Древната страна, 1731 г.
Светлината от пламъците в неголямото огнище пълзеше по влажните стени на пещерата, сенки пъплеха като кръв по грапавата скала. Навън бушуваше снежна буря, ревът на свирепите ветрове отекваше в утробата на земята и се сливаше с виковете на родилката.
– Момче – изпъшка тя между мъчителните контракции. – Момче!
Над изопнатото ѝ, напъващо се тяло братът от Братството на черния кинжал Харм се извисяваше като същинско проклятие, без изобщо да го бе грижа за болката ѝ.
– Много скоро ще научим.
– Ще се обвържеш с мен. Обеща ми…
Думите секнаха задавено и лицето ѝ се разкриви грозно, докато вътрешностите ѝ се гърчеха, за да изхвърлят потомъка му, и докато я гледаше, Харм си помисли колко непривлекателна бе тази благородница в родилните си мъки. Не беше такава, когато се беше запознал с нея и я беше съблазнил. Тогава тя бе благоприлична и облечена в сатен, достойно вместилище за неговото потомство, с парфюмирана кожа и разкошна коса. А сега? Сега тя бе просто едно животно, потно и жилаво… И защо отнемаше толкова дълго време? Беше така отегчен от всичко това, обиден, че е принуден да се грижи за нея. Това беше работа за жени, не за воин като него.
Нямаше обаче да се обвърже с нея, освен ако не беше принуден.
Ако получеше сина, за когото се беше молил? Тогава, да, щеше да припознае малкото с подобаващата церемония и да даде на тази жена статуса, който тя смяташе, че ѝ се полага. В противен случай? Щеше да си тръгне, а тя нямаше да каже нищо, защото в очите на своята класа щеше да бъде омърсена, чистотата ѝ – опорочена, след като полето ѝ беше разорано.
И наистина, Харм беше решил, че е дошло време да уседне. След векове на разврат и поквара започваше да чувства годините си и за първи път в живота си се замисляше за това какво щеше да остави след себе си. Към този момент копелетата, плодове на слабините му, за които не знаеше, не го беше грижа и с които не го свързваше нищо, изобилстваха… И дълго време това бе приемлив страничен ефект на факта, че не отговаряше пред никого и нищо.
Сега обаче усещаше, че иска истинско семейно дърво. Съществуваше и проблемът с немалкото дългове от облози, нещо, за което бащата на тази жена с лекота можеше да се погрижи… Макар че, отново, ако малкото не беше момче, Харм нямаше да се обвърже с нея. Не беше луд, нито пък беше готов да се продаде като някоя уличница. В глимерата имаше предостатъчно жени, които ламтяха за положението, което носеше връзката с член на Братството на черния кинжал.
Харм нямаше да се обвърже, ако от самото начало нямаше мъжка рожба, която да отгледа подобаващо.
– О, я се стегни – сопна се, когато тя отново изкрещя и ушите му писнаха. – Млъкни!
Както с всичко останало, тя не му се подчини.
– Идва…! Синът ти идва!
Дългата риза, която носеше, беше вдигната от стиснатите ѝ в юмруци ръце до набъбналите ѝ гърди, обтегнатият, подут корем – изложен безсрамно на показ, тънките ѝ бледи бедра – широко разтворени. Това, което се случваше там, беше отблъскващо; от онова, което би трябвало да е деликатно и прекрасно вместилище за възбудата на един мъж, сега се процеждаха най-различни течности и секрети, плътта беше подута и разкривена.
Не, никога вече нямаше да потъне тук. Син или не, обвързване или не, извращението пред очите му в този момент бе нещо, което никога не би могъл да забрави.
За щастие, обвързванията по сметка бяха нещо често срещано сред аристокрацията… не че щеше да го е грижа, дори ако не бяха. Нейните нужди нямаха никакво значение.
– Той е тук! – изкрещя тя и като отметна глава назад, задращи с пръсти по земята под себе си. – Синът ти е тук!
Харм се смръщи, а после очите му се ококориха. Казваше истината – нещо се показваше от вътрешностите ѝ… то беше…
Нещо уродливо. Ужасяващо, безформено…
Крак. Това беше крак?
– Извади сина си от тялото ми – нареди тя между пъшканията. – Извади го от мен и го сложи върху туптящото си сърце и знай, че е плът от твоята плът!
Облечен в бойни дрехи и препасал оръжия, Харм се отпусна на колене, докато се показваше и второто краче.
– Извади го! Извади го! – Бликна кръв и тя изпищя отново, ала детето не променяше положението си. – Помогни ми! Заклещило се е!
Харм се дръпна назад от гърчещата се плът и се зачуди колко ли от жените, които бяха забременели от него, бяха преминали през това. Винаги ли беше толкова неприятно, или просто тя беше слаба?
Истината бе, че би трябвало да я остави да го направи сама, ала ѝ нямаше доверие. Единственият начин да бъде сигурен, че наследникът му е момче, бе да не се отдели нито за миг от леглото на родилката. Защото тя определено не би се поколебала да смени една далеч не толкова желана дъщеря с така исканата мъжка рожба, плод на нечии чужди слабини.
Та нали това беше сделка, а той прекрасно знаеше колко лесно се подправяха тези неща.
Викът, изтръгнал се от зейналото гърло на жената, бе толкова силен и продължителен, че мислите му секнаха. А после долетя стенание, когато мръсните, окървавени ръце на жената се вкопчиха във вътрешната страна на бедрата ѝ, разтваряйки я още по-широко. И тъкмо когато Харм беше сигурен, че тя умира, когато се чудеше дали ще се наложи да погребе и двамата (и реши да не го прави, тъй като горските зверове на драго сърце щяха да се погрижат за останките им), малкото се показа, преодоляло някакво вътрешно препятствие.
Ето го.
Харм се хвърли напред.
– Моят син!
Без друга мисъл, той протегна ръце и сграбчи хлъзгавите малки глезени. Беше живо, риташе яростно, бореше се със затвора на родовия канал.
– Ела при мен, сине мой – заповяда Харм, докато дърпаше.
Жената се гърчеше в агония, ала той изобщо не мислеше за нея. Ръце – малки, съвършено оформени ръце – се появиха след това, заедно с окръглено коремче и гърдички, които още отсега обещаваха да станат наистина широки.
– Воин! Воин е! – Сърцето на Харм биеше учестено, триумф кънтеше в ушите му. – Моят син ще продължи името ми! Ще го знаят като Харм, както бях аз преди него!
Жената повдигна глава, вените на врата ѝ изпъкваха като дебели въжета под прекалено бледата ѝ кожа.
– Ще се обвържеш с мен – изхриптя тя. – Закълни ми се… закълни се в честта си или ще го задържа в тялото си, докато не посинее и не премине в Небитието.
Харм се усмихна студено, оголвайки вампирските си зъби. А после извади един от черните си кинжали от ножниците, препасани през гърдите му, и го сложи върху долната част на корема ѝ.
– Ще те изкормя като дивеч, без да ми мигне окото, за да го освободя, нала.
– И кой тогава ще храни скъпоценния ти син? Семето ти няма да оцелее, ако не съм до него, за да го кърмя.
Харм се замисли за бурята, която вилнееше навън. За това колко далече бяха от което и да било вампирско селище. Колко малко знаеше за това от какво се нуждае едно бебе.
– Ще се обвържеш с мен, както ми обеща – простена тя. – Закълни се!
Очите ѝ бяха кървясали и обезумели, дългата ѝ коса – мокра от пот и сплъстена, тялото ѝ беше нещо, което никога вече не би могло да изтръгне и капчица желание от него. Ала логиката ѝ прикова вниманието му. Да изгуби онова, което искаше, просто защото тя се опитваше да му го наложи като своя воля, не беше мъдър ход.
– Заклевам се – промърмори.
При тези думи тя поднови усилията си и да, сега той се зае да ѝ помогне, дърпайки в синхрон с нейните напъни.
– Излиза… излиза…
Малкото изскочи от нея напористо заедно с избликнала течност и когато улови сина си в шепите си, Харм позна неочаквана радост, която бе толкова разтърсваща…
Очите му, съсредоточени върху лицето на малкото, се присвиха. Мислейки си, че навярно го покрива някаква плът, той плъзна ръка по чертите му, които бяха смесица от неговите и тези на жената.
Уви… нищо не се промени.
– Какво проклятие е това? – изкрещя той. – Какво проклятие е това!
ГЛАВА 1
Планините на Колдуел, Ню Йорк, настоящето
Братята го държаха жив, за да могат да го убият.
Като се имаше предвид с какво беше изпълнен животът му, в най-добрите случаи – с насилие, а в най-лошите – с извращения, това като че ли беше подобаващ край за него.
Беше роден през зимна нощ, в която бушуваше незапомнено силна снежна буря. Дълбоко в една влажна и мръсна пещера, докато вледеняващи ветрове брулеха Древната страна, жената, която го беше носила в утробата си, бе крещяла и кървяла, за да роди на брата Харм от Братството на черния кинжал сина, който се искаше от нея.
Отчаяно го бяха жадували.
Докато не се беше появил на бял свят.
И това беше началото на неговата история… която в крайна сметка го беше довела дотук.
В друга пещера. В друга декемврийска нощ. И също като при раждането му, го посрещна рев на вятър, макар този път той да съпътстваше връщането на съзнанието му, а не появата му на белия свят за самостоятелен живот.
Също като новородено, нямаше почти никакъв контрол над тялото си. Не бе в състояние да помръдне и щеше да е така, дори без стоманените вериги, които опасваха гърдите, хълбоците и бедрата му. Машини, които никак не съответстваха на грубата обстановка, пиукаха зад главата му, докато следяха дишането, пулса, кръвното му налягане.
Мъчително бавно, като отдавна несмазван механизъм, мозъкът се раздвижи в черепа му и когато мислите му най-сетне придобиха очертания и оформиха смислени изречения, Кор си спомни поредицата събития, довели до това той, водачът на шайката копелета, да попадне в плен на врага: нападение в гръб, падане, довело до сътресение, мозъчен удар или нещо подобно, заради което сега не бе в състояние да помръдне, а животът му се поддържаше от машини.
Оставен на несъществуващата милост на братята.
Съзнанието му се беше завръщало на няколко пъти по време на пленничеството, забелязвайки пазачите му и коридора, в който се намираше и по чиито пръстени стени, колкото и да беше странно, имаше рафтове, пълни с урни. Моментите на прояснение обаче никога не траеха дълго, връзката с ума бързо се изгубваше.
Този път обаче беше различно. Усещаше промяната в ума си. Каквото и да беше пострадало, най-сетне беше излекувано и той бе изплувал от мъглата на мястото между живота и смъртта… връщайки се от страната на живота.
– … за което наистина се тревожа, е Тор.
Краят на думите, изречени от някакъв мъж, достигна до ушите на Кор като поредица от вибрации, преведени със закъснение, и докато смисълът догонваше звука, той обърна очи в неговата посока. Две фигури, облечени в черно и тежко въоръжени, стояха с гръб към него и той побърза да затвори очи, за да не издаде промяната в състоянието си. Бе успял да разбере кои са.
– Не, с него всичко си е наред. – Долетя тихо дращене, последвано от плътния аромат на тютюн. – Ако се препъне, аз ще бъда там.
Дълбокият глас, изрекъл първите думи, стана сух.
– За да го възпреш… или да му помогнеш да убие това парче месо?
Братът Вишъс се изсмя като сериен убиец.
– Ама че мнение имаш за мен.
„Чудно е, че не се погаждаме“, помисли си Кор. Тези мъже бяха не по-малко кръвожадни от него.
Само че подобен съюз беше немислим. Братството и копелетата открай време бяха на противоположни страни, когато ставаше дума за властта на Рот, разделяни от линията, очертана от куршума, който Кор беше изпратил в гърлото на законния лидер на вампирската раса.
И много скоро щеше да бъде принуден да заплати цената за предателството си.
Иронията във всичко това бе, че междувременно в съдбата му се беше намесила друга сила, отклонявайки фокуса и амбициите му далече, далече от трона. Не че братята знаеха нещо за това… или пък би ги било грижа. Освен че споделяха една и съща жажда за война, между него и братята имаше още нещо общо – прошката беше за слабите, помилването – акт на малодушие, милостта подхождаше на жените, не на воините.
Дори ако разберяха, че вече не таи агресия към Рот, нямаше да му опростят разплатата, която си беше заслужил. А като се имаше предвид всичко станало, той не изпитваше озлобление или гняв за онова, което го очакваше. Такава беше природата на конфликта.
Изпитваше обаче тъга… нещо, което му беше чуждо.
От спомените му изплува образ, който накара дъха му да секне. Образът на висока, стройна жена в белите одежди на свещените Избраници на Скрайб Върджин. Русата ѝ коса се спускаше на вълни над раменете и стигаше до хълбоците ѝ, раздвижвана от лек ветрец; очите ѝ бяха с цвят на нефрит, усмивката ѝ – благословия, която с нищо не беше заслужил.
Избраницата Лейла бе онази, която бе променила всичко за него, превръщайки Братството от негова мишена в нещо търпимо, от врагове в обитатели на земята, с които би могъл да съществува под едно и също небе..
През кратката година и половина, откакто я познаваше, тя беше имала по-голям ефект върху черната му душа от когото и да било преди това, помагайки му да стигне в развитието си като личност много по-далече за много по-кратко време, отколкото беше вярвал, че е възможно.
Дистройър, един от братята, се обади отново:
– Всъщност нямам против Тор да го разкъса на парчета. Заслужил си е това право.
Братът Вишъс изруга.
– Всички сме си го заслужили. Като нищо няма да остане достатъчно от него, та да има за всички.
И именно тук се криеше дилемата, помисли си Кор зад затворените клепачи. Единственият възможен начин да избегне този смъртоносен сценарий бе да разкрие любовта си към една жена, която не беше негова, никога не бе била и никога нямаше да бъде.
Ала той нямаше да пожертва Избраницата Лейла за никого и нищо.
Нито дори за да спаси себе си.
* * *
Тор крачеше из боровата гора в планината на Братството и замръзналата земя хрущеше под тежките му обувки, а освежаващ вятър брулеше лицето му. Зад него загубите му го следваха плътно като собствената му сянка, мрачна, скръбна редица, осезаема като вериги.
От усещането, че е преследван от мъртвите, мислите му се насочиха към всички онези паранормални телевизионни предавания, които се мъчеха да открият дали съществуват призраци, или не. Пълни глупости. Човешката истерия около предполагаеми мъгляви създания, които се реят над стълбища и карат стари къщи да скърцат под безтелесни стъпки, беше толкова типична за този нарцистичен, непрекъснато създаващ драми по-нисш животински вид. Още нещо, което Тор мразеше у тях.
И както обикновено, напълно грешаха.
Мъртвите ни преследват абсолютно, прокарват студените пръсти на спомена за себе си по тила ни, докато накрая не сме сигурни дали ни идва да крещим от това колко много ни липсват… или защото искаме да ни оставят на мира.
Те се прокрадват в нощите ни и дебнат в дните ни, оставяйки същинско минно поле от скръб след себе си.
Те са първата и последната ни мисъл, филтърът, който се опитваме да отблъснем настрани, невидимата бариера между нас и всички други.
Понякога те са повече част от нас, отколкото хората в живота ни, които сме в състояние да докоснем и прегърнем.
Така че, да, никой нямаше нужда от някакво тъпо предаване, за да докаже вече известното. Макар Тор да беше намерил любовта с друга жена, първата му шелан, Уелси, и нероденият син, който бе носила в утробата си, когато бе убита от Обществото на лесърите, никога не бяха по-далече от него, отколкото собствената му кожа.
А сега в дома на Братството имаше втора смърт.
Възлюбената на Трез, Селена, беше преминала в Небитието, отнесена от болест, за която нямаше лек, облекчение и познание.
Оттогава Тор почти не бе в състояние да спи.
Съсредоточавайки се отново върху вечнозелените дървета наоколо, той се наведе и отмести клона, изпречил се на пътя му, след което заобиколи един паднал дънер. Би могъл да се дематериализира, ала умът му се блъскаше толкова яростно в затвора на черепа му, че се съмняваше дали би успял да се съсредоточи достатъчно, за да го направи.
Смъртта на Селена наистина го беше разтърсила. Макар станалото да засягаше някой друг, то го беше уловило, сякаш беше снежно кълбо, и го беше раздрусало толкова яростно, че вътрешните му снежинки се вихреха в него и отказваха да се слегнат.
Беше в тренировъчния център, когато тя се бе пренесла в Небитието, и мигът, когато това се случи, не беше безмълвен, не, раздран бе от рев, изтръгнат от самата душа на Трез, звуковия еквивалент на надгробен камък… който Тор прекрасно познаваше. Същият звук се бе изтръгнал и от него, когато бе научил за смъртта на своята шелан.
Така че, да, върху крилата на агонията на своя любим Селена се бе възнесла в Небитието…
Да се изтръгне от тези мисли, бе като да се мъчи да извади кола от пропаст: нужното усилие беше огромно, напредъкът – сантиметър по сантиметър.
Напред през гората, напред, напред, през гората, през зимната нощ, мачкащ онова, което беше под краката му, следван от шепота на призраците, които идваха подире му.
Гробницата беше най-свещеното място за Братството, там, където приемаха нови членове в редиците си, където се провеждаха тайни срещи и където държаха урните на убитите лесъри. Скрита дълбоко в земята, в лабиринт, създаден от природата, тя бе недостъпна за всеки, който не бе преминал през церемонията по въвеждане в Братството.
Наложило се бе да понарушат това правило, поне що се отнасяше до дългия четвърт миля входен коридор.
Когато стигна до ненабиващия се на очи вход на пещерата, Тор спря и усети как гневът му се усилва.
За първи път в живота си на брат не беше добре дошъл тук.
И всичко това – заради един предател.
Тялото на Кор лежеше от другата страна на портата, върху една носилка навътре в коридора, където животът му бе поддържан и следен от машини. Докато копелето не се събудеше и не бъдеше разпитано, на Тор не му беше позволено да влиза вътре.
И братята с основание не му вярваха.
Затвори очи и отново видя своя крал, прострелян в гърлото; за кой ли път преживя мига, в който животът на Рот се отцеждаше от тялото му заедно с алената му кръв и той бе принуден да спаси последния чистокръвен вампир на планетата, прорязвайки дупка в гърлото му и използвайки химикалка, за да вкара въздух.
Кор стоеше зад опита за убийство. Кор бе наредил на един от воините си да изпрати куршум в плътта на онзи достоен вампир, заговорничил бе с глимерата да свали законния крал от престола… но се беше провалил. Рот беше оцелял напук на всичко и на първите демократични избори в историята на расата беше избран за лидер на всички вампири, пост, който сега заемаше благодарение на всеобщия консенсус, а не на кръвта във вените си.
Така че, майната ти, шибано копеле.
Тор сви ръце в юмруци, без да обръща внимание на скърцането на кожените ръкавици и натиска върху кокалчетата му. Единственото, което изпитваше, бе омраза, разяждаща като смъртоносна болест.
Съдбата беше решила да отнеме трима души от него и от близките му: откраднала му бе неговата шелан и малкото му, а после бе взела възлюбената на Трез. Искате да говорите за равновесие във Вселената? Много добре. Той също искаше равновесие и щеше да го получи единствено когато прекършеше врата на Кор и изтръгнеше все още топлото му сърце от гърдите му.
Време беше един източник на зло да бъде премахнат и той беше най-подходящият да изравни резултата.
Дотук беше с чакането. Колкото и да уважаваше братята, повече нямаше да се сдържа. Днес беше тъжна годишнина за него и той възнамеряваше да ознаменува траура си с един специален малък подарък.
Време беше да се позабавлява.
ГЛАВА 2
Тумбестата кристална чаша беше толкова чиста, така напълно лишена от каквито и да било петънца от сапун, прах и мръсотия, че кристалът ѝ беше като въздуха и водата в нея – напълно невидим.
Наполовина пълна, зачуди се Избраницата Лейла. Или наполовина празна?
Седнала върху меко столче между два умивалника със златни кранчета, пред огледало с позлатена рамка, в което се отразяваше дълбоката вана зад нея, тя се взираше в повърхността на водата, която се полюшваше лекичко в чашата, сякаш по-амбициозните ѝ молекули се опитваха да се покатерят по стените и да избягат.
Уважаваше усилието, но едновременно с това оплакваше обречеността му. Прекрасно знаеше какво бе да искаш да бъдеш свободен от онова, в което си бил затворен не по своя вина.
В продължение на векове тя беше като водата в чашата, налята не по свой избор, единствено заради случайността на раждането си, в служба на Скрайб Върджин. Заедно със своите сестри дълги години бе изпълнявала свещените задължения на Избраница в Светилището, почитайки майката на расата, записвайки случващото се на земята за бъдните вампирски поколения и очаквайки назначението на новия Примейл, така че да забременее и да роди още Избраници и Братя.
Ала с това беше свършено.
Лейла се наведе над чашата и се загледа отблизо във водата. Беше обучена като ерос, ала умееше да гледа в кристалните купи и да вижда историята на расата. В пределите на Храма за уединение, онези Избраници, чието задължение бе да записват историите и родословията на расата, седяха с часове, наблюдавайки раждания и смърт, любов и обвързвания, войни и времена на мир да се нижат пред тях, докато тънки ръце, стиснали свещени пера, записваха всичко върху пергамент.
Нямаше образи, които да види във водата. Не и тук, на земята.
А горе вече нямаше свидетелки.
Новият Примейл най-сетне беше дошъл. Ала вместо да преспи с харема от Избраници, продължавайки програмата за разплод на Скрайб Върджин, той бе направил нещо нечувано. Беше ги освободил до една. Братът на черния кинжал Фюри беше строшил шаблона, потъпкал бе традицията, разкъсал бе оковите и ето как Избраниците, живеещи в уединение от деня на планираното си раждане, бяха получили своята свобода. Вече не бяха въплъщение от плът и кръв на строги традиции, сега те бяха самостоятелни личности, потопили бяха пръстите на краката си във водите на светската реалност, търсейки и откривайки съдби, в чийто център бяха те, не службата им.
С тази своя постъпка Фюри беше задвижил събитията, довели до кончината на безсмъртната.
Скрайб Върджин я нямаше.
Синът на утробата ѝ, братът на черния кинжал Вишъс, я беше потърсил в Светилището само за да открие, че тя си бе отишла, оставяйки във вятъра послание, предназначено единствено за неговите очи.
Беше казала, че ще си избере приемник.
Но никой не знаеше кой беше той.
Лейла се облегна в стола и плъзна поглед по бялата одежда, с която беше облечена. Не беше свещената роба, която беше носила през всички онези години. Не, тази беше от магазин на земята и Куин ѝ я беше купил едва миналата седмица. С наближаването на зимата искаше да е сигурен, че майката на децата му винаги ще бъде топло облечена и обгърната от грижи.
Ръката на Лейла легна върху вече плоския ѝ корем. След като в продължение на всички онези месеци бе носила в себе си дъщеря им Лирика и сина им Рампейдж, беше странно и едновременно с това – така познато да няма нищо в утробата си…
Гласове, ниски и дълбоки, проникнаха през затворената врата.
Беше влязла тук от спалнята си, за да използва тоалетната, и се беше задържала, след като бе измила ръцете си.
Куин и Блей, както обикновено, бяха с малките. Държаха ги в прегръдките си. Гукаха им.
Всяка вечер Лейла трябваше да събере сили, за да стане свидетелка на обичта… не между тях и малките, а между двамата мъже. Връзката между двамата бащи бе дълбока и крепка и макар да бе прекрасна, от сиянието ѝ Лейла още по-силно усещаше празната студенина на собствения си живот.
Избърса една сълза и си заповяда да се стегне. Не можеше да се върне в спалнята с блеснали очи, зачервен нос и пламнали бузи. Това би трябвало да бъде щастливо време за петчленното им семейство. Сега, след като близнаците бяха преживели преждевременното си раждане, когато Лейла също беше добре, трябваше да се опиват от облекчението, че всички са живи и здрави.
Сега бе време да се радват на хубавия живот.
Вместо това тя все още беше тъжната вода в невидимата чаша, мъчеща се да се освободи. Този път обаче затворът, в който бе пленена, не бе плод на лошия късмет на раждането, а нейно дело. Дефиницията на предателство, поне според речника, бе „акт на измяна на някого или нещо“…
На заключената врата се почука леко.
– Лейла?
Тя подсмръкна и завъртя кранчето на една от чешмите.
Гласът на Блей беше тих, както обикновено.
– Всичко наред ли е там вътре?
– О, да. Реших да си направя маска за лице. Ей сега излизам.
Стана, наведе се над чешмата и наплиска бузите си с вода, след което разтърка челото и брадичката си с една кърпа, така че и те да се позачервят. След това пристегна колана на робата си, изпъна рамене и се приближи до вратата, молейки се да съумее да се владее, докато ги изпрати на Последното хранене.
Получи обаче отсрочка.
Когато отвори, Блей и Куин дори не гледаха към нея. Бяха се навели над люлката.
– Очите на Лейла – тъкмо казваше Блей, докато протягаше ръка, оставяйки малката да се вкопчи в пръста му. – Определено.
– Има и косата на своята мамен. Виж само тези руси кичури.
Любовта им към малката беше ослепителна, грееше върху лицата им, сгряваше гласовете им, смекчаваше движенията им, така че всичко, което правеха, бе изпълнено с нежна грижа. Ала не това привлече вниманието на Лейла.
Погледът ѝ беше прикован в широката длан на Куин, която се плъзгаше нагоре-надолу по гърба на Блей. Ласката бе несъзнателна и за двамата, предлагането и приемането ѝ – едновременно нищо особено и единственото, което имаше значение. И докато ги гледаше от другия край на стаята, Лейла отново примига учестено.
Понякога да станеш свидетел на нежност и любов може да бъде също толкова трудно, колкото и да видиш насилие. Понякога, когато стоиш отстрани и наблюдаваш двама души в пълна хармония, е като да гледаш сцена от филм на ужасите, нещо, от което искаш да извърнеш очи, да забравиш, да пропъдиш от спомените си… особено когато се каниш да легнеш за сън и те очакват дълги часове самота в мрака.
Знанието, че тя никога няма да има тази специална обич с някого, беше…
Куин погледна към нея.
– Здравей.
Изправи се и се усмихна, ала Лейла не можеше да бъде заблудена толкова лесно. Очите му я обхождаха преценяващо… или пък така ѝ се струваше в параноята ѝ.
До гуша ѝ беше дошло от двойствения живот. Ала по жестока ирония, която като че ли беше любимият източник на забавления за съдбата, цената на това да облекчи съвестта си бе самият ѝ живот. А как би могла да остави малките си?
– … добре? Лейла?
Куин се намръщи насреща ѝ и тя се отърси от мислите и си заповяда да се усмихне.
– О, добре съм. – Предположи, че именно това я беше попитал. – Съвсем добре.
За да ги убеди в лъжата, тя се приближи до люлките. Рампейдж, или Рамп, както му казваха, се бореше с нуждата за сън и когато сестричката му изгука, той обърна глава натам и протегна ръчичка.
Интересно, дори в тази ранна възраст, като че ли си даваше сметка за положението си и искаше да я защити.
Беше му в кръвта. Куин принадлежеше към аристокрацията, резултат от поколения избирателни обвързвания, и въпреки че заради „дефекта“ на разноцветните си очи беше презрян от глимерата и собственото си семейство, достопочтената природа на потеклото му не можеше да бъде отречена. Нито пък ефектът от физическото му присъствие. Високо над два метра, мускулестото му тяло, поддържано във форма както в тренировките, така и във войната, бе оръжие също толкова смъртоносно, колкото пистолетите и камите, с които се хвърляше в бой. Първият член на Братството, приет заради заслуги, а не заради кръвта във вените му, той не беше разочаровал достойната традиция. Никога не бе разочаровал когото и да било.
Всъщност Куин беше красив мъж във всяко отношение, макар и по един суров начин: лицето му сякаш се състоеше само от изсечени черти, разноцветните му очи се взираха в света изпод тъмни вежди. Черната му коса беше подстригана късо, почти обръсната в долната част, в резултат на което вратът му изглеждаше особено дебел. С оловносивите пиърсинги в ушите и сълзата, татуирана под дясното му око от времето, когато беше аструкс нотрум на Джон Матю, той привличаше погледи, където и да отидеше.
Навярно защото всички – и човеци, и вампири, се тревожеха на какво е способен, когато се ядоса.
Блей, от друга страна, беше негова пълна противоположност. Излъчването му беше толкова приветливо и достъпно, колкото това на Куин сякаш казваше, че е най-добре да бъде избягван в тъмните улички късно нощем.
Блейлок, син на Рок, имаше червена коса и по-светла кожа, отколкото повечето членове на расата. Беше също толкова едър, ала първото впечатление, което правеше, бе за интелигентност и голямо сърце, не за физическа сила. Въпреки това никой не поставяше под съмнение колко го бива на бойното поле.
Лейла беше чувала историите, макар и никога от неговата уста, тъй като не беше от онези, които се хвалят, създават излишни драми или привличат вниманието към себе си.
Тя обичаше и двамата с цялото си сърце.
И чувството на дистанцираност от тях бе изцяло от нейна страна.
– Вижте само. – Куин кимна към малките. – Заспаха като къпани.
Той се усмихна, ала Лейла не можеше да бъде заблудена толкова лесно. Очите му продължаваха да обхождат лицето ѝ, опитващи се да открият какво крие. За да го затрудни, тя отстъпи назад.
– Добре спят, слава на Скрайб Върджин… ъ, слава на съдбите.
– Ще слезеш ли с нас за Последното хранене? – попита той нехайно.
Блей се изправи.
– Фриц каза, че ще ти приготви каквото поискаш.
– Винаги е толкова мил. – Лейла отиде до леглото и демонстративно се излегна върху възглавниците. – Всъщност около два часа огладнях, така че отидох в кухнята и хапнах овесена каша и печени филийки. Кафе. Портокалов сок. Закуска за обяд един вид. Нали знаете, понякога ти се приисква да превъртиш нощта и да започнеш начисто по средата.
Твърде жалко, че можеше да го направиш само метафорично.
Макар че… наистина ли би избрала никога да не беше срещнала Кор?
Да, помисли си. Би предпочела никога да не бе научавала за неговото съществуване.
Любовта на живота ѝ, нейният Кор, онзи, който пасваше на сърцето и душата ѝ… беше предател. И чувствата ѝ към него бяха отворена рана, в която бактериите на измяната бяха проникнали и се бяха размножили.
Ето как се беше озовала тук, в този затвор, който сама беше издигнала, измъчвана от факта, че бе поддържала връзки с врага; първоначално, защото беше измамена… а по-късно, защото искаше да бъде с него.
Бяха се разделили зле обаче – той бе сложил край на тайните им срещи, след като тя го бе принудила да признае чувствата си. А после от тъжни нещата бяха станали трагични, когато той бе пленен от братята.
В началото не бе могла да се сдобие с никаква информация за състоянието му, така че бе пътувала по начина на Избраниците, проникнала бе в него и го беше видяла на крачка от смъртта в един каменен коридор, пълен с урни с всякакви форми и цветове.
Не бе имало какво да стори. Не и без да разкрие истината за себе си… и дори тогава не би могла да го спаси.
Така че беше хваната като в капан, призрак, бродещ из затвора на емоциите, обраснал в отровния бръшлян на вина и разкаяние, от който никога нямаше да се освободи.
– … нали? Искам да кажа… – Блей продължи да ѝ говори за незнайно какво и тя трябваше да положи усилие да не потърка очи. – … в края на нощта, когато си била тук с малките. Не че искам да кажа, че не ти харесва да бъдеш с тях.
Вървете си, подкани ги тя наум. Моля ви, просто си вървете и ме оставете на мира.
Не че не искаше да прекарват време с бебетата или че изпитваше враждебност към бащите на Лирика и Рамп. Просто имаше нужда да си поеме дъх, а всеки път когато някой от двамата воини я погледнеше по начина, по който го правеха сега, то ставаше невъзможно.
– Как ти се струва идеята? – попита Куин. – Лейла?
– О, да, разбира се. – Нямаше представа с какво се беше съгласила, но се постара да се усмихне. – Просто ще си почина мъничко сега. Те доста се събуждаха през деня.
– Ще ми се да ни оставиш да помагаме повече. – Блей се намръщи. – Трябва само да почукаш.
– И двамата се биете навън през повечето нощи. Важно е да се наспивате.
– Ти също си важна.
Лейла обърна очи към люлките и от спомена за това как прегръща малките и ги храни се почувства още по-зле. Те заслужаваха по-добра мамен от нея, такава, която не беше обременена от решения, които никога не би трябвало да бъдат вземани, такава, която не беше омърсена от слабостта си към мъж, до когото никога не би трябвало да се доближава, още по-малко – да обиква.
– Аз нямам никакво значение в сравнение с тях – прошепна рязко. – Те са всичко.
Блей се приближи и улови ръката ѝ, сините му очи бяха пълни с топлота.
– Не, ти също си много важна. А майките имат нужда от време за себе си.
„За да правя какво? Отново и отново да предъвквам съжаленията си? Не, благодаря“ – помисли си Лейла.
– Ще отида в гроба без тях, там ще се радвам на собствената си компания. – Осъзнала колко мрачно бяха прозвучали думите ѝ, тя побърза да добави: – Освен това те скоро ще пораснат. Ще се случи по-бързо, отколкото и тримата предполагаме.
Разговорът продължи още известно време, ала тя не чу нищо заради пищенето в главата си. Най-сетне двамата си тръгнаха и тя остана сама.
Фактът, че толкова се зарадва да ги види как си отиват, бе още една скръб, която да носи със себе си.
Стана от леглото и се приближи до кошчетата. Очите ѝ отново се изпълниха със сълзи и като избърса бузите си, тя извади кърпичка от един скрит джоб и си издуха носа. Малките бяха заспали дълбоко, клепачите им бяха затворени, главичките им – обърнати една към друга, сякаш общуваха телепатично в съня си. Съвършени малки ръчички, прелестни малки крачета, кръгли, здрави коремчета, увити в памучни чаршафчета. Бяха толкова добри дечица, весели и усмихнати, когато бяха будни, умиротворени и ангелски, когато спяха. Рампейдж наддаваше по-бързо, отколкото Лирика, но тя изглеждаше по-здрава от него, по-малко се сърдеше, когато я преповиваха или къпеха, срещаше погледите по-фокусирано.
Докато сълзите ѝ капеха върху килима в краката ѝ, Лейла не беше сигурна още колко дълго можеше да продължава така.
Преди да си даде сметка, че се е раздвижила, вече бе отишла до вътрешния телефон и бе избрала един четирицифрен номер.
Жената доген, която повика, пристигна само след миг и тя си надяна маска, усмихвайки ѝ се със спокойствие, каквото не изпитваше.
– Благодаря ти, че ще се погрижиш за моите съкровища – каза тя на Древния език.
Бавачката отвърна с щастливи думи и грейнали очи и Лейла трябваше да повика на помощ всичките си сили, за да понесе тези няколко секунди разговор. Най-сетне излезе и пое забързано по коридора със статуите в обутите си в пантофи крака. Когато стигна до вратата в другия край, я отвори широко и влезе в крилото за прислугата.
Като всички толкова големи и изискани имения, домът на Братството се нуждаеше от поддръжката на голям брой прислуга: стаите на догените заемаха няколко коридора, разделението по възраст, пол и задължения образуваше малки общности в рамките на голямата. В лабиринта от коридори Лейла избираше пътя си без специална мисъл, освен желанието да намери празна стая… и много скоро се натъкна на такава. Прекрачи в простичкото помещение, приближи се до прозореца, открехна го и затвори очи. Сърцето ѝ биеше учестено, главата ѝ се въртеше, но тя пое голяма глътка уханен свеж въздух…
… и се дематериализира през отвора в прозореца. Сля се с нощта и молекулите ѝ полетяха надалече от имението на Братството.
Както обикновено, свободата беше временна.
Ала в отчаянието си тя я посрещна така, както задушаващият се посреща кислорода.
