Министерство на времето (ОТКЪС), Калиан Брадли
ГЛАВА 1
Жената, която ме интервюираше, изрече името ми и това прекъсна мислите ми. Не казвам името си дори наум. Беше го произнесла правилно, а хората обикновено го бъркаха.
– Казвам се Адела – представи се тя. Имаше превръзка на окото и руса коса с цвят и структура досущ като слама. – Аз съм вицесекретарят.
– На...?
– Седни.
Това беше шестият ми кръг от интервюта. Работата, за която се явявах, беше по обява само за вътрешни служители. Беше обозначена като позиция, изискваща разрешение за достъп до класифицирана информация, защото щеше да е някак неудобно документите с информация за порядъка на заплащането да са с гриф „Строго секретно“. Никога не бях получавала разрешение за това ниво на сигурност, затова и никой не можеше да ми каже каква точно беше работата. Но тъй като заплатата беше тройно по-висока от настоящата ми, нямах нищо против да усетя вкуса на пълното неведение. За да стигна дотук, трябваше да представя безупречни оценки по оказване на първа помощ и защита на уязвими лица, както и на теста за живот в Обединеното кралство на Министерството на вътрешните работи. Знаех, че работата ми ще бъде тясно свързана с бежанец или бежанци със статут на лица от съществен интерес и с особени потребности, но нямах представа от коя територия са избягали. Предполагах, че става въпрос за значими от политическа гледна точка дезертьори от Русия или Китай.
Адела, вицесекретар по бог знае какво, затъкна кичур руса коса зад ухото си и той изскърца.
– Майка ти е била бежанка, нали така? – доста смахнато начало на интервю за работа.
– Да, госпожо.
– От Камбоджа – добави тя.
– Да, госпожо.
Вече ми бяха задавали този въпрос няколко пъти по време на процеса на интервюиране. Обичайно го изричаха с характерно извисяване на гласа в очакване да ги поправя, защото обикновено никой не е от Камбоджа. Не ти личи, че си от Камбоджа, каза ми един от първите клоуни срещу мен, след което лицето му светна като газена лампа, защото интервюто се записваше с цел наблюдение и обучение на персонала. Щеше да се сдобие със забележка заради коментара си. Често се случваше хората да ми го казват, но всъщност да имат предвид, че изглеждам като някой от късно навлезлите видове белокожи – например латиноамериканците, както и че не влача геноцид след себе си, което е добре, тъй като хората се чувстват неловко от такива неща.
Не последваха коментари, имащи нещо общо с геноцид. (Имаш ли роднини, които още са там (разбираща гримаса)? Ходиш ли понякога на гости (съчувствена усмивка)? Красива страна (замъглен от сълзи поглед), преди време ходих там (една от тях се вижда на долния клепач), хората бяха много мили...). Адела просто кимна. Чудех се дали ще премине към по-редкия четвърти вариант и да обяви страната за мръсна.
– Тя не би се нарекла бежанка или дори бивша такава – добавих. – Странно е да я наричат така.
– И хората, с които ще работиш, е малко вероятно да използват точно това определение. Предпочитаме думата „преселник“. И за да отговоря на въпроса ти – аз съм вицесекретар по преселването.
– А преселниците са от...?
– Миналото.
– Моля?
Адела вдигна рамене.
– Имаме си начин да пътуваме във времето – каза го, все едно описва кафемашината. – Добре дошла в Министерството.
* * *
Всеки, който някога е гледал филм за пътуване във времето или е чел книга на същата тема, или който се е отнасял в мислите си в закъсняващ автобус на градския транспорт, докато размишлява върху идеята за пътуване във времето, знае, че в мига, в който човек започва да се замисля за физическото изражение на процеса, в главата му настава пълна каша. Как работи? Как е възможно да работи? Аз съществувам едновременно и в началото, и в края на този разказ, което само по себе си е пътуване във времето, и съм тук, за да ти кажа – не го мисли. Нужно е само да знаеш, че в близко бъдеще британското правителство ще разработи средство за пътуване във времето, но още няма да е провело експерименти с използването му.
За да се избегне неизбежният хаос от промяната на хода на историята, ако изобщо може да се приеме, че тя е последователен и единствен хронологичен разказ на случилото се, ще ти разкрия още една безумна подробност – стигна се до консенсус изнесените хора да са от исторически райони, в които се водят войни или са покосени от природни бедствия и епидемии. Тези „преселници“ в двайсет и първи век така или иначе щяха да загубят живота си в тяхната времева линия. Изваждането им от миналото не би трябвало да повлияе на бъдещето.
Никой нямаше представа как може да се отрази на човешкото тяло пътуването във времето. Това беше и втората причина, поради която беше важно да се изберат хора, които щяха да умрат в хода на събитията в собствения си живот – имаше вероятност да умрат и в настоящия подобно на дълбоководна риба, изхвърлена на пясъка. Може би човешката нервна система беше в състояние да понесе само определен брой епохи. Ако се случеше да пострадат от някакъв времеви вариант на кесонната болест и да се разтекат под формата на сиво-розово желе в някоя от лабораториите на Министерството, поне от статистическа гледна точка това нямаше да се приеме за убийство.
Ако „преселниците“ оцелееха, те щяха да са човешки същества, което беше усложняващ ситуацията фактор. Когато човек се занимава с бежанци, особено като група, е по-добре да не ги приема за хора. Това вреди на воденето на документацията. И все пак по отношение на човешките права преселниците отговаряха на критериите на Министерството на вътрешните работи за лица, които търсят убежище. От етична гледна точка би било непълно да се оценяват единствено физиологичните последствия от пътуването във времето. За да се разбере дали преселниците наистина са се адаптирали към бъдещето, те трябваше да живеят в него, наблюдавани от спътник на пълен работен ден, което, както се оказа, беше работата, за която успешно бях преминала интервютата. Наричаха ни водачи според мен само защото „асистент“ не съответстваше на размера на възнаграждението ни.
Развитието на езика е изминало дълъг път от деветнайсети век насам. Думата „разумен“ преди е означавала „чувствителен“. „Гей“ в английския се използваше със значението на „радостен“. Словосъчетанията „убежище за душевноболни“ и „търсещ убежище“ използват едно и също значение на думата „убежище“ – неприкосновено място, осигуряващо подслон и безопасност.
Казаха ни, че ще осигуряваме безопасността на преселниците. А ние на свой ред се направихме, че не забелязваме кръвта и космите върху пода на лудницата.
* * *
Приех работата с голямо вълнение. От известно време тъпчех на едно място в езиковия отдел на Министерството на отбраната. Работех като преводач-консултант, специалист по Южна Азия, по-конкретно Камбоджа. Бях учила езиците, от които превеждах, в университета. Въпреки че майка ми говореше с нас на кхмерски вкъщи, не го бях научила през ранното си детство. Върнах се към произхода си като чужденка.
Харесвах достатъчно работата си в езиковия отдел, но исках да стана оперативен агент и след като ме скъсаха два пъти на изпитите за оперативна работа, не знаех в коя посока да поема в кариерата си. Плановете на родителите ми за мен не бяха точно такива. Майка ми ме беше осведомила за амбициите си още когато бях много малка. Искаше да стана министър-председател. Така щях да мога „да направя нещо“ за външната политика на Великобритания и освен това щях да водя родителите си на шикозни правителствени банкети. Щях да имам шофьор. (Майка ми така и не се научи да шофира и за нея това беше важно.) Жалко, че едновременно с това ми напълни главата с кармичните последици от клюките и лъжите, които четвъртото предписание на будизма забраняваше недвусмислено. Това сложи край на политическата ми кариера преди дори да е започнала, още когато бях на осем.
По-малката ми сестра беше много по-добър лицемер от мен. Колкото прецизно аз си служех с езика, толкова уклончива и язвителна беше тя с него. Именно затова аз станах преводач, а тя – писател, или поне се опита да стане такава, и започна да работи като копирайтър. Получавах много по-високо заплащане от нея и родителите ми разбираха в какво се състои работата ми, затова можех да твърдя, че кармата се беше отнесла благосклонно към мен. На това сестра ми би отговорила с нещо от сорта на „Върви по дяволите“. Сигурна съм обаче, че по всяка вероятност не би го казала с лоши чувства.
* * *
Дори в самия ден, в който трябваше да се срещнем с преселниците, продължавахме да спорим относно понятието „преселник“.
– Ако са бежанци – започна Симелия, която също беше от екипа на водачите, – тогава трябва да ги наричаме именно така. Те не са хора, които отиват на лятната си вила в Прованс.
– Те не биха възприели себе си точно като бежанци – контрира я вицесекретарят Адела.
– Някой питал ли ги е какво мислят?
– Смятат се най-вече за жертви на отвличане. Хиляда деветстотин и шестнайсета мисли, че е преминал вражеската линия. Хиляда шестстотин и пета смята, че е мъртва.
– И ще ни ги предадете още днес?
– Според екипа, ангажиран с тяхното благосъстояние, ако продължим да ги държим още време в отделенията, това ще се отрази неблагоприятно върху адаптацията им.
Този спор между нас, или по-точно – между Симелия и Адела, се случва в един от безкрайните кабинети на Министерството – с каменносиви стени и вградено осветление в тавана, с модулно разположение, от което човек остава с впечатлението, че ако отвори една от вратите, тя ще го отведе в друго, идентично на вид пространство, а след това в още и още такива. Помещенията от този тип имат за цел да насърчат спазването на йерархията.
Това трябваше да е последният пряк инструктаж на петимата водачи: Симелия, Ралф, Айвън, Ед и аз. Всички бяхме преминали процес на подбор, състоящ се от шест интервюта, по време на който бяхме разпитвани, докато не научиха и кътните ни зъби. Някога били ли сте осъждани или замесени по друг начин в дейност, която би могла да се отрази неблагоприятно върху статута ви на достъп до класифицирана информация? Последваха девет месеца подготовка. Безкрайни работни срещи и цялостни проверки. Създаване на фиктивни работни места в предишните ни отдели (по отбрана, дипломация и вътрешни работи). Сега се намирахме в помещение, в което човек можеше да чуе протичането на тока от електрическите крушки, на път да дадем своя принос към историята.
– Не мислите ли – започна Симелия, – че пускането им в сегашния свят, докато те си мислят, че са в отвъдното или на западния фронт, може да навреди на адаптацията им? Питам едновременно като психолог и като човек, способен да прояви нормална съпричастност.
Адела вдигна рамене.
– Възможно е. Само че държавата ни никога преди не е приемала преселници от миналото. Може до края на тази година да умрат от генетични мутации.
– Трябва ли да сме подготвени за това? – попитах разтревожено.
– Не знаем какво да очакваме. Затова ви възлагаме тази задача.
* * *
В залата, подготвена от Министерството за предаване на преселниците, цареше антична церемониалност с дървените ламперии, маслените картини и високия таван. От нея лъхаше доста повече великолепие, отколкото в модулните помещения. Имах усещането, че събитието е организирано от човек от административния екип с усет към драматичността. Стилът и особеният начин, по който прозорците разпръсваха слънчевата светлина, показваха, че залата вероятно не беше променяна от деветнайсети век. Моят асистент Куентин вече беше там. Изражението му беше кисело, но някои хора така показват вълнението си.
Двама агенти поведоха моя преселник през вратата в другия край на залата, преди да успея да се настроя за факта, че той идва.
Беше блед и отнесен. Бяха подстригали косата му толкова късо, че къдриците му се бяха изгладили. Обърна глава, за да огледа залата, и видях профила му с внушителния му нос, който приличаше на оранжерийно цвете, поникнало на лицето му. Беше поразително привлекателен и удивително едър. Имаше твърде изразителни черти, заради които изглеждаше нереален.
Застана с изпънат гръб и погледна асистента ми. Нещо във вида ми го беше накарало да спре поглед върху мен и след това да го отмести.
Пристъпих напред и очите му изместиха посоката си.
– Капитан втори ранг Гор?
– Да.
– Аз съм твоят водач.
* * *
Греъм Гор (капитан втори ранг от кралския флот, около 1809–1847 г.) живееше в двайсет и първи век от пет седмици, макар че, подобно на останалите преселници, беше прекарал само няколко дни от този период в ясно съзнание. Процесът на изнасяне от миналото беше довел до необходимост от две седмици хоспитализация. Двама от първоначалните седем преселници бяха починали поради тази причина и така бяха останали само пет. Бяха го лекували от пневмония, тежко измръзване, ранен стадий на скорбут и два счупени пръста на краката, с които стъпвал, без това да му прави впечатление. Имаше също и рани от електрошок – беше стрелял по двама души от екипа, дошъл да го изнесе от миналото, затова трети от тях се оказал принуден да го използва.
Беше направил три опита да избяга от отделенията на Министерството, затова се наложило да го упоят. След като спрял да се съпротивлява, пристъпили към ориентация от нулата с помощта на психолози и специалисти по викторианската епоха. За по лесна адаптация на преселниците им бяха предадени само най-необходимите практически знания. Идваше при мен вече запознат най-общо с електроснабдяването, двигателя с вътрешно горене и водоснабдяването. Не знаеше нищо за световните войни или за Студената война, нито за сексуалната революция от 60-те години или за борбата срещу тероризма. Бяха започнали да му разказват за разпадането на Британската империя и нещата не бяха минали добре.
Министерството беше уредило кола, която да ни закара до жилището. Беше запознат с автомобилите на теория, но за първи път се качваше в такъв. Взираше се през прозореца пребледнял, което според мен се дължеше на удивление.
– Ако имаш някакви въпроси – започнах, – не се притеснявай да питаш. Предполагам, че още ти е трудно да възприемеш всичко това.
– С удивление установявам, че дори и в бъдещето англичаните не са изгубили способността си за иронично омаловажаване на нещата.
Имаше бенка на шията, близо до долната част на ухото. Единствената налична негова фотография го изобразяваше пременен по модата на 40-те години на деветнайсети век, с висок възел на вратовръзката. Вперих поглед в бенката.
– Това Лондон ли е? – най-накрая попита той.
– Да.
– Колко хора живеят тук сега?
– Почти девет милиона.
Той се облегна назад и затвори очи.
– Това число е прекалено голямо, за да е истина – промърмори той. – Ще се направя, че съм забравил, че си ми го казала.
* * *
Къщата, осигурена ни от Министерството, беше от червени тухли в късен викториански стил, първоначално предназначена за работници от района. Ако беше доживял до осемдесетте, Гор щеше да стане свидетел на изграждането на подобни жилища. В момента той беше на трийсет и седем години и все още не беше преживял модата на кринолините, написването на Повест за два града или даването на избирателни права на работническите класи.
Той слезе от колата и се огледа от двете страни на улицата с умореното изражение на човек, пропътувал целия континент, който тепърва трябва да търси хотела си. Скочих навън след него. Опитваше се да види онова, което беше способен да види. Може би щеше да задава въпроси за паркираните автомобили на улицата или за уличните лампи.
– Имаш ли ключове? – попита ме. – Или вратите вече се управляват с магически пароли?
– Не, имам...
– Сезам, отвори се! – изрече той с тържествен глас на пощенската кутия.
След като влязохме вътре, му казах, че ще направя чай. Той отвърна, че би искал, с мое разрешение, да разгледа къщата. Съгласих се. Направи бърза обиколка на жилището. Стъпваше тежко, сякаш очакваше някакво съпротивление. Когато се върна в трапезарията и се облегна на рамката на вратата, усетих болезнено вцепеняване. Беше ме обзела сценична треска, примесена с шока от невъзможното му присъствие, което едва сега осъзнавах наистина. Колкото повече присъстваше, а той продължаваше да е там, толкова повече ми се струваше, че си проправям с лакти път извън тялото си. С мен се случваше нещо, което променяше целия ход на събитията, усещах го с всяка частица от тялото си и се опитвах да се погледна отстрани, за да го осмисля. Взех пакетче чай и го сложих до ръба на чашата.
– Ние... заедно ли ще живеем? – попита той.
– Да. Всеки преселник ще разполага със собствен водач в продължение на една година. Тук сме, за да ви помогнем да се адаптирате към новия си живот.
Той скръсти ръце и ме погледна. Очите му бяха пъстри, с малки зелени петънца и обрамчени от гъсти мигли. Бяха едновременно поразителни и безизразни.
– Неомъжена ли си? – попита той.
– Да. Този тип съжителство не се смята за непристойно в този век. След като се прецени, че си способен да станеш част от общността, можеш да ме наричаш своя съквартирантка извън Министерството или пред хора, които не са част от този проект.
– Съквартирантка – повтори той презрително. – Какво означава тази дума?
– Че сме двама души, които не са спътници, нямат романтични отношения и си поделят разходите за наем на жилище.
Изглеждаше облекчен.
– Е, независимо от порядките не съм убеден, че това е благопристойно – изрече той. – Но след като сте допуснали тук да заживеят девет милиона души, предполагам, че тези неща са се превърнали в необходимост.
– Мхм. До лакътя ти има голям бял шкаф с дръжка. Това е хладилник, така го наричаме. Би ли отворил вратата му и извадил прясното мляко, ако обичаш?
Той отвори хладилника и впери поглед вътре.
– Кутия с лед – отбеляза той с интерес.
– Може да се каже. Захранва се с ток. Мисля, че вече са ти обяснили за електричеството...
– Да. Освен това ми е известно, че Земята се върти около Слънцето. Казвам го, за да ти спестя малко време.
Отвори едно от чекмеджетата.
– Значи морковите все още съществуват. Както и зелето. А как да разбера кое е млякото? Надявам се да чуя, че все още използвате мляко, издоено от крави?
– Да, така е. Малката бутилка със синя капачка на най-горния рафт.
Той пъхна пръст в дръжката на капачката и ми я донесе.
– Да не би прислужницата да си е взела почивен ден?
– Няма такава. Нито пък готвач. Повечето неща ги вършим сами.
– А – промълви той и пребледня.
* * *
Показах му пералнята, газовата готварска печка, радиото и прахосмукачката.
– Значи това е прислугата ти – отбеляза той.
– Може да се каже.
– А къде са ботушите, с които човек може да извърви хиляда левги с една крачка?
– Все още нямаме такива.
– А наметало, с което да ставаш невидим? Незапалими крила на Икар?
– Това също.
Той се усмихна.
– Овладели сте мощността на светкавицата – изтъкна той – и я използвате, за да избегнете досадната необходимост от наемане на помощници.
– Ами – започнах аз и пристъпих към изнасянето на предварително подготвената от мен лекция за движението на класите и домакинската работа, като засегнах бегло въпроса за минималната работна заплата, размера на средностатистическото домакинство и участието на жените в пазара на труда. Този разказ ми отне цели пет минути и към края му гласът ми беше преминал в същия плах и треперещ регистър, който използвах едно време, когато молех родителите си за удължаване на вечерния ми час.
Когато приключих, той само каза:
– Драматичен упадък на заетостта след Първата световна война?
– Аха.
– Предлагам да ми го обясниш утре.
Това е всичко, което помня от първите часове с него. Разделихме се и прекарахме отиващия си ден, пристъпвайки плахо един около друг подобно на мехури в лава лампа. Очаквах от него да изпадне в някакъв психически срив, предизвикан от пътуването във времето, а може би дори да ме захапе или стисне с намерението да ме убие. През по-голямата част от времето той докосваше разни неща с компулсивно движение с върха на пръстите си, за което по-късно разбрах, че се дължи на трайно увреждане на нервите в резултат от измръзване. Пусна водата на тоалетната петнайсет пъти един след друг, запазвайки пълно мълчание като риба, докато казанчето се пълнеше отново, което вероятно се дължеше на неговото учудване или смущение. На втория ни час заедно се опитахме да седнем в една и съща стая. Вдигнах поглед, когато той си пое рязко въздух през носа, и видях, че отдръпва пръстите си от електрическата крушка на лампата. Оттегли се за малко в спалнята си, а аз излязох и се настаних на задната веранда. Беше приятна пролетна вечер. Гривяците с идиотските си очи се лутаха из поляната, затънали до гуша в детелините.
Отгоре се чу предпазливо свирене на полонеза с духов инструмент, следвано от колебливи звуци и спиране. Няколко минути по-късно долових стъпките му в кухнята. Гълъбите отлетяха, а крилата им издадоха шум, подобен на сподавен смях.
– Министерството ли осигури флейтата? – попита той гърба ми.
– Да. Реших, че може да ти послужи като утеха.
– О! Благодаря. Знаела си, че свиря на флейта?
– Споменава се в няколко запазени писма, които са написани от теб или става дума за теб.
– А прочете ли писмата, в които се говори за манията ми към палежите и зловещото ми минало, свързано с организиране на тайни борби с гъски?
Обърнах се и го зяпнах.
– Опит за шега – добави той.
– А! Смяташ ли често да правиш такива опити?
– Зависи колко често ми подхвърляш изречения от сорта на „Чела съм личната ти кореспонденция“. Може ли да се присъединя към теб?
– Разбира се.
Седна до мен, като остави около една стъпка място между телата ни. В квартала се чуваха обичайните шумове, но този път звучаха като нещо различно. Вятърът в дърветата се долавяше като забързана река. Катеричките кряскаха помежду си подобно на деца. Разговор, който се чуваше някъде отдалече, напомняше на тракането на камъчетата под краката. Помислих си, че трябва да му обясня тези шумове, все едно той не беше чувал за дървета.
Той барабанеше с пръсти върху верандата.
– Бих предположил – започна той внимателно, – че във вашата епоха сте преодолели някои пороци, които са проява на лош вкус, като пушенето на тютюн?
– Закъснял си с около петнайсет години. Този навик започва да излиза от мода. Но пък имам добри новини за теб.
Изправих се, при което той обърна глава, за да не попадат голите ми прасци в полезрението му, взех пакет цигари и запалка от едно чекмедже в кухнята и се върнах.
– Ето. Още нещо, за което помолих Министерството. Цигарите до голяма степен замениха пурите през двайсети век.
– Благодаря. Сигурен съм, че ще успея да се приспособя.
Зае се със задачата да разбере как да махне пластмасовото фолио, което след това внимателно прибра в джоба си, щракна със запалката и се намръщи на предупредителния етикет. Вперих поглед в поляната с чувството, че направлявам ръчно белите си дробове.
Няколко секунди по-късно той издиша с видимо облекчение.
– Така по-добре ли е?
– Смущавам се да призная колко по-добре се чувствам. Хм. По мое време възпитаните млади дами не си позволяваха да пушат тютюн. Но ми е ясно, че доста неща са се променили. Като например височината на подгъва на дрехите. Пушиш ли?
– Не...
За първи път ми се усмихна право в лицето. По бузите му цъфнаха трапчинки, които приличаха на двойка кавички.
– С какъв интересен тон го казваш. А преди пушила ли си?
– Да.
– Да не би да ги отказа заради това зловещо предупреждение върху всички пакети цигари?
– Донякъде да. Както вече споменах, пушенето вече не е модерно, след като разбрахме колко вредно е за здравето. По дяволите! Може ли и аз да запаля една?
Трапчинките и усмивката му се изпариха, когато изрекох думите „по дяволите“. Стори ми се, че за него това беше също толкова лошо, колкото да кажа „мамка му“. Зачудих се какво ли ще се случи, когато най-накрая произнеса и тези думи, което ми се случваше най-малко пет пъти на ден. Все пак ми подаде пакета, след което запали цигарата ми със старомодна галантност.
Известно време пушихме в мълчание. В един момент той вдигна пръст към небето.
– Какво е това?
– Самолет. Летателен апарат, ако трябва да използвам пълното му наименование. Това е... ами... Нещо като кораб, но в небето.
– Има ли хора в него?
– Вероятно около стотина.
– В тази малка стрелка?
Той се загледа и присви очи към цигарата.
– На каква височина се намира?
– На около шест мили.
– Така си и помислих. Е, виж ти. Изглежда, сте направили нещо интересно от овладяването на светкавиците. Сигурно лети доста бързо.
– Да. Един полет от Лондон до Ню Йорк отнема осем часа.
Той внезапно се закашля и вдиша кълбо от дим.
– О... може ли за малко да спреш да ми казваш разни неща – каза той. – Това е... повече от достатъчно за днес.
Загаси цигарата върху верандата.
– Осем часа – промърмори на себе си. – Предполагам, че в небето няма приливи.
* * *
Същата вечер спах непоносимо леко, докато съзнанието ми се люлееше на ръба на потъването в сън подобно на крачето на насекомо върху повърхността на езеро. Събуждането ми беше по-скоро окончателен отказ да заспя.
Отвън на площадката се мъдреше сянка с форма на език, започваща от затворената врата на банята и достигаща до моята спалня. Стъпих с крак в нея и се чу шляпане.
– Капитан Гор?
– А? – чу се приглушен звук иззад вратата. – Добро утро.
Вратата на банята се отвори боязливо.
Гор, вече напълно облечен, беше седнал на ръба на ваната и пушеше. Ниско долу по стените на ваната беше останала следа от пепел и сапунена пяна. В поставката за сапун имаше два смачкани фаса.
Както разбрах по-късно, това щеше да му стане навик – да става рано от сън, да си взема вана и да тръска пепелта в нея. Нямаше начин да бъде убеден да спи до късно, да използва душа (ненавиждаше го и го обяви за „нехигиеничен“) или да тръска цигарите си в пепелниците, които любезно оставях на ръба на ваната. Смущаваше се от вида на самобръсначката ми, бръснеше се с нож, способен да пререже гърлото му, и настояваше да използваме отделни сапуни.
Всичко това тепърва предстоеше. През онази първа сутрин се натъкнах на Гор, палещ цигара от цигара, и на течащия тръбопровод. Казанчето на тоалетната лежеше безжизнено на пода като убит кит. От пода се носеше противна миризма.
– Опитвах се да разбера как работи – каза той неуверено.
– Ясно.
– Страхувам се, че малко се отнесох.
Гор беше офицер от залеза на Епохата на платното, а не инженер. Сигурна съм, че притежаваше задълбочени познания за такелажа на кораба, но вероятно никога не беше боравил с по-сложен технологичен инструмент от секстант. Хората, които са с всичкия си, обикновено не се поддават на порива да разглобяват водопроводни тръби. Предложих му учтиво да измие ръцете си на мивката на долния етаж, а аз от своя страна щях да се обадя на водопроводчик, след което бихме могли евентуално да си направим разходка из опустелия район наблизо.
Той се замисли сериозно над предложението ми, взирайки се във фаса на цигарата.
– Да, би било добре – изрече накрая.
– Първо ще слезем долу и ще си измием ръцете.
– Водата беше чиста – отбеляза, докато смачкваше цигарата, за да я загаси. Беше извърнал лице от моето, но забелязах, че кожата под бенката на шията му порозовява.
– Е, все пак има микроби.
– Микроби?
– Аха. Бактерии. Едни много мънички същества, които живеят... на практика навсякъде. Могат да се видят само под микроскоп. Лошите сред тях разпространяват болести. Холера, тиф, дизентерия.
Със същия успех можеше да назова Отца и Сина, и Светия дух, за да предизвикам изражението на тревожно удивление, което се изписа на лицето му. Той сведе поглед към ръцете си, след което бавно ги изпъна настрани, далече от тялото си, все едно бяха плъхове, болни от бяс.
* * *
Все пак фразата „свеж въздух“ му донесе известно успокоение, след като излязохме в опустелия район наоколо. Беше значително по-впечатлен от тирадата ми за микробите, отколкото от обясненията относно електричеството. До разминаването ни с първия стопанин, разхождащ кучето си рано сутрин, вече ентусиазирано описвах с жестикулиране причинителя на зъбен кариес.
– Не мисля, че е особено възпитано от твоя страна да твърдиш, че в устата ми има микроби.
– В устата на всички ни има микроби.
– Говори за себе си.
– Ще има микроби и по обувките ти, както и под ноктите ти. Просто така стоят нещата. Асептичната среда е... Ами... Мъртва.
– Не желая да участвам в това.
– Нямаш избор!
– Мисля да напиша въздействащо писмо с оплакване.
Отдалечихме се още малко. Бузите му започваха да възвръщат цвета си, въпреки че по очите му все още се виждаха десетки издайнически следи от тревога и безсъние. Той забеляза, че го изучавам, повдигна вежди и се опита да се усмихне предпазливо.
– Внимавай – отбеляза той. – Микробите ти се виждат.
– Виж ти!
Взехме си кроасани и чай от една каравана, паркирана до детска площадка. Изглежда, тези неща или му бяха познати, или можеше да си ги обясни от контекста, затова закуската ни в движение премина без нужда от допълнителни разкрития.
– Казаха ми, че има и други... ъъъ, преселници – каза накрая.
– Да. Общо сте пет.
– Можеш ли да ми кажеш кои са останалите?
– Има една жена от 1665 година, която доведохме от Голямата чума в Лондон. Хм. Един мъж – лейтенант, струва ми се, от 1645 година от Битката при Нейзби. Той се съпротивляваше по-ожесточено дори от теб. Имаме и капитан от сухопътните войски – от 1916 година. Битката при река Сома. Още една жена от Париж от времето на Робеспиер, тоест 1793 година, с доста откачен профил.
– Не сте ли „измъкнали“ още някого от експедицията?
– Не.
– Може ли да попитам защо?
– Ами проектът е експериментален. Искахме да вземем хора от възможно най-различни епохи.
– И избрахте мен вместо например командир Фицджеймс?
Премигнах към него изненадано.
– Да. Разполагахме с документални доказателства, че ти... си напуснал експедицията.
– Че съм умрял.
– Ами... Да.
– Как точно съм умрял?
– Не ни казаха. Наричаха те „покойния капитан втори ранг Гор“.
– Кои бяха те?
– Командир Фицджеймс, командир Крозиър. Двамата са ръководили съвместно експедицията след смъртта на сър Джон Франклин.
Бяхме започнали да вървим с вяла равномерна крачка и той се беше успокоил.
– Командир Фицджеймс каза много хубави думи за теб – осмелих се да наруша тишината. – Нарече те мъж с изключително стабилен характер, много добър офицер и с най-благия нрав.
Последното най-накрая извади трапчинките му на показ.
– Значи е написал мемоарите си при завръщането? – попита Гор удивен.
– А! Господин Гор.
– Да?
– Мисля, че трябва... какво ще кажеш да поседнем? На онази пейка ей там.
Той завъртя крак толкова рязко, че се ритнах в глезена в опита си да застана на място.
– Каниш се да ми кажеш, че с командир Фицджеймс се е случило нещо? – отбеляза той.
– Нека първо седнем. Ето тук.
– Какво се е случило? – попита той. От трапчинките му нямаше и помен. Очевидно не ми беше писано да им се радвам дълго.
– Нещо се е случило... на всички.
– Какво искаш да кажеш? – попита той леко нетърпеливо.
– Експедицията е изчезнала.
– Изчезнала?
– В Арктика. Никой не се е върнал.
– В нея участваха 126 мъже и два от най-мощните кораби на флота – извика той. – Искаш да ми кажеш, че никой не се е върнал в Англия? Ами командир Крозиър? Той е бил в Антарктика...
– Няма оцелели. Съжалявам. Мислех, че в Министерството са те осведомили за това.
Той се втренчи в мен. Зелените ириси на очите му придобиха цвета на блеснали кестени, когато наклони глава.
– Разкажи ми – започна бавно той – какво се е случило. След като съм си... отишъл.
– И така. Да. Добре. Хм. Взехме те през 1847 година от нос Феликс. Знаехме, че там е имало летен лагер, но не бяхме сигурни какво точно представлява...
– Беше геомагнитна обсерватория. Служеше също и за база на ловните групи.
– Ясно, добре. И така, знаехме, че лагерът е изоставен внезапно. Когато мястото е открито през 1859 година, там все още имало изоставени принадлежности. Палатки. Изследователски инструменти. Мечи кожи. Историците така и не разбраха причината със сигурност, но ние помислихме, че...
– Разбира се, било е заради вас – прекъсна ме той и лицето му се проясни. – Проблясък на светкавица, така си помислих. А после тази... врата от синя светлина.
– Да.
– Видях човешки фигури на прага ѝ. Имаше... огромна мрежа... от която ме заболя.
– Съжалявам. Нямаше как да изпратим хора през портала – не знаехме какво може да им се случи. Мисля, че мрежата беше от стоманени пръстени? За да ви спрем, ъъъ, да не можете да я срежете и да се освободите.
Отново втренчен поглед. Добавих бързо:
– Не бяхме сигурни дали ние сме били причината вашите хора да напуснат лагера, докато не го направихме. Това е една от „великите мистерии“, затова си помислихме, че няма лошо да се възползваме от шанса, че може да сме ние и...
– Вашите хора ли убиха всички? – попита той. Тонът му беше неестествено мек, но по бузите му избиха алени петна. – Познавам офицерите си. Познавах ги. Те щяха да тръгнат да ме спасят. Щяха да изпратят отряд.
– Сигурна съм, че са тръгнали за теб, но дотогава порталът се е затворил.
– Как са умрели тогава?
– Ами... Замръзналият океан така и не се разтопил. Двата кораба останали в капана на ледовете. До зимата на 1847 година експедицията вече била изгубила девет офицери и още петнайсет души от екипажа. Не зная колко от тях са починали, докато все още си бил...
– Фреди, господин Де Вьо и аз бяхме оставили бележка за адмиралтейството на земята Кинг Уилям. В една могила от камъни във Виктори Пойнт. В нея пишеше...
– Да, експедицията откри бележката ви през април 1848 година. Крозиър и Фицджеймс добавили към нея, че са напуснали корабите и че целият екипаж планирал да върви в посока юг към Рибната река Бак. Земята Кинг Уилям е... между другото, това е остров.
Той се извърна и извади пакета цигари от джоба на палтото си.
– Рибната река Бак беше на разстояние осемстотин мили – изрече накрая.
– Да. Не са успели да стигнат. Умрели са от глад по пътя.
– Всички ли?
– Всички.
– Не мога да си представя командир Фицджеймс да умре от нещо толкова ужасно като глад. Или пък Хари Гудсър? Беше един от най-умните хора, които някога съм...
– Никой не е останал жив. Много съжалявам.
Той впери поглед в пустошта пред него и издиша бавно.
– Изглежда, ми е спестена доста злочеста смърт – въздъхна той.
– Съжал... пак заповядай.
– Колко време е продължило това?
– Според свидетелства от инуитите една малка група мъже се върнала на корабите и оцеляла четвърта поред зима. Но до 1850 година всички били мъртви.
– Какво имаш предвид под свидетелства от „инуитите“?
– Ами... Вие сте ги наричали „ескимоси“. Правилно е да се наричат инуити.
За моя изненада, той се изчерви силно и направи гримаса. Като представител на викторианската епоха, за която понятия като политическа коректност бяха чужди, изглежда, изпитваше необичайна вина.
– И Адмиралтейството не е изпратило спасителни отряди?
– Изпратило е няколко. Лейди Франклин също финансирала няколко експедиции. Само че всички потеглили в погрешни посоки.
Той затвори очи и издиша струйка дим към небето.
– Най-голямата експедиция от нашата епоха – промълви той. В гласа му не се долавяше нищо – нито гняв, нито тъга, нито дори ирония. Пълна безизразност.
* * *
По-късно същия ден той каза:
– Извинявам се за начина, по който реагирах. Беше... нещо като шок, но щеше да е добре да го понеса с по-голям стоицизъм. Все пак бях наясно с какво сме се захванали. Надявам се да не си си помислила, че съм ти ядосан.
– Не, няма такова нещо. Съжалявам само, че историята ти беше предадена по толкова несвързан начин.
Той се отдръпна и ме погледна. Ако беше друг човек, щях да си помисля, че ме измерва с поглед. Само че в очите му нямаше достатъчно ярост, за да е това. Просто ме оглеждаше от главата до петите за първи път.
– Защо именно ти си моят водач? – попита. – Защо не назначиха някое длъжностно лице? Поверителността на този, хм... проект, както го наричате вие, ми беше обяснена в детайли докато... се възстановявах.
– Предполагам, защото може да се каже, че съм длъжностно лице. При всички случаи специалист. Преди работех в езиковия отдел като преводач-консултант. Специалист съм по континентална Югоизточна Азия.
– Разбирам – смотолеви той. – Всъщност нищо не разбирам. Какво означава всичко това?
– Имам разрешение да работя със свръхсекретна информация и съм работила с... хора без убежище. Първоначалният план на Министерството беше преселниците да живеят с терапевти, но в крайна сметка решиха, че е по-уместно да имате на разположение... приятел.
Той се втренчи безизразно в мен и аз се изчервих, защото думите ми прозвучаха като молба дори и на мен. Добавих:
– Вече зная доста неща за теб. Прочела съм информация за експедицията. Има доста написани книги за нея. Руал Амундсен – човекът, открил Северния и Южния полюс, е автор на една от тях, защото е бил обсебен от експедицията на Джон Франклин. Той...
– Знаеш доста повече за мен, отколкото аз за теб – прекъсна ме той.
– Да, така е.
Думите ми накараха трапчинките му да се появят отново. Изражението му не показваше веселост, но все пак бяха там.
– И кой е открил Северозападния проход? – попита. – Такова беше първоначалното ни намерение.
– Робърт Макклур през 1850 година.
– Роби?!
– Да. Открил го е, когато тръгнал да те търси при една от спасителните експедиции. Казал на един инуит, че търси своя „изгубен брат“. Тъй като ти си единственият член на експедицията, когото той е познавал лично, винаги съм си мислела...
– О! – прекъсна ме той.
Замлъкнах. Изрече това „о“ така, сякаш бях промушила игла през дрехите му. За мен всички тези хора бяха история, но той все още ги приемаше за живи. Подът в стаята сякаш пропадаше от вълнението, предизвикано от неговото безпокойство. Бях толкова объркана, че машинално взех цигарата, която ми предложи, въпреки че, както му бях казала, бях отказала пушенето години по-рано.
* * *
Колкото повече го опознавах, толкова повече откривах, че Гор е най-самоосъзнатият човек, когото някога бях срещала. През собствената си епоха обичал да ловува, да скицира, да свири на флейта (беше много добър) и да е в компанията на други хора. За ловуване сега не можеше да става и дума, а социалните контакти бяха ограничени със заповед на Министерството. В края на първата седмица той видимо беше на път да полудее от факта, че няма друг човек, с когото да си говори, освен с мен.
– Кога ще се запозная с другите преселници?
– Скоро...
– Цяла година ли ще трябва да стоя без работа? Надявам се, че все още имате военноморски сили?
– Очакванията ни бяха, че ще ти е нужно повече време да се адаптираш...
– Морето все още ли е мокро? Може ли човек да плава с кораби по него в наши дни?
Първото нещо, което го накара да успокои топката, бяха възможностите на стрийминг услугите. По-конкретно Спотифай. Представих му накратко развитието на грамофонната плоча, чиято поява можеше да доживее, ако не беше загинал през четиресетте години на деветнайсети век, на грамофона, касетофона, компактдиска, емпетройките, докато накрая стигнах до услугите за стрийминг на музика.
– Всякаква музика ли? Всякакви изпълнения, по всяко време, когато и каквото човек пожелае?
– Е, не съвсем всякаква, но библиотеката е доста голяма.
Бяхме седнали един до друг на канапето, а в скута си държах лаптоп, който ми беше зачислен от Министерството. Лаптопът като концепция му хареса. Изпитваше предпазлив интерес към Гугъл и Уикипедия, но затруднението му да открива буквите на клавиатурата спъваше любопитството му. Вече беше отбелязал колко изнервящо му действа фактът, че мога да пиша бързо, без да гледам клавиатурата.
– Дали би могла да наредиш на тази машина да пусне Соната в ми бемол мажор на Бах?
Натиснах бутона за пускане на първата версия, предложена от Спотифай.
Облегнахме се назад, ако това изобщо беше подходящо определение за скования предпазлив начин, по който прехвърлихме тежестта си върху възглавниците. След малко той покри очите си с ръце.
– И можеш просто... да я пуснеш отново? Безброй пъти? – промърмори той.
– Да. Искаш ли да я пусна пак?
– Не. Струва ми се, че не е много уважително.
– Да пусна нещо друго?
– Да – отвърна ми, без да помръдне. – Нареди на машината да пусне нещо по твое желание.
Струваше ми се, че нямаше да е много любезно да пусна Кейт Буш. Затова пуснах Сонатата в ла мажор на Франк.
– Кога е написана?
– Не съм сигурна за точната дата. През 80-те години на деветнайсети век, струва ми се? След като ти... след твоята... след това.
– На сестра ми Ан щеше много да ѝ хареса. Беше голям привърженик на сантименталната цигулка.
Извърнах поглед. Когато музиката свърши, той каза с дрезгав глас:
– Ще отида да се поразходя.
Излезе и не се върна няколко часа. Въздухът стана хапещ и хладен. По небето се трупаха плътни облаци. Наближаваше буря. Бях нервна и неспособна да стоя в една стая повече от няколко минути. Едва след като затвори вратата след себе си, се сетих, че все още не ми беше разрешено да го изпускам от поглед.
Когато се върна, нахлу вътре като времето навън. Челюстта му се беше стегнала, което започвах да разпознавам като признак на огромна превъзбуда.
– Този град гъмжи от хора – възкликна той в коридора, докато още беше с палтото и ботушите си. – По-зле е дори от последния път, когато бях тук. Навсякъде има сгради. Човек не може да види хоризонта. Само сгради и хора, докъдето ти стигне погледът, както и огромни метални кули, нанизани на въжета. Внушителни сиви улици, претъпкани от движение на метални машини. Тук няма пространство. Как изобщо дишате? В цяла Англия ли е така? В целия свят?
– Лондон е столица. Нормално е да е пренаселен. Все още има празни пространства.
Зад гърба ми юмрукът ми се свиваше и отпускаше на неравни интервали.
– Къде? Искам да отида някъде, където няма да се чувствам като проба в предметно стъкло на микроскоп.
– Ами... В момента са в сила ограничения на движението на всички преселници. Сигурно са ти казали. Не можеш да излизаш от очертаните граници.
Той ме погледна с невиждащи очи.
– Ще отида да си взема вана – изрече накрая.
* * *
Докато още работех в езиковия отдел, бях наета като основен преводач по проект между търговския отдел и комисията по горското стопанство за целия район на Югоизточна Азия. Доста ме измъчи преводът на понятието разселено във вътрешността лице, което в този проект се отнасяше за хора, принудени да напуснат селата си заради дърводобива – трудно за обяснение, предвид че други хора, често от същите села, бяха постигнали финансова стабилност и дългосрочна заетост именно благодарение на дърводобива. Друга почти непреводима дума беше напредък.
Бях зациклила върху фразата разселено във вътрешността лице, докато не я разделих семантично. Борех се със скритото значение: човек, чиято вътрешна принадлежност беше в противоречие с външната му такава, който беше разселен вътре (в себе си). Мислех си за майка ми, която неизменно носеше изгубената си родина в себе си и тя подскачаше в нея подобно на кошница със зеленчуци.
Гор беше разселен вътрешно именно по този начин. Понякога виждах как гледа на модерния свят като през телескоп. Беше останал завинаги на палубата на кораб някъде в началото на деветнайсети век. Струваше ми се, че е било така дори и в собствената му епоха – връщал се е от пристанищата, за да отбележи с тревога, че жените отново носят ръкавите си широки или че някоя европейска страна отново е обявила война на друга, докато той е бил в морето в продължение на месеци или години. Разказваше ми истории така, сякаш се опитваше да съхрани себе си в тях завинаги. Също като майка ми, въпреки че не му го казах.
Разказах му за комисията по горското стопанство и той ме изслуша с интерес.
– Заемала си доста важна длъжност – предположи той.
– Не е нужно да ме ласкаеш. Бях просто преводач.
– Човек не си дава сметка с какво е полезен, преди да чуе мнението на останалите. Да вземем за пример експедицията в Аден. Тя беше истински триумф и моят командир настояваше да бъда произведен в старши лейтенант, все едно имах някакви особени заслуги в нея.
Усмихнах се на окуражителните му думи. Бяха ни предупредили за моментите на разяснения, в които може да открием, че ценностите на преселниците не съвпадат с тези на модерната и включваща множество култури Великобритания. По отношение на Гор отделът по контрол беше установил, че такива теми са завладяването на Аден и Втората опиумна война. Избягвай думи, които звучат нападателно или оборващо. Не допускай въвличане в разговори за лични ценностни системи. През януари 1839 година британците решават да придобият пристанище Аден, което тогава е било част от султаната Лахидж. Пристанището е било възлово за търговските пътища към Далечния изток. Доколкото разбирах логиката на Британската империя, държавите на други народи били възприемани като полезни или незначителни, но рядко като автономни такива. Империята е гледала на света по същия начин, по който баща ми гледа на ластиците, които пощальонът изпуска по пътя си. Това може да ми послужи за нещо, а и просто си седи тук, така че вече е мое.
– А имаше ли особени заслуги в Аден? – попитах като някоя страхливка.
– Скромността е добродетел, а трябва да те предупредя, че аз съм особено добродетелен човек.
– А аз от своя страна трябва да те предупредя, че в наши дни в общия случай не се гледа с добро око на взривяването на арабско пристанище заради желанието да сложиш ръка върху него и да го дадеш на Империята.
– Но намесата в комисията за търговия на друга държава с цел увеличаване на търговското преимущество на кралството се смята за дипломация.
– Е – започнах с намерението да се възпротивя, че тук става дума за екологична намеса, въпреки че това щеше да означава, че трябва да обясня какво означава екологична, когато забелязах, че в очите му се чете нещо доста близо до възхищение, при което млъкнах.
Тук е моментът да спомена, че лицето ми оставя впечатление за принадлежност към бялата раса, независимо дали става дума за по-късно признатите ѝ представители или не. Не знаех по какъв начин да кажа на Гор, че постепенно съм го подвеждала с всяка своя черта. Не бях сигурна, че съм готова за това. Той, както повечето хора, си беше направил своите изводи за мен, което ми беше оставило известно поле за лавиране. По-късно, когато щеше да разбере истината, както се случваше и с всички останали, собствената му грешка щеше да го изкара от релси. Непредпазливостта на другия в такъв момент може да е от голяма полза в междуличностно отношение, стига човек да запази твърдостта си. Ако бях от типа хора, склонни към мелодрама, бих могла да използвам определени понятия за това: например действие във вражеската територия или агент под прикритие. Сестра ми би използвала тези думи или щеше просто да ме нарече страхливка.
Освен това бях прочела и двете му запазени писма. Беше писал на баща си, за да му каже, че е доволен от развитието на нещата в Аден. По време на битката сто и петдесет араби бяха загубили живота си, докато британците не бяха дали нито една жертва. Било е истинско клане.
– Работата ти звучи доста интересно – отбеляза той. – Как се сдоби с нея?
* * *
Гор не гледаше телевизия. Изглежда, смяташе това изобретение за лишено от добър вкус.
– Способни сте да предавате диорами през ефира – започна той, – а използвате това предимство, за да показвате хората в най-злочестото им състояние.
– Никой не те кара да гледаш Ийстендърс.
– Всяко дете или достолепна неомъжена жена може да включи тази машина и да стане свидетел на явни примери на престъпно поведение.
– Не е нужно да гледаш и Убийства в Мидсъмър.
– Или някакви безформени чудовища, действащи против Божията воля...
– Моля?
– Улица „Сезам“ – уточни той. След тези думи му се наложи да се направи, че търси цигарите си из джобовете си, докато прехапва езика си в опит да не се засмее.
Накрая, след като не си намери друго занимание, започна да разглежда рафтовете с книги. Още в самото начало уцелих в десетката с Артър Конан Дойл. Опитах се да му дам поредицата за Обри и Матурин, като започнах с Господар и командир, но се оказа, че го разстройват и предизвикват носталгия у него. Хареса Големите надежди, но успя да прочете по-малко от една пета от Студеният дом. Предложих му романите на сестрите Бронте, но със същия успех можеше да му кажа да хване някой гълъб и да го прочете. Липсваше му нужното търпение за Хенри Джеймс, но Джек Лондон му допадна. От чисто любопитство реших да изпробвам как ще реагира на Хемингуей, когото той обяви за „възмутителен“ и го прочете във ваната.
Един ден ми хрумна да му дам Вълк единак на Джефри Хаусхолд. Това беше все едно да си играя с огъня в литературно отношение – бях се забавила с обясненията относно двете световни войни, още по-малко пък с представянето на нужната предварителна информация, за да може да си обясни защо някакъв неназован професионален ловец и стрелец би желал да застреля европейски диктатор през трийсетте години на двайсети век. Той обаче не спираше да се оплаква от липсата на възможност да ловува и затова си помислих, че сюжетът може да му се стори интересен.
Ден или два по-късно получих имейл, който даваше официален старт на следващия етап от проекта.
– Капитан Гор?
– Да?
– Имам добри новини. От Министерството ни нареждат да отидем там другата седмица. – Дори не вдигна поглед. – О, виждам, че не си напреднал много с Вълк единак.
– А – отвърна той. – Напротив, прочетох я. След това започнах да чета отначало.