• Начало »
  • Как кралят на Елфхейм намрази приказките (ОТКЪС), Холи Блек

Как кралят на Елфхейм намрази приказките (ОТКЪС), Холи Блек

 

    Принц на Царството на феите, хранен с котешко мляко и презрение, бе роден в семейство с твърде много наследници и с гадни пророчества, надвиснали над главата му. Още от часа на раждането си Кардан беше ту обожаван, ту презиран. Вероятно не е чудно, че стана такъв, какъвто е. Изненадващо е само това, че стана върховен крал на Елфхейм.
    Вероятно някои мислят за него като за силна отвара, която прогаря гърлото, но все пак действа ободряващо.
    Вие може би ще помолите да проявите несъгласие.
    Е, щом молите, той няма да има нищо против.


   ГЛАВА 1
   Кралят на Елфхейм посещава света на смъртните

    – Това ли е? – пита той, като гледа към вълните далече под тях. – Така ли пътуваш? А какво ще стане, ако магията се развали, докато Виви не е с теб?
    – Сигурно ще падна във водата – отвръща Джуд с притеснително хладнокръвие, но изражението ѝ казва друго: Ужасните рискове са нещо съвсем нормално за мен.
    
Кардан трябва да признае, че конете от якобея са бързи и има нещо вълнуващо в това да стиска гривата от листа и да препуска в небето. Не че не може да оцени малко опасност, просто не ѝ се наслаждава толкова, за разлика от някои хора. Той поглежда косо към непредсказуемата смъртна върховна кралица, чиято кестенява коса се развява около лицето ѝ, а кехлибарените ѝ очи сияят.
    Те са двама души, които би трябвало да останат врагове завинаги.
    Той не може да повярва на късмета си, не може да проследи пътя, по който е стигнал дотук.
    – След като се съгласих да пътувам по твоя начин – надвиква той вятъра, – и ти трябва да направиш нещо по мое желание. Като да ми обещаеш, че няма да се биеш с чудовище само за да впечатлиш някоя от самотните феи, които, доколкото знам, дори не харесваш.
    Джуд го поглежда многозначително. Когато ходеха заедно на училище, никога не бе виждал такова изражение на лицето ѝ и все пак още щом го зърна за първи път, осъзна, че това е истинското ѝ изражение. Заговорническо. Предизвикващо. Дръзко.
    Дори без този поглед трябва да се досети за отговора ѝ. Разбира се, че тя ще иска битка, как-вато и да е. Тя има чувството, че трябва да се доказва през цялото време. Сякаш трябва да заслужи короната на главата си отново и отново.
    Веднъж му разказа за сблъсъка си с Мадок, след като го бе упоила, но преди отровата да започне да действа. Докато Кардан беше в съседната стая, пиеше вино и разговаряше, тя въртеше меча си, сражаваше се с втория си баща и печелеше време.
    Аз съм каквато ме направи – беше му казала, докато се биеха.
    Кардан знае, че Мадок не е единственият, който я е направил такава, каквато е сега. И той самият имаше заслуга.
    Понякога му се струва абсурдна мисълта, че тя го обича. Благодарен е, разбира се, но има чувството, че това са просто поредните нелепи, абсурдни и опасни неща, които тя прави. Джуд иска да се бие с чудовища и иска той да е неин любим, точно момчето, което си представяше как ще убие. Тя обича да е трудно, опасно и несигурно.
    Толкова по-зле за нея.
    – Не се опитвам да впечатля Брайърн – казва Джуд. – Той твърди, че му дължа услуга, задето ми даде работа, когато никой друг не искаше. Предполагам, че е така.
    – Мисля, че той си въобразява, че заслужва награда – отвръща ѝ сухо. – Но уви, не и такава, каквато смяташ да му дадеш.
    Тя въздъхва.
    – Ако сред самотните феи има чудовище, трябва да направим нещо по въпроса.
    Няма причина да изтръпва от ужас при тези думи, няма причина за тревогата, от която не може да се отърси.
    – Имаме рицари, които са се заклели да ни служат – казва Кардан. – Ти лишаваш някой от тях от възможността да се увенчае със слава.
    Джуд сумти тихо, отмята назад гъстата си тъмна коса и се опитва да я прибере със златната корона, за да не ѝ влиза в очите.
    – Всички кралици стават алчни.
    Той си казва, че ще продължат този разговор друг път. Явно едно от най-важните му задължения като върховен крал е да ѝ напомня, че не е нужно да разрешава лично всеки досаден проб-лем и да изпълнява всяка досадна екзекуция из цял Елфхейм. Не би имал нищо против да създава по малко смут тук-там от неубийствен вид, но явно тя смята, че статутът им вменява много задължения.
    – Нека се срещнем лично с Брайърн и да чуем какво ще каже. Ако се наложи да се биеш с това създание, няма причина да отиваш сама. Можеш да вземеш цял батальон рицари или ако не се получи, мен.
    – Смяташ, че си равен на батальон рицари? – пита тя с усмивка.
    Той предполага, че е възможно, макар че не се знае как смъртният свят ще повлияе на магията му. Все пак веднъж накара остров да се издигне от дъното на морето. Пита се дали трябва да ѝ напомня това, дали е била впечатлена.
    – Мисля, че лесно мога да ги победя всички, взети заедно, в подходящата битка. Вероятно свързана с пиене.
    Тя пришпорва коня си от якобея и се смее.
    – Ще се срещнем с Брайърн утре по залез – вика през рамо и се усмихва в предизвикателство да се надпреварват. – И след това можем да решим кой ще играе Героя.
    Тъй като съвсем наскоро е спрял да играе Злодея, Кардан си мисли отново за криволичещия път на решенията, които го бяха довели до това необичайно място, тук, с нея. Да препуска в небето с намерението да разрешава проблеми, вместо да ги създава.


    ГЛАВА 2
    Принцът на Елфхейм е груб

    През първите девет години от живота си принц Кардан често спеше в сеното в конюшните, когато майка му не го искаше в покоите си. Там беше топло и той можеше да се преструва, че се крие, можеше да си представя, че някой го търси. Можеше да се преструва, че не го намират само защото се е скрил много хитро.
    Една нощ се беше завил с прокъсаното си наметало и слушаше как ездитните животни на феите пристъпват в тъмното, чуваше елени и лосове и дори квакането на огромните жаби, когато един женски трол спря до ограждението.
    – Принце – каза тя. Кожата ѝ беше груба, синкавосива като речни камъни, а на брадичката си имаше брадавица, от която стърчаха три златисти косъма. – Ти си най-младият от чедата на Елдред, нали?
    Кардан примигна от сламата.
    – Махай се – отвърна ѝ той възможно най-властно.
    Това я разсмя.
    – Трябва да те оседлая и да те пояздя из градините, че да те науча на обноски.
    Той беше възмутен.
    – Не можеш да ми говориш така. Баща ми е върховният крал.
    – Тичай да му го кажеш – рече тя, изви вежди и прокара пръсти по дългите златни косми на брадавицата си. Дърпаше ги и ги пускаше, за да се накъдрят отново. – Не искаш?
    Кардан си замълча. Той притисна буза в сламата, усещаше я как драска кожата му. Опашката му потрепваше нервно. Той знаеше, че върховният крал не се интересува от него. Вероятно някой от братята му или сестрите му щяха да се намесят в негова защита, ако бяха наблизо и ако са в настроение, но това никак не беше сигурно.
    Майка му щеше да напляска тази тролка и да я прогони. Но майка му не идваше. Троловете бяха опасни. Те бяха силни, избухливи и на практика неуязвими. Слънчевата светлина ги прев-ръщаше в камък – но само до следващата нощ.
    Тролката го посочи обвинително с пръст:
    – Аз, Аслог от Запада, пред която коленичи великанът Гирд, която надхитри вещицата от Закърнялата гора, служих седем години на кралица Глитен. Седем дълги години въртях камъка на нейната мелница и мелех пшеницата така фино и чисто, че изпечените от това брашно самуни са прочути в цял Елфхейм. В края на тези седем години трябваше да получа земя и титла. Но последната нощ тя ме измами, за да се отдалеча от мелницата и да разваля сделката. Дойдох тук за справедливост. Застанах пред Елдред като молител и поисках помощ. Но баща ти ме отпрати, принце. И знаеш ли защо? Защото той не искал да се намесва в делата на нисшите дворове. Но кажи ми, дете, какъв е смисълът от върховен крал, ако няма да се намесва?
    Кардан не се интересуваше от политика, но беше добре запознат с безразличието на баща си.
    – Ако си мислиш, че мога да ти помогна – не мога. Той и мен не харесва.
    Тролката – Аслог от Запада вероятно – се смръщи.
    – Ще ти разкажа една приказка – рече накрая. – И после ще те попитам каква е поуката от нея.
    – Още една ли? Пак ли ще е за кралица Глитен?
    – Запази си остроумието за отговора.
    – А ако не знам отговора?
    Тя му се усмихна доста заплашително.
    – Тогава ще ти дам съвсем друг урок.
    Той се зачуди дали да не извика някой слуга. Може би наблизо имаше коняр, но не се беше сближил с никого от тях. А и какво щяха да сторят? По-добре да ѝ угоди и да изслуша тъпата ѝ приказка.
    – Имало едно време – каза Аслог – едно много устато момче.
    Кардан се опита да не изсумти. Въпреки че малко се страхуваше от нея и знаеше, че не бива, все пак имаше склонността да проявява лекомислие в най-неподходящите моменти.
    Тя продължи:
    – Той изричал всяка ужасна мисъл, която му минавала през главата. Казал на пекаря, че хлябът му е пълен с камъни, казал на касапина, че е грозен като ряпа, казал на братята и сестрите си, че са по-безполезни и от мишките, които живеят в долапа и ядат трохите от гадния хляб на пекаря. И макар че момчето било доста красиво, то не харесвало нито една девойка от селото и казвало, че всички са грозни като жаби.
    Кардан не се сдържа и се засмя.
    Тя го погледна кисело.
    – Това момче ми харесва – каза той със свиване на рамене. – Забавно е.
    – Е, но никой друг не го харесвал – отвърна тя. – Всъщност той така ядосал селската вещица, че тя го омагьосала. Той се държал така, сякаш има каменно сърце, и тя му дала точно такова. Момчето вече нямало да чувства нищо – нито страх, нито любов, нито радост.
    И оттогава то носело нещо тежко и твърдо в гърдите си. Щастието го напуснало напълно. Не виждало причина да става сутрин или да си ляга вечер. Дори подигравките вече не му носели удоволствие. Накрая майка му казала, че е време да тръгне по белия свят и да си търси късмета. Вероятно някъде щяло да намери начин да развали заклинанието.
    И така, момчето тръгнало с празни джобове, само с коричка от хляба на пекаря, на който се подигравало. Вървяло ли, вървяло, докато не стигнало до град. Макар че не изпитвало радост или мъка, все пак изпитвало глад и това била достатъчна причина да си потърси работа. Отишло при един кръчмар и го помолило да помага за бутилирането на бирата, която кръчмарят варял. В замяна щяло да получава купа супа, място до огъня и няколко монети. Работило три дни и накрая кръчмарят му дал три медни пенита.
    Преди да си тръгне, острият му език намерил каква обида да изрече, но каменното му сърце не му позволило да ѝ се наслади и затова за първи път преглътнало жестоките си думи. Вместо това попитало кръчмаря дали знае кой ще го вземе на работа.
    – Ти си добро момче, затова ще ти кажа, макар че вероятно е по-добре да не го правя – отвърнал кръчмарят. – Баронът търси жених за дъщеря си. Говори се, че била така страховита, че никой мъж не може да издържи три нощи в покоите ѝ. Но ако ти успееш, ще спечелиш ръката ѝ… и зестрата.
    – Аз от нищо не се боя – казало момчето, защото каменното му сърце не позволявало никакви чувства.
    – Поуката е очевидна – прекъсна я Кардан. – Момчето не е било грубо с ханджията и той го е възнаградил. А тъй като е било грубо с вещицата, е било прокълнато. Значи, момчето не бива да бъде грубо, нали? Грубите момчета са наказвани.
    – Но ако вещицата не го беше прокълнала, то никога нямаше да научи това от ханджията, нали? Щеше да си е още у дома и да изпробва остроумието си върху някой нещастен свещар – каза тролката и го посочи с дългия си пръст. – Послушай още малко, принце.
    Кардан беше израснал в двореца като диваче, търпяно от придворните и недолюбвано от върховния крал. Никой не го харесваше особено и той си беше казал, че и него не го е грижа за никого. И дори понякога да се питаше как би могъл да стори нещо, с което да спечели благоволението на баща си и уважението и обичта на придворните, той запазваше тези мисли за себе си. Със сигурност не беше молил никого да му разказва приказки и сега установи, че е хубаво. Но и този извод запази за себе си.
    Аслог се прокашля и заговори отново:
    – Когато момчето отишло при барона, старецът го погледнал с тъга. „Прекараш ли три нощи с дъщеря ми, без да покажеш страх, ще се ожениш за нея и ще наследиш всичко, което притежавам. Но те предупреждавам, че никой досега не се е справил, защото тя е прокълната.“
    – Аз не се боя от нищо – отвърнало му момчето.
    – Толкова по-зле за теб – казал баронът.
    През деня момчето не видяло дъщерята на барона. Когато мръкнало, слугите го изкъпали и му дали обилна вечеря от печено агнешко, ябълки, праз и зелени зеленчуци. Тъй като не се страхувало от това, което предстои, то се наяло до насита, защото никога не било вкусвало по-прекрасна храна, а после си почивало в очакване на нощта. Накрая отвели момчето до една стая с легло в средата и диван с лъвски крака в ъгъла. То чуло как един от слугите шепнел каква трагедия било, че такова хубаво момче ще умре толкова младо.
    Кардан се наведе напред, напълно запленен от приказката.
    – Момчето изчакало луната да изгрее зад прозореца и тогава нещо влязло: чудовище, покрито с козина, а устата му била пълна с три реда остри като бръснач зъби. Всички други кандидати бягали ужасени от нея или я нападали в яростта си. Но сърцето на момчето било каменно, затова то не почувствало нищо, само любопитство. Тя оголила зъби и зачакала момчето да покаже страх. То обаче не се изплашило, а легнало в леглото и тя го последвала, свила се в крайчеца му като огромна котка.
    Леглото било много хубаво, много по-удобно от пода, на който спяло момчето в кръчмата. Скоро и двамата се унесли. Когато се събудило, момчето видяло, че е само.
    Всички в двореца се зарадвали, когато момчето излязло от спалнята, защото никой досега не успявал да прекара и една нощ с чудовището. Момчето цял ден се разхождало из градините, но макар че те били великолепни, то не можело да изпита никакво щастие. На втората нощ взело вечерята си в спалнята и я сложило на пода. Когато чудовището влязло, момчето изчакало първо то да се наяде, преди да вземе своята порция. Чудовището изръмжало в лицето му, но момчето отново не избягало, а когато си легнало в леглото, чудовището го последвало.
    На третата нощ всички в двореца били много развълнувани. Облекли момчето като младоженец и започнали да планират сватба на сутринта.
    Кардан усети нещо в гласа ѝ, което подсказваше, че не така ще се развият нещата.
    – И какво станало? – попита той. – Момчето развалило ли заклинанието?
    – Търпение – отвърна Аслог. – На третата нощ чудовището отишло направо при него и започнало да завира косматата си муцуна в лицето му и да се гали. Вероятно тя била развълнувана, защото знаела, че само след часове заклинанието ще бъде развалено. Или пък вече започвала да го обиква. Сигурно именно проклятието я подтикнало да изпробва така нрава му. Каквато и да била причината, когато момчето не се отдръпнало, тя завряла игриво глава в гърдите му. Само че не си знаела силата. Момчето се блъснало в стената и усетило как нещо изпуква в гърдите му.
    – Каменното му сърце – каза Кардан.
    – Да – отвърна тролката. – И тогава огромна вълна от обич към близките му се разляла из него. То изпитало силен копнеж да види отново родното си село. Изпълнило се и със странна, нежна любов към нея, към своята прокълната булка.
    – Ти ме излекува – казало момчето и по бузите му се спуснали сълзи.
    Сълзи, които чудовището взело за признак на страх.
    Огромната ѝ челюст се отворила, зъбите ѝ проблеснали. Големият ѝ нос потрепнал, надушил плячка. Тя чувала бумтенето на сърцето му. И тогава скочила отгоре му и го разкъсала на парчета.
    – Каква ужасна история! – възкликна разгневен Кардан. – По-доб-ре изобщо да не беше напускал дома си. Или да беше казал нещо грубо на кръчмаря. От твоята приказка няма друга поука, освен че нищо няма значение.
    Тролката се вгледа в него.
    – О, мисля, че има поука, малък принце: острият език не може да се мери с острите зъби.

 

   ЛИНК КЪМ КНИГАТА >>