ГЛАВА 1
Така изгубен съм, че никъде ме няма,
и само твоето „някъде“ е изходът от тази яма.
„АВЕТ БРАДЪРС“, „САЛИНА“
Аз и Кел товарим последните два кашона в камиона, който сме наели, за да пренесем багажа си. Затварям плъзгащата се врата и дръпвам резето, за да заключа осемнайсет години спомени – всички, свързани с баща ми.
Изминаха шест месеца, откакто той си отиде от този свят. Достатъчно дълго време, за да спре деветгодишният ми брат Кел да плаче всеки път, когато го споменаваме, но едновременно с това достатъчно скоро, за да сме принудени вече да се изправим пред финансовите последици, свързани с това, че семейството ни остана само с един родител. Семейство, което не може да си позволи да остане в Тексас – единственото място, което някога е било дом за мен.
– Лейк, престани с това унило настроение – казва майка ми, докато ми подава ключовете за къщата. – Мисля, че Мичиган ще ти хареса.
Никога не се обръща към мен с пълното име, което ми е дала. Тя и баща ми са спорили за името ми в продължение на девет месеца. Тя е харесвала името Лейла от песента на Ерик Клептън. Татко е предпочитал името Кенеди, като Кенеди.
– Няма значение кой от семейство Кенеди – казваше той. – Харесвам ги всички!
Била съм на почти три дни, когато от болницата са ги принудили най-накрая да вземат решение. В крайна сметка родителите ми са се разбрали да вземат първите три букви от двете имена и така взели компромисно решение да ме кръстят Лейкън, но никой от тях не ме е наричал така нито веднъж.
Започвам да имитирам тона на майка ми:
– Мамо, престани с това приповдигнато настроение! Мичиган няма да ми хареса.
Майка ми винаги е притежавала способността да ми изнесе цяла лекция само с един поглед. Затова разбирам погледа ѝ.
Качвам се по стъпалата на преддверието и влизам в къщата, за да я обиколя преди последното завъртане на ключа. Всички стаи са зловещо празни. Сякаш не се разхождам из стаите в къщата, в която съм живяла от деня на своето раждане. Последните шест месеца бяха изпълнени с вихрушка от емоции – всичките неприятни. Осъзнавам, че преместването ни беше неизбежно. Просто очаквах да се случи след края на последната ми година в училище.
Стоя права в помещението, което вече не е нашата кухня, когато погледът ми попада върху лилава пластмасова фиба под шкафа, на мястото, където преди стоеше хладилникът. Вземам я, изтривам прахта от нея и я прехвърлям между пръстите си.
– Ще порасне – каза татко.
Бях на пет години и майка ми беше оставила ножицата си на плота в банята. Явно съм постъпила така, както правят повечето деца на тази възраст – подстригах си косата.
– Мама ще ми бъде ужасно ядосана – казах през сълзи.
Тогава си мислех, че ако си отрежа косата, тя веднага ще порасне отново и никой няма да забележи. Отрязах доста голям кичур коса от бретона си и седях пред огледалото в продължение на около един час, чакайки косата да порасне отново. Бях взела кичурите права кестенява коса от пода и ги държах в ръката си, докато обмислях как бих могла да ги закрепя отново към главата си, когато заплаках.
Когато татко влезе в банята и видя какво съм направила, просто се засмя, обгърна ме с ръце и ме сложи на плота.
– Мама няма да забележи, Лейк – обеща ми той и извади нещо от шкафа в банята. – По някаква случайност имам нещо вълшебно тук.
Той отвори дланта си и ми показа лилавата фиба.
– Докато тя е в косата ти, мама няма да забележи нищо.
Той среса останалите кичури на една страна и закрепи фибата. След това ме завъртя с лице към огледалото.
– Ето, виждаш ли? Като нова е!
Погледнах отраженията ни в огледалото и се почувствах като най-голямата късметлийка на света. Не познавах ничий друг баща, който да има вълшебни фиби.
Носех тази фиба в косата си в продължение на два месеца и майка ми не спомена нищо за това нито веднъж. Сега, като се върна назад в спомените си, ми става ясно, че вероятно баща ми ѝ е казал какво съм направила. Но когато бях на пет години, повярвах в неговото вълшебство.
Приличам повече на майка си, отколкото на него. И аз, и майка ми сме със среден ръст. След раждането на две деца тя трудно би могла да влезе в моите дънки, но като цяло можем да си разменяме всички останали дрехи. И двете сме с кестенява коса, която е права или чуплива, в зависимост от времето навън. Нейните очи са по-ярко изумрудени от моите, но е възможно просто да изпъкват повече заради по-бледата ѝ кожа.
В същото време до голяма степен аз съм момичето на татко. И двамата имахме еднакво тънко чувство за хумор, едни и същи характери, същата любов към музиката и идентичен смях. Кел е нещо друго. По външен вид прилича на баща ни със своята тъмноруса коса и меките черти на лицето. Сравнително нисък е за деветгодишен, но характерът му компенсира ниския ръст.
Пристъпвам към мивката, пускам водата и търкам с палец тринайсетгодишната прах, натрупана върху фибата. Кел влиза в кухнята, вървейки назад, точно когато избърсвам ръцете си в дънките. Странно дете е, но го обичам безкрайно много. Обича да играе една игра, която нарича „ден наопаки“, като във всеки такъв ден прекарва повечето време, като ходи постоянно назад, говори отзад напред и дори иска да започне вечерята от десерта. Предполагам, че при тази голяма разлика във възрастта между нас и липсата на други братя и сестри той просто има нужда да си намери начин да се развлича.
– Побързаш да каза мама, Лейкън! – казва той изречението отзад напред.
Пъхам фибата в джоба на дънките си, отправям се отново към вратата, за да изляза навън, и заключвам дома си за последен път.
* * *
През следващите няколко дни с майка ми се редуваме да караме моя джип и камиона под наем, като спираме само два пъти по пътя, за да пренощуваме в хотел. Кел е ту с майка ми, ту с мен, като през последния ден е с мен в камиона под наем. Приключваме последното деветчасово разстояние през нощта само с една спирка за кратка почивка. С приближаването към нашия нов град Ипсиланти, попивам с поглед околностите и факта, че още е септември, а се налага да включа парното. Определено ще имам нужда от нов гардероб.
С последния десен завой към нашата улица, джипиесът ме информира, че съм „достигнала дестинацията си“.
– Моята дестинация – засмивам се на себе си на глас.
Джипиесът ми си няма ни най-малка представа.
Улицата е задънена и не много дълга, като от всяка страна са наредени по около осем едноетажни тухлени къщи. На една от алеите има баскетболен кош, което ми дава надеждa, че Кел ще има с кого да играе. Ако трябва да бъда честна, кварталът изглежда приличен. Зелените площи са поддържани, тротоарите са чисти, но бетонът е твърде много. Определено ми идва в повече. Моят дом вече ми липсва.
Новият ни хазаин ни изпрати снимки на къщата, затова веднага разбирам коя е нашата. Малка е. Наистина малка. В Тексас имахме къща тип „ранчо“, разположена на няколко декара. Миниатюрният двор около тази къща се състои почти изцяло от бетон и градински джуджета. Входната врата е отворена и виждам как един възрастен мъж, вероятно новият ни хазаин, излиза и ни маха с ръка.
Спирам на около петдесет метра след къщата, за да мога да паркирам на алеята на заден ход, така че задната част на камиона да бъде срещу входната врата. Преди да мина на задна скорост, се протягам и разтърсвам Кел, за да се събуди. Спи дълбоко още от момента, в който преминавахме през Индиана.
– Кел, събуди се – прошепвам му. – Достигнахме нашата дестинация...
Той протяга крака и се прозява, след което опира чело на прозореца, за да хвърли един поглед на новата ни къща.
– Хей, има дете на двора! – казва Кел. – Мислиш ли, че и той живее в нашата къща?
– Надявам се, че не – отговарям. – Но сигурно ни е съсед. Скачай навън и се запознай с него, докато паркирам назад.
Паркирам камиона успешно и изключвам двигателя. Майка ми спира до мен с моя джип и я наблюдавам как излиза и поздравява хазаина. Свличам се няколко сантиметра по-надолу в седалката и подпирам крак на таблото, докато гледам как Кел и новият му приятел се бият с въображаеми мечове на улицата. Завиждам му. Завиждам му, че може толкова леко да приеме преместването, докато аз не мога да изляза от образа на ядосаното и сърдито дете.
В началото, когато мама реши да се преместим, той се разстрои. Най-вече защото се случи по средата на сезона на Малката лига. Имаше добри приятели, които щяха да му липсват, но в повечето случаи, когато си на девет години, най-добрият ти приятел е въображаем и се намира от другата страна на океана. Мама го привлече сравнително лесно на своя страна, като му обеща, че може да се запише на хокей – нещо, което искаше да направи в Тексас. В горещия Юг обаче е трудно човек да се запише на такъв спорт. След като се съгласи с това, той започна да очаква преместването в Мичиган с голяма радост и дори с нетърпение.
Разбирам защо се наложи да се преместим. Татко ни осигуряваше добър стандарт на живот като управител на магазин за бои. Мама работеше като медицинска сестра на повикване при необходимост, но през повечето време се грижеше за къщата и за нас. Около месец след смъртта на татко тя успя да си намери работа на пълен работен ден. Не ми беше трудно да забележа влиянието на стреса от смъртта на баща ми върху нея, в комбинация с факта, че вече тя трябваше да играе ролята на глава на семейството.
Една вечер, по време на вечеря, тя ни обясни, че доходите ѝ не са достатъчни, за да покриват всички сметки и вноските по ипотеката. Каза, че е намерила работа с по-висока заплата, но че ще трябва да се преместим. Нейната стара приятелка от гимназията Бренда ѝ предложила работа. С нея са израснали заедно в родния град на майка ми Ипсиланти, съвсем близо до Детройт. Работата предлагала по-високо заплащане от всяка друга работа, която е успяла да намери в Тексас, затова ни каза, че няма друг избор, освен да приеме. Не я виня за местенето. Баба ми и дядо ми са починали и тя си няма никого, който да ѝ помогне. Разбирам защо се наложи да го направи, но това, че осъзнавам ситуацията, невинаги прави нещата по-лесни.
– Лейкън, ти си мъртва! – крещи Кел през отворения прозорец, докато притиска въображаемия си меч към шията ми.
Изчаква да се свлека на земята, но вместо това просто извъртам очи.
– Намушках те. От теб се очаква да умреш! – казва той.
– Повярвай ми, вече съм мъртва – измънквам, докато отварям вратата и излизам.
Кел привежда рамене напред и се взира в бетона под себе си, като отпуска въображаемия си меч. Новият приятел на Кел стои зад него и изглежда също толкова съкрушен, което мигновено ме кара да съжалявам, че съм прехвърлила лошото си настроение върху него.
– Вече съм мъртва – казвам с най-чудовищния глас, който мога да изкарам, – защото съм зомби!
Децата започват да крещят веднага щом протягам ръце пред себе си, накланям глава на една страна и започвам да издавам бълбукащ звук.
– Мозъци! – извиквам, докато ги преследвам със схваната походка около камиона. – Мозъци!
Бавно завивам към предната част на камиона с протегнати пред мен ръце, когато забелязвам как някой хваща брат ми и новия му приятел за яките.
– Ето, вземи ги! – извиква непознатият, докато държи двете пищящи момчета.
Изглежда по-голям от мен с няколко години и е доста по-висок. Повечето момичета биха го описали като „готин“, но аз не съм като повечето момичета. Момчетата размахват ръце и крака, а мускулите под тениската му се движат, докато се опитва да не ги изпусне.
За разлика от Кел и мен, тези двамата си приличат толкова много, че няма как да не са братя. Като се изключи очевидната разлика във възрастта, те са на практика еднакви. И двамата са с еднаква гладка мургава кожа, лъскава черна коса и дори с едни и същи къси прически. Той се засмива, когато Кел се освобождава от хватката му и започва да го насича със своя „меч“. Поглежда към мен и изрича беззвучно „Помощ!“ и точно в този момент осъзнавам, че все още съм замръзнала в поза „зомби“.
Първото ми инстинктивно желание е да изпълзя обратно в камиона, да се скрия, като се сниша на пода и да остана там през остатъка от живота си.
Вместо това изкрещявам още веднъж „Мозъци!“ и се навеждам напред, като се преструвам, че захапвам горната част на главата на другото момче. Хващам Кел и новия му приятел и започвам да ги гъделичкам, докато се сгромолясват от смях върху алеята от бетон.
Изправям се и по-големият брат ми протяга ръката си.
– Здрасти, аз съм Уил. Живеем отсреща – казва той, като посочва къщата, която се намира точно срещу нашата.
В отговор стискам ръката му.
– Аз съм Лейкън. Изглежда, че живея тук – казвам и соча с поглед къщата зад себе си.
Той се усмихва. Ръцете ни продължават да стоят стиснати, без някой от нас да каже нещо. Мразя неловките моменти.
– Ами добре дошла в Ипсиланти! – казва.
Издърпва ръката си от моята и я прибира в джоба на якето си.
– Къде сте живели, преди да се преместите тук?
– Тексас? – отговарям.
Не съм сигурна защо изричам отговора си с интонация на въпрос. Дори не съм наясно защо анализирам факта, че е прозвучал като въпрос. Не знам защо разсъждавам върху причината да анализирам това – просто съм объркана. Сигурно е заради недоспиването през последните три дни.
– Тексас, а? – казва той, докато се поклаща напред-назад на петите си.
Нещата стават още по-неловки, когато не казвам нищо в отговор. Поглежда надолу към брат си, навежда се и го хваща за глезените.
– Трябва да заведа малкия на училище – казва, докато вдига брат си нагоре и го слага на раменете си. – Тази вечер се очаква застудяване. Най-добре е днес да разтоварите по-голямата част от багажа. Вероятно студът ще продължи няколко дни, така че, ако имате нужда от помощ днес следобед, съм насреща. Предполагам, че ще се върнем към четири.
– Страхотно, благодаря! – казвам.
Те се отправят към отсрещната страна на улицата, а аз продължавам да ги наблюдавам, когато Кел ме промушва в гръб. Падам на колене и притискам стомаха си, приведена напред, а Кел се качва отгоре ми и ме довършва. Поглеждам отново отсреща и забелязвам, че Уил ни наблюдава. Затваря вратата на колата от страната на брат си, отива към вратата на шофьорското място и маха за довиждане.
* * *
Отнема ни почти цял ден да разтоварим всички кашони и мебели. Хазаинът ни помага да преместим по-обемните неща, които не можем да вдигнем сами с майка ми. И двете сме прекалено уморени, за да се заемем с кашоните в джипа, и решаваме да отложим това за утре. Изпитвам леко разочарование, когато най-накрая изпразваме камиона; вече нямам извинение да поискам помощ от Уил.
Веднага щом леглото ми е сглобено, започвам да местя кашоните с моето име от коридора. Разопаковам по-голямата част от тях и оправям леглото си, когато забелязвам, че мебелите в стаята ми хвърлят сенки по стените. Поглеждам през прозореца и виждам, че слънцето залязва. Явно или дните тук са много по-къси, или съвсем съм изгубила представа за времето.
Отивам в кухнята и виждам мама и Кел да подреждат посудата в шкафовете. Сядам на един от шестте високи стола до плота, който служи и за маса за хранене поради липсата на трапезария. Къщата изобщо не е голяма. Входната врата води към малко преддверие, след което се намира дневната. Тя е разделена от кухнята само с един коридор отляво и прозорец вдясно. Бежовият мокет на дневната е обграден от естествен паркет, с какъвто е покрит подът в останалата част от къщата.
– Всичко тук е толкова чисто – казва майка ми, докато продължава да подрежда чиниите. – Няма нито едно насекомо.
В Тексас има повече насекоми, отколкото стръкове трева. През по-голямата част от времето трябва да се занимаваш с убиване на мухи или оси.
– Предполагам, че това е едно от хубавите неща в Мичиган – отговарям.
Отварям кутията с пица пред себе си и оглеждам избора.
– Едно от хубавите неща?
Намига ми, докато се навежда над плота, взема едно парче пица с пеперони и го поднася към устата си.
– Струва ми се, че тук има поне две хубави неща.
Преструвам се, че не я разбирам.
– Видях те да си говориш с онова момче тази сутрин – казва ми с усмивка.
– О, мамо, моля те – отговарям с възможно най-безразличен тон. – Сигурна съм, че за нас няма да бъде изненада, че Тексас не е единственият щат, обитаван от индивиди от мъжки пол.
Отивам към хладилника и си вземам газирана напитка.
– Какво означава опитаван? – пита ме Кел.
– Обитаван – поправям го. – „Обитавам“ значи да заемам, населявам, седя, да живея. Най-накрая да усетя някаква полза от подготвителните ми курсове за SAT.
– О, значи, донякъде ти харесва как опитаваме Ипсиланти? – казва той.
– Обитаваме – поправям го отново.
Дояждам парчето пица и отпивам още една глътка от газираната ми напитка.
– Чувствам се адски изморена. Ще си лягам.
– Искаш да кажеш, че ще отидеш да обитаваш стаята си? – казва Кел.
– Бързо се учиш, скакалецо.
Навеждам се и го целувам по главата, след което се оттеглям в стаята си.
Толкова е приятно да се свия под завивките. Поне леглото ми е познато. Затварям очи и се опитвам да си представя, че съм в предишната си стая. Старата ми топла стая. Чаршафите и възглавницата ми са леденостудени, затова се завивам през глава, за да се стопля малко. Мислено си отбелязвам, че първото нещо, което трябва да направя утре сутринта, е да намеря термостата.
* * *
И точно това се наканвам да свърша веднага щом изпълзявам от леглото и босите ми крака се срещат с леденостудения под. Грабвам един пуловер от гардероба и го навличам върху пижамата си, докато търся чорапи. Усилията ми остават напразни. Тихо стъпвам на пръсти в коридора в опит да не събудя никого, докато в същото време се опитвам да долепям възможно най-малка част от стъпалата си до студения паркет. Когато минавам покрай стаята на Кел, забелязвам пантофите му с Дарт Вейдър на пода. Промъквам се и ги нахлузвам и най-накрая усещам известно облекчение от студа, след което се отправям към кухнята.
Оглеждам се за каната за кафе, но не я откривам. Припомням си, че съм я натоварила в джипа, което е неприятно, тъй като джипът е паркиран навън. Извън къщата, в това абсурдно студено време.
Якетата ни сякаш са потънали вдън земя. В Тексас рядко се налага да носиш яке през септември. Вземам ключовете и решавам, че просто ще се втурна бързо към джипа. Отварям входната врата и виждам, че дворът е обсипан с нещо бяло. Минава една секунда, преди да осъзная какво е. Сняг? През септември? Навеждам се, загребвам една шепа в ръката си и го разглеждам внимателно. В Тексас не вали особено често, но когато има сняг, той определено не е от този вид. Снегът в Тексас прилича повече на миниатюрни парченца от твърда като камък градушка. А снегът в Мичиган изглежда точно както съм си представяла, че изглежда истинският сняг: пухкав, мек и студен! Хвърлям бързо шепата сняг, подсушавам ръцете си в пуловера и се насочвам към джипа.
Не успявам да стигна далече. В секундата, в която пантофите с Дарт Вейдър докосват бетонната настилка, покрита със сняг, джипът вече не е пред погледа ми. Лежа, паднала по гръб на земята, и се взирам нагоре към ясносиньото небе. Внезапно усещам болка в дясното рамо и осъзнавам, че съм паднала върху нещо твърдо. Протягам ръка натам и издърпвам бетонно градинско джудже изпод себе си. Половината от червената му шапка е счупена и разбита на парчета. То ми се хили самодоволно насреща. Изстенвам, вдигам джуджето със здравата си ръка и я засилвам назад, готвейки се да хвърля това малко нещо, когато някой ме спира.
– Не мисля, че идеята е добра!
Веднага разпознавам гласа на Уил. Звучи спокойно и утешаващо като гласа на баща ми, с примесена лека нотка на властност. Изправям се до седнало положение и виждам, че се е запътил към мен по алеята.
– Добре ли си? – казва през смях.
– Ще се почувствам много по-добре, след като размажа това проклето нещо – казвам, като безуспешно се опитвам да се изправя.
– На твое място не бих го направил. Джуджетата носят късмет – казва той и протяга ръка към мен.
Взема джуджето от ръцете ми и внимателно го поставя върху покритата със сняг трева.
– Да бе – отговарям, гледайки раната на рамото ми, която вече е образувала яркочервено петно на ръкава на пуловера ми. – Страхотен късмет.
Уил спира да се смее веднага щом забелязва кръвта по блузата ми.
– Господи, много съжалявам. Нямаше да ти се присмивам, ако знаех, че си се наранила. – Навежда се, хваща ме за другата ръка и ме издърпва, за да стана. – Ще ти трябва превръзка за раната.
– Нямам никаква идея къде бих могла да намеря такава точно в този момент – отговарям, визирайки купищата неотворени кашони, които тепърва ще разопаковаме.
– Ще трябва да дойдеш с мен. В кухнята ми има.
Съблича якето си и го намята на раменете ми, като ме придържа за ръката, докато ме води към отсрещната страна на улицата. Чувствам се леко жалка заради това, че ми помага – все пак мога и сама да ходя. Въпреки това не възразявам и се чувствам като предателка на цялата общност на независимите жени. Паднала съм до нивото на момиче в беда.
Събличам якето му и го поставям на облегалката на дивана, преди да го последвам в кухнята. Осветлението вътре още не е включено, затова предполагам, че всички все още спят. Неговата къща е по-просторна от нашата. Разпределението е сходно, но дневната изглежда по-голяма с няколко квадратни метра. Към задния двор гледа голям еркерен прозорец с пейка за сядане с големи възглавници.
На стената срещу кухнята са закачени няколко семейни снимки. На повечето от тях са Уил и брат му, като има и няколко снимки с родителите му. Приближавам се да разгледам снимките, докато Уил търси превръзка. Явно са наследили гените си от баща си. На една от снимките, която изглежда най-скорошна, но си личи, че е отпреди няколко години, баща му е прегърнал двете момчета и ги притиска един към друг за импровизирана снимка. Лъскавата му черна коса е леко прошарена, а огромната му усмивка е подчертана от дебел черен мустак. Чертите на лицето му са същите като на Уил. Очите и на двамата се усмихват, когато се смеят, разкриващи идеални бели зъби.
Майката на Уил е невероятно красива. Има дълга руса коса и изглежда висока на снимките. Не мога да открия нейни черти на лицето в момчетата ѝ. Може би Уил е наследил характера ѝ. Всички тези снимки на стената показват една голяма разлика между тази и нашата къща – тази къща тук е дом.
Отивам към кухнята и сядам до плота.
– Раната трябва да се почисти, преди да ѝ сложиш превръзка – казва той, докато запретва ръкави и пуска водата на чешмата.
Носи бледожълта риза с копчета на яката, която леко прозира под осветлението на кухнята, и разкрива очертанията на тениската под нея. Има широки рамене, а ръкавите са плътно прилепнали към мускулите на ръцете му. Горната част на главата му е точно на височината на дъното на шкафа над него и от сходното разпределение на кухните ни преценявам, че е около петнайсет сантиметра по-висок от мен. Изучавам съсредоточено шарката на черната му вратовръзка, която е преметната през рамото му, за да не се намокри, когато той спира водата и се връща обратно към плота. Усещам как се изчервявам, затова грабвам навлажнената салфетка от ръцете му, изпитвайки угризение от количеството внимание, което съм отделила на неговата физика.
– Няма нужда – казвам, като издърпвам ръкава си, за да открия рамото. – Мога да се справя сама.
Отваря опаковката на превръзката, докато почиствам кръвта от раната.
– Всъщност какво правеше навън по пижама в седем сутринта? – пита ме. – Да не би да имате още багаж за разтоварване?
Клатя глава отрицателно и хвърлям салфетката в кошчето за боклук.
– Кафе.
– О. Явно не си от хората, които се събуждат свежи сутрин.
Звучи повече като констатация, отколкото като въпрос.
Усещам дъха му върху шията си, когато се приближава, за да постави превръзката на рамото ми. Потърквам ръцете си, за да прикрия изтръпването на кожата си. Той залепва превръзката на рамото ми и я потупва.
– Ето. Като ново е – казва.
– Благодаря. И всъщност съм от хората, които се събуждат свежи сутрин – казвам. – След като си изпия кафето.
Ставам и поглеждам към рамото си, като се преструвам, че разглеждам превръзката, докато обмислям следващия си ход. Вече му благодарих. Бих могла да се обърна и да си тръгна, но би било грубо да го направя веднага след като ми е помогнал. А ако просто продължа да стоя тук и да чакам той да поддържа разговора, може да изглеждам глупаво заради това, че не си тръгвам. Не разбирам защо изобщо разсъждавам върху елементарни действия, когато съм близо до него. Той е просто още един обитател тук!
Когато се обръщам, виждам, че той е до плота и налива чаша кафе. Приближава се и го поставя пред мен.
– Искаш ли мляко или захар?
Клатя глава отрицателно.
– Чисто е добре. Благодаря.
Навежда се към мен от другата страна на плота, докато отпивам от кафето си. Очите му са в същия наситено зелен нюанс като очите на майка му от снимката. Явно е наследил нещо и от нея. Усмихва се и извръща поглед, за да погледне часовника си.
– Трябва да тръгвам. Брат ми ме чака в колата, а аз трябва да отивам на работа – казва. – Ще те изпратя до вас. Може да задържиш чашата.
Поглеждам чашата, преди да отпия още една глътка, и забелязвам големите букви, изписани на нея: „Най-добрият татко на света“. Абсолютно същата чаша като тази, от която баща ми пиеше кафе.
– Ще се оправя – казвам и се насочвам към вратата. – Мисля, че вече разбрах как става номерът с ходенето в изправено положение.
Той излиза след мен и затваря входната врата след себе си, като настоява да взема якето му. Придърпвам го върху раменете си, благодаря му отново и се отправям към отсрещната страна на улицата.
* * *
– Лейкън! – извиква към мен точно преди да вляза в къщата ни.
Обръщам се и виждам, че е застанал на алеята пред тяхната къща.
– Нека силата бъде с теб!
Засмива се и скача в колата си, докато аз стоя безмълвна и се взирам в пантофите с Дарт Вейдър, които още са на краката ми. Типично.
* * *
Кафето определено помага. Намирам термостата и до обяд къщата вече започва да се затопля. Мама и Кел са излезли, за да прехвърлят всички сметки за режийни на къщата на нейно име, а на мен ми остават последните кашони за разопаковане, без да се брои това, което още е в джипа. Разопаковам още няколко неща и решавам, че е крайно време да си взема душ. Мисля, че днес вече е третият ден, в който изглеждам като някаква скитница.
Излизам от банята, загръщам се в хавлиена кърпа, навеждам глава с косата напред и я сресвам и изсушавам със сешоар. Когато косата ми вече е суха, насочвам сешоара към замъгленото огледало, докато се образува ясен кръгъл участък, който да използвам, за да си сложа малко грим. Забелязвам, че тенът ми е започнал да избледнява. Тук явно няма да мога често да се пека на слънце, така че ще трябва да свикна да съм с малко по-бледа кожа.
Сресвам косата си, прибирам я назад в конска опашка и си слагам гланц за устни и спирала. Отказвам се от ружа, тъй като явно вече няма да имам нужда от него. С климата тук и кратките ми срещи с Уил бузите ми, изглежда, са придобили постоянно зачервен цвят.
Мама и Кел вече са се върнали и отново са излезли, докато съм била в банята. Имам бележка от нея, с която ми съобщава, че тя и Кел са отишли с приятелката ѝ Бренда към града, за да върнат камиона, който бяхме взели под наем. На плота до ключовете за колата са оставени три двайсетдоларови банкноти и списък за пазаруване. Вземам ги и се отправям към джипа, като този път стигам успешно до него.
Докато давам на заден ход, осъзнавам, че нямам никаква идея накъде съм тръгнала. Не знам нищо за този град, още по-малко имам представа дали трябва да завия наляво, или надясно от улицата. По-малкият брат на Уил е на двора, затова изравнявам колата с бордюра до тях и смъквам прозореца.
– Хей, ще можеш ли да дойдеш насам за малко! – извиквам към него.
Поглежда към мен и се поколебава. Може би си мисли, че отново ще избухна в режим „зомби“. Приближава се към колата, но спира на един метър от прозореца.
– Къде се намира най-близкият хранителен магазин? – питам го.
Той извърта очи.
– Сериозно ли? Аз съм на девет години.
Окей. Значи, приликата с брат му е само външна.
– Е, ами благодаря ти все пак – казвам. – Всъщност как се казваш?
Усмихва ми се с дяволит поглед и изкрещява:
– Дарт Вейдър!
Обръща се и се затичва в обратната посока, докато се залива от смях.
Дарт Вейдър? Сега осъзнавам накъде бие с това. Присмива ми се заради пантофите, които бях обула тази сутрин. Както и да е, няма значение. Това, което има значение, е, че Уил вероятно е говорил с него за мен. Против волята си започвам да си представям разговора между тях и какво си мисли Уил за мен. Ако изобщо се сеща за мен. Поради непонятна за мен причина напоследък си мисля за него по-често, отколкото би ми се искало. Продължавам да се чудя на колко години е, каква специалност учи, дали е необвързан.
За щастие, не се наложи да се разделям с гадже в Тексас. Не съм се срещала с никого от почти една година. С часовете в гимназията, почасовата ми работа и воденето на Кел на различни спортове не ми оставаше много време за момчета. Осъзнавам, че ще ми трябва време да свикна с промяната и от човек без абсолютно никакво свободно време да се превърна в човек, който изобщо няма какво да прави.
Посягам към жабката, за да взема джипиеса.
– Не мисля, че идеята е добра – казва Уил.
Поглеждам и виждам, че върви към колата ми. Полагам неимоверни усилия да потисна усмивката, която се опитва да се разлее по цялото ми лице.
– Кое не е добра идея? – казвам, докато поставям джипиеса на стойката му и го включвам.
Той кръстосва ръце и промушва глава през прозореца на колата.
– В момента има доста ремонтни дейности. С това нещо ще се загубиш.
Каня се да му отговоря, когато колата на Бренда, в която е и майка ми, се изравнява с моята. Бренда смъква стъклото на прозореца и майка ми се навежда към моята посока от мястото си.
– Не забравяй да вземеш прах за пране, не си спомням дали го включих в списъка. И сироп за кашлица. Мисля, че се разболявам от нещо – казва през прозореца.
Кел изскача от задната седалка, втурва се към брата на Уил и го поканва вътре, за да разгледа къщата ни.
– Може ли? – пита брат си.
– Разбира се – отговаря Уил, докато отваря вратата до шофьорското място. – Ще се върна след малко, Колдър. Ще отида до магазина с Лейкън.
Ще дойде с мен? Хвърлям поглед в неговата посока и виждам, че си слага предпазния колан.
– Не се справям много добре с обясненията. Имаш ли нещо против да дойда с теб?
– Предполагам, че не – засмивам се.
Поглеждам отново към Бренда и майка ми, но те вече са потеглили по алеята. Включвам колата на скорост и слушам насоките на Уил, докато излизаме от квартала.
– Значи, името на малкия ти брат е Колдър? – казвам в жалък опит да поддържам някакъв разговор.
– Единствен и неповторим. Родителите ми опитваха години наред да имат още едно дете след мен. Колдър се появи в момент, в който имена от сорта на Уил вече не бяха толкова актуални.
– Харесвам името ти – казвам и моментално съжалявам за това, което съм изрекла.
Звучи като нескопосан опит да флиртувам.
Той се засмива. Харесвам смеха му. Не мога да се понасям заради това.
Сепвам се, когато усещам, че отмества косата ми от рамото ми и докосва шията ми. Пръстите му се плъзват под яката на блузата ми и той я придърпва леко надолу, за да види рамото ми.
– Скоро ще ти трябва нова превръзка.
Издърпва блузата ми обратно на мястото ѝ и ме потупва. Пръстите му оставят гореща следа върху шията ми.
– Напомни ми да купя от магазина – казвам, като се опитвам да си докажа, че действията му и присъствието му нямат абсолютно никакъв ефект върху мен.
– И така, Лейкън. – Прави пауза, докато поглежда през мен към кашоните, които все още стоят натрупани на задната седалка. – Разкажи ми за себе си.
– А, не, това е такова клише – казвам.
Той се засмива.
– Добре. Сам ще си отговоря на въпросите.
Навежда се напред и натиска бутона за изваждане на диска на уредбата ми. Движенията му са толкова ловки, сякаш ги е репетирал години наред. Завиждам му за това. Никога не съм била от грациозните.
– Знаеш ли, човек може да научи много за някой друг от вкуса му към музиката.
Изважда диска и разглежда етикета му.
– Тъпотиите на Лейкън? – казва на глас и се засмива. – Думата „тъпотии“ в описателен смисъл ли е използвана, или в притежателен?
– Не обичам Кел да ми рови в нещата, така става ли по-ясно?
Вземам диска от ръцете му и го слагам обратно в уредбата.
Когато от високоговорителите с пълна сила изгърмява звукът на банджо, изведнъж започвам да се чувствам неловко. Аз съм от Тексас, но не ми се иска да си мисли, че това е кънтри музика. Ако има нещо от Тексас, което не ми липсва, то това е именно кънтри музиката. Протягам ръка, за да намаля звука, но той я хваща, за да възрази.
– Увеличи го пак, тази песен ми е позната – казва.
Ръката му продължава да обгръща моята.
Пръстите ми все още са на бутона за звука, затова го увеличавам отново. Няма начин да познава тази песен. Осъзнавам, че сигурно блъфира – прави жалък опит да флиртува с мен.
– О, така ли? – казвам. Ще се направя, че не разбирам, че се преструва. – Как се казва?
– Това са „Авет Брадърс“ – казва. – Наричам тази песен „Габриела“, но мисля, че това е краят на една от поредицата им от песни с име „Pretty Girl“. Много ми харесва как на края на тази песен избухват с електрическите китари.
Отговорът му на въпроса ми ме слисва. Той наистина познава тази музика.
– Харесваш „Авет Брадърс“?
– Обожавам ги. Миналата година имаха концерт в Детройт. Беше най-доброто шоу на живо, което някога съм гледал.
Усещам прилив на адреналин в тялото си, когато поглеждам към ръката му, която все още държи моята, която е върху бутона за звука. Усещането ми харесва, но се ядосвам на себе си заради това. И преди ми се е случвало да усещам пеперуди в стомаха с момчета, но обикновено успявам да овладея по-добре податливостта си на такива тривиални опити.
Той забелязва, че наблюдавам ръцете ни, и пуска моята, след което потърква длани в панталона си. Жестът му ми се струва нервен и съм любопитна да разбера дали и той се чувства толкова неловко като мен.
Обикновено слушам музика, която е различна от масовата. Рядко се случва да срещна някого, който е чувал дори и за половината от групите, които харесвам. „Авет Брадърс“ са най-любимата ми група за всички времена.
Баща ми и аз оставахме будни до късно вечер и пеехме заедно някои от песните, докато той се опитваше да налучка акордите на китарата си. Веднъж той ми ги описа по следния начин:
– Лейк, знаеш ли, че истинският талант на една група се разпознава по способността им да определят съвършенството чрез своите несъвършенства.
Разбрах какво има предвид едва когато наистина започнах да ги слушам. Прекъснати струни на банджо, моментно бурно изгубване на хармонията, гласове, които изведнъж преминават от спокойни през дрезгави и накрая крещящи с пълен глас само в един куплет. Всичко това добавя смисъл, характерност и достоверност към музиката им.
След като баща ми почина, майка ми ми даде един предварителен подарък, който той е планирал да ми даде за осемнайсетия рожден ден: два билета за концерт на „Авет Брадърс“. Плаках, когато ми ги даде, мислейки с какво ли нетърпение баща ми е очаквал момента да ми ги връчи сам. Знаех, че той би искал да ги използвам, но просто не можех да го направя. Концертът беше само няколко седмици след смъртта му и знаех, че няма да съм в състояние да му се насладя. Не и по начина, по който бих го направила, ако той беше с мен.
– И аз ги харесвам много – казвам несигурно.
– Гледала ли си ги на живо? – пита ме Уил.
Не съм сигурна защо, но му разказвам цялата история за баща ми, докато разговаряме. Той ме изслушва внимателно, като ме прекъсва само за да ми каже накъде трябва да завия с колата. Разказвам му за нашата страст към музиката. Описвам как баща ми е починал внезапно и съвсем неочаквано от сърдечен удар. Споделям с него историята за подаръка за рождения ми ден и за концерта, на който така и не успяхме да отидем. Не знам защо продължавам да говоря, но просто не мога да се насиля да млъкна. Никога не съм споделяла каквото и да е толкова свободно, особено с човек, когото едва познавам. Най-вече с момчета, за които не знам почти нищо. Продължавам да говоря, когато осъзнавам, че сме стигнали до паркинга на хранителен магазин.
– Еха – казвам, след като поглеждам часовника си. – Това ли е най-краткият път до магазина? Стигането до тук отне двайсет минути.
Намига ми и отваря вратата си.
– Ами всъщност това не е най-краткият път.
Той определено флиртува. А аз несъмнено усещам пеперуди в стомаха.
Снежната вихрушка започва да се смесва със суграшица, докато преминаваме през паркинга.
– Бягай – казва ми.
Хваща ме за ръка и ме дърпа, за да стигнем по-бързо до входа.
Когато най-накрая влизаме вътре в магазина, сме останали без дъх и се смеем, докато изтърсваме намокрените си дрехи. Събличам якето си и го разтърсвам, когато ръката му погалва лицето ми, за да отмести кичур мокра коса, който е залепнал за бузата ми. Ръката му е студена, но в момента, в който пръстите му се допират до кожата ми, забравям за студеното време и лицето ми пламва. Усмивката му изчезва и двамата се гледаме втренчено. Все още се опитвам да свикна с реакциите си, когато съм близо до него. Дори и най-лекото докосване, и най-простите жестове оказват мощно въздействие върху сетивата ми.
Прочиствам гърлото си, отмествам поглед и вземам свободната количка за пазаруване до нас. Подавам му списъка за пазаруване.
– Тук винаги ли вали през септември? – питам в опит да не изглеждам толкова развълнувана от докосването му.
– Не, това ще продължи не повече от няколко дни, може би седмица. Обикновено започва да вали чак в края на октомври – казва. – Просто имаш късмет.
– Късмет?
– Да. Това е доста рядък случай на студени въздушни маси. Пристигнали сте в правилния момент.
– Моля? Мислех си, че вие вси мразите снега. Тук не вали ли сняг през по-голямата част от годината?
Той се засмива.
– Вие вси?
– Какво?
– Нищо – казва с усмивка. – Просто никога в реалния живот не съм чувал някой да използва израза „вие вси“. Звучи сладко. Толкова южняшко.
– О, съжалявам – казвам. – От сега нататък ще постъпвам като вас, янките, и няма да пестя сричките, за да кажа „всички вие“.
Той се засмива и ме сръчква по рамото.
– Недей. Харесвам акцента ти, идеален е.
Не мога да повярвам, че съм се превърнала в момиче, което припада по някое момче. Ужасно ненавиждам това състояние; започвам да изследвам чертите му по-настойчиво в опит да открия някакъв недостатък. Не мога. До момента всичко, свързано с него, е съвършено.
Вземаме нещата от списъка и се насочваме към касата. Не ми позволява да сложа каквото и да е на лентата за касата, затова просто стоя зад него и го наблюдавам, докато разтоварва нещата от количката. Последното нещо, което слага, е кутия с превръзки. Изобщо не съм забелязала кога ги е взел.
Когато потегляме от хранителния магазин, Уил ми казва да обърна обратно на посоката, от която дойдохме. Минаваме може би две пресечки, когато ми казва да завия наляво и се озоваваме на нашата улица. Разстоянието до магазина, което ни отне двайсет минути на отиване, се оказва на по-малко от минута шофиране от нас.
– Чудесно – казвам, когато стигам до нашата алея.
След като осмислям какво е направил, разбирам, че той съвсем явно флиртува с мен.
Уил вече е слязъл и е зад джипа, затова натискам бутона за вдигане на капака на багажника. Излизам и отивам до него с очакването, че вече е натоварил част от покупките в ръцете си. Вместо това се оказва, че той просто си стои там, държи капака на багажника и ме гледа.
Слагам ръка пред гърдите си и казвам с най-прекрасното си южняшко изражение:
– Но защо! Никога нямаше да открия магазина без твоята помощ. Ужасно много ти благодаря за гостоприемството, любезни господине.
Очаквам да се засмее, но той продължава да стои на мястото си и да ме гледа.
– Какво? – казвам нервно.
Прави стъпка напред към мен и нежно докосва бузата ми със свободната си ръка. Стъписана съм от реакцията си, от факта, че му позволявам да го направи. Изучава лицето ми в продължение на няколко секунди, през което време сърцето ми бясно препуска в гърдите. Мисля, че се кани да ме целуне.
Опитвам се да успокоя дишането си, докато продължавам да го стрелкам с поглед. Приближава се с още една стъпка до мен, маха ръката си от бузата ми и я поставя на тила ми, като накланя главата ми към себе си. Устните му нежно докосват челото ми, задържат се няколко секунди там, след което той отдръпва ръката си и отстъпва назад.
– Толкова си сладка – казва.
Пресяга се към багажника и с едно ловко движение взема четири торби с покупки. Отива към къщата и ги оставя пред вратата.
Не мога да помръдна в опит да осмисля последните петнайсет секунди от живота си. Откъде дойде това? Защо просто си стоях и му позволих да го направи? Въпреки вътрешните ми протести, осъзнавам, чувствайки се почти жалка, че току-що преживях най-страстната целувка, която някога съм получавала от момче, а той ме целуна само по проклетото чело!
* * *
Когато Уил стига до багажника, за да разтовари още покупки, Кел и Колдър изтичват от къщата, следвани от майка ми. Момчетата се втурват към отсрещната страна на улицата, за да разгледат спалнята на Колдър. Уил учтиво протяга ръка към майка ми, когато тя се приближава към нас.
– Вие сигурно сте майката на Лейкън и Кел. Казвам се Уил Купър. Живеем отсреща.
– Джулия Коен – отвръща тя. – Предполагам, че ти си по-големият брат на Колдър?
– Да, госпожо – отговаря той. – Аз съм с дванайсет години по-голям от него.
– Значи, би трябвало да си на двайсет и една години?
Поглежда към мен и ми намигва бързо.
В този момент съм застанала зад гърба на Уил, затова се възползвам от случая да ѝ отвърна с ядосан поглед. Тя се усмихва и насочва вниманието си отново към Уил.
– Е, радвам се, че Кел и Лейк си намериха приятели толкова бързо – казва тя.
– Аз също – отговаря той.
Тя се обръща и се отправя към къщата, но когато минава покрай мен, нарочно ме сръчква с рамо. Не изрича нито дума, но знам какво иска да ми подскаже. Дава ми благословията си.
Уил се пресяга за последните две торби.
– Лейк, а? Харесва ми.
Подава ми торбите и затваря багажника.
– Е, Лейк.
Обляга се на автомобила и скръства ръце.
– Колдър и аз ще ходим до Детройт в петък. Ще сме там до късния следобед в неделя. Семейни работи – казва, махайки пренебрежително с ръка. – Чудех се дали имаш някакви планове за утре вечер, преди да замина?
За първи път някой, различен от майка ми и баща ми, ме нарича Лейк. Харесва ми. Облягам рамо на колата и се обръщам с лице към него. Опитвам се да изглеждам спокойна, но вътрешно направо крещя от въодушевление.
– Наистина ли се опитваш да ме накараш да си призная, че нямам абсолютно никакъв живот тук? – казвам.
– Чудесно! Значи, срещата е уговорена. Ще те взема в седем и половина.
Веднага след това се обръща и се насочва към къщата си и в този момент осъзнавам, че той всъщност не ме попита дали искам да излезем и аз в действителност не се съгласих.
