Кралят на дрипльовците (ОТКЪС), Касандра Клеър
ПРОЛОГ
Артал Гремон, наследник на лиценза за търговия с чай в Кастълейн, никога не бе харесвал особено океана. Разбира се, той беше източникът на неговото богатство. Чай и кафе на стойност милиони крони, пренесени в лъскави кораби през моретата до пристанището на Кастълейн, бяха натрупали на семейството му баснословно състояние. На теория, Гремон оценяваше ползата от морето. На практика, го намираше безлично и скучно.
Разбира се, за Гремон повечето неща бяха скучни. Хората бяха скучни и ограничени в мисленето си. Повечето партита бяха скучни. Да бъде син на притежател на лиценз в Кастълейн, разполагащ с пари, но не и с истинска власт, бе също толкова скучно. А когато се беше опитал да направи живота си по-интересен, бе прокуден от Кастълейн, изпратен от родителите си да надзирава търговията им с чай в далечни земи. Което беше изключително скучно.
Сега обаче нещата започваха да стават интересни. Смъртта на баща му беше сложила край на заточението му и наследил лиценза за чай, той бе повикан обратно в Кастълейн. Беше си запазил място на първия кораб, вдигащ котва от пристанището на Тапробана: един от галеоните на Лоран Аден, натоварен с тиково дърво за Кастълейн. Корабът разполагаше с шест миниатюрни пътнически каюти близо до кърмата, макар че просторните покои на капитана заемаха всички прозорци. Стаята на Гремон беше с размерите на дрешник, с вградена в стената койка, и маса, закована за пода, за да не се плъзга, когато корабът се клати.
Скучно, скучно, скучно. Гремон крачеше напред-назад из каютата си, неспособен да си намери място. На проклетия кораб нямаше нищо за правене и тревожността му се усилваше. Когато станеше такъв, често трябваше да направи нещо, за да се почувства по-добре. Беше такава нужда, как-вато другите хора изпитваха за храна или вода.
Уви, Лоран Аден беше строг капитан и не толерираше наклонностите на Артал. Предишната седмица, след като отплаваха от пристанището във Фавар, бяха открили млада жена, промъкнала се тайно на кораба, и Артал бе успял да се позабавлява с нея, преди Лоран да научи какво става и да заповяда незабавно да я изведат от каютата му. Бяха си разменили реплики, които не бяха особено учтиви, и ясно му беше дадено да разбере, че ако отново се замесеше в нещо такова, докато се намираше на борда на „Черната роза“, щяха да го изхвърлят най-безцеремонно на следващото пристанище по пътя им, независимо дали беше притежател на лиценз или не.
Артал нямаше представа какво се бе случило с момичето, нито го беше грижа. Беше изцапала с кръв любимия му жакет, което го беше подразнило. Макар и не толкова, колкото го дразнеше това да стои затворен в каютата си.
Лоран му беше забранил да се разхожда из кораба, но Лоран можеше да върви по дяволите. Гремон отвори вратата на каютата и излезе в тесния коридор, който минаваше по протежение на кораба. Взе газена лампа от един пирон на стената. Най-добре да върви така, сякаш има цел, помисли си, отправяйки се към стълбите, които отвеждаха към най-горната палуба. Решителната походка караше хората да си мислят, че имаш важна работа.
Подмина кухнята на кораба, където готвачът спеше на един стол с кофа полуобелени картофи в краката си. Слава на Боговете, оставаха им само още няколко дни в открито море. Беше му втръснало от осолено телешко, варени картофи и лой.
Въздухът на палубата беше свеж. Луната висеше ниско над хоризонта, рисувайки бяла пътека върху водата. Въжетата за платната лежаха на пода на грижливо навити купчинки, като спящи змии.
Някой друг би се възхитил на гледката: ярките звезди, осеяли небосвода като главички на гвоздеи, водата – блещукаща като матирано стъкло. Морето беше бариера между него и Кастълейн, между него и това да си върне всичко, което беше изгубил в изгнанието си.
Изскърцала дъска го предупреди, че не е сам. Обърна се и за миг не видя нищо. А после тя се появи – сянка, изляз-ла от сенките. (Когато за първи път я бе видял да го прави, Гремон едва не беше припаднал от шок; сега бе посвикнал с нейната магия.) Тя носеше дрехите си на убийца: всеки сантиметър от нея беше покрит с гладка черна материя. Покрито бе дори лицето ѝ, което Гремон намираше за стряскащо, макар прекрасно да знаеше как изглежда тя отдолу.
– Дойдох, за да те предупредя за предстоящия ти брак, Артал. – Гласът ѝ беше нисък и дрезгав. Ако не знаеше пола ѝ, едва ли би се досетил какъв е.
– Предполагам, няма смисъл да те питам как се добра дотук от континента – отвърна той кисело. – Долетяла си на гърба на прилеп?
Тя се засмя.
– Забавно жлъчен си за мъж, който скоро ще сключи изключително изгоден брак.
Гремон изпръхтя.
– Знаеш, че се бях прицелил по-високо от Антонета Алейн.
– Знам, че се беше прицелил не къде да е, а в Анжелика от Кутани. Само че нейното семейство никога не би те приело; тя е принцеса, а кралската кръв се смесва само с кралска кръв.
– Е, ти ако не го знаеш.
Тя издаде презрителен звук и скочи на перилата на кораба. Пазеше равновесие с лекота, въпреки че на Гремон му се повдигаше само от мисълта за водата под тях.
– Не бъди кисел, Гремон. Надявам се, че не си размислил за споразумението ни.
Гремон усети как по гръбнака му пробяга студена тръпка. Знаеше, че тя притежава магия, макар да бе отраснал, вярвайки, че всичко, освен съвсем дребни магийки, бе изчезнало в Разлома. Първият път, когато тя бе доказала, че греши, го беше шокирал. Все още носеше белега върху опакото на ръката си – лъскаво късче изгоряла кожа, наподобяващо морска звезда.
Дори сега, Гремон се страхуваше от нея, колкото и да го измъчваше това, че тя го знае.
– Не съм размислил – заяви.
– Много добре. – Тя го гледаше отвисоко, безока и безлика, тъмна сянка на фона на безбрежното синьо на морето и нощното небе. – Надявам се, че си по-корав от баща си. Той също твърдеше, че ни е верен, но в крайна сметка се опита да ни предаде.
– Винаги е бил слаб – измърмори Гремон. Баща му и пръс-та си не бе мръднал, за да го спаси от изгнание, и той никога не го забрави, нито прости. Майка му беше също толкова слаба, но човек очакваше по-малко от една жена и ако не друго, поне тя го обожаваше сляпо. – Не е нужно да ми напомняш, че ако не бяха задействани някои връзки, нямаше да се завръщам от изгнание толкова скоро. Прекрасно осъзнавам на кого дължа лоялност.
– Радвам се да го чуя – отвърна тя, – защото изникна нова възможност. Шанс да демонстрираш колко си умен. Изглежда, че скъпата ти бъдеща съпруга, Антонета, наследница на лиценза за коприната, разполага с информация, която ни е необходима. Има още някой, когото трябва да привлечем на своя страна, а тя знае как да се свърже с него.
– Антонета? Наистина ли? Не мислех, че в празната ѝ глава има каквато и да било информация.
– Дори една мишка може да се натъкне на скъпоценна трошица. Така или иначе, когато се ожениш, имаш пълното ми разрешение да изтръгнеш истината от нея. С помощта на каквито методи поискаш.
– Наистина ли? Каквито и да било методи? – Гремон се подсмихна. – Няма да те разочаровам, милейди.
– Все пак не се увличай, Артал. Засега Лиорада Алейн се бои от нас повече, отколкото от дом Аурелиан, но ако това се промени, то може да навреди на плановете ни. Бракът ти с Антонета е още един коз, нещо, с което да заплашваме скъпата Лиорада. Така че направи ми услуга – постарай се момичето да остане живо.
– Разбира се – каза Гремон. – Бездруго е много по-забавно да я запазя жива. Моята собствена играчка, с която да се развличам. Ще видим каква е, когато се разкъса коприната ѝ.
Тъмната фигура се засмя.
– Радвам се да те видя щастлив, Артал. Но помни – на Хълма има мнозина, които биха искали да се провалим. Немалко все още са верни на дом Аурелиан. Не забравяй да носиш амулета си. По-могъщ е, отколкото си мислиш.
– Действително. – Артал докосна медальона, който тя му беше дала в Тапробана, още преди да стъпи на кораба. – Глупак бих бил да отхвърля закрилата му. А ти не би потърсила съдействието ми, ако бях глупак.
Тя не каза нищо. Леко засегнат от мълчанието ѝ, Артал вдигна поглед и откри, че вече я няма. Втурна се към перилата и се приведе над тях, но видя единствено мрак и вода, и бялата лунна пътека, сочеща пътя към Кастълейн.
ГЛАВА 1
В Сеновала, Кел и Конър тренираха с мечове.
От доста отдавна не бяха имали време за тренировки и двамата бяха поизгубили форма. Постепенно обаче движенията им станаха по-сигурни, както се случваше винаги. Мускулите имаха своя собствена памет, както Жоливе често казваше. Кал бе започнал утрото схванат и полузаспал, ставите му негодуваха срещу разтягането. Сега, след около час упражнения в мястото, където тренираха от деца, се чувстваше гъвкав, мускулите му – бързи и еластични.
Тъпата страна на тренировъчния му меч се удари в Конър с металически звън. Усили натиска, но Конър скочи върху една от балите сено, които бяха пръснати из помещението, осигурявайки разнообразен терен за тренировка, и вдигна лявата си ръка в знак да спрат.
Кел отпусна десницата си и разкърши рамене.
Конър прокара пръсти през мократа си от пот тъмна коса, като се мръщеше.
– Трябва да го правим по-често – каза. – Едва си спомням какво да правя с меча си. Твърде много стоене на бюрото до късно през нощта, упражнявайки единствено ръката, с която пиша. През последните месеци съм се превърнал в пудинг от бездействие, Келиан.
– Не бих казал пудинг – възрази Кел.
Конър беше стегнат и силен както винаги. Колкото и да беше зает, все още плуваше и яздеше кобилата си Асти почти всеки ден. Само преди няколко дни кралицата се беше тюхкала, че твърде много е отслабнал. Ако сега му беше трудно, много по-вероятно бе причината да са работата до късно и липсата на сън.
Не че Кел щеше да му го каже. Конър бе готов да чуе от приятеля си неща, които не би търпял от никой друг, но темата за огромната промяна, настъпила в него преди три месеца, тази странна, новопоявила се отдаденост на ролята му в управлението на града, бе забранена дори за неговия Ловец на мечове. Кел подозираше, че то бе нещо като покаяние за Конър, но това бе само предположение. Трябва да беше. Конър отказваше да говори на тази тема, а Кел не го притискаше.
– Определено бихме могли да се упражняваме по-често, ако искаш – каза сега. – Можеш да се включиш в тренировките ми с Жоливе. Готов съм – добави – да окажа съдейст-вие във всички опити да бъде избегнато превръщането в пудинг.
Вдигна меча си в знак, че кратката им почивка бе свършила. Конър се засмя и скочи от балата сено, замахвайки странично с меча си. Кел отговори с удар над глава и мечовете се срещнаха с удовлетворяващ звън на стомана. Кел заотстъпва пъргаво назад, докато Конър се приближаваше.
Упражняваха се по този начин толкова отдавна, че прек-расно познаваха стила на другия: Конър имаше склонност-та да бъде твърде безразсъден, Кел – твърде предпазлив. Чувстваха се достатъчно комфортно, за да продължат да говорят, докато нанасяха и отбиваха удари, докато замахваха и финтираха.
– Чувстваш ли се готов? – попита Кел. – Това ще бъде първото заседание в Залата с часовника от… от близо четири месеца насам.
Едва не беше казал от преди клането в Блестящата галерия. Макар да не отказваше да споменава нападението над двореца и убийството на малката принцеса от Сарт, Конър не обичаше да му напомнят за това. Все още сънуваше кошмари за станалото, от които се събуждаше с писъци. Когато това се случеше, Кел, който делеше стая с него, оставаше буден, в напрегнато очакване дишането на принца да се успокои и той отново да заспи.
Замахване, париране. Конър отскочи пъргаво назад с безизразно лице.
– Шайка страхливци – заяви, говорейки за притежателите на лицензите – единайсетте най-влиятелни семейства в Кастълейн. – Половината изглеждат убедени, че ще бъдат убити в мига, в който стъпят в Маривент. (В интерес на истината, помисли си Кел, последния път, когато бяха дошли в Маривент за тържествена вечеря, действително едва не бяха изклани до крак.) – Разбира се, никога не биха си го признали. Твърдят, че били заети или пък се оплакват от странни болежки. Майеш обаче пусна слух, че имам да направя важно съобщение, и сега ги гризе любопитство.
Въпреки страховете на аристокрацията, Конър бе твърдо решен ежемесечните заседания в Залата с часовника да бъдат възобновени възможно най-скоро. Беше отишъл при всеки от наплашените аристократи, изтъквайки, че не могат да се крият като плъхове и че трябва да представят единен, решителен фронт. Присъствието на шпиони в двореца беше неизбежно, особено сега, Кастълейн бе като гроздово зърно във винена преса под исканията на Сарта. Ако шпионите се завърнеха в родните си земи с информацията, че членовете на управляващата класа в Кастълейн са ужасени, нещата само още повече щяха да се влошат.
– И то какво съобщение – каза Кел.
Конър опита вертикален удар; Кал се защити с контрашпиц. Конър го изгледа остро.
– Тревожиш се – каза. – Мислиш, че не постъпвам правилно?
– Не – отвърна Кел. – Но благородниците може и да не са на същото мнение. Последния път, когато им каза, че възнамеряваш да се ожениш, за да разрешиш проблемите на нацията, нещата свършиха зле.
Зле беше меко казано. Зле беше клането в Блестящата галерия, което бе причината за кошмарите на Конър. Както и причината Кел не само да не задава въпроси, но и да пази тайни. Много повече, отколкото бе искал някога.
– Е, това решение не е само мое. То е и на Жоливе и Майеш. Както и на майка ми. Що се отнася до баща ми… Е, от него няма да получат никакви отговори.
Така беше. В деня след клането кралят се беше затворил в Северната кула и оттогава не беше излизал. Носеха му храна там; той не се показваше, не говореше, не отговаряше, когато му говореха. Според Майеш това бе вид шок – кататония, така го беше нарекъл, и според него, като всички други болести, щеше да мине с времето.
И все пак, истинските мащаби на изолацията на краля се пазеха в тайна. Освен Кел, единствено Конър, Майеш, Жоливе и кралицата знаеха, че той не говори и че „заповедите на краля“, идващи от Северната кула, в действителност бяха заповедите на Конър, съставени с помощта на Майеш и Жоливе.
– Да – каза Кел. – Наистина е жалко. През цялото това време успяваш да предотвратиш война със Сарт със забележителна дипломатичност. – Работа до късно през нощта, грижливо съставени послания, извинения, които обаче не признаваха никаква вина, отстъпки без капитулация. – Ала няма да получиш благодарност за това. Не и от притежателите на лицензите.
– Вероятно няма – съгласи се Конър. – Но аз съм този, който има опит с изнудването. – Усмивката му режеше като нож. – Сарт не ги е грижа за смъртта на принцесата. Интересува ги единствено изгодната позиция да предявяват искания, в която то ги поставя. А попаднеш ли веднъж в ноктите на изнудвач, не е лесно да се откопчиш. Той ще се връща отново и отново, искайки все повече. Сарт няма просто да изчезнат един ден, както стана с Проспер Бек.
Проспер Бек. Понякога на Кел му беше трудно да повярва, че престъпникът, с когото някога се беше пазарил за безопасността и здравия разум на Конър, просто си беше тръгнал от Кастълейн. Именно съществуването на Проспер Бек го беше въвлякло в подземния свят на Краля на дрипльовците: Бек се бе домогвал до позицията на Андрейен, Краля на дрипльовците, който на свой ред бе вербувал Кел, за да открие кой на Хълма финансира престъпната дейност на Бек. На Кел Бек се бе сторил една по-жестока, по-опасна версия на Краля на дрипльовците, някой, който не бе възпиран от странния код на честта на Андрейен. Непредвидим човек, способен на всичко.
Конър все още говореше за Сарт и Кел и си заповяда да се върне в настоящето.
– Единственото, което ще накара сартианци да спрат, е, ако демонстрираме, че сме твърде могъщи, за да бъдем изнудвани. Ако с помощта на този брак си набавим пари и бойни кораби, Сарт ще осъзнае, че сме твърде опасни, за да се опитват да ни изцедят до капка. – Сивите му очи при-пламнаха. – И като стана дума за бракове – Артал Гремон ще пристигне скоро. Ще трябва да се подготвим за неспирни демонстрации на триумф, докато лейди Алейн се готви да омъжи дъщеря си.
Кел закъсня да парира замаха на Конър само с миг и той го докосна със защитната капачка на върха на меча си, сякаш за да каже внимавай.
– Действително – отвърна глухо, – това ще бъде кулминацията на плановете ѝ за Антонета. Чудя се с какво ще си запълва времето, когато мастилото върху брачния сертификат изсъхне.
– Предполагам, че ще се опита да се бърка в бизнеса с чай на Гремон, в допълнение към своя собствен – каза Конър. – Ще трябва да ги държа под око. Толкова голямо влияние, концентрирано в едно семейство, не вещае нищо добро. Поне Антонета не е амбициозна – добави, – макар че майка ѝ може да я подстрекава да започне да създава неприятности.
Не е амбициозна. Така мислеха всички за Антонета; единствено Кел знаеше колко много грешат. Спомни си как му казва, че иска контрол над лиценза за коприната, както и това, че според майка ѝ било недопустимо една необвързана жена да притежава лиценз. Ако се омъжеше за Гремон обаче, всеки от тях щеше да държи своя лиценз, докато не дойдеше време да ги предадат на следващото поколение. Това, че бе готова да се омъжи за мерзавец като Гремон, говореше много за амбициозността ѝ.
– Но разбира се – добави Конър и върхът на меча му се провря под този на Кел и го одраска леко по рамото; Кел застина за миг, за да признае отбелязването на точка. – Често си мисля за това какво каза стария Гремон, преди да умре. Че на никого не може да се има доверие.
Кел почти затвори очи, спомняйки си думите на стареца. Беше до него, когато той издъхна, а Гремон дори не го бе познал. Взел го бе за Конър.
Не вярвай на никого, казал бе. Нито на майка, нито на съветник, нито на приятел. Не вярвай на никого на Хълма. Вярвай единствено на собствените си очи и уши, ако ли не Сивата змия ще дойде и за теб.
Думите бяха предназначени за Конър, и Кел ги бе споделил с него, в ужасните дни след клането, когато Конър не спеше, а крачеше безспир в покоите им. Когато го направи, по лицето на Конър беше пробягало бледо подобие на усмивка.
– Не е лош съвет – отвърнал бе, – но и сам го научих. Не вярвам на никого… освен на теб, но ти си моите очи и уши, нали така? Не си нито мой съветник, нито мой приятел, нито дори мой брат. Ти си по-скоро като мен самия. А сега ще имам още по-голяма нужда от теб. Не само за да ме защитаваш, но и за да гледаш и да слушаш. Да ми казваш какво виждаш и чуваш.
Кел не бе отговорил. Не можеше да му признае, че той също го лъже, макар и да беше за собственото му добро. Не и тогава. Не и сега. Мълчеше и пазеше тайните си, казвайки си, че е за доброто на Конър. Че един ден Конър ще научи истината и ще му прости това предателство.
* * *
– О, толкова се радвам, че си тук – каза Антонета Алейн, мъчейки се да се надигне, за да седне насред огромната купчина възглавнички, с които беше отрупано позлатеното ѝ легло. – Някой друг, освен Магали, видя ли те да влизаш?
Лин Кастер поклати глава. Беше провела кратка схватка с Магали, прислужницата, на входа; Магали бе твърдо решена да вземе палтото и медицинската ѝ чанта, а Лин бе отказала да се раздели с тях. Последвала бе мълчалива схватка под бдителните погледи на – както ѝ се бе сторило – поне две дузини портрети на алейновци от миналото.
Лин така и не бе успяла да свикне с интериора на къщата на семейство Алейн. Не беше просторна и празна, като къщата на дом Роверж някога, а претъпкана с вещи: пейзажи по стените, огромни сребърни вази, преливащи от копринени цветя, позлатени часовници и мраморни бюстове на поети и драматурзи от миналото. Всеки сантиметър от мебелите, който би могъл да бъде позлатен, беше позлатен, а ако не беше позлатен, беше покрит с бели дантели, като девица в сватбения си ден.
Прислужницата най-сетне се беше предала и бе повела Лин по позлатеното стълбище и дълъг коридор, застлан с коприна. Докато се качваше по стълбите, Лин мина покрай дузина огледала в сребърни рамки, връщащи отражението ѝ: червената ѝ коса, прибрана на плитки, увити плътно около главата, простичката ѝ рокля в ашкарско сиво, износената кожена чанта в ръцете ѝ. Определено беше най-простичкото и неукрасено нещо в къщата.
Неволно си спомни първия път, когато Антонета я беше повикала. Искането на Антонета я беше изненадало, като се имаше предвид положението на семейството ѝ, но тя беше настояла: искаше Лин да я посещава всяка седмица (при абсолютна дискретност) и посещенията трябваше да бъдат в точно определен ден и час. Не ѝ беше казала защо, но от разговорите с Кел в Черното имение Лин бе научила, че това беше денят, в който лейди Алейн ходеше да играе на карти с дамите от Хълма, което означаваше, че бе малко вероятно да си е вкъщи.
Лин бе харесала Антонета още от първата им среща (в което нямаше нищо чудно, като се имаше предвид, че Антонета я беше вкарала тайно в двореца, под носовете на стражите) и на следващите им срещи симпатията ѝ бе нараснала още повече.
Антонета беше мила, макар и малко разпиляна. Приличаше ѝ на заек сред чакалите на Хълма. В действителност не се нуждаеше от особени медицински грижи. Обикновено двете прекарваха няколко часа като си бъбреха и пиеха някой от лечебните чайове на Лин. Според Лин, Антонета плащаше за компанията ѝ, не за услугите на лекар.
Днес я откри почти изгубена насред купища платове: коприна и сатен във всички цветове на дъгата висяха от закачалки и дори от корнизите на прозорците. Всяка повърхност беше затрупана с хартии – менюта, покани, списъци с неща, които все още не бяха набавени. Самата Антонета седеше подпряна на същинска планина от копринени възглавници, които оформяха нещо като бариера между нея и таблата на леглото, върху която бе резбована красива, но неудобна на вид позлатена роза.
Стаята на Антонета не бе толкова разточително украсена, колкото останалата част от къщата. Стените бяха боядисани в бледорозово, като вътрешността на раковина; имаше вази, пълни с копринени цветя, както и изящни канапенца, чиито тапицерии изобразяваха пасторални сцени с овчарки и селски къщи. И все пак, имаше по-малко копринени цветя и никакви мраморни бюстове.
Антонета отпрати прислужницата с едно кратко „Остави ни, Магали“ и даде знак на Лин да заключи вратата след нея, преди да се приближи до леглото. Косата на Антонета беше разпусната – същински водопад от златни къдрици, които имаха почти същия цвят като копринените чаршафи. Носеше бледосиня домашна роба с поръбени с дантела ръкави, а лицето ѝ имаше окаяно изражение.
– Имаш ли нещо за главоболие, причинено от стреса покрай планирането на годежно тържество, което би предпочела да не се състои? – попита тя.
Лин приседна на леглото до краката ѝ и се зарови в чантата си, търсейки екстракт от върбова кора. Не можа да сдържи усмивката си, когато видя заглавието на отворената книга с кожена подвързия, която почиваше върху завивките: „Студеното сърце на самотния крал“.
– Все още ли е предвидено за следващата седмица? – попита съчувствено. – Като че ли наистина приближава толкова бързо. А той дори не е пристигнал в Кастълейн все още, нали?
– Корабът му акостира след пет дни – отвърна Антонета без ентусиазъм, а после я погледна обнадеждено. – Навярно мога да развия някоя мистериозна болест, нещо, което няма да ми позволи да го виждам? Поне за месец-два.
Лин ѝ подаде малкото пакетче с тинктура от върбова кора.
– Това само ще отложи нещата. Иска ми се…
Тя не довърши. Вече знаеше, че мъжът, за когото Антонета беше сгодена, Артал Гремон, не само беше много по-стар от нея, но имаше отвратителна репутация. Кел беше намекнал за дела, толкова ужасни, че семейство Гремон се бе видяло принудено да го отпрати от Кастълейн… а като се имаше предвид, че на благородниците редовно им се разминаваха всякакви ужасни постъпки, стореното от Гремон трябва да е било наистина мерзко.
Лин се тревожеше и за това колко примирена изглеждаше Антонета с цялата ситуация. Бракът беше уреден от майка ѝ; тя нямаше право на глас и както твърдеше, с нищо не би могла да я накара да се откаже. Лин знаеше, че единственото, което Антонета искаше, бе да остане неомъжена и сама да държи лиценза за коприната, като майка си. Ала изглежда, че Лиорада Алейн нямаше доверие на дъщеря си. Заявила ѝ бе, че ако не се съгласи да се омъжи и да продължи рода Алейн, тя ще остави лиценза и цялото влияние, което идваше с него, на един далечен братовчед, лишавайки дъщеря си от всичко. Последната надежда на Антонета като че ли бе Гремон да е също толкова равнодушен към този брак, колкото бе и тя, и да я остави да води живота на заможна дама от Хълма, без да ѝ се бърка много.
– Надявам се да си има любовница или да си вземе някоя колкото се може по-скоро – каза Антонета. – Ако е много привързан към нея, може и да не ме закача за нищо. – Тя погледна към Лин. – Мислиш ли, че е възможно?
– За съжаление, нямам опит в това как да накараш един съпруг да си вземе любовница – отвърна Лин с крива усмивка. – Вземи това и го пъхни под езика си.
– Толкова си властна – каза Антонета. – Поне ще мога да те виждам и след като се омъжа. Не мога да си представя какъв мъж не би позволил на съпругата си да посещава лекар.
– Може би такъв, който възнамерява да я нарани – отвърна Лин предпазливо. Лекувала бе много такива жени, които настояваха, че нараняванията им се дължат на собствената им несръчност, макар да знаеха, че Лин се досеща за истината.
Антонета изпръхтя.
– Гремон няма да ме докосне и с пръст, ако иска да остане в Кастълейн. Да нараниш благородничка, се наказва с изгнание… дори ако е собствената ти съпруга.
Само ако и обикновените жени от Кастълейн можеха да разчитат на същата закрила, каза си Лин, но потисна тази мисъл. Дори само някои жени да бяха защитени, беше по-добре, отколкото никоя.
С надеждата да смени темата, Лин посочи отворената книга на леглото.
– Интересна ли е? – попита. – Звучи като някой от разказите на предачите на истории.
– Разказва се за принц Конър – отвърна Антонета с лека усмивчица. – Повечето от историите на предачите са за него.
Лин усети, че се изчервява. Правеше го винаги, когато някой споменеше принца на Кастълейн; беше наистина конфузно. Залови се да рови в чантата си.
– Несъмнено не чак всички.
– О, да – каза Антонета. – „Седемте скелета на седемте невести на принца“, „Принцът със сърце от лед и корона от злато“, „Принцът в коприна и дамата в дрипи“, както и „Жестоките закони на разпуснатия принц“…
– Тези заглавия ми се струват доста дълги – отбеляза Лин.
Антонета сви рамене.
– Всички харесват принцовете, особено когато са неженени. – Тя се вгледа лениво в ноктите си. – Не че ще остане неженен още дълго.
Лин не можа да се сдържи и вдигна поглед.
– Какво искаш да кажеш?
– Конър е сгоден – отвърна Антонета, гледайки я изпитателно. – Всичко е уредено. Ще се ожени за Анжелика от Кутани.
Ушите на Лин забучаха и тя си спомни последния път, когато бе видяла принца, в каретата му пред стените на Солта. Чу последните думи, които ѝ беше казал. В такъв случай съм прокълнат да мисля само за теб. Ти, която ме смяташ за мерзавец. Суетно чудовище, което не може да устои на възможността да се покаже и с това ти е навлякъл нещастие.
Не бе имала възможност да премисли тези думи, нито да му каже, че не го смята за чудовище. Същата вечер се бе случило то – клането. Кръвопролитието в Блестящата галерия. Голямото предателство. Имаше цял куп имена за нападението над Маривент онази нощ… нощта, в която Лин се бе обявила за завърналата се Богиня, а корабите на Роверж бяха пламнали в пристанището. Когато се бе събудила на следващата сутрин, бе видяла над Маривент да се веят черни знамена, чула бе звъна на погребалните камбани да отеква из града и си бе помислила, че незнайно как, това има нещо общо с нея… с нейното престъпление, с нейната огромна лъжа.
Аз съм завърналата се Богиня.
Но разбира се, това не беше вярно. Майеш беше дошъл в къщичката ѝ, лицето му – подобно на череп, изглеждащ така, сякаш бе остарял с десет години за една нощ. Беше я погледнал и бе казал, с уморен, обтегнат глас: „Кръвопролитие в двореца. А сега и това“. Дори не звучеше ядосан. Само много уморен.
Лин му бе сварила карак и го бе накарала да ѝ разкаже какво се бе случило (нападението, смъртта на малката принцеса от Сарт, какво щеше да означава това за Кастълейн) и през цялото време се бе сдържала да не попита: Той пострада ли? ТОЙ РАНЕН ЛИ Е? Принцът добре ли е?
Нямаше право да пита. Нямаше право да е притеснена и за Кел, макар да беше. Пъхнала бе ръце под масата, та дядо ѝ да не види, че треперят, докато не приключи разказа си.
– Не можем да си позволим война – заявил бе и Лин си бе дала сметка, че не говори за Кастълейн, а за тях, ашкарите. – Ако Кастълейн бъде нападнат от външен враг, поривът да бъде прочистено онова, което е вътре, ще стане неудържим. Ще започнат да си задават въпроса: Кои са те, тези ашкари, които живеят сред нас, но не са част от нас? Кому са верни?
– Няма да го направят. Ти си сторил толкова много, zai. Има такъв напредък, дори само през последните двайсет години…
Той я беше погледнал със сурови очи.
– Като Лин, моята внучка ли казваш това, или като завърналата се Богиня?
Лин бе преглътнала мъчително.
– Мога да ти кажа…
– Недей. Не знам какво се надяваш да спечелиш от всичко това, но не ми казвай. По-добре да не знам.
В този миг Лин си бе дала сметка, че макар дядо и махарамът да се ненавиждаха взаимно, за това двамата бяха на едно и също мнение: Лин Кастер не беше завърналата се Богиня и нищо хубаво не можеше да излезе от твърдението ѝ, че е.
– Лин – обади се Антонета подразнено, – за какво мис-лиш? – Тя се приведе към нея. – Да не би новината за Конър да те… разстрои?
– Веднъж лекувах мъж, който си беше продупчил дланта с шило – отвърна Лин. – Не се разстройвам лесно.
– Радвам се, защото бих искала да те помоля да направиш нещо неприятно.
– Колко неприятно?
– Бих искала да дойдеш на тържеството по случай годежа ми.
– О, не – каза Лин, потръпвайки. – Дотук бях с тържествата на Хълма. Последното…
– Чух, че си танцувала много хубаво – каза Антонета. Лин я изгледа пронизващо, но очите на Антонета бяха широко отворени и невинни. – Нуждая се от подкрепа, Лин. Моля те. Някой, който е на моя страна.
– Ами Келиан? – попита Лин. – Той няма ли да присъства?
Ред бе на Антонета да извърне поглед.
– Е, да, но той ще е в свитата на принца. Конър обича приятелите му да са около него по време на партита.
Разбира се, осъзна Лин. Конър щеше да присъства на годежното тържество. Една малка част от нея се сви уплашено при мисълта да го види, но друга, по-голяма част прошепна: Върви. Върви и се изправи срещу него. Много скоро ще трябва да се изправиш срещу екзиларха и Санхедрина. Когато това стане, не бива да мислиш за принца на Кастълейн. Виж го за последен път и го остави зад себе си.
– Моля те – повтори Антонета. – Ще ти заема която поискаш от моите рокли. Ще изглеждаш зашеметяващо.
А определено ще бъде по-лесно да оставиш принца зад себе си в бронята на великолепна рокля, помисли си Лин.
– Е, ако наистина имаш нужда от мен, Ана – отвърна с неохотна усмивка, – ще дойда.
* * *
ВСИЧКО ДОБРО ИДВА ОТ БОГОВЕТЕ. ВСИЧКО ЗЛО ИДВА ОТ ХОРАТА.
Кел се взря в думите, написани със златни плочки от вът-решната страна на куполовидния таван на Залата с часовника. Сега те като че ли носеха зловеща тежест, каквато нямаха преди три месеца, когато притежателите на лицензите се бяха срещнали тук за последно.
Не беше сигурен защо. В крайна сметка новината на Конър за годежа му бе посрещната по-добре, отколкото Кел беше очак-вал. В началото се бяха надигнали неодобрителни гласове, възражения (именно плановете за брак ни докараха това на главата) и оплаквания, че не са се допитали до тях. Конър седеше търпеливо (търпение, което, също като ново палто, лежеше неловко върху раменете му), докато шумът не утихна.
– Новият ни партньор – заяви тогава, – знае за ситуацията със Сарт. Обещаха ни зестра на стойност сто хиляди крони, както и правото да използваме флота им в случай на война. Те разполагат с десет хиляди бойни кораба. Сарт няма нито един; ще бъдат принудени да ги изпросят, заемат или откраднат, а ако го направят, ще открият пристанището ни пълно с кораби, готови да ги изпратят в Ада.
Очите му се присвиха в сребърни цепки и Кел неволно си помисли колко грижа бе вложена в подготовката за този миг. Безсънни нощи на обмисляне дали това бе правилното решение. Консултации с Майеш, часове, прекарани в Северната кула със съветника и легата, и безкрайните карти с кабърчета по тях. Всяко кабърче представляваше войска. За всяко от кабърчетата на Кастълейн имаше десет пъти повече на Сарт.
В крайна сметка отговорът беше очевиден.
Казале бе проговорил пръв. Както и се очакваше, помис-ли си Кел; останалите семейства се водеха по него.
– Решение, достойно за възхищение, монсеньор, и очевидно взето за доброто на Кастълейн.
Ако бе назрявало негодувание, тези думи го потушиха. Киприан Каброл изглеждаше искрено доволен.
– Брилянтно. Сарт не могат да устоят на подобни обединени сили. Няма да посмеят да се опитат.
Дори лейди Алейн бе посрещнала новината с одобрение. Антонета беше сгодена – Лиорада вече не хранеше надежди да я омъжи за Конър. Беше се отказала от мечтата си дъщеря ѝ да стане кралица и бе приела, че по всяка вероятност щеше да бъде просто много, много богата.
Кел се бе надявал Антонета да присъства на срещата, но нея я нямаше. Почти не я беше виждал, откакто годежът ѝ беше обявен, само седмица след убийствата в Блестящата галерия. Тя не стъпваше в двореца, а когато я беше срещнал в къщата на Каброл една вечер, тя се бе усмихнала ослепително и бе обяснила, че сватбата изисква цял куп подготовка. Била много по-заета, отколкото очаквала, и мислел ли, че ще е проблем да украсят олтара с розови рози, защото ѝ били любимите, но на кастълейнския език на цветята те означавали непостоянство в любовта?
Кел едва бе успял да се откопчи, без да каже нещо, което не биваше. Не беше забравил как само преди няколко месеца го беше умолявала да направи нещо, да спре предстоящия брак… само че тогава той носеше талисмана и тя мислеше, че говори с Конър. Което означаваше, че не би трябвало да знае, че Антонета, поне в началото, не бе искала този годеж; не можеше да го спомене, без да наруши обета си на Ловец на мечове.
Внезапно почувства, че отчаяно иска да се махне от Залата с часовника, да излезе на чист въздух. Срещата беше свършила и неколцина от притежателите на лицензи бяха наобиколили Конър. Между раменете на онези, които се мъчеха да се доберат до принца, Кел виждаше единствено яркочервеното петно на наметалото му и блещукането на рубина в короната му.
Някакво движение близо до вратата привлече вниманието му. Легат Жоливе, командирът на кралската стража. Косата му като че ли беше посивяла още повече след станалото в Блестящата галерия, профилът му бе още по-остър. Не бе казал почти нищо по време на срещата, въпреки че бе участвал активно във всички решения, които принцът беше взел през последните месеци.
В хаотичните дни след убийството на сартианската принцеса, заедно с нейната телохранителка и посланици, Маривент бе чакал с притаен дъх съобщение от Сарт. В израз на добра воля Жоливе бе предложил незабавно да изпратят в Сарт подробно описание на станалото… подробно и вярно, както беше подчертал. Историята за случилото се много скоро щеше да се разчуе навсякъде и кралят в Акила бързо щеше да разкрие всяка лъжа. Единствената неистина бе не в думите, а във внушението, че посланието бе излязло изпод перото на краля. В действителност го беше написал Конър, подписвайки се с името на баща си.
Отговорът, който бяха получили, беше кратък и студен. Пишейки от двореца в Акила, крал Леандро д’Еон заявяваше, че Сарт бе изпратил своята принцеса с честни намерения. Вината за трагедията в Маривент бе изцяло на Кастълейн. За да бъде предотвратена война, трябваше да бъде платена цена на честта.
Посочената сума бе един милион крони. Дори лицето на Майеш бе сменило изражението си при това число.
– Не може да говори сериозно. Дори да продадем цял Кастълейн, пак няма да съберем толкова пари. Никоя страна, освен може би Кутани, не може да се раздели с толкова много злато и да оцелее.
– Онова, което Д’Еон казва наистина, е, че иска война – заявил бе Конър уморено. – Предлага ни начин да я избегнем, но това не е истинско предложение.
– Така е – съгласил се бе Жоливе и се бе огледал из стаята, изражението му – невъзмутимо както винаги. – Няма да платим. Ще намерим друг начин.
Така и бяха направили, макар че Жоливе не изглеждаше особено щастлив от очевидния успех на плана. Кимна, давайки знак на Кел да го последва навън, след което излезе от стаята.
Кел си проправи незабелязано път между множеството. Навън беше горещо, ярко пладне. Над града тегнеше мараня, която се разсейваше, преди да стигне до Хълма, превръщайки океана в далечно зелено петно.
Кел откри Жоливе застанал в сянката на стената, която обграждаше Градината на кралицата. Носеше Лъвския си пръстен и униформата си със златен ширит; лицето му имаше безстрастно изражение.
– Предполагам, че ще отнесеш новината за тази среща в имението – каза ниско, когато Кел се приближи.
– Не виждам причина да го крия – отвърна Кел. – В града много скоро ще научат, Кралят на дрипльовците – преди всички останали.
Жоливе изсумтя и скръсти ръце на гърдите си.
– Предполагам, че ти и приятелите ти не сте постигнали нов напредък.
Кел преглътна сърдития си отговор. От всички хора в Кастълейн определено не би избрал легат Жоливе да бъде единственият извън Черното имение, който знае тайната му, ала не бе имал избор. Жоливе почти му беше заповядал да работи с Краля на дрипльовците с надеждата да открият кой стои зад убийствата в Блестящата галерия.
Кел принадлежеше на двореца, беше негова собственост. Ако Жоливе му заповядаше да направи нещо, би било рав-носилно на малък бунт да не му се подчини. Би могъл да каже на Конър, но дълбоко в себе си беше съгласен с легата. Който и да стоеше зад нападението в Галерията, се беше прицелил в нещо повече от гостуващите сартианци.
Кел бе проследил един от убийците, хващайки го натясно на покрива. Все още си спомняше как облечената в черно фигура, самоличността ѝ – скрита зад материята, която обгръщаше тялото и лицето ѝ, бе изсъскала, докато той стоеше насреща ѝ, изумен, с меч в ръка.
Стоиш на прага на историята, Ловецо на мечове. Защото това е началото на краха на дом Аурелиан.
Конър беше единственото дете на крал, който на свой ред бе единственият оцелял от трима братя. Краят на рода Аурелиан означаваше Конър да умре. А Кел се бе заклел да предотврати това. Дори ако то означаваше да следва нарежданията на Жоливе и да пази действията си в тайна. Дори ако означаваше да се съюзи с Краля на дрипльовците – най-големият престъпник в Кастълейн.
– Напредваме бавно – отвърна той. – Преследваме приз-раци. Никой като че ли не знае нищо за нападателите. През онази нощ загинаха поне трийсетима мъже и все пак не се носят слухове за изчезнали хора. А Кралят на дрипльовците чува всички слухове.
Жоливе отново изсумтя.
– Нищо не се случва без предупреждение – заяви. – Само че предупрежденията не приемат формата, която си мис-лиш. Всичко необичайно в града заслужава внимание. – Той хвърли поглед към вратата на кулата – Киприан Каброл, Джос Фалконе и Лупин Монфокон бяха излезли от Звездната кула и идваха към тях по пътеката от натрошен камък, доближили глави в разговор.
– Каброл – измърмори Жоливе с дрезгавия си глас. – Какво мислиш за него?
Кел се поколеба за миг, преди да отговори, наблюдавайки тримата мъже, които се приближаваха бавно. На белия фон на кулите на Маривент приличаха на птици с ярко оперение. Монфокон беше пищно облечен както винаги в яркожълт панталон и дублет, като златен кос. Джос носеше костюм с цвета на червен кардинал, върху който бяха щамповани медни змии. С тъмносивите си дрехи Каб-рол бе най-простичко облечен от тримата, макар че туниката му имаше подплата с цвета на синьо рибарче, която проблесна, когато ръкавите му се вдигнаха при един по-рязък жест.
– Трудно е да му се има доверие – отвърна Кел тихо, – след начина, по който се сдоби с лиценза за боите.
Допреди три месеца лицензът за боите в Кастълейн се държеше от семейство Роверж, чийто син, Шарлон, бе един от най-близките приятели на Конър, заедно с Джос и Лупин. В нощта на клането в Блестящата галерия цялата флотилия на семейство Роверж бе изгоряла в пристанището, отнасяйки със себе си състоянието им. Само след няколко дни те си бяха тръгнали от Хълма, вземайки съвсем малко със себе си. Остатъкът от всичко, което притежаваха, щеше да бъде продаден за покриването на огромните им дългове. Самият лиценз принадлежеше на двореца и Съвета и бе даден на семейство, избрано от Казале и одобрено от краля на теория, но в действителност – от Конър: семейство Каброл, видни търговци на мастило в града.
Семейството се състоеше от трима души: Киприан, най-големия син, сестра му Беатрис и възрастната им майка, която рядко виждаха от смяната на властта насам. Киприан беше арогантен и привлекателен, и изглеждаше така, сякаш напълно бе очаквал да му връчат управлението на един от най-доходоносните лицензи в Кастълейн.
Може би не без основание. След като говори с Лин за унищожената флотилия, Кел бе хванал Майеш натясно в Северната кула.
– Всички сме наясно, че семейство Каброл подпали корабите на Роверж, нали?
– О, да – отвърнал бе Майеш, погълнат от изучаването на картата на Сарт. Тя бе осеяна с кабърчета с различни цветове, макар че Кел не знаеше значението им. – Това не е тайна за никого, Келиан.
– И нищо няма да бъде направено?
– Семейство Роверж имаха много врагове. – Майеш премести едно кабърче. – Заплашваха и тероризираха всеки, когото смятаха за съперник; семейство Каброл бяха една от най-скорошните им жертви и първите, които им се опълчиха. Стореното от тях вероятно би ги изпратило в Трика, ако бяха който и да било друг. Мнозина на Хълма и сред търговските гилдии смятат, че Бенедикт си е получил заслуженото. – Маейш бе изгледал Кел с любопитство. – Ти как си мислеше, че Лицензите сменят притежателите си?
– Не по този начин. – Кел си бе спомнил пристанището в нощта на пожара, морето – пълно с бои, вълните, разбиващи се с жълта и алена, тюркоазена и виолетова пяна. Дни наред над Кастълейн бе тегнал пушек, превръщащ залезите в платна, изрисувани с виненочервени и златни багри. Победно знаме за семейство Каброл. – Да, сдобиха се с влияние, но има значение как го направиха. Винаги има, в крайна сметка.
Майеш се бе усмихнал леко при тези думи.
– Проницателно наблюдение, Кел. Откри една от причините благородниците да не подпалват непрекъснато корабите на конкурентите си, за да се сдобият с лиценза им.
– Има ли и друга?
– Барутът струва скъпо – засмял се бе Майеш, след което отново бе насочил вниманието си към картата.
– Анджуман! – провикна се Джос с обичайната си широка, непринудена ленива усмивка. – Предполагам, че вече беше научил голямата новина на Конър? Нищо чудно, че по време на срещата изглеждаше полузаспал. Никакви изненади за теб.
Кел си отбеляза наум да поработи над изражението си, казващо слушам спокойно, но с интерес. То очевидно не казваше онова, което се беше надявал.
– Знаех, да. Решението не беше лесно и Конър не го взе току-така.
– Действително. – Монфокон се изкиска. Жълтото на дрехите му бе почти стряскащо ярко на фона на тъмната му кожа. – Веднъж вече едва успя да избегне оковите на брака, а ето че сега доброволно влиза обратно в тъмницата.
– Конър рядко ходи някъде безцелно – отбеляза Джос. – Бих казал, че си има основателна причина да влезе в тъмницата. – Той се обърна към Жоливе. – Не е ли така, легате?
Жоливе измърмори нещо за това, че трябвало да направи оглед на войските си и се измъкна.
Каброл, с тъмни очи и коса с цвета на червените кастълейнски керемиди, го проследи с поглед, повдигнал вежди.
– Ама че веселяк – подхвърли сухо. – Войниците обикновено са отлична компания в таверните, но легатът е изключение.
– Войниците могат да бъдат добра компания, когато не са на пост – каза Кел, чудейки се защо се кани да защити Жоливе, но бе неспособен да спре. – За Жоливе едва ли може да се каже, че някога не е работа.
Каброл го погледна, повдигайки вежди.
– Предполагам, че е така. Човек определено не може да се съмнява в лоялността му към града и короната. Нито в тази на Конър – добави. – Очевидно е, че се жени за доброто на Кастълейн. И със сигурност ще си спечели благодарността на хората за това. Дори и на нас, обитателите на Хълма.
Гласът му беше равен, тонът – лековат. Кел му нямаше и грам доверие.
– Благодарност. – Монфокон махна с ръка, сякаш самата идея му се струваше отегчителна. – Слушай, Анджуман, тази вечер организирам събиране в „Каравелата“. Пиенето и пясъчните часовници са от мен. Доведи младия ни принц. Има нужда да се позабавлява.
– А не му остава много време, за да го направи – обади се Джос през смях. – Освен това се скъсва от работа, откакто… – Той млъкна, малко неловко, което беше необичайно за него. Джос рядко се чувстваше неловко. – Е, през последните няколко месеца. Заслужава да се позабавлява.
– Ще му кажа за тази вечер, Лупин – обеща Кел. Даде си сметка, че не помни кога Конър за последно беше посетил един от домовете за наслада в Квартала на храмовете… със или без приятелите си.
Монфокон го посочи с облечен в бяла ръкавица пръст.
– Кажи му, че е важно. Има някой, с когото искам да се запознае.
Джос, който си беше възвърнал непринудеността, тупна Монфокон по гърба.
– Лупин здравата е хлътнал по новия си любовник. Адски е потаен. Не иска да ни каже дори името му.
Монфокон сви рамене, макар че очевидно беше адски доволен от себе си.
– Казах ви, че използва името си от Арената. Сивата змия.
Каброл се разсмя и подхвърли, че едва ли можеше да се очаква Монфокон, в разгара на страстта, да нарича любовника си „Сивата змия“, но Кел почти не го чу. Прекалено шокиран, за да проговори, той просто стоеше като вкаменен и се взираше в миналото.