ПРОЛОГ
Бас държа, че вече ми се събират стотици часове на взиране в отражението ми в огледалата на зали за репетиция като тази.
В тези случаи обикновено съм плувнала в пот и ми се иска пръстите на краката ми просто да се откъснат от мазолите, заедно с изпочупените ми нокти. Или гледам отражението си, докато се опитвам да намигна или да отметна косата си в точния момент, докато нашата треньорка по танци – Генерала – ме навиква заради това, че винаги изоставам с половин такт.
Точно сега, когато съм натикана в тази зала с още двайсет и четири момичета, които са започнали обучението си много преди мен, това, което виждам в огледалото, прилича повече на моя версия през филтър на снапчат. Дългите сребристолилави кичури на момичето отсреща изглеждат като нейната естествена прическа, откакто се е появила на този свят. Тя като че ли е родена с тези извънземно сини очи, които могат да пронижат душата ти. Кожата ѝ е безупречна и свежа, все едно никога не е била загрозявана дори и от една пъпка.
За нищо на света не би признала, че скалпът ѝ пари от обезцветяването на косата, че очите я сърбят от контактните лещи и че под всички тези слоеве корейски грим за „естествено излъчване“ тя изглежда като човек, който не е спал седмици наред, което е и самата истина.
Това момиче съм аз, но не съвсем. Аз все още съм Кендъс от Ню Джърси. Само че тази моя версия вече знае как да продължи напред въпреки болката, синините и раните по ходилата, въпреки носталгията по дома и нечовешките диети. Знае как да се изправи на крака след всички критики и обиди и да не отклонява поглед от крайната си цел. Тя остави своите приятели, сбогува се със семейството си и долетя чак до Сеул. Правили са я на пух и прах в стая, пълна с директори, по-възрастни от баща ѝ.
И на всичкото отгоре не е виждала телефона си от три месеца. Преживях всичко това.
В момента зад една затворена врата изпълнителният директор на „Ес Ей Уай Ентъртейнмънт“ и разни топ мениджъри и инвеститори решават какъв да бъде окончателният състав на бъдещата свръхпопулярна момичешка група, женската версия на най-известната момчешка банда в к-попа SLK. Някои момичета се молят и крачат напред-назад. Други се клатушкат и си говорят сами на себе си. Повечето от тях вече плачат.
Странно е, че аз се чувствам напълно спокойна. Правя крачка напред към огледалото, за да огледам по-добре своето познато, но същевременно напълно чуждо лице. Внезапно осъзнавам колко много го искам. Спечелила съм си това право. Заради това се отказах от всичко.
Заслужавам го.
С цялото си сърце вярвам, че съм на път да се превърна в к-поп идол. И зная, че които и да са останалите избрани момичета, заедно ще предизвикаме фурор. Не само в Корея или Азия, но и в цял свят. Просто ми е писано да се случи. Усещам го до корените на косата си с цвят на лилав еднорог.
ГЛАВА 1
Четири месеца по-рано...
Една от най-големите ми дарби е да размахвам лъка във въздуха. Това е оркестровият вариант на престореното пеене чрез мърдане на устните, само че това умение никак не е яко и никога няма да бъде. Никога няма да направят телевизионно шоу с наименование „Битката на лъковете“.
Симфоничният оркестър на :Форт Лий Магнет“ открива Пролетния фестивал по сценични изкуства с вълнуващо изпълнение на „Пролет“ на Антонио Вивалди (леко банално, зная). Продължавам да движа лъка си на около два сантиметра над струните, докато поклащам тяло напред-назад, изкривявам горната си устна, сякаш съм усетила неприятен мирис, само за да си дам вид, че цялото ми тяло е погълнато от напиращите от музиката емоции, въпреки че на практика от мен не излиза и звук. За всички е по-добре само да се преструвам, че свиря, така че да не се чувам.
Ако зависеше от мен, бих взривила виолата си в Космоса. Идеята да започна да вземам уроци по виола беше на омма, когато станах на пет. Тъй като малко деца избират именно виолата, тя беше решила, че така за мен би било по-лесно да изпъкна и да бъда приета в някой престижен младежки оркестър, което би ми дало допълнителни точки при кандидатстване в колеж.
Е, тази тъпа шега си остана за нейна сметка. Десет години по-късно аз се намирам в самия край на групата от изпълнители, свирещи на виола, заедно със също толкова лишения от дарба мой партньор Крис Де Бенедети. А и нека бъдем наистина честни: ако сравним оркестрите с музикална група, то виолите, така или иначе, са танцьорите, които се движат зад звездите. Важни сме, но никой не ни обръща внимание. Цигулките играят ролята на бляскавите вокалисти, които получават най-хубавите части от изпълнението и всички финансови облаги. Виолончелото е онзи секси, мистериозен и меланхоличен изпълнител с най-много последователи в инстаграм.
Виолата е като Мишел Уилямс от Destiny’s Child на струнните инструменти... само че без да е поп икона и най-добра приятелка на Бионсе.
Едва когато всички се изправяме за поклон след края на изпълнението, виждам омма и аппа в публиката. Аппа ръкопляска енергично, изправен на крака да ме аплодира, докато омма не спира да ме снима в отвратителната ми униформа на оркестъра (бяла риза с волани и зелена пола, дълга до глезените). Усмихвам се измъчено, заслепена от светкавицата на фотоапарата, до момента, в който всички можем отново да седнем по местата си, за да гледаме хоровите изпълнения, които всъщност са причината публиката да бъде тук.
За разлика от стереотипите в повечето тийнейджърски филми, хорът всъщност се състои от най-готините хлапета във „Форт Лий Магнет“. Пеенето в хора се смята за „най-лесния“ вариант от задължително избираемите творчески дисциплини и затова в него бъка от популярни момичета и спортисти, като там е и моят по-голям брат Томи.
В хора има толкова много членове, че за този фестивал те са разделени на групи от изпълнители. За откриването Томи и двайсет негови събратя се появяват на сцената в неонови тениски без ръкави, ленти за глава и тричетвърти чорапи, при което учениците в публиката, особено момичетата, пощуряват. Момчетата представят иронично изпълнение на класическата песен „What Makes You Beautiful“ на момчешката група One Direction.
Те изобщо не пеят добре, просто изпълняват пародия на парчето и грачат фалшиво, докато правят стандартните за момчешките групи движения, като рисуване на сърца във въздуха, посочване на момичета от публиката, слагане на ръце на гърдите си и намигане. Дотолкова не им пука, че изглеждат глупаво, че трябва да им го призная, им се получава доста яко. Томи и приятелите му от отбора по бейзбол са застанали отпред, като Томи е в средата. На първия ред забелязвам моята най-добра приятелка Имани, която буквално припада от кеф – винаги е казвала, че брат ми е „основният обект, по когото точи лиги“, което ме изпълва с невъобразима погнуса и смущение.
Не знам кое точно във вида на Томи и всички останали момчета на сцената ме предизвиква, но внезапно свивам ръце в юмруци. Изведнъж си представям как запращам виолата си на пода с всички сили.
Всичко е толкова нечестно. Аз съм тази, която може да пее, или поне си мисля, че мога, тъй като пея само когато съм сама в стаята си. Защо тогава именно Томи има привилегията да скача наляво-надясно в идиотски дрехи, окуражаван от цялото училище, докато аз стоя скрита зад оркестъра?
Колкото и да се моля на омма да ми позволи да се откажа от уроците по виола и да се концентрирам върху пеенето, тя остава непреклонна. Последния път, когато засегнах темата, тя извика „Бе-че-ра!“, което означава буквално „По-скоро ще си пробода корема и ще оставя кръвта ми да изтече!“. Звучи супердраматично, но всъщност това е корейският израз за „Само през трупа ми!“.
А още по-несправедливо е, че съм напълно сигурна, че не ми разрешава да пея в хора именно защото знае, че за разлика от Томи аз ще се заема сериозно с това.
– Пеенето е нещо, с което можеш да се занимаваш през свободното си време – каза ми тя веднъж. – Това не е изкуство, на което се отдава дължимото. Трябва да положиш толкова много усилия, за да изкараш звука от себе си. Всеки разбира колко много ти коства това.
Предубеждението на омма срещу пеенето е наистина странно – тя самата пее страхотно. И омма, и аппа са учили в престижно музикално училище в Корея, като именно там са се запознали. Аппа е учил за диригент, а омма е следвала за вокален изпълнител. Знам обаче, че никой от тях не е завършил образованието си и са се преместили в Америка скоро след като са се отказали от следването. В момента нито един от двамата не се занимава с музика – имат малък хранителен магазин във Форт Лий, от което разбирам, че мечтите на омма, свързани с музиката, някъде са се объркали, но тя никога не говори на тази тема. Това ще си остане една от онези семейни тайни, вероятно скрити завинаги.
Слагам виолата си на пода – нещо, което би срещнало явното неодобрение на госпожа Кузнецова – диригентката на оркестъра – и се свличам на мястото си. Дали някога ще дойде моментът аз да съм тази, която пее и скача на сцената, без да ме е грижа какво си мислят останалите? Може би не и преди да завърша гимназията, когато ще бъда някъде далече от семейството си. Междувременно ще трябва просто да чакам подходящия момент още няколко години и да продължа да се правя на тихото момиче с корейски произход, което изучава всички дисциплини от академичната програма, получава добри оценки, свири на класически инструмент и никога не се оплаква.
* * *
След края на фестивала Имани и Итън идват при мен. Петък вечер е и ще я посветим на любимото си занимание: ще се съберем в стаята ми, ще се тъпчем с храна и ще гледаме видео клипове в ютюб.
Не може да се каже, че сме абсолютни аутсайдери, макар че всички учим заедно във всички класове за напреднали деца. Вместо да ходим по купони или да играем футбол, предпочитаме да се събираме и да реагираме пресилено на всички странни неща, които ни вълнуват, като например клиповете от шоуто „Drag Race“ на Ру Пол, които гледаме по безброй пъти, видео клипове на мокбанг и бюти влогъри, на които се присмиваме, но тайно обожаваме.
– Нужно е да нанесете съвсем малко, за да постигнете такъв прекрасен резултат – обича да казва Итън, докато се преструва, че нанася блясък върху скулите си с потупващи движения. – И не забравяйте извивката на горната устна!
След като гледаме как един дребен мокбангър унищожава осем пакета люти нудъли за по-малко от четири минути, Имани поема контрола върху компютъра ми. Зная какво се кани да пусне: изпълнението на песента „Unicorn“ от SLK от съботното вечерно шоу от миналата седмица.
– Обичам, не, направо обожавам SLK! – казва Итън, докато водещата Дженифър Лорънс ги представя.
– Има си хас! Кое ли жалко подобие на човек не би ги харесвало? – отбелязва Имани.
– Да кажем, че ги бива – свивам рамене аз.
– Добре, ето едно такова жалко подобие на човек – изрича Имани, докато ми хвърля мрачен поглед. – Господи, понякога ми се струва, че в мен тече повече корейска кръв, отколкото в теб.
Всъщност точно в този момент Имани буквално сърба кимчи направо от буркана. Дори и аз не мога да ям кимчи по този начин – харесва ми като добавка към някое ястие, особено ориз с къри или нудъли с черен боб, но ароматът му е твърде остър, за да мога да го консумирам самостоятелно.
– Исках да кажа, че страшно много се радвам, че една азиатска група е толкова популярна, виждаме ги по кориците на списанията и така нататък – казвам, – но музиката им е малко... комерсиална?
– Повече не те познавам – отсича Имани, докато затваря буркана с кимчи и сяда отново на леглото ми, за да прегърне огромната ми възглавница с формата на кит, на име Мулкоги. („Мулкоги“ означава водно месо или риба на корейски език.) – Като че ли американската поп музика не е комерсиална? Така или иначе, всеки един от SLK наистина може да пее и да изпълнява рап – самият Уан Джей е написал голяма част от най-големите им хитове. А и хореографията им просто няма равна на себе си!
– Да, виж това, Кендъниста – казва Итън, тотално застинал от възхита. – „Уан Дайрекшън“ просто си стояха на сцената и понякога правеха някой друг подскок, а тези момчета наистина дават всичко от себе си.
Окей, не съм сигурна защо в момента лъжа най-добрите си приятели – вероятно ми е нужна консултация с психотерапевт, за да разбера къде се крие проблемът, – но всъщност съм луда по SLK. Гледала съм часове наред техните изпълнения в корейското музикално шоу и тяхното риалити шоу – „Приключенията на SLK“ в ютюб. А откакто SLK набра популярност в Америка, започнах да следя и други к-поп групи, най-вече момичешката група QueenGirl, които в момента са на турне заедно с Ариана Гранде. Нищо не би направило Имани, най-големия фен на к-попа, когото познавам, по-щастлива от това да може да споделя тази своя мания с мен. Но поради някаква причина изпитвам смущение от тази тема. Не е ли прекалено очаквано от едно момиче с корейски произход да бъде суперобсебено от к-попа?
На екрана петте момчета от SLK се движат в безупречен синхрон дори когато буквално правят задно салто. Всеки от тях е с различен ярък цвят на косата – очевидно е, че за тях се отделя също толкова време за грим и гардероб, както и при всяка момичешка група. Всяко от момчетата е ужасно секси по свой собствен начин, особено Уан Джей, който винаги е най-отпред и център на групата. Сякаш всяка част от лицето му е създадена в лаборатория, за да бъде толкова фотогеничен, колкото би могло да бъде едно човешко същество: неговите замислени бадемовидни очи, оцветените му в бонбонени цветове устни, изваяната му челюст с формата на „V“. По някакъв начин никое от неговите движения не изглежда заучено. Когато всички момчета прокарват ръка през косата си, изглежда сякаш Уан Джей го прави спонтанно, просто за да се докосне, а останалите четири момчета са забелязали колко яко изглежда това и са решили да го копират.
Публиката от „Съботното вечерно шоу“ тотално полудява, когато момчетата започват танца към песента „Unicorn“. „Unicorn“ е страхотна танцувална песен, въпреки липсата на някакъв особен смисъл на припева – единствената част от песента на английски език: „Бейби, има еднорози, вече знам, / аз търсих те и тук, и там, / търсих те под всичките дъги / и зная вече, че ти си / моят еднорог – един на милиард“.
В края на песента тримата вече танцуваме из стаята и пеем с пълен глас. Имани развява косата си напред-назад, Итън ходи приклекнал, а аз движа тялото си без какъвто и да е усет за ритъм или достойнство.
– Добре, добре – изричам запъхтяна, когато песента свършва. – Тази песен определено е от онези, които не можеш да избиеш от главата си.
Точно след изпълнението по време на „Съботното вечерно шоу“ песента „Unicorn“ започва пак. Готови сме отново да изграчим цялата песен, но това, което се показва на екрана, не е музикалният видео клип, а реклама (ютюб прекалява с рекламите). Появяват се думите „Дали не си една на милиард?“. А след това:
„ЕС ЕЙ УАЙ ЕНТЪРТЕЙНМЪНТ“,
КОМПАНИЯТА, КОЯТО СЪЗДАДЕ ЗА ВАС
СВЕТОВНАТА № 1 СЕНЗАЦИЯ SLK,
ТЪРСИ ЧЛЕНОВЕ ЗА СВОЯТА ПЪРВА
МОМИЧЕШКА ГРУПА
След това се появява част от клип, на който момчетата от SLK правят гримаси и се усмихват прелъстително, докато светлината се отразява в блестящите им скули.
ТЪРСИМ ИМЕННО ТЕЗИ МОМИЧЕТА,
КОИТО МОГАТ ДА ПЕЯТ, ТАНЦУВАТ
И ИЗПЪЛНЯВАТ РАП КАТО SLK.
МОЖЕ БИ ТОЗИ ЕДНОРОГ СИ ТИ?
Всеки от SLK казва прелъстително пред камерата: „Може би моят еднорог си ти?“. Вътре в мен се разлива приятна топлина, когато е ред на Уан Джей да изрече тези думи.
ПОЗВОЛИ НИ ДА ОТКРИЕМ ТВОЯ ТАЛАНТ
НА СВЕТОВНИТЕ ПРОСЛУШВАНИЯ НА ЕС ЕЙ УАЙ
КИНО „РОЯЛ ОУК“ В ПАЛИСЕЙДС ПАРК,
НЮ ДЖЪРСИ.
19 АПРИЛ.
Избухвам в смях.
– Тези прослушване ли организират, или търсят гаджета за момчетата?
Имани обаче не се смее, а е вперила поглед в мен.
– Трябва да се явиш на прослушването, Кендъс.
Не удостоявам коментара ѝ с отговор.
– Ами Палисейдс Парк? Това някакъв майтап ли е? Защо една к-поп компания би набирала участници точно в Джърси?
Итън също не се смее.
– Ами вероятно защото Джърси е точно мястото, където живеят децата от корейските предградия – казва и посочва към мен с жест, сякаш се кани да каже: „Ето едно доказателство“.
– Трябва да се явиш на прослушването – повтаря Имани напълно сериозно.
– Ха-ха – изричам и извъртам очи. – Как точно си представяте моите родители да ми разрешат да прекъсна училище, за да стана член на к-поп група? Освен това приличам ли ви на идол?
Имани измерва с поглед моите голи не особено привлекателни ходила, скъсани джинси и широк суитшърт с качулка.
– Не, никак даже. Но под всичко това се крие нещо, с което можеш да започнеш. Освен това имаш ли представа за какво става въпрос? Ес Ей Уай в момента е най-голямата компания в к-поп бизнеса заради SLK. Момичешката версия на SLK ще бъде нещо велико!
– А ти пееш адски добре – казва Итън. – Дори докато пееше „Unicorn“ преди малко, гласът ти беше убийствено як.
– Човече, винаги съм ти казвала – добавя Имани, – че имаш ангелски глас. Просто трябва да го споделиш със света.
Имани и преди ми е казвала подобни неща. Разбира се, комплиментът ѝ ми е приятен, но по някаква причина предизвиква сълзи в очите ми. Вероятно поради същата причина, заради която прекалено много се срамувам да си призная колко обожавам к-попа.
Нямам никакъв проблем да пищя като луда фенка, когато видя любимите си американски изпълнители, като Ариана и Риана, но след като SLK се появиха на корицата на „Венити Феър“, а QueenGirl пяха заедно с Карди Би по време на музикалните награди, всичко започна да придобива прекалено реалистични измерения. Може би деца като мен също могат да станат звезди, ако притежават талант и положат всички усилия. Дълбоко в себе си вярвам, че бих могла да бъда достатъчно талантлива. Но дали съм достатъчно смела, за да го направя? Определено не.
Поглеждам към своята кукленско розова китара в ъгъла на стаята ми. Беше подарък от баща ми за дванайсетия ми рожден ден. Купил я е с онова наивно мислене, характерно за бащите, че всички момичета обожават яркорозовия цвят (е, може да се каже, че това е вярно за мен). Аппа ме научи на няколко основни акорда и за разлика от виолата, се научих много бързо да свиря на китара, сякаш тя е била отдавна изгубена част от тялото ми – може би защото винаги съм смятала китарата за инструмент, с помощта на който да пея. Гледах клипове в ютюб как се свири на китара с пръсти и се научих да изпълнявам ранните песни на Тейлър Суифт. Сега китарата за мен е най-безценното нещо, което притежавам, първото, което бих грабнала в случай на пожар.
Свиря обаче само когато съм сама в стаята си. Пея доста кавъри, плюс няколко песни, които аз съм написала. Понякога се записвам и дори ми е хрумвало да публикувам някои от клиповете в ютюб – този, в който пея версия за акустична китара на „Here With Me“ на Chvrches и Маршмело, и една много лична песен, която написах, със заглавие „Очаквания срещу реалност“. За момента обаче тези видео клипове са просто файлове, записани на компютъра ми, които се мъдрят на препълнения ми десктоп заедно с домашни по литература и лабораторни протоколи по химия.
– Хммм – изричам. – Може и да помисля по въпроса.
– Хей – казва Имани, докато отваря няколко раздела на браузъра на компютъра ми, – мисля, че ти сериозно подценяваш колко удивителен е к-попът. Това не е просто музика, а включва в себе си толкова много неща. Нека бъда твоят пътеводител в света на момичешките групи.
Имани ни показва музикални видео клипове, или MV, както ги наричат винаги в к-попа, с участието на всякакви момичешки групи, като QueenGirl, Blackpink, Twice, Red Velvet, Everglow и Itzy. Гледала съм хиляди музикални видео клипове на SLK, но никога не съм слушала женски групи. Не и в такъв мащаб. Стайлингът и хореографията са умопомрачителни, момичетата са невероятно красиви, а в клиповете се преплитат всякакви жанрове и влияния, включително хип-хоп, реге и електронна музика.
Докато ни показва всички видео клипове, Имани обяснява разликата между концепцията за гърлкръш и сладко момиче в момичешките к-поп групи.
Освен това ни разяснява правилата в к-попа по начина, по който би ни представила кралствата от „Игра на тронове“. В света на к-попа има само четири големи компании: Уай Джи, Джей Уай Пи, „Ес Ем Таун“ и Ес Ей Уай, като всички те набират членове от цял свят, най-вече от Корея, но също и от Япония, Китай, Тайланд и САЩ, обикновено Лос Анджелис. Търсят, разбира се, талантливи деца, но най-вече деца, които да заемат определена роля, необходима за всяка к-поп група.
– Значи, всичко е някаква формула? – попитах я.
– Е, не всичко – отговори ми Имани, – но в общи линии. Да, к-попът е нещо като фабрика за идоли. Компаниите търсят таланти в училищата, на прослушвания, в моловете, а напоследък и в ютюб и социалните мрежи. Ако децата, които са харесали, не са свръхталантливи в момента, в който са избрани, компаниите правят всичко възможно те да станат свръхталантливи. Имат си цяла ултрастрога система на обучение, през която трябва да преминат, преди да дебютират, като обикновено това обучение продължава няколко години. По-голямата част от обучаваните никога не дебютират, и то след като са прекарали цялото си детство в обучение. Съвсем като в „Игрите на глада“.
Омма надниква в стаята. Не ми е разрешено да затварям вратата, когато Итън е тук, въпреки че омма знае, че няма за какво да се тревожи.
– Забавлявате ли се, деца?
– Да, госпожо Пак! – отвръщат Имани и Итън в един глас.
– Имани тъкмо ни преподава к-поп за напреднали – избоботва Итън.
– И двамата ще ви изпитам – заканва се Имани.
– Колко интересно – казва омма. Забелязвам сянка на неодобрение в изражението ѝ. – Имани, сестра ти е тук, за да ви закара с Итън. Ще ти опаковам малко кимчи.
– Благодаря, госпожо Пак!
* * *
След като Имани и Итън си тръгват, не мога да спра да гледам още музикални видео клипове на момичешки групи. Нямах представа колко различни лица може да приеме едно момиче като к-поп идол – сладко момиче, лошо момиче, модна икона или и трите едновременно. Защо никога не съм обмисляла тази възможност за себе си?
Е, това е малко глупав въпрос. Има редица очевидни причини, поради които дори не бих могла да си мечтая да бъда идол в к-попа. Първо, корейският ми е ужасен; никога не са ме задължавали да ходя в корейско училище в събота, за разлика от другите деца на корейци, които познавам от църквата. Второ, определено не мога да танцувам. И като казвам, че не мога, имам предвид, че дори не мога да стисна юмрук в стила на „Джърси Шор“ и да следвам някакъв лесен ритъм – толкова съм зле.
И естествено, родителите ми биха прекратили всякакъв разговор относно възможността да стана певица още преди да е започнал. Омма ни е набила в главите на мен и Томи, че съществуват само три или може би четири достойни области, в които можем да се развиваме като възрастни: медицина, право, бизнес или академична работа, задължително в този ред. Певческата професия е много надолу в списъка, може би между „убиец“ и „наркопласьор“.
Най-накрая излизам от ютюб, грабвам китарата си, като преди това проверявам дали вратата на стаята ми е затворена. Натискам бутона за запис на камерата на лаптопа си.
Зная, че и този видео клип ще задръства десктопа ми както всички останали, без да бъде качен някога. Въпреки това обаче ми харесва да си правя записи, защото (следва малко странен и черен хумор) си мисля, че ако някога ме блъсне училищен автобус или ми се случи нещо друго, бих искала да оставя тези видео клипове след себе си, така че хората да знаят: Кендъс наистина е можела да пее. Кендъс през цялото време е имала какво да ни каже.
Изсвирвам началните акорди на една песен със заглавие „Очаквания срещу реалност“, която пиша от известно време. Запявам тихо:
Очакване:
Да не се противопоставям,
покани да не получавам,
в мечтите да се подвизавам.
Реалност:
Мислиш си, че ме познаваш,
но доста неща не осъзнаваш,
а изпълня ли своето призвание, ще се изненадаш.
Окей, зная, че текстът е ужасно банален и римите ми не са идеални като в „Хамилтън“, но все пак разголвам душата си.
Не съм момичето, което глас надига,
но някой ден ще кажа „Стига!“.
Ще дойде ден – ще чуеш тази песен,
и после ще замлъкнеш ти потресен,
защото твоето очакване не е реалност моя.
– Леле, колко прекрасно!
Изпищявам и едва не изпускам китарата си. Томи подава глава в стаята ми. Преструва се, че бърше сълзите си.
– Махай се! – извиквам и го замервам с Мулкоги.
Томи с лекота го хваща.
– Никой не разбира Кендъс! Кендъс е толкова сложна личност!
Изтиквам главата на Томи от стаята си и извиквам в коридора.
– Омма! Аппа! Томи пак ме шпионира!
– Съжалявам, много съжалявам – казва Томи с корейски акцент, докато ми се кланя и ми се присмива. – Но ще съжалявам наистина, когато кажеш „Стига!“ и песента ти стане номер едно!
Затръшвам вратата и се извинявам мислено на Мулкоги за това, че го хвърлих. Мулкоги ми отговаря чрез телепатия:
– Е, Томи си го заслужи. Как може той да е в хора, а ти не?!
Извън себе си от гняв, написвам съобщение на Имани.
ОК. Искам да се явя на прослушване.
Сядам на компютъра, обработвам видео клипа с песента ми за ютюб, като изрязвам края, когато Томи ме прекъсна така грубо. Щракам ядосано с мишката, представяйки си, че това е лицето на Томи, и отварям акаунта си в ютюб. За първи път в живота си, след като съм изгледала хиляди видео клипове, качвам първия свой такъв в канала си. Ето ме и мен, CandeeGrrrl0303 (моля ви, не ме съдете, създадох акаунта си, когато бях в осми клас), с единствения си видео клип, на който пея и свиря на китара.
Това, че омма се страхува от собствения си глас заради някакво фиаско, което е преживяла, когато още е живяла в Корея, преди да се родя, не означава, че може да заглуши моя.
Натискам „Публикувай“.
Когато поглеждам телефона си отново, виждам, че Имани вече е отговорила на съобщението ми.
ДАААААААА!!!!!!!!!!!
