добра езикова култура и умен. И пуши трева. Ако беше въпрос от тест, щях да попитам на кое от изброените не му е мястото тук.
– Редно ли е лекарите да пушат трева?
Подсмихва се.
– Вероятно не. Но ако не се глезим от време на време, много повече от нас биха скачали от покриви, мога да ти го гарантирам. – Отново се обръща напред с брадичка, опряна върху ръцете. Сега очите му са затворени, все едно се наслаждава на вятъра, галещ лицето му. Така не изглежда застрашителен.
– Искаш ли да знаеш нещо, което е известно само на местните?
– Разбира се – отговаря и връща вниманието си обратно към мен.
Соча на изток.
– Виждаш ли онази сграда? Със зеления покрив?
Кимва.
– Зад нея на Мелчър Стрийт има друга сграда. Върху нея има къща. Законно построена къща върху покрива. Не можеш да я видиш от улицата и постройката е толкова висока, че повечето хора дори не знаят за това.
Изглежда впечатлен.
– Наистина ли?
Кимвам.
– Забелязах я, като разглеждах Гугъл Ърт, и я проучих. Както става ясно, разрешението за строеж е издадено през 1982 година. Колко ли е интересно? Да живееш в къща на покрива на сграда?
– Целият покрив би бил за теб – коментира.
Не бях се замисляла за това. Ако ми принадлежеше, бих засадила градина там горе. Бих имала нещо, което да ми е отдушник.
– Кой живее там? – интересува се.
– Всъщност никой не знае. Това е една от големите мистерии на Бостън.
Засмива се и после ме поглежда въпросително.
– Какви са другите големи мистерии на Бостън?
– Твоето име.
В мига щом го изричам, се первам с ръка по челото. Прозвуча толкова сходно с евтин опит за свалка; мога единствено да се присмея на себе си.
Усмихва се.
– Казвам се Райл – отговаря. – Райл Кинкейд.
Въздъхвам и се вглъбявам в себе си.
– Това е наистина чудесно име.
– Защо те натъжи тогава?
– Защото бих дала всичко за хубаво име.
– Не харесваш името Лили?
Накланям глава и повдигам вежда.
– Фамилията ми... е Блум.
Мълчи. Усещам как се мъчи да удържи съжалението си.
– Знам. Ужасна е. Фамилия за двегодишно момиченце, а не за двайсет и три годишна жена.
– И двегодишното момиченце със същото име все ще стане жена. Имената не са нещо, което да надраснем с възрастта, Лили Блум.
– За мое съжаление – въздъхвам. – Но онова, което влошава нещата още повече, е, че абсолютно обожавам градинарството. Обичам цветя. Всякакви растения. Обичам да отглеждам неща. Това е страстта ми. Винаги съм мечтала да отворя цветарски магазин, но се боя, че ако го направя, хората няма да приемат желанието ми за искрено. Ще решат, че се опитвам да извлека изгода от името си и че да бъда цветар не е истинската ми мечта.
– Може и да е така – отбелязва. – Но какво значение има?
– Предполагам, никакво. – Улавям се да шепна тихо: – „При Лили Блум“. – Забелязвам, че се усмихва леко. – Наистина страхотно име за цветарски магазин. Но имам магистърска степен по бизнес. Това би било стъпало надолу, не намираш ли? Работя за най-голямата маркетингова компания в Бостън.
– Да притежаваш свой собствен бизнес, не е стъпало надолу – заявява.
Повдигам вежда.
– Освен ако не се провали.
Кимва в знак на съгласие.
– Освен ако не се провали – повтаря. – Та какво е средното ти име, Лили Блум?
Изръмжавам, което го кара да се оживи.
– Искаш да кажеш, че става още по-зле?
Отпускам глава между дланите си и кимам.
– Роуз?
Клатя глава.
– По-лошо.
– Вайълет?
– Де да беше. – С мъчителна гримаса промърморвам: – Блосъм.
Следва миг на мълчание.
– Дявол го взел – отронва меко.
– Да. Блосъм е моминското име на майка ми и родителите ми приели за съдбовен факта, че фамилиите им са синоними. Затова, като се сдобили с мен, разбира се, първият им избор за име бил цвете.
– Родителите ти трябва да са истински гадини.
Един от тях е. Беше.
– Баща ми почина тази седмица.
Отправя ми поглед.
– Добър опит. Няма да се вържа.
– Сериозно говоря. Затова дойдох тук тази вечер. Май просто се нуждаех да се наплача хубаво.
Взира се подозрително в мен за миг, за да се убеди, че не го занасям. Не се извинява за грешката си. Вместо това в очите му проличава любопитство, все едно е истински заинтригуван.
– Близки ли бяхте?
Това е труден въпрос. Облягам брадичка на ръцете си и пак насочвам поглед към улицата.
– Не знам – отсичам и повдигам рамене. – Като негова дъщеря, го обичах. Но като човек го мразех.
Усещам, че ме наблюдава известно време, а после казва:
– Харесва ми откровеността ти.
Той харесва откровеността ми. Май се изчервявам.
И двамата мълчим за кратко, а после той пита:
– Някога пожелавала ли си хората да бяха по-прозрачни?
– В какъв смисъл?
Чопли с палец участък нащърбена мазилка, докато не се отронва. Бута я отвъд парапета.
– Имам усещането, че всички се преструват на каквито не са в действителност, докато дълбоко в себе си до един сме еднакво объркани. Просто някои го прикриват по-добре от други.
Или тревата започва да му действа, или просто е много вглъбен в себе си. Нямам проблем с никое от двете. Любимите ми разговори са тези без истински отговори.
– Не мисля, че да си малко предпазлив е нещо лошо – посочвам. – Голата истина невинаги е красива.
Вглежда се в мен за кратко.
– Голата истина – повтаря. – Това ми харесва.
Завърта се и отива до средата на покрива. Сваля надолу облегалката на един от градинските шезлонги зад мен и се настанява на него. От онези за лежане е, така че полага ръце под главата си и устремява поглед нагоре към небето. Аз избирам съседния и свалям облегалката до същото ниво като неговия.
– Кажи ми голата истина, Лили.
– Отнасяща се до какво?
Повдига рамене.
– Не знам. Нещо, с което не се гордееш. Нещо, което ще ме накара да се чувствам по-малко объркан.
Гледа към небето и чака отговора ми. Очите ми се спират на линията на челюстта му, на извивката на бузите, на очертанието на устните му. Сключил е вежди замислено. Не знам защо, обаче има вид, сякаш се нуждае от този разговор. Обмислям въпроса му и се мъча да открия откровен отговор. Когато формулирам такъв, отклонявам поглед от него и го насочвам обратно към небето.
– Баща ми беше насилник. Не към мен, а към майка ми. Понякога ставаше толкова ядосан, че когато се караха, я удряше. Когато това се случеше, посвещаваше следващата седмица на опити да се реваншира. Правеше разни жестове, като например да ѝ купи цветя или да я изведе на хубава вечеря. Понякога купуваше разни неща и на мен, защото знаеше колко мразя да се карат. Като дете, стигнах дотам да чакам с нетърпение вечерите, в които се караха. Защото знаех, че ако я удари, следващите две седмици ще са прекрасни. – Правя пауза. Не съм сигурна, че някога съм го признавала дори пред себе си. – Разбира се, ако ми беше възможно, щях да направя така, че никога да не я докосва с пръст. Но жестокостта беше неизбежна в техния брак и постепенно се превърна в нещо нормално. Като пораснах, осъзнах, че да не предприемам нищо, прави мен също толкова виновна. Прекарах почти целия си живот да го мразя, задето е толкова лош човек, но не съм убедена, че аз съм нещо много по-добро. Може би и двамата сме лоши хора.
Райл поглежда към мен замислено.
– Лили – изрича категорично, – няма лоши хора. Ние сме само хора, които понякога вършат лоши неща.
Отварям уста да отговоря, но думите му ме карат да занемея. Ние сме само хора, които понякога вършат лоши неща. Предполагам, в известен смисъл това е истина. Никой не е изключително само лош или изключително само добър. Просто някои са принудени да се трудят по-усърдно да потиснат лошото.
– Твой ред е – подканвам.
Съдейки по реакцията му, на мен ми изглежда, че няма желание да играе собствената си игра. Въздиша тежко и прекарва ръка през косата си. Отваря уста да каже нещо, но после отново я затваря. Мисли известно време и най-накрая заговаря.
– Тази вечер пред мен умря малко момче. – Звучи обезсърчен. – Беше само на пет. Той и малкото му братче намерили оръжие в спалнята на родителите си. Братчето го държало и стреляло неволно.
Стомахът ми се преобръща. Май тази истина ми идва малко в повече.
– Докато стигне до операционната маса, вече нямаше кой знае какво да бъде направено. Всички наоколо – сестрите, другите лекари – чувстваха такова състрадание към родителите. „Бедните родители“, повтаряха. Но когато ми се наложи да отида в чакалнята и да им съобщя, че детето им не е оцеляло, аз не изпитах и грам съчувствие към тях. Исках да страдат. Исках да усетят тежестта на собственото си невежество, задето са оставили заредено оръжие, достъпно за две невинни деца. Исках да знаят, че не само са изгубили дете, но също така са съсипали живота на онова, дръпнало спусъка погрешка.
Боже. Не бях подготвена за нещо толкова тежко.
Умът ми не го побира. Как едно семейство продължава напред след подобно нещо?
– Братчето на това бедно момченце – промълвявам. – Не мога да си представя какво ще му причини това... да стане свидетел на подобно нещо.
Райл бръсва нещо от коляното на джинсите си.
– Ще го съсипе до живот, ето какво ще му причини.
Завъртам се на една страна, за да съм с лице към него, и подпирам с ръка главата си.
– Тежко ли е? Да виждаш такива неща всеки ден?
Поклаща съвсем леко глава.
– Би трябвало да е далеч по-тежко, но колкото повече се сблъсквам със смъртта, толкова повече тя се превръща в част от живота. Не съм сигурен как ме кара да се чувствам това. – Отново осъществява контакт с очи с мен. – Кажи ми нещо друго – настоява. – Струва ми се, че моята история е малко по-усложнена от твоята.
Не съм съгласна, но му разказвам за усложненото нещо, което се случи преди само дванайсет часа.
– Преди два дни майка ми ме попита дали ще произнеса слово на погребението на баща ми днес. Отговорих ѝ, че няма да се чувствам удобно, че е възможно да плача прекалено неудържимо, за да говоря пред тълпа хора... но това беше лъжа. Просто не исках да го направя, защото намирам, че такива слова трябва да се произнасят от онези, които уважават починалия. А аз не уважавах особено много баща си.
– Направи ли го?
Кимвам.
– Да. Тази сутрин. – Надигам се и се намествам върху краката си. – Искаш ли да я чуеш?
Усмихва се.
– Задължително.
Скръствам ръце в скута си и поемам голяма глътка въздух.
– Нямах представа какво да кажа. Около час преди погребението заявих на майка ми, че не искам да го правя. Тя отговори, че било съвсем просто и че баща ми би имал такова желание. Обясни, че от мен се иска единствено да се кача на подиума и да изредя пет хубави неща за баща ми. Така че... сторих именно това.
Райл се надига на лакът и дава вид на още по-заинтригуван. Разчита по лицето ми, че нещата стават още по-зле.
– О, не, Лили. Какво направи?
– Ето. Ще ти направя възстановка. – Ставам и заобикалям шезлонга си. Стоя с изправен гръб и се държа, все едно гледам същото претъпкано помещение от сутринта. Прочиствам гърло. – Здравейте. Името ми е Лили Блум. Дъщеря съм на Андрю Блум. Благодаря на всички ви, че се присъединихте към нас днес, когато скърбим за загубата си. Исках да отделя момент и да почета живота му, като споделя с вас пет прекрасни неща за моя баща. Първото нещо...
Поглеждам надолу към Райл и повдигам рамене.
– Това е.
Той се надига до седнало положение.
– Какво имаш предвид?
Сядам на шезлонга си и се отпускам назад.
– Стърчах цели две минути, без да обеля и дума повече. Нямаше и едно прекрасно нещо, което да мога да кажа за баща си, така че се взирах безмълвно в тълпата, докато майка ми не осъзна какво правя и чичо ми не ме отстрани от подиума.
Райл накланя глава.
– Занасяш ли ме? Произнесла си антихвалебствено слово на погребението на собствения си баща?
Кимам.
– Не се гордея със себе си. В никакъв случай. Искам да кажа, ако зависеше от мен, той би бил много по-добър човек, а аз бих стояла там и бих говорила цял час.
Райл ляга отново.
– Олеле – произнася и клати глава. – Може да се каже, че си моят герой. Критикувала си покойник.
– Това е проява на лош вкус.
– Ами от голата истина боли.
Смея се.
– Твой ред е.
– Не мога да се меря с това – заявява.
– Убедена съм, че ще се доближиш.
– Не съм сигурен.
Завъртам очи.
– Можеш. Не ме карай да се чувствам като най-лошия човек сред нас двамата. Кажи ми най-скорошната си мисъл, която повечето хора не биха изрекли на глас.
Сключва ръце зад главата си и ме поглежда право в очите.
– Искам да те чукам.
Ченето ми увисва. После бързо затварям уста.
Май онемях.
Стрелва ме с невинен поглед.
– Попита за най-скорошната ми мисъл и аз ти я казах. Красива си. Аз съм мъж. Ако си падаше по секса за една нощ, бих те завел в спалнята ми долу и бих те чукал.
Дори не мога да го погледна. Изказването му ме кара да се чувствам по безброй начини едновременно.
– Е, не си падам по секса за една нощ.
– Това вече си изясних – отвръща. – Твой ред е.
Толкова е безгрижен; държи се, все едно току-що не ме е накарал да онемея от изумление.
– Имам нужда да се съвзема от чутото – отговарям през смях.
Мъча се да изляза с леко шокираща случка, но не успявам да преодолея факта, че каза такова нещо. На глас. Може би защото е неврохирург, а аз никога не съм си представяла, че толкова образован човек е способен да използва думата чукам с подобна лекота.
Съвземам се... криво-ляво... и казвам:
– Добре. След като сме на темата... Първият човек, с когото някога съм правила секс, беше бездомник.
Оживява се и обръща лице към мен.
– О, ще са ми нужни подробности от тази история.
Протягам ръка и облягам глава на нея.
– Израснах в Мейн. Живеехме в сравнително приличен квартал, но улицата зад дома ни не беше в идеално състояние. Задният ни двор граничеше със запусната къща в съседство с два изоставени имота. Сприятелих се с момче, на име Атлас, което живееше в къщата. Никой освен мен не знаеше, че живее в нея. Носех му храна, дрехи и други неща. Докато баща ми не ме разкри.
– Какво предприе?
Стягам челюст. Нямам представа защо отворих дума за това, след като ежедневно продължавам да си налагам да не мисля за него.
– Преби го. – Това е максималната голота, до която имам желание да стигна по темата. – Твой ред.
Наблюдава ме смълчано за момент, сякаш му е ясно, че има още. Но после прекъсва контакта с очи.
– Мисълта за брак ме отблъсква – заявява. – Почти на трийсет съм и нямам никакво желание да имам съпруга. Най-вече не искам деца. Единственото, което искам от живота, е успех. Много успех. Но ако го призная гласно пред някого, това ме прави да звуча като арогантен човек.
– Професионален успех ли? Или социален статус?
– И двете. Всеки може да има деца. Всеки може да се ожени. Но не всеки може да бъде неврохирург. За мен това е източник на значителна гордост. И не искам просто да бъда добър неврохирург. Искам да бъда най-добрият в моята област.
– Прав си. Прави те да звучиш като арогантен човек.
Усмихва се.
– Майка ми се бои, че пропилявам живота си, защото единственото, което правя, е да работя.
– Неврохирург си и майка ти е разочарована от теб? – Изсмивам се. – Мили боже, това е налудничаво. Родителите някога изобщо доволни ли са от децата си? Ще бъдат ли те някога наистина достойни?
Клати глава.
– Моите деца не биха били. Не са много хората с моята устременост, така че само бих ги подготвил за сигурен провал. По тази причина няма да имам такива.
– Всъщност ми се струва, че това е достойно за уважение, Райл. Голям брой хора отказват да признаят, че са твърде себични, за да имат деца.
Клати глава.
– О, аз наистина съм прекалено себичен, за да имам деца. И определено съм прекалено себичен, за да имам връзка.
– И как го избягваш? Просто не ходиш по срещи?
Насочва рязко очи към мен, a на лицето му има лека усмивка.
– Когато имам време, има момичета, които задоволяват нуждите ми. В тази област не ми липсва нищо, ако това питаш. Но любовта никога не ме е привличала. Винаги ми се е струвала повече бреме, отколкото нещо друго.
Ще ми се и аз да можех да гледам на любовта по този начин. Това би направило живота ми адски лесен.
– Завиждам ти. В главата ми е влязла идеята, че някъде там ме очаква идеалният мъж. Склонна съм лесно да се чувствам отегчена, защото никой не отговаря на стандартите ми. Сякаш съм в безкрайно търсене на Светия граал.
– Би трябвало да пробваш моя метод.
– Който е?
– Секс за една нощ.
Повдига вежда, все едно ми отправя покана.
Радвам се, че е тъмно, защото лицето ми се е възпламенило.
– Не бих могла да спя с някого, ако не виждам нещата да водят нанякъде – произнасям гласно, но на думите ми им липсва убедителност, когато ги изричам пред него.
Поема продължително въздух и после се завърта на гръб.
– Не си този тип момиче, значи? – заключава с намек от разочарование в тона.
Моето разочарование е съответстващо на неговото. Дори не съм сигурна дали бих пожелала да го отблъсна, ако предприеме нещо, но като нищо току-що осуетих тази вероятност.
– Ако не си склонна да спиш с някого, когото си срещнала преди малко... – Очите му отново срещат моите. – Колко далеч би отишла?
Не разполагам с отговор на това. Обръщам се по гръб, защото начинът, по който ме гледа, ме кара да искам да преосмисля това със секса за една нощ. Предполагам, не съм чак толкова категорична срещу него. Просто никога не ми е било правено предложение за такова от някого, за когото изобщо бих го обмислила.
Досега. Струва ми се. Всъщност предлага ли ми го? Винаги съм била ужасна във флиртуването.
Той се протяга и стиска ръба на моя шезлонг. С едно плавно движение придърпва шезлонга ми към себе си, докато не се блъска в неговия.
Цялото ми тяло се напряга. Сега е толкова близо, че успявам да почувствам топлината на дъха му в хладния въздух. Ако го погледна, лицето му би било на някакви си сантиметри от моето. Отказвам да го погледна, защото вероятно ще ме целуне, а аз не знам абсолютно нищо за него, освен някоя и друга гола истина. Обаче това никак не тежи на съвестта ми, когато отпуска тежката си длан върху корема ми.
– Колко далеч би стигнала, Лили?
Гласът му действа съблазняващо. Достига с лекота до пръстите на краката ми.
– Не знам – прошепвам.
Пръстите му пълзят към ръба на тениската ми. Започва да я избутва леко нагоре, докато не се показва ивица от корема ми.
– О, боже – прошепвам, щом усещам топлината на ръката му върху кожата си.
Противно на по-правилната ми преценка, отново се обръщам с лице към него и изразът в очите му ме запленява напълно. Изглежда изпълнен с надежда, зажаднял и напълно самоуверен. Забива зъби в долната си устна, а ръката му си проправя път нагоре под тениската ми. Наясно съм, че усеща как думка сърцето ми. Дявол го взел, сигурно дори го чува.
– Това прекалено далече ли е? – интересува се.
Нямам представа откъде идва, но клатя глава и отвръщам:
– Никак дори.
Той се ухилва широко и пръстите му се плъзгат в долния ръб на сутиена ми, като гъделичкат леко настръхналата ми кожа.
В мига, щом спускам клепачи, въздухът е разцепен от пронизително звънене. Ръцете му се напрягат и двамата осъзнаваме, че е телефон. Неговият телефон.
Отпуска чело върху рамото ми.
– Мамка му.
Мръщя се, когато дланта му се измъква изпод тениската ми. Мъчи се да изрови телефона от джоба си, изправя се и се отдалечава на няколко метра, за да приеме обаждането.
– Доктор Кинкейд – произнася. Слуша съсредоточено, с длан, опряна в тила. – Ами Робъртс? В момента дори не съм на повикване. – Следва още мълчание и после: – Добре, дай ми десет минути. Тръгвам.
Завършва разговора и пъха телефона обратно в джоба си. Когато се обръща към мен, изглежда леко разочарован. Сочи към вратата, която води към стълбището.
– Трябва да...
Кимвам.
– Всичко е наред.
Наблюдава ме за миг и после вдига пръст.
– Не мърдай – нарежда ми и отново вади телефона си.
Приближава и го държи така, все едно се кани да ме снима. На път съм да възразя, но дори не знам защо. Напълно облечена съм. По някаква причина обаче не се чувствам така.
Щраква ме, както лежа на шезлонга с ръце под главата. Нямам представа какво планира да направи с тази снимка, но ми харесва, че я има. Допада ми, че изпитва необходимост да си припомни как изглеждам, дори да знае, че няма да ме види отново.
Взира се в снимката на екрана си за няколко секунди и се усмихва. Донякъде съм изкушена и аз да му направя снимка в отговор, но не съм убедена, че искам спомен от някого, когото няма да видя отново. Мисълта за това е леко депресираща.
– Беше ми приятно да се запознаем, Лили Блум. Надявам се да опровергаеш шансовете и да осъществиш твоите мечти.
Усмихвам се еднакво натъжена и озадачена от този мъж. Не съм убедена, че преди някога съм прекарвала време с подобен човек – някой с напълно различен начин на живот и от съвсем друга данъчна категория. Сигурно няма да се случи никога вече. Но съм приятно изненадана да установя, че всъщност не сме чак толкова различни.
Погрешното тълкуване е потвърдено.
Той забива поглед в краката си и стърчи на място в някак неуверена поза. Все едно е разкъсван между желанието да ми каже още нещо и необходимостта да си тръгне. Вдига очи към мен за последен път и този път лицето му не е така безизразно. Успявам да забележа разочарованието, преди да се обърне и да поеме в противоположната посока. Отваря вратата и чувам как стъпките му заглъхват, докато бърза надолу по стълбите. Отново съм сама на покрива, но за моя изненада, сега това ме натъжава леко.
