ПРОЛОГ
ФЕЙД ИН:
ИНТ. КАФЕНЕТО НА ГИЛ, ИЙСТ ДЪЛУИЧ – НЕДЕЛЯ, 2 ДЕКЕМВРИ, БЕЗБОЖЕН ЧАС (10 СУТРИНТА)
ИВИ СЪМЪРС – в края на двайсетте, с лунички, червени къдрици до раменете, яркожълта рокля под коляното в стил от петдесетте, обувки „Док Мартенс” – стои пред бара и потропва с крак, очевидно нервна.
Барманът се бавеше с поръчката ми и аз безмълвно благодарих на отдадеността му към изкуството на добре изстискания портокалов сок. Погледнах към табелката му с надпис: „Здравейте! Казвам се...“. Зан. Едно от онези имена, които обявяват, че следващото поколение е тук и то приготвя портокалов сок, сякаш това е медитативно преживяване. Докато опашката от хора зад мен се удължаваше, портокаловият ми сок постигаше дзен.
Като никога обаче нямах против да задържам някого – днес имах нужда Зан да се помотае колкото иска, за да се подготвя за онова, което щях да направя.
– Искаш ли да добавя допълнително нещо мъничко, за да бъде специален?
Само ако това нещо е водка, Зан.
– Какво имаш предвид?
– Магическата съставка, идеална за махмурлук.
Зан разтвори пръсти, за да разкрие едно яйце. Махнах му да го пъха в блендера, така или иначе, нямах намерение да пия сока.
В този момент ръцете ми вече трепереха, което определено щеше да помогне на онова, което се канех да направя, да изглежда като инцидент. Поех си дълбоко дъх няколко пъти. Можеш да го направиш, Иви Съмърс, казах си строго.
Макар че, ако имах намерение да го направя като хората, трябваше да изкопча името на нещастника, а ако нещата минеха наистина добре, и телефонния му номер.
Погледнах телефона си, докато Зан смесваше в блендера, и видях, че груповият чат „ДЖИМС“ е активен.
Джеръми: тя прави ли го? Иви, Иви, Иви. Правиш ли го? КАЖИ МИ, ЧЕ ГО ПРАВИШ
Сара: Мар, уреди ли вече централните украси за масите?
Джеръми: Сара, трябва ти чатът на група БУЛКОДЗИЛА. Този тук е за по-важни неща.
Мария: ХОРА. Иви, сигурна ли си, че искаш да го направиш? Искам да кажа, боже, надявам се, че ще го направиш, но сигурна ли си?
– Та-да! – възкликна Зан и размаха сока ми.
Сърцето ми се сви. Време беше.
Иви: Отивам
Дори толкова рано в неделя кафенето в Югоизточен Лондон беше претъпкано. Пред мен имаше цяло трасе с препятствия. Модерно облечени тийнейджъри с дрехи от сайтове, рекламирани в метрото, за които всички са прекалено стари. Хора с лаптопи, които се преструваха, че все още не са изпили кафето, което държаха в ръка. Апетитни майки с идеални, подобни на кукли деца. И той – фенът на „Рамоунс“.
Избрах го като своя мишена от масата, на която седях по-рано с лаптопа си, за да мога да виждам всички, които влизат в кафенето. Беше седнал до голямата коледна елха. В края на двайсетте, сладък, с брада, облечен с тениска на „Рамоунс“ под карирана риза, и по-скоро ученик, отколкото възрастен (с други думи, точно моят тип).
Беше дошъл сам, не носеше венчална халка, нямаше деца – на практика бе изпълнил минималните изисквания за потенциален любовен партньор. Късметлия.
Макар че, ако трябва да бъда честна, той не просто отговаряше на някои критерии – аз наистина го намерих за привлекателен, което ме изнервяше допълнително. Защото напоследък подходът ми към това да си намеря гадже беше да си представя живота, който бихме водили като двойка, и после никога да не говоря с човека. Не това, което смятах да направя сега.
Излязох от скупчените маси на няколко крачки от мишената си. Той се беше навел над книгата си – „Как да не порастваш!“ от Ричард Херинг, – което ме накара да спра на място. Дали това е нещо, което половинката ми би чела? Но не можех да си позволя да бъда придирчива, така че започнах да се приближавам към него.
Още три крачки.
Две.
Една.
Бях точно до него. Отблизо беше дори още по-сладък.
Сега или никога.
Държах чашата със сока напред, докато приближавах, сърцето ми биеше толкова силно едновременно в гръдния ми кош и в гърлото, че имах чувството, че се опитва да избяга.
Хайде, хайде, СЕГА!
Фенът на „Рамоунс“ се засмя на нещо, което току-що беше прочел... и аз го подминах като пътен знак.
По дяволите. Не успях да го направя. Но също така не можех да се откажа.
Защото, само може би, щях да открия мъжа на мечтите си. Очите ни щяха да се срещнат и в този момент и двамата щяхме да осъзнаем, че сме на път да прекараме остатъка от живота си заедно, точно като във филмите. Въпреки че в момента, с чаша портокалов сок с яйце в ръка, се чувствах толкова далече от киноекрана, колкото изобщо беше възможно.
Вървях колкото се може по-бавно, но вече бях стигнала обратно до масата си. Бях се настанила на обща маса и по време на отсъствието ми на нея бяха дошли един мъж и дъщеря му. Той: в средата на трийсетте, спретнат, тъмна коса, чете неделния вестник и прилича на човек с „компютърен“ в името на професията си. Тя: сладка, с леко неравни опашки, очила с червени рамки, на около седем години. Краката ѝ се люлееха, докато четеше книгата си. Изпитвах бегло чувство, че и преди съм ги виждала тук.
Извадих телефона си, докато се мотаех край лаптопа си.
Иви: Не можах да го направя. Защо си мислех, че ще успея? И не е ли ваша отговорност като мои приятели да ме спирате от правенето на нещо, което очевидно е напълно откачено?
Сара: можеш да направиш всичко, което решиш. Макар че, да, напълно е откачено
Джеръми: Иви, да не си посмяла да се откажеш сега. Отивай да спечелиш своя Хю Грант
Мария: ти можеш, Иви! Поеми си дълбоко дъх и опитай отново. Вярваме в теб!
Джеръми: направи го в името на любовта! Или поне заради нас
През по-голямата част от времето приятелите ми бяха нормални, интелигентни хора и ми беше приятно да си припомня, че дори те ме насърчаваха да направя това.
Освен това бяха прави. Можех да го направя. Или по-точно – трябваше.
Бях го отлагала достатъчно дълго. Докато бях спряла за кратко, преди да се обърна, мъжът на масата ми ме погледна, сякаш се чудеше на поведението ми. Опитах се да добия вид на човек, който просто е забравил нещо, за което се налага да се върне. Което постоянно се случва на всички, много благодаря.
Този път тръгнах по по-кратък път, което означаваше да се промъкна през сборището на идеалните майки.
Две спретнато облечени деца с опулени очи блокираха пътя ми, едното – бяло-русо, а другото – с права черна коса; и двете изглеждаха като хлапета, посещавали кастинг за „деца, които да те преследват в кошмарите ти“.
– Извинете, искам само да мина. Мерси. Така че, ако може...
Сокът потече по китката ми и аз бързо изправих чашата, преди още течност да избяга. Представете си „Нотинг Хил“, в който, вместо да разлее питието си върху Джулия Робъртс, Хю Грант просто плясва празната си чаша на гърдите ѝ.
– Моля ви, преместете се – примолих се тихичко. Те се усмихнаха. – Моля ви? – казах малко по-силно, като хвърлих бърз поглед към фена на „Рамоунс“, за да се уверя, че не си е тръгнал.
Едната от майките – руса, облечена с „мамини“ дънки с висока талия и чисто нови модни маратонки – прекъсна разговора с приятелката си със сияеща конска опашка и ме огледа преценяващо.
– Всичко наред ли е?
Бузите ми моментално поруменяха.
– Всичко е наред! Съжалявам. Просто трябва да мина.
Хората на близките маси започваха да вдигат погледи към мен.
Конската опашка поклати глава.
– Децата ни вземат свои собствени решения. Вендета, Джъстис, какво искате да направите?
Мили боже. Децата ме погледнаха и после се хванаха за ръце.
Проклятието на това да имаш червена коса, бледа кожа и лунички е, че тялото ти те предава при най-малката провокация. Без да поглеждам, знаех, че гърдите и вратът ми вече са покрити с червени петна.
– Приличаш на морков! Виж, мамо, тя е морков! – възклик-на момичето...
Джъстис?
Лицето на момченцето се сгърчи, когато изпищя:
– Обрив ли има? Заразна ли е?
– Подходяща дума, Дети. Не, дамата просто е леко засрамена!
– Страх ме е – обяви Джъстис.
Сега вече всичките пет майки ме гледаха и аз се усмихнах измъчено, докато си мечтаех да имам достатъчно кураж, за да им кажа, че отглеждат децата си така, че един ден да се превърнат в травматични преживявания от училище на нечии чужди деца.
Вместо това, все още с почервенели лице и врат, завих, за да заобиколя масата им. Майките до една ме наблюдаваха как се мъча да мина, докато Джъстис, Вендета и другите Деца на кафенето (предположих, че имената им бяха Съжаление, Огромна грешка и Ужасен грях) избухнаха в кикот.
Фенът на „Рамоунс“ отново беше в полезрението ми. Този път определено щях да го направя. Щях да отида право при него, загледана в телефона си, сякаш не го забелязвам, и „без да искам“, щях да се блъсна в него. Тогава щяхме да имаме наистина сладка история за запознанството си. Сладка среща.
Разбира се, там е работата, че когато вървиш, без да гледаш, да се блъснеш в някого е почти неизбежно. Просто невинаги можеш да избереш в кого.
Следващите пет секунди се развиха на мъчително забавен кадър.
Пет. Гледах в телефона си, държах чашата си високо и набирах скорост.
Четири. В последния възможен момент вдигнах поглед.
Три. Усмивката ми беше свенлива; неговите очи бяха изпълнени с ужас.
Две. Защото към него току-що се бе присъединило мъничкото му бабче, което той вече стискаше закрилнически в обятията си.
Едно. Забих се в него, като смачках женицата между телата ни, докато сокът излиташе от чашата.
Всичко отново рязко се върна на фокус. Отдръпнах се с блъскащо в гърдите сърце и с облекчение открих, че и двамата са сухи. Сладкото му възрастно бабче беше в безопасност.
– Толкова съжалявам. Добре ли сте и двамата?
– Не и благодарение на теб, кьопава краво – сопна се бабчето.
Фенът на „Рамоунс“ ме зяпаше кръвнишки. Въздъхнах. Нещо ми подсказваше, че на нас двамата просто не ни е било писано.
Тъкмо щях да предложа още помощ, но за съжаление, това, което излети нагоре, после трябва да падне надолу. И внезапният възмутен писък ми подсказа точно къде се е приземило.
– Джъстис! Добре ли си? Кажи на мама!
О, не. Обърнах се, все още държейки празната чаша.
Бяло-русата коса на малката Джъстис вече беше яркооранжева, докато майка ѝ като обезумяла бършеше подгизналите кичури, заостреното ѝ личице бе абсолютно мокро. Дети се хилеше, наблюдавайки хлипащото си другарче.
– Наистина ужасно съжал... – опитах се да кажа.
– Тя добре ли е? – прекъсна ме майката на Дети, застанала на безопасно разстояние.
– Не, не е добре. За бога, Джанет, дай ми една мокра кърпичка.
Тогава нещо, изглежда, хрумна на майката на Джъстис и тя се обърна към мястото, на което стоях, стиснала чашата в две ръце. Разтри капки от сока между пръстите си.
– Какво точно – попита – съдържа това?
Гласът ми излезе измъчен.
– Портокали, това е всичко. – Жената леко се поотпусна. – И едно яйце.
Тя изпищя и започна да бърше дъщеря си още по-свирепо, докато русата ѝ коса подскачаше.
Друга майка извика:
– Божичко, Суз. Тя веган ли е?
Всяка част на тялото ми гореше.
– Мога ли да помогна с нещо? Отивам да донеса салфетки.
Хукнах обратно към масата си, чувствайки се на прага на истерията. И бащата, и дъщерята бяха свели глави, зачетени, единствените двама души в цялото кафене, които бяха в неведение за случващото се. Техните салфетки бяха в края на масата, най-близко до мен. Оставих чашата и ги грабнах. Докато го правех, дъщерята вдигна поглед... и ми намигна. Бях прекалено шашардисана, за да отвърна.
Суз грабна салфетките от ръцете ми, без да продума, и ги сложи пред устата на дъщеря си.
– Език!
Джъстис изплези език и се кълна, че гледаше право в мен, когато го направи. Суз започна да го бърше, движенията бяха в синхрон с думите ѝ.
– Тя. Е. Алергична. Към. Яйца. Ако погълне дори съвсем малко количество, може... – Сякаш точно по сигнал, Джъстис пребледня и хлъцна. – Джъстис, кажи на мама, че не си преглътнала.
Момиченцето се оригна веднъж. Два пъти.
Това нямаше наистина да се случи, нали? Сдържах дъха си и сериозно обмислях да избягам от кафенето, като зарежа лаптопа и чантата си.
– Мамо, тя заразна ли е? – попита малкото съкровище Дети.
Джъстис изглеждаше така, сякаш щеше да се изкашля, само дето... не го направи.
Нещо, което може да бъде описано само като искрящ фонтан от повръщано, се изстреля от устата ѝ с такава сила, че когато стигна лицето на Дети, хлапето политна около трийсет сантиметра назад.
Всички в заведението замръзнаха, смълчани при оглушителния шум на капките, стичащи се от Дети.
Макар да беше ужасно – истински, неизбежно ужасно – и се чувствах ужасно, когато струята повръщано на малкото момиченце отново се изстреля към вдигнатото лице на Дети, една много мъничка, безпощадна част от мен си помисли: И ето заради това са я кръстили Справедливост.
* * *
Изпълзях от тоалетната, където се криех, чак след като майките и децата им най-сетне се бяха разотишли, силно възмутени и с обещания, че никога вече няма да се върнат. Зан махна с ръка на предложението ми да му помогна да почисти – очевидно майките бяха докарвали него и останалата част от персонала до лудост от седмици насам с тяхната кампания срещу общите тоалетни. Дори ми беше приготвил прясно кафе, което ме чакаше на масата. Помахах му с благодарност.
Таткото и момиченцето още бяха там, надявах се, че ще са си тръгнали, така че да не ми се налага да се изправям пред когото и да било. Единственото разумно нещо, което можех да направя, бе да си изпия кафето, да си събера вещите и никога повече да не се върна.
Докато се настанявах зад лаптопа си, използвайки го като щит, рискувах да се огледам из кафенето. Нещата горе-долу се бяха успокоили.
Почти сякаш нищо не се беше случило.
Само дето аз щях да се сещам за днешния ден всеки път, в който затворех очи през следващите десет години.
Джеръми: е?? Как мина? Заби ли Хю Грант?
Сара: Божичко, Иви, кажи ми, че не си го направила наистина, откачалко
Мария: На разположение съм, ако имаш нужда да поговориш
Оставих телефона с екрана надолу. Беше твърде рано, за да преживявам травмата отново.
Вдигнах чашата с кафе и погледнах към празния си екран. Сега всичко, което ми оставаше, беше да опиша случилото се току-що с мъчителни подробности, което в края на краищата поначало беше причината изобщо да направя това.
Когато започнах да пиша, изпитах онова странно усещане, че някой ме зяпа.
Момиченцето. Изглеждаше така, сякаш чакаше да кажа нещо. Отметнах коса през рамото си и се наведох към лаптопа си, като се надявах, че ще му омръзне. То се наведе по-близо.
– Е? – попита нетърпеливо. – Как се справихме?
– Моля? – изумено отвърнах аз.
– Анет – обади се мъжът разсеяно, като нежно подръпна дъщеря си към себе си. – Остави младата дама на мира.
Млада дама! Нещо в начина, по който го каза, ме накара да настръхна. Сякаш той беше единственият възрастен на масата.
Момиченцето се отдръпна от него и мъжът бързо размърда ръце. Езикът на глухонемите, осъзнах, когато забелязах слуховото апаратче в ухото на детето. Дъщеря му не му обърна внимание.
– Преструвахме се, че не виждаме какво се случва – обясни тя. След което добави, предполагам, за допълнителна яснота: – С повръщането.
Баща ѝ изглеждаше направо погълнат от посветените на пътувания страници във вестника.
– Това беше изцяло негова идея – продължи Анет. – Каза, че и бездруго ще си достатъчно засрамена. – Мъжът обърна страницата от вестника. – Е? Добре ли се справихме?
Позабавих се малко с отговора. Знаех, че трябва да потъвам в земята от срам, особено след като баща ѝ очевидно ме смяташе за пълен идиот, но откровеността ѝ беше трогателна.
– Да – уверих я. – Благодаря ви. – Момиченцето грейна, макар баща му да остана съсредоточен върху вестника. Вероятно съчувстваше на семействата, които току-що бях травматизирала. – Но колкото и да ми беше неприятно на мен, за тях беше по-зле. Бедничките дечица и майките им...
Анет вече въртеше глава, краищата на опашките се удряха в очилата ѝ.
– Те буквално са ни заклети врагове. Опитвахме се да измислим как да ги накараме да спрат да идват тук от седмици.
– Обзалагам се, че този начин не ви е хрумнал – промърморих кисело.
Тя се ухили.
– Аз съм Анет – обяви. – Това е баща ми – представи го и го сръга с лакът.
След кратка пауза мъжът протегна ръка.
– Бен – представи се отсечено.
– Иви – отвърнах аз и му се усмихнах с най-добрата си усмивка „аз съм напълно нормална“.
Задържа ръката ми за секунда, преди да се върне обратно към вестника си.
Анет се наведе напред и ме загледа така, сякаш бях най-интересното нещо в помещението.
– Ти си най-хубавото нещо, което се е случвало тук от години – заяви тя.
– Много мило – казах, решавайки да приема думите ѝ като комплимент. Някак не мислех, че баща ѝ е на същото мнение. – Но днес беше пълно изключение, честно. Никога не правя подобни неща.
Поради някаква незнайна причина това привлече пълното внимание на Бен. Той ме погледна, в кафявите му очи проблясваше нещо, наподобяващо веселие.
– Така ли? – намеси се той. – Тогава защо това беше вторият път, в който разливаш питието си върху някого в това кафене?
ДВЕ СЕДМИЦИ ПО-РАНО
ГЛАВА 1
Код червено
ИНТ. ПОДЗЕМЕН БАР В СОХО – ПЕТЪК, 16 НОЕМВРИ, 10 ВЕЧЕРТА
ИВИ стои сред малка тълпа добре облечени хора на по двайсет и нещо, държи смачкана пластмасова чаша евтино бяло вино и кима от време на време към разговора, който се провежда около нея. Поглежда телефона си, прекалено подпийнала, за да се държи дори на йота толкова потайно, колкото си въобразява, че го прави.
Сара: Ще изпратя презентацията до всички ви, за да ви помогне с планирането за следващия уикенд. Проверете си имейлите!
Мария: нямаме нищо против и сами да ти организираме моминското парти
Джеръми: което не значи, че искаме да ти го организираме изобщо
Сара: но така ще сте СИГУРНИ, че ще ми хареса. Така и така обсъждаме сватбата ми, може ли да обсъдим ситуацията с кавалера ти, Иви?
Прибрах телефона обратно в чантата си. Сара се опитваше да ме накара да обсъждаме „ситуацията с кавалера ми“ още откакто се сгоди. Сякаш имах някакво заболяване, което пренебрегвах.
Докато отново насочвах вниманието си към двете болезнено модерни млади жени покрай мен в бара, забелязах две неща: 1) Красивата им, съвършена, недокосната-от-тревоги кожа. И 2) Че бях много по-подпийнала, отколкото си мислех, въпреки че се придържах към строгото си правило за трите питиета.
Това беше проклятието на асистентските срещи. Веднъж месечно всички асистенти, работещи в агенциите за набиране на таланти за телевизията и киното, се срещаха в различен, и въпреки това винаги еднакво ужасен, бар в Централен Лондон, за да „обменят опит“ (тоест да клюкарстват). На подобни събития никога нямаше храна, макар винаги да изобилстваше от един конкретен вид бяло вино (най-евтиното). Можех само да предполагам, че всички останали тук са прекалено млади, за да са преживявали махмурлук като възрастни, и следователно тънат в блажено неведение какво е да се събудиш с усещането, че всяка една от двайсет и деветте ти години те е зашлевила през лицето.
Аз, от друга страна... носех сандвич с яйце в чантата си, който умирах да изям, но все още не бях намерила удобен момент. Докато практичната ми страна ми казваше, че няма да е зле да си подложа нещо на стомаха, също така заключих, че нормалните хора обичайно не си носят лични сандвичи на събития за обмяна на опит.
Едно от момичетата, Джоди, отметна завесата от руса коса от лицето си и ми хвърли лека усмивка, от която аз се почувствах младата. Имах чувството, че току-що ми бе задала въпрос. Тя беше асистентка в една от най-големите агенции за откриване на таланти в бизнеса и един от онези хора, които събираха клюки с такова усърдие, сякаш бяха пари.
– Прощавай, какво каза?
Стиснах пластмасовата си чашка здраво. Не беше твърде отдавна времето, в което имах човек до себе си на подобни събития.
– Разхождам младата Джералдин наоколо, за да я запозная с готините хлапета – поясни Джоди.
Притежаваше един от онези провлачени лондонски акценти, които ме караха да се чувствам все по-голяма севернячка с всяка следваща сричка.
Обърнах се към тийнейджърката с кръглите очила. По-голямата част от дългата ѝ коса беше прибрана на небрежен кок, оставяйки останалите донякъде оплетени вълни да се спускат надолу, сякаш казваха: „Само вижте колко малко ме е грижа за външния ми вид“. Под дънковия си гащеризон носеше бяла тениска с надпис „ГРЕТА ГЪРУИГ“, изписано с големи черни букви. Моментално и на мен ми се прииска да имам такъв, въпреки че никога нямаше да съм толкова готина, че да ми отива.
– При кого си стажантка? – попитах.
Последва кратко мълчание.
– Иви, идиотка такава – засмя се Джоди. – Тя е асистентка.
– Но тя е хлапе!
Стиснах зъби, сякаш това можеше по някакъв начин да върне думите ми назад.
Джералдин се разсмя ниско и гърлено и сложи ръка на гърдите си.
– Благодаря ти. Почти праисторическа съм в асистентски години. – Тя снижи глас до шепот: – Всъщност съм на двайсет и три. Притеснявах се, че всички може да ме сметнат за прекалено стара.
– Не изглеждаш дори ден по-възрастна от двайсет и една – последва автоматичният отговор на Джоди.
Исках да сграбча Джералдин за раменете и да ѝ кажа, че е толкова млада, че на практика е чисто нова. Вместо това отново отпих от виното си.
– Джералдин работи за „Джефри и Търнър“ – обясни Джоди с важничене, което аз старателно пренебрегнах.
„Джефри и Търнър“ беше малка, но уважавана агенция за филмови и телевизионни сценаристи. Преди няколко години бяха преки съперници на агенцията за сценаристи „Уилям Джонатан Монтгомъри и синове“. Но напоследък се превърнаха в агенцията, към която се обръщаха хора, търсещи престиж, докато ние... Е, някой ден пак ще си стъпим на краката.
– Един от новите колеги на Джералдин, Ричи, ти е стар приятел, нали така, Иви? – настоя Джоди.
Нищо не ѝ убягваше. Откакто бе открила, че съм го познавала още когато беше просто добрият стар Рики, така и не пропускаше възможност да опита да изкопчи още информация. Бившият ми беше известен в индустрията като еднорог, тоест необвързан мъж. Което твърдо го постави на радара за клюки на Джоди. Можех да ѝ кажа, че Рики е от онзи тип мъже, които те карат да се чувстваш като най-голямата късметлийка на света. Докато в един момент не се окаже, че вече не си онова, което искат. Вместо това продължих да се усмихвам и както обичайно не ѝ казах нищо.
– Ричи е невероятен – прехласна се Джералдин. – Сигурна съм, че ще го направят агент всеки момент. Всичко в него подсказва, че звездата му бързо ще изгрее.
– Е, едва ли ще остане асистент завинаги – обади се Джоди, след което сложи ръка върху моята. – Не се тревожи, и ти ще стигнеш дотам. Просто ситуацията, в която се намираш, е уникална.
Не е като да казваше нещо невярно, но не това ме разстройваше. Нямаше наистина да го повишат толкова скоро, нали? Гърлото ми се сви.
– Къде работиш? – попита ме Джералдин.
Въздъхнах и се опитах да дойда на себе си. Така или иначе, щеше да разбере все някога.
– „Уилям Джонатан Монтгомъри и синове“ – отвърнах.
Очите ѝ се разшириха.
– О, ти си онази Иви.
Когато си човекът, останал най-дълго на асистентска позиция в индустрията, мълвата се разпространяваше.
Изпитах облекчение, когато момичетата решиха, че имат нужда от нови питиета, и се върнаха обратно на бара. Аз отново извадих телефона си, като си мечтаех вече да бе идният петък, когато приятелите ми щяха да бъдат тук. Понякога километрите помежду ни ми се струваха повече, отколкото можех да преброя.
Иви: ПОМОЩ ОБГРАДЕНА СЪМ ИТ ДЕЦА
Мария: къде си?
Иви: на асистентската среща
Иви: *ОТ деца
Джеръми: Дики там ли е?
Иви: не. Той вече излиза само с агенти
Сара: това е добре за нея. ДОБРЕ Е ЗА КАРИЕРАТА ТИ, ИВИ
Джеръми: не викай, Сара
Мария: ти си агент по всичко, освен по титла, Иви. Отчела си се. Защо вече не се прибираш? Грижи се за себе си
Прибрах телефона, без да отговарям на Мария. Колкото и да ми бяха трудни понякога тези събития, трябваше да присъствам, ако исках да запазя някаква надежда, че някой ден ще стана нещо повече от асистент. Всички бяха тук с една и съща цел: отчаяни да кажат правилното нещо, да разговарят с правилните хора, да установят така важните за всички връзки. И аз се чувствах по същия начин, когато дойдох за пръв път в Лондон. Само че не за агентската позиция.
Ако баща ми можеше да ме види сега.
Щеше да се гордее, знаех го; просто щеше да бъде изненадан да ме види от тази страна на бизнеса. Да искам да представ-лявам сценаристи, вместо самата аз да бъда такава. Щеше да се зачуди какво се е случило с момичето, което на дванайсет години обяви, че ще стане следващата Нора Ефрон или Дороти Тейлър, което се държеше така, сякаш писането е също толкова важно, колкото храненето или дишането. Разбира се, никога нямаше да узнае какво ми каза първият агент, на когото показах сценария си.
„Просто не разполагаш с необходимите качества.“
По тялото ми премина лека тръпка. Обичайно можех да потискам всички мисли за дните си като писателка, но нещо в тази вечер направи задачата по-трудна. Седем години като асистент. Честита годишнина, Иви. Въпреки това продължавах да си повтарям, че съм късметлийка. Не можех да следвам собствената си мечта, така че сега помагах на други сценаристи да следват техните. Всичко това щеше да си заслужава някой ден, когато ме направеха агент. Монти винаги ми казваше, че не съм съвсем готова. Просто трябваше да намеря начин да го накарам да види на какво съм способна.
Наместих се на бара до Джоди, за да оставя празната си чаша, точно навреме, за да чуя думите на Джералдин.
– Никога не бих се задържала толкова дълго на една позиция. – Забеляза ме. – Без да се обиждаш – добави бързо.
– Вината не е на Иви – обясни Джоди. – Шефът ѝ, Монти, е смешник.
Настръхнах при думите. Монти беше онова, което в индустрията наричаха „стар страж“. Един от последните бастиони на дните, в които повечето сделки са се сключвали по баровете на клубове само с привилегировани членове. Все още можеше да очарова някой продуцент, ако му се наложеше, но светът се беше развил. Приливът от ентусиазирани млади хора, които навлизаха в индустрията, бе съпътстван от естествено разбиране за съдържание. Дума, от която Монти се изприщваше.
– Той е брилянтен в работата си – намесих се, като бях наясно, че защитавах собствения си опит толкова, колкото и неговия.
– Всички знаем истинската причина да останеш. Предимствата на работата. – Джоди произнесе думата като „раутата“ и възрастовата яма помежду ни се превърна в пропаст. – Монти трябва да има някаква сериозна информация за един конкретен, спечелил „Оскар“ сценарист, за да го задържи толкова време.
Джоди по принцип знаеше за всички особено добри сценаристи. Макар да имаше неща, които дори тя не знаеше за най-ценния клиент на Монти.
Очите на Джералдин светнаха.
– Не говориш за Езра Честър, нали? О, божичко, какъв е той наистина? Толкова ли е готин, колкото изглежда в инстаграм? Толкова е сладко, че излиза с Моника Рийд. Тя е с около десет години по-голяма от него и на него хич не му пука. Как върви неговият голям филм? Езра не дари ли половината си хонорар за благотворителност? Разкажи ми всичко.
Езра моментално се бе превърнал в любимец в индустрията, след като спечели „Оскар“ за сценарий преди три години, но едва когато започна да излиза с холивудската звезда Моника Рийд, придоби звезден статут. Благодарение на постоянното му присъствие по страници за клюки и най-посещавани сайтове инстаграм акаунтът му вече имаше повече от триста хиляди последователи. Помагаше и фактът, че той изглеждаше като човек, чието място е на филмовия екран, а не зад него.
– Не мога да споделям информация за филма – обясних, като се усмихнах, за да смекча думите.
– Не ставай смешна, Иви – отвърна Джоди и изведнъж се върнах в гимназията, когато ми се присмиваха, задето вдигах ръка в час. – Тук всички сме приятели. Можеш поне да ни кажеш дали слуховете са истина. Вярно ли е, че великият Езра Честър страда от писателски блокаж?
– Няма нищо такова – отсякох, като се опитах да игнорирам факта, че при думата „приятели“ нещо в гърдите ми се сви.
През последната година, година и нещо се виждахме по веднъж в месеца, откакто Джоди започна работа като асистент. Това броеше ли се за приятелство? Част от мен се надяваше, че да, защото, откакто се преместих в Лондон, открих, че създаването на нови приятелства извън работата беше почти невъзможно. И все пак... единствения път, в който двете излязохме на по питие, аз бях свалила гарда си и ѝ бях разказала нещо лично. На следващия ден с мен се свърза по имейла асистентка, която не познавах, за да ми препоръча психолог, който да ми помогне да преживея мъката. Повече не излязохме заедно.
– Вероятно благотворителните му дела отнемат от времето му за писане – обади се Джералдин съчувствено. – Той току-що прекара цял месец в Южна Америка, за да може да се срещне с всички деца, за които набира пари. Не знам как успява.
– И ние се чудим същото – промърморих безизразно, мис-лейки си за стилните снимки на лозята, които също така бе успял да посети.
– Кажи ни нещо, което не знаем за Езра, Иви – обади се Джоди и ококори очи, сякаш и двете бяхме подразнени от Джералдин; съучастнички.
– Ами – започнах, все още леко замаяна от прекалено голямото количество евтина пиячка на празен стомах. – Истината е, че Езра...
Видях как Джоди сдържа дъха си. Телефонът ми завибрира.
Спрях и осъзнах колко лесно би било да им разкрия твърде много информация; всичко, което трябваше да направя, бе да обясня защо приятелите ми у дома го наричаха НГД. Да съсипя неговата репутация и тази на агенцията само с едно изречение.
За голяма тяхна изненада бръкнах в чантата си и извадих сандвича, за да стигна до телефона си. О, голям праз. Отворих плика и отхапах голям залък. Хората, които смятат, че да бъдеш агент, е много бляскава професия, не са ме виждали как хващам последния влак от метрото за вкъщи с хляб под мишница, за да мога да ям препечени филийки в леглото.
Джоди си прочисти гърлото, сякаш ѝ беше станало неудобно за мен.
– Е? Хайде, Иви, изплюй камъчето.
– Добре – поддадох. – Истината е... – Спрях за секунда, за да довърша сандвича. Те нетърпеливо направиха крачка към мен. – Следващият му проект направо ще ви смае.
Секунда. На лицата им се изписа невярващо изражение.
– Аха – каза Джоди равно и този път аз бях изолираната, докато двете с Джералдин се споглеждаха.
Това е тънкият момент да бъдеш асистент от седем години. Ставаш наистина, наистина добър в работата си.
Езра може и да е НГД, но никой тук никога нямаше да разбере защо.
Прибрах празната опаковка от сандвича в чантата си и извадих телефона. Имах няколко пропуснати повиквания от Монти. Като го познавах, това можеше да значи всичко – от криза с клиент до задача да занеса някой костюм на химическо.
Като никога се почувствах благодарна, че той изискаше толкова внимание.
– Много съжалявам, но се налага да бягам. Трябва да се връщам в офиса.
Джералдин погледна колко е часът на водоустойчивия си дамски часовник „Касио“.
– Но вече минава десет вечерта! – възкликна изумена. – В петък.
Усмихнах ѝ се възможно най-мило.
– Добре дошла в света на агентите.
* * *
– Код червено. Нападнаха ме от засада. – Монти шепнеше, но гласът му странно ехтеше. – Ти ли им каза къде ще бъда тази вечер?
– На кого?
Лавирах през тълпите в петък вечер по Дийн Стрийт.
– На Сам-и-Макс. Тук са.
Сам-и-Макс бяха продуцентите за новия сценарий на Езра. Правеха всичко, сякаш бяха един човек, като хидра, която някой се бе опитал да убие, но тя просто се беше разделила на две и бе продължила с живота си, сякаш нищо не е станало. Никога преди не бях срещала двама толкова ентусиазирано учтиви хора. Струваше ми се малко вероятно да са отишли при Монти без никакво предупреждение.
– В „Аш“ ли си?
– Аха! – просъска той. – Значи, наистина си им казала, че съм тук.
Преглътнах отговора си. Монти винаги беше в клуба за привилегировани членове; само дето не се беше нанесъл да живее там. Прекарваше повече време в „Аш“, отколкото у дома си, и всеки, който знаеше поне мъничко за него, нямаше да го търси в офиса.
– И двамата просто се появиха там?
– Да, дори не се обадиха предварително. – Някакъв шум заглуши следващите му думи. Това пускане на вода от тоалетно казанче ли беше? – Трябва да дойдеш тук. Код червено, Евелин.
Монти бе разработил система с кодове, когато имаше нужда от помощта ми с клиенти, така че да не разбират, че ми се обажда за това. „Кехлибар“ означаваше „бъди в готовност“. „Зелено“ беше за леки спешни случаи. Уреждане на таксита, подобни неща. Сериозността на ситуация при код „Червено“ беше непредвидима. Последната такава включваше клиент, който се бе задавил с кюфте, а Монти беше прекалено пиян, за да си спомни, че си бях отишла у дома за уикенда и не можех да приложа метода на Хаймлих от Шефилд. Въпреки това клиентът бе оцелял.
– Имам нужда от измъкване. – Редно е да не се забравя, че Монти можеше да бъде и драматичен. Работехме със сценарис-ти, а не с шпиони. – Мамка му.
В продължение на няколко секунди успявах да чуя само женски гласове в далечината.
– Монти? Всичко наред ли е?
– Задръж – прошепна той. Гласовете заглъхнаха. – Ела и ме измъкни от тук!
– Тръгвам. В коя стая си?
Клубът се намираше в Мейфеър и седемте му етажа включваха басейн на покрива и спа център.
Монти промърмори нещо за полепнали стени.
– Съжалявам, струва ми се, че това не го разбрах.
– Казах, че съм в ТОАЛЕТНАТА ЗА ЖЕНИ.
– Тогава, ъъъ, излез? – предложих услужливо.
– С удоволствие, само дето ЗАСЕДНАХ, Евелин. Заседнах, по дяволите.
Докато вървях към метрото, бях безкрайно благодарна, задето изядох сандвича с яйце. Нещо ми подсказваше, че щеше да е по-добре да съм трезва за онова, което предстоеше.
