Ловецът на мечове (ОТКЪС), Касандра Клеър
ПРОЛОГ
Всичко започна с едно престъпление. И по-точно – похищението на едно момче.
Не беше представено като престъпление. Всъщност мъжът, който отговаряше за цялото начинание, беше войник, капитан на Ескадрона на стрелата, комуто бе възложено да защитава краля на Кастълейн и да следи законите, които той издава, да бъдат прилагани.
Изпитваше изключителна неприязън към престъпниците.
Името му беше Аристид Жоливе и когато вдигна ръка, за да потропа рязко на вратата на сиропиталището, големият квадратен аметист на лявата му ръка проблесна на лунната светлина. Върху него беше гравиран ревящ лъв – символът на града.
Тишина. Жоливе се намръщи. Не обичаше да чака и рядко му се налагаше да го прави. Хвърли поглед зад гърба си, където тясната пътека, врязана в планинския склон, се спускаше към морето. Открай време му се струваше, че това е странно място за сиропиталище. Скалите, които се издигаха над северния залив на Кастълейн, бяха назъбени, надупчени от белези, като лицето на човек, преболедувал шарка, и покрити с тънък слой ситни камъчета. Лесно бе да се подхлъзне човек и всяка година поне десетина души падаха от скалите в зеленото море в подножието. Никой не успяваше да доплува до брега – дори ако падането не ги убиеше, крокодилите, които се спотайваха под повърхността на водата, знаеха какво означава писък, последван от плискане.
И все пак, незнайно как, Домът за сираци на Айгон успяваше да попречи на повечето, ако не и на всичките си, възпитаници да бъдат изядени. Като се имаше предвид каква съдба постигаше обикновено осиротелите деца по улиците на града, това бяха добри изгледи. Местата в сиропиталището бяха много желани.
Жоливе се намръщи и почука отново. Разнесе се екот, сякаш самите камъни звънтяха. Гранитната фасада на Орфелината беше вдълбана в планинския склон, оградена от сиво-зелена стена. Орфелинатът не беше кацнал навръх скалите, а беше част от тях. Някога, по времето старата империя, той бе нещо като крепост и върху вратата, на която Жоливе чукаше, бяха вдълбани избледнели думи на стария език на Магна Калатис. Те не означаваха нищо за него. Никога не бе виждал смисъла да учи език, който никой вече не говореше.
Вратата се отвори широко. Жената от другата страна, облечена в синьо-белите одежди на сестра на Айгон, го погледна изненадано.
– Извинявам се, че ви накарах да чакате, легате – каза тя. – Не знаех, че ще се върнете днес.
Жоливе кимна учтиво.
– Сестро Бонафилия. Може ли да вляза?
Тя се поколеба, макар Жоливе да не знаеше защо. Въпросът беше просто от учтивост. Ако искаше да влезе в Орфелината, нито Бонафилия, нито която и да било от сестрите можеха да му попречат.
– Когато дойдохте по-рано и си тръгнахте – каза тя, – реших, че не сте открили онова, което търсите.
Жоливе се вгледа по-внимателно в нея. Сестра Бонафилия беше спретната, дребна жена с костеливо лице и загрубели ръце. Беше облечена с простички дрехи, прани и носени безброй пъти.
– По-рано дойдох, за да видя какво има да се види – отвърна той. – Докладвах в двореца какво открих. Връщам се по тяхна заповед. По заповед на краля.
Сестра Бонафилия се поколеба още миг, с ръка на касата на вратата. Слънцето вече залязваше – та нали беше зима, сухият сезон. Облаците, струпани на хоризонта, вече се преобразяваха в рози и злато. Жоливе отново се намръщи; надявал се бе да приключи преди мръкване.
Сестра Бонафилия кимна.
– Много добре.
Отдръпна се и Жоливе прекрачи прага. Озова се в зала с гранитни стени и таван, украсен с избелели зелени и златни плочки, цветовете на старата империя, която бе престанала да съществува преди хиляда години. Монахини в износени ленени одежди се навъртаха покрай стените и се взираха в него. Каменният под, излъскан като стъкло от времето, се издигаше и спускаше като повърхността на океана. Каменни стъпала водеха нагоре, несъмнено – към спалните помещения на децата.
Няколко момичета на не повече от единайсет-дванайсет години слизаха по стъпалата. Зърнали Жоливе в сияйната му червено-златна униформа, с церемониален меч на кръс-та, те се заковаха на място, а после се втурнаха обратно нагоре, тихи като мишки под втренчения поглед на котка. За първи път овладяността на сестра Бонафилия започна да се пропуква.
– Моля ви – каза. – Появата ви тук… тя ще уплаши децата.
Тънка усмивка пробяга по устните на Жоливе.
– Няма да е нужно да остана дълго, стига да се подчините на заповедите на краля.
– И какви са те?
* * *
Кел и Кас играеха на пиратски битки в пръстта. Беше игра, която сами си бяха измислили и за която бяха нужни само пръчки и няколко скъпоценни топчета, които Кел беше спечелил от по-големите момчета в игра на карти. Кел хитруваше, както правеше обикновено, но Кас като че ли никога не се сърдеше. Отдаваше се напълно на играта, а кичури от тъмнорусата му коса падаха пред луничавото му лице, докато, сбърчил вежди, планираше следващия ход на кораба си.
Само няколко минути по-рано сестра Женофа ги беше изпъдила в градината заедно с останалите момчета от тяхната спалня. Не им обясни защо, просто им каза да се забавляват сами. Не че Кел имаше нещо против. Обикновено по това време щеше да е пред легена за миене и да търка лицето и ръцете си, готвейки се за вечеря. „Чиста душа в чисто тяло“, обичаше да казва сестра Бонафилия. „Здравето е богатство, а аз искам всички да бъдете богати.“
Кел отметна косата си назад. Доста беше пораснала; много скоро сестра Бонафилия щеше да забележи, да го сграбчи и да я подстриже с градинските ножици, като си мърмори под носа. Кел нямаше нищо против. Знаеше, че тя е особено привързана към него, тъй като често задигаше сладки от кухнята и му ги даваше, и му крещя само малко, когато го хванаха да се катери по най-опасните скали, онези, които стърчаха над океана.
– Стъмва се – подхвърли Кас, примижавайки срещу небето, което започваше да придобива виолетов цвят. На Кел му се искаше да можеше да види океана оттук. Това бе единственото, което никога не му омръзваше – да гледа морето. Беше се опитал да обясни на Кас как то постоянно се променя, как всеки ден има различен цвят, как светлината никога не е същата, но Кас просто свиваше добродушно рамене. Не му трябваше да разбира защо Кел прави нещата, които прави. Кел беше негов приятел, така че всичко беше наред. – Защо мислиш, че ни изкараха тук, навън? – попита той.
Преди Кел да успее да отговори, две фигури се появиха под свода, който свързваше оградената със зид градина с основната крепост. (Кел винаги го наричаше „крепост“, не „сиропиталище“. Беше много по-впечатляващо да живееш в крепост, отколкото в място, където са те изпратили, защото никой не те иска.)
Една от фигурите беше сестра Бонафилия. Другата беше позната на повечето обитатели на Кастълейн. Висок мъж, облечен в палто с пиринчени копчета, на гърдите на което имаше символ – две кръстосани стрели. Ботушите и предпазителите около предмищниците му бяха обковани с гвоздеи. Той яздеше начело на Ескадрона на стрелата, най-елитните войници на краля, по време на тържествените паради в града. Жителите на града го наричаха Орела на есента и той действително приличаше на хищна птица. Беше висок и жилав, костеливото му лице бе нашарено от многобройни бледи белези, които изпъкваха на фона на мургавата му кожа.
Това беше легат Аристид Жоливе и Кел го виждаше за втори път в Орфелината. Което беше странно. Доколкото знаеше, военните лидери не посещаваха сиропиталища. Преди по-малко от месец обаче момчетата си играеха в градината също като сега, когато Кел хвърли поглед към крепостта и зърна да проблясват червено и златно.
Открай време беше запленен от Жоливе, който често присъстваше като злодей в игрите му с Кас – ловец на пирати и крадци, който, хванеше ли някой невинен престъпник, го затваряше в тъмницата „Тюли“ и го подлагаше на изтезания, за да изкопчи информация. Разбира се, нито Кел, нито Кас се прекършваха – нямаше нищо по-лошо от това да си доносник.
Кел незабавно бе разпознал Жоливе и бе скочил на крака. Докато стигне на бегом до крепостта, Жоливе вече си беше тръгнал, а когато попита сестра Бонафилия дали легатът е бил тук, тя му отговори да не говори нелепици и да престане да си фантазира.
Сега над момчетата в градината се спусна тишина, докато бледите очи на Жоливе обхождаха сцената пред него, задържайки се за миг ту върху едно момче (Жакме, който белеше ивици от кората на барутното дърво), ту върху друго (Бертран, който със своите десет години беше най-големият в групичката). Плъзнаха се над Кас и се спряха върху Кел.
След един дълъг, смущаващ миг той се усмихна.
– Онзи там – заяви. – Той е.
Кел и Кас се спогледаха озадачено. Кой?, оформи безмълвно Кас, само че нямаше време за обсъждане. Вместо това нечия ръка улови Кел над лакътя и го издърпа на крака.
– Трябва да дойдеш. – Беше Бонафилия; хватката ѝ бе желязна. – Не създавай проблеми, Кел, моля те.
Кел се подразни. Не беше от онези, които създават проб-леми. Е, да, да не забравяме епизода с барута и северната кула, както и онзи път, когато беше накарал Бертран да мине по тясната дъска, която бяха закрепили на градинския зид и идиотът си беше счупил една кост в стъпалото. Но това бяха все неща, които можеха да се случат с всекиго.
Въпреки това лицето на сестра Бонафилия бе изопнато от тревога. Кел въздъхна и подаде топчето си на Кас.
– Пази го, докато се върна.
Кас кимна и демонстративно прибра стъкленото топче в джоба на елека си. Очевидно не вярваше, че Кел ще отсъства по-дълго от няколко минути. Кел беше на същото мнение… макар че започваше да се чуди. Нещо в начина, по който сес-тра Бонафилия го поведе забързано през градината, не му харесваше. Не му хареса и начинът, по който легатът го огледа, когато той дойде по-близо, навеждайки се, за да се взре в него, сякаш търсеше отговора на някаква загадка. Дори повдигна лицето му нагоре, за да го огледа по-добре – от тъмната, къдрава коса до упоритата брадичка.
Жоливе се намръщи.
– Доста е мръсен.
– Играеше си в пръстта – отвърна сестра Бонафилия. Кел се зачуди защо възрастните толкова обичат да си разменят констатации за неща, които са очевидни. – Което често прави. Харесва му да се каля.
Кел почувства как за първи път го жегва. Не беше по-мръсен от останалите момчета; защо сестра Бонафилия гледаше и говореше толкова странно? Въпреки това не каза нищо, докато си тръгваха от градината; легатът вървеше напред и Бонафилия подкара забързано Кел през старата крепост, като си мърмореше под носа. Айгон, ти, който си обградил земята с вода, ти, който властваш над бързоходните кораби, дари своята дъщеря с безопасността на нейния повереник.
Молеше се, осъзна Кел, и отново почувства как го пронизва тревога, още по-силно от преди.
Когато стигнаха до преддверието, с изненада установи, че входната врата е отворена. През нея, като в портретна рамка, видя как слънцето потъва бързо в океана. Небето обливаше металически синята вода в горещо сияние. На хоризонта зърна кулите на потопения Тиндарис, придобили винен оттенък.
Сцената отвлече вниманието му и той изгуби представа за времето, както се случваше понякога, когато гледаше нещо красиво. Когато отново си даде сметка какво се случва около него, откри, че стои на скалите пред Орфелината, със сестра Бонафилия от едната страна и Жоливе, с грейнала като залеза червено-златна униформа, от другата.
Имаше и кон. Кел се взря ужасено в него. Разбира се, беше виждал коне, но никога толкова отблизо. Изглеждаше огромен, повдигнати, бърните му оголваха големи бели зъби. Беше черен като нощта, с въртящи се черни очи.
– Точно така – каза легатът, вземайки мълчанието на Кел за възхищение. – Обзалагам се, че никога досега не си яздил кон. Ще ти хареса.
Кел не мислеше, че ще му хареса. Откри, че няма нищо против, когато сестра Бонафилия го притегли към себе си, сякаш бе дете. (Кел не се имаше за дете. Децата бяха нещо друго, безгрижни и наивни, съвсем различни от един сирак.)
– Трябва да ми обещаете, че ще се отнасят добре с него – избухна сестра Бонафилия с глас, който рядко използваше, онзи, от който сираците се разплакваха. – Толкова е малък, че да бъде отведен за работа в двореца… – Тя се изпъна. – Той е дете на Айгон и се намира под Божията закрила, легате. Не го забравяйте.
Жоливе оголи зъби в усмивка.
– Ще се отнасят с него като с член на семейството, сестро – отвърна и посегна към Кел.
Кел си пое дълбоко въздух. Знаеше как да се бие, да рита и да дращи. Вече беше вдигнал крак, за да изрита яростно легата по пищяла, когато зърна изражението върху лицето на сестра Бонафилия. Трудно му бе да повярва на посланието в очите ѝ, но то беше там, ясно като очертанията на кораб с високи мачти.
Недей да се съпротивляваш и да викаш. Остави го да те отведе.
Кел се отпусна безсилно, докато Жоливе го вдигаше. Легатът като че ли изобщо не се впечатли и го метна върху гърба на чудовищния кон. Стомахът на Кел се преобърна, когато светът се завъртя с главата надолу; когато отново си дойде на мястото, той беше в седлото на звяра, задържан на място от жилави ръце. Жоливе се беше метнал зад него и стискаше юздите.
– Дръж се здраво – каза. – Отиваме в двореца, за да се видим с краля.
Навярно искаше да прозвучи като весело приключение, Кел не знаеше, нито го беше грижа. Вече се бе навел настрани и повръщаше.
* * *
След това потеглиха доста набързо. Жоливе мърмореше мрачно (част от повръщаното беше изцапало ботушите му), но на Кел му беше твърде лошо и твърде тъжно, за да го е грижа. Имаше цял куп люшкане, а всеки път, щом конят помръднеше глава, Кел беше сигурен, че се кани да го ухапе. Остана в това състояние на повишена тревога, докато се спускаха по склона към Крайбрежната алея, който минаваше покрай доковете, в които се плискаха тъмните води на океана.
Кен беше убеден, че никога, за нищо на света, няма да изпита топли чувства към коня, върху който седеше. И все пак гледката, която се разкриваше от гърба му, докато прекосяваха града, беше впечатляваща. Дълго време бе гледал нагоре към тълпите минувачи, сега за първи път ги гледаше отгоре. Всички те – синовете на богати търговци, издокарани в крещящи модни дрехи, ханджии и пристанищни работници, тътрещи се към дома след работа, моряци от Хансе и Зипангу, търговци от Мараканд и Гумджосон – правеха път на Жоливе.
Беше наистина вълнуващо. Кел се поизпъна в седлото, когато поеха по широкия булевард „Рута Магна“, който започваше от пристанището и стигаше до Тесния проход, пресичащ планините, които отделяха Кастълейн от съседното кралство Сарт. Почти беше забравил, че изобщо му беше станало лошо; вълнението му нарасна още повече, когато наближиха Големия хълм, който се извисяваше над града.
Пристанищният град беше заобиколен от скали и възвишения; Кастълейн се гушеше на дъното на долината като таралеж, който се боеше да подаде нос от сигурността на леговището си. И все пак това не беше град, който се криеше. Той се разпростираше от западните морета до Тесния проход, всеки негов сантиметър – претъпкан, шумен и мръсен, пълен с крясъци и живот.
Като повечето жители на Кастълейн Кел бе прекарал живота си в сянката на Големия хълм, но никога не бе очаквал да стъпи там, още по-малко пък да се изкачи до върха, където се издигаше дворецът Маривент. Хълмът (който в действителност представляваше верига ниски възвишения от варовик, обрасли с борове и лавандула) бе мястото, където живееха благородниците, огромните им имения бяха накацали по слоновете. Богатите живеят нависоко, бедните – в ниското, чул бе Кел да казва сестра Бонафилия веднъж. Не беше метафора. Колкото по-богат беше човек, толкова по-голяма бе къщата му и по-близо до палата, който заемаше най-високата точка в града.
Благородниците обичаха своите удоволствия и понякога нощем звуците от техните гуляи стигаха до града. Хората си смигваха, когато се срещнаха на улицата, и подхвърляха неща като: „Изглежда, че лорд Монфокон отново е започнал да пие“ или „Значи лейди Алейн се е отървала от третия си съпруг, а?“. Когато си богат, всички знаят какво се случва в живота ти, и се забавляват с това, макар в действителност изобщо да не те познават.
Те свърнаха от „Рута Магна“ и поеха през притъмнелите улици на града, докато не стигнаха подножието на Хълма. Около пътеката тук имаше цял куп кастълейнски стражи в червени униформи – работата им беше да не допуснат някоя нежелана особа да се добере до Хълма. Придържайки здраво Кел в седлото, Жоливе мина през охраната; на ярката светлина на факлите стражите зяпаха момчето с любопитство. Несъмнено се чудеха дали Ескадрона на стрелата бе заловил някой много дребен престъпник и ако беше така, защо си правеха труда да го доведат в Маривент. Повечето нарушители на закона, независимо от възрастта си, можеха да очакват единствено кратко пътуване до бесилката в „Тюли“.
Един от стражите се приведе в леко подигравателен пок-лон.
– Кралят ви очаква.
Жоливе просто изсумтя. Кел започваше да се досеща, че не е от приказливите.
Пътеката към двореца, стръмна и криволичеща, минаваше през терен, обрасъл с лавандула, градински чай и бизонова трева, от които лете планината придобиваше тъмнозелен цвят. Докато стигнат до върха, големият кон се беше запъхтял; Кел погледна надолу и видя градът да се простира под тях: полумесеца на пристанището, осветените кораби като пръснати клечки кибрит. Каналите в Квартала на храмовете. Правите линии на Сребърните улици. Белият купол на „Тюли“, проблясването на часовника навръх Вятърната кула, която се издигаше над най-големия площад на града. Обградения със стени Солт, където живееха ашкарите. „Рута Магна“, която разсичаше града като белег от дуел.
Явно се беше зазяпал, защото Жоливе го разтърси. Минаваха през Северната порта, откъдето влизаха посетителите на двореца. Знаменцата, които украсяваха върха на портата, показваха кои чуждестранни сановници гостуват в двореца. В момента соленият вятър развяваше синия флаг с орел на Сарт.
От толкова близо Кел видя, че белите стени не бяха гладки, а грапави, искрящи от късчета кристал. Едно момче би могло да се изкатери по такава стена, стига да е пъргаво и дръзко. Грапавата скала означаваше, че има за какво да се залови, къде да стъпи. Кел открай време го биваше да се катери по скалите на пристанището. Мечтаеше си един ден да се присъедини към Катерачите – джебчиите от Мравуняка, които, както твърдеше мълвата, били в състояние да се изкатерят и по най-гладката стена.
Жоливе отново го разтърси.
– Седни изправен, Келиан Сарен – каза той. – Предстои ти да се срещнеш с кралското семейство.
– С кого?
Жоливе се изкиска.
– Точно така. Кралят и кралицата на Кастълейн те очакват.
Кел не беше сигурен каква реакция очакваше Жоливе. Вълнение може би? Вместо това той начаса се сви като уплашена буболечка. Жоливе го дръпна да седне изправен, докато влизаха в грамаден вътрешен двор с чаткане на конски копита.
Кел зърна бегло извити палисади, зад които се издигаше основната част на двореца. Навсякъде имаше стражи, натоварени с охраната на самия палат, облечени в червено-златни ливреи и носещи факли от ароматно дърво, които пръскаха ярки искри и благоуханен пушек. Прислужници, върху чиито туники беше избродиран гербът с лъв на кралското семейство, сновяха напред-назад с подноси вино, плодове и шоколадови бонбони; други носеха цветя и красиво аранжирани паунови пера, привързани със златен шнур.
Откъм двореца долитаха смях и бъбрене. Грамадна двукрила врата от бронз зееше отворена към двора и мекия вечерен въздух. Висок мъж, който не носеше ливрея, стоеше на входа и наблюдаваше с присвити очи Кел и неговия похитител.
Жоливе смъкна Кел от седлото като зарзаватчия, подхвърлящ чувал с лук от количката си. Сложи Кел да стъпи на земята и отпусна тежки длани върху раменете му. Лицето му, когато погледна надолу, беше леко озадачено.
– Разбираш ли какво се случва, дрипльо? Тук си, за да направиш услуга на краля на Кастълейн.
Кел се закашля. Гърлото все още го болеше от повръщането.
– Не – отвърна.
– Какво искаш да кажеш с това „не“?
Кралят беше почти митична фигура в Кастълейн. За разлика от кралицата, той рядко напускаше двореца, а когато го стореше, беше по церемониални поводи: венчавката с морето, ежегодната реч за независимостта, произнасяна на площад „Валериан“. Напомняше на Кел за лъва от кастълейнския флаг – златен и извисяващ се високо. Определено не приличаше на човек, който би говорил с осиротели хлапаци, които нямаха никакви полезни връзки.
– Не, благодаря – каза Кел, спомняйки си маниерите, на които сестра Бонафилия се бе опитала да го научи. – Бих предпочел да не говоря с краля. Бих предпочел да си отида у дома.
Жоливе вдигна очи към небето.
– О, богове. Това момче е слабоумно.
– Аристид?
Мек глас. Меките гласове бяха като меките ръце – принадлежаха на благородници, хора, които не трябваше да повишават глас, за да накарат хората да ги слушат. Кел вдигна очи и видя, че мъжът на прага се беше приближил – висок, слаб и брадат, с гъста сива коса и орлови черти. Остри, изпък-нали скули хвърляха сенки над хлътнали бузи.
Кел внезапно осъзна защо мъжът не носеше ливрея. Вместо това беше облечен с простичка сива наметка и туника, обичайните дрехи на ашкарите. На врата му висеше сребърен медальон на верижка, покрит с изящно гравирани цифри и букви.
Кел не беше напълно сигурен какво означаваше да бъдеш ашкар, но знаеше, че те не са като останалите хора. Можеха да правят дребни магии, въпреки че повечето магия бе изчезнала от света след Разлома, и бяха прочути с целителните умения на своите лекари.
Въпреки че не почитаха Айгон, нито който и да било от останалите Богове, по закон те трябваше да живеят зад стените на своя Солт. Не им беше позволено да бродят свободно из Кастълейн след залез-слънце, което означаваше, че този мъж трябва да беше единственото изключение – съветникът на краля. Кел бе чувал само бегло за него – загадъчна фигура, която съветваше кралския двор. Съветниците винаги бяха ашкари, макар Кел да не знаеше защо. Сестра Дженова твърдеше, че било, понеже ашкарите били коварни по природа. Казала бе и други, по-лоши неща, като например, че били опасни, подли и различни. Макар че, когато Кас се беше разболял от изгаряща треска, сестра Дженова беше изтичала право в Солта и бе довела един ашкарски лекар… очевидно забравяйки всички пъти, в които беше казвала, че не може да им се има доверие.
– Аз ще взема момчето – заяви мъжът рязко. – Върви си, Аристид.
Жоливе повдигна вежди.
– Пожелавам ти късмет, Бенсимон.
Жоливе се отдалечи с ленива стъпка, а ашкарят – Бенсимон – повика Кел с пръст.
– Ела!
И го въведе в двореца.
* * *
Първото впечатление на Кел бе, че всичко в Маривент е огромно. Вестибюлите в двореца бяха широки като стаи, стълбищата – по-грамадни от кораби. Коридори тръгваха в стотици различни посоки като коралови клонки.
Кел си бе представял, че всичко вътре ще е бяло, ала стените бяха боядисани във великолепно синьо и охра, морскозелено и лавандула. Мебелите бяха изящни и наподобяваха на скъпоценни камъни, сякаш из стаите бяха пръснати лъскави бръмбари. Дори капаците на прозорците бяха украсени с дърворезба и изрисувани с цъфтящи градини. На Кел и през ум не му беше минавало, че вътрешността на една сграда, колкото и да беше великолепна, би могла да бъде красива като залез. Тя успокои препускащото му сърце. Несъмнено в едно толкова прекрасно място не можеха да се случват ужасни неща.
За съжаление, нямаше кой знае каква възможност да разглежда. Бенсимон сякаш не си даваше сметка, че съпровожда едно дете, и изобщо не забави крачка, та Кел бе принуден да подтичва, за да не изостава. Струваше му се иронично, като се имаше предвид, че не той беше онзи, който искаше да стигнат там, където отиваха.
Факли, прикрепени към стените по-високо, отколкото Кел би могъл да достигне, хвърляха светлина. Най-сетне стигнаха до огромна двукрила врата, покрита с позлатени панели, върху всеки от които бе изобразена сцена от историята на Кастълейн: победата на флотата над корабите на Империята; потопяването на Тиндарис; кралят – връчващ първите лицензи на членовете на Съвета; изграждането на часовника на Вятърната кула; пожарите по време на Алената чума.
Бенсимон най-сетне спря.
– Предстои ни да влезем в Блестящата галерия. Не е тронната зала, но въпреки това е място за церемонии. Дръж се почтително.
Първото впечатление на Кел, когато пристъпи в Блестящата галерия, бе за ослепителна белота. Никога не беше виждал сняг, но беше чувал истории за търговски кервани, затрупани от огромни преспи, докато се опитвали да прекосят ледените върхове на север от Хинд. Бяло, разказвали бяха те… навсякъде белота и пукащ костите студ.
В галерията стените бяха бели, подът беше бял и таванът беше бял. Всичко беше изработено от същия бял камък, от който и зидовете на двореца. В далечния край на стаята, която изглеждаше огромна като пещера, имаше подиум, върху който дълга маса от резбовано и позлатено дърво стенеше под тежестта на кристални чаши, алабстрови чинии и деликатни порцеланови чашки.
Кел осъзна, че беше гладен. По дяволите.
Бенсимон затвори вратата зад тях и се обърна към него.
– След час тази стая ще се изпълни с благородническите семейства на Кастълейн. – Той замълча за миг. – Предполагам, че си чувал за Съвета на дванайсетимата? Притежателите на лицензите?
Кел се поколеба въпреки гнева от това, че го смятат за невеж. Може би щеше да е по-добре да остави Бенсимон да го мисли за такъв. Може би щяха да го изпратят обратно у дома. Ала Бенсимон вероятно щеше да се досети, че се преструва. Всички в Кастълейн знаеха за благородниците на Хълма и най-вече притежателите на лицензите. Имената и позициите им бяха не по-малко известни от имената на улиците.
– Казале – каза той. – Роверж. Алейн. Не мога да ги назова до един, но всички знаят за тях. Живеят на Хълма. Държат лицензи – спомни си уроците на сестра Бонафилия и сбърчи вежди, търсейки думите, – които са, ъъъ, специални разрешения от краля, които им дават право да контролират търговията по Пътищата на златото. – Не добави, че Бонафилия бе описала това като „долен план, целящ да направи богатите още по-богати, без никаква полза за обикновените кастълейнски търговци“.
– Както и отвъд морето, да – каза Бенсимон. – Не забравяй, че всеки дом притежава свой собствен лиценз – дом Распейл управлява търговията с дървесен материал, Алейн – тази с коприна. Самият лиценз е нещо ценно, дарявано от краля и отнемано по негово усмотрение. – Той въздъхна и разтърка късо подстриганата си коса. – Нямаме обаче време за урок. Разбирам, че не искаш да си тук, за което може само да се съжалява. Ти си гражданин на Кастълейн, нали? Имаш обаче маракандска кръв или пък хиндска?
Кел сви рамене. Често се беше чудил същото, като се имаше предвид, че светлокафявата му кожа беше малко по-тъмна от мургавия тен на хората в Кастълейн, но за разлика от някои от другите деца в Орфелината, които познаваха произхода си, той не разполагаше с отговори.
– Роден съм тук. Нямам представа за родителите ми. Никога не съм ги срещал.
– Ако си роден тук, значи дължиш вярност на краля и на града – заяви Бенсимон. – Ти си… – той сбърчи чело – на десет години, нали така? Несъмнено знаеш за съществуването на престолонаследника.
Някъде от дълбините на ума си Кел изкопа едно име.
– Конър.
Веждите на Бенсимон подскочиха толкова високо, че почти се скриха в гъстите сиви къдрици над челото му.
– Принц Конър – поправи го. – Тази вечер в Маривент гостува делегация от Сарт. Както може би знаеш, от известно време отношенията между кралствата ни са обтегнати.
Сарт и Кастълейн бяха съседи и между тях често възникваха спорове за данъци, стоки и достъп до Пътищата на златото. Повечето моряци на пристанището наричаха сартианци „онези копелета на границата“.
Кел предполагаше, че това има предвид Бенсимон под „обтегнати отношения“.
– Както винаги, тласкан от желание да защити интересите на кастълейнци, кралят се опитва да постигне мир със съседите ни. Едно от политическите, ъ, богатства на града ни е нашият престолонаследник, принц Конър. Възможно е в един момент в бъдеще кралят да поиска да сключи съюз между сина си и член на кралското семейство на Сарт. Ето защо е важно въпреки крехката си възраст принц Конър да посети тазвечершния банкет. За съжаление, той е неразположен. – Бенсимон се вгледа изпитателно в Кел. – Разбираш ли какво ти казвам?
– Принцът е болен и не може да присъства на някакво тържество – отвърна Кел. – Но какво общо има това с мен?
– Принцът не може да отсъства от тазвечершното събитие. Ето защо ти ще заемеш неговото място.
Стаята сякаш се преобърна надолу с главата.
– Какво ще направя?
– Ще заемеш неговото място. От принца не се очаква да говори много. Ти имаш приблизително неговия ръст, неговата възраст и неговия цвят на кожата – майка му, кралицата, е родом от Мараканд, както несъмнено знаеш. Ще бъдеш изкъпан и облечен в дрехи, подобаващи на един принц. Ще седиш мълчаливо по време на вечерята. Няма да говориш, нито ще привличаш внимание към себе си. Можеш да ядеш колкото поискаш, стига само да не ти прилошее. – Бенсимон скръсти ръце на гърдите си. – В края на вечерта, ако си се справил задоволително, ще получиш кесия със златни крони, които да отнесеш на сестрите на Айгон. Ако не се справиш, няма да спечелиш нищо друго освен хокане. Разбираш ли каква е сделката ни?
Кел разбираше от сделки. Разбираше, когато му дадяха една-две монети, за да отнесе съобщение за сестрите, или когато го възнаграждаваха с ябълка или лакомство, за да вземе пакет от един от корабите и да го отнесе в дома на някой търговец. Ала представата за златна крона, още по-малко пък – за цяла кесия, пълна с тях, беше отвъд пределите на въображението му.
– Хората несъмнено знаят как изглежда Кон… принц Конър – каза той. – Няма да мога да ги заблудя.
Бенсимон извади нещо от джоба си. Беше правоъгълник от ковано сребро, закачен на верижка, подобен на онзи, който самият той носеше на врата си. Върху среброто, огрени от светлината на огъня, бяха гравирани цифри и букви. Това беше ашкарска магия. Единствено ашкарите знаеха как да манипулират и комбинират букви и цифри по такъв начин, че да извлекат вълшебство от тях; в действителност единствено ашкарите бяха способни на каквато и да било магия. Така беше от Разлома насам.
Без да се церемони особено, Бенсимон надяна верижката около главата му, оставяйки плочката да се плъзне под яката на опърпаната му туника.
– Това ще ме накара да изглеждам като принца? – попита Кел, мъчейки се да надзърне под ризата си.
– Не точно. Онова, което ще направи, е да накара тези, които те погледнат и видят момче, което прилича на престолонаследника ни по ръст и цвят на кожата, да бъдат по-склонни да те сметнат за принц Конър. Да чуват неговия глас, когато отвориш уста. Очите ти не са каквито трябва – добави той, повече на себе си, – но това няма значение. Хората ще видят онова, което очакват да видят, а ще очакват да видят принца. Медальонът няма да промени начина, по който изгледаш, разбираш ли? Ще промени просто начина, по който те виждат хората около теб. Никой, който знае кой си наистина, няма да бъде заблуден, но всички други ще бъдат.
В известен смисъл Кел действително разбираше. Чувал бе истории за магията преди Разлома, когато едно заклинание било в състояние да срути планина или да превърне мъж в дракон. Магията сега (ашкарска магия, талисмани и амулети, и мехлеми, които се продаваха на Пазара на вехториите, беше бледа сянка на онова, което бе съществувало някога. Тя можеше да предразполага и убеждава, и насочва, но не бе в състояние да промени същината на нещата.
– Съветвам те – подхвърли Бенсимон – да кажеш нещо.
Кел подръпна неловко верижката около врата си.
– Не ща да го правя – отвърна. – Но нямам избор, нали?
Бенсимон се усмихна обтегнато.
– Нямаш. И недей да казваш „не ща“. Звучиш като кален плъх от доковете на Мравуняка.
– Аз съм кален плъх от доковете на Мравуняка – изтъкна Кел.
– Не и тази вечер – каза Бенсимон.
* * *
Кел беше отведен в тепидариума: огромна зала с два каменни басейна насред мраморен под. През розетния прозорец се разкриваше изглед към нощното сияние на Кастълейн. Кел се мъчеше да не откъсва очи от хоризонта, докато го търкаха и жулеха старателно и безмилостно. Водата, стичаща се в канала, стана кафява.
Замисли се дали има доверие на този Бенсимон, и реши, че няма. Според Бенсимон принцът бил болен – неразположен, – но Жоливе беше дошъл в Орфелината преди цял месец. Не би могъл да знае още оттогава, че принцът ще се разболее тази вечер и ще има нужда от заместник.
Това да го изпратят обратно у дома с кесия пълна със злато, също не му се струваше за вярване. Всички в Лабиринта бяха чували за Краля на дрипльовците, най-прочутия престъпник в Кастълейн. Говореше се, че веднъж поканил трима от своите съперници в имението си, където им поднесъл разкошна вечеря и им предложил партньорство в престъпната си империя. Само че не успели да се съгласят за нищо и в края на вечерта Кралят на дрипльовците със съжаление отровил гостите си, защото знаели твърде много за бизнеса му. (За сметка на това бе платил за великолепни погребения и за тримата.)
Кел чувстваше, че вече му бяха казали твърде много неща, които не би трябвало да знае, а бе на път да научи още повече. Опита се да измисли как би постъпил, ако това беше игра, която играеха с Кас, ала не можа да се сети за по-добра стратегия, освен да не привлича внимание.
След като го изкъпаха, беше напудрен, напарфюрмиран и облечен във фрак от стоманеносин сатен със сребърни копчета на ръкавелите и на яката. Дадоха му кадифени панталони, меки като миша козина. Косата му беше подстригана, миглите – извити.
Когато най-сетне отиде да се погледне в огледалото, което покриваше цялата западна стена, със свиване на стомаха си помисли, че ако някога се появи по улиците на Лабиринта, изглеждащ по този начин, ще бъде пребит от Катерачите и провесен на бесилката пред „Тюли“.
– Престани да тътрузиш крака – каза Бенсимон, който бе прекарал последния час, наблюдавайки случващото се от един потънал в сенки ъгъл на стаята, като ястреб, планиращ да се спусне върху семейство зайци. – Ела тук.
Кел се приближи до кралския съветник, а останалите дворцови прислужници се разпръснаха като мъгла. Само след миг Кел остана сам с Бенсимон, който го улови под брадичката и като повдигна лицето му, го огледа безцеремонно.
– Кажи ми отново какво ще правиш тази вечер.
– Ще бъда К… принц Конър. Ще седя на масата за угощение. Няма да говоря много.
Очевидно удовлетворен, Бенсимон го пусна.
– Разбира се, кралят и кралицата знаят кой си наистина; не се тревожи за тях. Свикнали са да играят роли.
Въображението на Кел не беше стигнало дотам.
– Кралят ще се преструва, че съм негов син?
Бенсимон изпръхтя.
– На твое място не бих се вълнувал чак толкова. Почти нищо от това не те засяга.
Кел изпита облекчение. Ако всички важни личности го игнорираха, може би щеше да успее да се справи с тази вечер.
Бенсимон го поведе обратно през лабиринта от коридори, които сякаш съставляваха вътрешността на двореца. Спуснаха се по задно стълбище за прислугата, което ги отведе до малка, но елегантна стая, пълна с книги; в другия ѝ край имаше златна врата, през която Кел чу музика и смях.
За първи път сърцето на Кел се сви от истински копнеж. Книги. Единствените четива, които бе имал някога, бяха няколко разпокъсани романа, дарени на Орфелината от щедри благодетели – вълнуващи истории за пирати и феникси, магьосници и моряци, но разбира се, те не му принадлежаха. Учебниците (истории на паднали империи и построяването на Пътищата на златото) се държаха под ключ от сестрите, които ги изваждаха само за да им четат на глас в часовете. Веднъж един моряк му беше подарил стара книга с приказки в замяна на това да отнесе едно съобщение, но сестра Дженова я беше конфискувала. Според нея моряците четели само две неща – истории за убийства и порнография.
Книгите тук бяха красиви като слънцето, потъващо зад Тиндарис. Кел усещаше мириса на кожата, с която бяха подвързани, мастилото по страниците им, горчивия дъх на чуковата мелница, където бе произведена хартията.
Бенсимон го наблюдаваше с присвити очи така, както професионален комарджия наблюдава онзи, когото се кани да преметне.
– Значи можеш да четеш. И ти харесва?
На Кел не му се наложи да отговори. Двама души влязоха в стаята, оградени от стражи, и той занемя.
Първата му мисъл бе, че това са най-красивите хора, които е виждал някога. След това се зачуди дали не бе, понеже бяха толкова великолепно вчесани и наконтени, а дрехите им – така разкошни. Все още не знаеше думите за коприна и сатен, и златна тъкан, но виждаше, когато нещо изглежда пищно и меко и блещука на светлината на огъня.
Кралят му беше познат, в което нямаше нищо чудно, тъй като лицето му беше върху всяка монета в Кастълейн. На монетите той беше в профил, загледан надясно… към непокорения Сарт, както се говореше. Монетите обаче не можеха да покажат внушителните му размери, яките му гърди, нито ръцете на борец. Самото му присъствие накара Кел да се свие. Очите му бяха светли и високо разположени, брадата и косата му бяха смесица от русо и ранно посребряване.
Кралицата имаше дълга, стелеща се коса, като среднощна река, и червеникавокафява кожа. Беше висока и стройна, ръцете ѝ бяха отрупани с пръстени, върху всеки от които имаше различен блещукащ камък. Златни верижки опасваха шията и китките ѝ, косата ѝ беше украсена със златни фиби във формата на лилии. Някога тя бе била маракандска принцеса, спомни си Кел, а в онази страна златото бе символ на добрия късмет.
Кралицата го наблюдаваше с тъмните си очи, за които бяха написани безброй поеми и балади. Гражданите на Кастълейн се гордееха с красотата на своята кралица и искаха да се знае надлъж и шир, че тя бе по-красива от кралиците на Сарт и Хинд. Кралицата на Хансе, чувал бе Кел да казват, приличала на страдаща от запек гъска в сравнение с кралица Лилибет Кастълейнска.
– Това ли е момчето? – попита тя. Гласът ѝ беше плътен, сладък като розова вода със захар.
– Действително – отвърна Бенсимон. Очевидно страшно си падаше по тази дума. – Готова ли сте, Ваши Височества?
Кралицата кимна. Кралят сви рамене. Музиката в галерията придоби шествено темпо и стражите отвориха златната врата. Кралят мина бавно през нея, следван от кралицата. Никой от тях не погледна назад.
Кел се поколеба. Усети как косата му се раздвижи; Бенсимон беше поставил нещо върху главата му – златен обръч. Почувства как ръцете на съветника се задържаха над главата му, почти като благословия.
А после Бенсимон изсумтя и го побутна.
– Върви след тях – нареди и препъвайки се, Кел мина през златната врата и се озова в ослепителната светлина.
Веднага забеляза две неща. Галерията беше пълна с благородници. Никога не беше виждал толкова много на едно място. Свикнал бе да зърва богато украсена карета да минава по калдъръмените улици, понякога облечена в ръкавица ръка се подаваше лениво от някой отворен прозорец. Случваше се някой благородник, облечен в кадифе и отрупан с украшения, да бъде видян на борда на кораб да се кара с капитана за това дали да продаде дялове от следващото пътуване на кораба. Това обаче беше голяма рядкост, като да зърнеш саламандър. Никога не си бе представял, че ще бъде заобиколен от тях… нито от благородници, нито от саламандри.
Второто, което забеляза, беше самата стая. Сега разбра защо му се бе сторила толкова бяла. Очевидно я държаха гола, като недокоснато платно, което очакваше четката на художника. Стените, които по-рано бяха празни, сега бяха украсени с пъстроцветни фрески, изобразяващи забележителностите на Кастълейн. Кел нямаше представа как е възможно. (По-късно щеше да открие, че това бяха прозрачни паравани, спуснати над стените, а не боя.) Вижте, казваха те, колко великолепно място е нашият град и колко внушително.
Подовете бяха застлани с дебели маракандски килими, по протежение на източната стена имаше завеси, които сега бяха дръпнати, разкривайки галерия с колони. Между колоните имаше саксии с дървета, боядисани в златно, с позлатени листа и плодове от пъстроцветно стъкло, висящи от клоните. Над галерията имаше балкон, където свиреха музиканти, облечени в цветовете на двореца, червено и златно. Огромното огнище си бе същото, ала сега там бумтеше огън, достатъчен голям, та на него да изпекат дузина крави.
Обитателите на Хълма бяха оформили нещо като блестящ шпалир до високата маса, покланяха се леко и се усмихваха, докато кралското семейство прекосяваше стаята. В тепидариума Бенсимон беше казал на Кел да държи главата си високо вдигната и да не поглежда нито наляво, нито надясно, но Кел не бе в състояние да се сдържи да не гледа.
Мъжете носеха сака от брокат и високи ботуши от гравирана кожа, жените приличаха на облаци от коприна и сатен, панделки и дантела, косите им – вдигнати високо и прикрепени с украшения с най-различни форми: златни рози, сребърни лилии, позлатени звезди, месингови мечове. Подобен разкош можеше да се види по рисунките на висшето общес-тво, които човек можеше да си купи от художниците на Месния пазар, където търговските синове и дъщери ходеха, за да научат за скандалните постъпки на благородническите домове и да си представят как се женят за един от тях.
Бенсимон вървеше до Кел; множеството се бе разредило, вече наближаваха високата маса. Тя изглеждаше както преди, освен че беше добавена още украса. Паунови пера, потопени в златна боя, клюмаха над ръбовете на позлатени вази, лента от лилии, сплетени с помощта на златни верижки, минаваше през средата на масата. Уханието им – восъчно, прекалено сладко – изпълваше стаята.
Като замаян Кел се остави Бенсимон да го насочи към един от трите високи стола, сложени един до друг в средата на масата. От лявата му страна седеше кралицата, от дясната – хубаво момиче на неговите години, облечено в бледожълта коприна; тъмнорусата му коса беше навита на букли.
Кел погледна Бенсимон почти с паника: защо го бяха нас-танили до друго дете? Един възрастен спокойно можеше и да не му обърне внимание, но русокосото момиче вече го гледаше с живо любопитство, което издаваше, че познава принц Конър доста добре.
Бенсимон повдигна вежди насреща му и се отдръпна, зас-тавайки зад стола на краля. Русокосото момиче се наведе над чинията и прошепна на Кел:
– Чух, че си болен. Не очаквах да си тук.
Сякаш му хвърли спасително въже и Кел се вкопчи в него.
– Кралят настоя – отвърна тихо. Дали така наричаше баща си принцът? Бенсимон му бе казал, че талисманът ще го накара не само да изглежда, но и да звучи като него, но несъмнено не би могъл да промени думите, които изричаше. Така че той ги избираше внимателно, спомняйки си всички пъти, в които двамата с Кас си бяха играли на приключенци с благородническо потекло, говорейки като аристократите, за които бяха чели в книгите. – Не ми бе оставен друг избор.
Русокосото момиче тръсна къдрици.
– Наистина си болен. Обикновено би се разфучал, задето са те накарали да дойдеш, или поне би се пошегувал.
Кел скъта наученото в ума си. Принцът очевидно беше от онези, които лесно кипват, и обичаше да се шегува. По това си приличаха. Полезна информация.
– Антонета – тихо каза жената, която седеше срещу тях, вперила очи в русокосото момиче. – Не се прегърбвай.
Антонета. Значи така се казваше момичето, а жената трябва да беше майка ѝ. Беше красива, с руси букли и пищни бледи гърди, които преливаха над корсажа на рокля от сурова коприна в същия цвят като тази на дъщеря ѝ. Вниманието ѝ се задържа върху Антонета само за миг, преди да бъде въвлечена в разговор от чернобрад мъж с изящно оформени вежди.
– Кой е онзи мъж? – тихо попита Кел Антонета, която бе изпънала сковано гръб в стола. – Онзи, който флиртува с майка ти.
Беше донякъде дръзка забележка, но Антонета се ухили… сякаш очакваше подобен коментар от Конър Аурелиан.
– Не го ли позна? – учуди се тя. Тъкмо разстилаше салфетката върху скута си и Кел последва примера ѝ. – Това е сенекс Петро д’Устини, един от посланиците на Сарт. До него седи сена Анеса Тодерино.
Разбира се. Би трябвало незабавно да ги разпознае – мъж и жена, и двамата облечени в сартианско тъмносиньо. Сап-фирената обица на сенекс Петро блещукаше до маслиновата му кожа, а сена Анеса имаше буйна коса, вдигната в кокове на главата ѝ, и дълъг, аристократичен нос.
По-надолу на масата седеше момче на годините на Кел. Приличаше на шензанец, с права черна коса и пакостливо лице. То намигна на Кел, който незабавно го хареса, макар да знаеше, че намигването е предназначено не за него, а за принц Конър.
– Виждам, че Джос се опитва да привлече вниманието ти. – Антонета направи физиономия срещу момчето. Не беше недружелюбна, по-скоро закачлива. – Сигурно е ужасно нещастен, че трябва да седи до Артал Гремон.
Очевидно говореше за набития, дебеловрат мъж от дясната страна на Джос. Косата му беше късо подстригана като на войник, на ръката си носеше лента на гладиатор, която изглеждаше малко нелепо над копринената дамаска на туниката му. Кел бе чувал името му и преди. Въпреки че беше благородник, той се забавляваше, като се изправяше срещу някои от най-прочутите борци в кралството на кастълейнската Арена. Всички (освен може би самият Гремон, който щеше да наследи лиценза за търговията с чай и кафе) знаеха, че двубоите са нагласени в негова полза.
– Лейди Алейн – каза сенекс Д’Устини на майката на Антонета. – Роклята ви е наистина великолепна, а това върху ръкавите не е ли сартианска бродерия сонтосо? Вие действително сте жива реклама на търговията с коприна.
Лейди Алейн? Домът Алейн държеше лиценза за коприната. Което означаваше, че Антонета, която в момента си играеше с вилицата, щеше да наследи най-доходоносния от всички лицензи. Кел усети, че мъничко му се повдига.
– Коприната има и други употреби освен модата – обади се Антонета. – Ашкарите я използват за превръзки и шевове. От нея могат да се изработват корабни платна, а в Шенжу я употребяват за писане вместо хартия.
Сена Анеса се засмя.
– Много умно, демоазел Антонета…
– Твърде умно – каза Артал Гремон. – Никой не обича умните момичета. Нали така, Монфокон?
Монфокон очевидно беше мъжът, който седеше срещу него. Беше забележително издокаран в розово кадифе със сребърна нишка, кожата му имаше наситен, тъмнокафяв цвят.
– Гремон… – звучеше подразнено, но не успя да довърши, защото в този момент пристигна храната.
И то каква храна. Не кашите и яхниите, които поднасяха в Орфелината, а печени петли с бяло зеле, патици, пълнени със сливи и подправени с къри, тарталети със сирене и билки, цяла печена риба, полята със зехтин и лимон, както и сартиански блюда като свинско, залято с розова вода върху канапе от нудли.
Можеш да ядеш колкото поискаш, стига само да не ти прилошее, казал бе Бенсимон.
Кел се залови за работа. Обикновено беше гладен поне през половината от времето, а сега направо умираше от глад, след като беше изпразнил стомаха си върху ботушите на Жоливе. Опита се да следва примера на останалите с приборите, но ръцете бяха по-бързи от ножове и вилици. Когато потопи пръсти в парче тарталета със сирене и градински чай, видя как Бенсимон го изгледа яростно.
Забеляза, че Антонета не яде, а се взира в храната с яростно изражение. Великолепният Монфокон ѝ смигна.
– Идеално е, когато красота и мъдрост се съберат на едно място, но обикновено Боговете даряват или едното, или другото. Смятам обаче, че нашата Антонета е едно от щастливите изключения.
– Човек не може да има всичко, или Боговете ще завидят на хората – обади се друг мъж със студени очи. Имаше остри черти и светломаслинена кожа и напомняше на Кел за илюстрациите от учебниците му, изобразяващи кастълейнски благородници отпреди стотици години. – Не сполетя ли именно това калатийците? Издигнали кулите си твърде високо до небето, предизвикали Боговете с постиженията си и затова империята им била унищожена?
– Доста черногледо, Роверж – обади се добродушен на вид възрастен мъж. Беше блед като човек, който не прекарваше много време на открито. – Империите винаги клонят към ентропия, както знаеш. Трудно е да задържиш толкова много власт. Или поне така ме учиха в класната стая преди много години. – Той се усмихна на Кел. – На същото ли учат и теб, принц Конър?
Всички се обърнаха и погледнаха любезно към Кел, който едва не се задави с една тарталета. Изведнъж си представи какво би станало, ако осъзнаят, че той не е престолонаследникът. Щеше да бъде обграден от стражи, които щяха да го извлекат от палата и да го метнат през зида, където той щеше да се затъркаля надолу по планината, докато не цопнеше в океана и не бъдеше изяден от крокодил.
– Но сир Казале – обади се Антонета, – нима вие не сте господар на цялото богатство в Кастълейн? А нима богатството не е могъщество?
Казале. Кел беше чувал това име. Казале държеше лиценза за банково дело и понякога на улицата наричаха златните крони „казалети“.
– Виждате ли? – каза Артал Гремон. – Твърде умна.
Кел си лепна усмивка на лицето. Не можеше да накара устата си да се разтегне твърде много, което вероятно беше добре – така изглеждаше, че се усмихва сдържано, а не ентусиазирано. Ентусиазмът, както откри по-късно, се смяташе за подозрителен у един принц.
– Все още се обучавам, разбира се, сир Казале – отвърна. – Но мъдреците казват, че този, който пожелае всичко, губи всичко.
Устните на Бенсимон потръпнаха, а по лицето на кралицата пробяга изражение на истинска изненада, което тя бързо скри. Антонета се усмихна, нещо, което доста се хареса на Кел.
Кралят изобщо не реагира на думите на своя мним син, но червенокосата представителка на Сарт се засмя.
– Радвам се да видя, че синът ти е доста начетен, Маркус.
– Благодаря, сена Анеса – отвърна кралицата. Кралят не каза нищо. Взираше се изпитателно в Кел над ръба на високата си сребърна чаша.
– Добре казано – прошепна Антонета на Кел. Очите ѝ грееха и я караха да изглежда двойно по-красива. Стомахът на Кел отново се сви, по един непознат, но не и неприятен начин. – Може би все пак не си чак толкова болен.
– О, не – отвърна Кел разпалено. – Чувствам се изключително зле. Възможно е всеки момент да започна да забравям какво ли не.
Възрастните се бяха върнали към разговора си. На Кел му беше трудно да го следва – твърде много имена, които не знаеше, както на хора, така и на неща, като договори и търговски споразумения. Поне докато сенекс Петро не се обърна съм краля с любезна усмивка и не каза:
– И като стана дума за скандални искания, Ваше Височес-тво, има ли някакви новини за Краля на дрипльовците?
Очите на Кел се разшириха. Знаеше това име; всички в Кастълейн го знаеха, но не бе предполагал, че то е известно на благородниците. Кралят на дрипльовците принадлежеше на улиците на града, на сенките, където Бдящите не смееха да стъпят, комарджийските свърталища и нощните приюти на Мравуняка.
Веднъж Кел беше попитал сестра Бонафилия на колко години е Кралят на дрипльовците. Според нея той съществувал, откакто се помнела, и действително от него се излъчваше нещо вечно, докато крачеше в сенките, облечен изцяло в черно, с армия джебчии и дребни крадци на свое подчинение. Той не се боеше от нищо.
– Кралят на дрипльовците е престъпник. – Дрезгавият глас на краля беше безизразен. – Винаги ще има престъпници.
– Само че се нарича „крал“ – изтъкна Петро с все същата непринудена усмивка. – Това не ти ли звучи като предизвикателство?
Сена Анеса придоби разтревожен вид. Беше почти като някой в класна стая да цапардоса другиго. Всички чакаха да видят дали удареният ще реагира, или няма да му обърне внимание. Да нападнеш, винаги беше рисковано.
Ала Маркус просто се усмихна.
– Той не представлява заплаха за мен – отвърна. – Децата си играят на „Замъци“, но това не е предизвикателство към Маривент. А сега, какво ще кажете да обсъдим въпросите, които повдигнах по-рано, за Тесния проход?
Сена Анеса изглеждаше облекчена.
– Отлична идея – съгласи се тя и навсякъде около масата се надигнаха коментари за търговия и Големия югозападен път, които спокойно можеха да са и на сартиански, толкова малко ги разбираше Кел.
Антонета го чукна по китката с тъпата страна на ножа си.
– Поднасят десерта – каза, давайки му знак да вдигне приборите си. – Прав беше. Наистина забравяш.
Кел се беше заситил или поне така си мислеше, докато не се появиха сладкишите. Сливи и праскови, напоени с розова вода и мед, захаросани цветчета, чаши, пълни с кисело-сладък леден шербет, купи подсладен шоколад и сметана, яйчен крем със зърна от нар и марципанени торти, украсени с цветна захарна глазура.
Музикантите засвириха бавна мелодия, докато прислужници внасяха последния сребърен поднос, върху който имаше великолепна торта с формата на феникс, покрита с изо-билие от глазура в златно и бронзово, всяко блещукащо крило – съвършено до последното перо. Когато я сложиха върху масата, тя избухна в пламъци под хор от одобрителни възгласи.
Кел не разбираше какво му е възхитителното на това да подпалиш една торта, но знаеше, че се предполага да изглежда впечатлен, когато поставиха пред него парче от фениксовия десерт, блещукащо върху златна чиния. Беше паднишпан, покрит с твърда, блестяща глазура, като черупката на бръмбар.
Почти не му се искаше да го изяде. Винаги бе смятал, че една от най-големите трагедии на Разлома не бе само загубата на почти всичката магия в света, но и това, че създания като дракони, мантикори и базилиски в миг бяха престанали да съществуват.
И все пак. Отчопли парче глазура от тортата пред себе си и го лапна. То сякаш избухна с вкус, по-наситен от всичко, което беше опитвал някога, хилядократно по-сладко от ябълки, примесени с дъхави подправи и уханието на цветя. Той притисна език до зъбите си, полузамаян от изумителния вкус.
Искаше му се да можеше да затвори очи. Всичко сякаш избледня и едновременно с това стана много по-ясно. Чуваше ударите на сърцето си, а отвъд тях – гласовете на благородниците, които си бъбреха и се смееха, звук, наподобяващ ножове, раздиращи коприна. Знаеше, че под смеха те се дуелираха с думи, предизвикваха се и се възхваляваха на език, който той знаеше, но не разбираше.
Изпод полуспуснати ресници видя как кралят гледа фениксовата торта. Върху лицето му имаше изражение на уморена неприязън, което го изненада. Несъмнено един монарх не можеше да изпитва толкова силни чувства към някакво си печиво; несъмнено мислеше за нещо друго.
С напредването на нощта на Кел все повече му се доспиваше; очевидно дори ужасът не можеше да те държи буден до безкрай. Най-сетне той взе ножа в скута си. Всеки път, щом усетеше, че се унася, обвиваше длан около него и болката го разбуждаше.
Угощението не толкова свърши, колкото затихна постепенно. Първо си тръгна една групичка, после – друга. Джос Фалконе му помаха, тръгвайки си сам. Антонета го целуна по бузата, сърцето му заби учестено, а той се изчерви толкова силно, че можеше само да се надява никой да не забележи.
Музиката утихна и спря. Пауновите пера, превити под тежестта на златната боя, клюмаха като главите на сънливи деца. Огънят беше догорял, превръщайки се в червена жарава, когато всички най-сетне си тръгнаха и в стаята останаха единствено кралското семейство и Бенсимон.
И Кел.
– Е, смятам, че мина доста добре, скъпи – отбеляза кралицата. Все още седеше на масата и белеше изящно кората на един сладък зелен портокал с дългите си пръсти. – Като се има предвид как сартианците обичат да се запъват и за най-малката подробност.
Кралят не отговори. Вместо това се изправи и погледна Кел отвисоко. Сякаш беше попаднал под очите на великан.
– Това момче е неочаквано грамотно. – Гласът му беше дрезгав, дълбок като потопен град. – Мислех, че няма да притежава кой знае колко знания освен онова, което е научил на улицата.
– Идва от едно от сиропиталищата на Ваше Величество – обясни Бенсимон. – Там имат книги, учители. Кралската щед-рост в действие.
– Ядеше така, сякаш умира от глад – отбеляза кралицата, отделяйки кораловата плът на портокала от бялата му сърцевина. Гласът ѝ беше шкурка и мед. – Беше грозно.
– Успя да поправи грешката си – изтъкна Бенсимон. – Това е важно. И се справи наистина добре с Антонета Алейн, която е приятелка на Конър. Ако тя не забеляза разликата, кой би го направил?
Кел се прокашля. Странно бе да говорят за него така, сякаш не беше тук.
– Бих искал да си отида у дома.
Кралицата вдигна поглед от плода в ръцете си. Кралят и Бенсимон се взираха безмълвно в Кел. Той опита да си представи как се изправя, протяга ръка и казва: Благодаря ви, но смятам да си вървя. Навярно би могъл да се поклони учтиво. Един ден това щеше да е история, която щеше да разказва… едничката вечер, в която бе видял как изглежда отблизо власта. В която бе осъзнал, че тя бе като допир на кадифе до кожата в един миг и като ръба на острие – в следващия.
Знаеше обаче, че е невъзможно. Това не бе история, която би могъл да разкаже някога.
– Да си отидеш у дома? – повтори кралицата. – В мръсното си сиропиталище, така ли? Не си особено благодарен. – Тя облиза палеца си. – Бенсимон. Каза, че щял да бъде благодарен.
– Все още не знае истинската цел на посещението си – каза Бенсимон. – Ако го намирате за приемлив, ще му обясня. Очаквам, че тогава ще бъде наистина благодарен.
Кралицата се намръщи.
– Не мисля…
– Приемлив е – заяви кралят. – Стига само Конър да се съг-ласи. – Той щракна с пръсти. – Направи нужните обяснения, Майеш. Аз ще бъда в Звездната кула. Нощта е ясна.
С тези думи той се обърна и излезе. Съпровождана от стражи, кралицата, в чиито очи гореше мрачно бунтовничес-ки пламък, също си тръгна, без да поглежда към Кел.
И ето че досущ както преди в стаята останаха единствено Кел и кралският съветник. Сега обаче масата беше осеяна с остатъци от храна. Музикантите си бяха отишли, от огъня беше останала само пепел.
Кел отваряше и затваряше шепа под масата. Дланта му лепнеше от кръв. Той погледна към Бенсимон.
– Каза… че ще се прибера у дома.
– Не знаех дали кралят ще те сметне за приемлив – отвърна Бенсимон. – Изглежда, че е така. Изправи се. Още не сме приключили.
Кел мразеше, когато възрастните казваха „ние“, когато имаха предвид „ти“. Мръщейки се, той отново тръгна след Бенсимон по коридорите на двореца. Много от факлите бяха угасени; вече не можеше да види съдържанието на стаите и се препъна, когато поеха по огромно стълбище, което сякаш се увиваше около себе си като спирала върху раковина.
Свърнаха няколко пъти, докато един мраморен коридор не ги отведе във великолепна стая. Тя поне беше осветена и издържана в меки отсенки на светлобежово и синьо. В единия ъгъл имаше легло с кадифен балдахин, както и друго, по-малко, до него, което озадачи Кел. Може би едното легло беше за родител, а другото за дете? Нямаше обаче никакви следи от деца: мебелите бяха от полиран махагон с украса от слонова кост; картините по стените изобразяваха Лотан, Бащата на Боговете, с тримата си синове: Аскалон, Анибал и Айгон. Войната, смъртта и морето. Вита желязна стълба излизаше през отвор на тавана.
Върху една маса бяха пръснати най-различни оръжия. Кел изобщо не разбираше от оръжия и не би могъл да назове почти никое от тях, макар да се досещаше, че една част са ками, а друга – къси мечове. Имаха изящно изработени дръжки от слонова кост и нефрит, инкрустирани с разноцветни скъпоценни камъни.
Откъм вратата долетя шум. Кел вдигна поглед и видя групичка стражи като прииждащи пламъци. Между тях имаше момче, което прекрачи прага и затвори решително вратата зад себе си.
Бенсимон се изпъна; не изглеждаше изненадан.
– Принц Конър.
Стомахът на Кел се сви. Ето го момчето, на което се беше преструвал. Момче, което очевидно не беше болно. Изведнъж осъзна, че всичко досега бе тест и че това бе последната му част.
Престолонаследникът бе облечен изцяло в стоманеносиньо също като Кел. Не носеше корона, но въпреки това Кел начаса би го разпознал като принц. Беше висок за годините си и притежаваше изящните черти на майка си; в очите му сякаш горяха пламъци, а лицето му имаше весело изражение, от което на Кел му се прииска да му се усмихне, което беше изненадващо само по себе си. Знаеше, че момчето би трябвало да е ужасяващо (та нали беше кралска особа!), и действително беше такова, и все пак, Кел изпита желание да му се усмихне на принца.
Въпреки че беше на неговите години, Конър изглеждаше с цели светове по-голям; прекоси стаята с лека стъпка и каза:
– Е, как беше? Да бъдеш мен?
Неочаквана болка разцъфна като цвете в гърдите на Кел. Искам да бъда като него, помисли си. Искам да се движа през света така, сякаш той ще се преобрази заради моите мечти и желания. Искам да изглеждам така, сякаш бих могъл да докосна звездите с пръсти и да ги сваля на земята, за да си играя с тях.
Странно бе да искаш нещо, което никога не си знаел, че искаш.
Кел кимна, сякаш за да каже, че е било добре. Конър нак-лони глава на една страна като любопитна птичка. Приближи се до Кел и без да се смущава, взе ръката му и я завъртя в своята.
От гърдите му се изтръгна сепнат звук. Дланта на Кел беше покрита с резки, оставени от нож.
– Мъчех се да не заспя – обясни Кел, взирайки се в ръката си до тази на Конър. Неговата кожа бе мъничко по-тъмна заради слънцето, а дланите на Конър бяха гладки, без следа от белези и мазоли.
– Да, видях – каза принцът. – Гледах какво се случва. Иззад един параван.
Той пусна ръката на Кел.
– Наистина впечатляваща твърдост – каза Бенсимон. – Както и издръжливост на болка.
Погледът на Конър не трепваше, ясен и сив. Очите ти не са каквито трябва, казал бе Бенсимон.
– Остави ни, Майеш – заяви Конър. – Искам да говоря с Кел насаме.
Кел очакваше кралският съветник да се възпротиви, но Майеш Бенсимон като че ли криеше усмивка.
– Както желаеш – отвърна и излезе от стаята, а сивото му наметало се развяваше зад него.
Когато си тръгна, Кел усети, че му липсва. Бенсимон бе човекът, когото познаваше най-отдавна в двореца. Макар да бе прекарал нощта, преструвайки се на него, принц Конър му беше непознат. Загледа как Конър отиде до масата и взе първо една кама, а после друга. Може би това беше краят, помисли си Кел, внезапно уплашен. Пътуването, странната вечеря, а сега принц Конър щеше да го намушка до смърт.
– Харесваш ли оръжията? – попита Конър. – Бих могъл да ти подаря кама, ако искаш.
Кел се почувства адски доволен, че правилно бе разпознал оръжията като ками. Все пак това не му се стори никак обещаващо.
– За да правя какво с нея? – попита подозрително.
Конър се усмихна с леко крива усмивка.
– Разбираш ли, не знам какво харесваш. Опитвам се да измисля как да те убедя да останеш.
– Да остана? Тук? В двореца?
Конър приседна на ръба на по-малкото легло.
– Баща ми е бил отгледан в кралство Малгаси – обясни той. – Там имат традиция. Когато едно момче навърши десет години, му дават нещо като… телохранител. Кирàлар, така го наричат. Ловец на мечове. Очаква се да замества принца, да… да го пази от опасности. Научава се да ходи и да говори като него, да се облича като него. Правят го да изглежда като него.
– Правят го да изглежда като него? – повтори Кел.
– Талисмани, амулети. Билкови капки, за да променят цвета на очите му. – Конър въздъхна. – Както го описвам, не звучи особено приятно, но си обещах да бъда откровен с теб. Няма смисъл да не бъда. Рано или късно ще откриеш.
– Искаш – бавно каза Кел – аз да бъда твоят Ловец на мечове?
Конър кимна.
– Баща ми би могъл да те принуди, но аз не искам някой, който го прави против волята си. Трябва да е някой, който иска да го направи. И да не е някой, когото са откъснали от семейството му. Ето защо… ти идваш от сиропиталище, нали?
Кел кимна. Беше прекалено слисан, за да отговори.
Конър се поотпусна едва забележимо.
– Това е добре. Поне Жоливе не ме е излъгал. – Той го погледна. – Какво мислиш?
– Мисля – отвърна Кел, – че звучи опасно и вероятно трудно. Мисля, че търсиш някой, който иска да го направи, което също може да се окаже трудно.
Конър въздъхна тежко.
– Така е.
Посърна, от което Кел още по-ясно почувства странността на ситуацията. Не бе знаел какво да очаква от среща с престолонаследника на Кастълейн, но определено не бе очаквал той да е депресиран.
– Е, би могъл да се опиташ да ме убедиш. Кажи ми, кое ще е хубавото, ако приема?
Конър вдигна глава, а очите му грейнаха.
– Наистина ли? – Той се изпъна. – Е, ще живееш в двореца. Ще имаш всичко, което поискаш, през по-голямата част от времето. В разумни граници, но всякакви дрехи, книги и… ами, всичко. Ако го видиш на витрината на някой магазин, аз ще ти го взема. Освен ако не е нефритен слон или нещо също толкова огромно.
– Действително не изглежда особено практично – отвърна Кел сериозно, потискайки усмивката си.
– Ще се обучаваме заедно – продължи Конър. – Жоливе не е най-лъчезарният човек, но е най-добрият учител по бой с меч. Ще станеш изкусен боец. Имам и частни учители, които ми преподават всичко, което трябва да знам; ще преподават и на теб. Ще говориш дузини езици, ще знаеш историята на цял Данемор, съзвездията в небето, всички Велики уравнения.
Напук на себе си, Кел почувства как нещо се разпалва в него. Беше малко и ярко, далечен сигнален огън. То го сепна. Не бе очаквал да се почувства наистина изкушен.
– Никога няма да бъдеш гладен – меко каза Конър. – И никога няма да бъдеш самотен. Ще спиш тук, до мен, и винаги ще бъдем заедно. А животът ти ще бъде забележителен.
Кел се облегна на масата. Забележителен. Знаеше тази дума… най-вече от уроците.
Конър се приведе развълнувано напред.
– Ще се срещаш с кралски особи от цял свят, хора, чиито предци са били легендарни герои. Ще гледаш как танцуват най-прочутите танцьори, ще слушаш най-добрите музиканти. Ще видиш неща, които малцина виждат. Ще обиколиш света.
Кел си помисли за „Бялата скала“ недалеч от Орфелината; това бе корабът, с който заедно с Кас прекосяваха въображаеми океани. Помисли си за топчетата, с които затискаха картата в безкрайните си игри на къде-искаш-да-отидеш. И двамата знаеха, че никога няма да зърнат тези далечни земи.
– Да видя света – каза той. – С… теб?
Конър кимна нетърпеливо.
– През по-голямата част от времето няма да се преструваш на мен. Ще получиш друга самоличност. Име на благородник. А когато аз стана крал, ще престанеш да бъдеш Ловец на мечове. Тогава ще оглавиш най-добрите войници на Кастълейн, Ескадрона на стрелата. Като Жоливе. А един ден ще се оттеглиш от служба с почести и богатство.
Почестите звучаха доста скучно… за разлика от богатството.
– Но навярно си мечтал да станеш нещо друго? Търговец или занаятчия? – каза Конър неуверено. Изглеждаше уморен. Кел не би предположил, че богатите момчета биха могли да изглеждат толкова уморени. – Няма да те задържа тук против волята ти. Казах го на баща ми.
Казах го на баща ми. Това, че говореше за краля, беше достатъчно странно, но още по-странно бе, че ръцете му, забеляза Кел, макар да бяха сключени, трепереха. Наистина имаше нужда от него, осъзна слисано. Никога досега не бяха имали нужда от него. Кас му беше приятел, но не се нуждаеше от него, сестра Бонафилия и останалите – също. Родителите се нуждаеха от децата си, но той никога не бе имал родители. Никога не бе знаел какво е някой да се нуждае от теб; не бе знаел, че то те изпълва с желание да го закриляш. За негова собствена изненада, усети, че иска да закриля това момче, принца на Кастълейн. Искаше да застане между него и гора от копия. Искаше да се изправи срещу всеки враг, желаещ злото на Конър Аурелиан, и да го унищожи.
Това бе първото, което бе поискал да направи, откакто бе прекрачил портата на двореца. Е, освен да яде.
Но навярно си мечтал да станеш нещо друго? Търговец или занаятчия? Когато навършеше шестнайсет години, Кел щеше да бъде отпратен от Орфелината без пукнат грош в джоба. Сиропиталището съществуваше, за да помага на деца… и само на деца. Необучен на занаят, не особено образован, в Кастълейн нямаше да има нищо за него. Дори моряците започваха да се обучават от съвсем ранна възраст. Би могъл да я кара криво-ляво, като пали уличните лампи или стане момче за всичко на някой кораб, ако извадеше късмет, и щеше да е беден като църковна мишка. Или пък можеше да стане престъпник – джебчия, – или да се присъедини към Катерачите, най-дръзката мечта, която си бе позволявал да има… и да свърши, виснал на бесилката в „Тюли“.
Той си пое дълбоко дъх.
– Забележителен, значи?
По устните на Конър се разля усмивка.