Магическият час (ОТКЪС), Кристин Хана
ГЛАВА 1
Скоро всичко ще приключи.
Джулия Кейтс не помнеше колко пъти вече си е повторила тази фраза, но днес – най-после – тя щеше да се окаже самата истина. След няколко часа светът щеше да узнае истината за нея.
Ако успееше да стигне до центъра на града. За нещастие, „Пасифик Коуст Хайуей“ приличаше повече на паркинг, отколкото на магистрала. Хълмовете зад Малибу отново бяха обхванати от пожар, димът висеше на кълба над покривите на сградите и превръщаше обикновено кристалния крайбрежен въздух в мътна кафява утайка. Из целия град ужасените бебета се събуждаха посред нощ, плачеха с черни от дима сълзи и се бореха за въздух. Дори вълните като че ли се разбиваха по-лениво, изтощени от непривичната за сезона горещина.
Тя маневрираше през лъкатушещото капризно улично движение, без да обръща внимание на клаксоните и на шофьорите, които ѝ препречваха пътя. Това се очакваше. В този най-опасен от всички сезони в Южна Калифорния раздразнението у хората се запалваше толкова лесно и бързо, колкото и пожарите. Горещината изостряше нервите на всички.
Накрая тя излезе от магистралата и стигна до съдебната палата.
Телевизионните каравани бяха навсякъде. Десетки репортери се бяха скупчили на стъпалата с готови микрофони и камери в очакване на историята. В Лос Анджелис такива събития бяха ежедневие, съдебните процеси се приемаха като забавление. Майкъл Джексън. Къртни Лав. Робърт Блейк.
Джулия зави зад ъгъла и стигна до страничния вход, къ- дето я чакаха адвокатите ѝ. Спря колата на улицата и слезе. Очакваше да крачи уверено, без колебание, но за един ужасен миг остана прикована на мястото си. Не можеше да помръдне. Невинна си – напомни си. – И те ще го разберат. Системата ще свърши работата си. Застави се да направи крачка, след това – още една. Струваше ѝ се, че се движи сред невидими заплахи, че с мъка се изкачва нагоре по горящите хълмове. Стигна до групата и се усмихна с огромно усилие. Знаеше, че усмивката ѝ изглежда напълно искрена. Всеки психиатър умее-ше да се усмихва съвсем непринудено.
– Здравейте, доктор Кейтс – каза Франк Уилямс, водещият адвокат на защитата. – Как сте?
– Да вървим – каза тя и се запита дали беше единствената, доловила треперенето на гласа си.
Не ѝ харесваше това доказателство за собствения ѝ страх. Днес трябваше да бъде силна, да покаже на света, че е добрият лекар, за какъвто я смятат, и че не е направила нищо нередно.
Екипът се сви около нея като защитна мрежа. Тя оценяваше подкрепата. Въпреки че правеше всичко възможно да изглежда уверен в себе си професионалист, това беше само крехка обвивка – черупка, която можеше да се разпадне всеки момент. Само една погрешна дума би могла да го направи без усилие.
Влязоха в сградата. Синята светлина избухна в очите ѝ. Камерите се включиха, лентите започнаха да се въртят. Репортерите се втурнаха напред и завикаха едновременно:
– Доктор Кейтс! Как се чувствате по отношение на случилото се?
– Защо не спасихте децата?
– Знаехте ли за оръжието?
Франк прегърна Джулия през раменете и я привлече към себе си. Тя притисна лице към ревера му и се остави той да я води.
Зае мястото си в съдебната зала. Един по един хората от екипа се събраха около нея. На първия ред заеха местата си някои по-младши членове на колегията.
Опита се да не обръща внимание на шума – вратите се отваряха със скърцане и се затваряха, по мраморния под отекваха забързани стъпки, шепнеха гласове. Празните места бързо се заемаха – знаеше го, без да се обръща. Тази съдебна зала беше мястото в Лос Анджелис, където хората трябваше да бъдат в днешния ден, и тъй като съдията беше отказал да допусне телевизионни камери вътре, журналистите без съмнение се бяха събрали с приготвени химикалки.
През изминалата година бяха писали непрекъснато за нея. Фотографите ѝ бяха направили хиляди снимки – да изхвърля боклука, да стои на верандата, да влиза и излиза от офиса си. И най-неласкавите за нея снимки бяха отпечатвани винаги на първа страница.
Репортерите на практика си бяха направили лагер пред жилището ѝ и въпреки че тя никога не разговаряше с тях, това нямаше значение. Историите продължаваха да се появяват във вестниците. Писаха, че произхожда от малък град, че е получила възможно най-доброто образование, че къщата ѝ в близост до плажа струва страшно много пари, писаха и за сък-рушителния ѝ развод с Филип. Пишеха дори, че или страда от анорексия, или се е пристрастила към липосукцията. Единственото, за което не пишеха, беше онази част от нейния живот, която имаше значение – любовта ѝ към работата. Тя беше самотно и непохватно дете и си спомняше всеки нюанс на изпитваната тогава болка. Нейното детство я беше превърнало в изключително добър психиатър.
Разбира се, тази истина никога не стигна до пресата. Нито списъкът на многобройните деца, на които беше помогнала.
Тишината се възцари в залата, когато съдията Карол Майерсън зае мястото си. Тя беше жена със строго изражение на лицето, със старомодни очила с огромни стъкла и боядисана в яркочервено коса.
Обявиха случая. Изведнъж на Джулия ѝ се прииска да беше помолила някого за подкрепа, да бъде тук с нея в този ден, някой приятел или роднина, може би да държи ръката ѝ, докато всичко приключи. Но тя винаги беше поставяла работата пред поддържането на каквито и да било отношения. Нейният собствен терапевт често ѝ посочваше тази липса в живота ѝ, но до момента тя нито веднъж не се беше съгласила с него.
Франк се изправи. Беше внушителен мъж, висок и строен, с посребряваща равномерно коса. Беше го избрала заради острия му ум, но може би маниерите му имаха също толкова голямо значение. Много често в съдебните зали формата вземаше връх над съдържанието.
– Ваша чест – започна той с тих и убедителен глас, – положението на доктор Джулия Кейтс на обвиняем в този случай е абсурдно. Въпреки че точните граници на поверителност в работата на психиатъра често са предмет на дискусии, съществуват определени прецеденти, например „Тарасов срещу членовете на управителното тяло на Калифорнийския университет“. Доктор Кейтс е била в неведение по отношение склонността към насилие на пациента си и не е разполагала с информация за отправените закани. Следователно, молим обвиненията да бъдат снети от нея. Благодарим ви.
Той седна. Изправи се мъж в черен костюм от групата на тъжителите.
– Четири деца са мъртви, Ваша чест. Те никога няма да пораснат, няма да учат в колеж, никога няма да имат деца. Доктор Кейтс беше психиатърът на Амбър Зунига. В продължение на три години доктор Кейтс прекарваше по два часа в седмицата с Амбър, изслушваше проблемите ѝ и предписваше лекарства за все по-задълбочаващата ѝ се депресия. И при цялата тази интимност между двете, сега трябва да повярваме, че доктор Кейтс не е знаела за пораждащата се склонност към насилие на Амбър. Че е нямала и най-малка представа, че пациентката ще купи автоматично оръжие, че ще отиде на срещата на децата в църквата и ще започне да стреля.
Адвокатът излезе иззад масата и застана в центъра на залата. Бавно се обърна с лице към Джулия – това щеше да се превърне в скъпо струваща снимка – онази, която щеше да види почти целият свят.
– Тя е специалистът, Ваша чест. Трябвало е да предвиди тази трагедия и да я предотврати, като предупреди жертвите или задържи госпожица Зунига за лечение. Ако наистина не е знаела за склонността към насилие на Зунига, това не я оневинява. Би трябвало да знае. Следователно ние настояваме доктор Кейтс да остане обвиняема по случая. Това е въпрос на справедливост. Семействата на загиналите деца заслужават компенсация от човека, който би трябвало да предвиди и предотврати случилото се.
Той се върна зад масата и отново зае мястото си.
– Не е вярно – прошепна Джулия със знанието, че никой няма да я чуе.
И все пак трябваше да каже думите на глас. Амбър никога не беше показала и най-малък знак за склонност към насилие. Всички тийнейджъри, борещи се с депресията, твърдят, че мразят другите деца в училище. Но това е на светлинни години от купуването на оръжие и стрелбата.
Защо никой не може да го разбере?
Съдията Майерсън зачете докладите пред себе си. След това свали очилата си и ги остави на твърдата дървена повърхност на катедрата пред себе си. В съдебната зала се възцари тишина. Джулия знаеше, че журналистите са готови да започнат да пишат. А навън имаше още, готови веднага да побягнат към редакциите с двете готови истории. И двете заглавия бяха вече написани. Чакаха само знак от колегите си вътре.
Съкрушените родители, скупчили се в тъжна група на задните редове, чакаха уверение, че трагедията е можела да бъде избегната, че човек с авторитет и познания би могъл да запази живота на децата им. Бяха повдигнали обвинения срещу всички – полицията, лекарите от „Спешна помощ“, производителите на наркотици, семейството на Зунига. Съвременният свят вече не вярваше в безумните и безсмислени трагедии. Лошите неща не можеха да се случват просто така на хората, някой трябваше да плати. Семействата на жертвите вярваха, че този съдебен случай ще бъде отговорът, но Джулия знаеше, че това само ще им даде поле за размисъл за известно време и вероятно ще облекчи донякъде болката. Но няма да я премахне. Мъката щеше да надживее всички.
Съдията погледна първо към родителите.
– Няма съмнение, че случилото се на деветнайсети февруари в Баптистката църква в Силвърууд е ужасна трагедия. Като родител, не мога да си представя света, в който сте живели през последните няколко месеца. Обаче въпросът, който стои пред този съд, е дали доктор Кейтс да бъде обвиняема в случая. – Постави длани на банката пред себе си. – Убедена съм, че от гледна точка на закона доктор Кейтс няма дълг да предуп-реждава или да защитава по някакъв друг начин жертвите при подобно стечение на обстоятелствата. Стигам до това заключение по няколко причини. Първо, фактите посочват, а и тъжителите не твърдят, че доктор Кейтс е познавала жертвите. Второ, законът не те задължава да предупредиш за каквото и да било човек, когото не познаваш. И накрая, трябва да приемем поверителността на информацията и на отношенията между психиатър и пациент. Независимо дали е имало причина или не, доктор Кейтс не би могла да предупреди жертвите, напълно непознати за нея. Следователно вината ѝ не е доказана и тя не би могла да бъде обвиняем по делото.
Всички в залата сякаш полудяха. Преди да се осъзнае, Джулия беше станала на крака. Започна радостно да прегръща хората от екипа си. Чуваше как зад нея журналистите бързат към вратата, а после и по мраморния коридор.
– Тя е освободена от вина! – извика някой.
Джулия изпита огромно облекчение. Слава богу! После чу родителите на жертвите да плачат високо.
– Как е възможно това да се случва? – запита високо един от тях. – Тя е трябвало да знае.
Франк я докосна леко по ръката.
– Трябва да се усмихнеш. Спечелихме.
Тя хвърли бърз поглед към родителите, после извърна глава. Мислите ѝ се втурнаха към някакви мрачни дълбини – към дебрите на разкаянието. Дали бяха прави? Трябваше ли да знае?
– Нямаш вина и е време да го кажеш на хората. Това е твоята възможност да говориш, да...
Репортерите я наобиколиха.
– Доктор Кейтс! Какво ще кажете на родителите, които ви смятат за отговорна...
– Ще коментирате ли факта, че от прокурорския офис на Лос Анджелис са свалили името ви от списъка на психиатрите, които биха могли да свидетелстват в различни криминални случаи?
Франк разкъса кръга им и хвана Джулия за ръката.
– Клиентката ми току-що беше освободена от вина...
– Технически! – извика някой.
Докато вниманието им беше приковано във Франк, Джулия се измъкна и почти затича към вратата. Знаеше, че Франк иска тя да направи изявление, но пет пари не даваше. Не се чувстваше победител. Искаше само да е далеч от всичко това... Да се върне към реалния живот.
Семейство Зунига стоеше пред вратата и препречваше пътя ѝ. Бяха бледи, не приличаха на хората, които тя познаваше. Мъката не само беше отнела руменината на страните им, но ги беше и състарила. Госпожа Зунига вдигна през сълзи очи към нея.
– Тя обичаше и двама ви – каза Джулия тихо, но знаеше, че това не е достатъчно. – Вие бяхте добри родители. Не се оставяйте някой да ви убеди в противното. Амбър беше болна. Иска ми се...
– Недейте – каза господин Зунига. – Желанията причиняват най-голяма болка.
Прегърна съпругата си и я притисна към себе си. Между тях се настани тишината. Джулия се опита да измисли какво още да каже, но ѝ оставаше само „Съжалявам“. А го беше казвала толкова много пъти, че вече нямаше значение. Стисна здраво чантата си под мишница и мина покрай тях, след което излезе от съдебната палата.
А навън светът беше кафяв и мрачен. Дебели тъмни вълма пушек замъгляваха небето, пречеха на слънчевите лъчи, бяха в синхрон с настроението ѝ.
Влезе в колата и потегли. Вля се в уличното движение и се запита дали Франк беше забелязал отсъствието ѝ. За него това беше игра, макар и с много висок залог. Беше спечелил и цял ден щеше да се чувства в приповдигнатото настроение на победителя. Ще мисли за жертвите и техните семейства, да, но най-вероятно чак довечера, когато се прибере у дома си или пък над чашка питие. Вероятно щеше да мисли и за нея, да се пита какво ще стане с психиатъра, чиято репутация е напълно съсипана. Нямаше обаче дълго да мисли за всичко това. Нямаше да се осмели.
Тя също трябваше да остави това зад себе си. Вечерта щеше да легне в самотното си легло, да слуша тихия напев на вълните и да го оприличава на биенето на собственото си сърце, и отново щеше да се опита да преодолее мъката и чувството си за вина. Трябваше да се досети какъв знак беше пропуснала, защо не беше успяла да види приближаващата беда. Спомените щяха да предизвикат болка, но накрая тя щеше да се превърне в още по-добър терапевт. Болката щеше да означава напредък. А после, в седем сутринта, щеше да се облече и да се върне на работа.
Да помага на хората.
Само така можеше да преодолее това.
* * *
Момичето беше клекнало до входа на пещерата и наблюдаваше водата, която се изливаше от небето. Искаше му се да протегне ръка към една от празните консервни кутии наоколо и може би отново да оближе вътрешността ѝ, но беше правило това вече прекалено много пъти. Нямаше храна. Отдавна – повече луни, отколкото можеше да преброи. Вълците зад него бяха неспокойни. Гладни.
Небето ръмжеше и ревеше. Дърветата трепереха от страх, а водата продължаваше да се излива.
То заспа.
Събуди се внезапно и се огледа, подуши въздуха. Усещаше странна миризма в мрака. Тя би трябвало да го уплаши и да го изпрати отново в дълбоката и черна дупка, но то не можеше дори да помръдне. Стомахът му беше толкова празен, че болеше.
Падащата вода вече не беше толкова ядосана, беше по-скоро капеща. Искаше му се да види слънцето. Животът беше по-добър, когато имаше светлина. А в пещерата беше толкова тъмно.
Изпука клонка.
После още една.
Момичето застина, притисна се към стената на пещерата и му се прииска тялото му да изчезне. Превърна се в сянка на самото себе си, плоска и неподвижна. Знаеше колко важно може да бъде отсъствието на каквото и да било движение.
Той идваше. Беше отсъствал вече прекалено дълго. Нямаше повече храна. Слънчевите дни бяха отминали и макар да се радваше, че Той си беше отишъл, то се страхуваше без Него. Имаше време, когато и Тя щеше да ѝ помогне, но Тя беше мъртва.
Гората отново се смълча и момичето се наведе напред, подаде лицето си в сивата светлина на деня. Скоро щеше да настъпи мракът на съня, скоро наоколо щеше отново да се възцари чернотата. Падащата вода сега беше нежна и сладка. Харесваше вкуса ѝ.
Какво трябваше да направи?
Огледа се. Той също беше разтревожен, душеше въздуха. Тя докосна меката му козина и почувства треперенето на тялото му. Той се питаше същото – дали Той щеше да се върне?
Преди Той винаги отсъстваше най-много луна или две. Но всичко се промени, когато Тя умря. Когато тръгваше, той говореше на момичето.
„Трябва да бъдеш добра, докато ме няма.“
То не разбираше всички думи. Все пак беше минало твърде много време, откакто той беше тръгнал. Нямаше какво да яде. Беше се освободило и отишло в гората за горски плодове и ядки, но сега не беше подходящият сезон. Скоро щеше да бъде прекалено слабо, за да търси храна, а и без това нямаше да намери, когато белите звезди започнат да падат и да превръщат дъха му в мъгла. Макар да се страхуваше, дори да се ужасяваше от Непознатите, които живееха Там Навън, то умираше от глад, а когато Той се върнеше и видеше, че се е освободило, щеше да стане лошо. Трябваше да предприеме нещо.
* * *
Градът на Дъждовната долина, скътан между дивата Олимпийска национална гора и ревящия прибой на Тихия океан, беше последният бастион на цивилизацията, преди да се навлезе в дълбоките дебри.
Близо до града имаше места, недокосвани от слънчевите лъчи, където сенките лежаха върху влажната земя през цялата година, а формите им бяха толкова гъсти и реални, че редките туристи често мислеха, че ще настъпят заспало рунтаво мече. Дори днес, във века на научните чудеса, тези девствени гори оставаха такива, каквито са били векове наред, неизучени, недокоснати от човешка ръка.
Преди по-малко от сто години заселниците бяха стигнали до това красиво местенце между тропическата гора и морето и бяха отсекли достатъчно дървета, за да засадят реколтата си. След време научиха това, което индианците знаеха – това място не би могло да бъде опитомено. Затова изоставиха земеделските си сечива и се заеха с риболов.
Сьомгата и дървеният материал се превърнаха в местна индустрия и градът просперира в продължение на няколко десетилетия. Но през деветдесетте години еколозите откриха Дъждовната долина. И си поставиха за цел да спасят птиците, рибата и най-старите дървета. Хората, които изкарваха прех-раната си от земята, бяха забравени в тази борба. С течение на годините градът започна да запада. Една по една грандиозните мечти на жителите му се стопяваха под натиска на реалността. Градът така и не се сдоби с улично осветление, пътят до Загадъчното езеро си остана само шосе с две платна, а асфалтът все повече изтъняваше и дупките в него ставаха все повече, телефонните и електрическите жици останаха по местата си – във въздуха – да висят мързеливо между стълбовете и да са подвластни на всяка по-силна буря.
В други части на света, където човекът беше заявил правата и способностите си доста по-рано, състоянието на града би подразнило жителите му, би ги потискало. Но не и тук. Хората от Дъждовната долина бяха с груби и издръжливи души, способни да живеят на място, където валеше повече от двеста дни в годината, а слънцето беше нещо като богатия чичо, който се обажда извънредно рядко. Те понасяха стоически сивите дни и все по-намаляващите възможности за изкарване на прехраната. И оставаха верни синове и дъщери на първите заселници, осмелили се да живеят сред извисяващите се дървета.
Днес обаче дори техният дух беше подложен на изпитание. Беше седемнайсети октомври и есента се канеше да отстъпи царството си на зимата. О, дърветата все още носеха празничните си премени и тревата беше сочна и зелена след кафявите дни на отминалото лято, но не можеше да има грешка – зимата идваше. Небето се беше спуснало ниско и сивееше от седмица, облаците бяха заплашително тъмни. Валеше почти непрекъснато вече седем дни.
На ъгъла на „Уитън Уей“ и „Кейтс Авеню“ се намираше полицейското управление, квадратна сграда от сив камък, завършваща с купол. На моравата отпред се вееше националното знаме. Вътре в мрачната сграда флуоресцентната светлина се бореше със сивотата на деня. Беше четири часът следобед, но лошото време създаваше впечатление, че е по-късно.
Хората, работещи вътре, се опитваха да не обръщат внимание. Ако бяха запитани (но никой не ги питаше), щяха да приз-наят, че пет или шест дни непрекъснат дъжд са приемливи. А по-дълго, ако само ръми. Но този път имаше нещо нередно във времето. Не беше януари все пак. През първите няколко дни те седяха зад бюрата си и добронамерено се оплакваха, че не могат да стигнат от колите си до входната врата. Сега и на тези разговори беше сложен край от непрекъснатото почукване на дъждовните капки по покрива.
Елън Бъртън – Ели за приятелите си, което включваше цялото население на града – стоеше до прозореца и гледаше втренчено към улицата. Дъждът караше всичко да изглежда незначително. Видя отражението си в стъклото, по което се стичаше вода. Не точно отражение, а по-скоро чувство или усещане за нещо. Видя се такава, каквато винаги се виждаше – като по-младата жена, която някога беше: дълга и гъста черна коса и сини очи, ярка непринудена усмивка. Някога беше най-красивото момиче в града и печелеше всички конкурси. Както винаги, когато мислеше за младостта си, се видя облечена в бяло. Цветът на девствениците, на невестите, на надеждата за бъдещето, на семейството, което очаква да се роди.
– Трябва да изпуша една цигара, Ели. Знаеш, че не мога без тютюн. Трудих се добре, но вече наближавам критичната точка. Ако не запаля, ще се озова пред хладилника.
– Не ѝ позволявай да го направи – каза Кал от мястото си зад диспечерското бюро.
Седеше, приведен над телефона, над челото му беше паднал кичур черна коса. Докато бяха в гимназията, Ели и приятелките ѝ го наричаха Гарвана, заради същата тази черна коса и острите му черти. Тялото му беше костеливо, а той изглеждаше така, сякаш не се чувстваше удобно в него. Почти на четиресет, той все още имаше момчешка външност. Само очите му – тъмни и настоятелни – издаваха придобита житейска мъдрост.
– Опитай с любов. Нищо друго не дава резултат.
– Остави ме на мира! – сряза го Пийнат.
Ели въздъхна. Същият разговор беше проведен само преди петнайсет минути. Тя постави ръце на кръста си и пръстите ѝ докоснаха тежкия кобур, препасан през хълбоците ѝ. Обърна се и изгледа най-добрата си приятелка.
– Хайде, Пийнат, знаеш какво ще кажа. Това е обществена сграда. А аз съм шефът на полицията. Как бих могла да ти позволя да нарушиш закона?
– Точно така – отвърна Кал. Отвори уста да каже още нещо, но телефонът звънна и той вдигна слушалката. – Полицията от Дъждовната долина.
– О, точно така! – каза Пийнат. – Изведнъж се превърна в госпожа Закон и Ред. А какво ще кажеш за Свен Моргенщерн, който всеки ден паркира колата си пред магазина. Точно пред пожарния кран. Кога за последен път вдигна колата му за неправилно паркиране? А Голямата Мардж всяка неделя след църква задига разни неща от магазина. Задържах документите за арестуването ѝ за известно време. Предполагам, че докато съпругът ѝ плаща сметките, това няма значение...
Остави изречението да заглъхне. И двете знаеха, че може да даде още много примери. Това беше Дъждовната долина все пак, а не Сиатъл. Ели беше шеф на полицията от четири години, а преди това в продължение на осем години беше полицай. Въпреки че винаги беше готова за всичко, никога не се беше налагало да се занимават с по-сериозно престъпление от нахлуване в чужд имот.
– Ще ми позволиш ли да изпуша една цигара, или да отида да си взема поничка и „Ред Бул“?
– И двете неща са вредни за здравето.
– Да, но не и за нашето – каза Кал, приключил с телефонното обаждане. – Бъди твърда, Ел. Тя е чиновник. И не бива да пуши в обществена сграда.
– Пушиш прекалено много – каза накрая Ели.
– Да, но ям по-малко.
– Защо не се върнеш на диетата със сьомга? Или на онази с грейпфрут? И двете са по-здравословни от сегашния ти начин на хранене.
– Попитах те нещо, отговори ми. Имам нужда от цигара.
– Започна да пушиш преди четири дни, Пийнат – каза Кал. – Едва ли имаш нужда от цигара.
Ели поклати глава. Ако не се намесеше, тези двамата щяха да се карат цял ден.
– Трябва отново да започнеш да ходиш на онези срещи – въздъхна тя. – Групата хора, която следи за теглото си.
– Шест месеца на зелева супа, за да изгубя пет килограма? Не мисля. Хайде, Ели, знаеш, че съм готова всеки момент да изгълтам една поничка.
Ели знаеше, че е изгубила битката. Тя и Пийнат – Пене- лопе Натър – работеха рамо до рамо в този офис повече от десетилетие и бяха най-добри приятелки още от гимназията. През годините приятелството им беше надживяло всички бури: от разпадането на двата крехки и неуспешни брака на Ели до последното решение на Пийнат, че пушенето е ключът към загубата на тегло. Тя го наричаше „Холивудска диета“ и изброяваше всички слаби и стройни звезди, които пушеха.
– Чудесно. Но само една.
Като се усмихна на Кал, Пийнат постави длани на бюрото и се изправи. Движеше се по-бавно заради двайсет и петте килограма, които беше наддала през последните няколко години. Отиде до вратата и я отвори, макар всички да знаеха, че в такъв влажен ден няма вятър, който да помогне за проветряването на помещението.
Ели отиде до офиса, който беше малко по-нататък по коридора и който технически беше нейният. Но тя рядко го използваше. В град като този нямаше много работа и тя предпочиташе да прекарва дните си в общото помещение с Кал и Пийнат. Не обърна внимание на остатъците от закуската си, а намери газова маска и я сложи на лицето си. След това отново тръгна по коридора.
Кал избухна в смях. Пийнат се опита да остане напълно сериозна.
– Много смешно!
Ели повдигна маската и каза:
– Може някой ден да поискам да имам деца. Предпазвам утробата си.
– Ако бях на твое място, щях да се тревожа по-малко за вторичното пушене и повече за намирането на партньор.
– Тя е пробвала с всеки от Мистик до Абърдийн – каза Кал. – Миналия месец излезе дори с онзи млад мъж, който изглежда добре, но винаги забравя къде е паркирал камиона си.
Пийнат издиша дима и се закашля.
– Мисля, че трябва да занижиш стандартите си, Ели.
– Ти наистина изглеждаш така, сякаш пушенето ти харесва – каза Кал с усмивка.
Пийнат не му обърна внимание.
– Говорехме за любовния живот на Ели.
– Вие двете винаги и само за това говорите – отбеляза Кал.
Вярно беше. Ели не можеше да се промени – тя обичаше мъжете. Обикновено – е, всъщност винаги – неподходящите мъже.
Пийнат наричаше това проклятието на Кралицата на красотата на малкия град. Ако само беше възможно Ели да е като сестра си и да се научеше да разчита на ума си, вместо на красотата си... Но някои неща просто не могат да се случат. Ели обичаше да се забавлява, обичаше и романтиката. Проблемът беше, че всичко това още не беше довело до истинската любов. Пийнат казваше, че връзките на Ели приключват, защото тя не е способна да прави компромиси, но това не отговаряше съвсем точно на истината. И двата брака на Ели се бяха провалили, защото се беше омъжила за привлекателни мъже, които вечно следваха с поглед всяка жена. Първият ѝ съпруг, бившият капитан на отбора по футбол от гимназията, Ал Ториз, трябваше да е достатъчен да я откаже от мъжете за години наред, но тя забравяше бързо и само няколко години след развода се омъжи за друг красив неудачник. Изборът ѝ и двата пъти не беше добър, да говорим истината, но разводите не бяха сложили край на надеждите ѝ. Тя продължаваше да вярва в любовта и чакаше да бъде покорена от нея. Знаеше, че е възможно. Беше свидетел на истинската любов на родителите си.
– Ако ги занижа още малко, Пий, и ще започна да излизам с всеки. Може би Кал ще може да ме запознае с някого от приятелите си гейове, дето четат комикси.
Кал доби вид на ужилен.
– Ние не сме гейове.
– Да – каза Пийнат и издиша дима. – Вие сте просто възрастни мъже, които мислят, че другите мъже, обикновено в прилепнали панталони, изглеждат добре.
– Да, наистина ни карате да изглеждаме като гейове.
– Едва ли – засмя се Пийнат. – И гейовете правят секс. А твоите приятели носят странни костюми на обществени места. Никога няма да разбера как си намерил Лайза.
Неловка тишина се възцари при споменаването на съпругата на Кал. Целият град знаеше, че тя е олицетворение на невярната съпруга. За нея винаги се говореше, мъжете се усмихваха, жените мръщеха вежди и клатеха глави при споменаването на името ѝ. Но тук, в полицейското управление, никога не говореха за нея.
Кал продължи да чете комикса си и да драска нещо в тефтера си. И двете знаеха, че ще мълчи известно време. Ели се настани зад бюрото си и вдигна крака върху него. Пийнат се облегна на стената и загледа втренчено кълбата дим.
– Видях Джулия по новините вчера.
Кал вдигна поглед.
– Не се шегуваш? Трябва да гледам повече телевизия.
Ели свали маската и я остави на бюрото.
– Решиха, че не може да бъде обвиняема по случая.
– Обади ли ѝ се?
– Разбира се. Телефонният ѝ секретар има прекрасен глас. Мисля, че ме избягва.
Пийнат направи крачка напред. Старите дъбови дъски, забити по местата си в началото на века, когато шеф на полицията беше Бил Уипмън, потрепериха при движението ѝ, но като всичко друго в Дъждовната долина бяха по-здрави, отколкото изглеждаха. Западният край беше място, където нещата – и хората – биваха създавани, за да издържат.
– Трябва да опиташ отново.
– Знаеш колко ми завижда Джулия. Особено сега няма да иска да разговаря с мен.
– Ти мислиш, че всички ти завиждат.
– Не е така.
Пийнат ѝ хвърли поглед, който казваше: „Кого мислиш, че можеш да заблудиш?“. Тези погледи бяха крайъгълният камък на приятелството им.
–Хайде, Ели. Твоята по-малка сестра сигурно изпитва болка. Нима ще се преструваш, че не можеш да разговаряш с нея, защото преди двайсет години си била Кралицата на бала, а тя участваше в клуба по математика?
Всъщност Ели беше видяла болката и мъката в очите на Джулия и ѝ се прииска да протегне ръка и да помогне на по- малката си сестра. Джулия беше чувствителна и винаги приемаше остро нещата, но точно това я беше превърнало в добър психотерапевт.
– Тя няма да ме изслуша, Пийнат. Знаеш го. Тя ме смята само за малко по-умна от камък. Може би...
Шум от стъпки прекъсна думите ѝ. Някой тичаше към стаята. Ели скочи на крака в мига, в който вратата рязко се отвори и се удари силно в стената. В стаята влетя Лори Ферман. Беше прогизнала от дъжда и очевидно ѝ беше много студено, цялото ѝ тяло трепереше. Децата ѝ – Бейли, Фелисия и Джеръми – се бяха скупчили около нея.
– Трябва да дойдеш – каза Лори на Ели.
– Поеми си дъх, Лори. Кажи ми какво се е случило.
– Няма да повярваш! Аз видях с очите си и не вярвам. Хайде. Има нещо на „Магнолия Стрийт“.
– Еха! – възкликна Пийнат. – Най-после нещо се случва в града. – Протегна ръка към връхната си дреха, оставена на закачалката до бюрото ѝ. – Побързай, Кал. Пренасочи спешните обаждания към мобилния си телефон. Не искаме да пропуснем вълнението.
Ели изхвърча първа през вратата.
ГЛАВА 2
Ели спря патрулната кола на празно място на паркинга на ъгъла на „Магнолия“ и „Уудленд“ и изгаси двигателя. Той покашля няколко пъти като болен старец, после замлъкна. Дъж-дът спря в същото време и слънчевата светлина проби през облаците.
Дори Ели, която беше живяла тук през целия си живот, благоговееше пред внезапната промяна на времето. Беше Магичес-кият час, онзи миг от времето, в който всяко листо и стръкче трева изглеждат отделни, самостоятелни, когато слънчевата светлина побеждава дъжда и омекотена от приближаващата нощ придава на света красив жълтеникав оттенък.
Седнала до нея, Пийнат се наведе напред. Седалката из- скърца.
– Нищо не виждам.
– Аз също. – Това беше казано от Кал, който седеше с напълно изправен гръб на задната седалка, а дългото му тяло беше сгънато на три правилни части.
Ели обходи с поглед градския площад. По небето се носеха сиви облаци и се опитваха да попречат на бледата светлина, обаче сега, когато слънцето се беше показало, тя не искаше да си отиде. Дъждовната долина – целите ѝ пет пресечки – се къпеше в неземен златист отблясък. Тухлените сгради, построени една след друга в добрите и процъфтяващи дни на седемдесетте, блестяха в меднобакърени нюанси.
Пред магазина на Суейн се беше събрала тълпа. Друга група се беше скупчила от другата страна на улицата пред фризьорския салон на Лулу. Без съмнение патроните на града скоро щяха да дойдат тук и да поискат да узнаят какво гледат всички.
– Там ли си, шефе? – чу се глас по радиото.
Ели натисна бутона и отговори:
–Тук съм, Ърл.
– Ела до дървото в парка Сийлт. – Чу се пращене и пукане, после: – Върви бавно. Не се шегувам.
– Ти остани тук, Пийнат. Ти също, Кал – каза Ели и слезе от колата.
Сърцето ѝ биеше бързо. Това беше най-вълнуващото обаждане, което бяха получавали. Работата ѝ се състоеше предимно в това да откарва пияните по домовете им или да говори пред децата в училище за опасността от наркотиците. Но беше готова за всичко. Този урок беше научила от чичо Джо, който беше шеф на полицията цели трийсет години. „Не приемай спокойствието за даденост – казваше често той. – То може да се разпадне като стъкло.“
Беше повярвала на думите му, макар да беше станала ченге по сантиментални причини. Беше израснала с тази професия. Сега четеше най-новата информация, упражняваше се редовно на стрелбището и наблюдаваше града си зорко, с ястребов поглед. Това беше наистина единственото, в което беше добра, освен да изглежда добре, което тя също приемаше изключително сериозно.
Закрачи по улицата и отбеляза колко тих и смълчан е градът. Би могла да чуе, ако карфица паднеше на земята. А това беше необичайно за град, в който клюките се разнасяха непрестанно.
Разкопча кобура и протегна ръка към оръжието. За първи път се канеше да го използва. При всяка стъпка петите ѝ тракаха шумно по паважа. Канавките от двете страни на шосето представляваха реки от неспокойна сребриста вода. Като наближи кръстовището, чу хората да шушукат и ги видя да сочат към парка.
– Ето я – каза някой.
– Шефът на полицията ще знае как да постъпи.
Спря на ъгъла. Ърл се приближи бегом, каубойските му ботуши тракаха още по-силно от нейните по хлъзгавия паваж. Той се движеше като кукла на конци, крайниците му изглеждаха странно непохватни – като прикачени неправилно към тялото. Дъждът се стичаше по униформата му.
– Шшш! – изсъска тя.
Лицето на Ърл Хъф се сви болезнено. Той беше на шейсет и четири и беше ченге още отпреди раждането на Ели. Но винаги ѝ засвидетелстваше неизменно и дълбоко уважение.
– Съжалявам, шефе.
– Какво става? – запита Ели. – Не виждам нищо.
– Тя се появи преди около десет минути. Точно след най- оглушителната гръмотевица. Ти чу ли я?
– Чухме я – каза Пийнат задъхана, защото беше вървяла много бързо.
Кал беше до нея. Ели се обърна рязко.
– Казах и на двама ви да останете в колата.
– И наистина ли го мислеше? – запита Пийнат, сякаш не вярваше на ушите си. – Мислех, че е една от онези заповеди, издавани просто защото така трябва. По дяволите, Ели, няма да пропуснем първото истинско събитие от години.
Кал кимна, широко усмихнат. Прииска ѝ се да го зашлеви. Запита се дали шефът на полицията в Лос Анджелис има подобни проблеми с приятелите си. Въздъхна и се обърна към Ърл.
– Разкажи.
– След гръмотевицата дъждът спря. Просто така. Докато валеше като из ведро – и изведнъж вече от небето не падаше и капка. И се появи удивителното слънце. И тогава старият доктор Фишър чу вълчи вой.
Пийнат потрепери.
– Точно като във филма „Бъфи“...
– Продължавай, Ърл – каза остро Ели.
– Госпожа Грим забеляза момичето. Аз се подстригвах... и недей да възкликваш: „Та ти имаш ли коса?!“. – Бавно се обърна и посочи: – И когато се покатери на онова дърво, те извикахме.
Ели гледаше втренчено дървото. Виждаше го всеки ден от живота си, беше играла на него като дете, пушеше цигари до него като тийнейджърка и беше получила първата си целувка – от Кал – под зелените му листа. И не виждаше нищо необикновено сега.
– Това някаква шега ли е, Ърл?
– Свещена Божия майко! Сложи си очилата, Ел.
Ели бръкна в горното си джобче и извади очилата, от които все още не признаваше, че има нужда. Чувстваше ги чужди и тежки. Тя примижа през овалните лещи и пристъпи напред.
– Това ли...?
– Да – отговори Пийнат.
Високо горе, под многоцветните листа, се беше свило дете. Как въобще можеше някой да се покатери толкова високо по хлъзгавите клони?
– Откъде знаеш, че е момиче? – прошепна Кал на Ърл.
– Знам само, че е облечено в рокля и има дълга коса. И правя логично предположение.
Ели направи крачка напред, за да вижда по-добре. Детето беше малко и крехко, вероятно на не повече от пет или шест години. Дори от това разстояние Ели виждаше колко е слабичко. Дългата му тъмна коса беше мръсна и сплъстена, пълна с листа и боклуци. А в ръцете си държеше ръмжащо пале. Ели прибра оръжието си.
– Останете тук.
Направи крачка напред, после спря и изгледа Пийнат и Кал.
– Вас двамата имам предвид. Ако мръднете, ще ви застрелям.
– Залепнала съм за земята – каза Пийнат.
– И аз – съгласи се Кал.
Ели чуваше тих шепот от всички страни. Като наближи целта си, свали очилата. Не беше стигнала до положение да вярва на света, който вижда през лещите.
На пет крачки от дървото вдигна поглед. Детето все още беше там, сгушило се на невъзможно високия клон.
Определено беше момиче. И изглежда, се чувстваше напълно спокойно и удобно с палето в ръцете си. Само очите му бяха широко ококорени. Наблюдаваше всяко нейно движение. Бедното дете беше ужасено. И по дяволите, ако онова в ръцете му не беше вълк.
– Хей, малката! – извика Ели.
Този беше един от малкото моменти, в които ѝ се искаше да има деца. В момента майчинският тон би бил извънредно подходящ.
– Какво правиш там горе?
Вълкът изръмжа и оголи зъбите си. Погледът на Ели се спря на детето.
– Няма да те нараня. Честно.
Не последва отговор. И никакво движение – дори трепване на клепач.
– Да започнем отначало. Аз съм Елън Бъртън. А ти коя си?
Отново нищо.
– Предполагам, че бягаш от нещо. Или може би играеш някаква игра. Когато бях дете, двете със сестра ми играехме на пирати в гората. И на Пепеляшка. Тази беше любимата ми игра, защото Джулия трябваше да чисти стаята, а аз си обличах красиви рокли за бала. Винаги е по-добре да си по-голямото дете.
Все едно говореше на снимка.
– Защо не слезеш оттам, преди да си паднала? Искам да съм сигурна, че си в безопасност.
Ели говори още петнайсет минути. Каза всичко, което можа да измисли, а после думите ѝ просто свършиха. Детето не отговори нито веднъж, не направи нито едно движение. Струваше ѝ се, че даже не диша.
Ели се върна при Ърл, Пийнат и Кал.
– Как ще я свалим оттам, шефе? – запита Ърл, а изражението му издаваше силна тревога.
По бледото му чело бяха избили капки пот, беше смръщил силно вежди. Приглади нервно почти напълно плешивата си глава, с което подчерта факта, че косата му прогресивно намалява. Ели нямаше представа какво трябва да направи. Разполагаха с какви ли не справочници и наръчници в полицейското управление, а повечето от учебниците знаеше наизуст – беше ги научила за изпита за капитански чин. Имаше разработки за случаи на убийство, тежка телесна повреда, кражби и отвличания, но нямаше дори един проклет параграф, посветен на това как да свалиш едно напълно мълчаливо дете и едно ръмжащо вълче от високото дърво на „Магнолия Стрийт“.
– Някой видя ли момичето да се катери нагоре?
– Госпожа Грим. Според нея момичето се канело да открадне от ябълките, изложени на пазара. Когато доктор Фишър му се разкрещял, то претичало през улицата и скочило на дървото.
– Скочило? – възкликна Ели. – Тя се намира на шест метра във въздуха, за бога!
– Аз също не повярвах, шефе, но още няколко свидетели пот-върдиха. Казаха, че тичала бързо като вятъра. Госпожа Грим се прекръсти, докато разказваше.
Ели почувства началото на главоболие. Докато станеше време за вечеря, целият град щеше да е чул историята за момичето, което тичало като вятъра и скочило на най-горните клони на явора. Без съмнение, дотогава историята щеше да е още по-украсена и може би щяха да твърдят, че момичето летяло от клон на клон, а от пръстите му излизал огън.
– Имаме нужда от план – каза Ели повече на себе си, отколкото на другите.
– Пожарната кола и стълбата, с която свалиха Скемпър от сградата на „Пенинсюла Роуд“.
– Скемпър е котарак, Ърл – каза Пийнат и кръстоса ръце на гърдите си.
– Мисля, че знам това, Пенелопе. Но ми се струва, че нямаме протокол за деца, покачени на дърво. Деца, които държат вълци – добави той, сякаш да придаде още по-силно значение на думите си.
Ели го докосна по ръката.
– Идеята е добра, Ърл, но тя е ужасена. Може и да падне, когато види огромната червена стълба.
Пийнат удари с дългия си лакиран маникюр, обсипан със златисти звезди, по зъбите си. Сигурен знак за дълбока замис-леност. Накрая каза:
– Обзалагам се, че е гладна.
– Според теб всички са гладни – каза Кал.
– Не е така.
– Така е, мислиш, че всички са гладни. Какво ще кажеш аз да се опитам да поговоря с нея, Ел? – запита Кал. – Моята Сара е на нейната възраст.
– Не. Позволи на мен да говоря с нея – каза Пийнат. – Аз съм майка все пак.
– А аз съм татко.
– Млъкнете! – изръмжа Ели. – Ърл, отиди до заведението и ми поръчай здравословна и топла храна. И мляко. И може би ябълков пай.
– Ти си гений, Ели. Госпожа Грим решила, че момичето се опитва да открадне храна – каза Ърл с широка усмивка. – Видях нещо подобно в едно телевизионно шоу. Мисля, че беше...
– Аз споменах за него – каза Пийнат и се наду като пуяк.
– Ти винаги говориш за храна – каза Кал. – Едва ли си струва да го отбелязваме.
– И искам улиците да са чисти – намеси се Ели, преди да са успели да кажат още нещо. – Нека всички се отдалечат поне на две пресечки.
Усмивката на Ърл изчезна.
– Няма да се подчинят.
– Ние сме законът, Ърл. Накарай ги да се приберат по домовете си.
Той ѝ хвърли кос поглед. И двамата знаеха, че той няма голям опит с това да бъде олицетворение на закона. Въпреки че патрулираше по същите тези улици от десетилетия, повечето от това време беше прекарвано в пиене на кафе и налагането на глоби за превишена скорост и неправилно паркиране.
– Може би трябва да се обадя на Майра. Нея всички я слушат.
– Нямаш нужда от съпругата си, за да прочистиш улиците, Ърл. Ако се налага, започни да налагаш глоби. Това знаеш как да направиш.
Ърл преви рамене и тръгна към фризьорския салон. Още като стигна до аптеката, около него се оформи тълпа. Само след миг се чу колективно високо стенание.
Пийнат кръстоса ръце и цъкна с език.
– Това е най-голямото събитие в града, откакто Реймънд Уелър блъсна колата си в караваната на Телма. Няма да добиеш популярност, ако хората го пропуснат заради теб.
Ели погледна най-добрата си приятелка.
– Хората?
Пийнат окръгли очи в неприкрита изненада.
– Със сигурност нямаш предвид и мен, нали?
– Там високо на дървото има едно изпаднало в ужас момиче, Пий. Като го гледам, нещо не е наред с него. Да забавлявам населението на Дъждовната долина – и теб включително – едва ли е първият ми приоритет. Искам двамата с Кал да се върнете в управлението и да ми донесете някаква мрежа. Не мисля, че ще е лесно да хванем бедното създание. Обади се на Ник в Мистик. И на Тед. Виж дали няма изгубено дете в парка днес. Кал, ти се обади на Мел. Той най-вероятно е до входа на парка и се опитва да вземе билети на туристите. Нека претърси града. Тя не е местно дете, но е възможно да е отседнала при някого.
– Е, аз поне мога да следвам заповедите ти – каза Кал и тръгна към патрулната кола.
Пийнат не помръдна.
– Тръгвай! – каза Ели отново.
Пийнат въздъхна драматично.
–Тръгвам.
* * *
След час и половина улиците на Дъждовната долина бяха смълчани. Всички магазини бяха заключени, паркингите – празни. Имаше две полицейски заграждения, но те бяха дискретно скрити. Без съмнение, за първи път в живота си Пийнат и Кал се изживяваха като блюстители на реда и първи помощници на Елън Бъртън.
– Предполагам, смяташ за странно, че шефът на полицията е жена – каза Ели.
Седеше неподвижно на неудобната желязно-дървена пейка под явора. Беше там почти от час и беше очевидно, че няма да успее да уговори детето да слезе. Което не беше напълно изненадващо. Ели можеше да шофира безопасно със сто и двайсет километра в час, можеше да уцели птичка от сто крачки и да накара възрастен мъж да се признае за виновен в кражба, но онова, което знаеше за децата, не можеше да ѝ помогне сега.
Но Пийнат и Кал – които познаваха децата – мислеха, че говоренето ще помогне. Такъв беше план А. Всички бяха съг-ласни, че ще е най-добре, ако момичето слезе самӝ. И затова Ели продължаваше да говори.
Погледна подноса храна, оставен на земята до дървото. Две перфектно изпечени пилета бяха заобиколени от резенчета ябълка и портокал. Току-що изпечен ябълков пай в отделна чиния. Няколко пластмасови чинии и вилици, подредени в правилна купчинка. Чашата мляко отдавна беше изстинала.
Би трябвало да вземат предпочитаната от децата храна – хамбургери и пържени картофи или пица. Защо не се беше сетила по-рано?
Но ароматът на храната беше божествен. Стомахът на Ели изкъркори и ѝ напомни, че времето за вечеря отдавна беше минало, а тя не беше свикнала да пропуска хранене. Ако не бяха всекидневните ѝ занимания с аеробика в местното танцово студио, със сигурност щеше да наддаде тегло от гимназията насам. А Господ знаеше, че жена с нейния ръст и крехко телосложение не би могла да си позволи излишни килограми. Не и когато е неомъжена и търси любовта.
Наклони леко глава наляво и вдигна поглед. Момичето я гледаше в отговор с обезпокоителна напрегнатост. Очите му бяха с цвета на плиткото Карибско море и гледаха изпод гъсти тъмни мигли. За части от секундата това напомни на Ели втория ѝ меден месец, когато за първи път видя тропически океан и тълпата малки тъмнокожи деца, които играеха във вълните. Онези деца, макар и слабички, бяха весели и щастливи, вечно засмени.
Погледна през улицата към огромния рододендрон пред железарския магазин. Знаеше, че зад него се крие човек от организацията „Контрол над животните“ с насочена карабина. Тя беше заредена с приспивателни куршуми, предназначени за вълчето. А зад него стоеше мъж от местната ферма за дивеч, с готова клетка.
Продължи да говориш.
Въздъхна.
– Всъщност не исках да стана ченге. Просто така се случи. Понякога животът сам взема различни обрати. Ето, да вземем сестра ми, Джулия, която всичко планира. Като беше на десет, искаше да стане лекар. А аз исках единствено нейната колекция кукли Барби. – Усмихна се горчиво. – Бях на двайсет и една, когато се омъжих за втори път. Когато и този брак се провали, продължих да живея с баща си. Което не е добре за момиче, което иска да си пийва. И да, пийвах си. Маргарита и Караоке бяха коктейлите, които сякаш ми върнаха живота. Исках да опитам да свиря в състав, но така и не го направих. Историята на моя живот. Както и да е, чичо Джо беше шеф на полицията. Той сключи сделка с мен – ако отида в Полицейската академия, щеше да опрости глобите ми. – Сви рамене. – Нямаше какво по-добро да правя, затова отидох. Като се върнах у дома, чичо Джо ме нае. И се оказа, че съм родена за тази работа.
Хвърли поглед на момичето. Никакво движение. Нищо. Стомахът на Ели изкъркори силно.
– По дяволите.
Протегна ръка към едното пиле и откъсна бутчето. Като заби зъби в него, не се сдържа и затвори очи за секунда. Задъвка бавно, преглътна.
Листата прошумоляха. Клонът изскърца. Ели застина. Почувства полъха на вятъра, той повдигна и завъртя в малки вихрушки сухите листа.
Момичето се наведе напред. Розовият връх на езика му се показа между зъбите. И Ели забеляза, че един от предните му зъби липсва.
– Хайде – прошепна тя.
Като не последва движение, Ели опита с различни думи, надявайки се все пак да осъществи връзка с него. Но думите не помагаха. Може би простотата беше отговорът.
– Долу! Тук! Пиле. Пай. Вечеря. Храна.
Момичето скочи от клона и се приземи тихо като котка, държейки вълчето под мишница. Невъзможно. Костите му би трябвало да се строшат от удара. Ели почувства стомахът ѝ да се стяга. Не беше суеверна, но в момента, седнала на пейката и втренчила поглед в това мръсно и слабо дете, почувства нещо като благоговение.
Погледът на момичето срещна нейния. Тези красиви и странни синьо-зелени очи като че ли виждаха всичко.
Ели не помръдна, не се осмели дори да диша. Момичето наклони брадичка и подуши въздуха, после бавно пусна вълчето, което остана съвсем близо до него. И направи предпазлива крачка към пилето. После още една. И още една. Ели издиша бавно събралия се в дробовете ѝ въздух. Момичето започна да се движи – като диво животно, душейки, усещайки с цялото си същество. А вълчето имитираше всяко негово движение.
Накрая момичето прекъсна очния контакт и се нахвърли на храната. Ели не беше виждала подобно нещо. Двете същес-тва – момичето и вълчето – изглеждаха като две диви животни, сведени над току-що убитата плячка. Момичето късаше парчета месо и ги тъпчеше в устата си. Ели протегна бавно ръка зад себе си и хвана мрежата.
Моля те, Господи, нека се получи. Нямаше представа какъв е план Б. Със съвършено отмерено движение Ели извади мрежата и я хвърли към момичето. Тя се спусна над детето и вълчето. Когато разбраха, че са хванати, сякаш се освободиха всички сили на ада.
Момичето буквално полудя. Хвърли се на земята и започна да се търкаля, за да се освободи, а мръсните му пръсти се забиваха в найлоновата мрежа. Колкото повече се бореше да се освободи, толкова повече се увиваше в мрежата. Вълчето заръмжа. Когато червената стрела се заби в хълбока му, то нададе изненадан вой, после залитна и падна на земята.
Момичето също започна да вие. Ужасен, мъчителен, сърцераздирателен звук.
– Всичко е наред, скъпа – каза Ели и се осмели да направи крачка към тях. – Не се страхувай. Вълчето не е пострадало. Ще го изпратим в прекрасно място, където ще бъде в безопасност.
Момичето взе заспалото вълче в скута си и започна да го гали, да се опита да го събуди. Като не успя, отново започна да вие – отчаяно, издавайки силната си болка, а звукът сякаш проряза въздуха и се понесе към тъмното небе.
Ели застана зад детето. Като се приближи, усети миризмата. На гниещи листа и плодородна влажна почва, но под всичко това – на урина. Преглътна мъчително и остави инжекцията, до този момент скрита под ръкава ѝ, да се плъзне в ръката ѝ. Внимателно я заби в ръката на момичето и остави лекарството да се излее под кожата. Момичето изпищя от болка и се обърна с лице към нея.
– Съжалявам – каза Ели. – Това е просто предпазна мярка. Ще спиш минута или две. Няма да те нараним.
Момичето направи крачка назад, за да избегне докосването на Ели, и изгуби равновесие. Поредният животински вой излезе от гърлото му и то падна на земята. Остана да лежи, заслонило с тялото си вълчето. Изглеждаше невъзможно малко и крехко и напълно безпомощно.
* * *
В последните няколко минути на спускането бледото небе над Тихия океан започна бавно да се променя от горящо злато в най-светлите нюанси на синия цвят.
Той спря, дишаше тежко. Завъртя се, като увисна на въжето, за да обхване с поглед гледката. От мястото си върху гранитната повърхност, на хиляда и двеста метра над кристално синята вода на безименното високопланинско езеро, на Макс Керасин му се струваше, че вижда целия свят. Около него се издигаха назъбените страховити върхове на Олимпийските планини. Спиращият дъха, вдъхващ страхопочитание пейзаж беше възможно най-далеч от представата за цивилизация. Доколкото знаеше, той беше първият, изкачил тази отвесна, изключително опасна скала.
Точно това му харесваше в този спорт. Когато си толкова високо над света, придържащ се към камъка с помощта на парче метал и собствената си смелост, външният свят на практика не съществува. Няма тревоги, няма стрес, няма спомени за минали загуби.
Има само екстремна красота, пълна самота и опасност. Най-много от всичко обичаше опасността. Само непосредствената и голяма опасност можеше да накара човека да се почувства жив.
Като продължаваше да диша тежко и да се поти обилно, той продължи бавно да слиза, напредвайки сантиметър по сантиметър, опипвайки нежно гранита, търсейки неговите слаби места, страхувайки се от нестабилността. Кракът му не намери правилно място да стъпи и той увисна на въжето. Скалата поддаде под ръката му, плъзна се и удари силно лицето му. За част от секундата стомахът му се сви болезнено, а сърцето му заби невъзможно бързо. Протегна другата си ръка и се хвана здраво. И намери стабилност. Засмя се облекчено и подпря чело на студения камък, а сърцето му се върна към нормалния си ритъм.
Избърса потта от челото си и продължи да слиза. Като стигна близо до земята, заслиза по-бързо, по-сигурен в себе си. Беше почти стигнал – оставаха по-малко от девет метра до земята – когато звънна мобилният му телефон.
Скочи на земята, извади телефона и го отвори. Още преди да види номера, разбра, че случаят е спешен.
* * *
Новината за външния вид на момичето се разнесе из Дъждовната долина като пролетен дъжд. До девет часа същата вечер пред болницата се беше събрала тълпа. Кал отговаряше на обаждане след обаждане. Изненада Ели с предложението да работи до късно. Обикновено се втурваше към дома си, за да приготви вечеря за съпругата и децата си. Но историята, която вече се разказваше, беше за летящо момиче вълчица, притежаващо магически сили, контролиращо природните стихии. И всички искаха да бъдат част от това. А утре щеше да има тълпа и пред фермата „Олимпик Гейм“, защото всички щяха да искат да видят вълчето, закарано там.
А в болницата момичето лежеше на тясно легло. Няколко електрода бяха прикрепени към главата му, сърдечната дейност можеше да се наблюдава на монитора. Кожена каишка обвиваше китката му и го държеше прикрепено към леглото, макар в това състояние на безсъзнание то да не представляваше опасност за когото и да било. За първи път от десет години насам използваха кожените каишки и сестрите ги търсиха цяла вечност, преди да ги намерят.
Ели стоеше до леглото с кръстосани ръце. До нея беше Пийнат. Поне веднъж приятелката ѝ не говореше неспирно. И двете не се чувстваха добре, защото бяха оставили Ърл да се справи с тълпата отвън, а Кал – с телефонните обаждания. Но Ели трябваше да разговаря с лекаря, а Пийнат... Е, Пийнат нямаше намерение да пропусне нищо от драмата. Беше отсъствала от полицейското управление само в продължение на трийсет минути, и то само за да вечеря в дома си. Дъщеря ѝ, Тара, се грижеше за децата на Кал.
В момента доктор Макс Керасин преглеждаше детето. От време на време промърморваше нещо под носа си. С изключение на това, никой не проговаряше.
Ели никога не го беше виждала толкова сериозен. През шестте години, откакто живееше в Дъждовната долина, Макс си беше изградил добра репутация, и то не само заради лекарските си умения. Ели все още си спомняше идването му в града. Той беше заел мястото и получил практиката на доктор Фишър. Беше се настанил в къща в края на града, но близо до езерото. Всички неомъжени жени бяха развълнувани. Всяка жена на възраст между двайсет и шейсет – включително и Ели – беше привлечена от него. Пристигаха пред входната му врата в неспирен бъбрещ поток, носейки му приготвени от тях ястия. После нетърпеливо чакаха да избере една от тях.
И продължаваха да чакат.
През тези години той беше излизал с някои – с много от тях всъщност – и се беше сприятелил с почти всички жени в града, но нито една не можеше да предяви права над него. Въп-реки че флиртуваше почти скандално, разпределяше по равно вниманието си между всички.
Дори Ели не беше успяла да го приласкае и да спечели любовта му. Тяхната връзка беше като всички други – гореща, но кратковременна. С течение на времето той започваше да се среща с жени все по-рядко и по-рядко и започваше да се превръща в самотник. Според Ели всичко това нямаше смисъл, защото напразно се хабеше привлекателният му външен вид.
– Е – каза той най-после и прокара длан през стоманено- сивата си коса.
Ели отлепи гръб от стената и отиде до него. Като погледна в сините очи на Макс, тя видя колко е уморен. Нищо чудно. Беше чула, че са го намерили до някаква скала само преди няколко часа. Беше дошъл в болницата право от планината, без дори да си направи труд да надене бялата си престилка. Беше облечен в стари избелели дънки „Левис“ и черна тениска. Къдравата му коса беше леко влажна и рошава, но както винаги очите му приковаха вниманието. Бяха електриковосини и когато те погледнеше, ти се струваше, че в стаята няма никой друг. Дори сега, когато имаше толкова уморен и объркан вид, той беше най-привлекателният мъж, който тя беше виждала.
– Какво можеш да ми кажеш, Макс?
– Страда от сериозно недохранване и дехидратация. За второто можем да се погрижим бързо, но недохранването е наистина сериозно.
Вдигна свободната китка на момичето, пръстите му лесно я обхващаха. До неговата загоряла кожа, нейната мръсна ръка изглеждаше сива и на петна.
Ели отвори бележника си.
– Индианско момиче?
– Не мисля. Сигурен съм, че под цялата тази мръсотия се крие човек от бялата раса.
Пусна ръката на момичето и леко повдигна крака му в коляното.
– Видя ли белезите на глезена му?
Ели се наведе, за да види по-отблизо. И го видя под мръсотията – плътна и обезцветена кожа.
– Пристягане на кръвоносен съд?
– Почти сигурно.
Пийнат ахна.
– Била е здраво завързана? Бедното дете.
– Била е вързана дълго време, бих казал. Белегът не е отскоро, макар порязванията около него да са скорошни. Рентгенът показа счупена лява ръка, зараснала зле.
– Значи не виждаме някое обикновено дете, избягало от семейството си и изгубило се в парка.
– Да, и аз не мисля така.
– Доказателства за сексуално нараняване?
– Не. Нито едно.
– Слава богу! – прошепна Ели.
Той поклати леко глава.
– Виждал съм доста лоши неща, Ел, но никога нещо подобно.
– Какво можеш да направиш за нея?
– Това не е по моята специалност.
– Хайде, Макс...
Той сведе поглед към момичето. Ели видя нещо в очите му – тъга, а може би и страх. Човек никога не можеше да е сигурен, когато ставаше въпрос за Макс.
– Мога да направя някои тестове – мозъчни вълни, кръвни проби, такива неща. Ако беше в съзнание, можех да я наблюдавам, но...
– Някогашната стая за почивка на персонала е празна – каза Пийнат. – Можеш да я наблюдаваш през стъклото.
– Точно така. Сложете я там, Макс. Може да се опита да избяга, така че нека вратата е затворена. Сигурна съм, че до сутринта ще знаем повече. Мел и Ърл претърсват града като с гъст гребен. Ще открият коя е. Или тя ще ни каже, когато дойде в съзнание.
Макс се обърна към нея.
– Тук сме нагазили дълбоко, Ели, и ти го знаеш. Може би трябва да се обадиш на големите момчета.
Ели го погледна.
– Това е моят район, Макс. Мога да се справя с едно изгубило се момиче.