• Начало »
  • Кралица на нищото (ОТКЪС), Холи Блек

Кралица на нищото (ОТКЪС), Холи Блек

 

    ПРОЛОГ
    
    Кралският астролог Бафен се взираше в звездната карта и се опита да не потрепва, защото изглеждаше сигурно, че най-младият принц на Елфхейм ще бъде изпуснат на кралската си глава.
    Седмица след раждането на принц Кардан той най-сетне бе представен на върховния крал. Предишните петима нас-ледници бяха показани веднага, все още ревящи новородени, но лейди Аша бе забранила на върховния крал да я посещава, преди да се е възстановила от раждането.
    Бебето беше слабичко, сбръчкано и тихо, взираше се в Елдред с черни очи. Размаха малката си, подобна на камшик опашка с такава сила, че щеше да разтвори пелените. Лейди Аша като че ли не знаеше как точно да го държи. Всъщност тя го държеше така, сякаш се надяваше някой скоро да го вземе от ръцете ѝ.
    – Кажи ни бъдещето му – настоя върховният крал.
    Само неколцина се бяха събрали да видят представянето на новия принц – смъртният Вал Морен, който беше дворцов поет и сенешал, и двама членове на Живия съвет: Рандалин, министърът на ключовете, и Бафен. В празната зала думите на краля отекнаха.
    Бафен се поколеба, но не можеше да не отговори. Елдред бе благословен с пет деца преди принц Кардан, смайваща плодовитост за вълшебния народ, с тяхната рядка кръв и малко раждания. Звездите бяха проговорили за всеки от малките принцове и принцеси, предричаха успехи в поезията и песните, в политиката, в добродетелта и дори в пороците. Но този път той видя нещо съвсем различно.
    – Принц Кардан ще бъде последното ви дете – каза кралският астролог. – Той ще бъде разрушението на короната и разрухата на трона.
    Лейди Аша си пое рязко дъх. За първи път притисна детето към себе си. То се разшава в ръцете ѝ.
    – Питам се кой ли ти е повлиял при разчитането на знаците. Вероятно принцеса Елоуин има пръст в това. Или принц Дейн.
    Може би ще е по-добре да го изпусне на земята – помисли си жестоко Бафен.
    Върховният крал Елдред прокара ръка по брадичката си.
    – Не може ли това някак да се предотврати?
    Не беше точно благословия, че звездите даваха на Бафен толкова много загадки и толкова малко отговори. Често му се искаше да вижда по-ясно, но не и този път. Той сведе глава в поклон, за да не среща очите на върховния крал.
    – Само от пролятата му кръв може да се издигне велик владетел, но не и преди да се случи онова, което предрекох.
    Елдред се обърна към лейди Аша и детето ѝ – носителя на лош късмет. Бебето беше съвсем тихо, не плачеше, не гукаше, опашката още се мяташе.
    – Отведи момчето – каза върховният крал. – Отгледай го както решиш.
    Лейди Аша дори не потрепна.
    – Ще го отгледам както подобава на сана му. Той все пак е принц и твой син.
    В тона ѝ имаше горчивина и Бафен смутено си спомни, че някои пророчества се изпълняват именно чрез действията за предотвратяването им.
    За миг всички се смълчаха. Тогава Елдред кимна на Вал Морен, който слезе от подиума и след малко се върна с тънка дървена кутия с мотив от дървесни корени по капака.
    – Дар – каза върховният крал, – признание за твоя принос към рода Грийнбрайър.
    Вал Морен отвори кутията и разкри изящна огърлица от тежки смарагди. Елдред я взе и я сложи на шията на лейди Аша. После докосна бузата ѝ с опакото на ръката си.
    – Щедростта ви е огромна, господарю – каза тя, малко успокоена.
    Бебето стисна един камък в юмручето си, вгледано в баща си с бездънните си очи.
    – Сега върви да си почиваш – каза по-тихо Елдред и този път тя се подчини.
    Лейди Аша излезе с високо вдигната глава, стиснала здраво детето си. Бафен усети тръпка на някакво предчувствие, което нямаше нищо общо със звездите.
    Върховният крал Елдред не посети отново лейди Аша, нито я извика при себе си. Вероятно трябваше да преодолее недоволството си и да възпитава сина си. Но когато поглед-неше принц Кардан, сякаш се взираше в несигурно бъдеще, и затова го избягваше.
    Лейди Аша, като майка на принц, беше много търсена в двора, макар и не от върховния крал. Тя се отдаде на капризите и фриволността и реши да се завърне към веселия живот на придворна. Не можеше да ходи на балове с дете по петите, затова намери котка с мъртвородени котенца, за да бъде негова дойка.
    Това продължи, докато принц Кардан не започна да пълзи. Тогава котката беше бременна отново и той започна да я дърпа за опашката. Котката избяга в конюшните, изоставяйки го и тя.
    И така, той израсна в двореца без обич и грижи. Кой би посмял да попречи на един принц да краде храна от огром-ните маси и да я яде под тях, да поглъща откраднатото на огромни хапки? Сестрите и братята му единствено се смееха, играеха си с него като с малко кученце.
    Той само понякога обличаше дрехи, вместо това се окичваше с гирлянди цветя и хвърляше камъни по стражата, ако се опитваха да припарят до него. Единствено майка му имаше някакво влияние над него, но тя рядко се опитваше да го обуздае. Дори напротив.
    – Ти си принц – заявяваше му категорично, когато той не влизаше в конфликт или не успяваше да си поиска нещо. – Всичко е твое. Трябва само да си го вземеш.
    А понякога казваше:
    – Аз искам това. Донеси ми го.
    Казано е, че вълшебните деца не са като децата на смъртните. Те нямат нужда от толкова любов. Нямат нужда да бъдат завивани нощем и могат да заспят доволни в някой студен ъгъл на бална зала, завити с покривка за маса. Нямат нужда да бъдат хранени; те просто пият роса и отмъкват хляб и сметана от кухнята. Нямат нужда да бъдат утешавани, защото рядко плачат.
    Но ако вълшебните деца се нуждаят от малко любов, то вълшебните принцове се нуждаят от някакво възпитание.
    Затова, когато най-големият брат на Кардан го накара да стреля по орех върху главата на смъртен, Кардан не бе имал мъдростта да се възпротиви. Действията му бяха импулсивни, а маниерите – властни.
    – Точната стрелба толкова впечатлява баща ни – каза принц Дейн с лека, закачлива усмивка. – Но вероятно е твърде трудно. Най-добре изобщо не се опитвай, ще се провалиш.
    За Кардан, който не можеше да привлече вниманието на баща си и отчаяно го искаше, това бе изкусително. Той не се запита кой е смъртният или как се е озовал в двора. Така и не разбра, че този мъж е бил любим на Вал Морен и че сенешалът ще полудее от мъка, ако той умре.
    А тогава Дейн щеше да може да заеме по-висшето положение от дясната страна на върховния крал.
    – Твърде трудно ли? По-добре да не опитвам? Това са думи на страхливец – каза Кардан, изпълнен с детинско перчене.
    Всъщност брат му се опитваше да го сплаши, но това го направи още по-надменен.
    Принц Дейн се усмихна.
    – Нека поне си разменим стрелите. Така, ако пропуснеш, можеш да кажеш, че моята стрела не е уцелила.
    Принц Кардан трябваше да се усъмни при тази проява на загриженост, но той не бе научен да различава истината от лъжата.
    Затова взе стрелата на Дейн, опъна тетивата и се прицели в ореха. Внезапно му прималя. Можеше да не уцели ореха. Можеше да нарани човека. Но веднага след това дойде гневното ликуване при мисълта да стори нещо толкова ужасяващо, че баща му да не може вече да го пренебрегва. Щом не можеше да получи вниманието на върховния крал заради нещо добро, тогава вероятно щеше да го получи заради нещо много, много лошо.
    Ръката му потрепери.
    Влажните очи на смъртния се взираха в него с ужас. Беше омагьосан, разбира се. Никой не би могъл да стои така безропотно. И точно това го накара да реши.
       Кардан се засмя насилено, когато отпусна тетивата и остави стрелата да падне от улея.
    – Не мога да стрелям при тези условия – каза той, защото се чувстваше глупаво, че се отказва. – Вятърът идва от север и ми роши косата. Влиза ми в очите.
    Но принц Дейн вдигна лъка и пусна стрелата, която бе взел от Кардан. Тя прониза гърлото на смъртния и той падна почти беззвучно, с отворени, втренчени в нищото очи.
    Случи се така бързо, че Кардан дори не извика, не реагира. Само се взираше в брат си, докато бавно и с ужас осъзнаваше станалото.
    – О – каза принц Дейн с доволна усмивка. – Колко жалко. Като че ли твоята стрела не уцели ореха. Сигурно можеш да се оплачеш на баща ни, че косата ти е влизала в очите.
    А после, макар че протестираше, никой не искаше да чуе принц Кардан. Дейн се погрижи за това. Той разказваше на всички за безразсъдството на младия принц, за арогантността му, за стрелата му. Върховният крал дори не благоволи да изслуша Кардан.
    Въпреки молбите на Вал Морен за екзекуция, Кардан беше наказан заради смъртта на човека така, както наказват принцовете. Върховният крал нареди да затворят лейди Аша вместо него в Кулата на забравата – за Елдред бе облекчение, че има повод да го направи, защото тя беше вече досадна и създаваше неприятности. Принц Кардан бе поверен на грижите на Бейлкин, най-големия от наследниците, най-жестокия и единствения, който бе готов да го вземе.
    Ето така бе изградена репутацията на принц Кардан. И той нямаше какво друго да стори, освен да ѝ остане верен.

 

     ГЛАВА 1

    Аз, Джуд Дуарте, върховна кралица на Елфхейм в изгнание, прекарвам повечето си сутрини дремеща пред телевизора, гледам кулинарни състезания и анимационни филми, повторения на разни предавания, в които хората провеждат турнири, като пробождат кашони и бутилки или режат риба. Следобед тренирам брат си Оук, ако ми позволи. Нощем върша разни неща за местните феи.
    Снишавам се, както може би трябваше да сторя от самото начало. И ако проклинам Кардан, то трябва да проклинам и себе си, задето бях такава глупачка да вляза право в капана му.
    Когато бях дете, си въобразявах как се връщам в света на смъртните. С Тарин и Виви си представяхме какво би било, спомняхме си ароматите на окосена трева и бензин, как играехме на криеница из задните дворове и скачахме в хлорираните летни басейни. Мечтаех за разтворим чай с лед и ледени близалки от портокалов сок. Копнеех за най-обикновени неща: за миризмата на горещ асфалт, за провисналите между стълбовете жици, за песничките в рекламите.
    Сега, когато съм захвърлена тук завинаги, ужасно много ми липсва Царството на феите. Копнея за магията, може би дори ми липсва страхът. Имам чувството, че по цял ден сънувам неспокойно, неспособна да се събудя напълно.
    Потропвам с пръсти по боядисаната дървена маса за пикник. Ранна есен е, вече е хладно в Мейн. Слънцето в късния следобед осейва тревата пред жилищния комплекс, докато гледам как Оук играе с децата в горичката, която ни дели от магистралата. Децата са от жилищната сграда; някои по-малки, други по-големи от него. Той е на осем. Всички слязоха от жълтия училищен автобус. Забавляват се с някаква напълно хаотична игра на война и се гонят с пръчки. Удрят съвсем като деца, целят се в оръжието, а не в противника и пищят от смях, когато някоя пръчка се счупи. Не мога да не забележа, че научават възможно най-неправилните уроци относно боя с меч.
    Все пак наблюдавам. Забелязвам кога Оук използва магия.
    Според мен го прави несъзнателно. Промъква се към децата, но няма никакво прикритие. Все пак продължава да върви към тях и въпреки че е пред очите им, те като че ли не го забелязват.
    Приближава се още и още, а децата пак не поглеждат към него. И когато скача към тях, размахал пръчката си, те пищят от съвсем искрена изненада.
    Беше невидим. Използваше магия. Дори аз, въпреки че не може да бъда заблудена от нея, забелязвам доста късно. Другите деца просто си мислят, че той е хитър или късметлия. Само аз знам колко безразсъдно е това.
    Изчаквам децата да си тръгнат. Те се изнизват едно по едно, докато остава само брат ми. Нямам нужда от магия, за да се приближа до него, защото по земята са нападали листа и стъпките ми са тихи. С едно бързо движение увивам ръка на врата му и я притискам силно към гърлото му, за да го изплаша хубаво. Той отстъпва назад и почти ме удря в брадичката с рогата си. Не е зле. Опитва се да се освободи, но доста вяло. Знае, че съм аз, не съм го изплашила.
    Аз стягам хватката. Ако продължа да го стискам така за врата, ще припадне.
    Той се опитва да заговори и тогава осъзнава, че не може да си поеме достатъчно въздух. Забравя за цялото си обучение и подивява, мята се, драска ръцете ми и ме рита по краката. Кара ме да се чувствам ужасно. Искам да е малко изплашен, само колкото да ми отвърне, а не да е ужасèн.
    Пускам го и той залита настрани задъхан, с насълзени очи.
    – Защо го направи? – пита и ме гледа обвинително.
    – За да ти напомня, че боят не е игра – казвам аз, имам чувството, че говоря с гласа на Мадок.
    Не искам Оук да израсне като мен, гневен и изплашен. Но искам да оцелее, а Мадок ме научи да оцелявам.
    Откъде бих могла да знам как да го обучавам правилно, когато аз самата познавам само своето объркано детство? Може би ценя от него именно неправилните части.
    – Какво ще правиш срещу противник, който наистина иска да те нарани?
    – Не ми пука – казва Оук. – Не ми пука за това. Не искам да ставам крал. Не искам никога да бъда крал.
    За миг се взирам в него. Искам да повярвам, че лъже, но естествено, той не може да лъже.
    – Невинаги можем да избираме съдбата си – казвам.
    – Ти управлявай, щом толкова искаш! – казва той. – Аз няма да го правя. Никога.
    Стискам зъби, за да не изкрещя.
    – Аз не мога, както знаеш, защото съм в изгнание – напомням му.
    Той тропа с копитото си.
    – Аз също! Аз съм в човешкия свят само защото татко иска тъпата корона. И ти я искаш, всички я искат. Е, аз не я искам. Тя е прокълната.
    – Всяка власт е прокълната – казвам. – Най-лошите сред нас са готови на всичко за власт, а онези, които са най-дос-тойни за нея, не я искат. Но това не означава, че могат вечно да бягат от отговорностите си.
    – Не можеш да ме направиш върховен крал – казва той, обръща се и хуква към жилищната сграда.
    Сядам на студената земя. Знам, че напълно прецаках този разговор. Знам, че Мадок обучаваше мен и Тарин по-добре, отколкото аз обучавам Оук. Знам, че бях арогантна и глупава да си мисля, че бих могла да контролирам Кардан.
    Знам, че в голямата игра на принцове и кралици аз просто бях пометена от дъската.
    
    * * *
    
    В апартамента Оук затваря вратата под носа ми. Вивиен, моята вълшебна сестра, стои до кухненския плот и се хили на телефона си.
    Когато ме забелязва, ме хваща за ръцете и започва да се върти с мен, докато не ми се завива свят.
    – Хедър пак ме обича – казва тя през смях.
    Хедър е човешката приятелка на Виви. Тя се примири с премълчаното от Виви за миналото ѝ. Дори се примири с това, че Оук дойде да живее с тях в този апартамент. Но когато разбра, че Виви не е човек и че е използвала магия върху нея, тя я заряза и се изнесе. Не ми е приятно да го кажа, защото искам сестра ми да е щастлива – и Хедър наистина я прави щастлива, – но Виви определено си заслужи да бъде зарязана.
    Отдръпвам се и мигам объркано насреща ѝ.
    – Какво?
    Виви размахва телефона към мен.
    – Писа ми. Иска да се върне. Всичко ще си е като преди.
    Листата не се прибират обратно в лозата, счупените орехи не се връщат пак в черупката си и приятелките, които са били омагьосани, не се събуждат някой ден и не решават да се върнат при ужасните си бивши.
    – Дай да видя – казвам и посягам към телефона на Виви.
    Тя ми позволява да го взема.
    Преглеждам съобщенията, повечето са от Виви и са пълни с извинения, необмислени обещания и все по-отчаяни молби. От страна на Хедър има много мълчание и няколко съобщения в смисъл: „Трябва ми още време да помисля“.
    Накрая това:
    
    Искам да забравя за Царството на феите. Искам да забравя, че ти и Оук не сте човеци. Не искам повече да се чувствам така. Ако те помоля да ме накараш да забравя, би ли го сторила?
    
    
Взирам се дълго в думите и си поемам дъх.
    Разбирам защо Виви е прочела съобщението както ѝ харесва, но мисля, че бърка. Ако аз бях написала това, последното, което бих искала, е Виви да се съгласи. Щях да искам да ми помогне да разбера, че макар с Оук да не са човеци, все пак ме обичат. Бих искала Виви да настоява, че няма смисъл да се преструвам, че Царството на феите не съществува. Бих искала тя да ми каже, че е сбъркала и никога вече няма да прави тази грешка, за нищо на света.
    Ако аз бях изпратила това съобщение, щях да го направя, за да я изпитам.
    Връщам телефона на Виви.
    – Какво ще ѝ кажеш?
    – Ще направя всичко, което иска – отговаря сестра ми.
    Доста екстравагантно твърдение за смъртен и определено ужасно за някой, който би бил длъжен да го изпълни.
    – Може би тя не знае какво иска – казвам.
    Каквото и да правя, все съм нелоялна. Виви ми е сестра, но Хедър е човек. Дължа нещо и на двете.
    А сега Виви не иска да предполага нищо, освен че всичко ще бъде наред. Усмихва ми се с облекчение, взема ябълка от купата с плодове и я хвърля във въздуха.
    – Какво става с Оук? Връхлетя тук и затръшна вратата. Така драматичен ли ще бъде и като тийнейджър?
    – Не иска да става върховен крал – казвам ѝ.
    – О, това ли? – Тя поглежда към стаята му. – Помислих си, че е нещо важно.