ПЪРВА ГЛАВА
За да привлече подходящ мъж, една жена следва да излъчва съблазън и въпреки това да остане целомъдрена. Нужна е и скромност, ако желае да получи предложение за брак!
„Наръчникът на Матилда Бийм за любовта и ухажването“, 1955
Правила съм доста неразумни неща през живота си. И макар сексът с новия съсед по-малко от два часа след запознанството ни определено да не е най-нелепото от тях, заема доста високо място в списъка. Както и загубването на контактните ми лещи по време на неудачните ни гърчове, докато непохватно се съвкупявахме, което на практика ме ослепи в леглото му в тази лепнеща и гореща юлска сутрин.
Глупав, превъзходен крушов сайдер, не мога да ти устоя.
Някъде в стаята телефонът ми приглушено вибрира. Мамка му, обзалагам се, че съм закъсняла. Голямата среща е днес и се заклех на Съмър, че определено и със сигурност няма да закъснея.
Не мога точно да си спомня името на съседа си, макар да имам силното усещане, че е Джим... или може би Тимъти. Както и да се казва, отчасти скритото му лице хърка до мен в блажено неведение за присъствието ми. Ако разполагах със силата на зрението, щях просто да си намеря дрехите и да се измъкна от апартамента, без да ми се налага изобщо да се занимавам с него. Или поне до неизбежната ни среща във входа на сградата, в който момент просто ще изпискам и ще избягам. Но без контактните си лещи съм способна да виждам само на около петнайсет сантиметра пред себе си.
– Събуди се... – Джим? Тимъти? – ... момче – изкряквам и побутвам мускулестото рамо на съседа с лакът. – Ставай, слънчице! Днес е прекрасен нов ден и така нататък. Хайде де. Време е да ставаш вече.
Той промърморва нещо, което прозвучава като „ммххбммх“, хваща ръката ми и я пльосва върху оная си работа, като очевидно се надява на повторно представление.
Не, благодаря.
Отдръпвам ръката си от члена му и я използвам, за да го фрасна по рамото.
Той подскача, сяда изправен и примигва, сякаш е смаян от гледката на истинска, жива жена в леглото си. Присвивам очи към него. Якото му мускулесто тяло изглежда странно непропорционално с главата му. Ама че малка глава има. Вероятно снощи съм я намирала за очарователна. Всичко е очарователно след толкова много пиячка. Прикривам гримасата си „Какво, да ме вземат проклетите дяволи, съм си мислела?“ с голяма прозявка.
След като вдига одеялото, съседът открива, че съм все още гола. Ухилва се мазно и се плъзва по-близо до мен.
– О, здравееей, Джес от отсреща... – казва и навлажнява бледите си устни с бледия си език. – Имаш ли... да ми заемеш чашка захар?
Наблюдава ме известно време с премрежен поглед, горната му устна е леко повдигната в полуусмивка. Подозирам, че смята това за сексуално привлекателно изражение, но в действителност създава впечатлението за мъж, който сдържа пръднята си.
Превъртам се по войнишки до другия край на леглото.
– „Захар“ – обажда се пак той, сияещ. – Сфащаш ли? Ха-ха. Като евфемизъм? За секс? Ха-ха. Ха.
Майко мила. Стандартите ми – които, нека си го признаем, никога не са били мега високи – наистина са занижени напоследък. Първо Майки Месаря, който дори не беше истински месар, и след това Рупърт, който ме обичаше само защото му позволявах да прави онези снимки с филтър сепия на стъпалата ми. А сега този тип, чието име ми убягва.
– Хей... приятел – импровизирам. – Съжалявам, че те събудих, но закъснявам и вероятно ще имам ядове с шефа. Загубих си контактните лещи, а нищичко не виждам без тях. Би ли ми помогнал да си намеря дрехите и да ме изпратиш до апартамента ми?
Той протяга яки ръце над главата си и повдига една вежда.
– Там, където отиваме... няма да се нуждаем от дрехи.
– О, ще се нуждаем. Наистина мисля, че ще се нуждаем.
– Би ми харесало много повече, ако просто си останеш гола.
– Много мило. Но аз мисля, че бих харесвала теб много повече, ако ми направиш една прекрасна услуга и ми помогнеш да си намеря нещата.
Той въздъхва и се измъква от леглото, взема едни памучни боксерки на райета и блуза от един наполовина разопакован куфар и ги навлича. Отнема му само секунда да открие дрехите ми, които артистично са били захвърлени върху бюрото с компютъра му. Гащичките ми са увити около дръжката на една чаша. Той ми ги подава и ме наблюдава, докато се обличам.
Подръпвам скини дънките си и затварям ципа, преди да закопчая безопасната игла, поставена вместо копчето, което загубих миналата седмица.
Всичко е толкова замъглено. Наистина трябва да не забравя и да започна да нося чифт резервни очила в чантата си. Също така трябва да не забравя да започна да нося чанта.
– Е, искаш ли телефонния ми номер, Джес? – пита съседът, увил ръка около моята, докато ме води бавно извън спалнята си, по коридор и през кухня, в която мирише на къри. – Усещам истинска хармония помежду ни. Направо потенциал за връзка. Бих се радвал да те опозная по-добре.
Минаваме през оскъдно обзаведена всекидневна, шокиращо ярките слънчеви лъчи, които нахлуват през прозореца, ме карат да присвия очи.
– Благодаря и така нататък – казвам, отстъпвайки покрай купчина разопаковани кашони на пода, – но аз не съм от типа „да те опозная по-добре“. Искам да кажа, може би ще се заема с цялото това създаване на връзка след около двайсет години, когато тялото ми се е скапало и вече съм изживяла повечето от забавните неща в живота, които може да се изживеят. Но в момента? Не. Все пак благодаря за предложението.
– Мда, аха, напълно съм съгласен, напълно – отвръща той, докато излизаме от апартамента му. – И аз съм същият. Направо мразя шибаните връзки. Връзките могат да го духат по цял ден, хич не ми дреме. Ха. Чуй това: аз харесвам развръзките, нали? Но искаш ли да знаеш кой тип харесвам най-малко?
– Връзките.
– Позна! Ха-ха. Така че, щом ти си изцяло независима жена и всичко останало, това може да ни направи идеалната двойка, като се замислиш. Не смяташ ли?
– Хммм-хмм.
Излизаме в общото пространство и вървим по коридора в продължение на двайсет секунди, преди да стигнем до апартамента ми. Започвам да ровя за ключа в задния си джоб.
– Много ти благодаря, че ми помогна да се прибера.
– О, винаги с удоволствие бих придружил млада хубавица като теб.
– Аха. – Кимвам. – Супер, ами… приятен ден. Вероятно ще се засечем някой път.
Помахвам и му се усмихвам за довиждане. Той не си тръгва.
– Ъъ, ами, да, ще се засечем някой път! – повтарям.
И той пак не си тръгва.
Защо не си тръгва?
– Знаеш ли, Джес – започва замислено, палецът му е заврян в ластика на боксерките, а чаталът му е леко издаден в моята посока. – Мисля, че трябва да вземеш номера ми поне заради съседски причини. Например, ако те оберат или нещо такова. Или се заключиш вътре. Или пък отвън. Или в случай че някой ден ти потрябва помощ с тежки пазарски торби, пълни с консерви. Или, ами ако, слушай само, ами ако си вътре сама някой път и пералнята ти се счупи? Да избухне, БУУМ, да наводни всичко и да имаш нужда от малко помощ? Или, ами ако – ноздрите му леко се разширяват, – ами ако решиш, че се чувстваш самотна, а? Много самотна, но разбира се, никой няма да знае колко си самотна, защото се преструваш, че си доволна от работата си в склада на „Би енд Кю“, и си слагаш радостна маска по време на покер вечерите всяка сряда, но под цялата тази фасада ти е скучно и самотно и изпитваш отчаяна, изгаряща нужда от мека, утешителна човешка топлина...
Леле.
Гледката на подобно отчаяние за общуване ме кара да се чувствам още по-благодарна, че аз не страдам от подобни нужди. Изкуството на успешните връзки за една вечер е адски просто: Не Се Обвързвай Емоционално, Ясно? Също така намирам това за отлично мото в живота като цяло.
Горкият човек, а и с тази малка глава.
– Добре де – казвам. Жал ми е за него. – Ще си запиша номера. Само в случай че пералнята ми, нали разбираш, избухне.
Той се ухилва, навлиза в личното ми пространство и наднича през рамото ми, докато записвам номера, който ми диктува.
И тогава стигаме до момента, в който се предполага да запиша името му в телефона си.
Присвивам очи с ръка над екрана.
Джим или Тимъти?
Джим или Тимъти?
Ако не позная, може да бъда възприета като доста неприятна персона.
– Ъъ, Джесика – мърмори той, усмивката му угасва, – да не би да не знаеш името ми?
Изсумтявам и превъртам очи.
– Знам го – отвръщам небрежно. – Разбира се, че ти знам името!
Джим или Тимъти? Това е просто шанс петдесет на петдесет, Джес. Решавай.
– Естествено, че името ти е Джиииим...
Той свъсва вежди.
– ... мммъти?
Съседът тихичко ахва.
– Да не би току-що да ме нарече Джимъти?
– Ъъъъ.
– Казвам се Пол.
Хвърля ми дълбоко обиден поглед, промърморва „пачавра“ под мустак и тръгва с тежки стъпки обратно по коридора.
Пол. Пол с глава като грахче. Разбира се.
ВТОРА ГЛАВА
Да пристигнеш със закъснение, никога, никога не е модерно.
„Наръчникът на Матилда Бийм за добрата жена“, 1959
Преди да имам възможност да завъртя ключа в ключалката, входната врата се отваря със замах от моята шефка, съквартирантка и първа подгласничка в класацията „Дупе на годината“ за 2011-а Съмър Спенсър.
– Новият съсед да не би току-що да те нарече пачавра? – пита тя, докато го наблюдава как се отдалечава.
– Предпочитам определението „сексуално ободрителна“.
– Е, предполагам, че и така може да се нарече. – Тя повдига една модерна гъста и тъмна вежда. – Как въобще успя да закъснееш, Джес? Сериозно. Точно днес от всички дни? Вероятно най-важният ден в цялата ми, ни, кариера? Трябва да тръгнем за Лондон след по-малко от половин час, а ти изглеждаш ужасно, каква изненааада.
Господин Белдинг, малкото ни черно-бяло котенце, се провира покрай краката ми. Аз го хващам и го вдигам като щит срещу заядливите забележки на Съмър.
– Знам. – Смръщвам се. – Съжалявам, Съм. Наистина имах намерение да се прибера рано. Дори си го записах на ръката. Виж! – Протягам дланта си, за да ѝ покажа размазаното синьо мастило от химикалка по ръката си, с което бе написано „Прибери се рано!“. – Просто... след като си тръгна, бирената градина се напълни с хора и всички играеха „Туистър“, беше толкова слънчево и топло, а и там приготвят онзи разкошен крушов сайдер... – Разтривам очите си. – Почти нищо не виждам, загубих си конта...
– Да, сигурна съм, че всичко това е било още едно очарователно приключение в освободения от отговорности свят на Джесика Бийм. – Тя изпухтява. – Но може би ще успееш да ми разкажеш по време на пътуването с влака на юг? Просто се изкъпи, става ли? – Навежда се напред и тихичко ме подушва. – Смърдиш.
– Имам ли време за едно бързо бягане първо? Най-много двайсет минути? За да си проясня ума? Малко ми се драйфа.
– Не! Господи, Джес.
Съмър протяга ръце, за да вземе Господин Белдинг. Той се покатерва нагоре, ноктите му отчаяно се вкопчват в блузата ми. Приятелката ми присвива очи с дълбоко подозрение.
– Хмм. Не знам защо те харесва толкова много, когато аз съм човекът, който прекарва толкова време с него. Грижа се за стила и кариерата му.
Господин Белдинг е изгряваща интернет знаменитост. Котка модел. Съмър го облича в малки костюмчета и двамата позират за снимки, които тя впоследствие публикува онлайн за харесвания и ретуитове.
Многозначително се вглеждам в специално изработения котешки цилиндър, който Господин Белдинг носи на главата си в момента.
– Не знам – отвръщам невинно. – Може би просто иска да си възвърне част от творческия контрол?
Съмър изсумтява.
– О, всичко ти е толкова забавно, нали? Просто побързай, става ли?
Тя въздъхва шумно, завърта се на токчетата си и потропва обратно по дървения под на коридора, като затваря вратата на всекидневната по-силно от обичайно.
Толкова е раздразнителна напоследък.
Сграбчвам здраво перваза на стенната облицовка и започвам да го следвам, докато не стигам до миниатюрната си уютна спалничка, където най-сетне слагам старите си верни очила с костенуркова рамка.
– Слава богу! – възкликвам към тавана, когато възвръщам зрението си.
Оставям айфона си на докинг станцията, пускам любимата си плейлиста с рок хитове – която винаги ми оправя настроението – и бързо събличам дрехите си от снощи, като ги захвърлям горе-долу в посоката на и без това вече преливащия кош за мръсни дрехи. Наистина трябва да отделя малко време и да пусна някоя пералня.
Утре.
Определено утре.
Влизам под душа и си измивам косата по-бързо от когато и да било през живота ми до момента, защото Съмър вече е използвала горещата вода за седмицата, за да си прави два пъти дневно холистичните бани, за които е прочела в „Гууп“, и водата се превръща в ледени висулки още преди да стигне до мен. Чувам гласа ѝ от долния етаж:
– Измий си зъбите два пъти, Джес. Може би три пъти.
– Разбира се! – крясвам в отговор с треперещ глас и моментално се пресягам извън кабинката на душа, за да взема четката си за зъби, и се залавям с екстремно почистване на устата.
– Не забравяй да си сложиш бельо днес – врясва Съмър отново, този път от пред вратата на спалнята ми.
Почти очаквам внезапно да се материализира в банята като някаква нинджа котка, за да се увери, че съм се измила зад ушите.
– Определено ще си обуя панталон! – виквам аз.
Чудя се дали е нормално малко да те е страх от най-добрата ти приятелка. Не например, че ще ме убие, разбира се, но понякога, когато Съмър ми хвърля онзи стоманен, леденостуден поглед, сърцето ми пада в петите. Ако съм подпийнала повечко, флиртувам повечко или дрънкам повечко, леденият поглед на Съмър се появява и тогава разбирам, че трябва да се усмиря малко. От време на време се опитвам да бъда разумна. Изцяло спирам забавленията: момчетата, пиячката, слагам на пауза храненето само на полуготови нудли с гарнитура от чипс и пудинг „Харибо“ за вечеря, и започвам да я придружавам на ужасяващите класове по спининг в събота, да си свалям грима, преди да си легна, и да се опитвам да проумея, че модата е нещо много повече от това коя блестяща блузка кара циците ми да изглеждат най-страхотни. Обичайно се справям добре за няколко дена. Но скоро след това животът започва да става доста сив и празен без купони и независимо дали ми харесва, или не, се връщам към онова, което Съмър нарича моите „нелепи приключения на Джесика Бийм“. Тя смята, че все още живея, все едно съм на осемнайсет, а не на двайсет и осем, но какво толкова лошо има в това? Както Тулиса Контоставлос пее толкова прочувствено: „Млади сме, млади сме, млади сме“. И както аз казвам винаги: животът е прекалено дяволски кратък, за да не се позабавляваш, докато имаш възможност.
– Джес! Размърдай се!
– Пет минутки!
Опитвам се максимално бързо да си обръсна краката, което се оказва огромна грешка в преценката и довежда до отвратителни порязвания на пищяла, които щипят зверски. Започвам да подскачам наоколо и да си мърморя всички псувни, които знам, докато болката не намалява.
Един мил клавирист от прог-рок група, с когото излизах в продължение на няколко седмици миналата година, ме попита защо, за бога, толкова много ме е грижа за онова, което мисли Съмър Спенсър. И аз му обясних точно защо: Съмър беше до мен в момент, в който нямах никой друг. Което звучи драматично, осъзнавам го, но си е факт. Защото, когато бях на осемнайсет, майка ми, Роуз, почина. Бях първа година в Манчестърския университет и със Съмър се озовахме в един и същи курс по английска литература. След като не бях ходила на лекции в продължение на три седмици, тя дойде в общежитието ми, за да разбере защо съм изчезнала. За да сме честни, до този момент аз ѝ бях помагала с домашните (все още не знам как въобще беше влязла в този курс – смяташе, че Джордж Елиът е мъж) и беше получавала кофти оценки по време на отсъствието ми. Но все пак от всички единствено Съмър изобщо бе забелязала, че ме няма.
Когато ме откри, окопана в стаята ми, да ям недоготвен замразен чеснов хляб, да въртя до безкрай „Розмари и Тайм“ на дивидито и да се наливам със скапано вино от кутия директно от кранчето, ми каза: „Това е най-жалката гледка, на която някога съм ставала свидетел. Сложи си малко червило, да излезем и да се отрежем“. Което в онзи момент сметнах за най-лошата, най-безчувствената идея на света. Но както се оказа впоследствие, излизането и отдаването на забавления успя наистина да ме разсее за първи път от седмици. От тогава до сега сме неразделни. Съмър ме взе под крилото си и ме запозна с групичката си готини приятели, които след време се превърнаха и в моя групичка от готини приятели.
Никога преди не бях срещала човек като Съмър Спенсър. Дори осемнайсетгодишна, тя беше най-увереният и известен човек в повечето стаи на общежитието. Правеше си модерни прически и носеше нови дрехи още преди да са излезли по списанията, и винаги инстинктивно усещаше къде се провеждат най-готините купони. Фактът, че искаше да излиза с мен, безкрайно ме ласкаеше. И все още е така. А и нямах нищо против от време на време да ѝ напиша по някое есе или онова, което накрая се оказа по-голямата част от дисертацията ѝ – обичах книгите, които изучавахме, а пък една изнервена Съмър изобщо не беше толкова забавна. И никога няма да забравя, че ако тя не ме бе извлякла от стаята ми през онзи ден, вероятно и досега щях да съм си там и да мухлясвам.
Пред вратата на банята чувам ръмжащите начални рифове на една от любимите ми песни на „Лед Цепелин“ да гръмват от айфона. Не мога да се сдържа и да не забия парчето набързо на въображаемата си китара, преди да изплакна балсама от главата си.
И така, след завършването на университета двете със Съмър си изгубихме следите за няколко години. Тя беше много заета в Ню Йорк, докато се опитваше да пробие като моден дизайнер и излизаше с Андерсън Уорнър – онзи с блестящите очи, известен с наградата си от Ем Ти Ви, – а аз пътувах из Европа, без да се опитвам да пробия като каквото и да е, но пък преживях някои доста епични приключения по пътя. След време, когато модните мечти на Съмър не успяха да се сбъднат и Андерсън я заряза заради модел от Южна Корея, тя се върна в Англия и започна блог, на име „Съмър в града“.
Първоначално блогът представляваше основно селфита с нацупени устни на Съмър на различни купони и пазарни дебюти на нови продукти. Имаше съвсем ниска посещаемост и не изкарваше никакви пари. Тя ми се обади и ме попита дали бих искала да пиша за нея. По онова време бях в Мароко и се забавлявах страхотно, но тя имаше нужда от услуга, а аз ѝ дължах толкова много. И ето ни тук сега. Парите, които изкарваме, не са съвсем достатъчни, че да си наема собствено местенце, но Съмър ми позволява да живея в апартамента в Касълфийлд, който ѝ купи Андерсън, срещу символичен наем. И оттогава насам съм тук, а през последните две години, през които работехме заедно, „Съмър в града“ се превърна в един разкошен, известен лайфстайл блог, базиран на приключенията на Съмър в Манчестър. Аз съм поела по-голямата част от писането, но Съмър е човекът с вкус. Влача се с нея по всички ресторанти, коктейл барове, бутици, откривания и купони, след което двете списваме блога заедно. Аз съм гласът, а Съмър е лицето. Работата е фасулска, а и имаме възможността много често да излизаме по заведения безплатно. Никога не съм си правила някакви грандиозни планове за кариера, така че, трябва да призная, да попадна в тази ситуация си е направо страхотно.
Надявам се да стане още по-страхотно, защото днес отиваме в Лондон, за да представим блога на Валентина Смит – редактор на документална литература в „Саутбанк Прес“. Издателството проявява интерес към превръщането на „Съмър в града“ в лъскава лайфстайл книга!
Добре: дрехи.
Избърсвам се с единствената кърпа, която успявам да открия, докато не поизпера малко неща – миниатюрна зелена кърпа за ръце, – и отварям вратата на гардероба си, за да открия, че всички пластмасови закачалки, на които трябва да висят дрехите ми, са празни с изключение на една, върху която виси неприличен костюм на Клеопатра от миналия Хелоуин.
Това вероятно не става.
Докато ровя из чекмеджетата си, откривам измежду някоя и друга кутийка на дивиди и половин бутилка ром любимия ми златен сутиен, който мислех, че съм загубила, една леко измачкана, малко късичка, но иначе съвсем чудесна памучна рокля с цветен десен в тюркоазено и розово.
Това изобщо мое ли е?
Подушвам роклята.
Не е зле...
Стабилно я опръсквам с ароматизатор за дома за всеки случай и я навличам. Доста е къса, едва ми покрива задника и напълно разкрива накълцаните ми от бръснача крака.
По дяволите. Вероятно трябваше да се подготвя по-добре за днес. Обаче рокличката все пак е доста страхотна, ако всички, които ме гледат, задържат погледа си от кръста нагоре.
– Джес! Побързаааай!
Е, добре, ще се наложи да свърши работа.
– Извинявай, Съмър! Почти съм готова!
Попивам порязванията с тоалетна хартия, изсушавам бяло-русите си екстеншъни със сешоара, подчертавам си веждите с молив, нахлузвам любимите си сребристи джапанки и се отправям към все по-изнервената Съмър.
* * *
– Какво си облякла? Не. Неееее – паникьосва се Съмър още в момента, в който ме вижда.
Седи във всекидневната ни и изглежда идеално докарана в коралова на цвят рокля и късо кожено болеро с високи до глезена боти на висок ток. Тъмната ѝ коса в стил омбре се спуска на нежни къдрици и е заметната на една страна. Около врата си носи колие със златно талисманче – таралежа Соник. Аз не го разбирам, но миналата седмица писахме за него в блога и очевидно е „наистина модерно“. Зад нея, излегнал се на позахабения ни диван от изкуствена кожа, е гаджето ѝ Холдън. Той ме оглежда над големите си квадратни идиотски очила, които го карат да прилича на идиот.
– Облякла съм рокля, както ми каза! – обяснявам, докато подръпвам късата пола.
– Това не е рокля, съкровище, а трагедия.
Холдън се изкикотва. Стрелвам го със смразяващия си поглед, който съм пробвала пред огледалото няколко пъти. Доста е смразяващ.
– Но това не е ли твоя рокля? – питам я. – Не мисля, че е моя...
Тя е видимо обидена от самото предположение.
– Защо не си купи нова рокля, както те помолих?
Дявол да го вземе. Наистина ме помоли да си купя нова рокля миналата седмица. Записах си го на ръката. „Купи си благоприлична рокля!“
– Тази наистина ли е толкова зле? – продължавам. – Цялата е на цветенца и простотии. Ти обичаш неща с цветенца, нали? Онази дизайнерка, която каза, че обожаваш... Кат Кидстън! Изглежда точно като нещо нейно.
– Не съм казвала, че обожавам Кат Кидстън – разпенва се Съмър, докато нервно потропва с крак по пода. – Казах, че я ненавиждам. Ненавиждам Кат Кидстън. Ненавиждам. И защо носиш очила? Сложи си лещите.
Побутвам очилата нагоре по носа си.
– О, загубих ги снощи. Нямах време да поръчам нови.
– Повечето хора поръчват подобни неща предварително!
– Така ли? Не се притеснявай. Ако комедиите от осемдесетте години са ме научили на нещо, то е, че хората с очила са много по-умни от останалите. С очила изглеждам по-начетена. Идеални са за посещение при издател!
– Това не е посещение, Джес. Може да се окаже разликата между това да сме победители в живота или тъжни загубенячки. Знам кое от двете ще бъда аз. Това е важно. Защо не можеш да приемеш поне едно нещо сериозно?
Превъртам очи, но наистина знам колко е важно. Усилено се трудих върху текста на представянето ни за днес. Въпреки това, както винаги обичаше да казва майка ми, ако искаш нещо прекалено много, то вероятно ще се оплеска. Така че ще направя това, което правя винаги. Ще бъда спокойна. Спокойна като глупак в басейн.
– Не се тревожи толкова, Съм. – Потупвам я по ръката. – Вероятно дори няма да обърнат внимание на дрехите ни. Интересуват се от нас заради ума ни.
Съмър изпухтява, поглежда ретро часовника си с Мини Маус (никога няма да разбера защо хората носят подобни безвкусни стари боклуци, когато могат да си купят нови и лъскави) и тръгва към гардероба за връхните дрехи.
– Прекалено късно е да те преобличам сега, макар човек да би помислил, че част от вкуса ми за дрехи би трябвало поне лекичко да ти е повлиял след толкова години покрай мен. А и краката ти. Изкуственият тен е на петна около коленете и... да не би пищялът ти да кърви?
Свеждам поглед надолу.
– О, а, да. Лекичко, но кръвта вече е спряла. Едва се забелязва. Човек може да реши, че е просто някакво червено пухче.
– Червено пухче? Защо ще имаш червени пухчета по пищяла?
– Ъъъ...
Не мога да измисля правдоподобна причина.
– Ето. Облечи това.
Тя ми хвърля дългото ми черно кашмирено зимно палто и самата му тежест ме кара да се препъна назад към стената.
– Но сега е юли! – Оглеждам дебелия плат с ужас. – Ще се сваря в собствен сос.
Съмър слага една ръка върху слабия си кръст и ме оглежда.
– Ще предположа напосоки, че нямаш други дрехи, а абсолютно не можеш да носиш дънки днес. Аз съм с почти манекенска височина и размер осем, вече може би дори шест, а ти си метър и шейсет и десети размер, така че не е като да можеш да облечеш нещо мое. По дяволите, Джес. Просто слагай палтото. Трябва да тръгваме.
Мамка му. Тя започва наистина да се разстройва.
Още преди да съм мушнала дори едната си ръка в ръкава на палтото, усещам капчиците пот, които започват да се образуват по челото ми. Изчислявам, че моливът на веждите ми ще се разтече след около десет минути.
– Забавлявайте се в Лондонски, момичета – обажда се носово Холдън от дивана и запалва една цигара „Голоаз“. – Поздравете стария ЛДН от мен, става ли? Хубав град. Хубав град.
Съмър се понася към него, за да го целуне, като внимава палката за барабани, затъкната зад ухото му, да не ѝ извади някое око.
– Пожелай ни успех! – чурулика тя.
– Успех – измърква той и отпива от бурканчето си с крафт бира, преди да я придърпа върху коляното си за серия истински целувки. – Бъди себе си, кукличке. Бъди себе си.
– Обичам те повече, отколкото обичам чай, котенца и кайсиев джин – промърморва Съмър, прави форма на сърце с длани и се кикоти, когато Господин Белдинг скача между двама им с изсъскване.
– А аз те обичам повече от „Мъмфорд енд Сънс“ – отвръща тържествено Холдън.
Усещам как всичко започва да ме сърби, както се случва винаги когато някой става прекалено емоционален в мое присъствие. Нямам проблем с публичните изяви на любов; участвала съм в много техни разновидности на всякакви места. Но публично обявяване на вечна любов? Бляк. Измъкнете ме оттук.
– До скив, момичета – пропява Холдън, самодоволно ухилен, когато Съмър най-сетне става от коляното му.
Докато тя се извръща, той ми праща въздушна целувка изпод мустак и ми намигва развратно.
Иде ми да повърна.
– Хайде, Съмър – казвам и показвам на Холдън среден пръст зад гърба на приятелката си. – Да вървим към Лондон, за да намерим щастието си!