Най-правилната грешка (ОТКЪС), Стефани Арчър
Глава 1
ХАНА
Само в най-ужасните си кошмари бих погледнала Уайът Роудс в очите, докато един от клиентите ми чете еротичен роман за орки.
– Ето тук вече осъзнах, че нещо не е наред – каза Дон, фотографът на града и собственик на блог за новини. Той намести очилата си за четене и прокара пръст по страницата на книгата. – От устата на Юк се надигна мощен рев, който разтърси гората наоколо. Гаргантюанският му член пръскаше сперма навсякъде върху лейди Николета в огромни количества. Цели кофи…
– Ясно. – Вдигнах ръка, за да го спра. – Разбрах, Дон. Моля те, спри.
– Заради корицата си помислих, че ще е нещо като „Властелинът на пръстените“! – Той преглътна и впери поглед през прозореца на книжарницата, замислен и клатейки леко глава. – Само че се оказа, че не е така – прошепна той. – Няма нищо общо.
Обърна на следващата страница. Едно движение зад рамото му привлече погледа ми.
В книжарницата ми, подпрян на една лавица с книги, стоеше Уайът Роудс, гол до кръста, който ни наблюдаваше с развеселено любопитство. Стомахът ми се сви на топка.
Уайът Роудс беше дошъл в книжарницата.
Очите ми се плъзнаха по плочките на корема му. Бяха толкова много, подредени една върху друга като книгите на лавицата до него. Изобилие от стегнати коремни мускули.
Уайът Роудс беше собственик на магазин за екипировка за сърфинг, но прекарваше повечето си време във водата, за да тренира за професионалната лига. Беше висок над метър и осемдесет и тъмнорусата му коса беше изсветляла от слънцето. Косата му винаги изглеждаше така, сякаш има нужда от подстригване. Беше облечен с плувни шорти и маратонки. Досега не беше идвал в книжарница „Пембърли“ и погледът му се плъзна из тясното пространство, забелязвайки износения мокет, лавиците, които имаха нужда от ремонтиране, и купчините книги на земята. Отвън пред книжарницата картината, която майка ми поръча да нарисуват на стената преди двайсет години, беше избледняла и се лющеше.
Стомахът ми се сви от смущение и лицето ми пламна.
Какво правеше тук? Той дори не знаеше името ми.
Скрих ръцете си още по-навътре в ръкавите на огромния за фигурата ми пуловер.
– Само чуй тази част. – Дон се прокашля. – Лейди Николета повали огромния орк на леглото с цялата си сила. „Дай ми своето семе, мили мой орк“ – прочете той по-високо и Уайът повдигна вежди.
В този момент ми се искаше да умра точно тук, в книжарницата.
Дон понижи тембъра на гласа си, за да прочете думите на орка.
– Дребна човешка жено, огромният ми жезъл за удоволствия е твърде голям за тесните ти женски недра. Гигантският ми пенис ще те унищожи…
– Благодаря, Дон. – Грабнах книгата от ръцете му, отворих касата и извадих една двайсетдоларова банкнота, която книжарницата не можеше да си позволи да загуби.
Дон ококори очи, когато хвърлих парите на тезгяха.
– Не искам да ми връщаш парите.
Уайът издаде някакъв звук, който доста приличаше на похъркване от смях, но след това закри устата си с ръка. Погледът ми остана прикован в Дон.
Дон посочи с ръка лавиците в ъгъла.
– Просто смятам, че трябва да преместиш останалите книги от поредицата от секцията за фентъзи. Трябва да са при еротичните романи.
Нямахме секция за еротични романи, защото това беше книжарница в малко градче, но въпреки това кимнах усърдно. Бях готова на всичко, за да приключа този разговор.
– Разбира се, веднага ще го направя. Благодаря ти.
Дон ме погледна с крайчеца на окото си, след което си взе книгата, прибра я на сигурно място под мишницата си и излезе от книжарницата.
Без да обръщам внимание на Уайът, който стоеше все така облегнат на лавицата с вид на гръцки бог, се промъкнах към рафта, на който бяха наредени книгите за орки, и ги взех в ръцете си. Поредицата се състоеше от шест книги и предположих, че Лия – другото момиче, което работи тук – ги беше купила, мислейки, че са фентъзи романи. Пренесох ги до бюрото и ги прибрах в него. По-късно щях да им потърся място в огромната секция за романтични романи.
Уайът продължаваше да стои на мястото си. Какво искаше? Нямаше как да продължавам да се правя, че не го виждам.
Вселената явно беше чула мислите ми, защото звънчето на входната врата издаде звук и Терез влезе в книжарницата с цялата си елегантност, прелест и стил.
– Милата ми Ана – изчурулика тя и се плъзна към мен.
Терез Бошан беше най-елегантната жена, която познавах. Беше французойка, затова произнасяше името ми Ана. Тя беше чернокожа и носеше естествената си коса на къса и стилна прическа, а устните ѝ често бяха подчертани с кървавочервено червило, което стоеше прекрасно на тъмната ѝ кожа. Терез винаги се обличаше като за фотосесия. Беше инфлуенсър в социалните мрежи и различни брандове ѝ плащаха, за да пътува по света, да бъде красива и да води вълнуващ живот.
Днес беше облечена с изтъркани сини джинси с широк крачол с дължина над глезените, бяла копринена риза, завързана на възел на талията, и черни сандали. Стискаше малка черна кадифена чантичка под едната си мишница, а в другата ръка държеше хартиена подаръчна торбичка. Характерното ѝ червило блестеше от живот в занемарената ми книжарничка.
Ето, виждате ли? Семпла, елегантна, винаги на мода. Понякога се чудех как така изобщо е моя приятелка. Разликата в социалното ни положение беше от небето до земята.
Терез профуча покрай Уайът и се отправи към мен.
– Bonjour, Уайът.
Той ѝ кимна.
– Терез. – Не помръдна от мястото си, сякаш все още чакаше мен.
Можех да избягам през задната врата. Лия си беше тръгнала по-рано и вероятно, ако и аз си тръгнех, щеше да разбере намека и да излезе.
Не че не харесвах Уайът. Всички го обожаваха. Беше невъзможно човек да не го харесва.
Просто си падах по Уайът, откакто се помнех, и нямах ни най-малка представа как да разговарям с него. Беше ми почти невъзможно дори да го погледна в очите. Единствените мъже, с които се осмелявах да разговарям, бяха измислените герои от книгите, които продавах.
– Ела. – Терез ми направи знак да я последвам, при което хвърлих поглед към Уайът, който продължаваше да чака и да ни наблюдава. – Имам нещо за теб.
– За мен?
Последвах я към задното помещение на книжарницата, където имаше две сини кресла. Тези столове бяха на повече години от мен и с приятелката ми Ейвъри често се забавлявахме тук късно вечер и пиехме вино, докато ѝ пусках „Спайс Гърлс“ или ѝ показвах забавни видеоклипове на скандинавски музикални изпълнители. Живеех с баща си в малка къща на няколко пресечки от тук, а до миналата година Ейвъри живееше в един ужасен стар апартамент, който миришеше на изпотени крака, затова малкият офис на книжарницата беше мястото, където се забавлявахме.
Терез седна и ми подаде хартиената торбичка.
– Любов моя, скоро ще летя за Париж, където ще прекарам лятото, и не съм сигурна, че ще се върна навреме за рождения ти ден.
Внезапно усетих как ме облива студена пот и гърлото ми се стегна.
Трийсетият ми рожден ден беше само след два месеца, през септември.
– От „Шанел“ ме поканиха на резиденция в модната им къща. – Терез направи пауза, потупа брадичката си и присви очи. – Или май бяха „Ив Сен Лоран“. – Наклони глава. – Или „Готие“? Mon dieu. Не мога да се сетя. – Тя се засмя на себе си. – Агентът ми получава обаждания от толкова много дизайнери от висшата мода, че ми е трудно да им хвана края. – Посочи торбичката. – Отвори я.
Извадих бялата кутия, която беше в нея, и я поставих в скута си.
– Какво означава „резиденция“?
Тя въздъхна и махна с ръката си с перфектен маникюр.
– От мен се иска да си седя, докато те творят дизайнерски рокли за следващия сезон.
– Значи си нещо като тяхна муза? – казах и премигнах слисано.
Тя повдигна рамене по нейния типично френски начин.
– Нещо такова. Ана, отвори кутията.
Повдигнах капака и зяпнах.
Тя издаде звук на разочарование.
– Не ти харесва.
– Не – отговорих бързо. – Просто е...
Златистите пайети блещукаха дори на приглушената светлина, когато вдигнах роклята, внимателно хванала плата за ръкавите, сякаш щеше да ме изгори.
Това беше рокля за привлекателно момиче. Подгъвът ѝ щеше да стига до средата на бедрото. Имаше къси ръкави. Дълбоко V-образно деколте отпред. Роклята беше създадена за жена, която желае да я гледат и обожават. Беше прекрасна, в това нямаше съмнение. За някое забавно и флиртуващо, диво и възхитително момиче. За съжаление, аз не бях никое от тези неща.
Това беше рокля за момиче като Терез. Но не и рокля за мен. Аз бях срамежливата и мълчалива Хана Нилсън, момичето, чийто нос постоянно беше забит в книгите.
Терез кимна разбиращо.
– Значи вече имаш друга подобна.
Избухнах в смях.
– Не, определено нямам. – Хвърлих ѝ любопитен поглед. – Терез. Благодаря ти за подаръка, но защо си избрала да подариш блестяща златиста рокля на... – Посочих с ръка огромния вълнен пуловер, черните джинси и белите ми маратонки – бях облечена така всеки божи ден. – ...мен?
Терез се усмихна на себе си и ме огледа преценяващо.
– Бях в Сидни преди няколко седмици и когато я видях, се сетих за теб. – Облегна лакът на креслото и ме погледна. – Веднага разбрах, че е точно за теб.
– Ако облека тази рокля, всички ще ме зяпат.
Кожата ми изтръпна само при мисълта за това.
Тя повдигна едното си рамо.
– Ами нека си зяпат. Направи така, че гледката да си струва.
Очевидно Терез си беше ударила главата някъде и ме мислеше за друг човек.
– Винаги съм искала да отида в Сидни. Чувала съм, че храната там е невероятна.
– Прилича на Ванкувър, само че е по-топло и хората са много по-мили. Докато бях там, се влюбих няколко пъти.
– Имаш предвид в хора ли?
Тя кимна с ведра и замечтана усмивка.
– Oui – отвърна тя и въздъхна. – Обичам да се влюбвам. Случвало ми се толкова много пъти.
– О. Еха. Аз никога не съм се влюбвала. – Бях чела за любовта в книгите стотици пъти. Майка ми ми четеше „Гордост и предразсъдъци“, когато бях дете, а книжарницата носеше името на имението на Дарси от книгата. Обожавах да чета за любовта.
Но никога не я бях срещала. Сърцето ми заби размечтано при тази мисъл. Когато се върнах в Куинс Коув, след като завърших университета, поех ежедневното управление на книжарницата, за да може баща ми да се пенсионира. От седем години се криех в тази сумрачна книжарничка с износен мокет, клатещи се лавици и лющеща се боя.
Терез отново се потупа по брадичката.
– Oui, не е като в книжарницата ти да идват достатъчно подходящи ухажори, които да влизат с танцова стъпка – отбеляза тя и посочи към входната врата. – Хана, трябва да излезеш навън и да намериш човек, в когото да се влюбиш.
Засмях се.
– Добре. – Затворих капака на кутията и я върнах обратно в торбичката. – Благодаря ти за подаръка, Терез. Чудесен е.
Тя повдигна едната си вежда.
– Ще я носиш ли?
– Естествено – кимнах. Вероятно докато съм сама в стаята си.
Отговорът ми, изглежда, я удовлетвори, защото се изправи и ме притисна силно в прегръдката си.
– Au revoir, Хана. Ще се върна в края на септември.
– Чао. Забавлявай се в ролята на муза.
– Винаги го правя – каза тя и ми хвърли небрежна усмивка през рамо.
Последвах я и усетих ужасна тежест в стомаха си.
Уайът Роудс се беше облегнал на бюрото на касата и четеше еротичния роман с орки с лека усмивка на лицето. Обзе ме паника.
Терез излезе през вратата и звънчето на нея издаде звук, а аз се втурнах към Уайът и се опитах да измъкна книгата от ръката му, само че той я вдигна високо, така че да не мога да я стигна.
– Може ли да ми я върнеш, ако обичаш? – попитах го, опитвайки се да звуча учтиво. Въпреки това продължавах да изпитвам паника.
– Значи все пак ме виждаш. – Хвърли ми развеселен поглед, преди да започне да чете от книгата. – Юк и Грагол вкараха едновременно дебелите си чудовищни пениси в лейди Николета. Виковете ѝ от удоволствие и наслада отекваха в цялата планина…
О, боже!
– Уайът! – Протегнах отново ръка за книгата, но той се отдръпна от мен.
Повдигна високо вежди и в този момент бях достатъчно близо, за да забележа колко сиви бяха очите му.
– Даже знаеш името ми.
Извъртях очи.
– Естествено, че го знам. А сега ми дай книгата.
– Женствените недра на лейди Николета започнаха да треперят все по-силно от мощта на нейния екстаз…
Отново посегнах към книгата, при което докоснах ръката му и на практика го прегърнах откъм гърба. Пръстите ми достигнаха книгата и я измъкнах от него. Лицето ми отново беше пламнало.
Прокашлях се и върнах книгата в купчината.
– Мога ли да ти помогна с нещо?
– Тук съм заради еротичните романи с орки.
Погледнах го безизразно и той ми отвърна с ленива, развеселена усмивка. Без съмнение забелязваше каква червенина беше избила по лицето ми.
– Майка ми ме помоли да ѝ взема поръчаната книга. В момента е във Виктория, ще се върне тази вечер и иска да започне да я чете още днес. Каза ми, че си ѝ споменала, че ще пристигне тази сутрин.
Виктория беше най-близкият по-голям град, който се намираше на около три часа път с кола. Майката на Уайът – Елизабет, – която беше сърдечна и духовита жена, беше поръчала един исторически роман, който ѝ бях препоръчала миналия месец. Тиражът на романа се беше изчерпал и книгата беше поръчана директно от издателството преди няколко седмици.
Намерих книгата на лавицата зад мен, където държах специалните поръчки, и му я подадох.
– Платена е.
– Чудесно. – Погледът му се плъзна по мен, при което се почувствах почти гола.
Ето това беше разликата между популярните хора като Терез и Уайът и мен самата. Аз наблюдавах хората тайно, измежду лавиците, като им хвърлях бързи погледи, когато не гледаха към мен. Уайът и Терез се взираха открито в другите, без каквото и да било неудобство или смущение.
Той изви едното ъгълче на устните си.
– Благодаря ти, Хана.
За първи път го чувах да произнася името ми. Учехме в едно и също начално и средно училище, а сега и двамата, вече възрастни, живеехме в крайбрежното градче Куинс Коув, но той нито веднъж не беше изричал името ми. В повечето случаи той просто не ме забелязваше, защото беше навън да кара сърф, докато аз се криех в тази мухлясала стара книжарница, която майка ми беше отворила още когато съм била бебе.
Споменът за ръката му върху кръста ми се беше запечатал завинаги в съзнанието ми. Миналата година Уайът и аз бяхме на сватбата на Ейвъри. Тя се омъжи за брат му Емет. Когато подписвахме свидетелството за встъпване в брак, ръката на Уайът се плъзна към кръста ми и той ме побутна напред, като ми намигна.
Още се разтрепервах при спомена за топлината на ръката му върху кръста ми, която усещах дори през плата на роклята. Мислех си за бързата лукава усмивка, която ми хвърли, докато стоях с отворена уста.
А сега беше тук, в моята книжарница, гол до кръста, в цялата си прелест със стегнатите си мускули и влажна коса.
– Не можеш да влизаш тук гол до кръста – изтърсих. – Не е хигиенично.
Той повдигна вежда развеселено.
– Не е хигиенично?
Лицето ми започна да гори и казах първото нещо, което ми дойде на ума.
– Може в книгите да попадне твой косъм.
Какво?
– Мой косъм... може да попадне в книгите? – повтори той и стисна устни, за да прикрие усмивката си.
– Да. Косъм от гърдите.
Той избухна в смях, при което ми се прииска да потъна в грозния мокет от деветдесетте години.
– Е, в такъв случай, си тръгвам. – Обърна се и се насочи към вратата, а добре оформените мускули на гърба му се раздвижиха, докато вървеше. – Кажи ми, ако откриеш косми от гърдите ми, ще дойда да си ги взема.
Скри се зад вратата и отново можех да дишам.
Прекарах следващите няколко минути в разчистване на място за еротичните романи с орки в раздела за романтични книги. Секцията за този жанр нарастваше и заемаше повече лавици от криминалетата и трилърите. Мисълта за това ме накара да се усмихна самодоволно. Миналата година изданията в романтичния и еротичния жанр бяха постигнали двойно по-високи продажби от криминалните романи и трилърите. Романтичните романи заемаха половината от оскъдните ни продажби.
Искаше ми се да продаваме само романтична литература, но това нямаше да се хареса на баща ми. Той нямаше нищо против самите любовни романи – просто не желаеше да променя нищо в книжарницата. Тя беше на мама и ако направехме някаква промяна, това на практика означаваше да се изплюем върху гроба ѝ.
Прозвуча сигнал за получен имейл на пощата на книжарницата и събудих компютъра, за да го прочета.
Сърцето ми спря за миг.
Чекът със заплатата на Лия беше отхвърлен. Снощи нямаше достатъчно средства в сметката. Стомахът ми се сви на възел и продължи да ме стяга, докато бързах да прехвърля пари от спестовната си сметка в тази на книжарницата. Днес тя не спомена нищо за това, така че може би още не го беше забелязала. Прехвърлих ѝ сумата, молейки се да не забележи първото неуспешно плащане.
Струваше ми се, че няма да получа заплата в обозримото бъдеще.
Обзе ме разочарование и стиснах силно устни, докато обмислях финансовото ни положение. Баща ми беше собственик на сградата и съответно не плащахме ипотека или наем. Ако не бяха ниските цени на имотите в Куинс Коув през деветдесетте години, нямаше да можем да си го позволим в наши дни. Режийните разходи, заплатата на Лия, данъците и таксите на системата за плащане с кредитни карти възлизаха на сума, която надхвърляше приходите ни от продажби.
Това беше книжарницата на майка ми и аз я бях повела към дъното. Баща ми ми гласува доверие да следвам мечтата ѝ, но каквото и да правех, се оказваше недостатъчно.
Стомахът ми се сви на топка при мисълта колко много обичаше тя тази книжарница. Почина вследствие на аневризма, когато бях на шестнайсет. Случи се, докато сгъваше прането. Аз бях у една приятелка, с която подготвяхме училищен проект, а баща ми я беше намерил.
Хвърлих поглед на сините кресла, където сядах като дете, четях и слушах, докато тя сновеше из книжарницата, връчваше книги в ръцете на клиентите и говореше бързо. Обожаваше книгите, както и хората, и светеше отвътре със своя чар, блясък, енергия и духовитост.
Майка ми беше душата на компанията. Постоянно организираше събития тук, в книжарницата, просто за разнообразие. Просто защото можеше да го прави.
Усмихнах се на себе си при този спомен.
Един ден ще откриеш истинската любов, също като Мистър Дарси, казваше ми, а очите ѝ блесваха от вълнение.
Погледът ми се отмести към бялата подаръчна торбичка, която продължаваше да седи върху синьото кресло. В книжарницата нямаше клиенти, затова отидох до нея, взех я, поставих я на бюрото, отворих кутията и отново извадих роклята.
Беше ослепителна.
Майка ми със сигурност би носила такава рокля.
А какво ли щеше да стане, ако можеше да ме види сега, как се криех в книжарницата, оставях я да затъне и пропилявах живота си? Щеше да е ужасно разочарована.
Въздъхнах тежко, докато прехвърлях тази болезнена мисъл в съзнанието си.
Какво щеше да стори тя в тази ситуация? Щеше да направи всичко по силите си, за да изправи книжарницата на крака. Освен това щеше да излезе навън и да намери човек, в когото да се влюби.
Когато е била на трийсет, майка ми вече е имала всичко – спътник в живота, мен, бизнес, който обожаваше, и прекрасен живот. Книжарницата беше нейна и баща ми ми я повери.
Не можех да разочаровам и двамата, въпреки че нея вече я нямаше. Трябваше да намеря начин книжарницата да изплува.
Глава 2
ХАНА
– Прибрах се – извиках, след като влязох през входната врата на малката къща, която деляхме с баща ми.
– Здравей, миличка.
Той беше седнал в любимото си кресло в дневната и четеше последния роман на Джон Гришам.
– Как беше днес в книжарницата?
Отправих му лека усмивка, докато събувах обувките си.
– Терез намина да ме види.
Не забеляза, че не отговорих на въпроса му.
– Хубаво.
– Ще отида да довърша административната работа.
Влязох в спалнята си и плъзнах бялата подаръчна торбичка от Терез възможно най-навътре под леглото.
След това седнах на бюрото си, отворих лаптопа и отчетох продажбите за деня.
Общо четири на брой.
Днес не бяхме покрили дори заплатата на Лия. Въздъхнах и погледнах през прозореца към дърветата зад къщата ни. Още един месец на червено. Така ставаха общо единайсет. Единайсет поредни месеца, през които губехме пари. Замислих се за книжарницата по начина, по който Уайът я бе видял днес – със захабения грозен мокет, избледнелите тапети и натрупаните навсякъде книги.
Трудно щеше да оцелее още дълго в малкото ни градче. Тревогата взе връх над мен. Беше въпрос на време спестяванията ми да свършат и баща ми да разбере как върви книжарницата в действителност.
Именно такава я искаше тя, казваше той всеки път, когато намеквах, че можем да увеличим продажбите, ако въведем някои промени. Майка ти вложи всичко в тази книжарница.
Тонът му даваше ясно да се разбере, че всяка промяна щеше да означава, че изтриваме спомена за нея.
Не бяхме променяли нищо в книжарницата от деня, в който тя почина. По стените висяха същите картини. Подът беше все така покрит с прашния кафяв мокет. Лавиците стояха там, където бяха монтирани преди години. Дори и уебсайтът ни беше от деветдесетте. Това, че страницата ни беше толкова стара, беше една от шегите на майка ми, когато бях тийнейджър. По онова време, така или иначе, никой не я използваше.
Само че оттогава минаха четиринайсет години. Сега хората постоянно използваха интернет.
Отворих браузъра на лаптопа си и въведох адреса. Страницата се зареди и се чу тиха викторианска мелодия, която звучеше като излязла от деветнайсети век. Появи се текстът Книжарница „Пембърли“ над снимка на майка ми на касата, заобиколена от книги и усмихната до уши.
Въздъхнах тежко. Беше красива и тази нейна усмивка непогрешимо показваше, че това да има собствена книжарница, беше мечтата ѝ.
А сега аз я завличах към дъното.
Затворих лаптопа и изпъдих образа от съзнанието си.
Половин час по-късно таймерът на фурната изсвири и извадих от нея тава с печени зеленчуци и нахут.
– Мирише вкусно.
Баща ми влезе в кухнята. Бях приготвила това, което вечеряхме почти всяка вечер, преди всеки от нас да вземе книгата си и да седне да чете в дневната.
– Татко? – Оставих тавата върху котлоните и извадих две чинии.
– Мхм? – Той отвори чекмеджето с приборите и извади вилици и ножове.
– Мислех си нещо... – казах, без да отлепям поглед от храната, докато я прехвърлях в двете чинии. – Има доста добри профили на книжарници в социалните мрежи. Правят хубави снимки, препоръчват книги и като цяло са безплатен начин за реклама. – Той замълча и го погледнах крадешком. – Всички книжарници имат такива профили – продължих, докато поставях чиниите на масата.
Той въздъхна и седна срещу мен. Усмихна ми се тъжно и напрегнато.
– Миличка...
Тази дума беше достатъчна, за да се досетя какво щеше да каже. Стомахът ми се сви.
– Мисля, че това ще помогне да увеличим продажбите.
Лицето му се изопна.
– Вече сме водили този разговор. Чарът на „Пембърли“ се крие в това, че не правим нещата като всички останали. – Размаха ръка с вилицата си. – Ами онези големи вериги магазини с флуоресцентното си осветление и ескалатори? Знаеш ли какво продават?
Положих усилия да не извъртя очи.
– Шалове.
– Шалове – повтори той и очите му се изцъклиха. – Свещи. А знаеш ли още какво дочух, че продават?
Изчаках да продължи.
Баща ми се огледа в кухнята, сякаш тук имаше хора, които можеха да го чуят.
– Лични неща.
Намръщих се.
– Какъв тип лични неща?
Лицето му започна да почервенява. Той се прокашля.
– Мири Янг ми каза, че е видяла вибратор. – Произнесе думата едва-едва.
Стиснах устни, за да не се разсмея.
– Защо Мири Янг ти е говорила за вибратори?
Той поклати глава.
– Ние нямаме за цел да ставаме като онези големи вериги магазини, Хана. Книжарница „Пембърли“ има свой собствен чар на семеен бизнес. Именно такава я харесваше майка ти.
Е, ето че се случи отново. Нямаше как да оспоря това, нали? Всеки път, когато исках да подобря нещо в книжарницата, той използваше този последен коз. Именно такава я харесваше майка ти. Почти чувах как ми затръшва вратата. Книжарницата не беше моя, а на баща ми и майка ми, а аз просто работех там. Не беше моето място.
Отворих уста, за да му отвърна, да му кажа как трябва да опитаме нещо ново, но гърлото ми се стегна и също толкова бързо я затворих. Не ме биваше много в споровете.
– Отдавна не си влизал в книжарницата.
Погледът му стоеше прикован за чинията, а на челото му се появи бръчка. Той поклати глава.
– В последно време съм зает. – Взе си хапка броколи и размаха вилицата си към мен. – Зная, че се справяш и мога да разчитам на теб.
Прехапах устни, за да спра напиращите в мен думи. Зает? Не беше влизал в книжарницата от доста време, защото призракът на майка ми витаеше във всяко ъгълче.
Усетих безпокойство в стомаха си и забодох парче печен ямс. Всяка вечер се прибирах вкъщи и вечерях на масата с баща ми. След това всеки от нас четеше книгата си на канапетата в дневната, всеки със собствената си чаша чай. Той пиеше „Ърл Грей“, а аз – чай от мента. В десет часӚ той се прозяваше, целуваше ме по челото и си лягаше, а в единайсет аз си обличах пижамата, след което също си лягах.
Всяка вечер беше една и съща и щеше да продължи да е така до края на живота ми. През последните седем години, откакто се върнах след завършването на университета, носех едни и същи дрехи, ядях една и съща храна и ходех до книжарницата почти всеки ден. Косата ми беше все така дълга, права и руса и често я носех вързана на конска опашка. Когато преди няколко години очилата ми се счупиха, си купих същия модел.
Нищо не се беше променило – нито в книжарницата, нито в мен самата. Усетих стягане в гърдите при тази мисъл. Така ли щеше да протече останалата част от живота ми?
Не, нямаше, осъзнах внезапно, защото книжарницата нямаше да оцелее задълго, ако нещата продължаваха по същия начин. Отново ме обзе паника.
– Забравих да ти кажа – поде баща ми, докато се изправяше и отнасяше празните чинии към съдомиялната машина. – Чичо ти Рик има нужда някой да наглежда къщата му през лятото, затова ще отида там за известно време. Не може да разчита на съседа си за това, защото е продал имота си.
Чичо ми живееше в Солтспринг – малко островче по крайбрежието на Ванкувър. Всяко лято той излизаше да плава с лодка край брега на Британска Колумбия, докато съседът му се грижеше за къщата му. Имаше няколко кози и котки, които някой трябваше да храни всеки ден.
– Значи няма да те има цяло лято? – казах и премигнах зад очилата си. – Това е доста време. – Никога досега не беше отсъствал толкова дълго. Щях да остана сама вкъщи цяло лято.
По лицето му се изписа тревога.
– Ще можеш ли да се справиш сама тук?
Насилих се да се засмея.
– Разбира се. Все пак съм възрастен човек.
Малко по-късно се хвърлих по лице на леглото в стаята ми. Усещах присъствието на роклята, въпреки че беше избутана в най-тъмния ъгъл под леглото.
Две минути по-късно вече изпъвах ръка зад рамото си, за да я закопчая, след което се обърнах, за да се погледна в огледалото. Терез беше уцелила точния размер и роклята ме обгръщаше на точните места.
Обличането ѝ обаче ми се стори като някаква шега. Подобна на случаите, когато хората слагаха очила за възрастни на някое бебе и после всички дружно се смееха.
Ето ме тук, почти на трийсет години, а нямах нито едно нещо, с което да се похваля. Все още живеех с баща си, не бях постигнала нищо и никога не се бях влюбвала. Никога не ми се беше случвало да си имам приятел. Не бях ходила в Европа, Австралия или Ню Йорк, за разлика от героите в книгите, които четях.
Някой ден ще откриеш истинската любов, Хана-банана, казваше всеки път майка ми, точно в тази стая, обикновено държейки книга в ръка. Помня топлата ѝ усмивка, докато ме завиваше. Ще намериш човека, който ще те кара да се чувстваш невероятно, и ще се чудиш къде ли се е крил през цялото това време.
А всъщност аз бях тази, която се криеше. Любовта на живота ми никога нямаше да ме открие зад купчините книги в прашната стара книжарница.
На раклата ми седеше снимка на мен и Ейвъри на сватбата ѝ. Усмихвахме се една на друга, а тя светеше от щастие. Миналата година Емет убеди Ейвъри да се престори на негова годеница, тъй като се беше кандидатирал за кмет. Дойде в книжарницата ми и ме помоли да му помогна да избере пръстен. Само че огромното внимание, което вложи в намирането на идеалния годежен пръстен, показваше, че за него нямаше нищо престорено в това. В деня на сватбата им Ейвъри и Емет не можеха да откъснат очи един от друг. Все още беше така. Бях свидетел как тя се влюби в него, как двамата се превърнаха в най-важните един за друг хора.
И аз исках същото за себе си.
Усетих тежест в стомаха си.
Майка ми нямаше да е доволна от мен. Скръстих ръце пред гърдите си при спомена за нейния устрем, за нейната страст и вълнение от работата в книжарницата. Ако беше тук, щеше да стане свидетел на жалкия ми безрадостен живот и щеше да потръпне от разочарование или дори по-лошо – от срам.
Огледах роклята и прокарах пръсти по неравните пайети. Исках да съм достойна за тази рокля. И книжарницата отново да заработи на печалба. Както и да намеря някого, в когото да се влюбя.
Втренчих се за миг в отражението си, след което отворих едно чекмедже и извадих лист хартия и химикалка.
Преди 30:
1. Да спася моята затъваща книжарница.
След като баща ми упорстваше книжарницата да си остане в деветдесетте години, щеше да се наложи да проявя въображение.
2. Да открия истинската любов.
Потреперих от баналността на тези думи. Никой никога нямаше да види този списък.
Отново погледнах отражението си. Пайетите отразяваха малки лъчи светлина по стените на стаята ми.
3. Да се превърна в популярно момиче.
Бляскавата рокля беше създадена за такова. Ако исках да намеря истинската любов, трябваше да си покажа носа навън и да я спечеля. Не можех да продължавам да си седя в книжарницата, да нося скучни пуловери и да чакам той да се появи.
Беше глупаво от моя страна.
Хрумна ми една мисъл и повдигнах вежда.
Уайът познаваше привлекателни момичета. Той не ходеше по срещи, но няколко пъти го бях засичала с различни жени и всички те бяха зашеметяващо красиви. Бяха като излезли от списание – с блестящи коси, идеален грим и стилни дрехи. Популярни.
През съзнанието ми проблесна споменът за него в книжарницата ми по-рано днес. Популярните хора привличаха себеподобни. Това беше общоизвестен факт. Що се отнасяше до Уайът, момичетата припадаха по него.
Странно, че на него сякаш му беше все едно. Интересуваше се само от карането на сърф.
Именно затова жените го желаеха още повече. Намръщих се и присвих очи. Струваше ми се, че тук се криеше ключът.
Захапах устната си, след което написах последната точка от списъка.
4. Да накарам мама да се гордее с мен.
В гърлото ми заседна буца и премигнах, за да прогоня сълзите. Ето. Казах го. Знаех, че ако можеше да види как живея, щеше да ѝ се иска да бях постигнала повече.
Добре, достатъчно с мрачните мисли. Облякох пижамата си, посегнах към лаптопа на бюрото, отворих го и си пуснах видеоклип на песен на скандинавски изпълнител.
След като изгледах няколко, вече не усещах такова напрежение в стомаха и се настаних удобно в леглото. Ухилих се, докато гледах клипа на една от любимите ми изпълнителки на европейски поп – Тула. Тя беше дребничка жена с много коса и огромни очи. В този видеоклип беше облечена като русалка, кацнала на една скала с люспестата си опашка, докато навиваше кичури от зелената си перука около пръстите си и пееше на фински. Зад нея в океана бяха застанали мускулести тритони, които танцуваха и се поклащаха в ритъма на музиката. Някои държаха тризъбец, а други бяха наметнали риболовни мрежи като пелерини.
Господи, обожавах европейския поп.
Последва кадър в близък план на един от тритоните, при което едва не паднах от леглото.
Зяпах с отворена уста, докато Уайът Роудс се поклащаше във въздуха зад Тула.
Очите ми станаха като палачинки, докато оглеждах същите мускули, които бях видяла по-рано този следобед в книжарницата. Само че сега тези мускули бяха покрити със сребриста боя и върху тях бяха залепени декоративни люспи.
О, боже!
Този тритон беше Уайът. Бях сигурна в това. Това беше неговата неподдържана руса коса, сресана назад и оцветена в сребристо, стегнатите му мускули и неговата ленива, уверена и разтапяща усмивка.
Изгледах видеоклипа шест пъти, за да се уверя в това, като в мен се редуваше ужас и смях.
Нямаше начин Ейвъри да го е видяла. Тя знаеше, че харесвам европейски поп, а не ми го беше споменала, което означаваше, че не знаеше за това. Следователно и Емет не беше наясно.
Значи никой не знаеше.
Хм.
Очите ми се присвиха към екрана. Уайът въртеше тризъбеца във въздуха, при което изхърках от напушилия ме смях.
В градчето не беше тайна, че целият живот на Уайът се въртеше около карането на сърф и това осмисляше съществуването му. Почти всеки ден беше навън с дъската си за сърф, независимо колко студена или бурна беше водата. Всички знаеха за мечтата му да започне да се занимава професионално със спорта, а Ейвъри беше споменала, че се опитва да си намери спонсор сред някоя от големите марки за аксесоари за сърф.
Кожата ми потръпна от очакване и безпокойство. Уайът знаеше всичко за популярните момичета, което щеше да ми е от полза, а сега разполагах с компромат за него.
Можех да помоля Ейвъри да ми помогне да стана популярна, но тя не беше като мен. Тя беше уверена. Нямаше да ме разбере. Не беше обсебена от желание да се влюби, преди да срещне Емет. Дори активно избягваше това да се случи. Освен това щеше да ми каже просто да бъда себе си.
Бях изгубила вече цяло десетилетие от живота си да бъда себе си и не бях стигнала доникъде. Не, определено нямаше да искам помощ от Ейвъри.
Уайът обаче беше идеален за тази цел. Притежаваше всички необходими качества. Малко си падах по него, но той беше последният мъж на света, в когото някога бих се влюбила. Мъжът на мечтите ми беше симпатичен, галантен, мил и преди всичко, обожаваше книгите и Куинс Коув. Уайът щеше да напусне града в момента, в който си намереше спонсор.
Най-важното от всичко беше, че разполагах с нещо, което Уайът едва ли желае да се разчуе.
А по въпроса с извеждането на книжарницата на печалба можех да се справя и сама. Онова с истинската любов щеше да ми се случи, след като се превърнех в привлекателно момиче като Терез. Самата тя го беше казала в книжарницата: Влюбвала съм се толкова много пъти.
Усетих пулса в ушите си, вдишах дълбоко и прехапах устна. Не исках да му преча да си намери спонсор, така че нямаше да покажа видеоклипа на никого, просто щях да го използвам, за да го убедя да ми помогне.
Уайът Роудс щеше да ме научи как да стана популярна.