• Начало »
  • Най-сексапилният мъж (ОТКЪС), Джули Джеймс

Най-сексапилният мъж (ОТКЪС), Джули Джеймс

    
 ГЛАВА 1
    
    Тейлър Донован може и да беше нова в Лос Анджелис, но определено умееше да разпознава глупостта, когато се натъкнеше на нея.
    Беше осем и петнайсет часа, понеделник сутрин – честно казано, малко раничко да се занимава с поредните небивалици на адвоката на отсрещната страна – Франк Сидлецки от Комисията за равни възможности за работа (КРВР). Но пък беше страхотна слънчева сутрин в Южна Калифорния и кафето от „Старбъкс“ вече започваше да ѝ действа, така че бе склонна да се държи добре.
    Франк се обади тъкмо когато Тейлър спря на служебния паркинг на кантората в центъра на Ел Ей. Тя вдигна телефона и остави адвоката да говори няколко минути – при това без да го прекъсва – за правотата на клиентите си и как Тейлър и нейният крайно порочен клиент трябва да се смятат за късметлии, че им се дава възможност да приключат целия съдебен процес срещу скромната сума от трийсет милиона долара. В един момент обаче капацитетът на човек да поеме толкова глупости в рамките на един телефонен разговор в понеделник сутрин, се изчерпва. Със или без вкусно кафе.
    Така че Тейлър нямаше друг избор, освен да прекъсне Франк по средата на тирадата му, и се замоли телефонът ѝ да не изгуби обхват, когато се качи в асансьора.
    – Франк, Франк – намеси се тя със строг, но професионален тон. – Няма как да се споразумеем за подобни числа. Искаш всичките тези пари само защото клиентите са чули няколко трибуквени думи на работното място?
    Забеляза, че заедно с нея в асансьора се е качила възрастна двойка. Тя им се усмихна учтиво и продължи разговора.
    – Знаеш ли, Франк, ако Комисията иска трийсет милиона долара за сексуален тормоз, поне ми кажи, че някоя жена е била наричана „уличница“ или „курва“.
    С крайчеца на окото си Тейлър видя как възрастната жена – беше най-малко на седемдесет и пет – я погледна неодобрително. Франк обаче продължи да нарежда за така наречените основания на позицията на ищеца.
    – Трябва да съм честна с теб – не съм особено впечатлена от случая ти – отряза го тя. – Единственото, с което разполагаш, са няколко несвързани, дребни инцидента. Не е като някой да е плеснал друг човек по задника или да е стиснал нечия цица.
    Тейлър забеляза как възрастната двойка бързо се отдръпва към дъното на асансьора.
    – Разбира се, че не те вземам на сериозно – отговори тя на въпроса на Франк. – Тук говорим за трийсет милиона долара! – не викаше, но в гласа ѝ имаше насмешка, което според опита ѝ много повече вбесяваше опонентите ѝ.
    Понеже не виждаше смисъл да губи и минута повече, тя обобщи позицията си с няколко прости финални мисли.
    – Франк, този случай е постановка, вдигане на шум и изнудване. Клиентите ми не са направили нищо престъпно и двамата знаем, че без проблем ще го докажа пред съдебните заседатели. Така че няма смисъл повече да обсъждаме нелепото ти предложение. Обади ми се, когато някоя от служителките види пенис.
    За акцент Тейлър затръшна мобилния си. Пъхна го в куфарчето и се усмихна извинително на възрастната двойка. Те бяха притиснали гърбове до стената на асансьора и я зяпаха със зейнали уста.
    – Извинявайте за „пениса“ – каза тя уважително, – но мис­ля, че съм загубила усет за тази дума.
    Когато асансьорът оповести пристигането си на двайсет и третия етаж с пронизителен звън, тя невинно вдигна рамене и за последен път погледна към възрастните си спътници.
    – Рисковете на професията – намигна Тейлър.
    Вратите на асансьора се отвориха и тя слезе на гъмжащия етаж.


    * * *
    
    Тейлър харесваше шума на оживената адвокатска кантора: телефоните, които се скъсваха да звънят, процеждащите се иззад затворените врати нажежени разговори, принтерите, които изстрелваха досиета от по петдесет страници, пощенските колички, които оставяха съдебните нареждания – всичко бе като музика за ушите ѝ. Това бяха звуци, произвеждани от усилено работещи хора.
    И никой сътрудник – или поне Тейлър така се надяваше да смятат старшите партньори – не работеше повече от нея. От момента, в който (вече минаха седем години оттогава) пристъпи в чикагския офис на „Грей&Далас“, тя се беше старала всички да се уверят, че е кадърен сътрудник. Сега фирмата я беше изпратила в Лос Анджелис, за да оспори раздухан случай на колективен иск за сексуален тормоз, в който беше замесен един от най-престижните универсални магазини в страната. Тя напълно съзнаваше, че това е тест, за да проверят на какво точно е способна, и беше повече от готова да покаже уменията си.
    Тази сутрин Тейлър мина по коридора, водещ към кабинета ѝ, и се плъзна покрай бюрото на секретарката си, както правеше всяка сутрин през последните две седмици, откакто дойде в Лос Анджелис.
    – Добро утро, Линда. Някакви съобщения?
    Линда се засуети. Имаше нещо в Тейлър, което очевидно караше хората около нея да се чувстват длъжни да са заети.
    – Добро утро, госпожице Донован – отвърна Линда чинно. – Имате едно съобщение: господин Блейкли иска да ви види в офиса си при първа възможност.
    Тейлър спря за миг. Това беше странно – не беше планирала да се среща със Сам тази сутрин.
    – Каза ли защо?
    – Съжалявам, но не, госпожице Донован.
    Тейлър тръгна към кабинета си и подвикна към Линда:
    – Обади се на секретарката на Сам, че ще отида след пет минути.
    После промуши глава през вратата и се усмихна на новата си асистентка.
    – И Линда, помни – наричай ме Тейлър.
    
    * * *
    
    Тейлър не можа да устои и спря да се полюбува на офиса на Сам, преди да почука и да извести пристигането си. Беше великолепно ъглово помещение с масивно бюро от черешово дърво и шкафове в същия тон, с плюшен кремав килим и прозорци от тавана до пода, които заемаха две стени.
    За нея богато обзаведеният кабинет означаваше нещо повече от обикновен символ на обществено положение, предназначен да впечатлява клиентите и останалите адвокати. Това беше показател за истински успех. Един ден, в не толкова далечно бъдеще, тя самата щеше да има такъв офис – знак, че е постигнала основната цел в живота си.
    Преди години родителите на Тейлър бяха пожертвали много, за да стигне тя дотук. Тримата ѝ буйни, по-големи от нея братя бяха израснали в работнически квартал в Чикаго и посещаваха местната католическа гимназия. Предполагаше се, че и Тейлър, подобно на тях, ще ходи в местното девическо училище. След като обаче видяха забележително високите резултати от изпитите ѝ, родителите на Тейлър решиха, че тя заслужава най-доброто образование, дори това да означаваше да похарчат пари, които нямат. И така, за да успеят с годишните вноски от осемнайсет хиляди долара в експерименталното училище към Чикагския университет (докато все още издържат четири деца), родителите ѝ направиха втора ипотека на къщата, а баща ѝ продаде кабриото „Корвет стрингуей“, модел от 1965 година, което отдавна реставрираше в гаража.
    Тейлър оценяваше тези жертви и обеща на родителите си, че никога няма да съжаляват за вложената в образованието ѝ инвестиция. Това обещание я направляваше в гимназията и в колежа, а после и в Северозападния юридически университет. То я мотивираше и до ден днешен. След като завърши, Тейлър избра да работи в „Грей&Далас“ поради простата причина, че това беше една от водещите юридически кантори в Чикаго и една от най-добрите в световен мащаб. За нея беше гордост да е част от подобна машина, и тя щеше да направи всичко необходимо, за да успее.
    За разлика от много от състудентите ѝ, които се бяха захванали с право просто защото медицината беше твърде трудна и трябваше да мине много време, преди да започнат да печелят пари, или поради натиск от семейството, или защото не можеха да се сетят за нещо по-добро, което да вършат, на нея адвокатската професия наистина ѝ харесваше. От момента, в който проведе първия си кръстосан разпит в часа по наказателно съдопроизводство, сякаш всичко си дойде на мястото.
    И така, докато стоеше на вратата на луксозния кабинет на Сам, не можеше да не се усмихне – не само в израз на възхищение, но също и в очакване на онова, което предстоеше да се случи.
    Скоро, мълчаливо си обеща Тейлър. Скоро.
    Тя приглади костюма си и почука на вратата. Сам вдигна глава от компютъра и топло се усмихна.
    – Тейлър! Влизай.
    Тя седна на един от столовете пред бюрото му. В стила на всички отракани адвокати, Сам бе разположил столовете за посетители с петнайсет сантиметра по-ниско от своя, което му даваше предимството да наблюдава гостите си отвисоко.
    – Настани ли се вече? – попита Сам.
    Тейлър се усмихна виновно, мислейки за неразопакованите кутии, разхвърляни в коридора на двустайния апартамент, който фирмата ѝ беше наела.
    – Почти.
    – Местенето е голяма досада, нали?
    – Така има с какво да се занимавам, когато не съм тук.
    Сам я огледа внимателно.
    – Да, видях, че вече стоиш до късно. Трябва да отделиш време и да се настаниш, преди делото да набере пълна пара.
    Тейлър сви решително рамене. За нея нямаше скорост, различна от пълна пара. А Сам Блейкли – шефът на фирмата, водеща колективните искове в Лос Анджелис – беше човек, когото тя много искаше да впечатли.
    – Просто исках от самото начало да се захвана сериозно с делото.
    Сам имаше остри, лисичи черти, които станаха още по-изразителни, когато той одобрително се усмихна на деловия стил на Тейлър.
    – Кажи ми тогава как върви то.
    Тейлър се отпусна на стола.
    – Много добре. Тази седмица предявихме исканията за недопускане на доказателства и мисля, че ще успеем да отстраним близо половината от тези на Комисията. Също така един от техните адвокати ми се обади тази сутрин, за да обсъдим споразумение.
    – Ти какво му отговори?
    Тейлър скромно сведе глава.
    – Стана му ясно, че не проявяваме интерес.
    Сам се подсмихна.
    – Добре. Дръж ме в течение и не се колебай да се отбиеш, ако имаш нужда от нещо.
    Тейлър кимна в знак на съгласие – оценяваше свободата, която Сам ѝ даваше с това дело. Откакто бе дошла в Лос Анджелис, той беше оставил положението в нейни ръце – управ­ленски стил, при който младата жена процъфтяваше.
    Тейлър предположи, че това ще бъде краят на срещата им, но вместо да я освободи, Сам се размърда, сякаш искаше да ѝ каже още нещо.
    – Има ли друго, Сам?
    В този момент езикът на тялото му изглеждаше… странен. Тейлър все още не го познаваше толкова добре и не можеше да го разгадае, както колегите си в чикагския офис. Изчака, докато Сам се намести в стола. Той я загледа и направи дълга пауза – така създаваше драматична обстановка за това, което се канеше да изрече. Подобно на много други юристи, които Тейлър беше срещала, Сам май вярваше, че и в живота трябва да се държи така, сякаш се намира пред съдебни заседатели.
    – Всъщност има още нещо, за което разчитах на твоето съдействие – започна внимателно Сам. – Знам, че сме те взели назаем от чикагския офис само за случая със сексуалния тормоз, но той няма да запълни цялото ти време.
    Тейлър беше заинтригувана от това встъпление. Тя вече работеше и нощем, и през уикендите – предполагаше, че тайнствената задача трябва да е страхотна възможност, щом Сам намираше за нужно да я вмъкне в графика ѝ.
    – За доброволен труд ли става въпрос? – попита тя.
    Сам се облегна и осмисли въпроса внимателно, сякаш беше свидетел под клетва.
    – Ами… не точно. По-скоро бих го нарекъл услуга.
    Радарът на Тейлър веднага се включи. Така наречените „услуги“ по принцип означаваха пропилени, незаплатени часове за подготвянето на реч за адвокатска асоциация или изучаване на законите за „шофиране под въздействие“ на Начиточес, Луизиана, с цел да се спаси нечий своенравен, но добродушен племенник.
    – Каква услуга? – попита Тейлър, макар вече да знаеше какъв ще бъде отговорът на Сам. „Ситуацията е много интересна…“, щеше да започне той. Всички партньори описваха престъпните деяния на своите безотговорни роднини като „интересни ситуации“.
    Сам се приведе напред.
    – Ситуацията е много интересна… – започна той.
    Бинго.
    Тейлър се помъчи да изглежда ентусиазирана.
    – Става дума за услуга за един от партньорите тук, Бил Мичълс – продължи Сам. – Сигурен съм, че го познаваш, шеф е на Данъчния отдел. Един от клиентите му го помолил за помощ.
    Тейлър едва се стърпя да не завърти очи от досада. Страхотно – криминални отношения на клиент. Единственото по-лошо от разглезен гимназист, отроче на богати родители, беше разглезен гимназист, отроче на безумно богат главен изпълнителен директор. Тя зачака отегчено следващите думи на Сам.
    Това, което партньорът каза, обаче я изненада.
    – Както вероятно ти е известно, Бил движи данъчните въпроси на повечето от големите имена в Холивуд. Един от клиентите му, актьор, го чака участие в юридически трилър. Помолил е да поработи с един от нашите сътрудници, за да придобие представа за поведението на истинските адвокати в съдебната зала. Разбираш ли, всички детайли – как се държат, къде застават, такива неща.
    Сам млъкна още веднъж за драматизъм. Паузата даде възможност на Тейлър да смели казаното от него.
    Да бъде бавачка на някакъв си актьор, когато ѝ остават само три седмици до процеса?
    Нелепо.
    Това беше някакъв майтап. Ха, ха, да се възползваме от новия сътрудник от Средния запад, който смята, че всички в Лос Анджелис са луди по знаменитости.
    Тейлър се усмихна и размаха пръст към Сам, за да му покаже, че е схванала шегата.
    – Предполагам, че се шегуваш.
    Сам обаче доби сериозен вид и ѝ хвърли онзи поглед тип „Какъв е проблемът?“, с който партньорите удостояват сът­рудниците, когато им възлагат да преразгледат документи за три месеца назад.
    Не се шегуваше.
    Мамка му!
    – Нека бъдем честни, Тейлър – изрече Сам с тон „Ние тук всички сме приятелчета“. – Няма да натоваря някого от партньорите с тази задача. Има по-добри ангажименти, с които да оползотворя времето на онези от нас, които струват осемстотин долара на час – намигна ѝ той. Пред хората и клиентите партньорите обичаха да правят голямо шоу, като се преструват, че хонорарите са ниски, но във фирмата се перчеха много.
    – Както и да е, това е отлична възможност да развиваме връзките с клиентите – продължи той, – и за целта ми трябва сътрудник, който да направи добро впечатление. Ти.
    Тейлър скръсти ръце в скута си и се замисли трескаво за най-добрия начин, по който тактично да откаже предложението. Според нея Сам смяташе, че ѝ прави комплимент, но работата с актьор – примадона, по усъвършенстването на мелодраматичните съдебни сцени не се покриваше с нейната представа за сериозно адвокатстване.
    И така, тя озари Сам с най-сияйната си усмивка за мек отказ.
    – Сам, поласкана съм. Но не смяташ ли, че някой от тукашните сътрудници ще бъде по-подходящ за подобен проект? Аз съм нова и не ми се ще да се бутам напред и да отмъквам тяхната възможност да работят с холивудски актьор.
    Никак не беше зле, замисли си Тейлър. Очевидно самата тя имаше известна актьорска дарба.
    Но… Сам я надхитри.
    – Е, Тейлър, от Чикаго ме увериха, че ти си най-добрият сът­рудник във фирмата. Ако това е така, не смяташ ли, че именно ти трябва да ни представляваш?
    Директно предизвикателство към уменията ѝ на адвокат. Слабото място на Тейлър.
    Тя въздъхна. Можеше да отговори само по един начин.
    – Кога трябва да съм на линия?
    Сам се усмихна победоносно и отново възвърна лисичето си изражение.
    – В четвъртък.
    За миг Тейлър съзря възможност да се измъкне от ситуацията.
    – О… много жалко – каза тя. – В четвъртък трябва да оспорвам онези искания – щракна с пръсти. По дяволите.
    Сам обаче нямаше да я пусне да се измъкне толкова лесно.
    – Макар да знам, че ще си съкрушена, ако пропуснеш възможността да си в съда, сигурен съм, че можеш да намериш някого, който да те замести – след което учтиво скръсти ръце, показвайки, че разговорът е приключен.
    Тейлър се изправи, като удостои Сам с най-чаровната си усмивка от типа „Изключително съм развълнувана да набутам тази простотия в графика си“.
    – Няма проблем, Сам, ще измисля нещо.
    Тя тръгна към вратата и почти бе стигнала до нея, когато ѝ хрумна нещо. Погледна през рамо.
    – Дори не се сетих да попитам – кой е актьорът?
    Сам надникна разсеяно иззад компютъра си, вече съсредоточен върху осемстотинте долара на час.
    – Ъмм… Джейсън Андрюс.
    При тези думи ръката на Тейлър съвсем леко се отпусна около дръжката на вратата. Тя се обърна към Сам, като се стараеше да изглежда равнодушна.
    – Така ли? Добре.
    За съжаление, първата ѝ реакция не беше останала незабелязана. Сам стана от бюрото със сериозно изражение и прекоси стаята.
    – Знаеш ли, Тейлър, казах на мениджъра му за репутацията ти във фирмата – че можеш да се изправиш срещу който и да е мъж, без да ти мигне окото. – Сам многозначително замълча и я загледа като сержант от армията. – Недей да се прехласваш – поучи я той строго.
    Тейлър присви очи при този намек. След Дейниъл дните на големи надежди, прехласване или каквото и да било друго бяха свършили.
    Сам беше прав – тя беше повече от способна да се изправи срещу който и да е мъж. Всъщност Тейлър беше отгледана по този начин. Когато бяха малки, баща ѝ – сержант в полицията, вземаше двойни смени, а майка ѝ – медицинска сестра, често работеше допълнително, така че Тейлър оставаше на грижите на тримата си по-големи братя. За тях единственият начин да се справят с проблема, че след училище и през уикендите им е лепнато момиче, бе да се преструват, че тя всъщност е момче (макар и с плитки).
    Един от любимите филми на Тейлър беше „Необикновен отбор“, където героят на Том Ханкс изричаше любимата ѝ реплика. В една от сцените едно от момичетата в отбора се разплаква, след като той я ругае, че е пропуснала игра, а Том Ханкс ѝ казва: „В бейзбола няма място за сълзи“. Това беше мантрата на Тейлър в детството, като прибавим, че при нея нямаше място за сълзи нито в кикбола, нито в криеницата (дори когато братята ѝ забравяха за нея и я оставяха в бараката на съседите за два часа), нито в катеренето по дърветата. Не плака дори когато падна от един клон и си счупи ръката, даже когато братята ѝ отидоха да ловят риба и използваха колекцията ѝ от стоножки за стръв.
    Да, Тейлър научи на много крехка възраст, че единственият начин да накараш момчетата да млъкнат и да играят честно, бе да им покажеш, че номерата им не минават пред теб. Този урок ѝ беше послужил добре в голямата юридическа фирма, където жените представляваха около петнайсет процента от партньорите, въпреки че от години съставляваха над половината от постъпващите сътрудници. Някъде по пътя тези жени се губеха, биваха пренебрегвани, отстранявани или избираха друг път.
    Тейлър обаче беше решена да не става жертва на неизбежната реалност в юридическите фирми. Дори това да означаваше, че трябва да мине през ада.
    И така, в отговор на нареждането на Сам да не „се прехласва“ по отношение на възложената задача, тя решително скръсти ръце и единственото, което имаше да каже, бе:
    – Никакъв шанс.
    Сам се усмихна и кимна доволно.
    Тогава ѝ хрумна нещо. Тя предпазливо зададе един последен въпрос на Сам.
    – Сам, чудех се, предвид… репутацията… на този клиент, фактът, че съм жена, има ли нещо общо с избора ми за проекта?
    Като един добър адвокат, Сам закрачи тежко пред бюрото си, готов да демонстрира уменията си за разпит, шлифовани в продължение на двайсет години.
    – Тейлър, какво съветваш клиентите си в практиката ти, свързана с дела за сексуален тормоз – мъж или жена да води защитата?
    – Жена – отговори тя без колебание.
    – И защо?
    – Защото, ако една адвокатка каже, че клиентът ѝ се отнася справедливо с жените, твърдението ѝ вдъхва повече доверие.
    Сам спря многозначително пред въображаемите съдебни заседатели.
    – Значи, си съгласна, че има случаи, в които – освен че си най-добрият адвокат, полът ти може да бъде предимство за тази фирма?
    Тейлър разбра посланието. Мълчи и играй.
    Тя се усмихна на шефа си.
    – Четвъртък, нали?
    
    
    
ГЛАВА 2    
    
    Джейсън Андрюс.
    Щеше да бъде в офиса им в четвъртък. Най-големият актьор в Холивуд.
    Джейсън Андрюс.
    Филмовата звезда. В истинския смисъл на думата: папараци, които следят всеки негов ход, и обезумели фенки, които скачат голи в спалнята му.
    По-късно, когато секретарката на Тейлър направи своето проучване, тя се натъкна на материал в юнския брой на списание „Ролинг стоун“, което представяше Джейсън Андрюс като: „…дяволски красив и същинска легенда за времето си. Подобно на Кларк Гейбъл и Кари Грант, той излъчва непринуден чар и увереност. Смята се за по-умен от останалите и честно казано, вероятно е. Смъртоносна комбинация, поради която уважава малцина“.
    Дяволски красив. Непринуден чар и увереност.
    Джейсън Андрюс.
    И тя щеше да работи с него.
    Когато излезе от офиса на Сам, тя изведнъж се улови, че мисли дали скоро си е правила кола маска на бикини зоната. Хм… май ѝ беше време…
    После веднага отхвърли нелепата мисъл. Хайде стига. Тя беше професионалистка.
    И така, госпожица Професионалистка оправи костюма си и внимателно затвори вратата след себе си. Мина през офиса с небрежно вирната глава, сякаш винаги е била правен съветник на известни секс богове. Никога досега не беше позволявала да я видят смутена на работа – дори в най-тежкия момент, по време на раздялата с бившия ѝ годеник преди няколко месеца. Проклета да е, ако сега позволи някакъв актьор да я размекне пред другите.
    – Линда, за четвъртък графикът ми трябва да бъде свободен – заръча Тейлър, щом доближи бюрото на секретарката. Надничаше в календара си, като се опитваше да измисли как най-добре да размести ангажиментите си, за да вмести новата „задача“. – Има промяна в плановете – изскочи нещо ново.
    Тейлър едва изрече думите и Линда изхвърча от стола. Той шумно падна на земята, но секретарката не обърна внимание.
    – О, Божичко! Значи, е вярно? Наистина ще работиш с Джейсън Андрюс?
    Как, по дяволите, се беше разчуло толкова бързо? Тейлър се огледа из офиса и видя, че другите секретарки са спрели да работят. Всички я зяпаха с широко отворени очи и не смееха да дишат, сякаш животът им зависеше от отговора ѝ. Като се огледа, тя забеляза, че повечето от адвокатите също се мотаят около вратите на офисите си. В този миг цялата работа в „Грей&Далас“ беше напълно замряла.
    Стотици изпълнени с надежда погледи бяха вперени в нея. Тейлър прочисти гърло и се обърна към изпълнения с очакване офис подобно на глашатай, оповестяващ, че идва кралят.
    – Да, вярно е. Джейсън – ъъъ, Андрюс – ще бъде тук. В четвъртък. – Тейлър усети, че леко се изчервява. Странно колко топло бе станало в офиса точно в този момент. Вероятно имаше някакъв проблем с вентилацията, замисли се тя. Трябваше да говори с Линда и да ѝ каже да се обади на хората от поддръжката.
    Щом чуха вълнуващата новина, секретарките и адвокатите край нея избухнаха в безумни разговори.
    – Какво да нося?
    – Какво мислиш, че ще носи той?
    – Не се ли разтопи, когато той (вмъкнете тук любим филм, сцена, реплика на Джейсън Андрюс)?
    – Мислиш ли, че (ахване!) е възможно да е толкова прекрасен и отблизо?
    Тейлър стоеше насред хаоса и както винаги изпита нужда да контролира ситуацията. Тя спокойно махна към секретарките, които подскачаха покрай нея като зайци, надрусани с кафе.
    – Трябва да се стегнете – нареди тя строго. – Редно е отношението ни да бъде като към всеки друг проект.
    При тези думи бъбренето и пърхането на секретарките стихна. Линда я зяпна невярващо.
    – Като към всеки друг проект? Става въпрос за Джейсън Андрюс!
    Тейлър отново усети как цялата се изчервява. Проклетата вентилация. Някой наистина трябваше да я погледне в скоро време.
    На лицето на Линда се беше изписало крайно недоумение.
    – Наистина ли се опитваш да ни кажеш, че ни най-малко не се вълнуваш?
    Тейлър въздъхна шумно и раздразнено.
    – О, стига Линда… – след което се обърна и хладнокръвно пое към кабинета си. Когато стигна до вратата обаче, тя погледна към секретарката си и намигна.
    – Ей… не съм казала, че проектът няма да бъде забавен.
    Тейлър изчезна в кабинета с дяволита усмивка.
    
    * * *
    
    Минаваше единайсет същата вечер, когато Тейлър най-сетне спря пред кооперацията, където се намираше апартаментът ѝ. През деня се беше опитала да изтика от ума си всички мисли, свързани с проекта „Андрюс“ (както бе станал всеизвестен из офиса), но разбира се, съдбата заговорничеше срещу нея.
    Малко след срещата със Сам ѝ се беше обадила една от асистентките на „господин Андрюс“ и я бе информирала кратко и ясно, че „господин Андрюс“ (асистентката непрекъснато повтаряше фамилията и това извикваше в ума на Тейлър образа на превзета британска слугиня от осемнайсети век) щял да пристигне в офиса ѝ в четвъртък сутрин в девет часа. Според слугинята – асистентка се очаквало госпожица Донован да не закъснява, тъй като програмата на господин Андрюс била пълна.
    Целият тон на разговора я беше подразнил.
    Нека изясним нещо, изкушаваше се да изтъкне Тейлър. Аз му правя услуга.
    Не беше прекарала достатъчно време в Лос Анджелис, за да свикне с факта, че обслужването на знаменитости с надуто самочувствие си бе просто част от ежедневието, която не подлежеше на оспорване. Може и временно да живееше в Града на мечтите, но беше здраво стъпила в реалността. И тази реалност, без значение дали е в Чикаго, или в Ел Ей, беше правото.
    Още повече че работният ѝ график принципно ѝ позволяваше да гледа само четири филма годишно и тя не се интересуваше от „индустрията“ толкова, че да гали егото на Джейсън Андрюс. Освен това беше напълно убедена – предвид скандалната му репутация, – че са му били галени достатъчно неща.
    Въпреки категоричното си мнение по въпроса Тейлър счете, че отговорът ѝ е изключително дипломатичен.
    – Кажете ми кога е прието да направя реверанс, преди или след като бъда представена на Негово Величество? – попита невинно тя.
    На слугинята – асистентка не ѝ беше никак забавно.
    След като приключи с разговора, Тейлър се захвана да търси начин как да смести като по чудо три работни дни в двата, които ѝ оставаха преди пристигането на Негово Кралско Великолепие. Първата ѝ задача беше да се срещне с Дерек – сътрудник втора година, който работеше с нея по делото за сексуалния тормоз.
    Горкият Дерек, винаги си падаше малко нервак и щеше да се изприщи, когато Тейлър му кажеше, че той ще оспорва исканията в четвъртък. За миг се замисли дали да не му предложи тайно сделка – седем искания срещу седем часа с вие-знаете-кого, но знаеше, че Сам очаква лично тя да се заеме с актьора.
    Дори това да бъде в ущърб на исканията.
    И вероятната вреда, която щеше да понесе клиентът им.
    Да не споменаваме нейните собствени желания.
    Не че си въобразяваше нещо. Наистина.
    През останалата част от следобеда обаче Тейлър имаше други, много по-важни неща, за които да се тревожи. И така, измежду седемнайсетте записа с показания под клетва, които трябваше да прегледа, и единайсетте телефонни спора с адвокати на отсрещната страна относно инструкциите до съдебните заседатели, едва късно вечерта, когато се запъти изтощена към изхода, тя се сети за плика, който Линда ѝ подаде, преди да си тръгне.
    „Проучване“ – така го беше нарекла секретарката ѝ. Същевременно развеселено се беше усмихнала, наслаждавайки се на новия проект.
    Предвид палавата усмивка на Линда Тейлър предпазливо извади плика от куфарчето си, докато вървеше по тухлената пътека към къщи. Тя измъкна съдържанието му и се втренчи в тазседмичния брой на списание „Пийпъл“.
    Тейлър завъртя очи. О, за Бога – сякаш имаше време да го чете.
    Таблоидите обаче разполагаха с необясними начини да сграбчват вниманието дори и на най-заклетите присмехулници, и Тейлър не беше имунизирана срещу тях. Водещата статия ѝ хвана окото.
    „Жените на Джейсън Андрюс!“
    Под заглавието имаше три снимки на актьора с различна звезда (модел) еднодневка, увиснала на врата му.
    Тейлър пренебрежително тръсна глава при вида им. Типично. Имаше нещо в този мъж, в начина, по който преднамерено развяваше поредицата си от завоевания, което изключително дразнеше женската ѝ чувствителност.
    А може и да беше още по-лично.
    Да, бе. Сякаш някога щеше да го признае.
    Тя отвори списанието и оттам изпадна притурка от няколко страници с Джейсън Андрюс и различните му похождения.
    Листовете се разпиляха по пода.
    За миг единственото, което Тейлър беше в състояние да направи, бе да се взира в страниците, изпълнени с „Жените на Джейсън Андрюс!“.
    С презрително сумтене тя се наведе да вземе притурката. Последната снимка привлече погледа ѝ: актьорът с класически красива блондинка на около двайсет и пет, която Тейлър веднага разпозна. Може и да не се интересуваше особено от „индустрията“, но и четирите пъти в годината, когато намираше време да изгледа някой филм, бяха достатъчни да знае коя е Наоми Крос. Над небрежно облечената актриса се мъдреше надпис с големи тъмни букви: „Следващото завоевание на Джейсън?“.
    След като реши, че някак си ще успее да продължи да живее, без да получи отговор на този въпрос, Тейлър отново пъхна страниците с Джейсън и звездите (моделите) еднодневки в списанието и тръгна към входната врата. На площадката се препъна в нещо.
    Огромен букет цветя.
    Подобно на всички жени, които получават цветя за първи път, Тейлър мълчаливо изреди списъка от потенциални изпращачи. Тъй като не се сети за никой приятен, тя погледна цветята с подозрение. Взе букета и зарови в него, докато не намери картичката. Веднага съжали, че си бе направила труда да погледне.
    
    Съжалявам. И те обичам.
    Дейниъл
    
    Дейниъл Лоури.
    Най-голямата грешка в живота на Тейлър. Нелепо голяма. Гигантска.
    Бяха се срещнали в Юридическия факултет, когато тя беше студентка трета година, а Дейниъл – новопостъпил професор в Северозападния факултет. Беше млад за професор, само на двайсет и девет, но харвардското му образование и четиригодишната работа като федерален прокурор бяха твърде примамливи, че факултетът да ги пренебрегне.
    „Твърде примамлив, че да бъде пренебрегнат“, беше и общата констатация сред женската студентска общност във факултета. С наситеносини очи и златисторуси кичури в светлокестенявата коса, той изглеждаше по-скоро като модел на „Ралф Лорън“, отколкото като преподавател по право.
    Дейниъл покани Тейлър да излязат за първи път на завършването ѝ. Тя, разбира се, отказа, понеже беше чула от състудентка, съседка на Дейниъл, че често го виждали с жени, но не толкова често с една и съща.
    Изминаха шест месеца, преди отново да я покани. Вторият път беше събота сутрин – Тейлър го завари да чака на стълбите пред дома ѝ, когато тя се връщаше от фитнес.
    „Нося кафе от „Старбъкс“, каза ѝ той с непринудена усмивка. Беше взел точно каквото пиеше тя: голямо нискомаслено лате с две пакетчета подсладител „Спленда“. Очевидно през седмицата се беше обадил на секретарката ѝ, за да я попита.
    Трябваха му пет съботни сутрини чакане и пет големи нискомаслени латета с две пакетчета подсладител „Спленда“, за да склони Тейлър да се срещнат за кафе на място, различно от стълбите пред дома ѝ. След кафето минаха на напитки, довели до вечеря, а после стигнаха до излизане заедно, което в крайна сметка накара Дейниъл да признае на Тейлър, че тя е Жената. Тейлър най-сетне се съгласи да живеят заедно и година по-късно бяха сгодени.
    В никакъв случай не можеше да се нарече шеметна връзка. През първите няколко години Тейлър беше предпазлива и внимаваше, но в крайна сметка чарът на Дейниъл и преданата му обич свалиха защитите ѝ.
    Тейлър реши, че е променила похотливите му навици.
    Но ето че сега беше тук, в Лос Анджелис, сама и без два и половина каратовия пръстен от „Тифани“, който стоеше на безименния пръст на лявата ѝ ръка.
    Тейлър влезе в апартамента си. Хвърли ключовете на масичката до вратата и тръгна към кухнята.
    Беше извадила късмет с апартамента, който фирмата ѝ намери. Понеже делото щеше да продължи най-малко четири месеца (като се вземат предвид и неизбежните следсъдебни искания), настаняването ѝ в хотел за този период нямаше да се понрави нито на нея, нито на кантората. Ето защо бяха възложили на една от асистентките задачата да намери апартамент под наем за Тейлър. Секретарката беше търсила едва няколко дни, когато нейна колежка от офиса в Лос Анджелис ѝ се обади с предложение: дъщерята на един от партньорите щяла да учи в Рим през есенния семестър. Искала да обикаля Европа и Азия през лятото, преди да започнат лекциите ѝ, и издирвали човек, на когото да дадат под наем обзаведения ѝ апартамент в Санта Моника.
    Сделката беше сключена веднага щом Тейлър видя снимките, които изпратиха по имейла от офиса в Лос Анджелис. На няколко минути от плажа, с артистична градинка до спалнята и уютен кремаво-кафяв декор в стил „Потъри барн“, апартаментът беше много по-добър от всичко, което асистентката ѝ беше показала, и определено си струваше допълнителните шестнайсет километра, които щеше да прибави към ежедневното ѝ пътуване до центъра.
    За жалост, тази вечер, когато Тейлър прекрачи прага на кухнята и остави броя на „Пийпъл“ върху гранитния плот, чарът на мястото не ѝ направи никакво впечатление. Тя хвърли букета цветя до списанието, без да забележи как картичката се плъзна между страниците му. После се облегна на плота и се загледа в десетките червени рози със същия ентусиазъм, с който би гледала мъртъв скункс.
    Каква ирония, че през петте години, които бяха прекарали заедно, Дейниъл така и не разбра, че тя не обича цветя. На няколко пъти се беше опитала да му намекне, че не са практични. Е, поне не се налагаше повече да се съобразява с него.
    Тя отвори едно от кухненските чекмеджета и затърси ножица, когато видя, че телефонният ѝ секретар мига. Намираше се върху охладителя за вино, един от „най-добрите“ домакински уреди, който асистентката беше включила в описанието на апартамента. Това, което асистентката не разбра, бе, че за Тейлър значително по-голямото предимство беше китайският ресторант в съседство, който правеше доставки до два сутринта.
    Тейлър се пресегна през плота и натисна копчето на секретаря. След кратко пиукане тя с облекчение чу бодрия глас на Кейт. „Ей, момиче! Аз съм, обаждам се да чуя как ти се отразява Ел Ей. Вал и аз вече планираме да ти дойдем на гости. Липсваш ми.“
    Тейлър не се стърпя да не се усмихне. Всъщност Вал и Кейт планираха посещението си горе-долу от момента, в който тя обяви, че през лятото се мести в Ел Ей. Преди около две седмици Вал беше отбелязала напредък, като ѝ изпрати имейл с „препоръчани места за посещение“ – списък, който, както Тейлър подозираше, се състоеше основно, ако не и изцяло, от ресторанти и барове, споменати в тазседмичния брой на светското списание „Пейдж сикс“ или в рубриката „ВИП сийн“ на клюкарското „Ъс уийкли“.
    Тейлър сведе поглед, когато секретарят ѝ отново изпиука, че има и второ съобщение. Тя затаи дъх и се напрегна в очакване.
    Познат дрезгав глас проряза тишината в кухнята. „Тейлър, Дейниъл е. Надявам се, че си получила цветята ми… Наистина искам да поговорим. Обади ми се.“
    Тя се пресегна и веднага изтри съобщението. Нямаше представа откъде, по дяволите, Дейниъл беше намерил телефона и адреса ѝ в Лос Анджелис. Пет години заедно означаваха прекалено много общи приятели, помисли си тя. Облегна се на плота и превъртя думите му в главата си.
    „Наистина искам да поговорим.“
    Така ли? Защо? Тя не можеше да се сети и за едно-единствено нещо, което имаха да си кажат.
    С тези мисли в главата Тейлър отиде до мивката и пусна струята. Извади вазата от шкафа под мивката – чувстваше се длъжна поне да сложи цветята някъде – и провери дали водата е студена. Когато махна хартиената опаковка, се сети за картичката.
    „Съжалявам. И те обичам.“
    Колко сладко. Дейниъл беше толкова чаровен.
    До деня, в който влезе в кабинета му, за да обсъдят списъка с гостите за сватбата, и го завари да чука двайсет и две годишната си асистентка на бюрото.
    При това кучешката.
    Бяха с гръб към нея и не я видяха, продължаваха. Очевидно не очакваха никого в така наречения от Дейниъл „служебен час“.
    Дори сега, когато Тейлър си позволяваше да мисли за бившия си годеник, образът, който винаги изникваше в съзнанието ѝ, беше как е застанал пред бюрото със смъкнат до глезените панталон, ръцете му са се вкопчили в бедрата на момичето трескаво, в екстаз, а голите му задни части се клатят напред-назад в цялото си великолепие.
    Прекрасно.
    „Всяко момиче мечтае да види годеника си така“, беше отбелязала със саркастична горчивина пред Вал и Кейт, когато по-късно същата вечер седяха на дивана в хола ѝ и я утешаваха с охладена бутилка водка „Грей Гус“. Тейлър обаче не получи обичайния срив и истерия, не издаде нито един вопъл „Защо аз?“. И определено нямаше сълзи.
    Защото в бейзбола няма място за сълзи.
    Тейлър си обеща, че ще се държи поне за това последно къс­че достойнство. Щеше да превъзмогне Дейниъл и да продължи живота си. И се закле, че никога вече няма да върви срещу инстинктите си, когато става въпрос за мъж.
    Докато стоеше в кухнята на апартамента в Санта Моника и приключваше с разопаковането на цветята, тя осъзна с удов­летворение, че през няколкото седмици, откакто се беше преместила в Лос Анджелис, почти не е мислила за Дейниъл. Това беше основната причина цветята и картичката му толкова да я изненадат.
    „Съжалявам. И те обичам.“
    Какво хубаво чувство – за Дейниъл очевидно не беше толкова лесно да я забрави.
    С тази мисъл в главата Тейлър се пресегна и перна един ключ точно над кухненската мивка. Мелачката за отпадъци се задвижи от шумна манивела.
    Беше намерила идеалното място за цветята му.
    
    * * *
    
    Следващият следобед на работа, когато излезе от кабинета си за така необходимата ѝ кафе пауза, Тейлър завари огромна тълпа от вероятно всички секретарки във фирмата, скупчени около шкафа зад бюрото на Линда.
    Без да отделят поглед от заниманието си, те направиха място на Тейлър да види какво толкова ги беше впечатлило.
    Телевизор.
    Тейлър не можеше да скрие пренебрежението си. О, стига – той не заслужаваше толкова много шум.
    Дали заради покровителствения тон на асистентката му по време на разговора им предишния ден, или заради наглото перчене в списанието, тя не след дълго усети, че натрупва предубеждения към актьора, с когото скоро щеше да работи. Нито едно от тях обаче не можеше да се нарече положително.
    Тя хвърли поглед към телевизора тъкмо навреме, за да види монтаж със снимки на Джейсън Андрюс, който се въртеше на екрана.
    – Ей, откъде намерихте това? – попита тя Линда шепнеш­ком, защото не искаше да отклонява вниманието на групата от такова очевидно важно занимание.
    Линда отговори, без да откъсва поглед от телевизора.
    – Снощи излъчиха интервю с него и аз го записах.
    При вида на леко замаяния поглед на секретарката Тейлър прехапа устни, за да не се разсмее. В ума ѝ проблесна следната картина: на следващата сутрин Джейсън Андрюс минава по коридора, административният персонал губи съзнание и сек­ретарките припадат една по една.
    С тази сцена в главата Тейлър насочи вниманието си отново към телевизора, където интервюираха Джейсън в някаква луксозна хотелска стая. Когато той се облегна на дивана, Тейлър не можа да не забележи колко естествен и спокоен изглежда – несъмнено заради честите интервюта.
    Разбира се, тя не пропусна и факта колко добре изглеждаше пред камерата – хубава тъмна коса, уверен пламък в искрящите сини очи и тази дяволска усмивка, която му беше запазена марка. Той определено беше критерият, по който се измерваше мъжкият сексапил през последното десетилетие.
    Тейлър си спомни, че преди няколко години бяха на някакво парти и на шега Кейт беше попитала мъжете следното: кого биха избрали, ако поради някаква причина (под заплаха да бъдат застреляни, ако трябва да спасят света и т.н.) трябваше да правят секс с друг мъж? Всички без изключение бяха избрали Джейсън Андрюс.
    „Може ли изобщо да има друг отговор?“, беше се изсмял Крис, по това време гадже на Кейт. Беше приятна изненада, че само той от всички не бе измърморил „по-скоро бих умрял“, преди да отговори. Другите мъже на партито кимаха в задружно съгласие: ако (под страх от смъртно наказание) това трябва да се случи, Джейсън Андрюс е единственият вариант.
    Тейлър погледна към екрана тъкмо когато Джейсън протягаше дългите си крака. Тази сутрин в образа му по телевизията имаше нещо различно. Беше странно, но до този момент някак си не беше приемала Джейсън Андрюс за истински. До такава степен беше идеализиран, че повече приличаше на холивудска измислица, отколкото на реален човек от плът и кръв. Почувства се така, сякаш го вижда за първи път.
    Тейлър сведе очи към часовника си. Реши, че може да отдели няколко минути и да изгледа интервюто, преди да се върне към свидетелските показания. Разбира се, само с проучвателна цел.
    Репортерът, който седеше срещу Джейсън, беше мъж на около трийсет и пет, когото Тейлър смътно разпозна от раздаването на миналогодишните „Оскари“. Той ентусиазирано зададе първия си въпрос.
    – Да видим, Джейсън: имаш три номинации „Златен глобус“, при една от които печелиш статуетка, и номинация за „Оскар“ за драматичната си роля на полицай под прикритие в „Претоварване“. Кажи ми – има ли какво още да постигнеш?
    Джейсън се усмихна с онази негова усмивка.
    – Разбира се. Винаги търся нови предизвикателства.
    Репортерът се размърда в стола си, готов да навлезе в по-дълбоки води.
    – Носят се слухове, че си се интересувал от главната роля в „Австралийски нощи“, но хонорарът ти – който всъщност е най-високият в шоубизнеса – се оказал прекалено висок за бюджета на филма. Би ли коментирал това?
    – Мога единствено да кажа, че пожелавам успех на всички, ангажирани с проекта.
    Спокойният поглед на Джейсън не издаваше никакъв намек за враждебност. Тейлър се зачуди дали играе. В интерес на истината се чудеше дали има случаи, в които не играе.
    Репортерът беше настоятелен.
    – Най-добрите ти пожелания включват ли и Скот Кейси, който пое ролята вместо теб?
    Джейсън продължи да се усмихва, като небрежно намести часовника си и го завъртя около китката си. Изглеждаше безразличен.
    – Градът е голям и има достатъчно роли за всички. Освен това съм много развълнуван за следващия ми проект – юридически трилър на „Парамаунт“.
    Секретарките около телевизора избухнаха в аплодисменти и посочиха Тейлър. Тя махна с ръка с известно объркване.
    Репортерът, изглежда, се примири с факта, че не може да измъкне някоя клюка от актьора, поне не по предишната тема.
    – От всички роли, които ти се предлагат, как знаеш коя да избереш?
    Джейсън скръсти крака и непринудено облегна ръка на дивана. Удобният пуловер шпиц, който носеше, подчертаваше широките рамене и мускулестото тяло под него. Макар и рядко да ходеше на кино, дори Тейлър беше гледала „Претоварване“ и си спомни с доста подробности сцената под душа, в която героят на Джейсън се обляга на стената и водата отмива кръвта на убитата му съпруга от голото му тяло. След „Психо“ нито една друга сцена под душа не беше трогвала толкова женската публика.
    – Знаеш ли, Били, просто трябва да следваш инстинктите си – обясни Джейсън в отговор на репортерския въпрос. – Нещо щраква, нещо в теб се съживява – чувства, които вероятно даже не осъзнаваш, че имаш – и изведнъж разбираш, че си направил правилния избор.
    Репортерът се разшава ентусиазирано при удобния случай, който Джейсън му беше предоставил.
    – Като говорим за правилен избор… навлизаме в следващата тема. Жените.
    Джейсън се засмя и скръсти ръце зад главата си.
    – Еднакви сте, хора. Всички ме питате за това.
    – Обвиняваш ли ни? – попита репортерът с невинна усмивка. – Излизал си с манекенки, с поп звезди и с много от най-красивите актриси на Холивуд.
    Джейсън кимаше при изреждането на списъка, очевидно доста горд със завоеванията си.
    – Мисля, че единственото, което медиите коментират повече от имената на жените, с които излизаш, е скоростта, с която минаваш през тях. Да видим, ти си… – репортерът се загуби, докато ровеше озадачено из бележките си. – О, виждам, че относно възрастта ти агентът ти е споменал само, че си в трийсетте.
    Репортерът погледна въпросително Джейсън, който очевидно нямаше какво да добави по въпроса.
    След този малко неловък момент журналистът продължи.
    – Когато говорим за жени, ти какво търсиш?
    Камерата се приближи към Джейсън и Тейлър наблюдаваше как той отговаря по начин, по който само човек в неговото положение можеше да си позволи.
    – Според моята философия към жените трябва да се подхожда като към нов сценарий: ако не задържат интереса ми в продължение на час, не си губя повече времето с тях.
    Тейлър зяпна от неподправената арогантност на думите му.
    Линда, която стоеше до нея, се наведе и измърмори: „Леле – актриса, супермодел, каквато и да е – горко ѝ на всяка жена, която зареже“.
    Тейлър се обърна развеселено към Линда.
    – Моля ти се. След тези думи всяка жена, достатъчно глупава, че да излиза с него, няма право да се оплаква, когато той неизбежно я нарани.
    – Това е малко грубо, не мислиш ли?
    – Вероятно. Но виж какво ще ти кажа – умните жени не излизат с Джейсън Андрюс.
    Линда кимна и отново се обърна към телевизора.
    – Предполагам, че е така.
    След това обаче погледна към Тейлър с дяволита усмивка.
    – Освен ако… да видим колко дълго ще продължи тази съпротива, щом останеш насаме с него. – Останалите секретарки, надали ухо, се засмяха в мълчаливо съгласие.
    Тейлър непокорно отметна дългата си коса през раменете. Досега Джейсън Андрюс не я беше впечатлил особено.
    – Моля ви се, сигурна съм, че в реалния живот човекът не може да проведе един интелигентен разговор.
    Линда се замисли над думите ѝ.
    – Добре тогава, предполагам, че е по-добре да намериш начин да го накараш да не говори много – хвърли тя дяволит поглед към Тейлър. – Колко голям е душът ти?
    Секретарките избухнаха в сподавен смях.
    Незнайно защо, Тейлър се развълнува от думите на Линда. Вероятно е от температурата в офиса, помисли си с раздразнение – отново беше станало адски топло. Фирмата можеше да си позволи един проклет приличен климатик. Осъзна, че си вее с няколко листа хартия и всички я гледат. Престори се, че отхвърля с ръка присмеха им.
    – Хора, вие нямате ли си работа?
    Секретарките си размениха игриви погледи. С пренебрежителен замах – прецени, че е пропиляла повече от необходимото време за глупости тази сутрин – Тейлър решително тръгна към офиса си. И най-недодялано се препъна в кашон с папки, оставен в коридора.
    След непохватно залитане Тейлър успя да запази равновесие. Изгледа раздразнено кутията и я ритна с токчето си.
    Зад нея секретарките се разсмяха още по-силно.
    Тейлър оправи костюма си, запази самообладание и се отправи бързешком към неприкосновения си кабинет. Пътьом посочи към обекта на всеобщо възхищение.
    – И защо изобщо имаме телевизор тук? – попита тя в опит поне да каже последната дума. – Това е юридическа кантора!
    Линда равнодушно сви рамене.
    – Това е Ел Ей.