• Начало »
  • Най-доброто в теб (ОТКЪС), Колийн Хувър

Най-доброто в теб (ОТКЪС), Колийн Хувър

    
    Глава 1

    
    ПРЕДИ

    
    Портиерът не ми се усмихна.
    Тази мисъл ме измъчва през цялото време, докато се качвам към етажа на Итън. Винсънт е любимият ми портиер, откакто Итън се нанесе в този блок. Винаги ми се усмихва и си бъбри с мен. Ала днес просто ми отвори вратата с безизразно лице. Нямаше дори „Здрасти, Куин. Как мина пътуването?“.
    Е, предполагам всички си имаме лоши дни.
    Поглеждам си телефона и виждам, че минава седем. Итън би трябвало да се прибере в осем, така че разполагам с достатъчно време, за да го изненадам с вечеря. И със себе си. Върнах се един ден по-рано, но реших да не му казвам. Толкова сме заети с подготовката на сватбата, че от седмици не сме хапвали домашно приготвено ястие заедно. Нито сме правили секс.
    Когато стигам етажа на Итън, спирам в мига, в който излизам от асансьора. Някакъв тип крачи напред-назад в коридора, точно пред апартамента на Итън. Прави три крачки, а после спира и отново поглежда към вратата. След това прави три крачки в обратната посока и отново спира. Гледам го, надявайки се да си тръгне, но той не го прави. Просто крачи напред-назад и гледа към вратата на Итън. Не мисля, че е негов приятел. Бих го разпознала, ако беше.
    Отправям се към апартамента на Итън и се прокашлям. Мъжът се обръща към мен и аз махвам към вратата, за да му покажа, че трябва да мина покрай него. Той отстъпва настрани, за да ми направи място, но аз внимавам да не срещам погледа му повече. Когато изваждам ключа от чантата си, той застава до мен и слага длан на вратата.
    – Каните се да влезете?
    Вдигам очи към него и отново поглеждам към вратата. Защо ми задава този въпрос? Сърцето ми забива учестено при мисълта, че съм сама в коридора с непознат мъж, който се чуди дали се каня да отворя вратата на един празен апартамент. Дали знае, че Итън не си е вкъщи? Дали знае, че съм сама?
    Прокашлям се и се опитвам да скрия страха си, въпреки че мъжът не изглежда опасен. Ала предполагам, че злото няма издайнически външен вид, така че ми е трудно да преценя.
    – Годеникът ми живее тук. Вътре е – лъжа го.
    Непознатият кима енергично.
    – Аха. Вътре е и още как. – Стисва ръката си в юмрук и потропва по стената до вратата. – Вътре в шибаната ми приятелка.
    Веднъж изкарах курс по самозащита. Инструкторът ни показа как да пъхнем ключ между пръстите си, насочен напред, така че ако ни нападнат, да намушкаме нападателя си в окото. Именно това правя сега, очаквайки ненормалникът пред мен всеки момент да ми се нахвърли.
    Той изпуска дъха си и няма как да не забележа, че въздухът между нас се изпълва с мирис на канела. Странно е да ми хрумне подобна мисъл в мига преди да бъда нападната. Колко странно би било само в полицейския участък. „О, не мога да ви кажа с какво беше облечен нападателят му, но дъхът му миришеше хубаво. На „Биг Ред“.
    – Сбъркали сте апартамента – казвам, надявайки се да си тръгне, без да спори.
    Той поклаща глава. Малки, бързи поклащания, които казват, че аз не бих могла да греша повече, а той да бъде по-прав.
    – Не съм сбъркал апартамента. Сигурен съм. Годеникът ви синьо волво ли кара?
    О, значи, следи Итън? Устата ми е суха. Малко вода би ми дошла добре.
    – Висок е около метър и осемдесет? Черна коса, носи яке на „Норт Фейс“, което му е голямо?
    Притискам ръка до стомаха си. Малко водка би ми дошла добре.
    – Работи за доктор Ван Кемп?
    Сега аз съм тази, която клати глава. Итън не просто работи за доктор Ван Кемп… баща му е доктор Ван Кемп. Откъде този тип знае толкова много за Итън?
    – Приятелката ми работи с него – казва той, поглеждайки към вратата на апартамента с отвращение. – И не само работи, очевидно.
    – Итън не би…
    И тогава чувам. Звуците от секс.
    Чувам името на Итън, извикано на невисок глас. Или поне е невисок от тази страна на вратата. Спалнята на Итън се намира в другия край на апартамента, което означава, че която и да е тя, определено не е от тихите. Крещи името му.
    Докато той я чука.
    Начаса отстъпвам назад. От мисълта за това, което се случва в апартамента на Итън, ми се завива свят. Целият ми свят става нестабилен. Миналото, настоящето, бъдещето ми… всичко се завихря извън контрол. Непознатият ме улавя над лакътя и ме задържа да не падна.
    – Добре ли си? – Помага ми да се облегна на стената. – Съжалявам. Не трябваше да го изтърся просто така.
    – Ти… сигурен ли си? Може би звуците не идват от апартамента на Итън. Може би е двойката от съседното жилище.
    – Колко удобно. Съседът на Итън също се казва Итън?
    Въпросът е саркастичен, ала виждам разкаянието в очите му, след като изрича думите. Мило от негова страна – това, че е в състояние да изпитва състрадание към мен, когато самият той очевидно изпитва същото.
    – Проследих ги – продължава. – Вътре са, заедно. Моята приятелка и твоят… приятел.
    – Годеник – поправям го.
    Прекосявам коридора и се облягам на стената, а после бавно се плъзвам надолу и сядам на пода. Вероятно не би трябвало да го правя, защото съм с пола. Итън харесва полите и реших, че би било хубаво да се облека така за него, но сега ми се ще да я сваля и да го удуша с нея. Взирам се в обувките си толкова дълго, че дори не забелязвам, че непознатият е седнал на пода до мен, докато не казва:
    – Очаква ли те?
    Поклащам глава.
    – Исках да го изненадам. Бях извън града със сестра ми.
    През вратата долита още един приглушен вик. Мъжът до мен потръпва и си запушва ушите. И аз запушвам моите. Известно време седим така. И двамата отказваме да позволим на звуците да проникнат в ушите ни, докато всичко не свърши. Няма да продължи дълго. Итън не може да издържи повече от няколко минути.
    Две минути по-късно казвам:
    – Мисля, че приключиха.
    Той сваля ръце от ушите си и ги отпуска върху краката си. Аз прегръщам коленете си и отпускам брадичка върху тях.
    – Да използваме ли ключа ми, за да влезем и да се изправим срещу тях?
    – Не мога – отвръща той. – Първо трябва да се успокоя.
    Изглежда ми доста спокоен. Повечето мъже, които познавам, досега вече да са изкъртили вратата.
    Дори не съм сигурна дали искам да се изправя срещу Итън. Част от мен иска да си тръгне, преструвайки се, че последните няколко минути не са се случили. Бих могла да му изпратя съобщение и да му кажа, че съм се прибрала по-рано, той ще ми отговори, че ще работи до късно и аз ще си остана в блажено неведение.
    Или пък бих могла да се прибера у дома, да изгоря нещата му, да продам булчинската си рокля и да блокирам номера му.
    Не, майка ми никога не би позволила това.
    Господи. Майка ми.
    Простенвам и мъжът до мен начаса се изпъва.
    – Да не повърнеш?
    Поклащам глава.
    – Не. Не знам. – Повдигам глава от коленете си и се облягам на стената. – Просто ми мина през ума колко ще се ядоса майка ми.
    Той се успокоява, когато вижда, че стена не от физическа болка, а заради ужаса от реакцията на майка ми, когато научи, че сватбата се отменя. Защото тя определено се отменя. Дори не мога да преброя колко пъти спомена какъв депозит е трябвало да плати, за да ни включат в списъка с чакащи за мястото на церемонията. „Даваш ли си сметка колко хора искат да се оженят в „Дъглас Уимбърли Плаза“? Ивлин Бредбъри се омъжи там, Куин. Ивлин Бредбъри.“
    Майка ми обича да ме сравнява с Ивлин Бредбъри. Семейст­вото ѝ е едно от малкото в Гринич, по-изтъкнати от семейството на доведения ми баща. Много ясно, че при всяка възможност използва Ивлин Бредбъри като пример за съвършенство и класа. Изобщо не ме е грижа за Ивлин Бредбъри. Част от мен иска да ѝ пусне съобщение, гласящо просто: Сватбата се отменя и хич не ми пука за Ивлин Бредбъри.
    – Как се казваш? – пита ме мъжът до мен.
    Поглеждам го и осъзнавам, че едва сега го поглеждам наистина. Това може и да е един от най-ужасните моменти в живота му, ала дори вземайки това предвид, той е необикновено красив. Изразителни тъмнокафяви очи и непокорна коса със същия цвят. Силна челюст, която потръпва от безмълвна ярост, откакто слязох от асансьора. Две пълни устни, които изтъняват, стиснати здраво, всеки път щом пог­ледът му се спре на вратата. Чудя се дали чертите му биха изглеждали по-меки, ако в този момент приятелката му не беше вътре с Итън.
    От него се излъчва някаква тъга. Тъга, която не е свързана със ситуацията, в която се намираме в момента. Нещо по-дълбоко… нещо, което сякаш се е запечатало в него. Срещала съм хора, които се усмихват с очите си, ала той се мръщи със своите.
    – По-привлекателен си от Итън. – Думите ми го хващат неподготвен. Объркване се разлива по лицето му, защото си мисли, че го свалям. Това е последното, което правя в момента. – Не беше комплимент. Просто току-що го осъзнах.
    Свива рамене, сякаш му е все тая.
    – Просто, ако си по-привлекателен от Итън, това ме кара да предположа, че приятелката ти е по-привлекателна от мен. Не че ме е грижа. Може би ме е грижа. Не би трябвало да ме е грижа, но не мога да не се запитам дали тя не го привлича повече от мен. Чудя се дали затова ми изневерява. Вероятно. Извинявай. Обикновено не се подценявам така, но съм бясна и по някаква причина не мога да престана да говоря.
    Той се взира в мен в продължение на миг, обмисляйки странната нишка на мисълта ми.
    – Саша е грозна. Нямаш за какво да се притесняваш.
    – Саша? – повтарям името ѝ невярващо, а после го казвам отново, натъртвайки втората сричка. – Саша. Това обяснява много.
    Той се смее, аз също се засмивам и е толкова странно. Да се смея, когато би трябвало да плача. Защо не плача?
    – Аз съм Греъм – казва и ми протяга ръка.
    – Куин.
    Дори усмивката му е тъжна. Кара ме да се зачудя дали би била различна, ако обстоятелствата бяха други.
    – Бих казал, че се радвам да се запознаем, Куин, но това е най-ужасният момент в живота ми.
    Това е самата печална истина.
    – Не само в твоя – отвръщам с разочарование. – Макар да изпитвам облекчение, че се запознахме сега, а не следващия месец, след сватбата. Поне сега няма да си хабя брачните обети с него.
    – Трябваше да се ожените следващия месец? – Греъм извръща очи. – Ама че задник – казва тихичко.
    – Действително. – Открай време знам това за Итън. Наистина е задник. Претенциозен е. Но е добър с мен. Или поне така си мислех. Отново се навеждам напред и прокарвам ръце през косата си. – Господи, това е отвратително.
    Както винаги, майка ми улучва съвършения момент, за да ми изпрати съобщение. Вадя телефона си и го поглеждам.
    
    Дегустацията на тортата беше преместена за два часа в събота. Недей да обядваш преди това. Итън ще се присъедини ли към нас?
    
    Въздъхвам с цялото си тяло. Очаквах дегустацията на тортата с по-голямо нетърпение, отколкото която и да било част от подготовката на сватбата. Чудя се дали бих могла да запазя в тайна до неделя това, че сватбата се отменя.
    Асансьорът издрънчава и отвлича вниманието ми от телефона. Вратите се отварят и аз усещам как в гърлото ми засяда буца. Ръката ми се свива в юмрук около телефона при вида на кутиите с храна. Служителят от заведението поема към нас и всяка негова стъпка е като удар в сърцето ми. На това му се казва да насипеш сол в раната, Итън.
    – Китайска храна? Ти поднасяш ли ме? – Изправям се и пог­леждам към Греъм, който все още е на пода, вдигнал очи към мен. Махвам с ръка към китайската храна. – Това съм аз. Не той. Аз съм тази, която обича китайска храна след секс! – Обръщам се към служителя от ресторанта, който е замръзнал на мястото си и се взира в мен, чудейки се дали да продължи към вратата. – Дай ми това! – Вземам пликовете от него. Той изобщо не възразява. Тръшвам се на пода с двата плика китайс­ка храна и преравям съдържанието им. Вбесявам се, когато установявам, че Итън просто е поръчал двойна доза от онова, което си вземам аз. – Дори е поръчал съвсем същото! Тъпче Саша с моята китайска храна!
    Греъм скача и вади портфейла от джоба си. Плаща за храната и горкият служител от ресторанта отваря вратата към стълбището просто за да се махне оттук по-бързо, отколкото ако трябваше да се върне до асансьора.
    – Мирише добре – казва Греъм.
    Отново сяда на пода и взема кутията с пиле и броколи. Подавам му вилица и го оставям да го изяде, въпреки че то ми е любимо. Сега не е моментът да бъда егоист. Отварям кутията с телешко по монголски и започвам да ям, въпреки че не съм гладна. Но проклета да съм, ако оставя Саша или Итън да изя­дат каквото и да било от това.
    – Мръсници – измърморвам.
    – Мръсници без храна – казва Греъм. – Може би ще умрат от глад.
    Усмихвам се.
    А после продължавам да ям и се чудя колко дълго ще остана да седя в коридора с този мъж. Не искам да бъда тук, когато вратата се отвори, защото не искам да видя как изглежда Саша. Но освен това не искам да пропусна момента, когато тя отвори вратата и открие Греъм да седи тук и да яде нейната китайска храна.
    Така че чакам. И си хапвам. Заедно с Греъм.
    След няколко минути, той оставя кутията настрани и отново бръква в плика с храна. Вади две курабийки с късметчета, подава ми едната и отваря другата. Разчупва курабийката, разгъва листчето и го прочита на глас.
    – Днес ще постигнете успех в голямо бизнес начинание. – Сгъва листчето на две, след като го прочита. – Естествено. Точно когато си взех почивен ден от работата.
    – Тъп късмет – измърморвам.
    Греъм смачква листчето на мъничко топче и го мята към вратата на Итън. Аз разчупвам моята курабия и разгръщам късметчето.
    – Ако хвърляш светлина само върху недостатъците си, всичките ти съвършени ще бъдат засенчени.
    – Харесва ми.
    Правя листчето на топче и го мятам към вратата, също като него.
    – Когато става дума за граматика, съм истински сноб. Трябва да бъде съвършенствата ти.
    – Именно заради това го харесвам. Думата, която използват погрешно, е съвършени. В това има ирония. – Плъзва се по пода, вдига късметчето и отново се връща до стената. Подава ми го. – Според мен трябва да си го запазиш.
    Бутам ръката му и късметчето настрани.
    – Не искам нищо, което да ми напомня за този миг.
    Той ме гледа замислено.
    – Да. Аз също.
    Мисля, че и двамата ставаме все по-нервни при мисълта, че вратата всеки миг може да се отвори, така че просто се ослушваме за гласовете им и не казваме нищо. Греъм подръпва дънките си над дясното коляно, докато на пода се натрупва мъничка купчинка от нишки и почти нищо не покрива коляното му. Аз вдигам един от конците и започвам да го въртя между пръстите си.
    – Вечер играехме една игра на думи на лаптопите си – казва той. – Страшно бях добър. Аз съм този, който ѝ я показа, но тя винаги биеше резултата ми. Всяка вечер. – Изпъва крака. По-дълги са от моите. – Впечатлявах се, когато видех разход от осемстотин долара за играта в банковите ѝ извлечения. Купуваше допълнителни букви за по пет долара всяка просто за да ме победи.
    Опитвам се да си го представя как играе на лаптопа си, но ми е трудно. Изглежда като някой, който чете романи, чисти апартамента си два пъти дневно, сгъва чорапите си и като капак на всичкото това съвършенство всяка сутрин ходи да бяга.
    – Итън не умее да смени автомобилна гума. Откакто ходим заедно на два пъти пукахме гума и той трябваше да повика Пътна помощ.
    Греъм поклаща глава и казва:
    – Не си търся причини да извиня копелето, но това не е толкова лошо. Доста мъже не умеят да сменят гума.
    – Знам. Това не е лошото. Лошото е, че аз мога да сменя автомобилна гума. Той просто отказа да ми позволи да го направя, защото би го изложило да стои настрани, докато едно момиче сменя гумата на колата му.
    В изражението на Греъм има още нещо. Нещо, което досега не бях забелязала. Загриженост, може би? Впива сериозен поглед в мен.
    – Не му прощавай за това, Куин.
    От думите му гърдите ми се свиват.
    – Няма – завявам категорично. – Не го искам обратно след това. Все се чудя защо не плача. Може би е знак.
    В очите му има разбиращ поглед, но после бръчиците около тях стават малко по-дълбоки.
    – Тази вечер ще плачеш. В леглото. Именно тогава ще боли най-много. Когато си сама.
    След тези думи всичко изведнъж става по-тежко. Не искам да плача, но знам, че случилото се всеки момент ще се стовари отгоре ми. Срещнах Итън малко след като отидох в колежа и сме заедно от четири години. Твърде много е, за да го изгубиш в един миг. И макар да знам, че това е краят, не искам да се изправя срещу него. Искам просто да си тръгна и да приключа. Не искам да се нуждая от време, за да го надмогна, нито дори от обяснение, но се страхувам, че ще се нуждая и от двете, когато остана сама тази вечер.
    – Вероятно трябва да си направим изследвания.
    Думите на Греъм и страхът, който ме връхлита, когато той ги изрича, са прекъснати от приглушения глас на Итън.
    Приближава се към вратата. Обръщам се, за да погледна натам, ала Греъм докосва лицето ми и привлича вниманието ми обратно към себе си.
    – Най-лошото, което бихме могли да сторим сега, е да проявим емоция, Куин. Не показвай гняв. Не плачи.
    Прехапвам устната си и кимам, опитвайки се да удържа всичко онова, което искам да изкрещя.
    – Окей – прошепвам в същия миг, в който вратата на апартамента започва да се отваря.
    Опитвам се да запазя решителността си, като Греъм, ала от възвисяващата се фигура на Итън ми се повдига. Никой от двама ни не поглежда към вратата. Погледът на Греъм е суров, дишането му – овладяно, очите му не се откъсват от мен. Дори не мога да си представя какво ще си помисли Итън след две секунди, когато отвори вратата докрай. В първия миг няма да ме разпознае. Ще си помисли, че сме двама случайни души, седнали в коридора.
    – Куин?
    Затварям очи, когато го чувам да произнася името ми. Не се обръщам по посока на гласа му. Чувам го как прави крачка навън от апартамента. Усещам сърцето си на толкова различни места, но най-вече усещам ръцете на Греъм върху бузите си. Итън отново повтаря името ми, но то е по-скоро заповед да го погледна. Отварям очи, но не ги откъсвам от Греъм.
    Вратата на апартамента се отваря още по-широко и едно момиче ахва потресено. Саша. Греъм примигва и остава със затворени очи в продължение на още един миг, докато си поема дълбоко въздух. Когато повдига клепачи, Саша проговаря:
    – Греъм?
    – Мамка му – измърморва Итън.
    Греъм не ги поглежда. Все така е обърнат към мен. Сякаш животът и на двама ни не се руши наоколо ни, ме пита спокойно:
    – Искаш ли да слезем заедно?
    Аз кимам.
    – Греъм! – Саша изрича името му така, сякаш има право да бъде ядосана, задето е тук.
    Двамата с Греъм се изправяме. Никой от нас не поглежда към апартамента на Итън. Държейки ме здраво за ръка, Греъм ме повежда към асансьора.
    Тя е зад нас, а миг по-късно до нас, докато чакаме асансьора. Стои откъм страната на Греъм и подръпва ръкава на ризата му. Той стисва ръката ми малко по-силно, така че на свой ред и аз стисвам неговата, за да го уверя, че можем да го направим, без да разиграваме сцени. Просто ще се качим в асансьора и ще си тръгнем.
    Когато вратите на асансьора се отварят, Греъм ми прави път да мина напред и влиза след мен. Не оставя достатъчно място, та Саша да може да ни последва. Препречва прага и тогава сме принудени да се обърнем към вратата. Към Саша. Греъм натиска копчето за партера и когато вратите започват да се затварят, най-сетне вдигам поглед.
    Забелязвам две неща:
    
    1. Итън вече не е в коридора, а вратата на апартамента му е затворена.
    2. Саша е много по-хубава от мен. Дори когато плаче.
    
    Вратата се затваря и ние се понасяме надолу, дълго, смълчано спускане, през което Греъм не пуска ръката ми и ние не проговаряме, но освен това и не плачем. Излизаме тихичко от асансьора и прекосяваме фоайето. Когато стигаме до вратата, Винсънт ни я задържа, гледайки и двама ни с извинение в очите.
    Греъм вади портфейла си и му подава шепа банкноти.
    – Благодаря ти, че ми даде номера на апартамента – казва той.
    Винсънт кима и взима парите. Когато срещат моите, очите му са плувнали в извинение. Прегръщам го, тъй като вероятно никога вече няма да го видя.
    Когато излизаме навън, с Греъм спираме на тротоара, замаяни от случилото се. Чудя се дали светът му се струва различен сега, защото за мен определено е различен. Небето, дърветата, хората, които минават покрай нас на тротоара – всичко ми се струва малко по-разочароващо, отколкото преди да вляза в блока на Итън.
    – Искаш ли да ти повикам такси? – казва той най-сетне.
    – Дойдох тук с колата си. Ето я там – обяснявам, посочвайки през улицата.
    Той вдига очи към блока.
    – Искам да се махна оттук, преди тя да е слязла. – Изглежда искрено разтревожен, сякаш точно сега изобщо не е в състояние да се изправи срещу нея.
    Саша поне се опитва. Последва го чак до асансьора, докато Итън просто се прибра в апартамента си и затвори вратата.
    Греъм отново ме поглежда, напъхал ръце в джобовете на якето си. Аз се увивам по-плътно в палтото си. Няма какво да му кажа, освен да се сбогувам.
    – Довиждане, Греъм.
    Погледът му е празен, сякаш изобщо не е тук. Прави крачка назад. Втора. А после се обръща и поема в обратната посока.
    Поглеждам към блока в същия миг, в който Саша изхвърча през входната врата. Винсънт е зад нея и се взира в мен. Помахва ми, така че аз вдигам ръка и също му махвам. И двамата знаем, че това е помахване за сбогом, защото никога вече няма да стъпя в блока на Итън. Нито дори заради вещите ми, разпилени из апартамента му. Бих предпочела да ги изхвърли, отколкото да го видя отново.
    Саша се оглежда на двете си страни, надявайки се да открие Греъм. Ала него го няма. Тук съм само аз и не мога да не се запитам дали вече знае коя съм. Дали Итън е споделил, че следващия месец се жени? Дали е споменал, че се чухме по телефона едва тази сутрин и той ми каза, че брои секундите до мига, в който ще може да ме нарече своя съпруга? Дали знае, че когато оставам да преспя в апартамента му, той отказва да си вземе душ без мен? Дали ѝ е казал, че чаршафите, на които я изчука току-що, са подарък от сестра ми по случай нашия годеж?
    Дали знае, че когато ми предложи, Итън се разплака, когато му казах „да“?
    Не може да си дава сметка за всичко това, иначе не би захвърлила на вятъра връзката с мъж, който за един час ме впечатли повече, отколкото Итън за цели четири години.
    
    
    
    Глава 2
    
    СЕГА

    
    Бракът ни не рухна. Не се разпадна отведнъж.
    Беше много по-бавен процес.
    По-скоро западаше.
    Дори не съм сигурна кой от двамата има по-голяма вина за това. В началото връзката ни беше силна. По-силна, отколкото на много други; сигурна съм в това. Ала през последните няколко години отслабна. Най-смущаващото е колко много ни бива да се преструваме, че нищо не се е променило. Не говорим за това. Приличаме си в доста отношения и едно от тях е умението да избягваме онези неща, които се нуждаят от най-много внимание.
    В наша защита, трудно е да признаеш, че с един брак може би е свършено, когато любовта не си е отишла. Хората вярват, че един брак свършва единствено когато любовта си отиде. Когато гняв измести щастието. Когато неприязън измести блаженството. Ала двамата с Греъм не сме ядосани един на друг. Просто не сме онези, които някога бяхме.
    Понякога, когато хората се променят, това невинаги се забелязва в брака, защото двойките се променят заедно, в една и съща посока. Ала понякога се променят в различни посоки.
    Толкова отдавна с Греъм гледаме в различни посоки, че дори не помня как изглеждат очите му, когато е в мен. Ала съм сигурна, че той е запомнил всяко косъмче на тила ми след всички нощи, в които заспивам, обърнала му гръб.
    Хората невинаги могат да контролират в кого ги превръщат обстоятелствата.
    Свеждам поглед към венчалната си халка и я завъртам с палеца си, отново и отново. Когато Греъм я купил, бижутерът му казал, че венчалната халка символизира вечната любов. Безкраен кръг. Началото се превръща в среда и никога не би трябвало да има край.
    Ала бижутерът не споменал, че халката символизира вечно щастие. Само вечна любов. Проблемът е, че не е задължително любовта и щастието да вървят заедно. Едното може да съществува без другото.
    Взирам се в пръстена, в ръката си, в дървената кутия, която държа, когато Греъм изведнъж пита:
    – Какво правиш?
    Бавно повдигам глава, в рязък контраст с изненадата, която изпитвам при внезапната му поява на прага. Вече си е свалил вратовръзката, горните три копчета на ризата му са разкопчани. Обляга се на касата на вратата, веждите му – събрани любопитно, докато ме гледа. Изпълва стаята с присъствието си.
    Аз я изпълвам единствено с отсъствието си.
    Познавам го толкова отдавна и въпреки това все още е обвит от някаква загадъчност. Тя се долавя в тъмните му очи и потиска всички мисли, които той никога не изрича. Именно спокойствието му ме привлече към него в деня, когато се запознахме. Накара ме да се почувствам умиротворена.
    Странно как сега ме изпълва с безпокойство.
    Дори не се опитвам да скрия дървената кутия. Твърде късно е – приковал е поглед право в нея. Извръщам очи от него и ги свеждам към кутията в ръцете си. Беше на тавана, недокосната, почти забравена. Намерих я днес, докато търсех сватбената си рокля. Исках да видя дали все още ми става. Стана ми, но изглеждах различно в нея в сравнение със седем години по-рано.
    По-самотна.
    Греъм прави няколко крачки навътре. Виждам сподавения страх в изражението му, докато мести поглед от кутията към мен, чакащ да му отговоря защо е в ръцете ми. Защо е в спалнята. Защо изобщо ми е минало през ума да я сваля от тавана.
    Не знам защо. Ала това, че я държа, определено е съзнателно решение, така че не мога да му отговоря с нещо невинно като „Не знам“.
    Идва малко по-близо и аз долавям острата миризма на бира. Никога не е бил от хората, които пият много, освен ако не е четвъртък, когато излиза на вечеря с колегите си. Всъщност ми харесва миризмата му в четвъртъчните вечери. Сигурна съм, че ако пиеше всеки ден, щях да я намразя, особено ако не беше в състояние да контролира пиенето си. То би се превърнало в повод за разправии между нас. Ала Греъм винаги се контролира. Има си рутина и се придържа към нея. За мен това е една от сексапилните му черти. Някога с нетърпение очаквах да се прибере вкъщи в четвъртък вечер. Понякога се издокарвах за него и го чаках точно тук, в леглото, предвкусвайки сладостта на устата му.
    Не е случайно това, че тази вечер забравих да го очаквам.
    – Куин?
    Чувам всичките му страхове, блъскащи се безмълвно между всяка буква от името ми. Приближава се към мен и аз нито за миг не откъсвам очи от неговите. Те са несигурни и загрижени и аз се чудя кога ли е започнал да ме гледа по този начин. Някога ме гледаше с развеселеност и благоговение. Сега очите му ме изпълват със съжаление.
    Омръзна ми да ме гледат по този начин, да не знам как да отговоря на въпросите му. Вече не съм на същата честота, на която е съпругът ми. Вече не знам как да общувам с него. Понякога, когато отворя уста, имам чувството, че вятърът натиква думите обратно в гърлото ми.
    Липсват ми дните, когато просто трябваше да му разкажа всичко, ако не исках да се пръсна. Липсват ми и дните, когато той имаше чувството, че времето краде от нас в часовете, когато трябваше да спим. Понякога се събуждах сутрин и го улавях да ме гледа. Усмихваше се и прошепваше: „Какво пропуснах, докато спеше?“. Аз се обръщах на една страна и му разказвах сънищата си. И понякога той се смееше толкова много, че му потичаха сълзи. Винаги анализираше добрите и омаловажаваше лошите. Винаги ме караше да се почувствам така, сякаш моите сънища са по-хубави от тези на всеки друг.
    Вече не ме пита какво пропуска, докато спя. Не знам дали е защото вече не се чуди, или защото вече не сънувам нищо, което си струва да бъде споделено.
    Не си давам сметка, че още въртя венчалната халка, докато той не се протяга и не я спира с пръст. Нежно преплита пръс­тите ни и внимателно вдига ръката ми от дървената кутия. Чудя се дали намерението му е да реагира така, сякаш държа експлозив, или наистина се чувства по този начин.
    Повдига лицето ми нагоре и се привежда напред, за да положи целувка върху челото ми.
    Затварям очи и се отдръпвам лекичко, сякаш ме е хванал по средата на движението ми. Устните му се плъзват по челото ми, докато се надигам от леглото, принуждавайки го да ме пусне и да направи сконфузено стъпка назад.
    Наричам го танца на развода. Партньор номер едно опитва целувка, партньор номер две не откликва, партньор номер едно се преструва, че не забелязва. Танцуваме все същия танц от доста време насам.
    Прокашлям се, стискайки кутията, докато отивам към етажерката с книги.
    – Намерих я на тавана – обяснявам. Навеждам се и плъзгам кутията между две книги на долната полица.
    Греъм направи тази библиотечка като подарък за първата годишнина от сватбата ни. Толкова бях впечатлена от това, че я изработи съвсем съм, със собствените си ръце. Спомням си, че му се заби треска, докато я местеше в спалнята за мен. Изсмуках я от ръката му, като благодарност. А после го бутнах до етажерката, коленичих пред него и му благодарих още.
    Това беше, когато в това да се докосваме все още се съдържаше надежда. Сега допирът е поредното напомняне за всичко онова, което никога няма да бъда за него. Чувам го да се приб­лижава, така че се изправям и стискам етажерката.
    – Защо я свали от тавана?
    Не се обръщам към него, защото не знам как да му отговоря. Толкова е близо до мен, че когато въздъхва, дъхът му се плъзва през косата ми и докосва тила ми. Слага ръка върху моята и стисва етажерката заедно с мен, силно. Допира устни до рамото ми в тиха целувка.
    Смущава ме силата на желанието, което изпитвам към него. Искам да се обърна и да изпълня устата му с езика си. Липсва ми вкусът му, мирисът му, звукът му. Липсва ми, когато е отгоре ми, така погълнат от мен, че сякаш ще си проправи път през гърдите ми, така че да бъде лице в лице със сърцето ми, докато правим любов. Странно е как може да ми липсва някой, който все още е тук. Странно е как може да ми липсва да правя любов с някого, с когото все още правя секс.
    Ала колкото и да скърбя по брака, който имахме, именно аз съм отчасти (ако не и напълно) отговорна за това, в което се превърна този брак. Затварям очи, разочарована от себе си. Усъвършенствах изкуството на избягването. Толкова съм умела в него; понякога не съм сигурна дали той изобщо забелязва. Вечер се преструвам на заспала още преди да е дошъл в леглото. Преструвам се, че не чувам, когато името ми се откъсва от устните му в мрака. Преструвам се, че съм заета, когато тръгне към мен, преструвам се на болна, когато съм добре, преструвам се, че уж случайно съм заключила вратата, когато съм под душа.
    Преструвам се, че съм щастлива, когато дишам.
    Става все по-трудно да се преструвам, че допирът му ми харесва. Не ми харесва… нуждая се от него. Има разлика. И това ме кара да се чудя дали и той се преструва толкова, колкото и аз. Дали ме желае толкова, колкото твърди? Дали му се иска да не се отдръпвах? Дали е благодарен, че го правя?
    Обвива ръка около мен и пръстите му се разперват върху корема ми. Корем, който все още без проблем се побира в булчинската ми рокля. Корем, небелязан от бременност.
    Поне това имам. Корем, на който повечето майки биха завидели.
    – Някога… – Гласът му е нисък и мил, и напълно ужасèн да ми зададе въпроса, който се кани да ми зададе. – Някога мислила ли си да я отвориш?
    Греъм никога не задава въпроси, от чийто отговор не се нуждае. Открай време харесвам това у него. Не запълва празнините с ненужни приказки. Или има нещо да каже, или няма. Или иска да знае отговора на някой въпрос, или не иска. Не би ме попитал дали някога си мисля да отворя кутията, ако не искаше да чуе отговора.
    Точно сега това е най-малко любимото ми нещо у него. Не искам този въпрос, защото не знам отговора му.
    Вместо да рискувам вятърът да натика думите обратно в гърлото ми, просто свивам рамене. След като в продължение на години сме станали експерти в избягването, той най-сетне слага край на танца на развода достатъчно дълго, за да ми зададе сериозен въпрос. Единствения въпрос, който чакам да ми зададе от доста време насам. А какво правя аз?
    Свивам рамене.
    Миговете, които последват свиването на раменете ми, вероятно са причината, че му отне толкова дълго да ми зададе този въпрос. Това е мигът, в който усещам как сърцето му спира, мигът, в който докосва устни до косата ми и изпуска с въздишка дъх, който никога няма да си върне, мигът, в който осъзнава, че и двете му ръце са обвити около мен, ала все така не ме прегръща. От доста време насам не е в състояние да ме прегърне. Трудно е да прегърнеш някого, който ти се е изплъзнал много отдавна.
    Не отвръщам на жеста му. Той ме пуска. Аз изпускам дъха си. Той излиза от спалнята.
    Отново подхващаме танца.
    

    
    Глава 3
    
    ПРЕДИ

    
    Небето се обръща с главата надолу.
    Също като живота ми.
    Преди един час бях сгодена за мъжа, в когото съм влюбена от четири години. Сега не съм. Включвам чистачките и гледам през прозореца как хората навън тичат да се скрият. Някои от тях се шмугват в блока на Итън, включително и Саша.
    Дъждът се излива сякаш от нищото. Никакви пръски, предупреждаващи какво се задава. Небето сякаш е кофа с вода, която някой е обърнал, и по прозореца ми барабанят огромни капки.
    Чудя се дали Греъм живее наблизо, или все още е навън. Давам мигач и излизам от обичайното си място за паркиране пред Итън за последен път. Потеглям в посоката, в която Греъм се отдалечи преди няколко минути. В мига, в който завивам наляво, го виждам да се шмугва в един ресторант, за да се скрие от бурята. „Конквистадори“. Мексикански ресторант. Не си падам особено по него. Но е близо до апартамента на Итън и той го харесва, така че идваме тук поне веднъж в месеца.
    Някаква кола тъкмо излиза от едно от местата за паркиране пред ресторанта, така че изчаквам търпеливо да потегли и се пъхвам на нейното място. Слизам от колата, без да имам представа какво ще кажа на Греъм, когато вляза.
    „Да те закарам ли у вас?“
    „Имаш ли нужда от компания?“
    „Какво ще кажеш за нощ със секс за отмъщение?“
    Кого лъжа! Последното, което искам тази вечер, е секс за отмъщение. Не за това го последвах и се надявам да не си помисли нещо такова, когато ме види. Все още не съм сигурна защо го последвах. Може би защото не искам да бъда сама. Защото, както той каза, сълзите ще дойдат по-късно, в тишината.
    Когато вратата се затваря зад мен и очите ми привикват към приглушеното осветление в ресторанта, забелязвам Греъм на бара. Тъкмо сваля мокрото си палто и го премята през облегалката на стола, когато ме вижда. Не ми се струва изненадан. Издърпва стола до себе си с увереното изражение, че ще се приближа и ще седна до него.
    Именно това правя. Настанявам се в стола и никой от нас не казва нищо. Мълчаливо си съчувстваме в общото си нещастие.
    – Да ви предложа нещо за пиене? – пита един от барманите.
    – Два шота от това, което ще ни помогне да забравим пос­ледния час от живота си.
    Барманът се засмива, но никой от нас не се присъединява към него. Дава си сметка колко сериозен е Греъм и вдига пръст.
    – Имам точно каквото ви трябва – заявява и отива в другия край на бара.
    Усещам, че Греъм ме гледа, но не го поглеждам. Не искам да видя колко тъжни са очите му в този миг. Почти ми е по-гадно за него, отколкото за мен самата.
    Придърпвам купа с претцели. С различни форми са, така че вземам шепа пръчици и ги подреждам върху плота във формата на решетка. След това изваждам всички претцели с формата на О и побутвам купата с претцели с традиционната форма на възел към Греъм.
    Слагам моя претцел в средата на решетката. Поглеждам към Греъм и чакам мълчаливо. Той поглежда към претцелите, които съм разположила стратегически върху бара, и отново към мен. Много бавна и предпазлива усмивка се разлива по лицето му. Бръква в купата, вади един претцелов възел и го поставя в квадратчето над моето.
    Аз избирам мястото вляво от квадратчето в центъра и внимателно поставям претцела си в него.
    Барманът слага два шота пред нас. Вземаме ги едновременно и завъртаме столовете си, така че да сме с лице един към друг.
    Седим в мълчание в продължение на поне десет секунди, всеки от нас очаква другият да вдигне тост. Най-сетне Греъм заявява:
    – Нямам абсолютно нищо, за което да пия. Майната му на днешния ден.
    – Майната му на днешния ден – повтарям, напълно съгласна. Чукваме чашите си и отмятаме глави назад. Греъм изпива своята много по-лесно от мен. Тропва чашата си върху бара, а после посяга към претцелите и прави нов ход.
    Тъкмо вземам друг претцел, когато телефонът в джоба на якето ми избръмчава. Вадя го. Името на Итън се е изписало върху екрана.
    На свой ред Греъм също вади телефона си и го оставя върху бара. Върху екрана примигва името на Саша. Всъщност си е направо комично. Какво ли са си помислили, когато излязоха и ни завариха седнали заедно на пода, да ядем тяхната китайс­ка храна?
    Греъм слага пръст върху екрана, ала вместо да вдигне, го побутва и двамата гледаме заедно как телефонът се плъзва по бара и изчезва над ръба. Чувам го как издрънчава върху пода от другата страна, но Греъм се държи така, сякаш изобщо не го е грижа, че телефонът му е счупен.
    – Току-що счупи телефона си.
    Той лапва един претцел.
    – Пълен е със снимки и съобщения от Саша. Утре ще си купя нов.
    Аз се взирам в телефона си върху бара. Безмълвен е в продължение на един миг, а после Итън отново се обажда. В мига, в който името му започва да мига върху екрана, усещам желание да направя същото, което и Греъм. Така или иначе, ми е време за нов телефон.
    Когато звъненето престава и пристига съобщение от Итън, аз побутвам апарата. Двамата го гледаме как се плъзва от другата страна на бара.
    Връщаме се към морския шах. Печеля първата игра. Греъм печели втората. Третата завършва наравно.
    Греъм взема един от претцелите и го изяжда. Не знам дали е заради питието, или просто съм объркана от вълнението на случилото се по-рано, но всеки път когато Греъм ме погледне, усещам как погледът му сякаш се стича по кожата ми. По гърдите. Всъщност навсякъде. Не знам дали той ме кара да се чувствам неспокойна, или просто съм позамаяна от алкохола. Така или иначе, усещането е по-хубаво от опустошението, което бих изпитвала в момента, ако бях сама вкъщи.
    Поставям нов претцел на мястото на онзи, който Греъм изя­де току-що.
    – Трябва да ти призная нещо – заявявам.
    – Нищо, което би могла да ми кажеш, не може да бъде по-лошо от последните няколко часа от живота ми. Признавай смело.
    Подпирам лакът на бара и отпускам глава върху ръката си. Хвърлям му кос поглед.
    – Саша излезе от блока. След като ти си тръгна.
    Греъм забелязва срама в изражението ми. Веждите му се повдигат с любопитство.
    – Какво направи, Куин?
    – Попита ме накъде си тръгнал. Не ѝ казах. – Изпъвам се и завъртам стола си, така че да съм с лице към него. – Но преди да се кача в колата си, се обърнах и заявих: „Осемстотин долара за игра на думи? Сериозно, Саша?“.
    Греъм се взира в мен. Втренчено. Кара ме да се запитам дали не съм преминала границата. Вероятно не трябваше да ѝ го казвам, но бях озлобена. Не съжалявам, че го направих.
    – Какво отговори тя?
    Поклащам глава.
    – Нищо. Зяпна от изумление, но после заваля и тя изтича обратно в блока на Итън.
    Греъм се взира в мен с такава интензивност. Ненавиждам това. Ще ми се да се засмее или да се ядоса, задето съм се намесила. Каквото и да е.
    Не казва нищо.
    Най-сетне свежда очи и ето че се взира между нас. Обърнати сме с лице един към друг, ала краката ни не се докосват. Ръката му, която почива върху коляното му, се раздвижва лекичко, докато пръстите му не докосват моето коляно, точно под ръба на полата ми.
    Жестът е едновременно фин и недвусмислен. Цялото ми тяло се напряга от допира. Не защото не ми харесва, а защото не помня кога за последен път докосването на Итън разпали такава горещина в мен.
    Описва кръг върху коляното ми с пръст. Когато отново вдига очи към мен, изобщо не съм объркана от погледа в тях. Съвсем ясно е какво мисли в този миг.
    – Искаш ли да се махнем оттук? – Гласът му е едновременно шепот и молба.
    Аз кимам.
    Греъм се изправя и вади портфейла от джоба си. Оставя няколко банкноти на бара, а после си облича якето. Протяга ръка и като преплита пръсти с моите, ме повежда през ресторанта, навън и, надявам се, към нещо, което ще направи така, че да си е струвало, че се събудих днес.
    
    
    
    Глава 4
    
    СЕГА

    
    Веднъж Греъм ме попита защо вземам толкова дълги душове. Не помня какво беше оправданието ми. Сигурна съм, че отговорих нещо от рода на това, че са отпускащи или че топлата вода е полезна за кожата ми. В действителност вземам толкова дълги душове, защото това е единственото време, в което си позволявам да скърбя.
    Чувствам се слаба, задето имам нужда да скърбя, тъй като никой не е умрял. Няма смисъл да скърбя толкова много за онези, които никога не са съществували.
    Под душа съм от половин час. Когато се събудих тази сут­рин, неправилно предположих, че ми предстои ден с бърз, безболезнен душ. Ала това се промени в мига, в който видях кръвта. Не би трябвало да бъда шокирана. Случва се всеки месец, откакто станах на дванайсет години.
    Облегнала съм се на стената, така че струята да облива лицето ми. Водата разрежда сълзите ми и ми помага да не се чувствам толкова жалка. По-лесно ми е да убедя себе си, че не плача чак толкова силно, когато по-голямата част от това, което се стича по бузите ми, е вода.
    Сега се гримирам.
    Понякога се случва така. В един момент съм под душа, в следващия – не съм. Изгубвам се в скръбта. Изгубвам се така, че докато се изкатеря от мрака, вече съм на друго място. Това ново място съм аз, гола, пред огледалото в банята.
    Прокарвам червилото първо по долната, а после по горната си устна. Оставям го и се взирам в отражението си. Очите ми са зачервени от скръбта, ала гримът ми е на мястото си, косата ми е прибрана назад, дрехите ми са сгънати грижливо върху плота. Оглеждам тялото си в огледалото, закривайки гърдите си с ръце. Отстрани изглеждам здрава. Ханшът ми е широк, коремът – плосък, гърдите ми – средно големи и щръкнали. Когато паднат върху мен, погледите на мъжете понякога се задържат.
    Ала отвътре изобщо не съм привлекателна. По стандартите на Майката Природа не съм вътрешно привлекателна, защото нямам действаща репродуктивна система. Възпроизвеждането е онова, заради което съществуваме, в крайна сметка. Възпроизвеждането е необходимо, за да завършим кръговрата на живота. Раждаме се, възпроизвеждаме се, отглеждаме децата си, умираме, децата ни се възпроизвеждат, отглеждат техните деца, на свой ред умират. Поколение след поколение на раждане, живот и смърт. Красив кръговрат, който не трябва да бъде нарушаван.
    Ала ето че аз прекъсвам този кръг.
    Родих се. И това е всичко, което ще бъда в състояние да сторя, докато не умра. Стоя извън кръговрата на живота и гледам как светът се върти, докато аз не помръдвам.
    И тъй като е женен за мен… Греъм също не стои на едно място.
    Обличам се, скривайки тялото, което отново и отново ни разочарова.
    Влизам в кухнята и откривам Греъм застанал пред каната с кафе. Вдига очи към мен и аз не искам да знае за кръвта и скръбта под душа, така че допускам грешката да му се усмихна. Бързо изтривам усмивката от лицето си, но е твърде късно. Той решава, че е добър ден. Усмивките ми му вдъхват надежда. Приближава се до мен, защото, като пълна глупачка, аз не държа обичайните си оръжия. Обикновено много внимавам и двете ми ръце да са заети с нещо – чанта, питие, чадър, яке. Понякога всички тези неща наведнъж. Днес нямам нищо, с което да се защитя от обичта му, така че той ме прегръща за добро утро. Принудена съм да го прегърна в отговор.
    Лицето ми пасва съвършено между шията и рамото му. Ръцете му пасват съвършено около кръста ми. Искам да притис­на уста до кожата му и да усетя тръпките, разливащи се до езика ми. Ала знам какво ще последва, ако го направя.
    Пръстите му ще се плъзнат по кръста ми.
    Устата му, гореща и влажна, ще открие моята.
    Ръцете му ще ме освободят от дрехите ми.
    Той ще бъде в мен.
    Ще ме люби.
    И когато спре, аз ще бъда изпълнена с надежда.
    А после цялата тази надежда ще се отцеди от мен заедно с кръвта.
    И аз ще бъда под душа, съкрушена.
    Греъм ще ме попита: „Защо вземаш толкова дълги душове?“.
    И аз ще отговоря: „Защото са отпускащи. Топлата вода е полезна за кожата“.
    Затварям очи и притискам ръце до гърдите му, отдръпвайки се от него. Сега толкова често се оттласквам от него, че понякога се чудя дали дланите ми не са се отпечатали върху гърдите му.
    – В колко часа беше вечерята у сестра ти? – Въпросът ми смекчава отблъскването. Ако се отдръпна, докато му задавам въпрос, то като че ли не изглежда толкова лично.
    Греъм се връща до каната с кафе и взема чашата си. Подухва и свива рамене.
    – Тя свършва работа в пет. Така че вероятно в седем.
    Аз грабвам моите оръжия. Чантата си, питие, якето.
    – Окей. Ще се видим там. Обичам те. – Целувам го по бузата, а оръжията ми ни разделят надеждно.
    – Аз също те обичам.
    Казва го на тила ми. Вече рядко му давам възможност да го каже на лицето ми.
    Качвам се в колата си и пращам съобщение на сестра ми, Ейва.
    
    Не този месец.
    
    Тя е единствената, с която го обсъждам все още. Престанах да говоря с Греъм за цикъла си миналата година. Всеки месец, след като започнахме да се опитваме да си родим дете, Греъм ме утешаваше, когато откриех, че не съм бременна. В началото му бях благодарна. Дори копнеех за него. Ала месец след месец пос­тепенно започнах да се ужасявам от това, че трябва да му кажа колко съм негодна. И знаех, че ако аз се ужасявах от това, че трябва да ме утешава, той вероятно също беше уморен от пос­тоянното разочарование. Още в началото на миналата година реших да повдигна въпроса само ако резултатът е различен.
    Досега резултатът винаги е един и същ.
    
    Съжалявам, миличка, праща сестра ми в отговор. Заета ли си? Имам новина.
    
    Излизам от алеята ни и слагам телефона на режим блутут, преди да ѝ се обадя. Тя отговаря по средата на първото иззвъняване.
    – Знам, че не искаш да говориш за това – казва, вместо поздрав, – така че да говорим за мен.
    Обичам това, че ме разбира толкова добре.
    – Какво ново при теб?
    – Той получи работата.
    Стисвам волана и полагам усилие да звуча развълнувано.
    – Така ли? Ейва, това е страхотно!
    Тя въздъхва и аз усещам, че полага усилие да звучи тъжно.
    – Местим се след две седмици.
    В очите ми напират сълзи, но вече плаках достатъчно за един ден. Наистина се радвам за нея. Ала тя е единствената ми сестра и ето че ще се премести в другия край на света. Съпругът ѝ, Рийд, е от голямо семейство във Франция и още преди да се оженят, Ейва каза, че рано или късно ще се преместят в Европа. Тази мисъл открай време я изпълва с възторг, поради което знам, че се опитва да сдържи вълнението си от уважение към тъгата ми заради разстоянието, което това ще постави между нас. Знаех, че миналия месец Рийд кандидатства за работа на няколко места, ала малка част от мен се надяваше егоистично, че няма да получи нито едно от тях.
    – В Монако ли се местите?
    – Не, работата му ще бъде в Империя. В друга държава е, но едва на час с кола от Монако. Европа е толкова малка, адски е странно. Тук караш един час и си оставаш в Ню Йорк. В Европа караш един час и се озоваваш в страна, където се говори съвсем различен език.
    Дори не знам къде е Империя, но вече ми звучи като по-подходящо място за нея от Кънектикът.
    – Каза ли на мама?
    – Не. Знам колко драматично ще реагира, така че предпочитам да ѝ кажа на живо. Отивам към тях.
    – Успех.
    – Благодаря – отвръща тя. – Ще ти се обадя, за да ти кажа точно колко вина е успяла да ми вмени. Ще се видим на обяда утре, нали?
    – Там съм. А това ще ѝ даде цял ден да се успокои.
    Когато приключваме разговора, установявам, че съм заседнала пред червения светофар на една празна улица.
    Буквално и преносно.
    
    * * *
    
    Баща ми почина, когато бях само на четиринайсет. Майка ми се омъжи повторно много скоро след смъртта му. Това не ме изненада. Дори не ме разстрои. Родителите ми нямаха връзка, на която човек би могъл да завиди. Сигурна съм, че в началото е била добра, но докато порасна достатъчно, за да разбера какво е любов, знаех, че между тях тя не съществува.
    Не съм сигурна дали майка ми някога се е омъжвала по любов обаче. Парите са нейният приоритет, когато си търси партньор. Доведеният ми баща не я спечели с характера си. Спечели я с къщата си на плажа в Кейп Код.
    Противно на гардероба и отношението ѝ, майка ми не е богата. Израснала е в оскъдица във Вермонт, второто от седем деца. Омъжила се за баща ми, когато бил умерено богат и още щом със сестра ми сме се родили, настояла да ѝ купи къща в Олд Гринич, Кънектикът. Нямало значение, че той бил принуден да работи два пъти по-здраво, за да си позволи разточителството ѝ. Мисля, че му харесваше да бъде на работа повече от това да си бъде вкъщи.
    Когато татко почина, имаше авоари, но не достатъчно, та майка ми да може да продължи да води живота, с който беше свикнала. Не ѝ отне много време, за да поправи това. Омъжи се за доведения ми баща на дискретна церемония в рамките на година, след като погреба баща ми. Не ѝ се наложи да пести повече от осем месеца.
    Въпреки че израснахме, водейки заможен живот, със сестра ми не сме заможни. Майка ни много отдавна похарчи всичко, което баща ми остави преди всички онези години. А доведеният ми баща има свои биологични деца, които ще получат неговото богатство, когато той почине. Ето защо двете с Ейва никога не сме се смятали за заможни, въпреки че бяхме отгледани от хора, които са.
    Затова веднага щом завършихме колеж, и двете започнахме да работим и да се издържаме сами. Никога не съм искала пари от майка ми. Първо, защото смятам, че е неуместно пораснала, омъжена жена да моли родителите си за помощ. И второ, защото тя не дава нищо просто така. Всичко, получено от майка ми, е придружено от условия.
    От време на време тя прави разни неща за Ейва и мен и ние сме ѝ наистина благодарни за това. Миналата Коледа изплати вноските за колите ни. А когато завърших колеж, преди да се запозная с Греъм, тя ми помогна да си намеря апартамент и плати наема за първия месец. Ала обикновено харчи парите си за нас по начини, които носят полза и за нея. Купува ни дрехите, които смята, че би трябвало да носим, защото не харесва онези, които си купуваме сами. Подарява ни посещения в спацентрове за рождените ни дни и ни придружава да отидем заедно. Гостува ни и се оплаква от неудобните ни мебели, и два дни по-късно пристига доставка на нови мебели, които е избрала сама.
    Греъм ненавижда, когато го прави. Казва, че един подарък е мил жест, но цял диван е обида.
    Не съм неблагодарна за това, което прави за мен. Просто знам, че трябва сама да си проправям път в живота, защото въпреки че съм заобиколена от пари, те не са мои.
    Едно от нещата, за които винаги съм била благодарна, са ежеседмичните ни обеди. Двете с Ейва неизменно обядваме заедно с нея в кънтри клуба близо до къщата ѝ. Ненавиждам това място, но ми е приятно да прекарвам време с Ейва, а двете понасяме майка си достатъчно добре, за да очакваме с нетърпение ежеседмичните обеди заедно.
    Имам обаче чувството, че това ще се промени сега, когато Ейва се мести в Европа. Готвят се да заминат следващата седмица, което означава, че това ще бъде последният ни обяд. Онова, което току-що направи нейния живот по-пълен, направи моя по-празен.
    – Не можеш ли да си идваш за обяд всяка седмица? – питам я. – Как очакваш да забавлявам майка ти сама?
    Винаги наричаме мама майка ти, когато говорим за нея. Започна като шега в гимназията, но вече го казваме толкова често, че трябва да внимаваме да не се изпуснем пред нея.
    – Вземи си айпада и аз ще се включа по скайп.
    Засмивам се.
    – Не ме изкушавай.
    Ейва поглежда телефона си и се изпъва, когато прочита полученото съобщение.
    – Имам интервю!
    – Толкова бързо! Каква е работата?
    – Помощник-учител по английски в местната гимназия. Зап­­латата е смешна, но ако получа работата, ще се науча да ругая на френски и италиански много по-бързо.
    Рийд изкарва достатъчно пари и на Ейва не ѝ се налага да работи, но тя винаги го прави. Твърди, че не е родена за ролята на домакиня, и според мен именно това привлече Рийд към нея. И двамата не искат деца, а Ейва обича да е заета, така че това положение ги устройва напълно.
    Има моменти, в които ѝ завиждам, че не иска да има деца. Толкова много от проблемите в живота и брака ми не биха съществували, ако не се чувствах така непълноценна без дете.
    – Странно ще бъде без теб, Ейва – заявява майка ми, докато се настанява на масата. Вече съм ѝ поръчала обичайното питие – мартини с допълнително маслини. Оставя чантата си на съседния стол и измъква една от маслините от клечката за зъби. – Не мислех, че преместването ти ще ме разстрои – продължава. – Кога ще си дойдеш вкъщи на гости?
    – Още не съм заминала – изтъква Ейва.
    Майка ми въздъхва и взема менюто.
    – Не мога да повярвам, че ни оставяш. Поне нямаш деца. Не мога да си представя как бих се почувствала, ако отведеш внуците ми на другия край на света.
    Засмивам се тихичко. Майка ми е най-мелодраматичният човек, когото познавам. Не преливаше от желание да бъде майка, когато двете с Ейва бяхме малки, и със сигурност знам, че изобщо не бърза да стане баба. Това е една черта от характера ѝ, която ми носи утеха. Не ми натяква да си родя дете. Само се моли да не си осиновя.
    Ейва спомена осиновяване по време на един от обедите ни преди две години. Майка ми буквално изсумтя при тази идея. „Куин, моля те, кажи ми, че не обмисляш идеята да отгледаш нечие чуждо дете – каза. – Би могло да има… проблеми.“
    Ейва просто ме погледна и извъртя очи, след което ми прати съобщение под масата. Да, защото биологичните деца не могат да имат проблеми. Майка ти май трябва да се погледне в огледалото.
    Толкова много ще ми липсваш.
    
    Вече ми липсваш толкова много, пиша ѝ.

    Все още съм тук.
    
    – Честна дума, момичета, никоя от вас ли не се е научила как да се държи на масата досега?
    Вдигам очи и виждам, че майка се взира недоволно в телефоните ни. Заключвам екрана и го пъхам в чантата си.
    – Как е Греъм? – пита майка ми.
    Прави го просто от учтивост. Въпреки че с Греъм сме женени от повече от седем години, тя все още иска той да беше някой друг. Според нея никога не е бил достатъчно добър за мен, но не защото иска най-доброто за мен. Ако зависеше от майка ми, Греъм щеше да бъде Итън и аз щях да живея в къща, голяма колкото нейната, а тя щеше да се хвали пред приятелките си колко по-богата от Ивлин Бредбъри е дъщеря ѝ.
    – Чудесно – отвръщам, без да навлизам в подробности. Защото, ако трябва да бъда откровена, мога само да предполагам как се чувства Греъм. Вече не знам какво чувства и мисли, дали е чудесно, добре или нещастен. – Наистина чудесно.
    – А ти добре ли си?
    – Да. Защо?
    – Не знам. – Оглежда ме изпитателно. – Просто ми се струваш… уморена. Спиш ли достатъчно?
    – Леле – измърморва Ейва.
    Врътя очи и вземам менюто си. Мама открай време страшно я бива с директните обиди. Не ме притеснява особено, защото жегва и мен, и Ейва по равно. Вероятно защото толкова много си приличаме. Ейва е само две години по-голяма от мен. И двете имаме една и съща права кестенява коса, която ни стига малко под раменете. Имаме еднакви очи, с цвета на косата ни. И според майка ни и двете често изглеждаме уморени.
    Поръчваме си храна и водим неангажиращ разговор, докато я чакаме да пристигне. Почти сме приключили с обяда, когато някой се приближава до масата ни.
    – Аврил?
    Двете с Ейва вдигаме очи тъкмо когато Елинор Уотс намества бебешко синята чанта на „Hermès“ от едното си рамо на другото. Опитва се да го направи да изглежда дискретно, но спокойно би могла да ни цапардоса по главите, докато се провиква: „Вижте ме! Мога да си позволя чанта за петнайсет хиляди долара!“
    – Елинор! – възкликва майка ми. Изправя се и двете доближават бузи за целувка, а аз се насилвам да се усмихна, когато Елинор поглежда към нас.
    – Куин и Ейва! Дами, изглеждате прекрасно, както винаги! – Едва не ѝ отговарям, че всъщност изглеждам уморена. Тя се настанява на един празен стол и обвива ръце около чантата си. – Как си, Аврил? Не съм те виждала, от… – Не довършва.
    – Партито по случай годежа на Куин с Итън Ван Кемп – довършва майка ми.
    Елинор поклаща глава.
    – Не мога да повярвам, че мина толкова време. Виж ни само, вече сме баби! Как изобщо се случи това?
    Майка ми вдига мартинито си и отпива глътка.
    – Аз все още не съм баба. – Звучи така, сякаш се хвали. – Ейва се мести в Европа със съпруга си. Децата пречат на страстта им към пътуванията – казва тя, махвайки нехайно с ръка към Ейва.
    Елинор се обръща към мен и очите ѝ се плъзват по венчалната ми халка, преди да се вдигнат към лицето ми.
    – Ами ти, Куин? Омъжена си от известно време – казва с несъобразителен смях.
    Бузите ми пламват, макар че досега би трябвало да съм свикнала с този разговор. Знам, че хората не са преднамерено нетактични, ала от това забележките им не ме нараняват по-малко.
    „Кога ще си родите дете с Греъм?“
    „Не искате ли да имате деца?“
    „Продължавайте да се опитвате, все някога ще се получи!“
    Прокашлям се и вдигам чашата си с вода.
    – Работим по въпроса – казвам и отпивам. Искам това да е краят на този разговор, но майка ми има други намерения. Навежда се към Елинор, сякаш аз изобщо не съм тук.
    – Куин се бори с безплодие – обяснява, сякаш това засяга някой друг, не Греъм и мен.
    Елинор накланя глава и ме поглежда със съжаление.
    – О, миличка. – Тя слага ръка върху моята. – Толкова съжалявам да го чуя. Мислили ли сте за инвитро? Племенницата ми не успяваше да забременее естествено, а сега с мъжът ѝ всеки момент очакват да им се родят близнаци.
    Дали сме мислили за инвитро? Тя сериозно ли? Вероятно би трябвало просто да се усмихна и да ѝ кажа, че това е страхотна идея, но внезапно си давам сметка, че и моето търпение си има предел и току-що съм стигнала до него.
    – Да, Елинор – отвръщам и издърпвам ръката си от нейната. – На три пъти опитахме без успех. Това изпразни спестяванията ни и трябваше да направим втора ипотека на къщата.
    Елинор се изчервява и аз моментално се засрамвам от отговора си, което означава, че майка ми вероятно е напълно унизена. Не я поглеждам, за да се уверя обаче. Виждам, че Ейва отпива глътка вода, мъчейки се да прикрие смеха си.
    – О – казва Елинор. – Това е… съжалявам…
    – Недей – намесва се майка ми. – Има причина за всичко, което трябва да преживеем, нали така? Дори трудностите.
    Елинор кима.
    – О, вярвам го с цялото си същество. Неведоми са пътищата божии.
    Аз се засмивам тихичко. Наслушала съм се на такива коментари от майка ми. Знам, че не цели това, но Аврил Уитли е най-нечувствителната от всички.
    С Греъм решихме имаме дете само година след като се оженихме. Толкова бях наивна, уверена, че ще се случи веднага. След първите няколко неуспешни опита, започнах да се притеснявам. Споделих с Ейва… и с майка ми, моля ви се. Доверих им притесненията си още преди да ги бях споделила с Греъм. Майка ми прояви наглостта да заяви, че може би Господ не смята, че съм готова да имам дете.
    Ако Господ не дава деца на хора, които не са готови за тях, Той има доста да обяснява. Защото някои от майките, които е избрал да бъдат плодовити, правят избора му доста съмнителен. Като например майка ми.
    Греъм ме подкрепя неизменно в това изпитание, но понякога се чудя дали и той се дразни толкова, колкото и аз от всичките въпроси. Става все по-трудно да им отговаряме, отново и отново. Понякога, когато сме заедно и ме попитат защо все още нямаме деца, Греъм поема вината върху себе си: „Стерилен съм“, казва.
    Само че изобщо не е стерилен. Провери броя на сперматозоидите си в самото начало и всичко беше наред. Всъщност повече от наред. Лекарите използваха думата изобилен: „Имате изобилно количество сперматозоиди, господин Уелс“.
    С Греъм дълго се шегувахме с това. Ала макар че се опи­тахме да го обърнем на шега, то означаваше, че проблемът е единствено у мен. Независимо колко изобилен беше броят на сперматозоидите му, те не вършеха работа на моята матка. Правехме секс по стриктен овулационен график. Редовно си мерех температурата. Хранех се и пиех само полезни неща. Все така – нищо. Събрахме всяко пени, което можахме, и опи­тахме вътрематочна инсеминация, а после и оплождане инвитро, отново – без успех.
    Обсъждахме сурогатно майчинство, но то е толкова скъпо, колкото и оплождането инвитро, а според лекаря ни, заради ендометриозата, с която бях диагностицира на двайсет и пет години, яйцеклетките ми не са надеждни.
    Нищо не успя, а не можем да си позволим да повтаряме неща, които вече сме опитали, нито дори да пробваме нещо ново. Започвам да осъзнавам, че това може би никога няма да се случи.
    Последната година беше най-трудната от всички. Губя вяра. Губя интерес. Губя надежда.
    Губя, губя, губя.
    – Мислили ли сте за осиновяване? – пита Елинор.
    Поглеждам я, правейки всичко по силите си да скрия раздразнението си. Отварям уста, за да ѝ отговоря, но майка ми ме изпреварва.
    – Съпругът ѝ не проявява интерес.
    – Майко – изсъсква Ейва.
    Тя махва с ръка.
    – Не е като да казвам на целия свят. С Елинор сме на практика най-добри приятелки.
    – Не сте се виждали от близо десет години – изтъквам аз.
    Майка ми стисва ръката на Елинор.
    – Е, на мен определено не ми се струва толкова дълго. Как е Питър?
    Елинор се засмива, приветствайки смяната на темата толкова, колкото и аз. Започва да разказва на майка ми за новата му кола и кризата му на средната възраст, която всъщност не би могла да бъде криза на средната възраст, при положение че е минал шейсетте, но не ги поправям. Извинявам се и отивам в тоалетната, в опит да избягам от постоянното напомняне за моето безплодие.
    Би трябвало да поправя мама, когато каза, че Греъм не проявява интерес към осиновяване. Не че не проявява интерес, просто заради миналото му никоя агенция не ни е одобрила досега. Не разбирам защо една агенция за осиновяване отказва да приеме, че ако не се брои онази присъда като тийнейджър, той не е получавал дори глоба за паркиране. Ала когато сте просто една от хилядите двойки, опитващи се да осиновят дете, дори и най-дребната спънка може да ви извади от играта.
    Майка ми греши. Никой от нас няма нищо против тази идея, просто все не ни одобряват, а вече не можем да си позволим да продължим да опитваме. Леченията стопиха спестяванията ни, а сега, когато имаме втора ипотека върху къщата, не бихме могли да си позволим целия процес, дори ако ни одобрят.
    Има толкова много фактори и макар хората да си въобразяват, че не сме обмислили всички възможности, истината е, че сме ги обмисляли много пъти.
    За бога, та Ейва дори ни купи кукла за зачеване, когато преди три години беше в Мексико. Ала нищо, нито дори суеверията не помогнаха. В началото на миналата година с Греъм решихме да оставим всичко на съдбата, надявайки се то да се случи от само себе си. Не се случи. И ако трябва да съм откровена, уморих се да плувам срещу течението.
    Единственото, което ме спира да не се предам окончателно, е Греъм. Дълбоко в себе си знам, че ако се откажа от мечтата за деца, ще се откажа и от Греъм. Не искам да го лиша от възможността да бъде баща.
    Аз съм тази, която не може да има деца. Не той. Трябва ли да бъде наказан заради моето безплодие? Твърди, че за него децата не са толкова важни, колкото съм важна аз, но знам, че го прави, защото не иска да ме нарани. И защото все още храни надежда. Ала след десет или двайсет години ще ме намрази. Та той е човек.
    Чувствам се толкова егоистична, когато тези мисли изпълнят ума ми. Чувствам се себична всеки път, когато с Греъм правим секс, защото знам, че съм се вкопчила в надежда, която не съществува, че съм го впримчила в брак, който рано или късно ще стане прекалено угнетяващ и за двама ни. Ето защо прекарвам часове наред онлайн, търсейки нещо, което би могло да ми даде отговор. Каквото и да е. Участвам в различни групи за подкрепа, чета различни форуми, истории за „чудотворни зачевания“, частни групи за осиновяване. Част съм дори от няколко родителски групи, в случай че един ден си родя дете. Ще бъда добре подготвена.
    Единственото, в което не участвам онлайн, са социалните медии. Миналата година изтрих всичките си профили. Просто не бях в състояние да понасям безчувствените хора в потока с новини. Най-ужасно беше на първи април. Изгубих бройката на това колко от приятелите ми смятат, че е забавно да оповес­тят мнима бременност.
    Нямат абсолютно никакво съчувствие към хора в моето положение. Ако знаеха колко много жени години наред си мечтаят за положителен резултат, никога нямаше да го омаловажават по този начин.
    А най-добре изобщо да не си отварям устата за всичките ми приятели, които се оплакват от децата си. „Иви цяла нощ плака! Ъгх! Кога ще започне да спи цяла нощ?“ или „Нямам търпение училището отново да започне! Момчетата ще ме побъркат!“
    Само ако тези майки знаеха!
    Ако бях майка, нямаше да приемам нито миг от живота на детето си за даденост. Щях да бъда благодарна за всяка секунда, в която мрънка или плаче, или е болно, или ми отговоря. Щях да ценя всяка секунда, в която си е вкъщи през лятото и щеше да ми липсва всяка секунда, в която е на училище.
    Ето защо изтрих всичките си профили в социалните медии. Защото с всеки статус, който виждах, се озлобявах все повече.
    Знам, че тези майки обичат децата си. Знам, че не ги прие­мат за даденост. Ала те нямат представа какво е да си лишен от възможността да преживееш нещата, които за тях са източник на стрес. И вместо да намразя всички хора, с които съм приятелка онлайн, реших да изтрия профилите си с надеждата това да ми донесе поне мъничко покой. Напразно.
    Дори без социални медии, не минава нито ден, без да ми бъде напомнено, че може би никога няма да бъда майка. Всеки път когато видя дете. Всеки път когато видя бременна жена. Всеки път когато се сблъскам с хора като Елинор. Почти всеки филм, който гледам, всяка книга, която чета, всяка песен, която слушам.
    А напоследък… и всеки път когато съпругът ми ме докосне.