13 април 1936 г., 21,00 ч.
– Някой да е виждал Доти? – попита госпожица Нелсън.
Госпожица Нелсън, отговорничката на къща „Минерва“, се огледа в очакване да получи отговор. Бе пролет, но в планината все още бе студено и обитателите на къщата се бяха струпали до камината в общата стая.
– Може да е при медицинската сестра – отвърна Герти ван Коеворден. – Дано се реши проблемът с това нейно подсмърчане. Ще ни изпоразболее всички. Отвратителна работа. Скоро ще ходя при Асторови. Не мога да си позволя да боледувам.
Герти ван Коеворден вероятно бе най-богатата ученичка в академия „Елингам“. В родословното ѝ дърво имаше двама души с фамилия Астор и един с фамилия Рузвелт – този факт тя споменаваше при всеки удобен случай.
– Гертруд! – каза със строг глас госпожица Нелсън.
– Добре де. Но сега тя не е тук и можем да си го кажем. Постоянно подсмърча, освен това си бърше носа с ръкав. Знам, че не бива да се отнасяме към тях по различен начин…
Под „тях“ тя имаше предвид бедните ученици, десетината смотаняци, които Алберт Елингам бе събрал за малката си игра. Смесване на богати и бедни.
– Тогава не го прави – сряза я госпожица Нелсън.
– О, знам, че тя е умна…
Това си беше чисто омаловажаване на качествата. Доти Епщайн биеше по всички параграфи средностатистическия професор.
– … обаче е ужасно. Просто искам да кажа…
– Гертруд – рече отегчено госпожица Нелсън, – прекаляваш.
Герти навири нос и насочи вниманието си към списанието „Фотоплей“, което бе чела допреди малко. Седящата от другата страна на камината Франсис Джоузефин Крейн, втората по богатство ученичка в академия „Елингам“, вдигна глава. Тя се бе сгушила под кожа от чинчила, държеше учебник по химия и новия брой на списание „Истински детектив“. Не изпускаше нищо от погледа си.
Франсис, подобно на Герти, бе от Ню Йорк. Бе на шестнайсет, дъщеря на Луис и Албертин Крейн от „Крейн Флауър“ („Любимото брашно на Америка! Нищо не е проблем, когато с „Крейн“ печем!“). Родителите ѝ бяха добри приятели с Алберт Елингам и когато Елингам отвори училището и обяви, че му трябват ученици, Франсис бе закарана с кола във Върмонт – багажът ѝ, съдържащ какви ли не луксозни вещи, пристигна с микробус. Сега тук, във Върмонт, сред снежните бури и удобната комбинация от неприлично богати и заслужено бедни, Франсис бе „уредена“, поне от гледна точка на родителите ѝ. Франсис обаче не се смяташе за уредена, не че някой се интересуваше от мнението ѝ по въпроса.
Франсис се бе постарала да разговаря с прислугата и знаеше, че макар да има роднинска връзка с фамилии като Астор и Рузвелт, Герти е дъщеря на един красив барман от казиното в Сентръл Парк. Във въпросното казино мнозина богати, отегчени от живота нюйоркчанки пиеха коктейли и… вършеха разни други работи, очевидно. Нито Гърти, нито бащата на Гърти знаеха това. Франсис се бе сдобила с чудничка информация, като смяташе да я използва в подходящ момент.
За подобен тип неща винаги имаше подходящ момент. Франсис бе достатъчно богата и умна, че да ѝ е писнало от вещи. Тя обичаше тайните. Тайните за нея бяха изключително ценни.
– Никой ли не е виждал Доти? – попита отново госпожица Нелсън, попипвайки диамантните си обеци. – Май трябва да звънна по телефона и да накарам някого да отскочи до библиотеката. Доти вероятно се е отвеяла, четейки книга.
Франсис знаеше, че Доти Епщайн не е в библиотеката. Преди няколко часа я бе видяла да крачи с бърза крачка към гората. Доти бе странно момиче, обичаше да се свира на скришни места и да чете. Франсис си замълча, защото по принцип не обичаше да отговаря на въпроси, а и защото уважаваше правото на Доти да се скатава.
Телефонът в стаята на госпожица Нелсън зазвъня. Тя стана, трябваше да вдигне.
Заради потискащата мъгла или може би заради необичайното закъснение на Доти Франсис заподозря, че се случва нещо. Затвори списанието, мушна го в книгата и се надигна от стола.
– О, дай ми твоето одеяло, ако ще се прибираш в стаята си – подхвърли Герти. – Мързи ме да отида за моето.
Франсис сграбчи кожата от чинчила с една ръка и на излизане я метна върху Герти. Мина по тънещия в мрак коридор и влезе в банята. След като заключи вратата, събу обувките и чорапите си и внимателно стъпи върху седалката на тоалетната чиния. Качи се на перваза на прозореца. Балансът ѝ не бе стабилен – студеният мраморен перваз осигуряваше опорна точка само за предната част на стъпалото ѝ, така че, ако загубеше равновесие, щеше да падне и да си разбие главата в тоалетната чиния или на пода. Наложи се да се хване за рамката на прозореца и да се лепне за стъклото. Вече бе на сантиметри от малкия вентилационен отвор до тавана и можеше да чува, макар и със затруднения, телефонния разговор, провеждащ се на горния етаж.
Франсис наклони глава и се заслуша. Веднага ѝ направи впечатление, че гласът на госпожица Нелсън е висок и настоятелен.
– Мили боже! – каза госпожица Нелсън. – Мили боже, кога…
Госпожица Нелсън по принцип не обичаше да драматизира. Беше сдържана, привлекателна, грижеше се за външния си вид и притежаваше стил – възпитаничка бе на колежа „Смит“. Сега преподаваше биология. Имаше лъскава кестенява коса; винаги носеше едни и същи обеци с диаманти, които изглеждаха скъпи, но иначе гардеробът ѝ бе доста ограничен. Подобно на всички, които преподаваха и работеха в „Елингам“, тя бе умна и талантлива.
А сега звучеше така, сякаш е изплашена.
– Но полицията… да. Разбирам.
Полиция?
– Ще се видим там, когато момичетата си легнат. Още сега ще ги разпратя по леглата. Скоро ще дойда.
Телефонът изтрака върху вилката. Франсис слезе от перваза и се върна в общата стая. Междувременно се появи госпожица Нелсън. Придаваше си небрежен вид, но нямаше как да скрие настойчивия блясък в очите си и руменината по бузите си. Отиде до вратата и дръпна голямото желязно резе. Ръката ѝ като че ли леко потреперваше.
– Време е за лягане, момичета – каза тя.
– Къде е Доти? – попита Герти.
– Ти беше права. Тя ще спи в лечебницата, при медицинската сестра. Хайде в леглата, бързичко!
– Ама още е десет без пет – запротестира Агнес Ренфелт. – Искам да слушам едно предаване.
– В стаята си ще го слушаш, на твоето радио.
Франсис се прибра в стаята си, номер две, която бе в края на коридора. Съблече роклята си и облече черен вълнен панталон и сив скиорски пуловер. От горното чекмедже на бюрото извади свещ и кибрит, които прибра в един от джобовете на панталона. После седна до вратата, опря ухото си в нея и зачака.
* * *
След около два часа Франсис чу, че госпожица Нелсън минава по коридора. Открехна вратата и видя, че отговорничката се е отправила към стълбището в дъното на коридора. Погледна блестящите стрелки на часовника върху нощното шкафче. Смяташе да изчака десет минути. Така щеше да е по-безопасно.
Когато десетте минути изтекоха, Франсис се измъкна от стаята си и отиде до витото стълбище в дъното на коридора. Мина зад него. Стената отзад изглеждаше солидна, но една нощ, след обстойно шпиониране на госпожица Нелсън, Франсис бе разкрила тайната на стълбището. Всъщност бяха ѝ нужни седмици, за да разбере как точно стават нещата. При натискане на точно определено място изскачаше малка ключалка. Чрез нея се отваряше вратичка. В стълбищната клетка имаше празно килерче. Празно, но всеки по-наблюдателен би забелязал капака на пода. Тази вечер той бе вдигнат. Госпожица Нелсън обикновено си правеше труда да го затвори, преди да слезе долу.
Под капака имаше тъмна дупка и стълба, която сякаш не водеше наникъде. При първото си слизане Франсис изхаби доста нерви. Обаче вече бе хванала цаката и знаеше, че трябва да стъпва внимателно върху пречките с възглавничките на ходилата си.
Долу имаше тесен проход, изграден от грубо издялани камъни. Сводът бе доста нисък, минаваше на сантиметри от главата ѝ. Франсис изобщо не се смущаваше, че мястото прилича на гробница. Запали свещта, създавайки малък ореол около себе си. Миризма на кибрит изпълни тясното пространство.
Тя започна своята „разходка“.
* * *
ИЗЧЕЗНАЛ Е ОЩЕ ЕДИН УЧЕНИК ОТ „ЕЛИНГАМ“ – ВЕРОЯТНО Е ЗАМЕСЕН В СМЪРТТА НА ХЕЙЕС МЕЙДЖЪР
„ДОКЛАДЪТ НА БАТ“, ЕКСКЛУЗИВНО.
15 ОКТОМВРИ
Има голям напредък в разследването на смъртта на ютюб звездата Хейес Мейджър. Повечето читатели знаят, че Мейджър, който придоби известност с шоуто си „Краят на всичко“, загина по време на снимките на видео, касаещо отвличането и убийствата в академия „Елингам“ през 1936 година. Докато работеше в един тунел, той вдиша смъртоносна доза въглероден двуокис.
Полицията обяви, че става въпрос за инцидент – Хейес Мейджър е използвал големи количества сух лед, за да създаде ефект „мъгла“ за сцените, но дали наистина всичко е приключило? Едно храбро момиче детектив, учещо в „Елингам“ – Стефани (Стиви) Бел, – започна собствено разследване. Бел бе приета в „Елингам“ като експерт по случая на отвличане от 1936 година. Тя е убедена, че не Мейджър е сложил сухия лед в тунела и че Мейджър е бил убит по непредпазливост или умишлено. Нещо повече, тя заключи, че Мейджър не е написал сценариите за хитовия си сериал.
Бел се обърна към мен като репортер и ме помоли да дам мнение за снимките, направени в деня на смъртта на Мейджър. Използвайки информация от въпросните снимки, Бел стигна до извода, че съученичката ѝ Елимънт Уокър е написала сценариите на „Краят на всичко“ и е замесена в убийството. След едно спречкване в къща „Минерва“, където Мейджър, Уокър и Бел бяха съквартиранти, училищните власти решиха да се намесят. Всички ученици от „Минерва“ бяха отведени в Голямата къща – някогашния дом на основателя Елингам.
Случилото се след това бе неочаквано и озадачаващо.
Според хора, които са били в Голямата къща във въпросната вечер, училищните власти са разпитали Елимънт Уокър, а после са решили да се обърнат към адвокат и към правоприлагащите органи. Уокър бе изпратена в бившия кабинет на Алберт Елингам – вратата била затворена, отвън имало охрана. Обаче Уокър някак си се е измъкнала и никой не я е виждал оттогава. Говори се, че е избягала през таен проход в стената.
Така че съм длъжна да запитам: Къде би могла да отиде Елимънт Уокър посред нощ, без провизии, без телефон и без кола? Академия „Елингам“ се намира в рядко населен планински район. Как е успяла да се измъкне? Помогнал ли ѝ е някой от кампуса? Как е научила тя за тайния проход? Замесена ли е в убийството на Мейджър, или просто е избягала от страх?
Изчезването ѝ повдига редица нови въпроси.
Останете с „Докладът на Бат“, ако искате да получите още ексклузивна информация.
ГЛАВА 1
От всичко в квартала ѝ в Питсбърг кафенето „Фънки Мънки“ най-много напомняше на Стиви Бел за академия „Елингам“. То бе реликва от деветдесетте години на миналия век и буквите на рекламната табела бяха изписани със странен весел шрифт. Всяка стена бе боядисана в различен основен цвят. Винаги звучеше една и съща музика на китара. Имаше набиващи се на око картини на кафени зърна и растения, както и нестабилни маси и големи чаши. В предишните ѝ училища подобни неща липсваха.
Хубавото, тоест приликата с „Елингам“, бе, че това място не бе неин дом и че тук никой не я закачаше.
През тази седмица тя бе идвала всеки ден и бе поръчвала най-малкото и най-евтиното кафе. Занасяше го в задната част на заведението, в тясната ниша с червени стени. Там бе тъмно и неприветливо, масите се клатеха и винаги бяха леко лепкави. Другите посетители избягваха нишата, точно затова Стиви я харесваше. Мястото се бе превърнало в неин кабинет, тук тя извършваше най-важната си работа. Ако се бе опитала да работи вкъщи, нямаше да се получи заради родителите ѝ. Тук бе сред хора, но никой не ѝ обръщаше внимание, сякаш бе невидима.
Тя си сложи слушалките, но не пусна музика – нуждаеше се от малко „заглушена“ тишина. Постави раницата си на масата с ципа нагоре и я отвори. Извади чифт нитрилни ръкавици. Беше ги купила в деня, в който се прибра. Тази предпазна мярка едва ли бе наложителна на този етап, но от повече сигурност глава не боли. Нахлузи ръкавиците. Изпита чувство на удовлетворение. Бръкна с двете ръце до дъното на раницата и извади очукана кутийка от чай.
Кутийката бе твърде ценна, за да я зареже вкъщи. Щом намериш ценен за историята предмет, го държиш близо до себе си. През деня в училище я заключваше в шкафчето си, вкъщи я криеше в раницата си. Далече от погледи. От време на време Стиви се пресягаше и опипваше четвъртитата издутина, за да се увери, че всичко е наред.
Кутийката бе червена, нащърбена на места, с ръжда по ръба на капачето. Отстрани пишеше „Олд Инглиш“. Отвори капака. Той заяждаше леко, така че се налагаше внимателно да го размърдва. Извади парче от бяло перо, парцалче, покрито с мъниста, червено червило в потъмнял златист цилиндър, емайлирана кутийка за хапчета с формата на обувка, листове от бележник, черно-бели фотографии и черновата на недовършена поема.
Тези обикновени предмети бяха първите реални доказателства по случая „Елингам“ от повече от осемдесет години насам. Бе ги открила и моментално мечтата „Елингам“ се бе стопила.
„Елингам“. Бившето ѝ училище. Мястото, където бе мечтала да учи. Престоят ѝ обаче се бе оказал кратък. Академията вече бе в миналото.
Никой в Питсбърг не бе наясно какво точно се е случило на Стиви в „Елингам“. Знаеше се само, че Стиви е отишла да учи в престижно училище, че някакво момче, звезда от ютюб, е загинало при инцидент и че няколко седмици по-късно Стиви се е прибрала.
Наистина смъртта на Хейес Мейджър бе основанието Стиви да напусне. Но човекът, заради когото Стиви Бел беше отведена от родителите си, се казваше Джърмейн Бат и тя го бе направила неумишлено.
Всички в академия „Елингам“ имаха някакво основно занимание. Джърмейн Бат обичаше да прави репортажи. Преди смъртта на Хейес тя имаше скромен сайт и малко последователи. Но смъртта е хубав бизнес, ако си новинар. Както се казва, „където кърви, там върви“. (Ужасяващите истории винаги предизвикват интерес, ето защо новините винаги са лоши. На хората не им е интересно, когато нещата са в ред. Новини означаваше нещо лошо.)
Статията, която прецака Стиви, излезе в деня след спречкването между нея и Елимънт Уокър относно написването на сценария на шоуто „Краят на всичко“. Тя знаеше, че Ели е взела компютъра на Хейес и го е скрила под ваната в банята в „Минерва“. Знаеше и че няма как Хейес да е използвал пропуска, за да вземе сухия лед, който впоследствие го уби. Освен това Хейес не бе написал сценария на шоуто, което му бе донесло известност и което бе на път да му осигури договор за филм. Ели бе авторката.
Само това се бе опитала да каже Стиви на всички. С Ели бяха проведени разговори първо в „Минерва“, а после и в Голямата къща. Ели бе избягала от заключена стая. Просто така. Бам и я няма. Беше изчезнала от кабинета на Алберт Елингам през таен проход и бе излязла отвън. Само един господ знаеше къде е в момента.
Училищните власти не оповестиха въпросната информация. Официално Ели не бе виновна за нищо. Тя бе просто ученичка, избягала от училище. Само че след смъртта на Хейес родителите на Стиви чрез Гугъл Алърт засякоха постовете на „Докладът на Бат“ и разбраха, че Стиви разследва инцидента и че е възможно в училището да има убиец. Два часа след появяването на поста на Джърмейн телефонът на Стиви зазвъня, а след още десет часа родителите ѝ влетяха с колата си в алеята пред „Елингам“, въпреки забраната за влизане на външни превозни средства в училището. Стиви плака по целия път обратно към Питсбърг, взирайки се навън през стъклото, докато не се унесе и не заспа. Следващия понеделник тя се завърна в старото си училище – набързо бе уредено всичко.
Номерът бе да не мисли твърде много за „Елингам“ – за сградите, за уханието във въздуха, за свободата, за приключението, за хората…
Най-вече за хората.
Можеше да изпраща съобщения на приятелите си Джанел и Нейт.
Най-вече Джанел. Всъщност Джанел изпращаше повече съобщения, десетки на ден, за да се осведоми как е приятелката ѝ. Стиви намираше сили да отговори едва на една трета или една четвърт от тях, защото отговарянето означаваше да се замисля колко ѝ липсва образът на Джанел в коридора, в общата стая и на отсрещната страна на масата. Хубаво ѝ бе, когато знаеше, че приятелката ѝ спи в съседната стая. Джанел, която ухаеше на лимони или на портокалов цвят и която връзваше косата си с някое от десетките си цветни шалчета, за да не пострада при работата. Джанел строеше малки роботи и други устройства – в момента правеше машина „Руб Голдбърг“ за състезанието „Сендел Уаксман“. От съобщенията ѝ ставаше ясно, че след напускането на Стиви тя прекарва много повече време в работилницата и че гледа все по-сериозно на връзката си с Ви Харпър-Томо. Животът на Джанел бе пълен и тя искаше Стиви да присъства в него, а Стиви се чувстваше тъпо в мола с ресторант от веригата „Събуей“ и в кафенето „Фънки Мънки“, сякаш е на края на света.
Но кутийката бе у нея, а щом бе у нея, случаят „Елингам“ бе топъл.
Бе открила кутийката в стаята на Ели малко преди Ели да избяга. Бе определила от кое време е, използвайки снимки от интернет. Между 1925 и 1940 г. тази марка чай била много популярна. Перото бе дълго около десет сантиметра и по следите можеше да се заключи, че било забодено в плат. Парцалчето бе квадратно, пет на пет сантиметра, светлосиньо на цвят, със сребристи, сини и черни зрънца и разръфани краища. Обикновен боклук. Отстрани на червилото пишеше „Целувкоустойчиво“. Бе почти свършило. Като че ли единствено кутийката за хапчета имаше някаква стойност. Бе дълга малко над пет сантиметра и бе празна.
Стиви възприемаше тези четири вещи като група. Те бяха лични и имаха връзка с бижута или облекло. Перото и парцалчето реално бяха боклук, ето защо бе странно, че някой ги е съхранявал. Червилото и кутийката за лекарства вероятно имаха някаква стойност. Изглежда, бяха принадлежали на жена. Бяха свързани с нещо лично. Бяха означавали нещо за човека, който ги бе сложил в кутията от чай.
Другите два предмета навярно бяха много по-важни. Снимки на деца, които са се правели на Бони и Клайд. Стиви се взира в тях, докато погледът ѝ не се замъгли. Момичето бе с късо подстригана тъмна коса. Стиви бе извадила от Гугъл няколко снимки на поета лорд Байрон, момчето много приличаше на него. Те бяха написали поема за себе си. Но кои бяха те? Проблемът бе, че в интернет нямаше много информация за първите ученици в „Елингам“. Техните имена не бяха важни, защото нямаха връзка със случая. Затова не бяха публикувани никъде. Стиви бе преровила интернет и всички форуми, които имаха нещо общо със случая. Непосредствено след престъпленията неколцина ученици бяха направили изявления. Най-активна бе Гертруд ван Коеворден от Ню Йорк, която бе казала, че е най-добрата приятелка на Доти Епщайн. След отвличанията тя седмици наред бе давала сълзливи интервюта. От тях обаче не можеше да се разбере кои са децата на снимките.
И накрая поемата. Тя не бе добра. Дори не бе завършена.
Балада за Франки и Едуард
2 април 1936 г.
Франки и Едуард имаха сребро.
Франки и Едуард имаха злато.
Но двамата видяха какво се играе
И искаха истината да се знае.
Франки и Едуард се поклониха на краля.
Те живееха заради изкуството и любовта.
Те свалиха човека, владеещ земите
Те взеха
Кралят бе шегаджия, живеещ на хълм,
И той държеше играта да направлява.
Така че Франки и Едуард се включиха
И нещата завинаги се промениха.
Стиви не разбираше много от поезия, но от истински престъпления разбираше. Бони Паркър, известната престъпница от трийсетте години, на която Франки се опитваше да подражава, също бе писала поеми, като най-известната бе „Историята на самоубийцата Сал“ – в нея ставаше въпрос за жена, влюбена в гангстер. Тази поема, изглежда, бе повлияна от творбата на Бони.
Някои неща в поемата като че ли се отнасяха до Алберт Елингам – споменаването на игри, краля шегаджия, който живее на хълм. В поемата Франки и Едуард бяха направили нещо, но не ставаше ясно какво.
Стиви бе успяла да намери информация за Едуард и Франки – в разпитите, които бе изчела старателно десетки пъти и които бяха събрани в електронна книга, качена сега на телефона ѝ. Тя бе маркирала откъса, в който известният художник Ленард Холмс Неър – той бил в „Елингам“ по време на отвличането – бе описал някои от учениците:
Л. Х. Н.: Ами те непрекъснато обикалят. Нали разбирате, Алберт обеща да напълни училището с генийчета, но половината от учениците са деца на приятелите му и не блестят с кой знае какви качества. Другата половина вероятно стават, да. Честно казано, неколцина други също имаха проблясъци. Едно момче и едно момиче, не им помня имената. Май бяха двойка. Момичето бе с гарваново черна коса, а момчето приличаше малко на Байрон. Проявяваха интерес към поезията. По блясъка в очите им личеше, че са будни хлапета. Момичето ме пита за Дороти Паркър, което приех като добър знак. С Дороти сме приятели.
Стиви бе убедена, че споменатите от Ленард Холмс Неър ученици са Франки и Едуард – децата на снимките.
Все пак най-важната нишка бе на снимките… или по-скоро между тях.
Телефонът ѝ изпиука. Текстово съобщение от майка ѝ.
Къде си?
Стиви въздъхна и написа:
Прибирам се пеш.
Не се бави – отговори тя.
Беше едва четири часът. В „Елингам“ Стиви можеше да разполага с времето си. Там можеше да избира кога да яде, какво да яде, кога и къде да учи и какво да прави в междучасията… всичко зависеше от нея. Там никой не ѝ висеше на главата. Обаче вече бе ограничена от семейството си.
Допи кафето и внимателно прибра купчината вещи в кутийката. Сложи си слушалките и тръгна към къщи. Наближаваше Хелоуин и пред всички заведения и къщи имаше или тикви, или празнични знаменца. Все още се усещаше дъхът на късното лято, но студът скоро щеше да убие всичко хубаво.
Тук зимата щеше да е непоносима.
Телефонът ѝ зазвъня. Стиви приемаше обаждания само от родителите си и от Джанел. Изненада се, че на екрана се е появил номерът на Нейт. Нейт не си падаше много по телефонните разговори.
– Обзалагам се, че пишеш – каза Стиви.
Нейт Фишер беше писател. Поне за такъв се мислеше.
Когато бе на четиринайсет, той написа книга със заглавие „Лунните хроники“. В началото писането за него бе просто хоби. После той публикува откъси онлайн, сдоби се с много верни фенове и творбата му излезе на хартия. Нейт осъществи турне, за да може да представи книгата си на читателите, и се появи в няколко сутрешни шоу програми. Бе приет в „Елингам“ благодарение на литературните си постижения. Стиви бе останала с впечатлението, че той харесва академията по същите причини, по които и тя – мястото бе далече от „цивилизацията“ и там човек можеше да се усамоти. У дома той бе детето писател. Той не обичаше публичните изяви. Заради срамежливостта си гледаше на интервютата като на кошмар. А „Елингам“ бе убежище в планината, където имаше само странни птици като него. Единственият проблем бе, че трябваше да напише книга номер две, но книга номер две не искаше да бъде написана. Цялото съществувание на Нейт бе съсредоточено върху нежеланието да напише продължение на „Лунните хроники“.
Така че Стиви имаше идея защо се обажда Нейт.
– Не върви ли добре? – попита тя.
– Нямаш представа какво ми е.
– Толкова ли е зле?
– Книгите трябва ли да имат среда? – попита той.
– Предполагам, че това, което се случва в средата, е среда – отбеляза Стиви.
– Ами ако има само начало, където казвам всичко, което става в първата книга, чрез няколко различни способа. Нали разбираш, свитъци, речи и пияни бардове в кръчмата, които разказват историята на някой пътешественик. Следват двеста страници с въпросителни знаци, а после обяснявам къде е драконът.
– Има ли целуване? – попита тя.
– Мразя те.
– Нищо ли не можеш да напишеш?
– Да кажем, че ми трябва нещо, с което Мунбийм да се сбие, а ми хрумва единствено за Пулсиращия Норб. Това е тресяща се стена. Най-доброто, което измислих тази седмица, е тресяща се стена, наречена Пулсиращия Норб. Трябва да дойдеш тук и да ме убиеш.
– Де да можех – отвърна Стиви и натисна бутона за светофара. – Ще ми се да срещна Пулсиращия Норб.
– Как е при теб? – поинтересува се той.
– Все същото. Родителите ми продължават да родителстват върху мен. Училището си е училище. Чак сега осъзнах, че смърди на закусвалня и топла помия. В „Елингам“ всичко… ухае на дърво.
Стиви изпита болка, когато спомените нахлуха в главата ѝ. Сякаш някой я цапардоса в корема.
– А другите неща как са? – попита припряно тя.
– Ами… При Джанел всичко е любов и бормашини. А Дейвид, предполагам…
Нейт предполагаше нещо за Дейвид. Той замлъкна и Стиви усети тамошното там. Само Джанел бе запозната с повечето от фактите – че Стиви и Дейвид Ийстман имат специални отношения. Дейвид бе дразнещо богато момче, размъкнато и трудно за разбиране. Каквито и качества да имаше – очевидно разбираше доста от компютърно програмиране, – ги криеше от учителите и съучениците си. Падаше си по видео игрите, бягането от час и мълчането като пън относно миналото си…
И по Стиви.
Джанел знаеше, че Дейвид и Стиви няколко пъти са се натискали. И Нейт може би бе наясно, макар че не се интересуваше от подробностите. Имаше едно нещо, което Джанел и Нейт не знаеха за Дейвид. Нещо, в което Стиви се бе вкопчила. Нещо, което тя не можеше да сподели.
– Какво за Дейвид? – попита Стиви, стараейки се да не звучи особено заинтересована.
– Нищо. Трябва да затварям, предполагам…
Стиви подозираше, че Нейт не се е разбързал, защото иска да пише, а защото това вероятно бе най-дългият разговор, който бе провеждал доброволно.
– Преди време родителите ми окачиха в банята една табела – подхвана Стиви. – На нея пише „Вярвай в себе си“. Минавало ли ти е през ума да повярваш в себе си? Мога да ти изпратя снимка на табелата на фона на залез. Дали това ще помогне?
– Чао – промърмори той. – Ти си най-гадната.
Стиви се подсмихна и прибра телефона в джоба си. Винаги болеше, но сега болката бе малко по-слаба. Навири брадичка и закрачи уверено. Бе чела някъде, че начинът, по който човек се движи, може да повлияе върху вътрешното му състояние – приеми формата на това, което искаш да бъдеш. Агентите на ФБР крачеха решително. Детективите вървяха с вдигнати глави и държаха всичко под око. Тя подръпна презрамките на раницата и изправи още малко стойката си. Нямаше да се дава. Ускори крачка, а когато стъпи на ронещата се бетонна пътека пред къщата, както винаги извърна глава, за да не вижда очуканата табела „Кинг за сенатор“, която продължаваше да стърчи в двора, въпреки че изборите бяха приключили преди година.
– Здрасти – каза тя, после свали слушалките си на врата и понечи да си съблече палтото. – Реших да се поразходя…
Изглежда, че имаха гостенин.
