Глава 1
– Не мога да повярвам, че това се случва – казвам на секретаря си Андрю, седнал от другата страна на бюрото ми.
– Искаш ли да те ощипя?
– Стой далече от мен! – смея се аз и вдигам ръце, за да го възпра, когато той скача от стола си. – Доктор Оз казва, че стискането на кожата може да причини кръвни съсиреци. Или нещо подобно. Както и да е, трудно ще празнувам, ако съм мъртва.
– Глупости. – Той чевръсто ме щипва по лакътя и отстъпва, за да вдигне телефона.
Аз не сънувам, но господи, наистина е сюрреалистично, че след по-малко от два месеца моята книга „Може ли да се срещнем отново?“ ще се появи по книжарниците. По книжарниците. След две години на усилени преработки и писма с откази, достатъчни да облепят стените на универсален магазин, моята книга – моята най-голяма гордост и най-трудно извоюваното ми постижение – щеше да бъде публикувана. Ако не бях с новата си тясна черна пола, щях да изтичам от офиса и да направя серия цигански колела покрай брега. Е, възпира ме не само това, но и фактът, че едва ли някой ще иска да види как платът на полата ми ще се сцепи чак до талията. Отново.
Освен съвети за взаимни компромиси и предложения как да намерим „единствената и вечна любов“, дебютното ми ръководство за самопомощ съдържа и някои от моите най-запомнящи се сватовнически любовни истории (любимата ми е за двойката, които се ожениха на седемдесет и за медения си месец новобрачните заминаха да скачат с бънджи), както и няколко забавни случки по време на първи срещи, които не потръгнаха особено добре – един мъж пристигна на срещата с камион за превозване на мебели, метна към дамата чифт брезентови ръкавици и ѝ нареди да хване другия край на гардероба. А един друг мой клиент завел партньорката си на погребение.
Една успешна книга не само щеше да разшири и укрепи бизнеса ми, но торбичките под очите ми, следствие на дълги нощи висене пред компютъра – честно, да виждаш отражението си върху монитора на лаптопа в два сутринта, би трябвало да се смята за престъпление срещу правата на жените, – сълзите на несигурност, пролети върху клавиатурата, и мазолите по пръстите от писане, триене и пак писане най-после ще кулминират в нещо реално. Нещо, което аз съм създала. Нещо, заради което моята баба Джо ще се гордее с мен.
Протягам ръка зад компютъра и вземам рамкираната фотография, на която сме двете с нея на стъпалата на предната веранда на къщата, построена от моя дядо преди четиресет години.
– Мислиш ли, че мога да напиша книга? – бях я попитала аз един съботен следобед, докато накланяхме глави и се усмихвахме пред фотоапарата на мама.
– О, Бри, вярвам, че можеш. И аз ще бъда първа на опашката, за да си я купя.
Все още усещам лекото ухание на черни череши в дъха на Джо, когато ме целуна по бузата за довиждане.
Трудно е да проумееш, че са изминали петнайсет години и толкова много съботни дни. А още по-трудно е да повярваш, че сега сме само ние двете. Тя е единственото семейство, което ми е останало. И макар че Джо го прикрива много добре, някогашната ѝ заразна усмивка се е превърнала в тънка линия на разочарование и не е нужно да си експерт по езика на тялото, за да разпознаеш наслоената тъга, забулваща очите ѝ.
И така, ведно с диаграмите и стратегиите, тирадите, изпълнени с цветисти ругатни, съмненията и възродените надежди аз излях сърцето и душата си в „Може ли да се срещнем отново?“ – да не споменаваме и голямата част от спестяванията ми, за да наема рекламен агент. Няма нищо, което да искам повече от това, да отпразнувам издаването на книгата ми с Джо, да възкреся щастливата връзка от миналото ни. Да намаля болката заради това, което бях отнела.
Андрю се връща и се обляга на бюрото ми. Облечен е в черни дънки и прилепнала сива жилетка върху бяла риза с папийонка от мек плат с индийски десен. Тъмнокестенявата му коса, обръсната покрай ушите и по-дълга на темето, е оформена с гел в идеални шипове с бели връхчета (той се бе навел над умивалника в банята и бе потопил краищата в избелващ препарат).
Андрю беше моят най-близък приятел от първи курс в Калифорнийския университет в Сан Диего. Ние споделяхме обща баня в жилищен комплекс с апартаменти извън кампуса и помежду ни избухна ожесточена разправия на третата седмица след началото на зимния семестър – кой да подозира, че включването и изключването на сешоара ми, докато се приготвям за лекциите в седем сутринта, вместо да го оставя през цялото време включен, докато косата ми напълно се изсуши, ще го накара да превърти? Аз му заявих, че има увиснали рамене като клоните на шибой. Той ме посъветва да си обръсна подмишниците.
На следващия ден той ми купи лъскав, много по-безшумен сешоар, даде ми назаем любимия си пуловер и ми показа как да си слагам гланц на устните. Оттогава сме много близки.
Същото не може да се каже за родителите му. След като научиха за женствеността и сексуалната му ориентация, те записаха Андрю на футболен лагер, курсове по бойни изкуства, уроци по стрелба и всякакви всевъзможни мъжки занимания с надеждата да го превърнат в корав мъжкар. Не се получи.
– Джо е на телефона – оповести той. – Стори ми се доста разстроена, дори не пожела да говорим какво се е случило в снощния епизод на „Ергенът“. – Андрю започна да лющи етикета на моето здравословно блокче от овесени ядки. – А ние винаги говорим за това, какво е станало в поредния епизод на „Ергенът“.
– Това е странно. Нека видя какво става. – Натискам бутона за първа линия, благодарна, че най-добрият ми приятел обича моята осемдесетгодишна баба също толкова силно, колкото и аз. Макар че как би могъл да не я обича? Тя е смела и решителна дама с копринено мека сребриста коса, събрана на кок и стегната с шнола пеперуда. Тя прави най-вкусните канелени курабийки в окръг Сан Диего и въпреки че нито един от двамата не го признава, докато тя се възстановяваше след операция на бедрото преди четири години, аз съм абсолютно сигурна, че са си поделили пликче с царевичен чипс, консерва с бобен сос за топене и цигара с марихуана. – Здравей, Джо. Всичко наред ли е?
– О, господи, Бри, не знам какво да правя.
Андрю е прав.
Въпреки това се усмихвам, когато чувам треперещата нотка в гласа на Джо. Бог да благослови сърцето ѝ, но през последните години тя започна малко да забравя и да се плаши и макар че я посещавам всеки ден, не е необичайно за нея да се паникьоса, защото е забутала някъде дистанционното на телевизора или не може да намери другия си чехъл. Няма значение, аз ще се обаждам или ще се отбивам при нея и по сто пъти на ден, ако се наложи. Готова съм на всичко, за да е тя спокойна и щастлива. Ще направя каквото и да е, за да облекча мъката и страданията ѝ от последните петнайсет години.
– Какво не е наред?
– Пощаджията току-що ми донесе писмо.
– Да, добре. – Нали това им е работата на пощаджиите. – Какво пише в писмото?
– Пълно е със странни сложни думи. Нищо не разбирам. Но с червено мастило най-отгоре на листа е написано „Последно предупреждение“. Пише, че дължа много пари. Можеш ли да дойдеш?
– Да, разбира се. Но не се тревожи, навярно е някаква измишльотина или номер да се измъкнат пари. Спомни си онова глупаво устройство за пречистване на водата, което онзи мошеник от телевизионната реклама на практика те застави да купиш преди две години. Ще намина след работа. Искаш ли да донеса нещо? Още месо за сандвичи? Имаш ли достатъчно зелени ябълки?
– Добре съм. Само побързай.
– Добре. А междувременно се опитай да се отпуснеш. Направи си една голяма чаша от онзи градински чай с лавандула, който обичаш. Оставих още една опаковка в килера. Ще се видим скоро.
– Тя добре ли е? – пита Андрю.
– Аха, просто е получила някакво заплашително писмо. – Надрасквам набързо кратка бележка да ѝ купя едно парче от любимата ѝ шоколадова торта. Шоколадовата торта може да разреши всички проблеми. – Как е възможно някой да спи спокойно, след като измъчва и тормози възрастни хора?
– Язвите на обществото. – Преди да се запъти към бюрото си, Андрю сочи екрана на компютъра ми. – Знаеш ли, повечето хора пазаруват в „Амазон“ или гледат по YouTube клипове с безкосмести котки. Ти си единственият човек, когото познавам, чието хоби е постоянно да надзърта в списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ през работно време.
– Това е най-готиният уеб сайт. – Кликвам върху изображението и черно-бялата страница изпълва екрана ми. – Много е интересно.
– Очевидно никога не си гледала как безкосместа котка яде малини.
– Захващай се за работа – кискам се аз.
Но вместо да затворя уеб страницата, кликвам върху „Паднали ангели“ от Лорън Кейт – бестселъра, който е на първо място през тази седмица. Това събужда спомените за Джо и мен как използваме за залог стафиди, крекери, солети или любимите ѝ шоколадови бонбони с ликьор, докато пълзим из сайта на „Таймс“, обзалагайки се каква ще е класацията на бестселърите през следващата седмица. Залагахме кой роман ще е на върха, кой ще се смъкне под първите двайсет, колко пъти ще се появи любов, завинаги или мъртъв в заглавията, колко чаровни и секси може да са авторите мъже.
Никога не е имало значение коя от нас печели. Ние смесвахме купчините си с лакомства, дъвчехме печалбите, смеехме се без причина, наслаждавайки се на следобеда и взаимната си компания.
Вратата на офиса се отваря със замах и моят клиент Никсън Вос нахлува вътре.
– Здравей, Бри. – Той се настанява на стола от другата страна на бюрото ми, облечен в тъмни дънки, почти скривайки облегалката на кожения стол със снажното си тяло с калифорнийски загар. Никсън подръпва маншетите на светлорозовата си риза – цвят, който малцина мъже могат да си позволят. – Как си?
С крива усмивка грабвам мобилния си телефон и го насочвам към Никсън, показвайки му дългия есемес от поредната разочарована жена, с която се бе срещнал.
– Да не би да искаш да поставиш рекорд?
– И аз се радвам да те видя. Чух, че по-късно може да завали, но засега имаме красива сутрин, не мислиш ли?
Млъквам за миг, сетне изричам с шеговита нотка в гласа, в тон с неговия:
– Извинявай. Мога ли да ти предложа чаша кафе? Пълнозърнесто геврече? Съвест?
– Всичките си клиенти ли мъмриш по този начин? – Той притиска палец до джоба на ризата, за да изключи звънящия си телефон.
– Само тези, които оставят след себе си двуцифрено число разбити сърца. Колко станаха досега? Единайсет? Нали знаеш, че няма бонус за рекорд по срещи. Нито ще получиш клубна карта, когато бройката стане дванайсет.
– Чак сега ми го казваш. А аз през цялото време се надявах да получа стикер за бронята на колата с логото на „Бри Какстън Асошиейтс“.
Сподавям смеха си и отварям папката му със срещи; тя е синеока преподавателка по балет, чиито стройни бедра ме карат да съжаля за резена чийзкейк с бисквити „Орео“, който тази сутрин ометох на закуска.
– Къде я заведе? И не ми казвай „на кафе“.
– Тогава няма да го кажа.
– Знаеш ли, много по-лесно е да се намери дългосрочна половинка за затворник със смъртна присъда.
– В такъв случай трябва да побързам и да задействам шпионския си план.
– Осъзнаваш ли, че се очаква да впечатлиш тези жени?
– А те би трябвало да се опитват да впечатлят мен. Но защо да се измъчвам с вечеря, ако не можем да проведем приличен разговор на чаша кафе?
– Защото жените обичат вечерите. Покана за вечеря означава да обявиш пред света, че си избрал нея сред всички останали, дори и да е само за вечерта. И повярвай ми, тогава е много по-вероятно една стойностна жена да откликне. Във всяко едно отношение. Вечерята е бавно съблазняване.
– Бавно съблазняване?
– Престани да се смееш. Говоря сериозно. – Мятам по него един кламер.
Той протяга ръка да го улови, но се изплъзва от пръстите му.
– Добре. Вечеря. Бавно съблазняване. Ще се опитам да го запомня. Ще ме извиниш ли за секунда?
Кимвам и той вади настоятелно звънящия телефон от джоба си. Хрумва ми, че по време на няколкото ни срещи телефонът на Никсън изглежда винаги залепен за дланта му докато той обсъжда сделка, сключва договор, убеждава клиент да инвестира парите си. Кога му остава време да играе на „Военни игри“? Или да подремне?
Несъмнено Никсън е умен, трудолюбив бизнесмен, с желязна воля, посветил се изцяло на компанията си. Затова изглежда напълно подходящо, че мелодията на телефона му представлява три резки иззвънявания, все едно удари на чук по пирон.
Аз си играя с моя телефон, докато си мисля колко издайнически са рингтоновете. Когато чакам реда си при зъболекаря или маникюристката, се опитвам да позная доколко сигналите на хорските телефони са обвързани с предпочитаните от собствениците им магазини, стил на обувки, татуировки или прически. Това е една моя малка глупава игра. Напълно произволна и основана единствено на догадки. Но по дяволите, много ме забавлява. И имайки предвид, че прехраната ми зависи от умението ми да разгадавам езика на тялото и да долавям скритата енергия, с гордост мога да заявя, че познах в девет от последните десет случая. Да не споменаваме, че предсказах трима от последните четирима победители в „Шеметна надпревара“. Трудно е да се каже дали интуицията ми се дължи на научната ми степен по психология, на погълнатите от мен книги за човешкото поведение, или просто на факта, че съм се родила на Хелоуин.
Каквато и да е причината, аз съм благодарна на инстинкта си и през последните шест години не само се запознах със стотици забележителни хора, но и спечелих пари от уникалните им характери.
– Извинявай – казва Никсън, сочейки телефона си, – малък пожар в офиса.
Той пише отговора си, а аз се замислям за моя рингтон, осъзнавайки, че също съм доста предвидима. Тъмнорусата ми коса се спуска на свободни къдрици по раменете, а гримът ми е дискретен. Чувствам се най-щастлива, когато дупето ми е заровено в пясъка или съм се сгушила на дивана с кръстословица, редом с пликче с брецели с фъстъчено масло. Обичам да се разхождам, мразя да карам колело и съм на половин крачка от изпълнението на осма йога поза.
Затова никак не е изненадващо, че рингтонът ми е песен на „Фрателис“ – шотландска инди рок група, в която се влюбих, след като миналата пролет гаджето ми Шон ме заведе на техен концерт. Изпихме прекалено много бира, танцувахме, докато на кутрето на крака ми не излезе пришка, а после, възбудени и замаяни, се натискахме като тийнейджъри на задната седалка на неговото ауди А4. Което на другия ден не изглеждаше толкова забавно, както звучи. Куцуках през по-голямата част от седмицата, а върху лявото ми бедро се мъдреше синина с формата на чинийка за чаши.
Отпускам още минута на Никсън и проверявам пощата си, пропускайки брошури, рекламиращи круиз до Енсенада, изгодни заеми и нисколихвени автомобилни застраховки. После поръчвам три ролки опаковъчна коледна хартия от внучката на моя градинар, която събира пари за екскурзия до зоологическата градина в Сан Диего. Те струват почти двайсет и пет долара – за ролка, – но кой може да откаже на една второкласничка с плитчици и разстояние между предните два зъба?
Никсън все още пише.
Добре, това продължи достатъчно дълго.
– Спешна медицинска помощ?
Той не отговаря.
– Излязъл на брега кит?
– Хмм?
– Да търся ли скривалище, защото е избухнала Трета световна война?
Никсън вдига глава за миг от телефона си, за да ме удостои с намръщен поглед, излъчващ красноречивото послание: какви-по-дяволите-ги-дрънкаш.
– Обсъждаме живота ти, забрави ли? – Соча телефона му. – Кое е по-важно от любовта?
– Виж. – Никсън изключва телефона. – Оценявам помощта ти. Наистина я оценявам. Но ти знаеш, че всички тези уредени срещи не са за мен. Тук съм, защото моята майка забравя, че имам бизнес, който да ръководя, и настоява... всъщност заповяда... да се появя с гадже на сватбата на моята братовчедка. Ако не го направя, тя ще е принудена да обяснява на приятелите и съседите, на доставчиците на храна, на цветаря и на всеки, който е наблизо, че фамилното име Вос е заплашено от изчезване, тъй като аз не съм се оженил и не съм я дарил с внуци, което в нейните очи е все едно да се измести оста на земното кълбо. Затова, според моята майка, ако не заведа гадже на празненството, ще бъда отговорен за края на човечеството.
– Бъди мил. – Ровичкам из папката му, опитвайки се да сподавя смеха си, напушил ме заради госпожа Вос, макар че Никсън не е много далече от истината. Припомням си телефонното ѝ обаждане отпреди няколко седмици – тя забелязала сметката ми върху кухненския му плот и набързо си преписала номера ми – и обяснението ѝ с твърд тон и силен испански акцент, че с всеки изминал ден намалява времето, което ѝ е отредено да прекара с внуците си. И че Amado Jesús ще я порази смъртоносно, ако позволи niños да се родят без брак. Тя дава срок на Никсън до сватбата на братовчедката, преди да се намеси и сама да си намери снаха.
Да, подходът ѝ е рязък и безцеремонен, но аз се възхищавам на убедеността ѝ, на увереността ѝ. Всичко, което иска тя, е да дари любовта си на семейството. Кой може да вини една жена, задето съвсем точно заявява какво желае от живота? И макар че Никсън може да не е съгласен, той много прилича на майка си – самоуверен и непоколебим. Но двамата не са на едно мнение по въпроса, че работата е неговата рожба. Горката госпожа Вос, как да храни с лъжичка с пюре от сладки картофи една компания, фигурираща в класацията на „Форчън 500“?
– Нека бъдем честни. – Затъквам косата зад ушите си и отпускам лакти върху дебелия стъклен плот на бюрото. – Ти не си тук, защото така е казала майка ти. Ти си тук, защото си мъж на трийсет и пет, който няма с кого да сподели живота си. Твоят дом е студен и стерилен. Навярно в хладилника ти има мляко с изтекъл срок на годност. И най-вероятно сиви косъмчета започват да никнат на неподходящи места. Зоната ти на комфорт се стеснява и в края на деня ти си сам.
– Мамка му, Бри. Изобщо не си поплюваш. Даваш направо, без захаросани послания.
– Знам, че звучи грубо.
– Звучи, сякаш ме дебнеш.
– Само когато щорите ти са вдигнати.
Той се засмива.
– Шегата настрана, любовта не е лесна. Не се обезкуражавай, защото имахме няколко провала. И не позволявай на шеговитото ми поведение да те подведе. Аз се отнасям много сериозно към бизнеса си. И съм добра в работата си. – Посочвам с палец към стената зад гърба ми, която е покрита с рамкирани фотографии на щастливи двойки, които съм запознала през последните шест години. – Присъствала съм на безброй сватби. Седем от клиентите ми нарекоха първородната си рожба на мен, а наскоро задомилият се собственик на „Холандски зоопарк за спасени животни“ посвети на мен спасението на последния си питомец.
– Ето, това се казва признание за успехите ти. Какво беше животното? Величествена лъвица?
– Това наистина няма значение.
– Калифорнийски кондор?
– Отклоняваш се от същността.
– Рядко срещан снежен леопард?
– Катерица, сега доволен ли си?
– Катерица?
– Да, знам. Не може да имаш доверие на нещо толкова непредсказуемо. А сега да продължим... – Придвижвам се към ръба на стола. – Спомогнала съм за благополучни връзки между застаряващи поп певци и състезатели по триатлон. Женила съм пилоти за надзиратели в затвор, изпълнителни директори за работници по чистотата, вегетарианци за заклети привърженици на палео диетата. „Бри Какстън Асошиейтс“ е една от най-успешните компании за сватовничество в Сан Диего. Посветила съм живота си на откриването на любовта и в деветдесет и осем процента от случаите постигнам успех. – Накланям се към него. – Осъзнаваш ли, Никсън Вос, че ти си моите два процента?
– Наистина ли се страхуваш от катерици?
– Иска ми се да се отнасяш по-сериозно към работата ни.
– Нима това меко същество с пухеста опашка и очи като на сърна те плаши?
– Много смешно. – Пресягам се към снимката на жената, с която беше последната му среща. – Ето това е жизнерадостна блондинка с усмивка, достойна за реклама на „Колгейт“. Тя е очарователна. Ти я избра. И така, кажи ми какво се оплеска?
– Не знам. Изглежда прекалено предвидима, малко млада.
– Млада? Точно това ти повтарям от месеци. И от месеци ти отхвърляш предложенията ми и избираш момичета, единайсет, ако трябва да сме точни, които не са за теб. И поради някаква откачена причина аз ти го позволих. – В главата ми прозвучава гласът на госпожа Вос. Mi familia. – Майка ти е права. Дотук с това.
– Дотук с какво?
– С това. – Размахвам снимката на момичето във въздуха. – Ти си мислиш, че искаш двайсет и няколко годишна актриса или модел с големи цици и стегнато дупе, но това е грешка.
– Как може големите цици и стегнатото дупе да са грешка?
– Погледни нещата от друг ъгъл. Ти си капиталист, управляващ мощна организация, инвестираща в нови технологии и рискови начинания, който преговаря с финансисти от цял свят, нали така?
– Правилно.
– Говориш три езика и имаш магистърска степен по икономика.
– Точно така.
– Как може да очакваш да намериш общ език с някоя почти малолетна секси играчка? Това е малко вероятно. Двамата не сте на една и съща вълна. Момичетата на тази възраст не се интересуват от нивата на валутните курсове или възвръщаемостта на инвестициите. Не им пука за промените в морското равнище или корабоплаването. Те се интересуват от интимни прически или изрязани бикини, лакиране на ноктите според модния цвят за сезона и водка със сок от манго. Ето какви са те. Това би трябвало да бъдат. – Соча към Никсън. – Но те не са за теб.
– Не са ли?
– Не са. Ти се нуждаеш от трийсет и няколко годишна, силна, независима, не толкова предвидима жена, изпълнена със страстна отдаденост. Някоя, която ще представлява предизвикателство за теб.
Никсън се обляга назад и няколко секунди ме изучава от глава до пети. Мускулите на врата ми се стягат от изпитателния му оглед.
Ъгълчетата на устните му се извиват в дяволита усмивка. Същата усмивка, за която съм сигурна, че е проправила пътя на Никсън към гащичките на безброй жени. Не че има някакво значение за мен, но усмивката е чаровна.
– Значи... – подхваща той, – аз имам нужда от някоя като теб?
– Какво? Не, не като мен. – Посягам към молива, макар че няма какво да записвам. – Ами да, най-общо казано, предполагам... точно като мен.
Бри, какво направи? Ти създаваш погрешно впечатление у Никсън със своите дръзки дрънканици, че той е твоите два процента. Голям експерт си, няма що, така да подвеждаш горкия мъж.
Придърпвам реверите на сакото си, сетне потупвам с гумичката на върха на молива по рамкираната снимка, на която сме двамата с Шон, щракнати, докато караме сърф в Кабо.
– Извинявай, Никсън, но не и аз. Аз съм тук, за да ти помогна професионално.
– Леле, аз само се пошегувах. Да не си помисли... аз и ти? – Той се засмива достатъчно високо, за да получи любопитен поглед от Андрю, седнал в другия край на стаята.
Не е толкова смешно.
– Ти и без това си прекалено стара – додава клиентът ми.
Стрелвам го с поглед, без да издавам, че забележката ме е засегнала, при това още повече, откакто преди две седмици попълних формуляра за здравната ми застраховка. Благодарение на трийсет и първия ми рожден ден миналата година, трябваше да задраскам по-долното квадратче в графата години. По-долното квадратче.
На каква възраст яйцеклетките ми ще се спаружат?
– Просто те поднасям – уточнява Никсън. – Ти беше пределно ясна. – Той кимва, сякаш се кани да каже още нещо, но се въздържа. За кратко челюстта му се стяга и той се взира в краката си.
Очевидно съм го засегнала.
Преди две секунди сериозно обмислях да сритам Никсън в пищяла – яко, – но сега ме залива вълна от самота. Не заради мен. Заради него. Никсън е добър човек. Да, той е малко самодоволен, подиграва се с работата ми, но в същото време той заслужава да открие любовта и своята сродна душа, да има някой, с когото да си държат ръцете, когато пазаруват въздушни филтри в събота следобед, или да се сгуши до някого, докато гледат повторенията на телевизионните сериали през ленивите неделни сутрини. Заслужава същата непринудена връзка, която имам аз с Шон.
С ъгълчето на окото си зървам дузината бели рози, които той ми изпрати миналата седмица в деня, преди да се срещнем с финансовия консултант. Докато мисля за моето гадже, с което сме заедно от четири години, чувство за спокойствие измества притеснението ми. Мисля си как косата му се променя според сезоните: тъмна като мокър пясък през зимата и светла като сух пясък през лятото – резултат от сърфирането и безбройните импровизирани волейболни мачове през уикендите. Кожата му е загоряла, с цвета на мокачино и ние отбелязваме на календара след колко време ще избледнеят очертанията на банския му. Рекордът е девети януари. Моята ирландска кожа, която трудно почернява, никога не задържа загара по-дълго от първи октомври.
Двамата много рядко спорим – като изключим онзи път, когато той се разстрои, задето заспах по време на филм с Том Круз (колкото и да се старая, актьорските му превъплъщения ми действат като силно успокоително), или няколкото случая, когато не се засмях на един от тъпите адвокатски вицове на Шон. Честно, вицът за служебния защитник, проститутката и уличния стълб изобщо не беше чак толкова забавен. Но в края на деня ние се чувстваме удобно и спокойно заедно, споделяме безценното усещане за нещо стабилно и познато. История.
В чантата ми се гуши последната бележка, която Шон е пъхнал под вратата на офиса ми тази сутрин, преди да дойда на работа.
„При Антонио“, 20 ч.
Типично за Шон да напише бележка за нашата вечер. Такъв си е той. Какъв очарователен малък чудак е моето гадже – записва всичко върху самозалепващи листчета. Кълна се, че не минава и ден, през който да не намеря нещо надраскано и завряно някъде: върху аптечката в апартамента му, върху жабката на аудито му, върху горния десен ъгъл на последните му показания под клетва. Сподавям усмивката си, като си припомням онзи път, когато заварих Шон гол в леглото ми с едно усмихнато лице, нарисувано върху самозалепващо листче, мъдрещо се на върха на неговия...
– Бри? – Гласът на Никсън ме сепва и ме връща в настоящето. – Не беше ли ти, която ме скастри сурово, задето витая из облаците?
– Извинявай. Да, нека продължим с обсъждането на твоя случай. Ти ми плащаш, за да намеря любовта на живота ти, така че е време аз да поема юздите в свои ръце и...
– Печелиш. – Никсън вдига ръце в знак на капитулация. – Сватбата на братовчедка ми е след няколко седмици и майка ми тутакси ще разгадае измамата, ако цъфна с някоя привлекателна компаньонка, поканена само за случая. Накарай я да ме остави на мира, за да мога да се съсредоточа върху работата си. Този път ти ще избереш жената.
– Най-после! – засиявам и вдигам юмруци, за да подчертая победата си.
– Успокой се, откачалке! – прихва той. – Просто ми намери моята чаровница.
Изправям се като кукла на конци, смутена от нежността в думите му. Моята чаровница.
– Виж ти, Никсън Вос. Под целия този самоуверен, строг, пресмятащ и винаги делови вид май се крият сантиментална душа и меко сърце.
– Няма нищо меко и сантиментално у мен.
– Меко и уязвимо.
– Не мисля така.
– Под дебелата си кора, ти си мек като маршмелоу.
Той плясва с длани по коленете си и се изправя.
– А сега, хора, е време да тръгвам. – Но преди да се обърне, Никсън вкопчва пръсти в ръба на бюрото ми. За пръв път забелязвам малките кафяви точици в сините му ириси и долавям уханието на одеколона му „Джорджо Армани“. Разпознавам характерния горски аромат, защото за миналата Коледа подарих на Шон един флакон от него.
Той го замени с друг.
– И така, колко време остава до излизането?
– На книгата ми ли? Шест седмици. Единайсети октомври, ако трябва да съм точна.
– Запазваш си място? – Той кимва към страницата със списъка с бестселърите.
– О, не. – Усещам как страните ми пламват. – Аз... не... не очаквам да вляза в списъка. По дяволите, аз съм щастлива само от факта, че книгата ми ще се публикува. С баба ми следим класацията на „Таймс“. Залагаме за големите играчи.
– Ами добре. – Той сочи екрана. – Защото тази класация не е единственото мерило за успеха. Гордей се с постигнатото. Аз се гордея.
Той се гордее?
– Хм... благодаря, Никсън, това беше много мило. – Посягам отново към молива си.
– И така, да разчитам ли, че ще ми намериш точната жена?
– Знаеш какво казват, дванайсетият път е на късмет.
– Звучи добре. До скоро.
– Господи, този мъж е страхотен – въздъхва Андрю и приближава до бюрото ми. – Един от онези мълчаливи, но убийствено секси мъже.
– Какви ги приказваш?
– Нали се сещаш? От онези мъже, които са сдържани и предпазливи точно колкото да бъдат секси, но без да са досадни надувки. – Той наблюдава Никсън, докато излиза през вратата. – Не го ли виждаш?
Проследявам погледа му и сподавям смеха си. Да, виждам го.
Кламерът се е закачил за задника на Никсън.
Така му се пада, задето ме нарече стара.
Глава 2
По време на обедната почивка интервюирам нови клиенти. На мъжа, който търсеше „готина мацка за чукане“, му бе показана вратата. Плащам сметките за тока и кредитните карти онлайн, поръчвам перлено-сребрист планетарен миксер „Китчън Айд“ за сватбен подарък на една от моите двойки, които скоро ще се женят, после натраквам бърз имейл на друг клиент, който тази вечер има среща, за да му напомня да не прекалява с чашите пино гриджо и да не възсяда бронзовия кон пред заведението „П. Ф. Чанг“. Като последния път.
– Андрю? – Поглеждам към верния си приятел и секретар. – Ще ми донесеш ли досиетата, ако обичаш?
Миг по-късно той се отпуска на стола, сетне отваря лаптопа си върху края на бюрото ми.
Когато преди шест години наех Андрю да ми помага и да отговаря на обажданията, никога не съм очаквала да остане толкова дълго. Предполагах, че след като закрепя и разширя бизнеса си, той ще осъществи мечтата си да стане учител или ще се впусне в някое друго занимание, свързано с деца, изживявайки се като възпитател или наставник.
– Да обучавам малките дяволчета, това ми лежи на сърцето – не спираше да повтаря той.
Но месеците се изтърколиха, минаха години и сега не мога да си представя този офис без него. Освен това клиентите обичат Андрю – една фризьорка, която омъжихме за водопроводчик, постоянно му изпраща гелове за коса и скъпи шампоани, а застрахователният агент, когото бракосъчетахме с ветеринарна лекарка, всяка година го води да го черпи със сладолед на рождения му ден. Андрю е неделима част от моята компания и аз съм дяволски щастлива, че сме заедно.
– Какво търсиш? – пита той.
– Кого имаме за Никсън?
– Освен мен? – шегува се Андрю, макар да е отлично запознат със стриктното правило на „Бри Какстън Асошиейтс“ никога да не излизаме с клиенти.
– Какво стана с онзи тип от „Федерал Експрес“?
– Не ти ли казах? Когато онази вечер дойде да ме вземе, погледнах краката му и казах: „Колко готини джапанки“.
– Наистина ли? – повдигам вежда аз.
– Разбира се, че не. Казвал ли е някой някога: „Колко готини джапанки“?
– О, скъпи – заливам се аз от смях, – извинявай.
– Всичко е наред. Днес четох хороскопа си, където пише, че истинската любов скоро ще изгрее на моя хоризонт. – Откакто щастливите числа на Андрю от ежедневната прогноза за времето преди две години му спечелиха хиляда долара от калифорнийската лотария, той ляга и става с техните предсказания.
– Звучи обещаващо.
– Щеше да е по-обещаващо, ако бяха написани и джипиес координатите му.
– Е, какво ще кажеш да се заемем с търсенето на потенциалната истинска любов на Никсън, възраст между двайсет и пет и двайсет и осем, с амбиции за кариера, образована.
Андрю отваря базата данни на клиентите и кликва върху няколко снимки, преди да се сетя за една конкретна жена.
– Намери Сара, галеристката.
– Добър избор – кима той. – Трийсетгодишна, завършила колеж, обича да пътува. И погледни, живее наблизо, в „Пасифик Бийч“.
– Какви са предпочитанията ѝ за кафето?
Андрю плъзга курсора по екрана.
– Една бучка захар.
– Отлично. – Ако беше казал нещо изчанчено, като соево лате с една част безкофеиново кафе и нотка, не ръсната, нито много малко, канела, може би щях да размисля и да отхвърля Сара като подходяща кандидатка.
Предпочитанията за кафе в голяма степен са като рингтоновете.
– Тя прилича на Сандра Бълок – отбелязва Андрю. – Я ми припомни защо все още няма гадже.
– Омъжила се е за приятеля си от колежа, който на втората годишнина от сватбата им ѝ сервирал, че не си подхождат. Тя вложила целия си гняв и свободно време в кариерата си в галерията и оттогава е сама. Погледни я, идеална е за Никсън. – Връщам се на стола си. – Свържи се с нея и ѝ кажи, че той ще ѝ се обади. Или не, по-добре я попитай дали е свободна и ѝ предложи да намине днес в офиса. Бих искала да се срещна лично с нея, за да се уверя, че не таи лоши чувства след фиаското от последния месец.
– Не се коси чак толкова. Миналото на онзи тип беше чисто.
– Вярно е, но да прекараш съботната вечер, покачена на високи токчета и накипрена в класическа тясна рокля, в опити да избегнеш подигравките на пияници, наркомани и всякакви отрепки, докато ти снимат отпечатъците и те разпитват ченгетата, защото кавалерът ти за вечерта те е взел с открадната кола, не е най-идеалното забавление.
– Звучи далеч по-вълнуващо, отколкото да си държиш ръцете с куриер, издокаран с отвратителни патъци. – Андрю затваря капака на лаптопа. – Искаш ли да се обадя на Никсън?
– Да, кажи му за Сара. И му напомни – никакво кафе.
– Разбрах. – Той надрасква кратка бележка и ме поглежда. – Какво е толкова забавно?
– Нищо. Просто си спомних нещо, което казах на Никсън. – Вечерята е бавно съблазняване. – О, и спомени мимоходом за онзи бар и грил с барбекю на „Проспект“.
– Защото имат високи маси, нали? А хората са много по-учтиви, когато седят край високи маси.
– Моето малко момче пораства.
– Казах ти, че съм много повече от едно хубаво лице. А сега искам да ти напомня, че за довечера имаме насрочени три срещи. Утре сутринта ще ти докладвам как са протекли. И още нещо. Този месец голямото парти за запознанство и общуване ще се състои в „Марстън Хаус“, нали?
– Аха.
– Да включа ли и Никсън в списъка?
В съзнанието ми изниква очарователната усмивка на Сара.
– Не, той много скоро няма да бъде свободен.
Час по-късно съм заровила нос в досието на друг клиент, когато Андрю оставя кафяв плик върху бюрото ми.
– Това пристигна за теб.
– Благодаря. – Отварям плика и оттам се изсипва дебела купчина документи, пълна с „малки сложни думи“, както се бе изразил милият, малко паникьосан глас на Джо.
– Какво е това?
– Формулярите, които двамата с Шон трябва да подпишем. Миналата седмица се срещнахме с финансов консултант и решихме да обединим банковите си сметки, за да имаме по-големи финансови възможности, по-високи лихвени проценти и по-изгодни дивиденти.
– Извинявай, задрямах, докато говореше. Какво каза?
– Ха. Ха. – Преглеждам документите и забелязвам местата, оставени за нашите подписи. Добре де, сините акции и общите фондове може и да не са най-секси заниманието на този свят, но точно това обичам в Шон, че е жилав. Здраво вкоренен в земята, като цветята. През всички години, откакто сме заедно, той излъчва само бял цвят. Някои хора копнеят за изненади във връзката, за мистерията на неизвестното. Но не и аз. Аз ценя постоянството на Шон. Неговата надеждност. Неговият самоконтрол.
Връщам документите в плика и пиша кратък есемес на Шон, надявайки се да го хвана, преди да е влязъл в съда. Той ще пледира в изгодно за кантората му дело срещу строителен предприемач, обвинен в укриване на данъци. От месеци работи по този случай, а през миналата седмица всяка нощ. Бедничкият, толкова е стресиран и зает, че почти не съм го виждала след срещата ни с финансовия съветник.
Получих докум. Обща сметка... колко сме зрели. :)
Тъкмо смятам да се обадя на Джо, за да проверя как е, когато вратата на офиса се отваря със замах и Ранди, моята рекламна агентка, влетява като реактивен самолет. Тя крачи към мен, покачена на обувки с умопомрачително високи токчета, пристегнати с каишки в глезените, издокарана в леопардова рокля, опъната на пищните гърди и бедра. Черна кожена чанта, навярно с размера на предната гума на спортния ѝ лексус, виси на рамото ѝ, а мобилният телефон е притиснат към ухото ѝ. Тя се настанява на стола ми за гости, върти очи и казва на този, с когото разговаря:
– Когато насрочвам проклетата среща за обяд, ти си длъжна да се появиш навреме. Не си Савската царица. И дори нейния тлъст задник не бих чакала двайсет минути, както и твоя. Ъхъ. Добре, чудесно. И аз те обичам, мамо.
Мамо? Обзалагам се, че рингтонът на Ранди вие като въздушна сирена.
Надзъртам в календара си за деня и не откривам нищо написано за среща с Ранди.
– Извинявай, не помня да сме определяли среща за днес.
– О, скъпа, нямаме среща. Но имам новини. Аз. Имам. Новини. Първо, направих доста изчисления на компютъра относно доходите от бъдещите ти продажби.
– Така ли? – Върховете на пръстите ми побеляват, когато сграбчвам ръба на бюрото за подкрепа. Успокой се, Бри. Това е моментът, който си чакала. Ти си написала добра книга. Полезна книга. Ранди няма да дойде лично, ако прогнозите са лоши. Нали? Опитвам се да прикрия пронизителната нотка в гласа си, но накрая изписквам като някой пубер: – И така, цифрите са...?
– Да, предварителните резултати са обещаващи.
– Наистина ли? – Аз се отпускам и сърцето ми отново започва да бие.
– Това са страхотни новини.
– Ако посредствеността те задоволява.
– Ами не, аз...
– Обещаващите числа не са достатъчни. Ние искаме зашеметяващи числа. А това означава, че трябва да свършим още дяволски много черна работа.
– В такъв случай ще си надяна гумените ботуши.
Тя не се засмива.
Хайде де... това беше забавно.
– А сега, запомни, че когато ме нае, ти си наела най-добрата. Аз съм деветнайсет години в този бизнес и само шепа от клиентите ми не са влезли в списъка.
– Какъв списък? Почакай... Ти имаш предвид класацията на бестселърите?
– Не, списъка ми с покупките. Разбира се, че имам предвид класацията на бестселърите. Нали за това си ме наела?
– Аз те наех заради признанието, с което се ползваш в професията, но никога... никога не съм допускала, че с първата си книга имам шанс за подобен успех.
– Всяка книга има шанс. – Тя потропва с лъскавия си червен маникюр по бюрото ми. – Запозната си с клаузата за ескалация в договора си, нали? Премия от двайсет и пет хиляди долара, ако влезеш в списъка с бестселърите.
– Да, но честно, не ѝ обърнах внимание, защото никога не ми е минавало през ума, че аз... аз... наистина? – Спри да трепериш, Бри.
– Скъпа, аз направих бестселър от книга с поеми, посветени на провинциалната френска кабинетна мебелировка. Така че, ако следваш съветите ми, като имам предвид да следваш буквално всичко, което ти предложа, то „Може ли да се срещнем отново?“ от Бри Какстън може съвсем реално да попадне в Топ двайсет.
– О, боже. – Това е безумие. Представям си как Джо притиска книгата ми към гърдите си с една ръка, а с другата здраво ме прегръща. Двамата с Андрю танцуваме като побъркани, размахвайки моето творение във въздуха. Дълга опашка от нетърпеливи читатели, чакащи да им дам автограф. Успокой топката, Бри. Не прибързвай. Рибата още е в морето, не бързай да слагаш тигана на печката. В следващия миг всички възможни издънки започват да се стрелкат из главата ми като автомобилна гонка в епизод от „Бързи и яростни“. Тревогата се разпространява като вирус във вените ми. – Не ме поднасяш, нали? Моля те, не ми казвай, че ще вляза в класацията, ако не е истина.
– Аз никога не се шегувам за пари. Книгата е много добра, знаеш го.
– Ти си я чела? Не мислех, че ти би...
– Асистентката ми каза, че не е лоша. А сега запомни, че аз смятам да извлека полза от успеха ти. Така че, не, не те лаская.
– Кажи ми какво да направя.
– Браво, така те искам. – Тя ми смига. – А сега стигаме до втората част. Познай кой в продължение на пет седмици ще публикува поредица от статии за теб в „Нешънъл Трибюн“?
– Сериозно? – О, за бога, не мога да го прикрия. Сега вече наистина цялата треперя. – Направо не мога да повярвам! Това е национален вестник.
– Вестникът е еквивалент на списание „Пийпъл“ и има почти същото влияние върху общественото мнение. Ти ще бъдеш представена в рубриката „Отблизо“ в неделното издание, както и, което е много важно в днешния век на електронните медии, в онлайн версията, която се следи от огромна аудитория и регистрира безумните трийсет и пет милиона посещения на месец. – Тя кръстосва крака и оправя края на полата си. – Вече можеш да ми благодариш.
– Благодаря ти, много ти благодаря. – Това е невероятно. С мъка устоявам на порива да скоча върху бюрото и да се тупна гордо по гърдите. – Как го постигна? Вестникът пази тези седмични рубрики за знаменитости, прочути майстори готвачи и подобни хора. Аз съм съвсем ново и непознато лице, никоя. Как уреди всичко това?
– Направих свирка на редактора.
О, мили боже!
Ранди се смее.
– Шегувам се.
Боя се, че не се шегува, но изтиквам мисълта – и картината – от съзнанието си, за да се съсредоточа върху страхотния шанс, който ми се предлага.
– Леле, Ранди. Това е фантастично.
– Слушай внимателно. Луси Хановер, водещата в рок радиостанцията Кей Ем Ар Кю, чувала си за нея, нали?
– Разбира се. Тя е Опра Уинфри на сутрешните токшоута.
– Кей Ем Ар Кю е партньор на „Трибюн“ и Луси е ревностен читател на вестника. Рубриката „Отблизо“ е любимата ѝ. Тя може да утвърди или унищожи един автор само като спомене името му в шоуто си. Ако се влюби в теб, докато излизат статиите за теб, успехът ти е в кърпа вързан.
Аз ставам и крача развълнувано зад стола си, докато разтривам челото си с ръка.
– Ранди, това е невероятно, но трябва да призная, че съм притеснена. Пет седмици? Каква е историята? За какво ще говоря? – Като оставим настрана факта, че знам наизуст слогана от класическата реклама на бирата „Будвайзер“, около мен няма нищо вълнуващо. О, почакайте... знам и няколко фокуса с карти.
– За себе си и своя живот. Читателите искат да знаят всички подробности за „Бри Какстън Асошиейтс“. Кое движи този бизнес. Какви са твоите цели и желания. Как успяваш толкова добре да откриеш любовта за всички самотници.
– Не бих ги нарекла самотници.
– И пет пари не давам как ги наричаш. – Тя вади договор от чантата си и го отгръща на страницата с подписите.
Преглеждам набързо документа и подписвам.
– През следващите няколко седмици трябва да бъдеш перфектна отвсякъде – заявява тя. – Винаги на мое разположение и готова за действие.
– Мога да го направя.
– Тази поредица от статии, блогът, който ще създадат и поддържат сътрудниците ми, влиянието на Луси и няколкото твои изяви, които ще уредя, ще накарат влиятелните хора да те забележат.
Това е удивително. Аз работих толкова упорито. Толкова упорито. Нямам търпение да кажа на Джо.
– Добре, вече трябва да вървя. – Ранди прибира договора. – Бях съвсем ясна, нали? През следващите пет седмици аз съм ключовата фигура в твоя бизнес.
– Абсолютно.
– Добре тогава. Излез довечера и празнувай, защото през следващите пет седмици ще си много заето момиче.
– Ще го направя. Всъщност вече имам планове. Ще се срещна на вечеря с моето гадже.
– Погрижи се работното ти място да е в пълен порядък.
– Моля?
Ранди оформя триъгълник с палците и двата показалеца, сочейки многозначително между краката си.
– Работното ти място. Мястото за забавления. Твоето котен...
– Хм, да, разбрах, благодаря. – Изтръпвам от подобни интимни забележки. Какви ги плещя? Аз изтръпвам от всички забележки на Ранди.
– Утре сутринта ще ти се обадя за повече подробности. Разчисти графика си; първото ти интервю е вдругиден. И не обличай тези дрехи. Приличаш на манекенка на „Банана Рипъблик“.
И вихрушката Ранди изчезва, а след нея се възцарява блажена тишина, като след отлетял реактивен самолет.
Андрю барабани с длани по бюрото ми.
– Знаех си, знаех си. Хороскопът ти предсказваше нещо подобно. Или може би беше този на Джо... Не мога да си спомня. Както и да е, ти ще бъдеш знаменитост.
– Не знам за знаменитостта, но можеш ли да повярваш на това? Списъкът с бестселърите. Никога и за милион години не съм си помисляла, че това е възможно. И двайсет и пет хиляди долара? Господи, какво бих могла да направя с тези пари. Да купя нова копирна машина за офиса. Да разширя рекламната си кампания. Да платя кредитните си карти. – Въпреки успешния ми бизнес, договорът за голямото ми рекламно пространство е истински убиец. – Ако сънувам, моля те, не ме събуждай.
– Не сънуваш. Това се случва. Ти го заслужи. Моята шефка и най-добра приятелка, авторката на бестселъри...
– Потенциална авторка на бестселъри.
– Шшт. – Той разсича въздуха с ръка. – Аз съм суперщастлив за теб.
– Благодаря. Аз също. Пфу! Какъв ден. – Отварям горното чекмедже на шкафа и търся папка на клиент.
– Това ли е всичко?
– Какво имаш предвид?
– Няма ли да се впуснеш в лудешки танц из офиса, да пищиш и вършееш с ръце из въздуха? Да си купиш нова чанта клъч „Вюитон“? Каквото и да е?
– Да не изпадаме в излишни възторзи. Чу Ранди, има да се върши още доста работа. – Аз се спирам, сетне затварям чекмеджето. – Добре, само за секунда.
Ние се смеем и подскачаме нагоре и надолу из офиса като двойка щастливи зайци.
– Да те изберат за интервюто сред всички останали кандидати, е карма. Хубавите неща се случват на добрите хора. – Андрю отмята кичур коса от лицето ми, сетне ме по потупва по гърдите. – А ти, Бри Какстън, си добър човек.
– Не забравяй, че не съм сама в тази работа. Ти също заслужаваш поздравления. Беше неотлъчно до мен през последните няколко години.
– Значи, ще ми купиш чанта клъч „Вюитон“?
– Добър опит.
– Е, тогава, какво ще кажеш да си тръгна по-рано от работа днес?
Часовникът показва четири следобед.
– Някакви големи планове?
– Специален следобед за двама в салон за красота. Мисля да поканя баща ми само за да чуя треперенето в гласа му: „Спрей тен? Мъжете не си правят спрей тен“ – казва Андрю, имитирайки гърления тембър на баща си. – „Ела да прекараш деня на една от строителните ми площадки, да повъртиш чука или да копаеш изкопи. Усилена работа на открито, ето къде ще получиш тен.“
– Знаеш ли, идеята не е лоша. – Подръпвам маншета на сакото си. Между другото, Ранди откъде знае, че съм купила това от „Банана Рипъблик“? – Баща ти има голяма бригада от мъжаги. Представям си какви са готини, яки момчета.
– Е, още една причина да се сдобия с тен като техния.
– Добре, давай, омитай се от тук.
– Благодаря. О, почти забравих. Сара се обади, докато говореше с Ранди. Днес цял ден ще е заета в галерията и не може да се измъкне. Помоли ти да наминеш след работа. Галерията ѝ е само на две преки от тук.
– По дяволите, няма да ми остане много време преди вечерята – промърморвам под нос. Освен шоколадовата торта искам да купя и екземпляр от „Паднали ангели“ за Джо, преди да се отбия при нея. Поглеждам отново часовника и решавам, че ще е дяволски по-добре, ако поговоря на четири очи със Сара, за да се уверя, че не таи лоши чувства към мен или компанията. – Обади ѝ се и ѝ кажи, че след половин час ще съм при нея.
– Готово. – Той се връща след минута с адреса на Сара. – Ето, вземи. Тя те очаква. Галерията се намира на ъгъла на „Гранд“ и „Клеърмонт“, до заведението „Айнщайн“.
– Разбрах, благодаря.
– Добре, аз тръгвам. – Той премята през рамо дръжката на голямата си кожена чанта. – Забавлявай се довечера. Пази се.
– И ти се пази – повтарям нашата любима реплика от „Хубава жена“, филма, който двамата гледахме, вместо да уча за изпитите от пролетната сесия през последната година в колежа.
Двайсет минути по-късно крача по тротоара покрай редицата бутици към галерията на Сара. Шон не отговори на есемеса и тъй като заседанието вече би трябвало да е приключило, аз набързо му звъня.
– Здрасти, бебче, приключи ли в съда?
– Току-що.
– И как мина?
– Спечелихме.
– Поздравления. – Това е голямо дело за Шон, с тлъсти хонорари на час и с тази присъда той се утвърждава като забележителност върху картата на юридическия свят. Тогава защо звучи толкова разсеян? Почти ядосан?
– На път съм към офиса. Трябва да довърша няколко неща.
– Да, разбира се. Но само за кратко, получи ли есемеса ми за документите?
– Да.
– Супер, значи, ще донеса формулярите на вечерята. Ще можем да отпразнуваме новото ни начинание с чаша шампанско – смея се аз в отсрещната тишина. – Шон?
– Трябва да бягам.
– Добре, ще се видим в „При Антонио“.
Затваряме, преди да успея да му кажа за интервюто. Няма страшно, ще можем да побъбрим как е минал денят ни по време на ордьоврите.
Пристигам пред двойните високи стъклени врати на галерията на Сара и се озовавам в просторно помещение с модерните сега открити тръбопроводи, таван, боядисан в тъмнолилаво, и снежнобели стени. Подът е украсен с няколко скулптури, а половин дузина картини, закрити с плътни брезентови платнища, са облегнати върху дървени платформи. Във въздуха се носи миризмата на разтворител за лакове.
– Бри, благодаря ти, че дойде. – Стъпките на Сара отекват по пода, докато приближава към мен в бежов костюм от сако и панталон на „Шанел“ и яркочервени балеринки. Дългата ѝ тъмна коса е прибрана в лъскава конска опашка. Цялата излъчва класа – залагам двайсетачка, че рингтонът ѝ е песен на Нора Джоунс, – тя е идеална за Никсън. Как не се сетих по-рано за нея?
– Сара, радвам се да те видя.
– Аз също. Макар че с тази бъркотия наоколо едва ли ще ти хрумне, че само след два дни е откриването. Да ти донеса ли нещо за пиене? Имам бутилка шампанско „Кристал“, която умирам да отворя.
– Звучи страхотно, но не, благодаря. – Имайки предвид, че не всички от клиентите ми искат светът да узнае, че са наели сватовница, аз оглеждам помещението и след като се уверявам, че никой не може да ни чуе, казвам: – Сара, искам да ти се извиня за ужасната среща, която преживя.
– Определено беше една от най-интересните ми вечери, не мога да ти го отрека. – Погледът ѝ се отмества вляво и аз изтръпвам от притеснение, че все още е разстроена. Сетне Сара свива рамене и изрича с лек южняшки акцент: – Но разбрах, че не са издадени заповеди за ареста ми, а и те не ме накараха да се преоблека в една от онези безбожно отвратителни оранжеви затворнически униформи, така че предполагам, че цялата история ще ми е като обица на ухото.
Ние се засмиваме и аз облекчено въздъхвам.
– Е, всяко зло за добро. Въпреки всичко, аз съм тук, за да се реванширам. Искам лично да ти съобщя, че много привлекателен мъж, който сам се е издигнал, с чисто криминално досие, с мили очи и хапливо чувство за хумор, много скоро ще ти се обади. Той е един от онези мълчаливи, но убийствено секси мъже. – Плагиатствам най-безсрамно от Андрю.
– Оох... мълчалив, но секси. Обичам този тип.
– Да, очевидно е популярна характеристика. Както и да е, името му е Никсън Вос.
Страните ѝ поруменяват в тон с обувките.
– Звучи прекрасно.
– Мисля, че ще си паснете страхотно и аз нямам търпение да разбера какво е първото ти впечатление от него. – Плясвам жизнерадостно с ръце. – Значи, всичко между нас е наред? Никакви лоши чувства?
– Мили боже, не. Всичко е простено.
– Супер. Ще държим връзка. – Оглеждам залата. – Мястото е много хубаво. Ще имаш успех тук.
– Благодаря. Трябва да дойдеш, когато подредим всичко.
– С удоволствие. Обади ми се, за да ми кажеш какво мислиш за Никсън.
Тежките стъклени врати се затварят зад мен и аз махвам за довиждане на Сара, преди да изляза навън.
Тя жизнерадостно ми махва в отговор, очевидно ентусиазирана от обещаващата перспектива.
С усмивка, широка като Тихия океан, аз се замислям колко съм благодарна за хората, които имам в живота си. Шон и семейството му, моите приятели, клиентите ми, Андрю и Джо. Дори шантавата Ранди. И с малко повече усърден труд, нещо, от което моят бизнес успех доказва, че никога не съм се бояла, може би ще се озова с бестселър в ръце.
И може би Андрю е прав. Навярно хубавите неща се случват на добрите хора.