Пролог
ЗОУИ
Като повечето ми тъпи идеи и тази дойде от интернет.
Добре, от интернет и от безсъние.
Добре де. От интернет, от безсъние и от виното.
Чувствах се самотна през онази нощ, затворена вкъщи заради нетърпимата жега и влагата в края на август – почти всеки ден завършваше с гръмотевици, мълнии и пороен дъжд, които не успяваха изобщо да охладят въздуха. И двете ми най-добри приятелки – Кит и Гриър – не бяха на разположение, за да осъществим идеята ми да се напием и да редим пъзели. Кит беше с гаджето си Бен – бяха се събрали отново и бяха ужасно сладки. Гриър пък тъкмо беше заминала за една седмица на годишната почивка на семейство Хоторн. А аз, след повече от осем месеца, откакто напуснах работа след спечеления джакпот, все още нямах желание да се обадя на някого от приятелите си от бившата ми фирма. Или може би най-после осъзнавах, че изобщо не са ми били истински приятели.
Самотна, леко пияна и в компанията единствено на лаптопа – това беше истинска рецепта за бедствие (или за гледане на порно, предполагам), но вместо това реших да опитам още веднъж да сложа началото на нещо, което отдавна исках да направя със спечелената от лотарията сума. „Приключение“ – бях отговорила на приятелките си в нощта, в която купихме билета, когато ме попитаха какво бих искала да си осигуря с парите. Бях си представяла околосветско пътешествие – нещо, което да ме отведе далече от всичко познато и да бъде достатъчно различно, за да се превърна в една нова Зоуи – с повече перспектива, повече спокойствие, повече нещо. Но всеки път когато опитвах да взема решение, всеки път когато си казвах: „Днес ще планирам пътешествието“, започвах да се чувствам като парализирана.
– Не знам какво не ми е наред – бях казала на Гриър една вечер, докато вървяхме през отдела за пътеводители на книжарницата – мястото (наред с фитнеса, близкия парк и ресторанта на приятелката ми Бети), където прекарвах безсрамно много време, след като бях напуснала работата си. – Ти ходиш на лекции, Кит си купи къща. Вие правите това, което казахте, че ще направите, а аз съм зациклила.
Напълно и съвсем зациклила.
– Промяната е голяма – беше отговорила Гриър. – Работата беше целият ти живот. Нужно е време, за да се пренастроиш, нали? – Беше замълчала и присвила очи към рафта пред нея. – Да се пренастроиш! Май сънувам микроскопа на Кит. Да купим няколко от тези книги и да видим дали ще ни дадат някакви идеи!
Но книгите не бяха помогнали. Нежното насърчаване на Гриър не беше помогнало. Етикетите с различни имена на забележителности, залепени от Кит и Бети на дъската за дартс в бара също не бяха помогнали особено, защото имам превъзходен мерник. Бях заседнала в дълбок коловоз. Само още веднъж в живота си се бях чувствала така и тогава се бях справила, като бях направила нещо изключително откачено и безразсъдно. Този път трябваше да действам внимателно, за да не проваля отново живота си (или пък този на някой друг).
Може би подхождам грешно, си казах, докато отварях лаптопа, сгушвайки се в ъгъла на дивана. В незадоволителната прегръдка на мебелите – най-доброто, което можех да получа в необвързаното си състояние. Може би трябваше да спра да планирам това пътешествие и да потърся вдъхновение. Исках да видя снимки на места. Да изпитам тръпката от пътуването, а не да съставям скучни графици.
Затова отидох на някакъв сайт със съвети как да живееш по-добре – от тези, които ти показват каква храна трябва да готвиш и с какви хобита трябва да се занимаваш, за да бъде животът ти по-пълен и щастлив, а и също така по-подходящ за показване в инстаграм. Няма значение, че готвенето ми е ужасно, а последното ми творение беше кутия за бижута от нудли, която направих в трети клас, и че дори нямам инстаграм. Нещо във възможността да имам такъв живот ми действаше успокоително през онази нощ и ето ме там, цъкам по силно обработени снимки на къдраво зеле, на ръчно плетени хамаци и на ръце в ръкавици без пръсти, обвити около огромни чаши с лате със сърце, оформено в пяната на върха му, отново забравила за жадуваната тръпка от пътешествието.
Като погледна назад, се чудя дали не само съм била пияна, а може би и зашеметена в някаква сиропирана кома от захаросания начин на живот, защото защо иначе, за бога, аз, Зоуи-Нямам-време-за-глупости-Ферис, бих цъкнала на снимката на благодарствен буркан? Но той си беше там – грубоват, пълен с изтъркани листчета хартия в пастелни цветове с разръфани краища, сгънати и напъхани вътре, а доколкото виждах, няколко напълно непотребни конци прежда от юта бяха намотани от външната страна. Идеята беше всеки ден да записваш добър спомен на малко листче хартия, да го сгъваш и да го слагаш в буркана. А когато се почувстваш унил, да вадиш едно от тези малки опърпани парчета радост от буркана си и да се чувстваш благодарен за това, което ти е поднесъл животът.
Аз определено имах повече от милион причини да бъда благодарна, нали? Тогава защо не изпитвах никаква радост? Защо не можех просто да продължа напред? „Може би – беше помислила пияната Зоуи – имам нужда от буркана.“
Разбира се, нямах буркан, нито прежда, нито антично изглеждаща хартия. Имах извита ваза и купчина канцеларска хартия. И някъде между изрязването на листовете на квадрати (не с разръфани краища, все пак не бях толкова пияна) и допирането на химикалката до хартията ме осени истинската идея – тъпата идея.
„Това, което ми трябва, е буркан за вина.“
Изглеждаше толкова ясно. Откакто бях прибрала моята част от печалбата, вината ме възпираше от пътешествието или от правенето на каквото и да било. Вината винаги присъстваше, още откакто бях на деветнайсет. Трупаше се година след година, но сега, след като не работех по седемдесет часа седмично, след като не планирах свободното си време до секундата и след като бях облагодетелствана от късмет, който знаех, че не заслужавам, всъщност имах време да се потопя в нея. Със сигурност виното не помагаше, но онази нощ бях безмилостно откровена със себе си: „Постъпвала си лошо. И трябва да поправиш грешките си, за да продължиш напред“.
След това вече беше лесно. На малките листчета записах моите провали, започвайки с относително дребните. „Разплака Дан в работата. Нагруби момчето в „Старбъкс“, защото не беше запомнило какво поръчваш обикновено. Паркира на едно от местата за майки с деца пред супермаркета, защото имаше менструални спазми и смяташе, че е почти същото като да родиш. Забрави за рождения ден на асистентката си (два пъти). Избягваш контакт с очи с бездомника, който винаги седи пред ресторанта на Бети, дори когато му даваш пари.“ И така продължих, докато не стана сложно и не трябваше да се захвана с истински болезнените и „наистина ли изпи всичкото това вино“ отрезвяващи неща. Тези, които свързвах с имена – първо имената от дела, които не успях да забравя. И после имена, които никога не бих забравила:
Татко.
Мама.
Кристофър.
В началото не бях съвсем сигурна как ще се получи с буркана за вина. Благодарственият буркан те караше да размишляваш, но проблемът с моята вина беше такъв, че размишлявах прекалено много всяка скапана нощ от живота си и ако исках да извлека някаква полза от това, трябваше да направя нещо друго, не само да гледам листчетата си. Трябваше да поправя това, което бях прецакала, или поне да опитам.
Благодарение на лотарията имах средствата.
Вследствие на това, че не работех, имах времето.
А този буркан щеше да ми даде волята.
Глава 1
ЗОУИ
Избрах да изтегля първото си листче с вина в сряда сутринта.
Беше минало достатъчно дълго време от вечерта, в която ми хрумна тази идея, позволяваща ми да погледна на нещата под друг ъгъл, но и не толкова, че да изглежда, че се скатавам. Опитвам се да не се държа шантаво, но тегленето на листчета наистина започва да прилича на ритуал, въпреки че съм облечена с пижама на маймуни и съм с маска против стареене на лицето. Това, че напуснах работата си, след като спечелихме от лотарията, се беше отразило зле върху ежедневните ми занимания. На практика такива липсваха. Преди, когато ходех на работа, дните ми бяха толкова организирани, че беше почти комично. Веднъж накарах асистентката ми да засича с таймер времето, в което ходех да пишкам, за да видя колко минути ми струва пикочният ми мехур. (Оказа се твърде много, затова намалих кафето.) Сега прекарвам много време в бездействие и се чудя какво да правя, чудя се дали някога отново ще се заема с някаква работа и как успях да се превърна в човек, който изобщо не работи вече повече от половин година.
Но въпреки че в него са моите най-болезнени грешки, бурканът за вина ми дава чувство за цел, което не съм изпитвала от известно време. Затова го слагам в центъра на масата в трапезарията, сядам и поставям чашата с чай пред себе си. Има нещо познато в тази подредба. Като в неделните сутрини, преди да се срещна с Кит и Гриър, когато ставах рано и работех по дела. Опитвам се да позволя на рутината да обгърне чувството на безпокойство. Но парата, която се вдига от чашата ми, не помага – вазата започва да приема качества на магически котел. Може би някое от листчетата ще излети и ще ме удари по лицето.
Поемам дълбоко дъх, преставам с глупостите и бъркам вътре.
И... Не че някой, спечелил от лотарията, има вероятност да получи много съчувствие, но имах гадния късмет да не изтегля първо момчето от „Старбъкс“. Вместо това попаднах на едно име. Или по-скоро на две: Робърт и Катлийн О’Лиъри.
„Проклятие!“
Бях видяла много нещастни хора в заседателната зала, но не мисля, че някога ще забравя Робърт и Катлийн О’Лиъри. Посредничеството за тяхното споразумение беше последното, на което присъствах, и ми се иска да вярвам, че дори да не бях спечелила джакпота онази вечер, това, така или иначе, щеше да е последният ми ден в „Уилис-Ханауолт“. Че щях да си кажа: „Стига вече!“, и повече да не се върна. Двамата бяха крехки и с посивели коси. Госпожа О’Лиъри беше едва малко над метър петдесет и два сантиметра, а съпругът ѝ само с няколко сантиметра по-висок, но от двамата той беше по-слаб, по-крехък. Очите на госпожа О’Лиъри бяха подпухнали и зачервени, но съсредоточени. Беше следила разговора с тъжна проницателност, наясно, че адвокатът им не е на нужното ниво и че с колкото и пари да си тръгне, никога няма да получи това, което наистина иска.
Признание за вина.
Господин О’Лиъри сякаш присъстваше почти само телом. В един момент се бях зачудила дали не е получил удар или някакво друго ужасно медицинско усложнение, което му пречи да се движи и да говори. Все още не съм сигурна дали наистина не е било така. Но знам, че той плака с тихи сълзи, които се стичаха по бузите му и капеха от челюстта му върху заседателната маса.
„Какво изпълнение!“ – беше измърморил шефът ми, когато семейство О’Лиъри най-после си бяха тръгнали.
Преглъщам трудно и разтривам листчето хартия между пръстите си. Толкова ми е неудобно да мисля за онези дни, в които изготвяхме споразумения, въпреки че бях наясно, че нещо не е наред, и да си спомням колко възможности имах да предприема нещо. И все пак аз мисля за онези дни много, прекалено много, когато (както ми напомня моят буркан за вина) би трябвало да предприема нещо.
Така и правя. Грабвам лаптопа и прекарвам няколко минути в търсене на информацията, която ми е нужна. Свалям маската от лицето си, къпя се и се обличам внимателно. Когато тръгвам към колата, вече имам цел. Докато карам, не пускам радиото, за да се съсредоточа и да запазя написаното на малкото листче хартия в ума си.
Домът на О’Лиъри е малка тухлена къща, която на пръв поглед изглежда спретната, но по която има следи от занемаряване – двете глинени гърнета на предната веранда са пълни с оплетени вейки без листа, храстите, които ограждат лехата под кепенците, са прорасли, а няколко по-настойчиви израстъка се пресягат нагоре покрай прозорците. Железният парапет на стълбите към верандата е килнат на една страна, а два вестника, все още непокътнати, лежат отпред.
За кратко ми минава нелепата идея да вдигна вестниците и се чудя дали, когато почукам на вратата, да не започна с думите: „О, просто вдигнах вестниците, които бяха тук“. Но тази отнесена и глупава мисъл най-накрая ме кара да спра – нещо, което трябваше да направя поне десет хиляди пъти, преди да дойда тук. Щом не прибират вестниците си, може би не са си у дома, може би не отварят вратата на никого или не искат да бъдат притеснявани.
Те наистина не биха искали да бъдат притеснявани, не и точно от мен. Дори да не ме помнят, ще трябва да им обясня коя съм, за да се извиня. И тогава или ще бръкна в загноясала рана, или ще отворя нова такава, при положение че дори при най-добрите обстоятелства старата щеше да е едва заздравяла. Стисвам волана толкова здраво, че пръстите ме заболяват от чиста и първична ярост към себе си. Истинското ми Аз – умното, рязко и амбициозно Аз, което препрочита всичко по шест пъти; което чете и напред, и назад; онова Аз, което репетираше толкова пъти защитите си, че в един момент бележките му служеха повече за разсейване, отколкото за помощ, щеше да е помислило за това. Но аз идвам тук, като мисля само за собствената си вина, с моя глупав интернет буркан и с глупавото ми мързеливо чувство за безцелност, което ме подтиква да го направя.
Ако наистина имам намерение да се реванширам на хората, трябва да направя нещо по-добро, отколкото да натрапвам извинения, които те може би дори не искат да чуят.
Ръката ми вече е на ключа, готова да го завърти, готова съм да върна на заден и да се прибера у дома, където мога да премисля.
Тогава входната врата се отваря.
Но от нея не излизат нито господин, нито госпожа О’Лиъри, това е сигурно, защото на прага стои висок метър осемдесет и осем мускулест мъж с бдителен поглед, разрошена тъмнокестенява коса и обрасла квадратна челюст.
Той определено не изглежда щастлив, че ме вижда, но това, предполагам, е общото между него и семейство О’Лиъри.
Още е възможно да завъртя ключа и да махна извинително с ръка, сякаш съм се озовала пред грешната къща. Но нещо ме спира. Нещо в начина, по който мъжът стои съвсем неподвижно и ме гледа. Тежкото изтощение, което чувствам през цялото време, огъва раменете ми. Може би този мъж знае нещо за семейство О’Лиъри. Вероятно може да ми помогне да смъкна част от скапаната тежест.
И така, вадя ключовете от таблото, вдишвам, издишвам (дори правя шумното пухтене, което треньорът ми по йога винаги предлага) и излизам от колата. Токчето ми се огъва леко върху напуканата настилка и аз се задържам за вратата на колата, преди да я затворя зад себе си. Приглаждам роклята си – поредният ужасен избор, който съм направила сутринта. Сива рибена кост, гладка и добре ушита, с кръгло деколте и с прилепнали ръкави. Това е рокля, която бих носила на работа. Рокля, която ме кара да изглеждам толкова хладна и безпристрастна, колкото вероятно съм била в онзи ден. Ужасява ме колко малко мислех за това и каква огромна егоистична грешка направих тази сутрин. Мисля да напиша ново листче по-късно: „Притесних мъж в дома му заради нарцисизма си“.
– Здравейте! – успявам да кажа.
Изненадана съм, че гласът ми звучи както всеки път когато срещна нови хора – безпристрастно и професионално, а аз дойдох тук, за да бъда всичко друго, но не и това.
Аз дойдох тук, за да им покажа, че всъщност наистина имам сърце.
Сърце, което бие толкова бързо, че подозирам, че мъжът може да види как то блъска в шията ми.
– Какво мога да направя за вас? – пита той и колкото и безобиден да е въпросът, колкото и учтив да изглежда, е ясно, че мъжът няма намерение да изглежда така. Гласът му е рязък и стегнат. Стои с леко разкрачени крака и скръстени на гърдите ръце, сякаш е тук като охрана.
– Търся Робърт и Катлийн О’Лиъри – започвам. – Вярвам, че...
Преди да успея да довърша, преди да мога да кажа: „Вярвам, че съм направила грешка“, той ме прекъсва:
– Преместиха се.
Този път той прави грешка, защото съм лежала будна толкова много нощи, чудейки се какво е станало с О’Лиъри и с другите семейства, по чиито случаи съм посредничила, че сега отчаяно искам да разбера повече. Дали са взели парите и са си купили къща на някое красиво място, далече от тук, което да не им напомня за ужасната тъга? Дали живеят по-добър живот? Успели ли са изобщо да продължат напред? Това малко късче информация – „преместиха се“ – изостря любопитството ми достатъчно, за да настоя:
– Случайно да знаете къде са отишли?
– Знам.
Той изглежда, сякаш... не знам. Сякаш е станал някак по-голям. Гледа ме като че ли съм нещо неприятно, върху което е стъпил.
– Предполагам, че трябва да съм по-конкретна с въпросите си – казвам, вече ядосана.
Тревожа се за семейство О’Лиъри, а този мъж се превръща в ненужна пречка на пътя.
– Предполагам – натъртва той, но после пристъпва леко и ръцете му се стягат, както са кръстосани, и допълва: – Знам коя сте. И повярвайте ми, те няма да искат да ги намерите.
Преглъщам веднъж, после отново. Внезапно ми става горещо и започва да ми се гади. Трябваше да хапна нещо, преди да дойда – нещо леко, което да успокои нервния ми стомах. Очите ми се спускат надолу автоматично. Стар навик, който бях изтрила напълно от живота си на възрастен човек, когато си изкарвах прехраната благодарение на способността да оставам напълно невъзмутима. Разкъсвам се между желанието да го попитам откъде знае коя съм и да се обърна, да се кача в колата и да се престоря, че тази сутрин никога не се е случвала.
– Аз съм техен син – казва той.
Очите ми се вдигат рязко и го оглеждат с подновен интерес.
Първата ми мисъл е автоматична и безобидна: „Как може този великан да е синът на двойката ниски червендалести хора от заседателна зала номер четири?“. Втората ми мисъл е по-болезнена: „Техният оцелял син“.
– Извинявам се, че ви обезпокоих – казвам.
– Не сте – отговаря той твърдо.
Посланието е ясно: аз не съм толкова значима, че да го обезпокоя.
Кимвам леко, обръщам гръб, за да се върна в колата си и да оставя цялата тази грешка зад себе си. Буркан за вина. Каква скапана шега! Какво съвършено описание на безполезната личност, в която съм се превърнала! Чувствам се странно неразположена в тежкия задух на южняшкия септември.
Когато поставям треперещата си ръка върху вратата на колата, той отново проговаря:
– Ако искате нещо от родителите ми, ще трябва да се обърнете към мен. Не искам да се опитвате да се свържете с тях. Те преживяха достатъчно.
„А ти не си ли? Той беше и твой брат все пак“ – мисля, изненадвайки себе си.
Обръщам се отново с лице към него. Гръбнакът ми се изпъва, въпреки че ми се иска отчаяно да се свия на сигурно място в колата си.
– Дойдох да се извиня. Това е. Виждам, че е било... – Трябва да спра и да си поема дъх, в отговор на неприветливото му изражение. – Виждам, че е било грешка.
– Не мога да си представя, че фирмата ви би харесала това.
– Вече не работя за тях – отговарям, сякаш това може по вълшебен начин да промени мнението му за мен.
– Знам. Чух, че сте се сдобили с пари.
До този момент не си давах сметка, че е възможно да се почувствам по-зле. Когато числата ни излязоха, трите с Кит и Гриър се бяхме съгласили да запазим анонимност. Щатът изискваше публично разкритие на самоличността ни, но джакпотът беше относително малък, а единственото, което ни свързваше с печалбата, беше неясно видео от охранителна камера, на което се вижда как купуваме билета, което потулих, доколкото можах, със заплашителни правни документи. Двете с Гриър помогнахме на Кит (която имаше най-голяма причина да не се вдига шум) да се покрие, като ходехме сами на малките пресконференции, изисквани от щатската лотария, които дори не влязоха в новините, а кратките статии в местния вестник ни разкриваха само с инициали и фамилни имена. По този начин останахме под радара. Така че той явно ме беше проучвал.
– Вижте, дойдох да се извиня на семейството ви – казвам. Усилието да запазя гласа си стабилен е почти херкулесово. – Това извинение важи и за вас. Виждам, че не ви интересува, и съжалявам за това. Ще ви оставя на мира. Бих оценила същата вежливост.
Това е предупреждение. Ако този мъж е душил около личния ми живот, ще открие, че гузната ми съвест има граници. Не заслужавам да ме следят, за бога!
Той издава насмешлив звук, наполовина ръмжане.
– Повярвайте ми, не искам да знам за вас нищо повече, отколкото се налага. Бившата ви секретарка ми каза. Без да настоявам.
Уф, Джанет. Вероятно защото забравих рождения ѝ ден (два пъти според буркана ми за вина). И я карах да измерва почивките ми за тоалетна. И все пак челото ми се смръщва от любопитство. Чудя се каква работа е имал с бившата ми фирма. Със сигурност не беше замесен в споразумението за Арън О’Лиъри. Но потискам любопитството си. Изглежда, усетът ми за уместност е избрал точно този момент да се завърне. Иска ми се да подбираше по-добре.
– Е – казвам. – Отново се извинявам, че ви обезпокоих.
– Да не сте на някаква извинителна обиколка?
Мили боже, този уцелва право в десетката. Или съм толкова прозрачна?
– Нещо такова – успявам да кажа.
– За следващата ви спирка бих предложил да се появите с нещо друго, а не с мерцедес.
В този момент съм разкъсана между два инстинкта. Първият е да се боря с гнева на този мъж, да го смачкам и да отхвърля презрението му. Този мерцедес все пак е на четири години, купен не с парите от лотарията, а със собствената ми заплата, която изкарвах с най-много отработени часове в цялата фирма.
А вторият? Вторият е да стоя там и да поема удара. И дори да се помоля за още, защото... Защото в някакво болно, тъмно кътче на съзнанието ми се радвам на гнева му. Имам чувството, че го заслужавам не по-малко от мерцедеса. Може би дори повече, защото изпитвам угризение за всеки час, който съм работила за „Уилис-Ханауолт“. Няма да е лесно. Но би било това, което заслужавам.
Следва дълга пауза, докато стоя замръзнала между тези два инстинкта, а мъжът се взира право в мен и ме приковава с поглед към колата. В друга ситуация би ми се сторил толкова секси, че коленете ми щяха да се подкосят. Но точно сега се чувствам странно, неудобно, главата ми е замаяна и все още ми е прекалено топло. Внезапно изплува далечен спомен как един от старшите партньори в „Уилис-Ханауолт“ ме тренира за първото ми изправяне пред съдия. „Каквото и да правиш, не стой там с подкосени колене! – беше казал той. – Ще припаднеш от нерви.“
Мисля, че слагам ръка на челото си. Мисля, че чувам как мъжът ме пита дали съм добре. Мисля, че се приближава към мен.
Но тогава всичко посивява по краищата.
А после става блажено и милостиво черно.
* * *
Когато се свестявам, виждам първо дантелени завеси – пожълтели, но красиви, нежни и пърхащи пред един отворен прозорец. Изправям се рязко по инстинкт и чувам гласа на мъжа, вече по-тих и без следа от гняв.
– Добре си – казва той.
Намирам се вътре в къщата, седнала на прашно розово кадифено кресло, което е едновременно ужасно грозно и невероятно удобно.
– Боже! – мърморя. – Дълго ли бях в безсъзнание?
– Може би две минути. – Коленичил е пред мен, а до него има черен сак. – Казвам се Ейдън. Аз съм парамедик. Знаеш ли къде си?
Взирам се в него, удивена от тази нова информация. „Ейдън. Парамедик. Вероятно ме е внесъл вътре.“
Но осъзнавам, че трябва да отговоря, ако не искам нещата да станат още по-неловки.
– Ъ... Допускам, че съм в къщата ти.
Той кимва и поставя ръката си нежно на китката ми.
– Добре. Знаеш ли кой ден е днес?
Казвам му. Отговарям на въпроса му за годината и приблизителния час. Сега изглежда толкова различен – лицето му е спокойно, а тялото му е свито в защитна поза в краката ми, въпреки че ме докосва само в една точка. Топлата му ръка е на китката ми и два пръста докосват меката вътрешна част.
„Измерва пулса ми.“
Той продължава с въпросите.
– Знаеш ли как се озова тук?
Не мога да спра самодоволната си усмивка.
– Всичко започна с онзи буркан – казвам, но устата ми се затваря, когато той ме поглежда бързо и загрижено. – Не. Искам да кажа... Съжалявам. Пошегувах се. Озовах се на алеята ти, за да поднеса незадоволително и зле обмислено извинение. И предполагам, че съм припаднала.
– Добре. Имаш ли нещо против да те прегледам?
– Мисля, че съм добре – казвам и се отдръпвам леко. – Не съм яла днес и бях малко нервна.
Ако не седях толкова близо до него, едва ли щях да доловя напрежението в ъгълчетата на очите му, може би нещо като разкаяние. Но това е нелепо – не той трябва да се чувства разкаян.
– Сигурен съм, че си добре – казва той. – Но наистина трябва да те прегледам.
Боже! Обзалагам се, че е много добър в работата си – спокоен и грижовен, без да създава усещане за паническа припряност.
Кимвам немощно и той тихо се залавя за работа. Първо проверява кръвното ми налягане и ми съобщава резултата. Казва, че изглежда добре. Замръзвам, когато вади стетоскоп от чантата. Явно предстои момент, в който ще се опита да се намърда под роклята ми, но той, изглежда, има друго предложение.
– Просто ще послушам през дрехите ти, става ли? – казва и аз отново кимвам. Наблюдавам го изпод миглите си, докато го прави. Погледът му е насочен надолу, а лицето му е сериозно. След минута отпуска брадичка и казва: – Звучи добре. – После взема малко устройство с цифров екран отпред. – Ще ти взема кръв от пръста. Ще усетиш леко боцване. Искам да проверя кръвната ти захар.
Не харесвам каквито и да било игли и вероятно ми проличава, защото той стисва ръката ми нежно и казва:
– Гледай само в мен! – Вероятно тази реплика действа при нормални обстоятелства, защото той изглежда доста добре и е изключително спокоен и добър в работата си. Но това не е нормално. Преди десет минути той изглеждаше така, сякаш би си купил билет за публичното ми унижение.
Бодването е леко, както каза, но той се мръщи към екрана.
– Две цяло и осем. Кажи ми кога яде за последно!
– Снощи, на вечеря. Около седем вечерта.
– Можеш ли да си спомниш какво беше?
– Ами малка салата. И парче шоколад за десерт.
– Не закусваш ли?
Гласът му сега е променен. Не съвсем враждебен, но и не съвсем успокояващ и нежен като преди.
– Закусвам. Обикновено. Но както казах, бях малко нервна. Изпих чаша чай. Трябваше да хапна нещо, осъзнавам го.
Той се изправя, обръща ми гръб и тръгва по коридора към помещение, в което зървам кухненско обзавеждане – дъбови шкафове и хладилник в бадемов цвят. Чувам го как се движи там и през това време оглеждам стаята, в която съм. Стилът е като на розовото кресло и дантелените завеси – женствен и старомоден, а всичко е много, много износено. Чудя се дали всъщност Ейдън живее тук, или е отседнал само временно. Ако господин и госпожа О’Лиъри са се преместили, може би проверява къщата или...
Връща се с чаша в едната ръка и с малка стъклена купа в другата. Кляка отново пред мен и ми подава водата.
– Гади ли ти се?
Поклащам глава.
– Не. Гадеше ми се, но мисля, че беше заради жегата навън. Сега наистина се чувствам добре.
– Отпий няколко глътки от това, но бавно!
Докато пия, той вади пластмасово шише с мед във формата на мече от задния си джоб, изстисква малко в стъклената купа, а после вади малка лъжичка от другия си джоб.
– Това не са част от обичайните ти принадлежности, допускам – питам между две отпивания от хладката вода.
Вече се чувствам по-добре физически. Сега остава да се справя само с невероятно мъчителните емоции.
– Не – отговаря той. – Взех ги от кухнята. Искам да изядеш лъжица или две от меда. Знам, че е сладък, но ще ти помогне за проблема с кръвната захар.
– Наистина съм добре.
Поставям ръце на подлакътниците и се каня да стана.
Гласът му отново е груб и сърдит, когато ми отговаря:
– Това е най-малкото, което ще направиш, преди да си тръгнеш. Или ще повикам екип.
Вземам меда.
Ейдън се отдръпва от мен, обляга се на касата на отворената входна врата, отново скръства ръце и ме наблюдава внимателно. От меда ме заболяват зъбите и трябва да поставя ръка пред устата си, за да мога дискретно да оближа долната си устна, по която е полепнал. След секунди вече се чувствам странно възстановена, не съвсем нормално, но почти.
– Мисля да тръгвам – казвам и се изправям бавно, очаквайки замайване, което не се появява. – Много съм ти благодарна за помощта. И съжалявам, че ти създадох още по-голямо неудобство.
– Ще бъде още по-голямо неудобство, ако излезеш от тук и отново припаднеш, а после ме съдят за това, че не си получила необходимите грижи.
Знам, разбира се, какво има предвид. „Уилис-Ханауолт“ се занимават и с нарушения на здравните разпоредби, а един парамедик може да бъде съден за небрежност. Той ме е прегледал като пациент, аз не съм отказала лечение и технически той би трябвало да ме предаде на грижите на човек с равна или по-висока квалификация. Но толкова силно искам да се махна от тук, че умът ми препуска далече от тези правила. Забелязвам телефон на масичката за кафе и соча към него.
– Твой ли е?
Той кимва. Вземам телефона, отивам до него и му го подавам.
– Включи видео камерата! – Когато не посяга дори да го вземе, аз плъзвам пръст по екрана и виждам менюто с приложения. – Трябва да сложиш парола на това нещо – мърморя.
Включвам камерата и насочвам екрана към себе си. Протягам ръка, за да обхвана лицето си, доволна, че поне имам някакъв цвят на бузите. С палец натискам копчето за запис.
– Аз, Зоуи Ферис, декларирам, че припаднах пред къща с адрес „Олд Кресънт Роуд“, 631, в Бардън, Вирджиния. На място бях прегледана от парамедик Ейдън О’Лиъри и бях информирана за състоянието си. Разбирам, че са възможни здравословни усложнения, ако не потърся допълнителна медицинска помощ. На този етап отказвам последващ преглед и/или транспорт до здравно заведение от гореспоменатия парамедик. – Натискам копчето за спиране на записа, после отварям файла, за да съм сигурна, че часът и датата са съхранени, преди да му върна телефона. – Така добре ли е? – питам.
Нещо се е променило в начина, по който ме гледа, замислено и с интерес. По-малко все едно съм кучешко изпражнение и повече сякаш съм някакъв странен, безопасен вид насекомо, какъвто не е виждал досега.
– Защо наистина дойде? – пита той.
Поемам дълбоко дъх и поглеждам през вратата към алеята, където стои колата ми.
– Сигурна съм, че нямаш причина да ми вярваш. Но имах намерение да напусна работа дори преди да... Преди да получа парите, за които спомена. Това не е извинение, че останах толкова дълго. Не е извинение за нищо. Семейството ти премина през нещо ужасяващо.
При това той свежда глава и пристъпва с обутите си в ботуши крака на покрития с мокет под.
– Родителите ми се преместиха във Флорида. Продължавам да не искам да се свързваш с тях. Но те са там.
– Щастливи ли са?
Той ме поглежда и сякаш отново съм на подметката на обувката му. В този поглед чувам всичко, което си мисли. Разбира се, че не са щастливи, по дяволите. Синът им е мъртъв.
– Съжалявам – повтарям отново безполезно. – Осъзнавам, че няма нищо, което мога да кажа. Нищо, което мога да направя. – Поглеждам го за последен път, накланям надолу брадичка за кратко, преди да поставя пръсти на дръжката на комарника.
– Действително няма нищо, което можеш да кажеш. – Прям и честен е. Почти му се възхищавам, че ми го казва. Че не ме улеснява. – Но може би има нещо, което можеш да направиш.
Ръката ми застива на място, а главата ми се отпуска. Почти сякаш очаквам благословия. Искам да ми каже какво да направя и изобщо не съм (което може би е странно и наивно) уплашена. Ейдън е ядосан, но не е жесток. Или поне аз си мисля така. Имам усещането, че проклетият буркан е в стаята с нас, и мисля, че може би, може би все пак не беше толкова ужасна идея.
– Омъжи се за мен! – казва Ейдън и е цяло чудо, че не припадам отново.
