РАЗПИТ
Залепих два слоя тиксо върху устата на Лейла, преди да сляза на долния етаж, но все още чувам приглушените ѝ викове, докато детективът сяда до масата.
Той има някакъв стар касетофон, каквито можете да видите във филмите от осемдесетте. Дълъг е около двайсет и пет сантиметра и широк осем сантиметра, с голям червен кръг върху левия бутон. Мъжът натиска бутона за запис и плъзва касетофона към средата на масата. Колелцата на касетката започват да се въртят.
– Моля, кажете името си – започва той.
Прокашлям се.
– Лийдс Гейбриъл.
Гнездото на батерията е облепено със старо тиксо, обикалящо стените на касетофона. Намирам го донякъде за смешно. Тази старомодна машинария ще запише всяка дума, която се каня да изрека. И как ще помогне всичко това?
Понастоящем всяка надежда ме е напуснала. Няма светлина в края на този тунел. И въобще не съм сигурен, че този тунел има край.
Как мога да се надявам да се измъкна от цялата тази история, когато всичко излезе от контрол? Разговарям с детектив, с когото се запознах в интернет, докато гаджето ми е на горния етаж, губейки проклетия си разсъдък.
Тя сякаш разбира, че мисля за нея, и шумът отново се надига. Дървената табла се удря в стената на горния етаж и в голямата празна къща отеква зловещо ехо.
– И така – подхваща мъжът, – откъде искате да започнете? – Изглежда, той може да работи въпреки шума, но аз не съм сигурен дали ще го издържа. Да знам, че Лейла страда заради моите действия, не е нещо, което мога с лека ръка да пренебрегна. Всеки звук, идещ от горния етаж, ме кара да пот-ръпвам. – Защо за начало не ми разкажете как се запознахте двамата? – предлага мъжът.
Колебая се да отговарям на въпроси, за които знам, че няма да доведат до отговори, но в момента предпочитам да слушам собствения си глас, отколкото приглушените викове на Лейла.
– Срещнахме се тук миналото лято. Това беше къща за гости. Аз свирех на бас китара в бандата, наета за сватбата на сестра ѝ.
Мъжът нищо не казва. Обляга се назад в стола си и мълчаливо се втренчва в мен. Не знам какво друго да кажа. Дали да опиша подробно нашето запознанство?
– Каква връзка има срещата ми с Лейла с това, което сега се случва в тази къща?
Той се навежда напред и клати глава, скръствайки ръце върху масата.
– Може би няма. Но нали тъкмо заради това съм тук, Лийдс. Всичко може да бъде следа. Искам да се върнеш към първия ден от пребиваването си тук. С какво бе облечена Лейла? Защо и двамата бяхте тук? Кое бе първото, което тя ти каза? Дали някой от вас двамата забеляза нещо необичайно в къщата през онази нощ? Колкото повече информация можеш да ми дадеш, толкова по-добре. Нито една подробност не е маловажна.
Отпускам лакти върху масата и закривам ушите си с длани, за да заглуша стенанията на Лейла от горния етаж. Не понасям да я чувам толкова разстроена. Обичам я страшно много, но не знам дали ще мога да се върна назад във времето и да обясня защо, след като любовта ми към нея е толкова силна, я заставям да преживява всичко това.
Опитвам се да не мисля колко съвършени бяха нещата в началото. Когато го правя, това още повече затвърждава убеждението ми, че най-вероятно аз съм виновен, задето всичко се провали.
Затварям очи и си припомням първата ни вечер заедно. Пренасям се в миналото, когато животът беше много по-лесен. Когато незнанието беше истинско блаженство.
– Тя беше ужасна танцьорка – казвам на мъжа. – Това бе първото, което забелязах в нея...
ГЛАВА 1
Тя е ужасна танцьорка.
Това е първото, което забелязвам в нея, докато съм на сцената, свирейки на оредяващата тълпа. Дълги ръце, които тя сякаш няма понятие как да контролира. Боса е и се движи из тревата, като тромаво тропа с крака, без грацията, която се очаква от нежната мелодия. Диво тресе глава и разрошените ѝ черни къдрици падат върху лицето ѝ сякаш в такт с някоя хевиметъл песен.
Забавното в цялата история е, че това е модерна кънтри банда. Модерна скучна кънтри банда. Цял репертоар от песни, които е мъчително да се слушат и още по-болезнено да се свирят.
Това е бандата на Гарет.
Буквално така се казва. „Бандата на Гарет“. Това е най-доб-рото име, което Гарет успя да измисли.
Аз съм неофициалният четвърти член – последният, присъединил се към групата. Свиря на бас китара. Не на някоя класическа акустична китара, която хората уважават. Аз свиря на електрическа китара. Подценяван, невидим инструмент, който обикновено се държи от невидим член на групата – този, който се слива с акомпанимента на всяка песен. Макар че аз нямам нищо против да съм част от акомпанимента. Може би затова предпочитам електрическата китара пред всяка друга.
След като завърших музикално образование в университета „Белмонт“ в Нашвил, моята цел беше да бъда автор на песни, но не помагам на Гарет да пише тези песни. Той не желае помощ. Ние нямаме сходни разбирания за музиката, затова аз пиша песни само за себе си и ги събирам за бъдещето, когато ще добия достатъчно увереност, за да пусна соло албум.
Бандата стана по-популярна през последните няколко години и въпреки че все повече ни търсят и в резултат парите са по-добри, моето заплащане като басист не се е увеличило. Мислех да повдигна въпроса пред останалите членове на групата, но не съм сигурен, че си заслужава, а и те се нуждаят от парите повече от мен. Да не споменавам, че ако говоря с тях, те действително може да ми предложат да стана постоянен член на групата, а ако трябва да съм честен, толкова силно ненавиждам тази музика, че дори се срамувам, че стоя в момента тук.
Всяко шоу изяжда душата ми. Хапка тук, хапка там. Боя се, че ако продължавам по този начин много скоро от мен няма да остане нищо, освен тялото ми.
Честно, не съм сигурен какво ме задържа тук. Когато се присъединих към бандата, никога не съм мислил, че това ще е нещо постоянно, но каквато и да е причината, изглежда, не мога да се заставя да напусна и да поема по свой собствен път. Баща ми почина, когато бях на осемнайсет, и като последица от смъртта му, парите никога не са били проблем. Той остави на мен и майка ми доста солидна осигуровка живот заедно с компания за интернет услуги, която се управлява сама, и служители, които предпочитат да не се намесвам и да не променям годините успешна практика. Вместо това двамата с майка ми стоим настрани и живеем от приходите.
Това определено е нещо, за което съм благодарен, но не се гордея с него. Ако хората знаеха колко малко се изисква от мен в този живот, нямаше да ме уважават. Може би заради това стоя в бандата. Много пътувания, много работа, много късни нощи. Но това самоизтезание ме изпълва с чувството, че заслужавам поне част от парите в моята банкова сметка.
Стоя на определеното ми място на сцената и наблюдавам момичето, докато свиря, чудейки се дали е пияна, или надрусана, или има вероятност тя да танцува по този начин, за да се подиграе на скапаната банда. Каквато и да е причината да се мята наоколо като риба на сухо, аз съм ѝ благодарен. Това е най-забавното нещо, което напоследък се е случвало на наше участие. Дори по някое време се улавям, че се усмихвам – нещо, което не съм правил бог знае откога. И като си помисля, че се ужасявах от перспективата да дойда тук.
Може би е заради атмосферата – усамотението на мястото, примесено с последиците от сватбеното тържество. Може би се дължи на факта, че никой не ни обръща внимание и почти деветдесет процента от гостите на сватбеното тържество си тръгнаха. А може би причината е тревата в косата на момичето и зелените петна по роклята ѝ заради трите падания по време на песента. Или може би е заради шестте месеца „на сухо“ – въздържание, което сам си наложих, след като скъсах с бившето си гадже.
Навярно е комбинация от всички тези неща, заради което това момиче тази вечер привлича цялото ми внимание. Не е изненадващо, защото дори с размазания по страните ѝ грим и няколкото потни кичура, полепнали по челото ѝ, тя е най-хубавото момиче тук. Поради това е още по-странно, че никой не я забелязва. Малкото останали гости са се събрали край басейна заедно с младоженците, докато ние свирим последната си песен за вечерта.
Моята ужасна танцьорка е единствената, която все още ни слуша, когато най-после свършваме и започваме да си събираме нещата.
Чувам момичето да крещи бис, докато отивам отзад, за да сложа китарата си в калъфа. Бързо го затварям, надявайки се да я намеря, след като натоварим инструментите в микробуса.
Четиримата сме резервирали стаи в къщата за гости тук за през нощта. До Нашвил са единайсет часа път и никой няма желание да потегля посред нощ.
Младоженецът приближава до Гарет, когато той захлопва вратите на микробуса, и кани всички ни за по още едно питие. Обикновено щях да откажа, но все още не съм изгубил надеждата да открия някъде наоколо ужасната танцьорка. Тя беше забавна. Особено ми допадна фактът, че не пригласяше на песента и не изпя нито ред от текста. Не знам дали бих могъл да бъда привлечен от момиче, което наистина харесва музиката на Гарет.
Откривам я в басейна да плува по гръб, все още облечена в кремавата шаферска рокля със зелените петна по нея.
Тя е единствената в басейна, затова, след като грабвам една бира, приближавам до дълбокия край, изритвам обувките и потапям крака във водата заедно с дънките и всичко останало.
Образувалите се вълнички откъм моя край на басейна най-сетне достигат до нея, но тя не поглежда, за да види кой се е присъединил към нея. Просто продължава да се взира в небето, притихнала и неподвижна, докато се носи по повърхността на водата. Какъв контраст с нелепото ѝ изпълнение отпреди малко.
След като я наблюдавам няколко минути, водата обгръща цялото ѝ тяло и тя изчезва. Когато ръцете ѝ се вдигат и разделят водата, а главата ѝ изскача на повърхността, тя гледа право към мен, сякаш през цялото време е знаела, че съм тук.
Задържа се над водата с леки движения на краката и ръцете. Бавно прекосява разстоянието, което ни дели, докато не се озовава директно пред краката ми, втренчена в мен. Луната е зад мен и очите ѝ отразяват светлината като две малки крушки.
Докато я гледах от сцената, мислех, че е хубава. Но на трийсетина сантиметра от нея установявам, че тя е най-красивото създание, което някога съм виждал. Пухкави розови устни, изящна брадичка, която се надявам да погаля по някое време. Очите ѝ са зелени като тревата, заобикаляща басейна. Искам да се плъзна във водата при нея, но мобилният телефон е в джоба ми, а в ръката си държа преполовена бира.
– Гледал ли си някога онези видео клипове в ютюб на хора с умираща душа? – пита тя.
Нямам представа защо ми задава този въпрос, но в момента всяко нещо, излязло от устата ѝ, щеше да ме възбуди със същата сила като току-що изречените думи. Гласът ѝ е като нежен полъх, излизащ без усилие от гърлото ѝ.
– Не – отвръщам.
Тя леко се задъхва, докато размахва ръце и крака, за да се задържи на повърхността.
– Разни смущаващи неща се случват на хората. Камерата винаги увеличава лицата на хората в най-лошия момент. Съдейки по израженията им, сякаш душата им умира. – Тя избърсва с две ръце водата от очите си. – Така изглеждаше ти тази вечер. Като че ли умираш отвътре.
Дори не си спомням тя да е гледала към сцената, а още по-малко да се е взирала в мен достатъчно дълго, за да прецени толкова точно как се чувствам всеки път, когато съм принуден да свиря тези тъпи песни на сцената.
– Аз вече съм мъртъв отвътре. Умрях през първата нощ, когато започнах да свиря за групата.
– И аз така си помислих. Хареса ли танцуването ми? Опитвах се да те развеселя.
Кимвам и отпивам от бирата.
– Успя.
Тя се ухилва и за няколко секунди изчезва под водата. Когато отново се появява, отмята косата от лицето си и казва:
– Имаш ли приятелка?
– Не.
– Приятел?
– Не.
– Съпруга?
Клатя отрицателно глава.
– Поне имаш ли някакви приятели?
– Не съвсем – признавам.
– Братя и сестри?
– Едно дете съм.
– Мамка му. Ти си самотен.
Още една точна преценка. Макар че в моя случай самотата е избор.
– Кой е най-важният човек в живота ти? – пита тя. – Родителите не се броят.
– В момента?
– Да – кимва тя. – Точно в момента. Кой е най-важният човек в живота ти?
За миг се замислям над въпроса ѝ и осъзнавам, че не бих жертвал живота си за никого, с изключение на майка ми. Момчетата от групата са ми безразлични. Те са повече колеги, с които нямам нищо общо. А след като родителите не се броят, това момиче буквално е единственият човек, който ме интересува в момента.
– Предполагам, че ти – промълвявам.
Непознатата накланя глава и присвива очи.
– Това е някак си тъжно. – Повдига крака и изритва стената между краката ми, отблъсквайки се от мен. – Тогава по-добре да направя тази нощ приятна за теб.
Усмивката ѝ е кокетна. Приканваща.
Приемам поканата, като оставям телефона си върху бетонния бордюр до вече празната бирена бутилка. Събличам тениската си и я наблюдавам как ме гледа, докато се плъзвам в басейна.
Сега и двамата сме на едно и също ниво и дявол да го вземе, ако незнайно как тя не стана още по-красива.
Обикаляме се, плувайки в бавен кръг, като внимаваме да не се докоснем, макар да е очевидно, че и двамата го желаем.
– Кой си ти? – пита тя.
– Басистът.
Тя се засмива и смехът ѝ е пълна противоположност на нежния ѝ като полъх глас. Той е силен и рязък и май ми харесва повече от гласа ѝ.
– Как се казваш? – уточнява тя.
– Лийдс Гейбриъл.
Продължаваме да кръжим един около друг. Тя накланя глава и се замисля над името ми.
– Лийдс Гейбриъл е име за фронтмен. Защо свириш в нечия друга група? На името на английския град ли си кръстен? – продължава да пита, очевидно без да очаква отговор.
– Аха. А ти как се казваш?
– Лейла – прошепва го като тайна.
Това е идеалното име. Единственото име, което напълно ѝ пасва. Сигурен съм в това.
– Лейла – казва някой зад мен. – Отвори уста.
Стрелвам поглед през рамо и съзирам младоженката, която стои зад мен и подава нещо на Лейла. Лейла доплува до нея, изплезва език и младоженката поставя малко бяло хапче в средата му. Лейла го глътва и аз нямам представа какво е, но това беше адски секси.
Тя забелязва, че съм омагьосан от устата ѝ.
– Лийдс иска едно – заявява Лейла, протягайки ръка за още едно хапче.
Младоженката ѝ дава още едно и се отдалечава. Не питам какво е. Не ми пука. Желая я толкова силно, че ще бъда Ромео, а тя Жулиета и ще взема каквато и отрова да сложи сега върху езика ми. Хапчето е горчиво, без обвивка и е трудно да се преглътне без вода, но аз се справям. Сдъвквам част от него.
– Кой беше най-важният човек в твоя живот вчера? – пита Лейла. – Преди аз да се появя?
– Аз самият.
– И аз изневиделица те катурнах от първото място?
– Така изглежда.
Тя се движи плавно и с лекота по гръб, сякаш прекарва по-голямата част от живота си в басейн, отколкото на земята. Отново се взира в небето, ръцете ѝ са широко разтворени, а гърдите ѝ се повдигат, когато мощно поема въздух.
Притискам гръб към стената на басейна, разпервам ръце и се вкопчвам в бетонния ръб. Сърцето ми започва да блъска в гърдите. Кръвта ми сякаш се сгъстява.
Не знам какъв наркотик ми даде, вероятно екстази или някакъв още по-силен, защото действието му е шеметно. В момента усещам много по-яко всичко, което става във всяка частица от тялото ми. Сърцето ми се издува и имам чувството, че гръдният ми кош ще се пръсне.
Лейла продължава да се носи по гръб, но лицето ѝ е близо до гърдите ми. Тя е точно пред мен. Леко се накланям напред, за да не се взира тя в небето. За да гледа към мен.
Мамка му, дрогата наистина си я бива.
Чувствам се добре. Чувствам се уверен.
Водата е толкова спокойна около нас, че Лейла все едно плува във въздуха. Очите ѝ са затворени, но когато темето ѝ се удря в гърдите ми, тя ме поглежда, лицето ѝ е наопаки на моето, като че ли тя очаква да направя нещо.
И аз го правя.
Навеждам се, така че устата ми нежно да докосне нейната. Ние се целуваме наопаки, долната ѝ устна е между моите две. Устните ѝ са като нежна експлозия, взривявайки скрити мини под всеки сантиметър от кожата ми. Целувката е странна и пленяваща, защото тя все още е по гръб, плувайки върху водата. Не се чувствам достатъчно достоен, за да я докосна, затова не помръдвам ръце – те продължават да стискат бетонния ръб от двете ми страни.
Ръцете ѝ продължават да са широко разперени и единственото, което се движи, е устата ѝ. Благодарен съм, че нашата първа целувка е наопаки, защото така очакването от първата ни целувка в нормална поза е дяволски по-силно. Никога вече няма да искам да целуна момиче, без да съм надрусан с това, което младоженката ни даде. Имам чувството, че с всеки удар сърцето ми се свива до размера на една монета, а после се издува до големината на барабан. Вече няма нежното туп, туп, туп, туп, туп, туп. Вече е дзън и БУМ.
Дзън и БУМ, дзън и БУМ, дзън и БУМ.
Повече не мога да я целувам наопаки. Това ме подлудява, сякаш не си пасваме добре, а аз жадувам устата ми съвършено да си пасне с нейната. Сграбчвам я за талията и я завъртам във водата, докато застава с лице към мен, а сетне я притеглям към себе си. Краката ѝ се обвиват около кръста ми, двете ѝ ръце излизат от водата и ме сграбчват за тила, което я заставя малко да потъне, защото сега само аз съм този, който я държи над водата. Обаче моите ръце са прекалено заети да се плъзгат надолу по гърба ѝ, затова и двамата започваме да потъваме, но никой не прави нищо, за да се задържим на повърхността. Устните ни се сливат ведно точно преди да се потопим. Нито една капка вода не минава между тях.
Ние потъваме до дъното на басейна, преплели тела. Щом удряме дъното, едновременно отваряме очи и се раздалечаваме, за да се погледнем. Сега косата ѝ плува над нея и тя прилича на потънал ангел.
Жалко, че не мога да я снимам.
Въздушни мехурчета изпълват пространството помежду ни и двамата се оттласкваме към повърхността.
Изскачам над водата две секунди преди нея. Сега сме с лице един към друг и отново започваме да се целуваме. Сплитаме тела в същата поза, както когато бяхме под водата. Устните ни жадно се търсят, но в мига, в който вкусвам хлора върху нейните, сме прекъснати от скандирания.
Чувам одобрителните възгласи на Гарет и останалите от бандата, насядали отстрани край басейна. Лейла поглежда през рамо и им показва среден пръст.
Разделяме се и тя се изтласква към стената на басейна.
– Да вървим – подканва ме и излиза от водата.
Не го прави грациозно. Оттласква се от дълбокия край на метър и половина от стълбичката и се налага да се претърколи върху бетона, за да излезе от басейна. Движенията ѝ са тромави и съвършени. Последвам я няколко секунди по-късно и двамата заобикаляме тичешком къщата, където е по-тъмно и много по-усамотено. Тревата е студена и мека под краката ми. Като лед... но стопен.
Предполагам, че това просто го прави вода. Но не го усещам като вода. Усещам го като разтопен лед. Наркотиците правят нещата трудни за обяснение.
Лейла сграбчва ръката ми, пада върху покритата с разтопен лед трева и ме притегля върху себе си. Аз се подпирам на лакти, за да може тя да диша, и за секунда се взирам в нея. Тя има лунички. Не са много, само са ръснати върху носа ѝ. И няколко на бузите. Вдигам ръка и ги погалвам.
– Защо си толкова красива?
Тя се смее. И с пълно право. Беше евтино и тъпо.
Обръща ме по гръб, а после вдига роклята си нагоре, за да може да ме възседне. Бедрата ѝ се залепват като вендузи към моите, защото и двамата сме подгизнали. Слагам ръце на хълбоците ѝ, опиянен от наркотичната омая.
– Знаеш ли защо наричат това място „Corazón del País“? – пита Лейла.
Не знам, затова клатя глава и се надявам да е дълга история, за да я чувам още да говори. Мога да слушам гласа ѝ през цялата нощ. Всъщност в къщата за гости има стая, която наричат голямата зала, и на всяка стена има лавици до тавана, пълни с книги. Би могла да ми чете през цялата нощ.
– Превежда се като „сърцето на страната“ – осведомява ме тя. В очите и гласа ѝ се долавя вълнение, докато говори. – Това място, всяко кътче от имота, в който лежим, буквално е географският център на обкръжаващите ни отвред Съединени американски щати.
Може би защото в момента усещам всеки удар на сърцето си, но думите ѝ нямат смисъл.
– Защо ще го нарекат така? Сърцето всъщност не е центърът на човешкото тяло. Стомахът е.
Тя отново се засмива с резкия си и бърз смях.
– Вярно е. Но Estomago del Pais не звучи толкова хубаво.
Мамка му.
– Ти говориш френски?
– Почти съм сигурна, че е испански.
– Няма значение, беше секси.
– Учила съм само една година в гимназията – уточнява тя. – Нямам скрити таланти. Това, което виждаш, това получаваш.
– Съмнявам се. – Претъркулвам я от себе си и притискам китките ѝ към тревата, докато я покривам с тялото си. – Ти си талантлива танцьорка.
Лейла се смее. Аз я целувам.
През следващите няколко минути се целуваме.
Повече от целуване е. Докосваме се. Движим се. Стенем.
Всичко е прекалено много – все едно се люлея над ръба на смъртта. Сърцето ми просто може буквално да избухне в гърдите ми. Започвам да се питам дали трябва да продължаваме да правим това. Наркотиците, съчетани с ласките и целувките с Лейла, ми идват една идея в повече. Не мога да ѝ позволя да остане обвита около мен нито секунда повече или ще изгубя съзнание заради всичко, което изпитвам. Имам чувството, че всяко нервно окончание има още едно нервно окончание. Усещам всичко с удвоена сила.
– Трябва да спра – прошепвам, сваляйки краката ѝ от кръс-та си. – На какво, по дяволите, сме? Не мога да дишам.
Претъркулвам се по гръб, опитвайки се да си поема въздух.
– Имаш предвид какво ти даде сестра ми?
– Младоженката ти е сестра?
– Аха, казва се Аспън. Тя е три години по-голяма от мен. – Лейла се повдига на лакът. – Защо? Хареса ли ти?
Кимвам.
– Да. Страхотно е.
– Силно е, нали?
– Мамка му, да.
– Аспън ми го дава всеки път, когато пия твърде много. – Накланя се, докато устата ѝ не докосва ухото ми. – Нарича се аспирин. – Когато се отдръпва, смущението върху лицето ми я кара да се ухили. – Да не мислеше, че си надрусан?
Защо иначе ще се чувствам така?
Сядам.
– Не беше аспирин.
Тя пада назад, тресейки се от смях, и прави кръст на гърдите си.
– Кълна се в Бог. Ти взе аспирин.
Смее се толкова силно, че едва смогва да си поеме дъх. Когато най-сетне успява, въздъхва и това е възхитително. Нима току-що казах възхитително?
Лейла клати глава и се взира в мен с нежна усмивка.
– Не наркотиците те карат да се чувстваш така, Лийдс.
Изправя се и се запътва към предната част на къщата. Отново я следвам, защото, ако това действително е било аспирин, аз съм дяволски прецакан.
Аз съм дяволски прецакан.
Не съм подозирал, че друг човек може да ме застави да се чувствам толкова добре, без някакво вещество да вилнее из тялото ми.
Щом влизаме в къщата, Лейла не се отправя към спалнята. Влиза в голямата зала, тази с книгите и малкия роял. Когато и двамата сме вътре, тя затваря вратата и я заключва. Моите дънки и роклята ѝ оставят мокра диря зад нас.
Когато спирам и се извръщам, за да я погледна, виждам, че тя се взира в локвичката под краката ми.
– Подът е стар – заявява. – Трябва да го уважаваме.
Изхлузва мократа си рокля през главата и сега стои в сумрачната стая на метър и половина от мен само по сутиен и гащички. Не са комплект. Носи бял сутиен и гащички на зелено и черно каре. Харесва ми, че не се е замислила много какво да облече под роклята. Наблюдавам я за миг – възхищавам се на извивките ѝ и на това, че не се опитва да скрие части от тялото си от мен.
Последното ми гадже имаше тяло, което можеше да съперничи на супермоделите, но никога не се чувстваше удобно в кожата си. Това се превърна в едно от нещата, които ме дразнеха у нея, защото без значение колко беше красива, несигурността ѝ беше най-крещящото в нея.
Лейла се държи с увереност, която би я направилa привлекателна, независимо как изглежда.
Вслушвам се в думите ѝ и свалям дънките, като оставам по боксерки. Лейла събира дрехите ни и ги скупчва върху килима, който навярно струва повече от пода, но аз нямам нищо против, стига на нея да ѝ е добре.
Оглеждам помещението. До стената редом с малкия роял има кафяв кожен диван със състарен ефект. Искам да я хвърля върху него и да се изгубя в нея, но Лейла има различни планове.
Издърпва пейката на рояла и сяда.
– Можеш ли да пееш? – пита и удря няколко клавиша.
– Да.
– Защо не пееш на сцената?
– Това е бандата на Гарет. Той никога не ме е молил.
– Гарет? Това ли е името на водещия вокалист?
– Същият.
– Толкова ужасен ли е като текстовете на песните си?
Думите ѝ ме карат да прихна. Клатя глава и сядам до нея на пейката.
– Той е доста ужасен, но не чак толкова, колкото текстовете си.
Лейла натиска клавиша долно до.
– Той завижда ли ти? – интересува се тя.
– Защо да ми завижда? Аз съм само басистът.
– Той не е от породата на водещите вокалисти. Ти си.
– Много силно казано. Ти никога не си ме чувала да пея.
– Няма значение. Може да си ужасен, но въпреки това всички останали бледнеят, когато ти си на сцената.
– Също както останалата част от тълпата бледнее, когато ти танцуваш?
– Аз бях единствената, която танцуваше.
– Виждаш ли? А аз дори не съм забелязал.
След тези мои думи тя се накланя и аз очаквам да ме целуне, но вместо това Лейла прошепва до устните ми:
– Изсвири ми нещо. – Сетне се премества на дивана и се изляга. – Изсвири ми нещо, което да е достойно за това пиано.
Кръстосва глезени и оставя едната си ръка да виси от дивана. Прокарва пръст по пода от твърдо дърво, докато ме чака да засвиря, ала аз не мога да откъсна очи от нея. Не съм сигурен, че има друга жена на тази планета, която може да ме застави да я зяпам, без да мигна, докато очите ми не пресъхнат, но тя ме гледа очаквателно.
– Ами ако не харесаш моята музика? – питам я аз. – Пак ли ще ми позволиш да те целувам?
Тя нежно се усмихва.
– Тази песен означава ли нещо за теб?
– Написал съм я с частици от душата си.
– Тогава няма защо да се тревожиш – тихо проронва Лейла.
Завъртам се на пейката и слагам ръцете си върху клавишите. Застивам нерешително за миг, преди да започна да свиря песента. Никога досега не съм я изпълнявал пред някого. Единственият човек, на когото някога съм искал да я изпея, е баща ми, а той вече не е между живите. Всъщност смъртта му беше причината да я напиша.
Никога не съм бил нервен, докато свиря на сцената песните на Гарет, но сега е различно. Сега е лично и въпреки факта, че в момента публиката ми се състои само от един човек, имам чувството, че това е най-ревностната публика, пред която някога съм изнасял представление.
Напълвам дробовете си с въздух, бавно го изпускам и започвам да свиря.
Онази нощ аз спрях да вярвам в небесата.
Не мога да вярвам в Бог така жесток.
Ти можеш ли?
Онази нощ аз спрях да се моля на колене.
Но не се моля и прав.
А ти?
Онази нощ аз затворих вратата и затворих прозореца.
Седях в мрака.
А ти?
Онази нощ узнах, че щастието е вълшебна приказка.
Хиляди страници, прочетени на глас.
От теб.
Онази нощ аз спрях да вярвам в Бог.
Ти беше наш, но него не го бе грижа.
Той те отне.
Затова онази нощ аз спрях...
Аз спрях...
Аз просто спрях.
Онази нощ аз спрях.
Аз спрях.
Аз просто спрях.
Онази нощ аз спрях.
Аз...
След като изпявам песента, скръствам ръце върху коленете си. Малко се колебая да се извърна и да я погледна. След като изсвирих последната нота, се възцари пълна тишина. Толкова е тихо – имам чувството, че всички звуци са изсмукани от къщата. Дори не чувам дишането ѝ.
Затварям капака на рояла и после бавно се завъртам на пейката. Тя бърше очите си, вперила очи в тавана.
– Леле – прошепва. – Не очаквах това. Имам чувството, че току-що си стъпил с цялата си тежест върху гърдите ми.
Точно така се чувствах аз, откакто тази вечер я зърнах за пръв път.
– Харесва ми как свършва – изрича тя. Сяда на дивана и подпъхва крака под себе си. – Просто си спрял насред изречението. Това е съвършено. Толкова силно.
Не бях сигурен дали тя ще разбере символичния край, ала фактът, че го е прозряла, ме кара още повече да хлътна по нея.
– Къде мога да намеря песента? Има ли я в „Спотифай“?
Клатя глава.
– Никога не съм издавал някоя от творбите си.
Лейла ме поглежда с престорен ужас и плясва с длан върху дивана.
– Какво? Защо не, по дяволите?
Свивам рамене.
– Не знам. – Честно, не знам. – Може би защото всеки в Нашвил се мисли за някой. А аз не искам да бъда някой, който се мисли за някой.
Тя става и се приближава към мен. Бута раменете ми, докато гърбът ми се обляга на пианото, после ме възсяда, като двете ѝ колене са опрени на пейката. Вдигам глава към нея, а тя взема лицето ми в шепи и заговорва с присвити очи:
– Егоистично е да пазиш своите песни само за себе си. По-добре да бъдеш неегоистичен някой, отколкото егоистичен никой.
Мисля, че се радвам, задето срещнах това момиче.
Ама наистина се радвам.
Обхващам тила ѝ и приближавам устните ѝ към своите. Не знам какво се случва тук. Минало е дяволски много дълго време, откакто за последен път съм харесвал някое момиче достатъчно, за да се питам къде ще бъде тя на следващия ден.
Но... къде ще бъде Лейла утре?
Къде е била вчера?
Къде е домът ѝ?
Къде е отраснала?
Кой е нейният любим човек в момента?
Искам да знам всичките тези неща. Всичко.
Лейла прекъсва целувката ни.
– Аспън ме предупреди по-рано тази вечер, когато ме видя да се взирам в теб. Каза ми: Обещай ми, че ще стоиш далече от музикантите. Те вероятно имат хламидия.
Засмивам се.
– Обеща ли ѝ, че ще стоиш далече от мен?
– Не. Казах ѝ: Няма значение, ако има хламидия. Навярно има също и презервативи.
– Нямам хламидия. Но също така нямам и презерватив.
Тя се отдръпва от мен и става.
– Всичко е наред. Аз имам в стаята си.
Обръща се и се отправя към вратата.
Грабвам мокрите ни дрехи, излизам след нея от стаята и поемам нагоре по стълбите. Тя не ме кани в стаята си, но аз съм сигурен, че очаква да я последвам, защото говори, докато се изкачва по стъпалата.
– Отдавна не съм правила това – казва през рамо. – Имам презервативи, защото те бяха част от екстрите за ергенското парти. – Извръща се и се спира на едно стъпало. – Не съм осъзнавала колко по-трудно е да правиш секс в реалния свят. В колежа дори не е нужно никакво усилие, но след колежа... пфу. – Обръща се и отново тръгва нагоре. Отваря вратата на стаята си и аз влизам след нея. – Проблемът със секса след колежа е, че аз мразя да ходя на срещи. Отнема толкова много време. Посвещаваш цяла вечер на човек, за когото още след първите пет минути можеш да кажеш, че е чиста загуба на време.
Съгласен съм с нея. Предпочитам идеята да получа всичко без протакане. Винаги съм искал някоя жена, с която мигом да си пасна и после просто да потъна в нея.
Не знам дали Лейла би могла да бъде тази жена, но със сигурност го почувствах така, когато двамата стигнахме до дъното на басейна. Онова беше най-вълнуващата целувка, която някога съм преживявал.
Лейла взема мокрите ни дрехи от ръцете ми и ги отнася в банята. Захвърля ги в душ кабината, сетне се връща в спалнята.
– Би трябвало да напуснеш групата – заявява.
Тя е най-непредсказуемият човек, когото някога съм срещал. Дори най-обикновените ѝ изречения ме сварват неподготвен.
– Защо?
– Защото си нещастен.
Права е, нещастен съм. И двамата се отправяме към леглото.
– Какво работиш? – питам я аз.
– Не работя. Миналата седмица ме уволниха.
Тя сяда и се обляга на таблата. Аз лежа на възглавницата от моята страна и я наблюдавам. Лицето ми е близо до бедрото ѝ. Едновременно е странно и секси да бъда толкова близо до бедрото ѝ. Притискам устни към него.
– Защо те уволниха?
– Не пожелаха да ми дадат отпуск, за да присъствам на сватбата на Аспън, затова просто не отидох на работа. – Тя се плъзва надолу и застава в моята поза. – Боксерките ти още са мокри. Навярно трябва да свалим и останалите си дрехи.
Тя е дръзка, но това ми харесва.
Сграбчвам я за талията и я притеглям отгоре си. Нагласям я толкова идеално върху слабините си, че тя ахва. Аз съм по-висок от нея, затова лицето ѝ не достига до моето, но аз искам да я целуна. Тя навярно също иска да ме целуне, защото пропълзява нагоре по тялото ми, докато устните ни се срещнат.
Не са останали много дрехи, които да ни разделят, затова само след секунди сме голи под завивките и почти сме преминали момента, когато ни пука дали имаме презерватив. Но аз не познавам това момиче и тя не ме познава, затова я чакам, докато тършува пипнешком в тъмната спалня и най-накрая намира чантата си. След като изважда презерватива и ми го подава, аз се протягам под завивките и започвам да си го слагам.
– Мисля, че си права – казвам.
– За какво?
Търкулвам се върху нея, а тя разтваря крака, за да се наместя между тях.
– Трябва да напусна групата.
Тя кимва в знак на съгласие.
– Ще бъдеш по-щастлив да свириш своята музика, дори да не печелиш пари от това. – Целува ме, но само за кратко, преди отново да се отдръпне. – Намери си работа, която можеш да понасяш. Издай самостоятелно музиката си. По-добре е да си беден и удовлетворен, отколкото... беден и празен. Щях да кажа богат и празен, но не мисля, че ти си богат, иначе нямаше да свириш за онази група.
Щях да ѝ кажа, че не съм беден, но признанието, че свиря за групата доброволно, а не по необходимост, е някак си срамно за мен, затова предпочитам да замълча.
– Ако съдбата ти е отредила да си беден, по-добре да бъдеш щастлив бедняк – додава Лейла.
Тя е права. Целувам шията ѝ, после гърдите ѝ. Накрая устата ми се спира върху нейната.
– Мисля, че се радвам, задето те срещнах – прошепвам.
Тя леко се отдалечава, после ми се усмихва.
– Мислиш? Или се радваш?
– Радвам се. Много се радвам, че те срещнах.
Лейла прокарва пръсти по устата ми.
– А аз много се радвам, че срещнах теб.
Ние се целуваме още малко, изпълнени с лениво предвкусване, сякаш имаме на разположение цялата нощ и няма защо да бързаме. Но аз вече съм сложил презерватива, а тя вече ме насочва в себе си.
Все пак не бързам и отделям време, за да се насладя на нашата любовна игра. Толкова много време.
Минутите като че ли означават много повече, когато са прекарани с нея.
* * *
Тя лежи по корем, а аз плъзгам недостойните си пръсти по гладката извивка на гърба ѝ.
Стигам до основата на врата, заравям пръсти в косата ѝ и започвам да милвам тила ѝ.
– В момента бих убила за едно тако – оповестява тя.
Никога не съм искал да проникна в ума на някое момиче толкова силно, колкото искам да проумея нейния. Умът на Лейла не работи като този на останалите. Няма филтър между мозъка и устата ѝ и няма съвест, която да ѝ каже, че трябва да се чувства зле заради това, което може би е изрекла. Тя просто казва нещата, без да се извинява и без да съжалява. Дори когато думите ѝ жилят болезнено.
До тази нощ не съм знаел, че жестоката откровеност била секси.
Преди няколко минути ѝ споделих, че сексът с нея е най-страхотният, който някога съм имал. Очаквах тя да ми върне комплимента, но Лейла само се усмихна и каза:
– Винаги го мислим, когато сме хлътнали. Но после се появява някой нов, ние забравяме колко добре ни е било преди и цикълът отново се повтаря.
Засмивам се. Реших, че се шегува, но тя беше сериозна. И тогава се замислих над думите ѝ и осъзнах, че беше права. Изгубих девствеността си на петнайсет. Мислех, че това е най-хубавото ми преживяване. Но после, когато бях на седемнайсет, се появи Виктория Джаред и сексът с нея беше най-готиният, който бях имал. После дойде Сара Киснър, след нея момичето, което се промъкваше в спалнята ми в общежитието в първи курс, последваха я още две или три и накрая Сейбъл. Всеки път след това си мислех, че това е най-добрият секс, който съм имал досега. Но може би всички са били еднакво добри, като предишния.
Обаче никоя от тях не може да се сравни с Лейла. Сигурен съм в това. Колкото бях сигурен всички онези пъти преди Лейла.
– Религиозен ли си? – пита тя.
Мислите ѝ са хаотични и крайни като действията ѝ. Смятам, че тъкмо заради това съм толкова заинтригуван от нея. В една минута тя лежи по гръб и крещи името ми, забила нокти в раменете ми. В следващата е по корем и ми казва, колко копнее за едно тако. А в по-следващата забравя за такото и иска да узнае дали съм религиозен. Това ми харесва. Повечето хора са предсказуеми. Всяка дума и действие от Лейла е изненада, опакована като подарък.
– Не съм религиозен. А ти?
Тя свива рамене.
– Аз вярвам в живота след смъртта, но не съм сигурна, че съм религиозна.
– Аз смятам, че нашето съществуване е чиста случайност. Ние сме тук за известно време, а след това не сме.
– Това е потискащо – заявява тя.
– В действителност не е. Представи си какво е раят на небето. Безкрайна доброта, усмивки, никакви грехове. Мисълта да живееш вечно на място, пълно с хора, които прекарват живота си в декламиране на вдъхновяващи цитати, на мен ми звучи много по-потискащо, отколкото ако всичко просто свършва със смъртта.
– Не знам дали вярвам в такъв живот след смъртта – възразява Лейла. – Аз гледам на съществуването по-скоро като на поредица от реалности. Може би небето е една от тях. Може би не е.
– Какви точно реалности?
Тя се обръща настрани и когато погледът ми попада върху гърдите ѝ, не се опитва да ме принуди да вдигна очи към нейните. Вместо това придърпва главата ми върху гърдите си, като се търкулва по гръб. Обхващам едната ѝ гърда, докато тя небрежно прокарва пръсти през косата ми, продължавайки да говори:
– Мисли за всичко по следния начин. Утробата е едно съществуване. Като зародиш ние не помним живота преди утробата и нямаме представа какъв ще бъде той след утробата. Познаваме единствено утробата. Но когато се родим и напуснем утробата, ние идваме в нашата настояща реалност на съществуване. И сега не можем да си спомним времето, прекарано в утробата преди този живот, и нямаме представа какво следва оттук нататък. А когато нашият настоящ живот свърши, ние ще бъдем в напълно различна реалност, където може да не помним тази реалност на съществуване, също както не помним, че сме били в утробата. Това са просто различни реалности. И те се редуват една след друга, една след друга. Някои със сигурност знаем, че ги има. За някои само вярваме, че съществуват. Може да има реалности на съществуване, за които никога дори не сме подозирали. Те биха могли да са безкрайни. Не мисля, че ние наистина някога умираме.
Обяснението ѝ има смисъл или може би аз просто съм готов да се съглася с него, защото устата ми е върху гърдата ѝ. Грабвам друг презерватив, докато обмислям теорията ѝ. Струва ми се много по-вероятна, отколкото идеята за райски двери, огън или сяра.
Все още съм убеден, че има живот и смърт и това е всичко.
– Ако си права, тогава най-много харесвам тази реалност – заключавам и покривам тялото ѝ с моето.
Лейла разтваря бедра и се ухилва до устните ми.
– Само защото ти си в нея.
Клатя глава, докато прониквам в Лейла.
– Не. Най-много я харесвам, защото съм в теб.
