Любовта виси на косъм (ОТКЪС), Луси Скор
Глава 1
ДОМИНИК
Младшата редакторка чуруликаше в ухото ми за яркожълти рокли и кубински фотосесии, докато януарският вятър промъкваше ледените си пръсти през пластовете дрехи, с които бях облечен. Вървях покрай бордюра, покрит с трийсетсантиметрови преспи, които някога са били сняг. Сега представляваха сива каша, замръзнала на мръсни, депресиращи купчини.
Идентифицирах се с тези замръзнали купчини.
Един бездомник, съдейки по скъсаните му гуменки и износеното палто, се беше сгушил в ъгъла на изоставена витрина. С него имаше куче, увито в едно от онези евтини одеяла, които универсалните магазини на практика раздават по Коледа.
Проклятие. Мразех, когато имаха кучета.
Самият аз никога не бях имал, но пазех скъпи спомени за Фонзи, черния лабрадор на гаджето ми от гимназията. Единственият ми скъп спомен от тази конкретна връзка.
Наклоних глава по посока на мъжа и шофорът ми, Нелсън, ми кимна. Знаеше процедурата. Не го правех от добро сърце. Нито бях добър, нито имах сърце.
Смятах го за компенсация, задето бях задник.
Нелсън отиде зад джипа и отвори багажника. Той се занимаваше с пазаруването и „дистрибуцията“, докато аз финансирах провежданата операция.
Когато се върнех, мъжът щеше да има ново палто, пълен с подаръчни ваучери джоб и указания до най-близките приюти и хотели, в които допускат животни. А малкият рошав пес, гледащ към собственика си със сляпо обожание, щеше да бъде облечен с някакъв топъл, абсурден кучешки пуловер.
Отправих се към проклетата пицария, за която майка ми нас-тоя. Идването до „Вилидж“ чак от „Мидтаун“ в ледената вторник вечер не беше представата ми за забавление.
Но да ме кара да правя неща, които не искам, беше представата на майка ми за забавление.
Ако на света имаше някой, заради когото на драго сърце бих направил нещо, което не искам, това беше Далесандра Русо. Бе прекарала тежка година. Можех да ѝ дам мазна пица и пълното си внимание, преди Нелсън да откара задника ми у дома в „Горен Уест Сайд“, където най-вероятно щях да гледам сърдито компютърния екран още три часа, докато приключа за вечерта.
Сам.
Запазването на семейното име и спасяването на семейния бизнес не оставяха много време за странични занимания. Зачудих се дали да не си взема куче.
Палтото ми се развяваше на ледения вятър, докато вървях към захабената оранжева табела на ресторанта, а художествената ръководителка се включи с идеите си за дизайнерски изделия за майската корица.
Зимата в Манхатън беше депресираща. Не си падах по пуловери и горещ шоколад. Карах ски, защото това правиш, когато си роден в богато семейство. Но вместо на ски пистите предпочитах да прекарам две седмици на Карибите, дори през януари.
Поне така беше в стария ми живот.
Отворих запотената стъклена врата на „Пицарията на Джордж“. Над мен звънна малка камбанка, оповестяваща появата ми. Първо ме порази жегата. След това ароматите на чесън и прясно изпечен хляб и може би вече не мразех факта, че мама беше изпратила задника ми тук.
– Какво ще кажете, господин Русо? – попита младшата редакторка.
Мразех да ме наричат „господин Русо“. Също така мразех факта, че не можех да се развикам на никого заради това. Което беше най-лошата част. Да не мога да си изпусна нервите, които се трупаха повече от година.
Вниманието ми беше привлечено от женствени извивки и къдрици.
Жената стана от най-близката до вратата маса, натъпквайки бакшиша в поръсената си с брашно престилка. Очите ѝ се спряха на моите и усетих нещо... интересно. Като призрака на разпознаване. Сякаш тя бе тази, с която бях дошъл да се видя.
Но бяхме непознати.
– Звучи добре – отвърнах в телефона.
– Мога да ви изготвя макет – предложи услужливо младшата редакторка.
– Бих се радвал – казах облекчен, че тя го бе предложила и този път не се налагаше аз да я карам.
Най-накрая бяха започнали да свикват с идеята, че трябва да видя нещата, преди да мога да кажа дали стават, или не. Надявах се да бяха започнали да свикват и с идеята, че не бях шибания ми баща.
Жената с извивките и къдриците беше сервитьорка, съдейки по униформеното поло, което носеше върху термоблуза с дълги ръкави. Дънките ѝ бяха обикновени. Гуменките ѝ бяха износени поне от две години, но беше направила нещо артистично с маркери върху бялата част от тях. Беше със сантимет-ри по-ниска и доста по-закръглена от повечето жени, с които прекарвах време напоследък.
През последната година бях станал имунизиран срещу дългокраки, кльощави моделки в началото на двайсетте си години. Което, ако трябва да съм честен, беше крайно време, имайки предвид, че бях на четиресет и четири. Имаше нещо интригуващо в жената, която ме гледаше, а сега ми сочеше знака „Без мобилни телефони“ върху корковото табло до вратата.
Интересно лице. По-меко, по-заоблено от острите като диамант скули, които красяха страниците на списанието. Пълни устни, големи кафяви очи, които изглеждаха топли. Като мед. Кестенявата ѝ коса беше дълга до брадичката и оформена в небрежни, отпуснати къдрици, в които ми се приискваше да заровя ръце, докато тя шепне името ми под мен.
Не можех да спра да се взирам в нея.
– Ще е готов рано сутринта – обеща младшата редакторка.
Не можех да си спомня името ѝ – защото бях задник, – но помнех искреното ѝ, нетърпеливо да угоди лице. Беше от онзи тип служители, които, ако ги помоля, биха останали в офиса до полунощ, без да се оплачат.
– Може и утре до обяд – отвърнах, наслаждавайки се на сърдития поглед, който ми отправяше Секси Прическата, докато продължавах да игнорирам табелата.
Секси Прическата театрално прочисти гърло и пресягайки се покрай мен, яростно потупа табелата. Около китката ѝ бяха увити три евтини гривни с цветни мъниста. Когато се наведе към мен, усетих свежия аромат на лимони.
– Излез отвън, приятелче – рече с гърлен, нетърпящ глупости глас.
Приятелче?
Очевидно не се смущаваше от задник в костюм на „Хюго Бос“ и с прическа, която струва повече от цялото ѝ облекло. Наслаждавах се на презрението ѝ. Караше ме да се чувствам много по-удобно от ужасените погледи и отговорите „Веднага, господин Русо“, които получавах по коридорите в офиса.
Покрих микрофона на телефона си – мразех онези безкабелни слушалки и упорито отказвах да ги ползвам.
– Студено е. Ще отнеме само минута – отвърнах ѝ кратко, без да ѝ оставям възможност да възрази.
– Не аз съм виновна за времето, нито пък аз съм измислила правилото за телефоните. НАВЪН. – Каза го така, сякаш бях грубо тригодишно хлапе, и посочи с палец към вратата.
– Няма! – Не звучах като хленчещ хлапак. По-скоро като раздразнен, обезпокоен клиент, който има правото да очаква уважение.
Свалих ръка от микрофона и продължих разговора си.
Бях заядлив кучи син.
– Затвори проклетия телефон или ще ти се прииска да го беше направил – предупреди тя.
Хората започваха да ни гледат. Никой от нас двамата не изглеж-даше да го е грижа.
– Нямаш ли маси за обслужване? – попитах. – Или специалността ти е да крещиш на клиентите?
Очите ѝ бяха златисти под флуоресцентната светлина и се кълна, че почти се усмихна.
– О, сам си го изпроси, приятелче. – Отново се приведе, твърде близо като за нюйоркчанин, който цени личното си пространство. Главата ѝ ми стигаше до рамото. – Господине, за резултатите от изследванията за полово предавани болести ли сте тук, или за хемороиди? – извика тя към микрофона на телефона ми.
Тъпак.
– Ще ти се обадя по-късно – казах в телефона и прекъснах разговора.
Секси Прическата ми се ухили с фалшив чар.
– Добре дошли в „Пицарията на Джордж“. Ще вечеряте сам, предполагам?
– Това беше служебен разговор – рекох ледено.
– Не е ли прекрасно, че можеш да се задържиш на работа и да бъдеш толкова груб?
Беше минало твърде много време, откакто бях смачквал неуважителен служител. Сърбеше ме да го направя сега. Не само изглеждаше така, сякаш може да го понесе, но и сякаш може да ѝ хареса.
– Доминик.
Хвърлих поглед над рамото на Секси Прическата и зърнах майка ми да ми маха от зеленото сепаре в ъгъла. Изглеждаше развеселена.
Секси Прическата местеше поглед между мен и майка ми.
– О, твърде е добра за теб – обяви тя, като тикна меню в гърдите ми и се отдалечи.
– Мамо – поздравих, навеждайки се да я целуна по безуп-речната буза, преди да се плъзна в сепарето срещу нея.
– Това беше впечатляваща поява – каза тя, отпускайки брадичка върху дланта си.
Беше самата самоувереност в пуловер с паднало рамо с цвят на слонова кост и червена кожена пола. Косата ѝ беше естествено сребриса, подстригана модерно късо. Прическата и големият смарагд на десния ѝ среден пръст бяха подарък, който сама си направи в деня, след като изрита баща ми от къщата им в „Горен Ийст Сайд“, закъснявайки с няколко десетилетия.
Майка ми беше красива жена. Винаги е била. Започнала кариерата си на петнайсет години като дългокрака моделка с очи на кошута, преди да реши, че предпочита бизнес страната на модата. Сега, на шейсет и девет, отдавна бе изоставила невинното излъчване, за да използва острия си ум и език. Чувстваше се удобно едновременно да я обичат и да се страхуват от нея в модната индустрия.
– Беше невероятно груба – настоях, докато гледах как Секси Прическата си бърбори до една маса в другия край на тесния ресторант.
– Ти беше невероятно груб – контрира майка ми.
– Такъв съм си – отвърнах, като отворих менюто и го разгледах. Опитах се да игнорирам избухливостта, която се надигаше в мен като пробуждащ се дракон. Бях прекарал тринайсет месеца обуздан, държейки се добре, и започвах да се пропуквам.
– Не започвай отново с приказките „Аз съм задник“. – Тя въздъхна и отново си сложи очилата за четене.
– Рано или късно ще трябва да се откажеш от надеждата, че дълбоко в себе си съм човешко същество със златно сърце.
– Никога – настоя тя с дръзка усмивка.
Предадох се.
– Защо сме тук?
– Защото исках да прекарам време с единствения си син, светлината на живота ми, далеч от офиса.
Служебните ни отношения бяха стари колкото новата ѝ прическа.
Не беше съвпадение.
– Съжалявам – казах и наистина го мислех. – Бях зает.
– Миличък. – Изрече го огорчено, и то с основание.
Никой не беше по-зает от Далесандра Русо, бивш модел и настоящ главен редактор на модното списание „Лейбъл“, което не само оцеля в дигиталната ера, но и главоломно атакува промяната. Всеки месец майка ми надзираваше стотици страници с мода, реклами, интервюта и съвети, без да споменаваме онлайн съдържанието, и го доставяше на читателите по целия свят.
Ако я снимаха с чифт обувки или слънчеви очила, те се разпродаваха за часове. Ако седнеше по средата на първия ред на модно ревю, колекцията на дизайнера се харесваше от всички присъстващи купувачи. Тя правеше дизайнерите, моделите, писателите и фотографите значими и успешни. Изграждаше кариери. Или ги съсипваше, когато се налагаше.
И не беше искала, нито заслужила хаоса на изминалата година. За това аз също трябваше да поема вината си.
– Съжалявам – рекох отново, пресягайки се през масата, за да стисна ръката ѝ. Смарагдът ми намигна под флуоресцентните светлини.
– Мога ли да ви донеса нещо за пиене? – Грубата Секси Прическа се беше върнала.
– Не знам. Можеш ли? – изстрелях в отговор.
– Свършихме детската кръв, Сатана. Какво ще кажеш за нещо, което да подхожда на личността ти? – Изрече думите мило. Дори сладко.
– Ще взема...
– Неподсладен студен чай – допълни вместо мен.
Горчиво. Скучно. Безвкусно.
– Това да не е едно от онези места, където плащаш на хората, за да се държат с теб като задници? – попитах майка си.
– О, скъпи. Правя го безплатно. – Секси Прическата изпърха с мигли към мен.
Отворих уста, за да я съсипя.
– Той ще пие вода. Чешмяна става – намеси се майка ми.
– Добре. А за вечеря? – Секси Прическата отправи искрена усмивка съм майка ми.
– Надлъж и шир чух хвалебствия за коричката на пицата ви – рече скромно мама.
Секси Прическата се приведе като приятелка, която споделя тайна.
– Всяка дума е истина – каза тя. – Перфектна е.
Отново усетих аромата на лимони.
– В такъв случай, ще си поръчам една със зелен лук и черни маслини.
– Вие сте жена с отличен вкус – обяви устатата сервиторка. – Ами ти, Чаровни принце? – попита тя.
– „Пеперони“. – Затворих менюто и ѝ го подадох, без да я поглеждам.
– Много креативно – отбеляза остроумно.
Може би не беше честно от моя страна. Очевидно не знаеше, че човърка в болно място. Че все още не бях уверен в способността си да бъда креативен, да бъда добър в работата, за която майка ми имаше нужда от мен. Но го каза. А аз реагирах.
– Не трябва ли досега някой на твоите години да има истинска работа, Злодеида? Защото очевидно не си добра в тази.
Цялото заведение притихна. Останалите посетители замръзнаха, приковали очи в нашата маса. Секси Прическата срещна погледа ми за един дълъг миг. Боже, хубаво беше да изпусна парата, която бях насъбирал толкова дълго.
– След като попита толкова любезно, ще се постарая да отделя на поръчката ти специално внимание – обеща тя. Намигването ѝ беше толкова безочливо, че едва не станах от сепарето, за да я последвам в кухнята.
– Да не си посмял – каза мама, сграбчвайки ръката ми, преди да скоча.
– Не може да ѝ се размине след това изпълнение. Ние сме клиенти – отвърнах.
– Ще седиш тук. Дръж се възпитано. И изяж каквото сметне за редно да ти донесе – нареди мама.
– Хубаво. Но ако ме отрови, ще осъдя и нея, и цялото ѝ семейство. Правнуците ѝ ще усетят гнева ми.
Майка ми въздъхна театрално.
– Кой те нарани, миличък?
Това беше шега. Но и двамата знаехме, че отговорът не беше забавен.
Глава 2
АЛИ
Да декорирам пицата на Чаровника, беше най-забавното нещо, което бях правила от... Ъх. Няма значение.
Нека просто да кажем, че напоследък животът ми беше пълен цирк. А да се заяждам със сърдит тип – какво изоб-що им ставаше напоследък на задниците? – който сякаш току-що е слязъл от страниците на някакво мъжко списание, определено беше върхът. Което говореше много за настоящата ми ситуация.
Нямах време да се тревожа за последиците от голямата натовареност. Това беше една от онези житейски кризи, през които минаваш с усилие.
Когато всичко приключеше, щях да си запазя почивка на някой плаж, където единственото, за което трябва да се тревожа, би било дали сламката ми е достатъчно дълга, за да стигне дъното на ледения ми коктейл.
– Дванайсета маса си иска сметката, Оли. – Джордж, шефът ми и най-сърдитият италиански дядо, когото някога съм срещала, го оповести така, сякаш бях прекарала последните четири часа игнорирайки вечерящите, вместо да ги обслужвам. Не си беше направил труда да запомни името ми, когато започ-нах работа преди три седмици. А аз не си направих труда да го науча. Сменяше сервиторите така, както младите родители сменят бебешките пелени.
Поне чековете бяха изписвани правилно от Госпожа Джордж. Само това имаше значение.
– Отивам – казах му.
Маргарита с манго, реших, нарамвайки чиниите и минавайки през летящите врати на кухнята.
Докато държах в ръка тази маргарита с манго, можеше да се окажа на шейсет, вместо на трийсет и девет – благодаря ти, че го изтъкна, Чаровнико, – но щях да оправя онова, което имаше нужда от оправяне. Нямах друг избор.
Залата за хранене, макар и отчаяно нуждаеща се от пълна трансформация и вероятно промишлено количество търкане, беше топла и уютна.
Дали можех да предложа няколко допълнителни часа чистене в замяна на повече пари?
– Заповядайте – казах, плъзвайки пиците пред тях.
Жената с убийствената кожена пола и жестоката прическа, изглежда, одобри усмихнатото човече, което бях оформила върху нейната пица. Засмя се по онзи начин, по който го правят хората, родени в богати семейства. Не твърде шумно и без никакво пръхтене.
От друга страна, Чаровника се мръщеше на пицата си. Имаше подобаващо за целта лице. Силната му челюст беше още по-изразена, когато стискаше зъби така. Ледените му очи, които не можеха да решат дали са сини, или сиви, се присвиха.
Ъх. В ъгълчетата на очите му имаше от онези сладки бръчици.
Да не би „сърдит и груб“ внезапно да се беше оказало новото секси? Вагината ми, изглежда, мислеше точно така.
Беше минало много време, откакто ѝ бях отделяла внимание. Но очевидно сега си падаше по добре облечени кретени. Страхотно. Слава богу, че щях да се трудя до смърт в обозримото бъдеще и нямаше да имам време да изследвам новите ѝ неподходящи предпочитания.
– Мога ли да ви донеса още нещо? – попитах като образец на услужливостта.
– Дотук беше – отвърна Чаровника, като метна салфетката си на масата и се измъкна от сепарето. – Двамата с теб ще си покрещим малко за това как трябва да се отнасяш уважително към клиентите си.
Изправи се и сключи дългите си пръсти около китката ми.
Знаех си, че и той го почувства. Неочакваната искра. Като да изпиеш на екс шот уиски или да мушнеш пръст във фасунгата на лампата. Може би и двете едновременно. За един миг на чиста лудост се зачудих дали възнамеряваше да ме преметне върху коленете си и дали бих му позволила.
– Доминик, за бога. Дръж се прилично – въздъхна подразнено жената.
В отговор той завъртя пицата си към нея, така че да може да прочете.
Майната ти беше изписано с мазно пеперони.
– Проблем ли има, сър? – попитах със захаросана любезност.
– Олеле – рече жената, притискайки пръсти върху устата си в опит да сподави смеха си. Този път истински.
– Не е смешно – сопна се той.
– На мен ми е – отбелязах.
– Ти си сервитьорка. Работата ти е да се държиш като такава и да сервираш – рече той.
Голям. Задник.
– Ти си човек. Работата ти е да се държиш като такъв – контрирах го. Всеки друг ден вероятно просто бих оставила да му се размине. Знаех, че не трябваше да застрашавам чековете със заплатата. Но бях дошла след обедната смяна и бях заварила отзад деветнайсетгодишната сервитьорка да подсмърча в хартиена салфетка, защото някакъв задник в костюм си беше изкарал върху нея лошия ден.
Пустият му кретен Джордж ме хвана да се опитвам да я успокоя и се развика: „Не се плаче в пицата“.
– Искам да говоря с мениджъра – оповести костюмираният Задник Две.
– Доминик, налага ли се? – въздъхна дамата му.
– О, налага му се – отвърнах.
Бях го преценила. Този тип беше един от онези хора. Вярваше, че всички под него съществуват само за да му служат. Обзалагам се, че имаше лична асистентка и нямаше представа, че тя е човек. Сигурно ѝ звънеше в три през нощта и я караше да тича до магазина за лубрикант.
– Много се радвам, че си съгласна – каза сухо. Все още държеше китката ми. Електричеството все още течеше във вените ми. Очите му се присвиха, сякаш и той го усещаше.
Дванайсета маса, с двойка в началото на двайсетте, изглежда, обмисляха дали да не си тръгнат, без да платят. Шареха с очи и се държаха неловко.
– Нека да занеса сметката на онази маса и след това можем да продължим спора си – предложих, измъквайки ръката си.
– Сядай! – настоя приятелката на Чаровника, дръпвайки го обратно в сепарето. – Правиш сцена.
Оставих ги, занесох сметката на дванайсета маса и осъществих сериозен зрителен контакт с тях, докато щателно им благодарих, че са дошли. Бакшишът нямаше да е добър. Имах инстинкт за тези неща, след като сервиторството и барманството се бяха превърнали в основния ми източник на доходи. Но поне нямаше да си тъгнат, без да платят.
– Може да ми платите още сега, ако сте готови – предложих.
Мъжът с нежелание извади портфейл с верига и го отвори.
– Задръж рестото – изписука той.
Два долара. Вероятно само толкова можеха да си позволят и напълно ги разбирах. Но трябваше да си намеря истинска работа... преди шест месеца.
– Благодаря ви – казах ведро и тикнах парите в престилката си.
Чаровника седеше със скръстени ръце, взирайки се в недокоснатата си пица, докато дамата му изтънчено режеше своята на хапки.
– Джордж, на осма маса искат да говорят с теб.
– Сега пък какво си направила? – озъби се той, пускайки вилицата в двойната порция паста „Примавера“, която си беше приготвил. Държеше се така, сякаш създавах само неприятнос-ти, и се замислих дали да не му направя негова лична пица. Зачудих се дали трийсетсантиметровият блат беше достатъчно голям, за да изпиша „загубеняк“ с наденица.
– Мъжът е кретен – отвърнах, напълно осъзнавайки, че на Джордж не му пукаше. Щеше да застане на страната на задника. Задниците се харесваха.
Надигна се от разнебитения стол, който всеки момент щеше да изгуби битката срещу сто и четиресетте му килограма. При ръст от метър и седемдесет беше като сърдита плажна топка.
– Да вървим. Бъди любезна, мамка му – каза той, бършейки ръце в изцапаната си със сос престилка. Джордж закрачи тежко през летящите врати, а аз го последвах.
– Благодаря ви, че дойдохте в „Пицарията на Джордж“. Аз съм Джордж – започна, мазен като зехтин. Държеше се кретенски със служителите си, със снабдителите си, по дяволите, дори с жена си. Но към клиент с дебел портфейл? Джордж се държеше почти приятелски. – Разбрах, че има проблем.
Без да продума, Чаровника завъртя чинията с пицата си.
Джордж присви очи.
– Това някаква шега ли трябва да е, Оли?
Страхотно. Можех да видя вената на врата му.
Това не беше добър знак. Бях го виждала два пъти досега. Веднъж, когато уволни шофьора на доставките, задето спрял, за да помогне с регулирането на трафика след катастрофа, и втори път, когато една сервиторка се подхлъзна на разлята мазнина и си изкълчи китката. Уволни я на момента и ѝ каза, че ако се опита да получи обезщетение, той ще подпали дома на майка ѝ.
Сервитьорката му беше племенница. Майка ѝ беше сестра на Джордж.
Свих рамене.
– Може би пеперонитата сами са се аранжирали така.
– Такова обслужване е недопустимо – настоя Чаровника.
– Разбира се. Разбира се – съгласи се Джордж извинително. – И ви обещавам, че ситуацията ще бъде поправена.
– Тя трябва да бъде уволнена – настоя Чаровника, измервайки ме със студен поглед. – Тя вреди на бизнеса ви. Повече няма да се върна тук.
И ето.
Знаех, че оставам без работа.
– Това е добре – отвърнах. – Така ще се придържаш към измъчването на сервиторки в горната част на града.
– Ей! Не такъв тон в ресторанта ми! – изрева Джордж. Третата му брадичка завибрира от ярост. Ако не се махнех веднага, можеше да му докарам сърдечен удар, а наистина не исках да ми тежи на съвестта. Освен това никак не исках да му правя изкуствено дишане уста в уста. Мъдро задържах езика зад зъбите си.
– Наистина мисля, че преувеличавате – каза жената.
– Не. Напротив – отвърнаха едновременно Джордж и Чаровника.
Можеха да си направят еднакви тениски с надпис „Отбор Задник“.
– Оли, събери си нещата. Уволнена си.
Кучият син дори нямаше да ме остави да си приключа масите. Очакваха ме поне още трийсет кинта от бакшиши. Може би трябваше да подпаля къщата на неговата майка. Но жената правеше страхотните каноли и ми разказваше какво се случваше в сериала „Централна болница“, когато дойдеше. Вместо това щях да подпаля къщата на Джордж.
– Не мисля, че е нужно – обади се жената.
– Да, нужно е – сопна се Чаровника.
– Тя е уволнена, а аз ще ви донеса нова пица. От заведението – настоя Джордж. – Съгласен сте, нали?
Чаровника, все още гледайки ме, но вече с лека, победоносна усмивка, кимна рязко.
– Хубаво.
Вече си знаех, че Джордж щеше да си удържи стойността на двете пици от последната ми заплата. Кретен.
Без да продумам, се отправих обратно към кухнята. Грабнах си палтото от закачалката, събрах парите от престилката си, задържах си надницата и бакшишите, а остатъка хвърлих върху примаверата на Джордж. НӚ ти.
– Уволнена ли си? – Готвачът се провикна иззад плота от неръждаема стомана, където разточваше тесто.
– Да – отвърнах, обличайки палтото си.
Той кимна.
– Браво на теб.
Отправих му крива усмивка.
– Да. Стискам палци ти да си следващият. На Джордж много ще му хареса сам да прави и да сервира пиците.
Той ми козирува с два покрити с брашно пръста, докато си премятах раницата, и се върнах в залата. Можех да изляза през задния вход, но вече бях уволнена, така че не пречеше да направя сцена.
– Вие двамата има какво да научите за отношението към хората – казах, сочейки към тях.
Физически нямаше как да бъдат по-различни. Джордж с подобното му на буре тяло, мазна коса и твърде тясно поло. Чаровника с ушития му по поръчка костюм и изискани ботуши. Сигурно си правеше маникюр и маска на лицето, а след това обвиняваше персонала в спа центъра, че го гледат в очите.
– За вас може и да е изненада, но всички сме хора. Не съществуваме само за да ви служим. Имаме животи, семейства и цели. А вашите животи може да започнат да изглеждат дяволски по-добре, ако го запомните.
– Разкарай се оттук, Оли – изсъска Джордж. Направи отпъждащ жест с дебелите си ръце.
Чаровника ми се подсмихваше самодоволно.
– Може би сгреших. Може би няма надежда за теб – казах му. Познавах неговия вид. Е, не лично. Но от разстояние. – Богат, нещастен, празен. Нищо и никой не оправдава очакванията ти. Включително и ти самият.
Изваяната му челюст се стегна и знаех, че бях уцелила в десетката. Добре.
– Разкарай се! – изкряска Джордж. – И не се връщай!
– Дори не си и помисляй да ме прецакаш със заплатата, приятелче – рекох. – Знам къде живее майка ти.
Той придоби притеснителен нюанс на лилавото, а аз реших, че е време да изляза. Тръгнах към вратата, като се чувствах много добре от речта си.
– Ето. Заслужи си го. – Момичето от втора маса тикна в ръката ми чисто нова двайсетачка. – И ние сме работили в бранша.
Искаше ми се да нямах нужда от тях. Искаше ми се да изляза оттук с непокътнато достойнство и високо вдигната глава. Но имах нужда от всяка стотинка.
– Благодаря ви – отвърнах тихо.
Младата двойка от дванайсета маса ми задържаха вратата.
– Ето. Щяхме да ходим на кино, но ти си ги заслужи – каза мъжът, подавайки ми няколко смачкани долара.
– Вземи ги – настоя гаджето му. Ухили ми се. А аз осъзнах, че като ми даваха последните си седем кинта, щяха да се почувстват по-добре, отколкото бих се почувствала аз, ако им откажа.
Не можех да си позволя да имам каквато и да е гордост.
– Благодаря ви.
– Предай нататък – каза мъжът.
Преглътнах гнева, страха и залъка „Стромболи“, който успях да хапна преди час.
Щях да го направя. Някой ден.
Глава 3
АЛИ
Отстъпих седалката си на автобусната спирка на рошав тип с пухено червено скиорско яке с все още закачен за него етикет и куче в розов пуловер с поло яка.
Имах още три часа до следващата си смяна. Нощна смяна в посредствен бар в „Мидтаун“. Посещаваха го предимно туристи, които си поръчваха „Космо“ за петнайсет долара, но бакшишите бяха добри. Нямаше достатъчно време, за да изтичам до вкъщи в Джърси и да дремна, както ми се искаше. Но можех да отида в библиотеката при компютрите и да потърся свободни места за сервитьорка или да прегледам сайта за работа на хонорар и да проверя дали не са ми възложили някой проект.
Много те моля, Боже.
Когато за пръв път пристигнах тук, мислех, че намирането на работа като графичен дизайнер ще бъде лесно. Ръководех свой собствен малък бизнес в Боулдър и се справях добре. Но се оказа, че фирмите в Ню Йорк не обичат да рискуват със самоуки дизайнери, които имат нужда от гъвкаво работно време заради „спешни случаи в семейството“.
Обаче в ресторантите и баровете не им дремеше какви часове вземаш, стига да се появяваш според графика. Поемах проекти на хонорар, когато можех, и ходех на пет редовни почасови работи.
Бройте ги четири. Благодаря ти, Чаровнико. И на теб, Джордж.
Отдадох се на малка фантазия.
Как аз, видната предприемачка, се втурвам в ъгловия кабинет на Чаровника, защото, разбира се, че ще има такъв, и го уволнявам на момента, защото тъкмо съм купила компанията, след като ме е вбесил. Ако бях безумно богата, бих направила нещо такова. Разбира се, щях да правя и дарения. Да спасявам кучета. Да унищожа рака. Да се грижа за възрастните. Да купувам хубави дрехи за интервюта за работа на жени, които се нуждаят от по-добра работа. Да създам спа, където жените да получават масажи, наред с гинекологични прегледи, мамограми и дентално лечение. С бар.
И за забавление щях да купувам корпорации и да уволнявам задници.
Щях да нося рокля в сатанинско червено и обувки с висок ток и щях да накарам охраната да го измъкне от стола му. Пос-ле щях да дам на всички допълнителна седмица платен отпуск просто защото са си имали работа с него.
Приключвайки с фантазията, насочих енергията си, за да избера най-добрия маршрут с автобус до библиотеката. Трябваше да заместя жалкия си доход от пицарията по най-бързия начин.
Вятърът пронизваше голата ми кожа като хиляди малки ножове.
Беше дяволски студено. Праведният ми гняв ме сгряваше колкото можеше. Но януари в Манхатън беше арктически. И депресиращ. Последният сняг беше хубав за около пет минути. Но ревът на трафика и сивата киша не отстъпиха пред белотата. Плюс това направи придвижването ми из града още по- кошмарно.
Наместих презрамките на раницата си, вдигайки я по-нагоре. Древният ми лаптоп тежеше колкото спящо дете.
– Извинете?
Обмислих да се престоря, че не съм я чула. Нюйоркчаните не завързваха разговори по автобусните спирки. Игнорирахме се един друг и се преструвахме, че живеем в звукоизолирани, недопускащи зрителен контакт персонални балони.
Но разпознах червената кожа под много хубавото вълнено палто с цвят на слонова кост.
– Оли? – попита колебливо дамата на Чаровника. Беше висока, и то не само защото бе обута в чифт велурени ботуши, за които бих си продала бъбрека.
Дългокрака. Високи скули. Убийствена прическа. Смарагд с размерите на пощенска марка на средния ѝ пръст.
– Али – отвърнах предпазливо.
– Аз съм Далесандра – представи се тя, като бръкна в невъзможно шикозна клъч чантичка. – Заповядай.
Беше визитна картичка. Далесандра Русо, главен редактор на списание „Лейбъл“.
Леле. Дори и аз бях чела „Лейбъл“.
– За какво е това? – попитах, все още взирайки се в ленената визитка.
– Току-що остана без работа. Мога да ти предложа друга.
– Имате нужда от сервитьорка? – запитах, като все още не разбирах.
– Не. Но може да имам полза от някой с твоя... характер. Ела на този адрес в понеделник сутринта. В девет. Попитай за мен. На пълно работно време. С осигуровки.
Глупавото ми, оптимистично сърце започна да припява арии. Баща ми винаги ме беше предупреждавал, че приличам повече на Полиана и не достатъчно на господин Дарси.
– Просто идвам и ми давате работа? – продължих, опитвайки се да смачкам надеждата, която разцъфна в мен.
– Да.
Е, това беше съмнително.
– Ей, госпожо. Имате ли работа и за мен? – попита с надежда широкоплещест тип със скъсани карго панталони и яркооранжева ски шапка. Имаше впечатляваща брада и зачервени от вятъра бузи. Усмивката му беше странно приятна.
Тя го огледа от горе до долу.
– Можеш ли да печаташ?
Той трепна и поклати глава.
– Ами да сортираш пакети? Да доставяш разни неща?
– Ето това мога да правя! В гимназията две години работих в пощенска станция.
За него гимназията като че ли е била преди трийсетина години. Разпознах още една Полиана.
Далесандра извади още една визитка и – използвайки химикалка, която приличаше на изработена от истинско злато – написа нещо на гърба.
– Отиди там в понеделник и им дай тази визитка. На пълно работно време. С осигуровки – каза отново.
Мъжът я стисна като печеливш лотариен билет.
– Съпругата ми няма да повярва! Без работа съм от шест месеца! – Отпразнува го, като прегърна всеки човек на автобусната спирка, включително милата ни благодетелка и мен. Миришеше на торта за рожден ден и изпълнени желания.
– Ще се видим в понеделник, Али – каза тя, преди да тръгне надолу по пресечката и да се настани на задната седалка на джип със затъмнени стъкла.
– Това не е ли най-страхотният ден? – попита мъжката версия на Полиана, сръчквайки ме с лакът в ребрата.
– Най-страхотният – повторих.
Не знаех дали току-що бях спечелила от лотарията, или беше нагласено. В крайна сметка жената беше на среща с Чаровния Смотаняк.
Но буквално не можех да си позволя да пропусна възможността.