ГЛАВА 1
Имало едно време в един красив, мръсен, вълнуващ град, пълен с хора, шоколад и възможности, едно момиче, толкова безстрашно и така дръзко, че…
Не, почакайте. Винаги съм била добра в разказването на истории. Но този път искам да разкажа истината.
Истината е, че по изключение този път по-големият ми брат беше прав: не беше разумно от моя страна да приемам предложението на кронпринцесата. Тринайсетгодишно момиче от речния бряг, без истински дом и подобаващо образование, тръгнало да се смесва с кралски особи, мерейки духовитости с отмъстителни феи и застъпвайки се за целия град? Всеки в Драхенбург можеше да ми каже, че е нелепо.
Но има едно нещо, което знам със сигурност: ако имаш смелостта да разкажеш собствената си история, можеш да промениш света.
– Дръжте се! – Бутнах летящите врати на кухнята на най-изисканата шоколадова къща в Драхенбург и влязох вътре, размахвайки току-що отпечатана листовка – една от стотиците, които щяха да се разпространят в града до падането на нощта. – Моят последен шедьовър! Чувствайте се свободни да ми се поклоните в удивление и изумление и да ме посипете с вашето злато.
Стояща до най-близкия плот и бъркайки нещо, което миришеше вкусно, главната шоколатиерка извъртя очи към мен.
– О, добре – каза Марина. – Написала си още безсмислици за нас. Сякаш вече нямаме достатъчно клиенти, с които да се занимаваме!
Вратите зад мен се разтвориха, докато тя говореше, и Хорст, метрдотелът, влезе забързано, тъмното му слабо лице излъчваше интерес.
– Покажи ми, Силке.
С наперен поклон му подадох творбата си, после пъхнах ръце в джобовете на яркия ми червен жакет и се залюлях напред-назад на петите на ботушите ми, докато чаках.
Бях преминала към носенето на момчешко облекло преди години по очевидно разумни причини. Носенето на панталон вместо ограничаваща пола ми позволяваше да тичам бързо като вятъра през вечно оживените градски улици. С обикновените ми тъмнозелени панталони и жакет, бяло шалче и зелена шапка, която да покрива късите ми черни къдрици, можех да се слея във всяка тълпа. Днес обаче не се стремях да се прикрия или да избягам. Днес бях готова да крача гордо като паун и да се наслаждавам на напълно заслужени почести.
Кухнята наистина мирише невероятно.
Посегнах към най-близката купа, но Марина бутна ръката ми, златистите ѝ пръсти се открояваха срещу тъмната ми кожа.
– Не тази! Още не е готова. Ето там. – Тя посочи към другия плот, където осем апетитно изглеждащи шоколадови крема, моите любими, се охлаждаха в стъклени чаши с дълги столчета. – Изяж един от онези, преди да си се пръснала от самодоволство – рече ми тя, а после добави намръщено: – След това ми покажи какво си написала за нас този път.
Знаех си, че ще иска да прочете моята листовка!
– Заповядай. – С тананикане измъкнах второто копие от джоба на съвсем леко зацапаната ми сребърна жилетка, една от най-добрите ми находки от сергията на брат ми на пазара на речния бряг. – Донесох една допълнителна за теб и Авантюрин. – После се намръщих, оглеждайки се в светлата бяла кухня, докато печени какаови зърна издаваха приятно тракане в мангала. – Къде е Авантюрин?
Чиракът на „Шоколадовото сърце“ беше най-свирепото момиче, което някога бях срещала, но и най-невероятното… и не само заради необичайните ѝ способности. Единствено благодарение на Авантюрин си бях намерила работа тук, в „Шоколадовото сърце“: истинска порядъчна работа в истински магазин, обслужващ някои от най-влиятелните хора в града. Беше първата възможност, която някога бях имала, да покажа уменията си на света и бях решена да направя първите си стъпки към моята голяма и великолепна история… такава, която не включваше завинаги спане в палатка на брега на реката.
Но какъв беше смисълът да показвам последния си триумф, ако моята най-добра приятелка не беше тук да го види?
– Изпратих я до пазара на търговците – отвърна Марина, дръпвайки листовката от ръката ми. – Имаме нужда от още захар. Парчето, което ми дадоха тази сутрин, беше кухо, така че Авантюрин ще им каже, че не струва, и ще го замени безплатно с друго.
– Изпратила си Авантюрин да свърши това? – Зяпнах я. – Сама?
Марина сви рамене, докато гледаше към новата листовка.
– Тя ми е чирак, нали? Трябва да се учи. Тя може да не избере най-доброто при първия си опит, но…
– Не говоря за качеството на захарта – казах нетърпеливо. – Какво ще се случи, ако се държат грубо с нея и тя загуби самообладание, докато се опитва да върне некачественото парче захар?
Марина вдигна поглед от листовката, за да ми отправи самодоволна усмивка.
– Тогава ще се научат да не мамят с нискокачествена захар, нали?
– Аххх!
Невярващо, затворих измъчено очи.
Никой ли в тази шоколадова къща не разбираше значението на добрия имидж?
Беше трудно да рекламирам шоколадова къща с шоколатиер, който отказваше да излезе от кухнята, за да очарова редовните си клиенти и покровители. Марина никога нямаше да се научи да бъде любезна с важните хора. Но с ината на Авантюрин и моите умения в разказването на истории ние двете най-накрая бяхме успели да преодолеем това препятствие. Авантюрин беше спечелила покровителството на краля, а аз бях разказала цялата история чрез серия от блестящи листовки, разпръснати из улиците на града, които всеки ден привличаха нови клиенти. Но дори аз не бих могла да измисля начин да извъртя историята така, че да има щастлив край, ако чиракът на „Шоколадовото сърце“ се ядосаше толкова много, че без да иска, публично избълва пламъци.
Това беше проблемът да имаш за най-добра приятелка момиче, което е било родено дракон, преди скитащ се кулинарен магьосник да го превърне в човек и да му придаде умението на кулинарната магия. Нейното преобразяване беше проработило добре за всички нас, тъй като огромното ѝ люспесто семейство беше сключило съюз с могъщата кронпринцеса. Първият човешко-драконов съюз в цялата позната история, а Авантюрин беше намерила нов дом в „Шоколадовото сърце“. Въпреки това, дори и докато бях писала листовка след листовка за тази победа, в някакво задно кътче на ума ми бе нараствал страх.
Сега, когато Авантюрин беше разбрала как да използва своите новооткрити сили, за да се връща обратно в драконовата си форма винаги когато поискаше, аз очаквах момента, в който тя ще загуби контрол. Защото който и да беше измислил израза „огнен темперамент“, определено беше имал предвид дракон като нея.
Ако Авантюрин изгубеше контрол, аз трябваше да съм там, и то не само заради нея самата.
– Трябва да тръгвам. – Завъртях се да си вървя, зарязвайки моя прекрасен, недокоснат шоколадов крем.
Преди да успея да бутна вратите на салона, Хорст погледна над своето копие на листовката и сграбчи ръкава на тъмночервения ми жакет.
– Силке, почакай.
Най-сетне! Спрях рязко въпреки приближаващата се криза и извих вежди очаквателно.
– Да? – Бях чакала цял ден, за да видя реакцията му от листовката. Нямах търпение да разбера кое изречение му е любимо!
Но вместо да изрази своето възхищение от брилянтната ми интелигентност, Хорст се намръщи, гледайки покрай мен към часовника.
– Не забравяй да се върнеш до един часа – каза той. – Имаме много резервации този следобед и ще имаме нужда от допълнителна сервитьорка, която да обслужва клиентите.
– Знам. – Трябваше да потисна изръмжаване. Никой ли не ме разбираше, дори тук? Не бях безразсъдно дете, независимо колко малка изглеждах.
Може и да бях само на тринайсет, но бях пораснала в нощта, когато изгубих родителите си преди шест години. По време на онова ужасно пътуване, което беше оставило мен и брат ми Дитер на брега на реката в този град… И независимо колко усилено Дитер се беше борил да ме контролира, оттогава аз се грижех за себе си. Отлично знаех какво е да съм точна!
Извъртях очи, освободих се от хватката на Хорст и се измъкнах през вратите на кухнята, потискайки недоволството си.
– Първо трябва да спася онзи търговец! – извиках, преди вратите да се затворят зад мен.
После надянах широка щастлива усмивка за пред клиентите, които се бяха обърнали да ме наблюдават от масите си в яркия златно-оранжев салон на шоколадовата къща.
– Не забравяйте да разкажете на своите приятели, че днес сте опитали най-добрия шоколад в Драхенбург! – казах им, докато минавах покрай тях.
Задържах професионалната си усмивка, докато излизах от шоколадовата къща и вече не се виждах от голямата витрина на „Шоколадовото сърце“.
ГЛАВА 2
„Шоколадовото сърце“ се намираше точно в средата на богатия търговски район, с яркорозови и сини сгради и скъпи карети навсякъде. Трябваше да представлява прекрасна гледка през този свеж есенен ден, но нямах време да ѝ се наслаждавам. Пазарът за търговци, откъдето Марина купуваше всичките продукти, беше на три километра от тук, в съмнителния, пренаселен Шести район, в който никой от елегантните ѝ клиенти никога не би си помислил да отиде. Ако следвах широкия криволичещ път, който се виеше през цял Драхенбург, никога нямаше да стигна навреме.
Вместо това тичах през миризливи улички, минавайки напряко през града. Имаше хора в Драхенбург, които бяха родени, живели и умрели в един-единствен район и гледаха на другите райони като на опасни чужди страни. Но за мен всяка част от града беше като роден дом, от слънчевия Първи район в сърцето му, където се извисяваше кралският дворец в златното си великолепие, до мрачния, разкалян Петнайсети район, където дори войниците на краля се колебаеха да пристъпят. Бях научила много отдавна, че тесните тъмни улички, стаени като срамни тайни зад къщите на всеки район, са скришните вени на града, свързващи различните райони в едно живо, дишащо цяло.
Трябваше да прескачам, докато тичах, за да избегна отвратителните струйки мръсотия, които течаха в центъра на тези улички. За съжаление на моето прекрасно облекло, нямаше начин да се избегне миризмата. Последната седмица беше валяло, така че канавките преливаха от зловонна, гъста, тъмна слуз, получила се от дъждовна вода, съдържанието на нощни гърнета, конски изпражнения и боклук. Дори и когато сдържах дъха си, можех да почувствам вонята, която се носеше и полепваше по кожата и дрехите ми.
Но си заслужаваше. Всеки път, когато изскачах в края на някоя извита уличка, аз се озовавах в един нов цветен свят, пълен с различни хора, аромати и гледки. От Трети район до Четвърти, Пети…
Ето.
Големият тухлен склад се извисяваше пред мен и всички негови врати отпред бяха отворени. От тях не излизаше дим, което определено беше облекчение. Не чувах и никакви писъци.
Добре. Все още имах време.
Насочих се към най-близката врата и до мен достигна добре познатият яростен рев.
Твърде късно! Затичах се изплашена напред.
В момента, в който минах през вратата, знаех къде точно се намира моята най-добра приятелка, защото всички се отдръпваха от нея в разширяващ се полукръг. Всички търговци тук бяха големи, здрави мъже и жени, свикнали да мъкнат наоколо огромни сандъци и надпреварващи се за всяка продажба на подправки и съставки, пристигащи от целия свят. Но в този момент всички те предпазливо пристъпваха назад в синхрон, с извърнати лица.
– Какво каза за Марина? – изрева познат глас.
О! О! О!
Ако имаше едно нещо, което всички дракони притежаваха, това беше чувството за собственост. На никого не беше позволено да напада собствеността на Авантюрин, която включваше не само шоколадовата къща, но и Марина, Хорст и мен.
Имаше моменти, когато наистина обичах това. Когато лежах будна късно през нощта в палатката, съшита от различни парчета плат, на студената неравна земя на брега на реката, а вятърът духаше през тънките стени и стотици други хора се движеха наблизо – знанието, че независимо от това какво може да се случи, сега аз бях част от собствеността на Авантюрин и тя би направила всичко, за да ме защити със зъби и нокти, и огън, ако е необходимо, ме изпълваше с почуда и истинска благодарност.
Точно сега обаче не беше един от тези моменти.
Точно сега беше един от моментите, когато исках да крещя с цяло гърло, докато налея малко здрав разум в дивия мозък на моята най-добра приятелка. Защото понякога драконите бяха непоносими!
Поех си дълбоко дъх, сведох глава, проправих си път през най-близката група мъже и жени и се промъкнах от другата страна с усмивка на лицето.
– Ето те и теб! – казах на Авантюрин.
Първоначално не можах да разбера, какво бе накарало всички тези големи мъже и жени да се отдръпнат в страх. О, тя разбира се, кипеше от свирепост. Юмруците ѝ бяха свити пред нея, докато пронизваше с пламтящ поглед, с необичайните си златисти очи, мъжа в центъра на полукръга. А новата ѝ тюркоазено-оранжева рокля беше толкова крещяща, че можеше да накара всеки да отстъпи назад в ужас… да не споменавам късата ѝ черна коса, която стърчеше във всички посоки, защото тя отказваше да отдели достатъчно време извън шоколадовата къща, за да си направи прилична прическа …
Но все пак тя беше висока едва метър и петдесет. Какъв им беше проблемът?
Движение на стената зад нея улови погледа ми и аз преглътнах.
О! О! О!
Проблемът беше сянката, която се разширяваше зад малкото, свирепо човешко тяло на най-добрата ми приятелка. Сянката, която ставаше все по-голяма и по-голяма. Наблюдавах как се разпростираше над сергиите и тухлената стена зад нея, докато не надвисна над целия пазар, с огромна опашка, замахваща гневно, а гигантските челюсти бяха отворени широко.
Дори и само като сянка, драконовите зъби на Авантюрин бяха впечатляващи.
Докато звучно ахване от страх преминаваше през тълпата, пристъпих напред, скръстих ръце и отправих на Авантюрин най-строгия си поглед, защото знаех, че има едно нещо, което за нея беше по-важно от собствеността ѝ.
– Надявам се, че си взела парчето захар за Марина – казах ѝ. – Тя има нужда от него веднага или новата партида шоколад ще бъде напълно съсипана.
– Новата… какво? – Авантюрин примигна, сякаш допреди това бе била замаяна. Тя се обърна, за да се взре в мен, сянката ѝ се отразяваше, огромна и драконова на стената зад нея. – За какво говориш? Днес вече направихме новите сладкиши с шоколад. Но така или иначе, не слагаме захар в тях.
– Шоколадовите кремове тогава? Или горещият шоколад? – Повдигнах рамене, запазвайки любезното си изражение. – Аз не съм експертът по шоколад, нали? Не знам за какво говореше Марина. Само знам, че бързаше и нещо шоколадово ще се съсипе, ако скоро не се прибереш.
Авантюрин се намръщи, но можех да видя, че съм успяла. При нея шоколадът винаги печелеше над всичко друго. Сянката ѝ вече се смаляваше, докато се обръщаше към едрия мъж, който стоеше в центъра на полукръга.
– Досега да съм взела захарта, ако той не беше казал…
– Напълно съм сигурна, че той ужасно съжалява. – Отправих на мъжа строг поглед. – Този път бихте ли дали на моята приятелка прилично парче захар? А може би и някаква отплата като извинение за времето, което ѝ е отнело, за да размени кухото парче, което сте продали на Марина?
За секунда си помислих, че той ще прояви здрав разум. Наблюдавах как големите му гърди се издуват и свиват с вдишването и издишването му. Тогава той погледна зад Авантюрин. Драконовата сянка беше изчезнала. Авантюрин отново беше обикновен дванайсетгодишния чирак с къса коса и грозна рокля. И можех да видя как настроението у търговеца се смени, докато поглеждаше назад към останалите хора… и осъзна, че в крайна сметка пред него стоят само две млади момичета.
Мускулестите му ръце се скръстиха пред гърдите. Светлосините очи се сведоха и се втренчиха в мен.
– Мисля – рече той, – че твоята приятелка е обществена заплаха, която смущава мира. Може би трябва да повикаме охраната на кмета, за да се справи със ситуацията.
Не, не, не! Паниката заби като барабан в главата ми, докато търговците наоколо мърмореха в съгласие. Междувременно Авантюрин издаде опасно ръмжене.
Кметът винаги беше мразил нашата шоколадова къща. Да бъде въвлечен сега, би било катастрофално за всички.
Затова вирнах глава, извих вежди и попитах търговеца кротко със захарен глас:
– Сигурен ли сте, че това е добра идея? Знаете под чие покровителство се намира тя, нали?
Звукът, който излезе от устата му, беше почти като ръмженето на Авантюрин.
– Ако говорите за онези дракони…
Опа.
Шумоленето и обсъждането около него рязко спряха, сякаш беше била камбана, известяваща за опасност. Внезапно целият пазар притихна и напрежението във въздуха не можеше да се сбърка.
Космите на ръцете ми настръхнаха. Не беше добре.
Познавах това усещане на тълпата. Познавах го много добре. След толкова много години, в които бях живяла на брега на реката, бях научила да го усещам във въздуха като предупреждение. Защото моето малко общество, сганта от брега на реката, съставена от хора, които дори собствените им държави не искаха, винаги първа биваше обвинена, когато нещата в града се объркваха.
А когато бяха уплашени, ядосаните хора намираха мишена за своята ярост…
Внезапно всички говореха един през друг.
– Летят над града ни, сякаш го притежават!
– Плашат децата ни!
– Кой знае кога ще започнат да ни ядат.
– Чух, че кралят обмисля да им поднася хора, положени на стъпалата на двореца като жертвоприношение.
– И знаете откъде ще вземат жертвите! Не от луксозния Първи район, о, не. Те…
– За какво говорите? – извика Авантюрин. Тя дишаше тежко, докато се взираше в полукръга от търговци, а лицето ѝ беше смръщено в неверие. – Да не сте идиоти? Те няма да наранят никого! Те защитават града. Дори вече не ядат хора!
О, о, о! Потръпнах, но беше твърде късно. Сега всички крещяха и този път едно и също нещо:
– Вече?
Никога, ама никога не оставяйте дракон да се оправя с деликатни преговори.
Прочистих гърло, лепвайки си отчаяна усмивка.
– Ако всички вие…
Но търговецът на захар вече крачеше наоколо, лицето му лъщеше порозовяло от гняв, докато сочеше с дебел пръст към Авантюрин.
– Наричаш ме идиот? Е, всички знаем, че си част от онези чудовища! Ако си мислиш, че можеш…
– Почакайте! – викнах и скочих пред моята приятелка. Тя изръмжа, опитвайки се да мине покрай мен, но аз я изритах по пищяла, за да я спра. – Чуйте ме всички! Не говорех за драконите!
Бях висока за момиче, а също и за възрастта си, но все пак трябваше да наклоня глава назад, за да погледна търговеца в очите. Гърдите ми се свиваха все повече, докато кръгът от гневни търговци се затваряше около нас, оставяйки ни без изход.
Не отново!
Нямаше пак да се чувствам безпомощна. Бях се заклела в това преди много време.
Бях на седем години, когато за пръв път усетих вкуса на опасността във въздуха: чувството, когато ядосана група хора се превръщаше в тълпа. По онова време вече бях загубила родителите си и илюзията за сигурност. Бях прекарала онази дълга зимна нощ, треперейки зад брат ми и нашите съседи, всички скупчени зад защитната стена на градските стражи, докато яростните местни граждани горяха палатките ни и рушаха сергиите, обвинявайки ни за недостига на храна през зимата след пристигането ни в града.
Но вече не бях онова безпомощно малко момиче. Не бях. Бях героинята на моята собствена история, която се готвех да напиша.
Ако първата ми заплаха не бе достатъчно заплашителна, тогава ми оставаше една последна възможност. Имаше само един човек в Драхенбург, който беше по-опасен от всеки дракон.
– Говорех за кронпринцесата! – казах аз.
Търговците около мен спряха да се движат. За първи път можех да видя съмнението в очите им към мъжа, който ги водеше.
Ето.
Поех си дълбоко дъх и се помолих най-добрата ми приятелка да си мълчи. Беше време да измисля наистина добра история, и то бързо.