Глава 1
Три минути след като самолетът се издигна над пистата, специален агент Джон Шепърд разбра, че е обречен, ако не действа незабавно.
На средното място до него, четиресет и няколко годишният мъж в костюм и яркозелена риза се обърна към него:
– Човече, полетът тази вечер е претъпкан. – Той му протегна ръка. – Стийв Фокс, корпоративен мотивационен оратор, консултант по лидерски умения и от време на време – автор. Когато успея да мотивирам себе си да пиша. – Разсмя се на собствената си шега. – Е, какво те води във Ветровития град, работа или удоволствие?
Да. Стийв с яркозелената риза щеше да се окаже приказливец.
Не че да седи до разговорливи пътници бе нещо необичайно за Джон. Беше се примирил с факта, че това бе един от рисковете на професията му. Случваше се някой да забележи значката на ФБР на панталона му (нарочно закачена именно там, в случай че някой забележеше и двайсет и два милиметровия Глок под сакото му) и това неизбежно водеше до някои въпроси.
ФБР? Готино! Да не следите някого в самолета? Да не е онзи тип на място 10С? Той е, нали? Стана един такъв троснат, когато стюардесата се опита да му помогне с ръчния багаж. Видяхте го, нали? О, мислите ли, че вътре има наркотици? Или нещо по-лошо? О, господи, не е бомба, нали? Слава богу. Е… какво е да си агент на ФБР?
Тази вечер обаче, след като току-що беше приключил тежко разследване под прикритие, Джон се надяваше на малко спокойствие, за да поразпусне, преди самолетът да кацне в Чикаго.
Както и да се опита да измисли как да оправи нещата с приятелката си Алиша.
– Живея в Чикаго – обясни той на Стив, след което извади слушалките от куфарчето си, включи ги в облегалката за ръцете и му се усмихна извинително. – Малко съм нервен, когато летя. Да слушам контрола на въздушното движение, ми помага.
Изрече лъжата без никакъв проблем – като агент под прикритие страшно го биваше да преметне някого.
– Знаеш ли какво друго помага? – Стийв се ухили. – Водката. В щедри дози.
Набелязвайки си нова жертва, той се обърна към жената от другата си страна. Тя държеше в ръката си електронен четец и му отправи поглед, който красноречиво казваше: Дори не си го и помисляй, приятелче!
Стийв въздъхна примирено и извади лаптопа си.
Сега, когато приказливецът беше успешно озаптен, Джон се обърна към прозореца и загледа как ярките светлини на Детройт се стопяват в далечината. С малко повече късмет скоро нямаше да види отново този град… не и докато не дойдеше време да даде показания в съда. Не че имаше нещо против Детройт. Всъщност в продължение на три години го беше наричал свой дом, когато, след като завърши Куантико, беше разпределен в детройтския офис на ФБР.
Да се присъедини към Бюрото, не беше част от първоначалния план за кариерата му. Всъщност за известно време не беше имал какъвто и да било план. След като завърши Университета на Уисконсин постъпи в Армията – както за да погаси студентските си заеми, така и за да си спечели малко време, за да измисли какво иска да прави с живота си.
Оказа се, че това бе най-доброто решение, което би могъл да вземе.
Войнишкият живот му беше паснал. Открай време беше атлетичен и се беше справил отлично с физическите предизвикателства на военната служба. Ала да бъдеш в армията изискваше и умствена издръжливост, решителност и дисциплина. Така че той беше давал всичко от себе си, повече, отколкото когато и да било, и след основната бойна подготовка и индивидуалното обучение за напреднали бе отишъл във въздушнодесантната школа, след което се беше записал като доброволец в програмата за подбор на рейнджъри.
Осем седмици по-късно с гордост се беше присъединил към елитните редици на седемдесет и пети рейнджърски полк. Именно във Форт Бенинг, където беше разквартируван неговият батальон, Шон Пайзър от Отряда за спасяване на заложници за първи път му предложи да се присъедини към тях.
– Ние сме единственият отдел във ФБР, посветен изцяло на борбата с тероризма – обяснил бе Пайзър, когато двамата се срещнаха в една кръчма извън базата. – ОСЗ е подготвен да реагира в рамките на четири часа на заложнически ситуации, сериозни криминални заплахи и терористични актове на територията на цялата страна. Мотото ни – Servare vitas, означава „Да спасяваме животи“… и именно това правим, защото сме опасни типове.
Седнал насреща му във войнишката си униформа, Джон не се бе сдържал и бе отговорил доста дръзко.
– С цялото ми уважение, сър, аз съм рейнджър. Ако искам да включа „опасен тип“ в професионалното си CV, мисля, че вече го имам.
Пайзър бе наклонил глава при тези думи.
– Чувам, че обмисляш кариера в правозащитните органи, след като се уволниш това лято. – Сега бе негов ред да прозвучи дръзко. – Ние сме ФБР, Шепърд. Искаш да си изкарваш хляба, като ловиш лошите? В това отношение ние сме шибаният каймак. Така че няма да е зле да чуеш какво имам да кажа.
Съобщение от пилотската кабина извади Джон от мислите му.
– Добър вечер на всички. От името на екипажа ви приветстваме с добре дошли на борда. Изглежда, ни очаква спокоен полет до Чикаго, с кацане навреме в двайсет и два часа и десет минути.
Джон си погледна часовника. Оставаха само трийсет минути, докато се приземят, което означаваше, че не разполага с кой знае колко време, за да измисли план на действие в настоящата си мисия – операция „Излизане от немилост“.
Това беше работно заглавие.
Първоначално бе възнамерявал да се прибере едва утре, тъй като доста от агентите от офиса в Детройт смятаха да се почерпят по случай приключването на разследването. Разследване, в резултат на което бяха арестувани двайсет и седем души, включително и един щатски сенатор. Ала преди два дни, когато Джон за последно беше говорил с Алиша, тя звучеше… отчуждено. Всъщност през последния месец често беше отчуждена, но в този разговор – дори повече от обикновено. Така че, като за начало на усилията си отново да спечели благоразположението ѝ, Джон бе решил да хване по-ранен полет и да я изненада.
Наясно бе, че Алиша не е във възторг от честите му пътувания във връзка с разследването. И той го разбираше – напоследък наистина много отсъстваше. Официално, той работеше в чикагския офис на Бюрото, след като се прехвърли в родния си град преди повече от две години, когато майка му се разболя от рак на белите дробове. Само че го бяха повикали обратно в Детройт, за да поеме отново една от старите си роли под прикритие, част от голяма операция срещу престъпна организация, замесена в пране на пари, трафик на наркотици и оръжия, и наемни убийства. Въпреки че, строго погледнато, ролята му под прикритие не беше постоянна, през последните осем месеца беше прекарвал в Детройт между два и пет дни всяка седмица.
Сама по себе си работата беше интересна – занимаваше се с разследвания под прикритие от три години и харесваше предизвикателството да поема нови роли, както и прилива на адреналин при мисълта, че ще спипа лошите. От гледна точка на връзката му обаче, положението съвсем не беше идеално.
От самото начало беше откровен с Алиша за начина си на живот. И когато бе поел разследването в Детройт, тя беше страхотна. Пращаше му съобщения по няколко пъти на ден, когато той не беше в града, всяка вечер се чуваха по телефона и правеха страстен секс в мига, в който той прекрачеше прага на двустайния апартамент, където живееха заедно. Ала когато стана ясно, че пътуванията няма да спрат скоро, желанието на Алиша да има „гадже на непълен ден“, както се изрази самата тя една вечер, докато говореха по телефона, започна да се стопява.
– Няма да трае още дълго. И тогава ще си бъда вкъщи толкова много, че ще започнеш да се чудиш как да се отървеш от мен – пошегувал се бе Джон.
Опитал се бе да не позволи разговорът да стане прекалено сериозен, въпреки раздразнението си от факта, че тя бе решила да повдигне въпроса, отново, точно в този момент. Той тъкмо се канеше да излезе от апартамента, където уж живееше под наем, за да отиде на важна среща с един тип, който не само му продаваше незаконни оръжия, но освен това бе намекнал, че би приел да извърши убийство срещу заплащане. Престъпниците, с които си имаше работа, бяха въоръжени и несъмнено опасни, и като се имаше предвид, че той ги лъжеше с всяка дума, която изричаше, бе наистина важно да се съсредоточи напълно върху работата си.
– Да, да. За кой ли път го чувам тази година – отвърнала бе Алиша саркастично.
Честно казано Джон бе имал няколко тежки дни и дълги нощи и единственото, което бе искал, бе да се обади на приятелката си и да чуе гласа ѝ, без отново да предъвкват все същото.
– Сега не ми е до това, Алиша – отсякъл бе рязко.
– Много добре. Не че има значение за теб, но този уикенд вероятно няма да се задържа дълго вкъщи, в случай че решиш да позвъниш – заявила бе тя. – В петък имам служебен ангажимент, а следващата вечер ще излизам с Бет и Мия.
В раздразнението си Джон ѝ беше казал да прави каквото си иска и че не смята, че тя ще си седи до телефона и ще чака да ѝ се обади.
Два дни по-късно ѝ беше позвънил, двамата се бяха извинили един на друг и бяха оставили спора зад себе си. Ала оттогава нещата между тях не бяха същите.
Сега, когато се завръщаше окончателно вкъщи, това щеше да се промени. Край на връзката от разстояние, никакво „гадже на непълен ден“ повече. От тук нататък той щеше да си бъде в Чикаго и нещата можеха да се върнат към предишното си хубаво състояние, преди осем месеца, когато двамата бяха обикновена двойка, която правеше обикновени, типични за двойките неща, като например да се приберат от работа и да си разказват как е минал денят им, или да прекарват лениви уикенди заедно, без над главите им да виси мисълта, че той трябва да замине в неделя вечерта.
Изпълнен със задоволство от това, след като самолетът кацна, Джон мина през магазинчето до багажното отделение и купи свежи цветя като първа фаза от мисията си – операция „Съжалявам, че ме нямаше толкова дълго (но ти знаеше какво да очакваш, когато започнахме да излизаме)“.
Все още работно заглавие.
А после му хрумна по-добра идея. В таксито на път към вкъщи помоли шофьора да го изчака пред „Пекарната на сладката Манди Би“ и изтича да купи половин дузина от любимите кексчета на Алиша.
Когато таксито го остави пред дома му, въоръжен с цветя и кексчета, вече минаваше единайсет часът. Двамата с Алиша се бяха нанесли тук преди година, наемайки апартамента на втория етаж. Тя бе искала да си купят общо жилище, ала Джон се бе поколебал, смятайки, че е прекалено рано на този етап от връзката им.
Сега обаче, помисли си той, може би беше време отново да го обмислят. Не беше лесно да имаш връзка с човек като него, агент под прикритие, който винаги държеше подръка сак със стегнат багаж и можеше да бъде принуден да замине в друг щат (или страна), без никакво предупреждение. И все пак, въпреки върховете и спадовете във връзката им през последните осем месеца, Алиша бе останала до него.
Джон отключи вратата на апартамента им и видя, че всички лампи са угасени. Предполагайки, че Алиша си е легнала, той пусна багажа си до вратата, след което тихичко отиде в кухнята и остави цветята и кексчетата на плота, последвани от неговия Глок. Свали си вратовръзката и пое по коридора с намерението да се пъхне в леглото при нея и да я изненада. Представи си телата им, голи и преплетени, през цялата нощ, и мозъкът му начаса пое в една доста мръсничка посока, при положение че не бяха правили секс от близо месец.
Осъзнал този факт, той се намръщи и спря пред вратата на спалнята.
Месец? Наистина ли беше минало толкова време, откакто за последно бяха спали заедно? Мислено превъртя лентата назад, чудейки се възможно ли е наистина да е така.
И тогава чу Алиша да стене в спалнята.
Замръзна, разпознал точно този стон, ниските, чувствени звуци, които Алиша издаваше, когато правеше секс. За миг си помисли: Сигурно просто използва вибратора си.
А после в стоновете се включи и по-дълбок, мъжки глас.
Мамка му.
Потискайки острата болка, която го прониза, Джон прекрачи прага на спалнята и скръсти ръце на гърдите си.
Ето я Алиша, в леглото им, гола на лунната светлина и възседнала някакъв тип, който я водеше, сложил ръце на хълбоците ѝ.
– Точно така, бейби. Ще свърша толкова силно в теб – простена мъжът.
– О, да, недей да спираш само заради мен, бейби – подхвърли сухо Джон.
Алиша изписка от изненада и скочи от любовника си.
– Джон! Господи, какво правиш тук!
С полюшващ се пенис, типът трескаво посегна към одеялото, за да се покрие. Върху лицето му се изписа разкаяние.
– Джон… мамка му.
Не.
Джон пристъпи в спалнята, а челюстта му се напрегна, докато се взираше в очите на мъжа, чукащ неговата приятелка в неговата спалня. Мъжът, който открай време си падаше по дългокраки брюнетки като Алиша.
Факт, който Джон знаеше прекрасно, тъй като едва допреди две секунди го смяташе за свой приятел.
– Роб. – Част от него все още не бе в състояние да повярва, въпреки че току-що го беше видял със собствените си очи.
С Роб се познаваха от години – откакто бяха съквартиранти в колежа и заедно с още двама души деляха един апартамент извън кампуса, с прякора Приют за жадни, заради многобройните купони, които се бяха вихрили там. Всъщност само преди две седмици, когато Джон се беше върнал в града за уикенда, двамата с Роб бяха излезли заедно, за да изпият по някое и друго питие с приятелите си. Роб го беше попитал как вървят нещата между него и Алиша, и Джон бе признал, че отношенията им са пообтегнати. Беше споделил с него, без нито за миг да подозира, че зад въпроса има скрит мотив, без да предполага, че приятелят, с когото говори, вече много добре знае точно как стоят нещата между него и Алиша, защото същият този приятел я чука зад гърба му.
– Махай се! – каза той на Роб.
Алиша плачеше, застанала гола между него и Роб.
– Толкова съжалявам.
Джон дори не бе в състояние да я погледне.
– Искахме да ти кажем – рече Роб. – Ала Лукас и Мат казаха, че няма да е честно да ти поднесем подобна новина, докато си по средата на разследване под прикритие. Така че решихме да изчакаме, докато се върнеш.
Джон примига, замаян от тази нова информация. Лукас и Мат бяха част от същия кръг приятели, като двамата с Роб. Те знаеха, че Роб и Алиша спят заедно? И не му бяха казали нищичко?
Ударите валяха един след друг.
– Казах да се махаш! – изръмжа той.
Застанал там, с все същото нищо неструващо разкаяно изражение, Роб кимна. Вдигна безмълвно дрехите си от пода, хвърли бърз поглед на Алиша и излезе от спалнята.
Джон остана на мястото си, изчаквайки да чуе звука от затварянето на външната врата. Когато най-сетне се обърна, видя, че Алиша си бе сложила бельо и тъмносиня тениска. Любимата ѝ тениска за спане, която той бе виждал безброй пъти.
Единственото, което виждаше сега, бе как Роб я смъква от нея, докато двамата се отпускат върху леглото.
– Джон, ужасно съжалявам. Не исках да стане така. – Тя посегна към него.
Джон потръпна.
– Недей.
Тя отпусна ръка.
Дълго се взира в нея, опитвайки се да овладее неверието и чувството, че е предаден.
– От колко време?
Тя избърса сълзите от очите си.
– Два месеца. С теб се скарахме и на следващата вечер излязох с Бет и Мия. В бара се засякохме с Роб и двамата се заприказвахме, първо за теб и мен, а после… не знам, то просто се случи. Не трябваше да се повтаря, но… – Гласът ѝ заглъхна.
Е, за едно поне се беше оказал прав – нещата между тях с Алиша определено не бяха същите от онази нощ насам.
Без да има какво друго да направи той отиде в дрешника, за да вземе сака, който винаги държеше приготвен. С него и с багажа, който бе оставил до вратата, щеше да има достатъчно, за да изкара няколко дни.
– В понеделник ще дойда за останалите си вещи – заяви, докато се отправяше към вратата. – Постарай се да те няма.
– Джон, нека само ти…
– Не те искам тук! – изкрещя, обръщайки се рязко на прага. – Дори не мога да те гле… – Гърлото му се сви и той млъкна, поклащайки глава.
Между тях се възцари мълчание.
– Съжалявам – прошепна Алиша.
Да. Това вече го беше чул.
* * *
Преди да си намери хотел, Джон реши да се отбие в Лейквю, у приятеля си Уес. Спря в зона, забранена за паркиране – нека само някой се опита да му състави акт за глоба точно днес.
Изкачи стъпалата пред двуетажната сграда и почука на вратата. Даваше си сметка, че полунощ е малко късничко за непредвидени посещения, ала не го беше грижа.
– Знаеше ли? – попита в мига, в който Уес отвори.
Облечен само по дънки, Уес наклони глава.
– Какво дали съм знаел?
– Че от два месеца Алиша спи с Роб.
Очите на Уес се разшириха.
– Какво? Поднасяш ме.
– Вече разбрах, че Мат и Лукас са знаели.
Заложил капана, Джон впи изпитателен поглед в очите и езика на тялото на другия мъж, търсейки какъвто и да било знак, че крие нещо. Вярно, подготовката във ФБР не му беше помогнала особено в разкриването на измените напоследък, ала от всичките му приятели Уес му беше най-близък. И след всичко, случило се тази нощ, просто трябваше да знае, че това все още е така.
Уес разпери ръце.
– Джон, кълна се. Нямах никаква представа.
След един дълъг миг Джон най-сетне кимна. След това въздъхна и прокара ръка по челюстта си.
– Добре. Извинявай.
Уес отвори вратата по-широко.
– Влез. Клеър е на горния етаж, но ще ѝ кажа…
Джон вдигна ръка.
– Не, няма нужда. Бездруго трябва да вървя.
– Джон, хайде де.
Джон успя да се усмихне смутено.
– Кажи на Клеър, че съжалявам за цялата тази драма.
И без да обръща внимание на Уес, който извика след него, той слезе по стълбите и се качи в колата си. Отби се в един магазин и купи бутилка бърбън, след което си взе стая в „Гестхаус“, хотел за продължителен престой в северната част на града. В стаята имаше напълно обзаведена кухня, както и пералня и сушилня, и щеше да му свърши работа, докато си намери ново жилище.
Запита се сухо какъв ли бе етикетът в ситуация като тази и дали от него се очаква да продължи да плаща наема на общия им апартамент, докато договорът им не изтечеше след три месеца.
Скъпа Аби, снощи се прибрах вкъщи и заварих приятелката си възседнала онази работа на приятеля ми…
След като разопакова малкото си вещи, той отвори бутилката бърбън. Настани се на балкона с изглед към града на фона на нощното небе и си наля първата от многото чаши, които беше предвидил за тази нощ.
Взря се в чашата и се замисли как само преди два часа бе идиотът, купуващ цветя и кексчета за жена, която вероятно в същия този миг се бе събличала с любовника си. Неговия приятел.
– Да пием за това – измърмори и като затвори очи, пресуши чашата, приветствайки изгарящото усещане от бърбъна.
* * *
На сутринта се събуди с ужасен махмурлук и дузина съобщения на гласовата си поща. Няколко бяха от Алиша и Роб и той ги изтри незабавно; две бяха от Уес, за да провери как е, и по едно от Мат и Лукас, които очевидно бяха разбрали, че е научил за ситуацията, и се опитваха да закърпят положението.
„Шеп, трябва да поговорим. Оказах се хванат натясно между теб и Роб… Какво трябваше да направя?“, гласеше съобщението на Мат.
Как ти звучи това, задник: навярно би трябвало да избереш страната на онзи, който не чука чужда приятелка?
„Шеп, слушай. Досещам се какво си мислиш“, пишеше пък Лукас. „Обаче предупредих Роб и Алиша, че ако не ти кажат всичко веднага сред като разследването ти приключи, аз ще го направя. Така де, откъде да предположа, че ще им налетиш? Човече, сигурно е било отвратително.“
Не думай, задник такъв. Джон изтри и тях и сложи телефона си на режим „не безпокойте“, преди да се отправи към душа.
Горещата вода му помогна да проясни главата си от алкохола, ала горчивият вкус в устата му си остана. Естествено, мислите му непрекъснато се връщаха на това, как бе заварил Алиша и Роб в спалнята. Ала имаше и още нещо, което цяла нощ не му даваше да заспи, нещо, което го разстройваше почти толкова, колкото и да завари гаджето си и приятеля си в леглото.
Не беше заподозрял абсолютно нищо.
Той беше агент на ФБР. Специалността му беше работата под прикритие. Плащаха му, за да забелязва неща, които обикновените хора не виждаха, да бъде нащрек за подозрително държание, да си дава сметка, когато някой крие нещо. И все пак, въпреки всичко това, въпреки двайсетте седмици подготовка в Куантико, както и трите допълнителни седмици, за да стане агент под прикритие (да не споменаваме петте години натрупан опит), четирима души, четирима най-обикновени души, бяха успели да го изпързалят.
Изля гнева и раздразнението си в двайсет и пет километрово бягане покрай езерото и прекара остатъка от деня в търсене на апартамент. В понеделник сутринта отиде в жилището, което делеше – което беше делил – с Алиша и си събра нещата. Беше му оставила бележка върху кухненския плот – той използва неотворения плик, за да ѝ напише, че двамата с Уес ще дойдат, за да вземат половината от мебелите в петък сутринта, докато тя е на работа.
Паркира натоварената с багаж кола пред сградата на ФБР и кимна на служителите от охраната, докато минаваше през детектора за метал. Отделът за борба с организираната престъпност се намираше на петия етаж и докато отиваше натам той срещна няколко колеги, които го поздравиха за арестите в Детройт.
– Чух, че си сгащил щатски сенатор. Да не ни изневеряваш с отдела за борба с корупцията? – пошегува се Раян, един от приятелите му в отдела.
– Реших, че малко помощ няма да им бъде излишна – отвърна Джон, докато се настаняваше зад бюрото си.
През останалата част от деня наваксваше с работата си, внимавайки да не издаде пред колегите си, че нещо не е наред. Той може и да беше задникът, който, без нищичко да подозира, беше налетял на приятелката си, изневеряваща му с негов приятел, но проклет да е, ако допуснеше колегите му да научат.
На път към хотела си взе храна за вкъщи от един ресторант, отвори си бира и се залови да превключва каналите, докато вечеряше на дивана. Нищо не успя да привлече вниманието му и той изключи телевизора.
В хотелската стая се възцари тишина.
Чувстваше се… неспокоен. Напрегнат. Случваше му се понякога след края на дълга мисия под прикритие. Нужни му бяха няколко дни, дори седмици, преди домът отново да му се стори дом.
Тъкмо гледаше неразопакованите кутии с вещите си, когато телефонът му изпиука – нов имейл. Беше от Шон Пайзър, агента от Отряда за спасяване на заложници, който беше посетил отряда му във Форт Бенинг преди шест години. Двамата бяха продължили да поддържат връзка, разменяха си имейли по един-два пъти в годината и Джон знаеше, че откакто беше постъпил в Бюрото, Пайзър го държи под око.
Дори под две очи, като си го знаеше какъв е.
Подборът започва след седмица. Има едно свободно място с твоето име, Шепърд.
Добре. Ето че отново беше настъпил онзи момент от годината. Толкова беше погълнат от разследването в Детройт, че съвсем бе забравил за това.
Всяка година в Куантико се провеждаше двуседмична програма за подбор, в която можеха да вземат участие всички агенти, желаещи да се кандидатират в Отряда за спасяване на заложници. Обикновено агентите се нуждаеха от поне тригодишен стаж в Бюрото, преди да могат да кандидатстват за ОСЗ, но тъй като Джон бе подбран измежду рейнджърите от Тактическата програма за набор на кадри на Бюрото, бе получил право да опита още след втората година.
И действително, това беше първоначалният му план – да изкара необходимия стаж и да се пробва в ОСЗ веднага щом може. С тактическия опит, който беше натрупал в армията, на практика това се очакваше от него. Ала след като веднъж бе започнал води свои собствени случаи (и особено след като бе започнал да работи под прикритие), бе установил, че разследванията доста му харесват. Така че беше отложил кандидатстването си в ОСЗ с намерението да го направи на следващата година. Годината обаче се беше превърнала в две, а после майка му се беше разболяла и той се беше върнал обратно в Чикаго. След това беше срещнал Алиша, нещата между тях бяха станали сериозни и тъй като, ако го приемеха в ОСЗ, щеше да се наложи да се премести в главната квартира на Бюрото в Куантико, Вирджиния, отново го беше отложил.
Сега обаче положението се беше променило. След като бе изгубил приятелката, апартамента и трима от приятелите си в рамките само на три дни, вероятно никога нямаше да бъде по-малко свързан с Чикаго, отколкото беше сега. Е, да, баща му и брат му щяха да му липсват, ако се преместеше. Имаше обаче причина Пайзър да го вземе във ФБР и да продължи да настоява той да се присъедини към ОСЗ. И тази причина бе, че според него Джон бе достатъчно добър за екипа.
Може би най-сетне бе настъпил моментът да докаже, че Пайзър е прав.
През следващите два дни Джон обмисляше решението си. Когато най-сетне отговори на Пайзър, за да му съобщи, че ще дойде за подбора, се почувства добре. Изгарящ от нетърпение.
Тази седмица животът му беше сервирал наистина гадна изненада.
Той обаче щеше да я накара да работи за него, не против.
Глава 2
Три седмици по-късно
Специален агент Джесика Харлоу изчака търпеливо, докато служителят на охраната изучаваше картата ѝ на федерален агент, сравнявайки лицето ѝ със снимката.
– Май имаме съвпадение – заяви той с дружелюбна усмивка. – Добре дошла в Чикаго, агент Харлоу.
Джесика отвърна на усмивката му и прибра портфейла със служебната карта в куфарчето си.
– Благодаря. – Тя хвърли поглед към значката, закачена на якето му, и си отбеляза наум името му. Роджър. – Къде мога да намеря главния специален агент?
– Дванайсетият етаж. В края на коридора.
След като мина през детекторите за метал и излезе от стаичката на охраната, Джесика пое по широкия, извит тротоар, отвеждащ до главния вход на чикагския офис на ФБР, внушителна сграда от стъкло и стомана, издигаща се на няколко километра от центъра на града. Заобиколен от ограда, комплексът, състоящ се от три сгради (най-големият от всички офиси на Бюрото), се разпростираше сред зелени паркови площи и дървета.
Джесика изпусна дъха си, докато прекрачваше прага на основната сграда, чувствайки се… е, не точно нервна. В крайна сметка, Чикаго беше нейният дом и след като беше прекарала последните шест години в Лос Анджелис, беше хубаво отново да се върне тук. Професионално погледнато обаче, тя беше новата в отбора.
В Лос Анджелис мнозина от колегите ѝ бяха и нейни приятели и тя бе в отлични отношения както с ръководителя на отдела си, така и със специалния агент, който оглавяваше офиса. Тук обаче колегите и супервайзорите ѝ нямаха представа какво да очакват от нея, нито тя от тях. На практика сякаш започваше отначало.
Което беше нещо като лайтмотива на годината ѝ.
Стигна до асансьорите, където вече чакаха двама мъже – агенти, както предположи по дрехите им. По-ниският мъж, афро-американец, облечен в ушит по мярка костюм, ръкомахаше оживено, докато говореше.
– Казах просто, че след като сме се регистрирали за бибероните с малък, среден и голям отвор, наистина ли имаме нужда от такъв с регулируем отвор? Това не е ли просто комбинация от всички биберони, които вече бяхме избрали?
По-високият мъж, бял, с тъмна коса, се ухили широко.
– И как реагира Рай на този въпрос?
– Не особено добре.
– Защото не се задават въпроси в магазин за бебешки стоки – заяви по-високият мъж. – Послушай някой, който знае. Просто буташ количката, вдигаш тежките неща и всеки път, когато тя поиска мнението ти за нещо, просто накланяш глава на една страна и след миг посочваш към жълтото.
Джесика потисна усмивката си, докато вратата на асансьора се отваряше. Мъже.
По-високият ѝ задържа вратата и тя кимна в знак на благодарност, докато прекрачваше вътре.
– Първи работен ден? – попита по-ниският от двамата.
– Толкова ли е очевидно? – отвърна Джесика дружелюбно, докато натискаше бутона за дванайсетия етаж.
– Чух ви да говорите с Роджър, докато влизахме. – По-ниският мъж протегна ръка. – Сам Уилкинс. А това тук е Джак Палъс. И двамата сме в отдела за престъпления против личността.
– Джесика Харлоу. Борба с корупцията.
– Добър отдел – отбеляза Джак. – Цял куп способни агенти. Като… Сет Хъксли, например. – Той се обърна към партньора си. – Познаваш Хъксли, нали, Сам?
– Срещали сме се. – В гласа на Сам имаше сухи нотки.
– Между Сам и Хъксли има нещо като съперничество – обясни Джак на Джесика. – Мисля, че веднъж и двамата дойдоха на работа, облечени в еднакъв костюм за хиляда долара, и оттогава нещата само се влошават.
– Това ли казваш на хората само десет секунди след като сте се запознали? – Сам поклати глава с пресилено раздразнение и се обърна към Джесика. – Хъксли е добър агент. Просто обича да дрънка небивалици как Харвард имал най-добрия юридически факултет.
– Нашият Сам е завършил Йейл – обясни Джак.
– Действително. – Сам ѝ отправи усмивка, която красноречиво говореше, че се гордее с този факт.
– Ясно. – Джесика се замисли над чутото. – Е, този агент Хъксли очевидно не знае какви ги приказва.
Сам кимна доволно, докато асансьорът спираше на неговия етаж.
– Благодаря ти. Виждаш ли? – обърна се той към Джак. – При това, изречено от устата на независим източник… Очевидно наистина мъдър източник.
– Защото всички знаят, че най-добрият юридически факултет е този на Станфорд – продължи тя.
Сам зяпна и Джак се разсмя, след което го улови за рамото, когато вратите на асансьора се отвориха.
– Сам падна в капана, приятелче. – И като прекрачи прага на асансьора, кимна на Джесика. – Приятен първи ден.
Сам размаха престорено сърдито пръст срещу Джесика, докато излизаше от асансьора.
– Следва продължение, агент Харлоу.
Джесика се усмихна, когато вратите се затвориха между тях, мислейки си, че двамата доста ѝ харесват. Дружелюбните им закачки ѝ напомниха за динамиката между нея и Хавиер, партньора ѝ в Лос Анджелис.
Като жена в професия, където над осемдесет процента от колегите ѝ (и още повече от супервайзорите) бяха мъже, тя бързо бе открила, че малко по-грубоватите шеги страшно помагат за това, другите да гледат на нея не като на „жена специален агент“, а като на специален агент, който по една случайност беше и жена. Не че се опитваше да омаловажи пола си, нито имаше каквото и да било желание да се преструва, че е едно от момчетата. Като за начало, твърдо бе убедена, че в много ситуации полът ѝ би могъл да ѝ даде тактическо предимство. Хората неволно се доверяваха повече на една жена, отколкото на един мъж, нещо, което бе доста полезно в работата ѝ под прикритие.
Пък и страшно обичаше да носи сладки обувки на високи токчета.
На дванайсетия етаж служителката на бюрото пред ъгловия кабинет в дъното на коридора я поздрави и каза:
– Господин Маккол ей сега ще ви приеме.
И тя махна с ръка към малката чакалня.
– Благодаря.
Джесика се настани на един и столовете и сложи телефона си на режим вибрация, за да е сигурна, че няма да се раззвъни по време на срещата.
Естествено, искаше да остави добро първо впечатление у човека, който от днес бе новият ѝ шеф. Беше дошла подготвена и знаеше, че Ник Маккол бе назначен на поста главен специален агент преди пет години. Преди това бе част от отдела за борба с корупцията, специализиран в работата под прикритие.
Ето че имаха поне нещо общо помежду си.
Джесика остави куфарчето на земята до себе си и загледа работното оживление в офиса, докато чакаше. Спомни си колко пъти бе трябвало да посещава този офис преди няколко години, когато за първи път се бе кандидатирала във ФБР. Имаше предварителен подбор (три часа, изпълнени с когнитивни, поведенчески и логически тестове, последван от първоначално интервю, езикови тестове, едночасово интервю с група интервюиращи, два теста за физическа издръжливост, детектор на лъжата и проверка на миналото ѝ. И през целия този процес тя бе водена от страшно корав ловец на глави.
Ала ловец на глави, който вярваше в нея.
Не им давай никаква причина да се съмняват в теб в Академията. Отиди там, Харлоу, и им покажи колко струваш.
Вратата се отвори и пропусна висок, добре сложен мъж с тъмна коса. Проницателните му зелени очи се спряха върху Джесика и той се приближи до нея.
– Специален агент Харлоу. – Протегна ѝ ръка. – Ник Маккол. Тъкмо говорих по телефона с предишния ви главен агент. Ако и половината от нещата, които ми каза за вас, са верни, сме истински късметлии, че се присъединихте към нас.
Джесика се усмихна.
– Благодаря, сър. Радвам се да бъда тук.
Последва го в кабинета и се настани на един от столовете пред бюрото му.
– Значи, не можахте да устоите на повика на родния град – започна Ник.
Това бе причината, която Джесика бе посочила на главния агент в Лос Анджелис, когато подаде молба за прехвърляне в Чикаго. И действително беше така. Освен това имаше нужда от ново начало, а какво по-подходящо място от Чикаго.
– Цялото ми семейство е тук. Когато чух, че набирате агенти за работа под прикритие, реших, че е възможност, която не бива да пропускам.
– С областния прокурор определихме най-важният ни приоритет да е смазването на корупцията във властта на всички нива. Агентите от отдела за борба с корупцията се справиха блестящо. Опитвам се да не прекалявам с похвалите, за да не се главозамаят, но те са отлични агенти. И бих го казал дори ако самият аз не идвах от този отдел.
Джесика се усмихна. Независимо от офиса, едно нещо никога не се променяше: лоялността към отдела.
– Разбира се.
– Единственото предизвикателство е, че с това увеличаване на броя на разследванията, които водим, започват да не ни достигат агенти за работа под прикритие – продължи Ник. – И именно тук се появяваш ти.
А Джесика нямаше търпение да започне.
– Споменахте, че в отдела има още двама квалифицирани агенти? – Всички федерални агенти бяха обучени за „лека“ работа под прикритие – разследвания, в които им се налагаше да общуват с обектите на разследването само няколко пъти. За всички по-сериозни случаи беше необходим агент, който да е изкарал школата за работа под прикритие в Куантико. Проблемът бе, че заради допълнителната подготовка, във всеки офис на Бюрото имаше само шепа квалифицирани агенти, най-вече в отделите за борба с корупцията и организираната престъпност, с оглед естеството на работата им.
– Агенти Хъксли и Робъртс – каза Ник. – Като се има предвид колко са натоварени, страшно се зарадваха, когато научиха, че се присъединяваш към нас. Вероятно вече те чакат на бюрото ти с голям транспарант за добре дошла и купчина от трийсетина случая като за начало.
Джесика се засмя.
– Нямам търпение да започна.
– Радвам се да го чуя. Всъщност… – Ник ѝ подаде една папка. – Това тук се нуждае от незабавното ти внимание. Разследване в друг град, част от което е под прикритие. Очевидно отделът за борба с корупцията в офиса ни в Джаксънвил има нужда от двама „съмнителни бизнес предприемачи от Чикаго“.
Джесика повдигна вежди.
– Съмнителни бизнес предприемачи от Чикаго?
– Предавам ти искането им буквално. Непрекъснато получавам подобни искания и от останалите офиси. Кълна се, хората си мислят, че все още се разкарваме из града с автомати и се събираме в заведения за контрабандна пиячка. – Ник посочи папката със случая. – Принуден съм да отказвам повечето искания, защото напоследък не ни достигат кадри, но ми се струва, че този си заслужава. – Той намигна. – Освен това, ако най-сетне изпълня някое от исканията им, ще изглеждам като отборен играч в очите на останалите главни агенти.
Заинтригувана от подобно начало, Джесика отвори папката. Не беше нещо необичайно за един офис на ФБР да използва агенти от друг град в разследванията си под прикритие. Всъщност имаше обстоятелства (като разследвания, в които обектът беше особено известен), при които това беше предпочитаният начин на действие, защото намаляваше риска агентите да бъдат разпознати.
И именно такъв, разбра Джесика, след като прегледа набързо искането от офиса в Джаксънвил, бе случаят тук. Високопоставен обект на разследване, заподозрян в подкуп и корупция. Основата за разследването вече беше положена – единственото, от което екипът в Джаксънвил се нуждаеше, бяха двама опитни агенти от друг град, които да изиграят главните роли.
Джесика почувства прилива на адреналин, който съпътстваше всеки нов случай.
– Още сега ще започна да създавам фалшивата си самоличност.
Случай като този изискваше много повече от обикновена смяна на името и фалшив документ за самоличност. Като за начало, за ролята си на „предприемач“ щеше да се нуждае от фалшив бизнес с присъствие в интернет.
Отбеляза си наум да се срещне с отдела, който отговаряше за техническата страна на създаването на фалшива самоличност.
А после си отбеляза да попита някого къде изобщо се намира този отдел в чикагския офис.
Ник кимна одобрително.
– Много добре. Ще се обадя на колегата в Джаксънвил, за да му кажа, че се заемаш със случая.
Поприказваха още няколко минути, най-вече за новия ѝ квартал и дали свиква с апартамента, който си беше купила, след като прехвърлянето ѝ беше одобрено. Когато се отправи към вратата, Джесика взе папката с джаксънвилския случай, но спря на прага, осъзнала, че бяха забравили да обсъдят нещо.
– Случаят изисква двама предприемачи от Чикаго. С агент Хъксли или с агент Робъртс ще работя? – Мина ѝ през ума, че който и от двамата да беше, вероятно биха могли да започнат да обсъждат плана си на действие още отсега.
– Всъщност нито с единия, нито с другия – отвърна Ник. – В момента и двамата са заети с други случаи. Ще си партнираш с агент от отдела за борба с организираната престъпност.
Организирана престъпност? Това вече беше неочаквано. Не че искаше да прибягва до стереотипи (е, добре де, именно това щеше да направи), но обикновено агентите от борбата с организираната престъпност не бяха особено… шлифовани. А операцията в Джаксънвил, както повечето случаи на отдела за борба с корупцията, щеше да изисква известен финес.
Ник се ухили широко, несъмнено забелязал скептичното ѝ изражение.
– Не се тревожи. Той е добър агент. Един от най-добрите в офиса. Всъщност току-що приключи курса за подбор на Отряда за спасяване на заложници. Утре отново се връща на работа.
Хмм. Шлифован или не, бъдещият ѝ партньор очевидно беше корав тип, след като се беше пробвал за престижния Отдел за спасяване на заложници. Защото от онова, което Джесика беше чувала, курсът им за подбор представляваше две седмици истинско мъчение. Всяка година близо половината от кандидатите отпадаха, без да успеят да го завършат. А дори да стигнеше до края, агентът нямаше никаква гаранция, че ще го вземат в екипа. Него, защото през повече от трийсетте години, откакто съществуваше ОСЗ, в него не бе приемана нито една жена.
Не че Джесика проявяваше интерес. Като за начало, никога нямаше да изкара подбора – беше ѝ се наложило да си скъса задника от работа, за да се справи с физическите тестове в академията. Освен това, просто не беше от онези пристрастени към адреналина типове, които направо тръпнеха от възторг само при мисълта да се спуснат по въже от хеликоптер или да скочат с парашут в пълни с крокодили води насред бушуващ ураган, или да се скрият в някоя кална дупка със снайперистка пушка, нахлупили на главата си една от онези камуфлажни каски с мъничък храст отгоре.
Ами че той изобщо не би се вързал с прическата ѝ.
Шегичка.
Е, добре де, беше най-вече шегичка.
През шестте си години в Бюрото, Джесика бе срещнала само един човек, който възнамеряваше да се пробва в ОСЗ: един тип от класа ѝ, привлечен в Бюрото от рейнджърите. И не че искаше да се връща към миналото или нещо такова (още един от лайтмотивите на тази година), но тя и онзи тип от класа ѝ… е, можеше да се каже, че не си бяха допаднали особено.
Можеше да се каже също така, че той я беше изкарвал извън нерви.
Хей, гледайте, вижте как се справям с терена с препятствия с една ръка и два крака, завързани на гърба ми. Това е детска игра в сравнение с онова, което правихме в рейнджърския ескадрон, женчовци!
Е, добре де, може и да не беше казал точно тези думи, ала несъмнено се беше наслаждавал да бъде звездата на класа им.
За щастие, този тип беше далеч оттук, несъмнено отдавна прехвърлен в централата в Куантико при останалите от ОСЗ. Що се отнася до онзи, с когото щеше да си партнира, онзи от отряда за борба с организираната престъпност, ако новият ѝ главен агент гарантираше за него, това ѝ стигаше.
Като новобранката в офиса, тя не можеше да си позволи лукса да не бъде отборен играч.
Приключи срещата си с Ник и се съгласи да дойде в кабинета му в десет часа на другата сутрин, за да обсъдят случая в по-големи подробности, след като бе имала възможност да прегледа файла. Останалата част от деня премина на един дъх във вихър от запознанства, среща с ръководителя на новия ѝ екип и обиколка на целия комплекс. В Лос Анджелис Бюрото делеше федералната сграда „Уилшър“ с още няколко държавни агенции, но в Чикаго мястото принадлежеше само на тях.
В края на деня беше изтощена от всичките банални, радвам-се-да-се-запознаем разговори и все още не бе имала време да разгледа джаксънвилския файл. Когато си тръгна от офиса, взе папката със себе си и с намерението да си направи работна вечеря, си взе една салата от „Таверна Зелената врата“ – заведение, съвсем близо жилището ѝ.
Със салата и куфарче в ръка тя прекрачи във фоайето на небостъргача, където се намираше новият ѝ апартамент.
Лутър, един портиерите, ѝ се усмихна широко иззад бюрото си.
– Агент Харлоу. Как мина първият ден? Заловихте ли някой сериен убиец?
Когато се нанесе в сградата миналата седмица, тя се бе погрижила да се запознае с всички портиери. Шейсет и няколко годишният Лукас бе проявил голям интерес към работата ѝ… толкова, че сърце не ѝ бе дало да му каже, че животът на един федерален агент далеч не бе като по филмите.
– Предимно бумащина и запознанства – отвърна тя.
– Е, и утре е ден. – Той натисне копчето, което отваряше стъклената врата, водеща към асансьорите.
Преди да поеме нагоре, Джесика провери пощенската си кутия. Освен обичайните рекламни брошури и сметки, вътре имаше плик от ФедЕкс. Извади го и видя, че е от адвоката ѝ в Калифорния.
Пъхна плика в куфарчето си, заедно с останалата поща, след което заключи кутията и се отправи към асансьорите. След като влезе в апартамента си, остави куфарчето и салатата върху масата за закуска в дневната, която играеше ролята на трапезария и кабинет.
Отиде в спалнята и смени деловите си дрехи с тениска и дънки. След това се отправи към охладителя за вино и отвори най-скъпата бутилка, която притежаваше.
Защото – майната му.
Знаеше точно какво има в плика от ФедЕкс, така че защо да не ознаменува края на една епоха – последната ѝ връзка с Лос Анджелис – с чаша хубаво вино.
Остави чашата на масата, извади плика от куфарчето си и го отвори. За личния ти архив, пишеше на бележката от адвоката ѝ. Беше му се обадила в петък, след съдебното заседание, така че не беше като да не го очакваше. И все пак, да държи листа в ръцете си и да види думите написани черно на бяло, го правеше много по-официално.
Решение за разтрогване на брак
Ето го и него, съдебното решение и подписаното споразумение между нея и Алекс. Като за бракоразводно дело (и то в Лос Анджелис), това вероятно бяха най-лесните пари, които адвокатът на Джесика беше печелил някога. От началото до края процесът беше протекъл съвсем гладко. Тя не искаше издръжка от Алекс, нито се беше опитала да получи каквато и да било част от печалбите от филмите, които той беше продуцирал по време на тригодишния им брак. Единственото, което беше взела, освен личните вещи, които имаше отпреди да се оженят, бяха дрехите, обувките и бижутата, които той ѝ беше купил. И това не беше, за да му направи напук, а по-скоро от практични подбуди, защото Алекс така или иначе нямаше какво да ги прави.
– Е, поне ще бъда една наистина добре облечена divorcée – опитала се бе да се пошегува тя с най-добрата си приятелка, Тара, която бе дошла в Лос Анджелис за морална подкрепа през уикенда след срещата ѝ с Алекс за разделяне на имуществото. – Господи, наистина ли току-що използвах думата divorcée? – простена тя. – Звучи като излязло от „Истинските съпруги“.
Беше си изливала мъката пред Тара над чаши с коктейли в „Нора“, еклектичен американски ресторант в Уест Холивуд.
– Не разбирам какво се случи. Та вие бяхте луди един за друг – казала бе Тара.
Това бе най-трудното от всичко. В началото връзката им наистина беше страхотна. Вихреното им ухажване беше вълнуващо и романтично – бяха се срещнали в един ресторант по време на частно парти, давано от общ приятел, и когато Алекс бе открил, че Джесика е федерален агент, я бе помолил за мнението ѝ относно сюжета на един трилър, който обмисляше да продуцира. Бяха си намерили място на бара и прекараха остатъка от нощта в разговор, оставайки чак докато заведението затвори. Беше я попитал дали може да я види отново на следващия ден и просто така, двамата бяха започнали да излизат заедно и Джесика обожаваше това, че той не играеше игрички. По онова време различните им професионални светове бяха нещо хубаво: на него му харесваше, че тя не бе част от филмовата индустрия, а тя на свой ред намираше историите му от кухнята на Холивуд за приятно разнообразие от сериозността, с която се сблъскваше често в работата си.
Проблемите започнаха около година след като се ожениха. Първоначално бяха дребните неща, като това, че тя никога не можа да хареса напълно приятелите му, с които се срещаха страшно много. Те до един бяха филмови продуценти и почти не говореха с Джесика, напълно безразлични към всеки и всичко, което не беше свързано с Холивуд. С това Джесика можеше да се справи – беше се оженила за Алекс, не за приятелите му, и можеше да преглътне компанията на няколко задника заради мъжа, когото обичаше. Далеч по-тревожен обаче бе начинът, по който Алекс се променяше, когато беше с тях, превръщайки се от мъж, който бе саркастичен, и остроумен, и обожаваше филмите, в мъж, който бе арогантен, интересуваше се твърде много от външния вид и предпочиташе да разменя с приятелите си подигравателни обиди по адрес на актьори, писатели и режисьори много повече, отколкото да обсъжда нещо съществено.
В крайна сметка обаче, не неговата, а нейната кариера се бе превърнала в истински проблем. Тя бе започнала да се занимава с разследвания под прикритие и бе постигнала немалък успех. Работата наистина ѝ харесваше, семената на желанието да работи под прикритие навярно бяха посяти още когато беше на осем години и бе направо обсебена от повторенията на „Жената чудо“. Начеващата феминистка в нея обожаваше как всеки път лошите допускаха огромната грешка да подценят Даяна Принс.
Само ако ФБР можеше да измисли ласо на истината, което да комбинира с деловите си костюми…
Единственият недостатък на работата под прикритие, разбира се, бе нейната непредсказуемост. Много от срещите ѝ се провеждаха вечер и се случваха без почти никакво предупреждение. На няколко пъти се бе наложило да отмени уговорката си за вечеря с Алекс, а веднъж и ваканцията, която бяха планирали в Кабо Сан Лукас. Беше се почувствала ужасно и се бе опитала да пренасрочи ваканцията, но скоро след това Алекс бе отишъл да снима филм в Торонто и пътуването бе забравено.
Капката, която преля чашата, бе случилото се преди осем месеца. Помолили я бяха да помогне с разследването на един член на общинския съвет, когото подозираха в приемане на подкупи за кампанията по преизбирането му. Като част от разследването, Джесика и един неин колега трябваше да се престорят, че са двойка и да посетят заедно няколко от срещите за набиране на средства за съветника, за да видят кои от дарителите получават особено специално отношение.
От самото начало Алекс беше против участието ѝ в разследването.
– Сигурна ли си, че само се преструвате на двойка? – попитал бе, точно преди едно от онези събирания, облегнат на вратата на спалнята, докато я гледаше как вдига ципа на роклята си.
– Естествено, че само се преструваме.
Беше ѝ задал същия въпрос и предишния път и тя полагаше големи усилия да не се засегне от онова, което намекваше. Та той правеше филми, за бога – всичко в неговата работа се въртеше около играта наужким.
Тъй като нямаше никакво желание да водят този спор точно сега, Джесика закопча роклята си и му се усмихна, опитвайки с шега.
– Как изглеждам? Не като агент под прикритие, надявам се.
Очите му се плъзнаха по нея.
– Не ти купих тази рокля, за да я носиш, когато си с друг мъж – отвърна той студено.
Е, добре.
Очевидно дните, в които му харесваше да я вижда издокарана, бяха отминали. Джесика бе свалила роклята, оставяйки я на пода в спалнята, и без да каже нито дума, си беше облякла нещо друго и бе излязла.
За съжаление, случаят се проточи по-дълго, отколкото се очакваше и това едва ли би могло да се случи в по-неподходящ момент. Две седмици след скарването за роклята беше премиерата на един от филмите на Алекс и тъй като все още беше ангажирана с разследването, тя не бе имала възможност да отиде.
– Навсякъде ще гъмжи от папараци – не мога да рискувам някой да види снимката ми и да си спомни, че ме е забелязал на една от онези срещи за набиране на средства. Толкова съжалявам, Алекс.
И наистина беше разстроена – естествено, че искаше да го придружи в този важен за него ден. Ала всичките ѝ думи бяха напразни – беше ѝ толкова ядосан, че в продължение на два дни почти не говореше с нея.
В нощта на премиерата той остана навън до късно, отивайки на партито за актьорите и екипа на филма. Джесика го чака да се прибере, тъй като искаше да научи подробностите, ала когато най-сетне си дойде, той беше в потиснато настроение и заяви, че не му се говори.
След това отношенията им така и не можаха да се върнат в релсите. Напрежението между тях се засилваше, докато най-сетне, по време на закуската една сутрин, тя предложи да отидат на брачен консултант.
– Вече се свързах с бракоразводен адвокат – отвърна Алекс, без да я поглежда в очите.
Джесика дълго мълча, гърлото ѝ се бе свило от завладялата я емоция.
– Добре. В такъв случай ще се изнеса този уикенд. – И като стана от масата, отнесе съдовете си в мивката.
– Джес, не е нужно да…
– О, мисля, че е нужно, Алекс – прекъсна го тя саркастично, избърсвайки сълзите от бузите си, докато излизаше от стаята.
* * *
Джесика прибра съдебното решение в плика и го остави настрани.
Стига си се самосъжалявала, Харлоу.
Погледът ѝ се спря върху папката с джаксънвилския случай до куфарчето ѝ. Тази роля под прикритие бе точно от каквото се нуждаеше, нещо, в което да се хвърли с главата напред. Нещо, което да отвлече мислите ѝ. След като беше прекарала последните шест месеца, чудейки се какво се беше объркало в брака ѝ, щеше да е хубаво просто да изключи тази част от мозъка си за известно време.
Така че тя отвори папката, настани се удобно на масата с чашата си с вино Майната му, ето че вече съм официално разведена и започна да си води записки.
Време бе да покаже на момчетата от чикагския офис колко струва.
Глава 3
Когато пристигна в офиса във вторник сутринта, Джон завари много от колегите си от отряда, скупчени около бюрото му.
– Вижте кой се завърна – каза Раян и заръкопляска бавно, докато той се приближаваше. – Е, толкова ужасно ли беше, колкото се говори?
– Дори повече – отвърна Джон. И болките в мускулите му го доказваха. Докато вземаше душ тази сутрин, здравата беше изругал, когато се опита да вдигне ръце, за да си измие косата.
– Нонстоп физическа подготовка, а? – попита Джин, друг от приятелите му от отряда.
– Да кажем само, че дадоха тон, като на първата сутрин ни събудиха в четири сутринта за тест за издръжливост. Плуване, бягане и изкачване на стълби, облечени с двайсеткилограмови жилетки и носейки петнайсеткилограмов таран… без никакви почивки. И това беше един от лесните дни.
Подборът на кадри за ОСЗ, както Джон и останалите „избраници“ бързо бяха открили, целеше да прекърши кандидатите както психически, така и физически, така че да открият онези, които щяха да се справят най-добре в ситуации на високо напрежение. И действително, тренировките и тестовете, на които бяха подложени, не бяха шега работа. В рамките на тези две седмици Джон се беше катерил по тясна стълба до една решетка двайсет метра над земята, без предпазна мрежа, която да го улови, ако падне. Вървял бе със завързани очи под вода в продължение на двайсет метра, носейки петнайсеткилограмов товар, участвал бе в симулация на спасителна операция, докато онези, които го оценяваха, го наблюдаваха. Спал бе в претъпкани палатки и казарми по не повече от един-два часа на нощ и бе подложен на изпитание, в което кандидатите трябваше да пробягат разстоянието до езерото с голям сал на гърба и да гребат с всички сили към една цел, докато над тях хеликоптер летеше ниско над водата, за да ги забави.
С други думи – две седмици на същински ад.
И точно това, от което Джон беше имал нужда.
Все още чувстващ се като глупак, задето не беше разбрал, че гаджето му е чукало един от неговите приятели зад гърба му, той се беше появил за подборната програма преливащ от гняв и от енергия, която да изгори. Но от онази първа сутрин, когато го бяха събудили в четири сутринта и му бяха казали да си сложи двайсеткилограмовата жилетка, за едно „леко“ упражнение, той бе престанал да мисли за скапаното състояние на личния си живот. Вместо това бе повикал на помощ рейнджърската си подготовка, съсредоточавайки се само върху две неща: да оцелее и да изпълни нарежданията, които му даваха, възможно най-добре.
Нямаше представа с какво мнение бяха останали специалистите по подбора за него. За да ги объркат още повече, по време на целия процес кандидатите (към които се обръщаха не по име, а с номера върху дрехите им), не получаваха никаква обратна връзка – нито положителна, нито отрицателна. Ала в известен смисъл това нямаше значение. Джон бе дошъл, за да докаже нещо на Пайзър, вземайки участие в програмата за подбор на кадри на ОСЗ, ала може би имаше нужда да докаже нещо и на себе си.
И когато в края на двете седмици се изправи, потен, гладен, изтощен, с крещящи от агония мускули и все пак готов да посрещне всяка гадост, която подбиращият екип решеше да му сервира, усети, че се чувства учудващо… добре. Да прекараш четиринайсет дни на режим екстремна ситуация поставяше нещата в перспектива.
– Е, радваме се, че се върна. – Раян го потупа дружески по рамото. – И съм сигурен, че говоря от името на всички, когато казвам… – Той си придаде престорено озадачено изражение: – Човече, какво стана с косата ти?
Останалите се разсмяха, а Джон се ухили и прокара ръка през нея.
– Реших, че е време за промяна.
Обикновено носеше косата си малко по-дълга, като се имаше предвид, че беше трудно да играеш ролята на някой, забъркан в организирана престъпност, ако имаш подозрително спретнатия вид на федерален агент. Ала тъй като не беше добра идея косата непрекъснато да ти влиза в очите, докато в продължение на две седмици си подложен на тежки физически изпитания, а опашката не се връзваше с бойната каска, той я беше подкъсил, преди да отиде на пробите за ОСЗ.
Джин се престори, че избърсва една сълза.
– Ама… аз дори не можах да се сбогувам с мъжкия кок.
– Още ли продължаваш с това? – попита Джон сухо.
Един-единствен път бе допуснал грешката да дойде на работа с вързана коса и човече, колегите му го бяха направили на нищо. В продължение на две седмици всеки път, щом влезеше в офиса, неизменно чуваше: Рапунцел, Рапунцел! Разпусни си косата!
За щастие, цветистите коментари за косата му бяха забравени, когато Брандън, един от по-младите агенти, присъединил се наскоро към екипа, се приближи до тях с широка усмивка.
– Познайте с кого пътувах в асансьора току-що.
– С директора? – подкачи го Раян.
– Новата агентка.
С това начаса привлече вниманието на цялата група.
– Е, верни ли са слуховете? – попита Джаред нетърпеливо.
– Имаме ли визуално потвърждение, че е сладка? – поиска да узнае Раян.
Брандън се облегна на бюрото, очевидно наслаждавайки се, че разполага с вътрешна информация.
– Имаме, и още как.
Джон очевидно беше в неведение.
– За какво говорите?
– Ами да, вчера ти не беше тук – каза Брандън. – В отдела за борба с корупцията постъпи нова агентка под прикритие. Говори се, че е бивша адвокатка. Чух, че подкачила Сам Уилкинс за това, че е бил в Йейл.
– Какво им става на тези бивши адвокати с техните университети? – Раян смушка Джон. – Хей, колко дипломи са нужни на един агент от отдела за финансови престъпления, за да разбере как да използва пистолета си?
Джон си придаде престорено учудено изражение.
– Позволяват на агентите от финансови престъпления да използват пистолети?
И се ухили, когато останалите се разсмяха. Да, шегата беше стара. И в действителност в отдела за борба с корупцията, както и в останалите отдели за ненасилствени престъпления, имаше немалко наистина добри агенти. Дори бившите адвокати, трябваше да признае Джон, въпреки че някои от тях се имаха за по-изискани и интелектуални от всички останали.
Не че беше предубеден спрямо бившите адвокати.
Е, добре де, може и да беше мъничко предубеден.
Имаше една жена, с която беше запознал в Академията, бивша адвокатка, която беше работила във водеща чикагска кантора, преди да се присъедини към ФБР. От целия клас само тя и Джон бяха от Чикаго и при обикновени обстоятелства това би трябвало да допринесе за приятелски отношения между тях.
Но не и в този случай.
Защото в този случай бившата адвокатка се бе оказала истински трън в задника.
О, вижте ме само, толкова съм умна с дипломата си по право от Станфърд, че би трябвало да водя часовете, вместо да седя тук заедно с вас, загубеняци.
Е, добре де, може и да не беше казала точно тези думи, но именно до това се свеждаше отношението ѝ. Беше умна и с бърза мисъл, притежаваше естествен талант в разпитите и несъмнено беше звездата на класа.
И с удоволствие му го беше навирала в носа при всяка удала ѝ се възможност.
За щастие, тази жена беше в другия край на страната, в Лос Анджелис, където несъмнено смайваше целия офис с невероятната си брилянтност.
– Нещо друго за новата агентка? – попита Раян Брандън. – Като например, необвързана ли е?
– Да си дойдем на думата, а? – каза Джон на Раян.
– Хей, смили се над онези от нас, които вкъщи не ги чака страхотно гадже – не му остана длъжен Раян.
Е, добре. Джон се прокашля, отбелязвайки си наум, че е време да започне да подхвърля леки намеци, че двамата с Алиша вече не са двойка.
– Поне научи ли името ѝ? – попита Джин.
– Всъщност научих го. Казва се… – Брандън не довърши и придоби смутен вид, забелязал ръководителя на екипа им, специален агент Рийс Гунар, да се приближава.
– Колкото и да ми е неприятно да разтурям този кръжок по шев и кройка, господа – сухо каза Гунар, – Шепърд има среща с главния агент.
Това беше новина за Джон.
– Така ли?
– Току-що се чухме по телефона и той каза да те изпратя при него. – Гунар спря поглед върху подстриганата коса на Джон и ъгълчетата на устните му потръпнаха. – Оо, тъкмо когато кокът ти започваше да ми харесва...
Джон вдигна очи към тавана и поклати глава.
Сериозно? Един-единствен път.
* * *
В края на коридора на дванайсетия етаж асистентката на главния специален агент даде знак на Джон, че може да влезе.
– Заповядай. Господин Маккол те очаква.
Ник вдигна поглед от компютъра си, когато Джон почука и прекрачи прага.
– Агент Шепърд. Или си издържал подбора – в който случай ти свалям шапка, – или си се провалил и през последните дни си бил в напълно неразрешена ваканция.
Джон се настани на един стол пред бюрото му.
– Ако това беше ваканция, определено трябва да си намеря нов туристически агент.
Ник се засмя.
– Кога ще разбереш дали си приет?
– След няколко седмици.
Както му бяха обяснили, процедурата по вземането на решение се състоеше от няколко етапа. Ако беше спечелил препоръката на служителите по набиране на нови агенти, кандидатурата му щеше да бъде прехвърлена за одобрение от Тактическия раздел на Бюрото, както и от Отдела за подбор на лидери на средно ниво.
– И кога трябва да се явиш пред ПУНО?
ПУНО или Подготвително училище за нови оператори беше осеммесечна програма, която се провеждаше в Куантико всяка година за новопостъпилите в ОСЗ.
– Втората седмица на септември.
Ник кимна.
– В такъв случай няма да ти възлагаме дългосрочни разследвания, докато не получиш отговор. Чух се с Гунар и той ми каза, че имаш предостатъчно доклади, с които да си наваксаш сега, когато вече не се налага да пътуваш всяка седмица до Детройт.
Джон си представи огромната купчина документи върху бюрото си.
Май предпочиташе да прекара още две седмици измъчван и умиращ от глад.
Ник се ухили.
– Помислих си, че ще реагираш по този начин, така че си позволих волността да ти възложа едно краткосрочно разследване. Стига да нямаш нищо против отново да попътуваш. – Той взе една папка от бюрото си и му я подаде. – Офисът в Джаксънвил се нуждае от двама чикагски агенти, които да им помогнат в една операция. Ще бъде малко по-различно от обичайните ти роли.
Заинтригуван, Джон пое папката и прегледа набързо резюмето на джаксънвилските агенти.
– Дялово финансиране? Това действително е нещо ново за мен.
– Реших, че няма да е зле да те оставим да се позабавляваш малко, при положение че това може да е последният ти случай под прикритие.
Последният му случай под прикритие. Думите бяха горчиво-сладки.
– Виждам, че са поискали двама инвеститори – каза Джон.
– Ще си партнираш с агент от отдела за борба с корупцията. Тя е нова – дойде при нас едва вчера. – Ник си погледна часовника. – Всъщност всеки момент трябва да се появи. Помолих я да се срещнем тази сутрин, за да прегледаме подробностите по случая.
Интересно… новата агентка. Новата сладка агентка, както се говореше. Джон отсега можеше да си представи лицата на колегите си от екипа, когато научеха за това.
– Откъде идва? – попита небрежно.
– Лос Анджелис. Но също като теб, и тя е от Чикаго… което ви прави съвършени за това разследване. Без дори да се налага да се преструвате, можете да превъзнасяте пицата с дебела кора, да обяснявате разпалено защо „Къбс“ са отборът на Америка и как кетчуп в хотдога би трябвало да е федерално престъпление.
Джон беше напълно съгласен с всичко това, ала вниманието му беше привлечено от нещо друго, което шефът му беше казал току-що.
– Работила е в лосанджелиския офис?
– През последните шест години. – Ник наклони глава. – Което означава, че е завършила горе-долу по времето, когато и ти, нали?
И още как. Което означаваше, че това или бе огромно съвпадение, или му предстоеше да се изправи очи в очи с единствения човек, който не само бе успял да го подлуди в Академията, но и бе съумял да го накара да изглежда като пълен задник.
Преднамерено.
Ник погледна към вратата и се усмихна.
– А. Тъкмо навреме. Точно говорехме за теб. Агент Харлоу, бих искал да ти представя специален агент Джон Шепърд, другият „съмнителен чикагски предприемач“.
Джон затвори очи за миг, а после се изправи и се обърна.
Ето я и нея, застанала на прага в ушития си по мярка сив костюм и токчета, лъскава и елегантна… самото въплъщение на агент от отдела за финансови престъпления.
Косата ѝ обаче беше различна. Все така топло руса, ала вместо на дълга опашка, както я носеше в Академията, сега тя падаше до раменете ѝ в права, изискана прическа.
– Джон – каза тя и светлосините ѝ очи се разшириха изненадано.
– Здравей, Джесика.
Близо петнайсет хиляди специални агенти, пръснати на територията на Съединените щати в петдесет и шест офиса, а именно тя трябваше да се появи в Чикаго за онова, което вероятно щеше да бъде последното му разследване под прикритие.
Като негов партньор.
А той си мислеше, че пробите за ОСЗ бяха ад.
Глава 4
Джон Шепърд.
Не можеше да отрече, че срещата им в кабинета на новия ѝ шеф я беше хванала неподготвена. Като за начало, той би трябвало да е в Куантико като част от Отдела за спасяване на заложници и в този момент да участва в някое бойно учение с истински патрони или пък да се катери по обгърната в пламъци десететажна сграда. Вероятно надолу с главата, държейки се за тухлите само с кутретата на краката, просто за допълнителна доза адреналин.
И освен това, леле, изглеждаше различно от последния път, когато го беше видяла.
Преди шест години Джон Шепърд се беше появил в Академията на ФБР, изглеждащ досущ като бивш рейнджър. С войнишки късата си коса, кобалтовосини очи и близо сто деветдесет и пет сантиметра железни мускули, той сякаш въплъщаваше американския идеал.
Ала мъжът, застанал пред нея сега, изглеждаше... по-корав. Нямаше я войнишката подстрижка – наситенозлатистата му коса падаше небрежно на пластове, малко по-дълги от обичайното. Нямаше я и самобръсначката му, поне ако се съдеше по небръснатата сякаш цяла седмица брада, която покриваше силната линия на челюстта му.
Не носеше вратовръзка, забеляза тя. Само разкопчана на врата риза под сакото. Строго погледнато и двете бяха в разрез с дрескода на ФБР.
Не че искаше да каже нещо.
– Ама че съвпадение! – каза тя, съвземайки се от първоначалната изненада, и си лепна усмивка заради новия си шеф, докато влизаше в кабинета.
Ник посочи между тях двамата.
– Познавате ли се?
– С Джесика бяхме в един и същи клас в Академията – обясни Джон. Ако се съдеше по безгрижния му тон, тъй също нямаше намерение да остави главния агент да научи за сблъсъка им на характери.
– Колко интересно. Малък свят, а? – каза Ник.
– Определено.
– И още как – съгласи се Джесика в същия миг.
Двамата се спогледаха и се засмяха, сякаш всичко това беше толкова забавно. Ха, ха, ха, каква приятна изненада… да, истинско чудо би било, ако успееха да довършат разследването, без да се хванат за гушите.
– Е – плесна с ръце Ник. – След като вече се познавате, смятам, че можем да започваме. Джесика, ако си имала възможност да прегледаш случая, защо не запознаеш Джон с него?
– Разбира се.
Тя потисна не съвсем дружелюбните си чувства към човека, седящ до нея, и се залови за работа. Все пак беше професионалистка и на всичкото отгоре – опитен агент под прикритие. Можеше да се преструва на мила не по-зле от когото и да било.
Макар че, нямаше как да не отбележи наум, този адски секси, движа-се-със-съмнителни-типове вид, който Джон имаше, определено не навеждаше на мисли за дялово финансиране.
Отбеляза си също така колко бе доволна, че бе отбелязала само наум това, че Джон Шепърд изглежда адски секси.
Както и да е.
– Обект на разследването е Патрик Блеър, кмет на Джаксънвил, Флорида – започна тя. – Син на гимназиална учителка и лейтенант от флота, Блеър следва право в университета на Флорида и на двайсет и шест години става най-младият градски съветник в историята на Джаксънвил. В доклада, който колегите ни изпратиха, няма снимка, така че тази сутрин свалих една от интернет. – Тя я подаде на Джон. – Направих копие и за вас, агент Шепърд.
В отговор на сладкия ѝ тон той я стрелна с толкова мрачен и навъсен поглед, че Джесика почти очакваше да чуе гръмотевичен тътен.
Вярвай ми, здравеняко. Чувството е взаимно.
– Четири години по-късно, Блеър се кандидатира за кмет и губи само с три хиляди гласа от пенсиониран съдия, явил се като независим кандидат – продължи тя. – След четири години участва в следващите избори с кампания, наблягаща на опита му като градски съветник и фокусирана върху икономическия растеж на Джаксънвил. Печели и става вторият най-млад кмет на един от двайсетте най-големи града в Щатите. Популярността му продължила да расте, особено след като подкрепил приемането на закони, целящи да съживят ключови квартали с помощта на частни инвеститори, и по-рано тази година бил преизбран за втори мандат с впечатляващите осемдесет и пет процента от гласовете на избирателите. Очевидно е харизматичен и особено популярен сред женския електорат. – Джесика се усмихна. – Сигурна съм, че няма нищо общо с това, че е необвързан и наскоро бе включен в класацията на списание „Пийпъл“ за „Най-секси съвременни политици“.
Джон изпръхтя и запрелиства папката в скута си.
– Е, къде е проблемът?
– Проблемът е, че златното момче на Джаксънвил си има страничен бизнес: приема подкупи в замяна на политически услуги – обясни Джесика. – Разследването започнало преди осемнайсет месеца, след като един местен лобист се свързал с агенти от джаксънвилския офис с информация, че друг лобист, Антъни Морано, уреждал подкупи за кмета. Информацията се оказала вярна и след като двама агенти посетили Морано у дома му и си поприказвали с него за преимуществата на това да сътрудничи на ФБР, след като е бил хванат в опит да извърши престъпление, той се обърнал срещу Блеър и се съгласил да носи скрит микрофон. Благодарение на него джаксънвилските агенти научили, че Блеър взема подкупи от няколко строителни предприемачи. И не говорим за дребни сумички – тези типове му плащат от порядъка на петдесет хиляди всеки път, когато се нуждаят от съдействие за получаването на всякакви разрешения за отреждане на терени и райониране. Симпатична уговорчица – стига цената да е достатъчно добра, Блеър се обажда на един-двама приятели от Комисията за контрол върху използването на земята и като с магическа пръчка всички пречки, с които един предприемач би се сблъскал обикновено, изчезват.
– Разполагаме ли с някакво доказателство, че другите общински служители също вземат подкупи? – попита Джон, срещайки очите на Джесика.
Тя не отговори веднага, върнала се шест години назад, към многобройните пъти, когато бе виждала същия този съсредоточен, решителен блясък в сините му очи. Само дето, когато тя беше наблизо, този поглед обикновено бе съпътстван от раздразнено стисната челюст.
А, да. Ето я и нея.
– Това бе един от въпросите, които зададох на агент Лийвит от Джаксънвил, когато тази сутрин му се обадих, за да се запознаем – отговори Джесика. – Каза, че доколкото им е известно, единственият корумпиран е Блеър. Няма никакви доказателства, че останалите общински служители дори подозират, че той печели от тази схема – според тях просто помагат на кмета, когато ги помоли за услуга. Чисто и просто са политици.
– Имат ли представа колко пари от подкупи е прибрал Блеър досега? – попита я Ник.
– Около петстотин хиляди. Според прокуратурата проблемът е там, че досега всички, които знаят за подкупите от първа ръка (Морано и предприемачите), също са част от тази схема. Когато дойде време за арести, знаем как ще се развият нещата – те до един ще се обърнат против Блеър в замяна на споразумение за намалена присъда. Което, макар и полезно, ги оставя уязвими по време на кръстосания разпит – могат да бъдат обвинени, че просто казват онова, което обвинението иска от тях, за да спасят собствената си кожа.
– Проблем, който би ни притеснявал далеч по-малко, ако прокуратурата разполагаше и с показанията на двама агенти под прикритие, притежаващи непосредствено знание за схемата – допълни Ник.
– И тук се появяват двамата „съмнителни предприемачи от Чикаго“ – каза Джон.
Именно.
– Всички детайли са вътре. – Джесика посочи папката в ръцете му. – С теб ще се престорим на партньори от успешна инвеститорска компания от Чикаго, която иска да отвори ресторант в Джаксънвил. Морано ще ни уреди среща с кмета, под претекст, че искаме да обсъдим няколко проблема с разрешителните за строеж и райониране, на които сме се натъкнали с имота, който сме си харесали. Оттам продължавате сами.
Ник облегна ръце на бюрото.
– Вече информирах офиса в Джаксънвил за ограниченото време, с което разполагаш – каза той на Джон. – Увериха ме, че няколко пътувания ще ви бъдат достатъчни, за да приключите разследването. Честно казано, Блеър или ще се налапа въдицата, или няма.
– Веднага ще се заема със създаването на образа си – рече Джон.
– Чудесно. – Ник се усмихна широко. – Между другото, когато говорих с колегата от Джаксънвил, той спомена, че като част от прикритието ще ви настанят в някакъв адски шикозен хотел на плажа Понте Ведра. Така че, докато отпивате от коктейлите си на брега на океана и с умиление си спомняте доброто старо време, не забравяйте на кого сте задължени за това назначение.
Джесика и Джон се засмяха, сякаш наистина беше страшно забавно. Ха-ха… „доброто старо време“ в Академията.
Да, определено го бяха закъсали.
