ГЛАВА 1
Това беше същинско сватбено парти от ада. Кристалните полилеи със златни листа и акрите италиански мрамор в бал-ната зала с голяма тераса не можеха да прикрият хаоса, който цареше в този миг. Франки виждаше всичко от горния балкон, ограждащ хотелската бална зала.
Шаферите, облечени в „Армани“ и „Бриони“, бяха бивши колежанчета от някое братство, обречени да прекарат остатъка от живота си в спомени за отминалите славни дни. Семейст-вата им имаха достатъчно пари, че да могат да се измъкнат от всякакви по-сериозни проблеми.
Шаферките бяха още по-зле. Всички се опитваха да си осигурят съпруг номер две или три в случая на Тафани. Търсеха мъже с изгоден предбрачен договор и яхта в Сен Тропе.
Пълен цирк според Франки. Но би направила почти всичко за булката, най-добрата ѝ приятелка, включително да присъства на този страшен цирк, тоест сватба, струваща 350 000 долара. Прю и Чип бяха златната двойка на „Ъпър Уест Сайд“. Двамата бяха заедно в колежа, а после отново се намериха. Франки се радваше, че е част от екстравагантния им и специален важен ден.
Ако можеше да се съди по това годежно парти колко невероятна щеше да бъде сватбата им с екзотична дестинация, Франки не беше сигурна как едно бедно, саркастично момиче от Бруклин с непокорна коса ще се справи в отбраното общес-тво на празненството в Барбадос. Но щеше да се постарае заради Прю.
Пък и така имаше възможност да точи лиги по кума. Грабна чаша шампанско от таблата на преминаваща сервитьорка и ѝ намигна, а тя се присъедини към нея на перилата. Погледна към Ейдън Килборн, който беше в другия край на залата. Безупречен, дистанциран и болезнено красив.
– Не мога да повярвам, че получихме тази работа – прошепна Джана, сервитьорката. – Никога не съм си представяла, че ще видя най-желания ерген в Манхатън на живо, а още по-малко, че ще му сервирам шампанско!
– Просто гледай да не го разлееш върху него, Джан – предупреди я Франки.
– Тоест да не правя като теб – ухили се Джана.
Франки сви рамене.
– Онзи тип ме хвана за задника. Какво се очакваше да нап-равя? Да не изтърва подноса с канапета в скута му ли?
– Ти си моят герой – въздъхна Джана.
– Да, да. Сега се връщай долу, преди да са започнали да изтрезняват. И кажи на Хансен да се разкара по-далеч от дамската тоалетна. Няма да получи никакви телефонни номера тази вечер.
Джана изкозирува на шега.
– Заемам се, шефе.
Франки загледа как Джана пъргаво забърза надолу по стълбите, като крепеше таблата си. В мига, в който Прю и Чип обявиха годежа си, Франки си беше намерила втора работа в една кетъринг фирма, тъй като осъзнаваше цената на това да си в компанията на привилегированите. Нямаше да позволи на Прю да плаща за шаферската ѝ рокля или самолетните ѝ билети, въпреки че ѝ беше предложила. Франки бе решена да се помотае с елита поне веднъж, без да се чувства като благотворителна кауза, дори и след това да фалираше.
Прокара ръка по роклята си марка „Марчиса“, модел отпреди два сезона. С Прю я бяха намерили в един първокласен магазин във „Вилидж“. Трудно намираше модни дрехи, които да пасват на извивките ѝ. Прю и другите шаферки изглеждаха като кльощави нимфи. Всички руси, слаби и с чашки В. Е, освен Кресида. Нейната чашка беше двойно Д и гърдите ѝ преливаха от деколтето на роклята ѝ на „Марк Джейкъбс“ с размер XS. Тази жена или беше благословена с невероятни гени, или гърдите ѝ бяха фалшиви. Но без да ги стисне в шепи, Франки нямаше как да е сигурна.
Като говорим за добри гени… Франки отново насочи вниманието си към мъжа в смокинг с бяло сако. Беше пъхнал една ръка в джоба си, заел онази безгрижна непринудена поза, вродена на богаташите.
На четиресетгодишна възраст Ейдън беше ергенът еднорог на Манхатън. Никога не се беше женил. Около него постоянно се въртяха красиви жени, като най-дългата му връзка беше продължила почти цели три месеца. Той рядко се усмихваше, за разлика от останалите, лепващи по лицата си фалшивите усмивки тип „радвам се да те видя“. В разгара на купона изглеждаше така, сякаш той се чувства също толкова некомфортно, колкото и тя.
Прюит помаха на Франки от центъра на тълпата. Налагаше се да изпълни дълга си на кума. Франки на свой ред си лепна една усмивка и слезе по стълбите, за да се присъедини към партито. Проби си път между тапицираните златни столове и драпираните с покривки цвят слонова кост коктейлни масички. Интересно колко добре миришеха богаташите. Сякаш от порите им се излъчваше тежък, но фин аромат.
– Изглеждаш невероятно, Франки – каза ѝ Прю, докато я целуваше два пъти по бузите и стисна ръката ѝ.
– Аз ли? А ти поглеждала ли си се в огледалото днес? Като супермодел си.
– Направо ще я изпапкам – намеси се Чип, младоженецът, и целуна бъдещата си булка.
Двамата засияха един срещу друг. Франки се почувства, сякаш се натрапва.
– Е, трябва да се връщам…
– Не, не. Първо трябва да се запознаеш с Ейдън – рече Прю, връщайки погледа си на нея.
В същия миг като по команда Чип помаха на въпросния.
– Няма проблем, може и на церемонията – отговори Франки.
– Франки не харесва хората от висшето общество – прошепна драматично Прю на Чип.
Чип приятелски обгърна с ръка раменете на Франки.
– Добре че е направила изключение за нас. Няма по-изтънчени от двама ни.
Франческа се засмя.
– Трябваше да го напишете в сватбените си покани.
Сервитьорът Хансен се приближи с поднос кростини с телешко. Чип грабна една, излапа я на една хапка и примижа от удоволствие.
– Ммм, Франки, задължени сме ти за препоръката за кетъринга. Всичко е много вкусно.
Франки улови погледа на Хансен и кимна към бащата на Прю, който се мръщеше в ъгъла. Все още не беше преглътнал факта, че Чипър Рандолф Трети беше зарязал безцеремонно малкото му момиченце в месеците след дипломирането, когато дъщеря му очакваше да получи годежен пръстен. Но покриваше сметката за празненството, така че Франки искаше да се увери, че стомахът му е пълен, за да предотврати избухване, причинено от комбинацията на гняв и глад.
– Чип. Прю.
Гласът беше цяла октава по-дълбок от този на Чип. Интелигентен и уверен. На Франки ѝ идеше да го накара да прочете списъка ѝ за пазар, който държеше в чантичката си, само за да го чуе как произнася „едамаме“.
– Ейдън! – Доброто възпитание у Чип веднага се прояви и той се обърна към най-добрия си приятел, за да го представи. – Франки, това е Ейдън Килборн, моят кум. Ейдън, това е Франческа Барански, кумата.
– Франки – изрече Ейдън, докато протягаше ръка. – Необичайно име.
Франки се здрависа с него.
– Сред шаферките има Тафани и Давънпорт, но смяташ, че моето име е необичайно?
Вече хладното му изражение се охлади с още няколко градуса. Очевидно не беше свикнал да го поучава от някое по-нис-ше същество.
– Просто отбелязах.
– Прозвуча като осъдителен коментар – обори го тя.
– Понякога няма как да не се даде такъв.
Тя все още държеше дланта му в своята и го стисна по-силно в раздразнението си. Той също стисна дланта ѝ на свой ред и Франки пусна ръката му безцеремонно.
– Та, Ейдън – заговори весело Прю. – Запознах се с Франческа през първия семестър в Нюйоркския университет. Тя е гениална – имаше пълна стипендия – и завърши цял семестър по-рано с оценка 4.0. Освен това Франческа работи на непълно работно време за благотворителна организация, докато учеше за магистър по бизнес администрация.
Франки стрелна с поглед Прю. Нямаше нужда най-добрата ѝ приятелка да се опитва да я издигне в очите на този гаден снобар.
– Ейдън е главен оперативен директор на семейния бизнес. Сливания и придобивания – добави Чип. – Не помня какъв беше общият му успех в „Йейл“. Но не беше толкова добър като твоя, Франки.
Тя беше напът да се извини и да си намери нов поднос с шампанско, но тогава диджеят смени песента. При първите так-тове на Uptown Funk половината от манхатънския елит се затича към дансинга, все едно бяха съобщили, че са пуснали нова чанта „Бъркин“.
Прю сграбчи ръката ѝ.
– Това е нашата песен! – изпищя. – Хайде!
Франки позволи на Прю да я повлече към дансинга. Плъзнаха се с лекота в хореографията, която си бяха измислили преди две години, след като Франки отново се беше разочаровала от една приключила връзка. Тогава бяха изгълтали цели две пици с три бутилки вино и прекараха остатъка от вечерта в създаването на идеалния танц, включващ тресене на задните части.
– Не можах да разбера дали се карате, или флиртувате – извика Прю, за да надвика музиката.
– Да флиртуваме? Шегуваш се, нали? Аз съм далеч от неговото ниво.
ГЛАВА 2
Ейдън вече имаше главоболие, докато успее да прекоси мраморния под на Риджънси Хотел, притежание на семейството на булката. И знаеше, че то ще се влоши още повече след цяла вечер в компанията на шафери от братството и половин дузина хора, опитващи се да го оженят, да го накарат да инвестира в техен проект или да си изпросят някой безплатен съвет.
Но това беше цената, която плащаше за привилегиите си. Подаде празната си чаша от шампанско на минаващ наблизо сервитьор и му се прииска да пийне малко скоч. Но да пие, за да прогони главоболието си, не беше добра идея.
– Ами Марго? – попита Чип, сочейки с брадичка към една висока и доста кльощава блондинка, приличаща на модел. Носеше златна рокля с цепка, стигаща почти до брадичката ѝ. Беше изпипана до съвършенство, с безупречни прическа и грим. Никога не се хранеше или усмихваше пред хора.
– В никакъв случай. Изглежда, все едно ще е като ледено кубче в леглото. – Откакто Чип беше открил щастието в лицето на Прюит, прие за своя мисия да намери избраница и за най-добрия си приятел Ейдън.
– Да, ужасна е – съгласи се Чип. – Но Прю беше нейна кума, така че… – После трепна. – Ще ти направя услуга и ще прескоча Тафани.
– Благодаря – отвърна сухо Ейдън. Въпросната жена се преименува на Тафани, след като нейна втора братовчедка кръсти бебето си Тифани. Беше типичната купонджийка. Не минаваше и седмица, без да я изтипосат в клюкарските блогове как излага на показ чатала си, носейки рокли, които бяха толкова къси, че можеха да се нарекат ризи, и как пада от джиповете на разни рокзвезди пред различни клубове.
– Тогава какво ще кажеш за Кресида? – предложи Чип, сочейки с чашата си към поредната блондинка. Гърдите ѝ не можеха да бъдат удържани от модния ѝ корсет. Но иначе беше като скелет с тен. Мръщеше се свирепо и крачеше напред-назад, докато крещеше на немски по мобилния си телефон.
– Изглежда приятна – отбеляза саркастично Ейдън.
– Изглежда, сякаш ще ти отреже топките и после ще ти иска откуп за тях – отвърна весело Чип.
– Ами Франки? – попита Ейдън. Играта започваше да му харесва. Хвърли поглед към дансинга. Косата ѝ беше тъмна, гъста и падаше на тежки къдрици. Тялото ѝ беше със сочни извивки, подчертани от обикновената ѝ златиста тясна рокля. Голямата ѝ уста беше извита в щедра усмивка, докато се смееше на нещо, казано от Прюит.
– О, тя е прекалено добра за теб – рече приятелят му. – Умна и саркастична. Ще трябва доста да се потрудиш.
– Виждам какво се опитваш да направиш – отговори Ейдън. Повика един сервитьор и си поръча уиски „Макалън“. Едно нямаше да навреди. Можеше дори малко да помогне.
– Какво правя? Опитвам се да те спася от жена, която очевидно не е твой тип.
– А какъв е моят тип? – попита Ейдън, като вече съжаляваше за въпроса.
– Висока и болезнено слаба. Не се усмихва и не говори прекалено много. Някоя, която иска да те добави в портфолиото си с мъже, с които е спала, за да стане по-привлекателна за следващия си потенциален съпруг.
– Това не е непременно моят тип. Просто този вид жени не се обиждат от уговорката ни.
– Франки няма да е съгласна – предположи Чип. – Но също така мисля, че ще те накара да съжаляваш за известно време. Тя е огън момиче, Ейдън.
Ейдън я наблюдаваше, докато танцуваше заедно с Прюит. Движеше се като богиня и изкушаваше смъртните с греховното си тяло. Според неговия опит жените обикновено подчертаваха своята привлекателност или на масата за хранене, или в спалнята. А Франческа определено беше от вторите.
Обърна се с гръб към дансинга.
– Кога ще се откажеш от опитите си да ме завлечеш в моногамния рай? – попита той Чип.
Приятелят му се ухили.
– Когато намериш някоя, която те кара да се чувстваш, както аз се чувствам с Прю.
– Аз съм от семейство Килборн. Не ни е възможно да изпитваме чувства. Правим само изгодни сливания.
– Тъжно изказване – каза Чип и го потупа по рамото.
Сервитьорката, дребно момиче с морскосин кичур в тъмната си коса, се приближи забързано. Стискаше чаша със скоч в ръката си.
– Заповядайте, господин Килборн – прошепна тя, останала без въздух.
– Благодаря… Джана – отвърна той, след като погледна бързо значката с името ѝ.
Ченето на момичето увисна, след което се отдалечи с блясък в очите.
– Ето, виждаш ли. Защо не използваш малко от този чар върху Франки?
– Не се интересувам от…
– Забавна, умна и секси жена? – допълни Чип.
– Толкова наперена и крещяща жена – поправи го Ейдън. – Танцува така, сякаш има опит на пилон. И сигурно ще го приеме като комплимент.
– Не, няма – обади се един дрезгав глас зад него.
По дяволите!
Чип, винаги стремящ се да разсее напрежението, се усмихна невинно.
– Франки! Ейдън не видя, че идваш – натърти той.
– Ейдън не ми прилича на някого, който забелязва хората под определена данъчна категория. Защо да си губи времето? – отвърна Франческа.
Не се поколеба да го погледне в очите. Не, използва синьо-зелените си очи, за да пробие дупка в него. Беше се държал като гадняр. Обикновено внимаваше много повече, когато изказваше на глас мнението си, когато някой можеше да го чуе и да разтълкува погрешно думите му. Сега обвиняваше главоболието и трите чаши шампанско на гладно.
– Прю пита дали ще ѝ занесеш питие и ще я спасиш от близнаците Данби. Приклещили са я в един ъгъл до стълбите – каза Франки на Чип и посочи към срещуположния ъгъл на залата.
– Извинете ме, трябва да отида да спася годеницата си. Без кръвопролития, моля – нареди Чип, размахвайки строго пръст към Франки.
– Не обещавам нищо – извика тя след него. После се обърна към Ейдън със святкащи гневно очи. – Моля да ме извиниш – и хич не ми пука дали ще го направиш, – но не искам да прекарам вечерта си, гледайки твоето лице.
Франки се завъртя на пета и заметна коса през рамо, спускайки я като завеса между тях.
– Почакай малко – рече тихо Ейдън, сключвайки пръсти около китката ѝ.
– Ръцете долу, Килборн, или ще си Дедборн, когато прик-люча с теб.
Той пусна ръката ѝ, но ѝ препречи пътя.
– Позволи ми да се извиня.
– Да ти позволя? – Франческа скръсти ръце. – Виж, сигурна съм, че си свикнал да говориш със слугите си така, но един съвет – недей да изискваш от някого да изслушва жалкото ти извинение. Ясно ли ти е?
Тъпа болка туптеше в слепоочията му. Никой не му говореше така. Дори и най-старите му приятели.
– Моля, позволи ми да се извиня – настоя той и стисна зъби. Хвана я за лакътя и я поведе към една ниша зад тежка златна завеса.
Тъмнината притъпи малко болката в главата му и той притисна основата на носа си с желанието и останалата болка да си отиде.
– Защо да не спестя време и на двама ни? – предложи Франки. – Ти няма да се занимаваш да ми се извиняваш, защото и двамата знаем, че си роден да бъдеш задник, а аз няма да се преструвам, че ти прощавам, защото не ми пука какво мислиш за мен. Става ли?
Ейдън седна на кремавия копринен диван. Тъпото туптене караше стомаха му да се свива.
– Виж, не се представям по най-добрия начин, за което се извинявам.
– „Извинявам се“ не звучи толкова искрено, колкото „Съжалявам“. Главоболие ли имаш?
Внезапната промяна в разговора му причини световъртеж. Той затвори очи и кимна.
– Мигрена? – настоя тя.
– Може би – сви рамене той.
Тя измърмори нещо, а после той отвори очи и видя как рови в чантичката си.
– Ето. С рецепта са – каза и му подаде две хапчета.
– И ти ли получаваш мигрени?
– Не, но Прю да, когато е стресирана. Не исках да ѝ се пов-ръща, докато се опитва да изкара годежното си парти.
– Това е много мило и предвидливо от твоя страна.
– Аз съм кумата, това ми е работата. А сега ги изпий като добро момче.
Той надигна чашата си, но тя го спря, като задържа ръката му.
– Не ставай глупав, алкохолът само ще влоши нещата. – Взе чашата му и промуши глава зад завесата.
Чу я как изсвирва тихо с уста и след миг благодареше на някого по име и подаваше на Ейдън чаша с леденостудена вода.
– Познаваш персонала? – попита той, колкото да поддържа разговора, докато преглъщаше таблетките.
– Аз съм от персонала. Това е втората ми работа. Но днес почивам. – Каза го, сякаш го предизвикваше да коментира. – Искаш ли да ти повикам Юбер? – предложи внезапно.
– С кола съм.
– Ама разбира се.
– Защо се държа мило с мен? – попита Ейдън, докато потриваше слепоочието си.
– Може би за да ти натрия носа, че си гадняр. И може би току-що съм ти дала две противозачатъчни хапчета вместо болкоуспокояващи само за да видя как страдаш.
– Може би съм си го заслужил.
Завесата помръдна и сервитьорката със синята коса промуши глава при тях.
– Ето газирано безалкохолно – прошепна. Ококори очи, когато забеляза Ейдън, и се отдръпна от нишата.
– Притеснява се, когато съм наблизо – отбеляза Ейдън, след като тя си тръгна.
– Добре че си красив и богат, защото характерът ти определено не ти печели точки. Ето, изпий това. Кофеинът ще помогне – каза Франки.
Той изпи безалкохолното и отпусна глава на облегалката на дивана.
– Благодаря.
Грижеше се за него, след като той беше предположил, че има опит като стриптийзьорка. Наистина беше гадняр. Зачуди се кога се е превърнал в такъв.
Тя взе чашата от ръката му.
– Остани тук, докато подейства – нареди и се обърна към завесата.
– Къде отиваш?
– Връщам се на партито, за да мога да разкърша стриптийзьорския си задник пред всички онези готини ергени.
– Съжалявам, че ще го пропусна.
– Млъквай, Килборн.
ГЛАВА 3
Самолетът тупна като камък на пистата и всички пътници се залюляха напред-назад заради силно натиснатите спирачки. Франки седеше на средната седалка и не можеше да види много от тропическия рай отвън. Беше натъпкана между един тип, който смърдеше, сякаш не се е къпал от четири дни, и един дребен старец, който спа с глава на рамото ѝ в продължение на час.
Имаше нужда да се изпишка и в този миг би убила за един сандвич с печено говеждо месо, но поне полетът беше приключил. Сега ѝ оставаше само да мине през митническите и имиграционните служби на летището. След час, най-много два щеше да е потопила пръстите на краката си в белия фин пясък и щеше да държи нещо за пиене и въпросния сандвич в ръка.
Франки изчака възрастния нарколептик да се изправи и пос-ле се измъкна на пътеката до него, за да му помогне с ръчния багаж.
Тя влачеше собственото си куфарче, благодарна, че Прю беше настояла да вземе шаферските ѝ рокли на самолета на баща ѝ. Останалите гости бяха пристигнали на частни самолети, които бяха наели заедно.
Франки се заклатушка по пътеката към вечно усмихнатите стюарди и влажния бриз. Стъпи на стълбата и си сложи слънчевите очила. Двайсет и осем градуса с приятен ветрец. Може би все пак тук нямаше да е чак толкова зле. Въпреки че косата ѝ току-що беше станала двойно по-обемна.
Последва останалите пътници към ниската дълга сграда на международно летище „Грантли Адамс“. Опашката се движеше на зигзаг между въжетата. Нервни пътници, готови да видят рая, цъкаха на телефоните си. Но Франки беше доволна просто да наблюдава хората. Опашката за местните жители беше къса и се източи брутално бързо, като служителите приветстваха с „Добре дошли у дома“ притежателите на барбадоски паспорти. Вдясно от нея беше бързата опашка, където специално изпратеният, за да ги посрещне, персонал на курорта превеждаше пътници с куфари на „Луи Вюитон“ и огромни сламени шапки.
Опашката на Франки пълзеше напред с темпото на охлюв. Изнервени родители се опитваха да отговарят на въпросите на служителите, докато се суетяха около хленчещите си малки деца, а младежи с раници за преходи на гърба потъваха в екраните на телефоните си и имаха нужда някой да ги побутне, за да направят крачка напред, всеки път, когато опашката помръднеше.
Един такъв млад мъж улови погледа ѝ и ѝ се усмихна.
– Привет – поздрави я той тихо, докато отмяташе кичур руса коса от челото си.
О, божичко, беше австралиец.
– Здрасти – отвърна тя.
– Често ли идвате тук?
Тя се засмя.
– Мога ли да те черпя питие? – попита той игриво.
– Ако можеш да откриеш някой барман тук, да, с удоволствие.
Опашката се раздвижи и жената зад него – носеща хавайска риза и козирка против слънце с цветя по ръба – го побутна напред.
– Ще се видим наоколо – намигна той на Франки.
След малко пак се засякоха.
– Срещаме се отново. Това сигурно е съдба.
– О, добър си. Но бас държа, че нямаше да ти се получава толкова добре без този акцент – отвърна му Франки.
– Харесва ми твоят – призна той.
Бабата в стил „крайбрежен моден дизайн“ от Флорида пак го побутна да се придвижи напред.
– Съжалявам, сладкишче, но ме чака една ледена маргарита – каза тя на Франки, докато се разминаваха.
Служителката, която се падна на Франки, беше едно двайсет и няколко годишно момиче с експертен грим като за урок в Ютюб. Не се усмихваше.
– Приятен престой – каза и провря паспорта ѝ през отвора в плексигласа. По тона ѝ личеше, че хич не ѝ пука дали престоят на Франки щеше да е приятен, или не. Но не беше лесно да се разправяш с мърморещи туристи от три самолета.
Франки не се спря на лентата за куфари. Тъй като Прю беше взела шаферската ѝ рокля, бе успяла да натика всичко необходимо в ръчния си багаж и си спести таксата за голям куфар. Малка победа в една година, през която парите ѝ пос-тоянно изтичаха от сметката заради двете момински партита, годежното парти само за жени, после общото годежно парти, предварителното моминско парти, а сега и сватбата на екзотична дестинация. Да беше започнала трета работа… Но само още няколко седмици работа в кетъринг компанията и щеше да успее да си изплати кредитната карта и да спре да харчи пари така, сякаш те магически се възстановяват в портмонето ѝ всяка сутрин.
Митничарите бяха доста по-бързи. Бърз поглед към багажа ѝ и ѝ посочиха изхода. Мобилният ѝ започна да звъни, пъхнат в плажната чанта, която използваше и като дамска чанта.
– Здрасти, мамо.
– О, благодаря ти, боже! Мислех, че си мъртва. – Мей Барански винаги драматизираше.
– Не съм мъртва, мамо, но съм в рая. – Автоматичните врати се отвориха и Франки излезе отвън на жегата. Под покритото пространство беше пълно с туристи, изглеждащи изгубени, и таксиметрови шофьори, които приличаха на мишелови, кръжащи над мърша.
– Защо не ми се обади, когато кацна? Каза, че ще ми звъннеш. – Майка ѝ беше напомпала нормалните си защитни инстинкти със стероиди и сега беше убедена, че всичките ѝ деца са в постоянна смъртна опасност или по-лошо – предопределени да останат необвързани и без деца, докато останалите ѝ приятелки ставаха баби и прабаби.
– Буквално току-що излязох от летището, мамо. Не е позволено да си бъбриш по телефона, докато минаваш паспортната проверка и митницата.
Майка ѝ изпуфтя. Идеята, че някой може да възпрепятства едно от децата ѝ да рапортува, че е живо и здраво, ѝ се струваше абсурдна.
– Разкажи ми как мина полетът – настоя Мей.
Франки винеше себе си. Харесваше родителите си, а също и да си говори с тях. Бяха си създали навика да се чуват почти ежедневно „просто за да разберат как е“ или „да си наваксат“. Всъщност половината от пътите тя първа им звънеше. Майка ѝ беше същински извор с информация за стария квартал и семейните клюки.
– Беше дълъг полет и самолетът беше претъпкан – отвърна Франки, докато жумеше срещу знака за такситата. Там бяха изброени всички дестинации на острова и колко щяха да я таксуват, но първо трябваше да провери къде точно се намираше курортът.
– С баща ти бяхме във Флорида Кийс за медения ни месец преди четиресет и една години. И сега ли е толкова хубаво? – попита Мей.
Франки никога не беше стъпвала във Флорида Кийс, нито пък беше видяла нещо от Барбадос засега, като изключим летището и наредените на опашка таксита.
– Сигурна съм, че все още е хубаво. Виж, мамо, трябва да затварям. Да ти звънна утре? – каза Франки.
– Защо, какво има?
– Няма нищо, просто трябва да си хвана такси.
– Защо Прю не прати кола да те вземе? – извика майка ѝ. – Или просто така ще се качиш в някоя кола с непознат?
– Ако Прю беше изпратила някой шофьор да ме вземе, той пак щеше да е непознат – отвърна Франки, но напразно.
– Забранявам ти да те ограбват или изнасилват!
Франки се блъсна в някого и се извърна да се извини.
– Ето те и теб. Бях се притеснил, че сме обречени влюбени, които никога повече няма да се срещнат. – Австралиецът тъкмо оправяше раницата си, която тя едва не бе съборила от рамото му.
– Трябва да затварям, мамо.
– Какво има пък сега?
– Един сладък тип ме гледа.
Австралиецът се ухили.
– Добре, затваряй и флиртувай с него! И да се върнеш сгодена! – Майка ѝ прекъсна разговора, за да започне да планира сватбата на единствената си дъщеря, за която беше крайно време.
– Извинявай, не внимавах къде ходя – усмихна се леко Франки.
– Можеш да се блъскаш в мен колкото си искаш. – Той не беше крайно красив. Не и колкото Килборн, Дявола в костюм. Но беше сладък, чаровен и със силен тен. Косата му беше много светлоруса и се нуждаеше от подстрижка. Дрехите му бяха намачкани и изглеждаха удобни.
– Кажи ми, че си австралийски сърфист – въздъхна Франки. От много време не беше получавала оргазъм, предизвикан от друг човек. Беше станала мързелива и не излизаше много по срещи, пък и между двете работи не ѝ оставаше много време за забави без дрехи. Може би един тропически флирт със секси сърфист щеше да я излекува от това състояние.
– Всъщност съм. Кажи ми, че си падаш по австралийски сърфисти и че можем да си споделим таксито, така че да мога да те очаровам и да излезеш на среща с мен.
Франки се засмя. Чаровен, забавен, непринуден. Идеално!
Тя изпърха леко с мигли.
– Никога не съм била с австралийски сърфист, така че не мога да кажа, че имам такива предпочитания.
Сините му очи, които бяха точно с цвета на морето, над което бяха прелетели, се ококориха.
– Къде ще отседнеш?
– В курорт „Скални пясъци“.
– По дяволите! – натъжи се той. – Това е на север от Бридж-таун. Аз съм в другата част на острова.
– Франческа!
В този миг един по-силен повей можеше да събори Франки. Сигурно бе мираж. Сигурна беше, че е така. Не бе възможно срещу нея да стои Ейдън Килборн по къси панталони и секси риза с къси ръкави, облегнат на един джип. С мокасини и слънчеви очила „Рей-Бан“. Брадата му изглеждаше малко по-набола от последния път, когато го видя.
– Какво, по…?
– Явно се казваш Франческа? – попита я австралиецът.
– Да, но… С него не сме заедно.
Ейдън се отблъсна от бронята на колата и дойде при нея.
– Хайде да тръгваме. – Пресегна се за багажа ѝ.
Франки инстинктивно го дръпна по-далеч.
– Ще си хвана такси – настоя тя.
– Не, няма.
– Ейдън, казах на Прю, че ще си взема такси.
– А аз ѝ казах, че ще те посрещна.
– Франческа, беше чудесно да се запознаем, но трябва да тръгвам – обади се австралиецът, докато се отдръпваше.
– О, но…
– Може би ще те видя някъде из острова. – Той ѝ прати въздушна целувка, промърмори „приятел“ в посока на Ейдън и се отдалечи, за да си потърси такси.
– По дяволите, Ейдън. Дори не успях да му дам номера си.
– Жалко. – Той сложи куфара ѝ в багажника на джипа и го върза с една лента да не мърда.
– Какво става? Реши да свършиш едно добро дело и да вземеш горката бедна стриптийзьорка? – изстреля тя към него.
– Вече се извиних за думите си.
– Да, помня, беше много трогателно и искрено извинение – рече Франки.
– Влизай в проклетата кола.
ГЛАВА 4
Ейдън изчака Франки да си сложи колана, преди да тръгне. Не беше казал на Прюит, че ще вземе Франческа, не точно. Просто я беше чул предната нощ, когато обясняваше по кое време ще пристигне кумата ѝ. Той беше долетял заедно с тях, за да държи Чип под око. Веднъж вече Ейдън беше прецакал щастието им с Прюит, така че нямаше да позволи нещо такова да се случи втори път. Пък и това му даваше извинение да прекара няколко дни в компанията на Франческа. След годежното парти беше мислил за нея – доста. Тя беше… интересна. И по дяволите, лекът ѝ за главоболие наистина беше подействал.
Трябваше да направи нещо за тези главоболия, по-точно за причината за тях. Беше решил, че ще използва това пътуване като време за планиране. Крайно време беше да се погрижи за цялата тази бъркотия.
– Полетът приятен ли беше? – попита той.
– Чудесен. Щеше да е още по-добре, ако бях успяла да взема номера на онзи сърфист.
– По такива ли си падаш?
– Тц, тц! – размаха пръст тя. – Точно ти от всички хора нямаш право да коментираш тази тема.
– Защо пък точно аз? – попита той, докато натискаше газта, за да излезе от кръговото.
Франки сграбчи дръжката, но не му каза да намали.
– Ако погледнем към някои от последните ти завоевания, ще видим един рус скелет след друг, пазаруващи с усмивка, докато ги снимат.
Истина беше. Но това можеше да му предложи Манхатън. Стотици богаташки, които си приличаха на външен вид и се държаха еднакво, и имаха едни и същи цели в живота.
– Завоевания. Такова ли щеше да е и онзи Ханг Тен за теб?
– Млъквай.
Ейдън рязко намали, за да заобиколи пикап, който отбиваше край една сергия с кокоси до пътя. В Манхатън шофираше рядко и с удоволствие откри, че законите за движение по пътищата на острова бяха по-скоро препоръки, отколкото истински закони. Сякаш се върна към дните си на състезател. Единствено тогава се беше чувствал истински безгрижен.
– Божичко, Ейд! – възкликна Франки и сграбчи дръжката, докато влизаха в следващото кръгово.
Прозвучалото с лекота галено име от устата ѝ му се стори странно… Почувства го близко и топло.
– Добре дошла в Барбадос – отвърна той и се измъкна от трафика.
Тя пусна дръжката, за да озапти косата си, която вятърът духаше във всички посоки. Зави я на върха на главата си и я стегна с ластик. Той плъзна поглед по тялото ѝ. Розовото потниче и белите памучни панталонки подчертаваха прекрасния маслинов тен на краката ѝ. Би се обзаложил, че тя имаше средиземноморска жилка в рода си. Франческа Барански определено не беше някакъв рус скелет.
– Очите на пътя, приятел – рече тя сухо.
– Просто се чудех дали днес е ден за небрежно облекло.
– Това е единственият тоалет за целия престой, който не трябва да бъде координиран с шаферо-чудовищата и няма да ми развалиш удоволствието от него.
– Ще си координирате тоалетите? – Много се радваше, че не се е родил жена.
– Цената, която плащаш в името на приятелството – отвърна Франки. – Но съм сигурна, че няма как да го разбереш.
И затова Ейдън се ограничаваше с малък кръг от близки хора. Всъщност беше миниатюрен. Не беше социален човек, не обичаше вниманието или купоните. Харесваше му да изкарва пари и да намира най-креативните решения за упорити проблеми и препятствия.
– Еха, виж водата! – Тя посочи вляво с нелакирания си нокът и се наведе по-близо до него, за да види по-добре гледката. Магистралата се виеше успоредно на тюркоазеното Карибско море. Ейдън усети аромата на косата ѝ – нещо екзотично и пикантно. И за една великолепна секунда в ума му се появи неканен образът на Франки, гола и излегната на леглото му.
– Като картичка е – съгласи се той.
– Бил ли си тук и преди? – попита Франки, докато ровеше в чантата си. Тържествуващо измъкна оттам тубичка със слънцезащитен крем.
– Поддържаш разговора ли? – попита той.
– Предположих, че няма да се скараме, ако обсъждаме колко красив е океанът и дали често идваш тук. – Тя изстиска малко лосион и го разнесе по лицето си. Ейдън се зачуди кога за последно е виждал жена, която не е напълно гримирана и с идеално стилизирана прическа. Жените, с които излизаше, предпочитаха да пазят „естествения си вид“ в тайна.
– О, мисля, че можем да намерим за какво да спорим при всякаква тема – каза Ейдън.
Тя изхъмка и млъкна.
– Какво? – попита той.
– Опитвам се да съм любезна. Тук сме заради Прю и Чип и няма да разваля сватбата им, като се карам с теб.
– Наистина не ме харесваш, нали? – попита Ейдън с широка усмивка.
– Не. Но това не значи, че трябва да се държа кофти. Някои от нас сме по-добре възпитани. – Искаше да го засегне, но вместо да го подразни, го развесели.
– Как си била възпитана? – попита той.
– Не, не, не – поклати глава тя. – Няма да си играем на опоз-наване. Не се харесваме и няма нужда да се харесваме. Ти прави каквото си знаеш, и аз ще правя същото. Ще изкараме официалната фотосесия и танците, а после няма нужда никога повече да се виждаме.
Ейдън се засмя. Смехът му прозвуча чуждо в собствените му уши.
– Не е вярно, че не те харесвам.
– Няма да се хвана, Килборн. Просто ни закарай цели до курорта в мълчание, а аз ще седя тук и ще се преструвам, че си сладък австралийски сърфист.
– Не се опитвам да започна кавга…
– Не, не. Никакви думи. Карай. Тихо.
Той се ухили, поклати глава и се подчини. Караше бързо по тесния път, избягваше дупките и спираше от време на време, за да даде път на някой пешеходец. Подминаха бели пясъчни плажове с поклащащи се палми и изгорели туристи. Улицата се стесни, когато навлязоха в Бриджтаун. Минаваха покрай витрини на магазини и сергии на тротоара, луксозни маркови бутици и пристанището за круизни кораби.
Франки беше приковала очи към морската гледка.
Беше красиво. Този нюанс на синьото съществуваше само върху пощенските картички. А постоянният тропически бриз правеше температурата приятна, а не прекалено висока. Не, че Ейдън щеше да се наслади на почивката. Дългият уикенд пред него щеше да е пълен със задължения, идващи с богатството и привилегиите му. Социални задължения, семейни отговорности и – тъй като беше по-близък с Чип, отколкото с полубрат си – разточителни празненства. Наистина ли една сватба си заслужаваше всичките тези фанфари? Не биха ли искали булката и младоженецът някаква по-лична и значима церемония? Ейдън ускори по един малък хълм, докато се мръщеше.
– Какво, за бога, би могло да те накара да се мръщиш така, докато наоколо е тази гледка? – попита Франки, махвайки с ръка към зашеметяващия изглед пред тях.
– Нали нямаше да говорим?
– Точно така. Но се разсеях от киселото ти изражение, все едно си глътнал цял лимон. Връщам се към тишината.
Като по команда телефонът му иззвъня от поставката за чаши в колата. Ейдън погледна бързо към екрана и се намръщи още повече.
– Какво има, Елиът? – попита той рязко. Полубрат му звъне-ше и това можеше да означава само едно.
– Как е в рая?
Колкото по-кратък беше разговорът им, толкова по-малко щети щеше да нанесе.
– Какво искаш, Елиът? – попита Ейдън.
– Трябва да поговорим за гласуването на борда. – Гласът на Елиът от чаровен стана пресметлив.
– Вече го обсъдихме. Няма да си променя мнението – отсече Ейдън.
– Не мисля, че наистина си премислил добре нещата…
– Няма да гласувам Доналдсън да заеме поста на главен финансов директор. От последната му фирма в момента го разследват за измама. Не можеш да очакваш, че ще оставя всичките ни холдинги в ръцете му и ще се направя на сляп.
– Слуховете за измамата са напълно преувеличени. Просто една бивша любовница, търсеща отмъщение.
Ейдън чу отчетливия удар на метал в топка, а после учтиви ръкопляскания.
– Пак ли си на игрището? – Елиът прекарваше повече време в игра на голф, пиене и чукане на цялото женско население на града, отколкото в седене зад бюрото си в много хубавия му ъглов кабинет един етаж по-долу от този на Ейдън.
– Просто вмествам една бърза среща с важен клиент.
Глупости. Но Ейдън нямаше енергия да спори с него. Напос-ледък управлението на семейната компания и разрастващите се холдинги падаше все повече на неговите плещи, докато баща им, изглежда, се оттегляше. Брат му го беше грижа за бизнеса само ако ставаше въпрос за нещо, което го засягаше лично. Ейдън още не беше разбрал каква е връзката между него и крадливия измамник Доналдсън, но нямаше намерение да отстъпи и да позволи да го назначат за новия финансов директор на Килборн Холдингс.
– Мнението ми си остава същото. Против Доналдсън. Трябва да затварям. – Той приключи разговора, преди брат му да успее да възрази, и после изключи телефона, за да отложи неизбежната лавина от позвънявания и съобщения.
– Бизнес драма? – попита Франки, без да поглежда в негова посока.
– Семейна драма с щипка бизнес.
– Може би не трябва да правиш бизнес със семейството си.
Той я стрелна с поглед. Беше обърнала лице към слънцето, а устните ѝ бяха извити закачливо.
– Не е толкова лесно.
Този път тя го удостои с поглед и смъкна надолу слънчевите си очила.
– Нищо, което си заслужава, не е лесно.
* * *
Курортът беше разделен от океана с каменни стени в мек жълт цвят и порта. Ейдън не беше обърнал голямо внимание, когато беше пристигнал предната нощ. Но гледайки как Франки се изумява и ахка от пищния пейзаж и виещия се път, Ейдън се остави да бъде завладян от настроението ѝ и да забрави за семейството и бизнеса. Хотелът се издигаше на три етажа от камък и мазилка, с две крила, съединени от двуетажно открито фоайе. Зеленината отвън беше пренесена и вътре. Беше отрупано с цветни саксии около каменния фонтан. Имаше бар в единия край на лобито и директна гледка към водата.
– Еха – прошепна Франки зад гърба му.
Жената на рецепцията с веселия шал в цвят жълто канарче вдигна поглед от компютъра.
– Надявам се, че се наслаждавате на престоя си, господин Килборн – рече тя с лек островен акцент, който караше думите ѝ да звучат като музика.
– Разбира се – увери я той. – Госпожица Барански тъкмо се настанява.
– Да, разбира се. Добре дошли, госпожице Барански.
– Благодаря. Курортът е много красив – отвърна Франки с безгрижна усмивка, с каквато никога не го беше удостоявала.
Сякаш чула мислите му, тя се обърна към него. Огледа го от горе до долу с вдигната вежда.
– Благодаря, че ме докара. Вече можеш да си вървиш.
Ейдън ѝ се усмихна с бавна, опасна усмивка. Франческа Барански нямаше идея с кого си играе. Не беше мъж, когото можеш просто да отпратиш. Пристъпи по-близо до нея, притискайки я към рецепцията, и видя изненадата и тревогата в големите ѝ очи. Но имаше и още нещо. Малък пламък, искра на желание.
Ейдън се протегна да хване ръката ѝ и докосна кокалчетата ѝ с устни.
– Удоволствието беше изцяло мое. – Видя как кожата на ръката ѝ настръхна, и се усмихна широко.
– Убедена съм, че обичайно е така – изстреля тя и изтръгна дланта си от неговата, обръщайки му гръб.
