Историята на моя живот (ОТКЪС), Луси Скор
Глава 1
ВИНО ВЪВ ВАЗА И СРИТВАНЕ
ХЕЙЗЪЛ
Трите притеснени жени в делови костюми с чаши тройно еспресо пред тях, седнали до прозореца, ентусиазирано крояха планове как да унищожат някого на име Бернар при одита. Или може би просто щяха да го докладват пред Човешки ресурси. Беше трудно да се дочуе през обичайния шум в кафенето.
Двама мъже вдясно от мен, с еднакви брачни халки, водеха разпален спор относно помещение, отредено за дрешник. В останалата част от света при повечето разводи възникват разправии на тема пари, деца, моногамия. Готова бях да се обзаложа, че в Манхатън разногласията относно дрешника се нареждат някъде в първите пет места.
Жената до кафемашината имаше вид, че ако се отегчи още малко, докато приема и изпълнява поръчки, ще изпадне в кома.
Кома? Написах на страницата в бележника си. Дали героиня, събудила се от кома, би била привлекателна при случайна първа среща? Намръщих се и взех да почуквам с писалката си по масата. Не дълга кома все пак. Ще има неприятни ефекти, като израсли косми на краката, събрал се пърхот и лош дъх в устата, с които мъжът би трябвало да се примири.
Дявол го взел. Затулих устата си с длан и се опитах да подуша дали не бях забравила да си измия зъбите тази сутрин... и да взема душ... и да си среша косата... дали се бях сетила да си купя нов дезодорант, който да си сложа.
Старата Хейзъл се бе изсулвала така от апартамента – в този вид и с този мирис, – когато имаше краен срок за предаване. Настоящата Хейзъл почти непрекъснато се прокрадваше през сенките на реалния свят като отрекла хигиената мишка.
– Уф, защо е толкова трудно? – промърморих.
Двойката с проблем относно дрешника ме стрелнаха изкосо.
– Ха, това ли каза тя? – предложих им реплика.
Косите погледи се превърнаха в експресивни, с повдигнати вежди и неизречено разбирателство помежду двамата мъже мигом да напуснат масата в съседство с откачалката.
– Няма страшно. Аз съм писател. Очаква се да си говоря сама на публично място – обясних забързано, докато те взеха да си събират кафетата и да поемат към вратата, за да се гмурнат в августовската жега и влажност.
Изпъшках и притиснах с длани бузите си, за да оформя рибешко лице. Господинът с фланелка с Лени Кравиц отпред, който имаше вид на потенциален съдържател на един от онези барове, оборудвани с компютри на „Епъл“, ми хвърли поглед над очилата си марка „Бен Франклин“.
Отпуснах лице и му предложих усмивка, за която се надявах да е съвсем човечна. Той върна вниманието си към двата си мобилни телефона и айпада, докато аз изтривах длани в шортите си. Кожата ми беше онази гадна и невъзможна комбинация от мазна и лющеща се едновременно. Кога за последен път ѝ бях приложила рутинната си процедура, вместо само да си пъхна главата под крана с течаща вода? Господи, кога за последно бях свършила нещо докрай?
Е, снощи бях омела докрай взетата за вкъщи тайландска храна. Това би трябвало да се брои, нали?
Огледах кафенето за някакъв намек за вдъхновение или мотивация, които някога ме правеха продуктивна зряла личност. Но никъде не открих такива. С въздишка задрасках кома, както и враг срещу враг и канута. Последното го дочух от двойка жизнени ирландски пенсионери с вид, сякаш току-що бяха излезли от луксозен магазин за спортни дрехи. Бяха си поръчали японски чай матча и безглутенови кифлички, преди да напуснат с бодра крачка със съчетаните си по модел и цвят туристически обувки.
Часовникът на стената подсказваше, че ми е време да се изнасям. Преседяла бях тук три часа без никакво реално доказателство след всичкото това време, освен празна чаша от айскафе с моето име на нея. Бях осемдесет процента сигурна, че на гузното ми подсъзнание се дължи впечатлението как кафеджийката все едно бе извикала „Айскафе с ванилия за Бракуваната“.
Изправих се с онова пъшкане, типично за вече попрезрели хора, когато се надигат от стол у дома. Явно твърде дълго бях вехнала в апартамента си, щом не правех разлика между звуците, дето могат да се издават „в уединението на собствения дом“ и „в присъствието на други хора“. Събрах си писателските аксесоари – бележник, лаптоп и телефон – и излязох в горещината навън.
Преди да съм стигнала до следващата пресечка, вече усещах косата си двойна по обем, но тъкмо посегнах да я посплескам, и бях блъсната в рамото от среден на ръст мъж, облечен в „Ралф Лорън“, който крещеше ескалиращи заплахи в телефона си.
Зоуи би му сложила етикет „нафукан финансист“ и би му запратила някаква обида насреща. Тя беше също така жената, която определено щеше да ме усмърти, като научеше, че все така не мога да предложа нищо. Нито готови глави от романа, нито синопсис, нито откъслечни идеи дори. Живеех в някакъв побъркващ сценарий като онзи на филма „Омагьосан ден“, където всеки ден беше същият като предишния. Но за разлика от Бил Мъри на мен тепърва ми предстоеше да открия цел.
Добрах се до жилищната си сграда, но съсед, чието име не знаех, вероятно не бе чул през лая на две йоркширчета молбата ми да задържи асансьора, тъй че ми се наложа да се тътря четири етажа нагоре, преди да вляза в апартамента си.
Състоянието му беше отражение на състоянието на главата ми. По-точно, вътре цареше катастрофална бъркотия от боклуци. Някога „очарователното“ двустайно жилище в Горен Ийст Сайд приличаше на жалък битпазар.
– Вече е официално. Аз съм от онези хора, дето бавно се побъркват и започват да трупат у дома си пликчета от соев сос и рекламна поща – изрекох на глас.
Въпросната поща и други разни книжа бяха пръснати в безредни купчини върху всяка видима плоска повърхност. Книги се валяха неподредени по рафтовете на масивната орехова библиотека и по пода. Микроскопичната кухня почти се бе скрила под осем слоя мръсни съдове и празни кутии от храна за вкъщи. По стените с весели тапети, които някога бях намирала тъй симпатични, висяха само сложени в рамка спомени от някогашен изгубен живот.
За кратко се оживих.
– Ами ако героинята е с мания да трупа вещи? Брр. Не. Никак не е секси и дори не е хигиенично.
Старата Хейзъл никога не би оставила всичко да се запусне така. Старата аз би правила много неща различно. Но тя бе мъртва и погребана. Вечна ми памет.
Влязох в спалнята да си преобуя шортите за излизане с други, където дупките май вече бяха повече от плата. Време беше да се залавям за работа... или поне да се самобичувам известно време, задето се превърнах в най-жалката авторка на забавни любовни романи в света.
* * *
Простенах при почукването на вратата ми.
– Коя част от „безконтактна доставка“ не разбра? – промърморих и си надигнах задника от дивана. Върхът на чехъла ми се закачи в крака на малката масичка и водопад от струпаната върху нея неотворена поща рукна на пода.
Посегнах за колана си, та да си вържа хавлията, само за да установя, че го няма там. Така че просто загърнах реверите върху тениската си без сутиен под нея, за да си прикрия циците, и отворих вратата.
– На нищо не приличаш.
Къдрокосата жена във впечатляващ червен костюм бе дош-ла да достави упрек, не китайската ми храна.
Оставих хавлията ми да се разтвори и скръстих ръце.
– Какво правиш тук, Зоуи? Заета съм с важна работа.
Неканената ми гостенка ме отмина и влезе вътре на невероятните си десетсантиметрови токове, като внесе със себе си облак от скъп парфюм. Зоуи, луда по модата литературна агентка и моя първа приятелка още от трети клас, умееше да впечатли с влизането си.
Затворих вратата и се облегнах на нея. Обикновено се срещахме със Зоуи у тях или в заведения, където се сервираше алкохол, и това ми позволяваше да живея като абсолютна клошарка.
– И с какво си заета? Да гниеш? – попита тя, като вдигна мазна кутия от пица от внимателно балансираната планина неизмити чинии.
Дръпнах я от ръцете ѝ и се опитах да я натикам в кухненската кофа за боклук, но преливащото ѝ съдържание отказа да приеме новата добавка.
– Не гния, аз... кроя как да пробия – излъгах.
– Кроиш вече от цяла година.
Отказах се и захвърлих кутията от пица на пода до кофата.
– Знаеш ли кои хора си мислят, че писането на книга е лесно? Онези, дето никога не са го правили.
– Знам. Писателите са крехки цветя на съзиданието, които искат постоянни грижи и поливане. Дрън-дрън. Е, познай какво. Агентите също си имат потребности. Моята е клиентите ми да отговарят на шибаните си телефони. Знаеш ли изобщо къде е твоят?
– Ей го там – посочих неопределено.
Зоуи ме закова със смръщена физиономия и стиснати червени устни.
– Кога за последен път излезе да вечеряш навън? Или да се разходиш на чист въздух? Или... не знам... кога се изкъпа? – Червеникаворусите ѝ къдрици се разтресоха в модния ѝ кок.
Вдигнах ръка и се подуших под мишницата. Мамка му. Пак забравих да поръчам дезодорант.
– Връщат ми се спомени как като бях тийнейджърка, мама ми нареждаше да оставя книгата и да изляза навън да общувам с хора – оплаках се. – Това беше по времето между втория и третия ѝ съпруг, ако водиш сметка.
– Не съм майка ти. Аз съм ти агент и понякога твоя приятелка. И в качеството си на двете трябва да ти кажа, че официално си затънала до стандартите на депресирана необвързана.
– Не им ли казват „стандартите на стара мома“?
Тя вдигна насреща ми захвърлен къс чорап, омазан със соев сос.
– Колко стари моми познаваш, които да живеят като в момчешка съблекалня в гимназията?
– Хубаво. Разбрах. Не че съм взела съзнателно решение как ще е забавно да изпадна в писателски блокаж, за да бъда депресирана и асоциална – припомних ѝ.
Зоуи отвори хладилника и мигом съжали, че го е сторила.
– Там вътре виреят разни неща.
– Така и не ти казах. Залових се с градско земеделие в свободното си време. – Затръшнах вратата на хладилника.
– Е, ще имаш още повече свободно време, ако не вземеш да се стегнеш – заплашително изрече тя.
Проврях се покрай нея и се наведох да пъхна ръка в малкото шкафче с плот за рязане отгоре. Отне ми няколко секунди и си разтегнах сухожилие на врата, но накрая напипах бутилка вино вътре и я измъкнах.
– Вино?
– Няма да консумирам нищо в този апартамент. Нямам време да лежа болна от стафилококова инфекция. Кажи ми поне, че пишеш нещо.
– О, да. От задника ми хвърчат цели глави.
– Де да имахме този късмет – промърмори тя.
– Давай направо. Защо си тук по обед в четвъртък, Зо?
Моят агент и първа приятелка отиде до прозорците и драматично дръпна встрани тежките завеси. Посочи към светещите лампи в съседната сграда.
– Седем вечерта е.
Имитирах шок и добавих драматично ахване ей така, да стане весело.
Тя извъртя очи в гримаса, осъзнала, че си правя майтап с нея.
– Непоносима гадина си.
– Да, ама съм твоята гадина. И все пак нека изтъкна, че също така съм на трийсет и пет години. Не ми е нужно да си ми като майка квачка.
Познавахме се открай време. Откакто носехме шини на зъбите, после абитуриентски рокли, пътуванията ни по турнета за реклама на книги, попадането ми като неин клиент в класацията на бестселъри... последвалото след това.
– Ти си на трийсет и шест.
Примигнах и взех да смятам наум.
– Не помниш ли рождения си ден? Каза, че имаш планове да пишеш в апартамент под наем в Кънектикът по време на уикенда, а вместо това, като се изтърсих да ти донеса цветя и торта, те заварих некъпана от месец да си правиш телевизионен маратон на сериала „Златните момичета“, така че те измъкнах да излезем за още вино и торта.
Е, браво. Ето че взех да забравям цели рождени дни.
– Като стана дума за вино...
Отворих шкафа до хладилника, обаче нямаше никакви чаши в него. Унило взех да ровя между чиниите в мивката и около нея. Какво ли беше това синкавото, дето пускаше корени в една от купичките?
Когато погледът ми се спря на ниска тумбеста – и по-важното – чиста ваза за цветя, отвъртях капачката и налях виното.
– Носиш хавлия с петна от червен сос в тъмен и мръсен апартамент и пиеш вино от бутилка с метална капачка, сипано във ваза – обобщи Зоуи.
– Един добър редактор би го нарекъл „насочващо“, не „изобличаващо“.
– Не съм ти редактор. Аз съм твой агент и настоявам да се сложиш в ред.
Това беше по-агресивен вариант на посланието, което Зоуи ми пращаше през последните няколко месеца. Застанах нащрек, обзета от съмнение.
– Какъв е проблемът сега?
– Идвам право от среща.
– Аха, затова е този строг костюм, дето казва „Не смей да се ебаваш с мен“.
– По-добре от рокля, дето казва „Чукай ме, моля ти се“. Беше среща с редакторката ти Микейла в „Роял Прес“, която изрази доста тревожна загриженост – каза тя, бръкна под кухненската мивка и извади нов чувал за боклук. Отвори го с рязко дръпване.
– Може ли просто да вметна: добре че аз съм писателят, а не ти. И коя е Микейла, по дяволите? Редакторката ми е Дженифър.
Зоуи напъха наполовина опразнена кутия със стар пържен ориз в чувала.
– Още преди шест месеца съкратиха Дженифър и половината от редакторите. Микейла беше по-млада и съответно им излиза по-евтино.
– Тя изобщо чете ли любовни романи?
– Предпочита женска литература от деветнайсети век и психологически трилъри.
– Аха, ами тогава ще разбере чудесно мен и моите любовни романи с действие в малък град, няма що.
– Би могла, стига да ѝ пратиш ръкопис – парира ме Зоуи.
– Прощавай, но какво стана с „давай го кротко, премина през травмиращ период“?
– Този период приключи преди шест месеца. Оттогава я караш на доверие. Но пропуснеш ли следващия си краен срок, от „Роял Прес“ ще ти анулират договора.
Изсумтях и взех да тикам разни пръснати опаковки от доставки в друга торба за боклук.
– Добър опит. Само че не могат да го направят.
– Могат и няма да се поколебаят. Цитираха ми договора ти, което означава, че вече са накарали правния си отдел да го разгледа. Не си спазила продължения си краен срок. Отново.
– Едва се изправям на крака. Не могат да очакват от мен просто да...
– Хейзъл, подписа се на реда с точките преди дванайсет месеца – изрече меко тя. – От издателството бяха така добри да удължат срока ти три пъти. Този път дори не си си направила труда да им поднесеш успокояващи лъжи. Не си подала съвършено нищо. И много добре знаеш как изглежда всичко това за нас, които сме откъм страната на издателската дейност.
– Не, но не се съмнявам, че ти ще ми кажеш.
– Изглежда, сякаш с теб е приключено. Поредният изчерпал се писател, който нищо повече не може да сътвори. Един от онези хора, дето разправят как някога са писали книги.
– Ама че си драматична. И какво ще направят? Ще ме отрежат? Читателите ще ги намразят, задето ме изритват, когато съм в тежка ситуация.
Зоуи беше напълнила цял чувал с пластмасови опаковки.
– Какви читатели, Хейз?
– Моите читатели. – Разтърсих решително своя чувал.
– Читателите, които ти напълно пренебрегна ли? Онези, на които не седна да отговориш? Онези, които вече се прехвърлиха към автори, които все още пишат?
Изтръгнах чувала от ненужно драматичните ѝ ръце и му вързах възел.
– Ама, моля ти се, каква треска ти е влязла в стегнатото от фитнес дупе?
Тя впери очи в мен.
– Хейзъл, ти беше някога сред най-продаваните автори на любовни романи.
– Бях някога? Много си злобна с този костюм.
– А после взе, че пусна някого в главата си, и виж се сега.
Не исках особено да се гледам.
– Хейз, пропуснеш ли и този срок, аут си – отсече Зоуи.
Натиках в чувала няколко менюта от заведения за храна за вкъщи, с които бях попивала нещо разляно, и се преструвах, че вътрешностите ми не се бяха смразили.
– Не могат да го направят. Не биха стигнали дотам. Та аз написах девет книги за тях. Седем бяха бестселъри. Ходих по рекламни турнета. Читатели още ми пращат имейли с молби за нови романи. – Така де, поне бях видяла такива последния път, като си бях проверявала служебната поща.
– Е, от издателството те молят за същото. За романа „Пролетна порта“, който се задължи с договор да напишеш. Знаеш също така добре като мен, че за издателство един писател е ценен само колкото следващата му книга. А ти нямаш такава.
Тя извади поредния чувал за боклук, отново отвори хладилника и задържа дъха си, докато го пълнеше с изгнили салати и сосове с изтекъл срок на годност.
Не знаех как да кажа на Зоуи, че „Пролетна порта“ е мъртва за мен. Че при мисълта да се върна към толкова обичаната преди от мен поредица, издигнала кариерата ми до върхове, започваше да ми се гади.
О! Ами ако героинята ми беше професионална чистачка, наета от героя, за да изчисти фермерската къща на починал родственик? Не е толкова гнусно, ако не е твоята собствена мръсотия, ако мърлячът е друг, нали така? Плюс че можех да вплета в сюжета пълен ремонт на къщата, за да подсиля развитието на образите. Виждах я как мята разни неща в контейнер за боклук с очарователна шарена кърпа на главата и следи от мръсотия по бузите.
– Не мога да контролирам творческия процес, ясно? – заявих и посегнах към най-близкия бележник.
Чистачка. Контейнер. Мръсно лице. Тази книга практически сама се пишеше.
Зоуи надникна към мен над вратата на хладилника.
– Ако това е истина и не се каниш да спазиш този срок, то ти е нужно да обмислиш план Б.
– И какъв точно е този план Б? – поисках да узная.
– Можеш да започнеш да работиш над сивито си.
Разперих широко ръце и предложих на Зоуи пълен поглед към шортите ми на дупки, към различните ми чорапи и мърлявите чехли със зайци.
– Да ти изглеждам подходяща за назначение?
– Ни най-малко.
Стегнах ръце в юмруци.
– Добре. Дадено. Ще пиша.
Тя затвори хладилника. Гористозелените ѝ очи ме приковаха с погледа си.
– Не съм те чувала да се смееш от месеци. Изобщо помниш ли какво е да си забавен?
– Аз мога да спукам човек от смях. Ето на, днес хавлията ми се закачи на вратата на асансьора и се показах на госпожа Хоровиц както майка ме е родила.
По-точно, случи се преди седмица, защото тогава последно отидох да изхвърля боклука. Но не е нужно да си прецизен, за да си забавен. Нужно е да уцелиш момента.
– Тия важни ли са? – Зоуи държеше в ръка дебела купчина правни документи с отпечатък от дъното на кафена чаша на първата страница.
Дръпнах ги от нея.
– Не – излъгах и ги тръснах върху хладилника.
– Чувам също така да се шушука из кантората ми – промени темата приятелката ми.
– Може би е обитавана от духове.
О! А защо не любовен роман с действие в малък град, с примеси на паранормално? Героят вижда призраци? Или героинята чистачка открива зомби? Я чакай. Това не беше паранормално.
– Тревожат се за релевантността.
Това ме измъкна от мислите ми.
– Знаеш, че мразя тази дума.
– Обаче не е зле да я превърнеш в своя мантра, защото не искам да ме принудят да се откажа от теб като клиент.
– Искаш да ме зарежеш? Зоуи! След всичко, което сме преживели заедно? След като Зак Блак ни покани и двете за свои дами на бала при завършване на прогимназията? След стомашния грип във Ванкувър? След като си изпуснахме полета за Брюксел и спряхме на стоп автобус на пънк група от Амстердам и после те написаха песен за нас?
Тя вдига ръка.
– Не аз искам да те зарежа! Моето желание е да си остана твой агент и да печеля много пари с теб, но в момента никак не ме улесняваш!
– Знам – избъбрих тъжно.
– Слушай, Хейз. Не искам да натяквам, но в момента продажбите на романите ти са на по-ниско ниво дори откакто беше прохождаща невръстна писателка. Читателите не са ти зървали лицето от цяла вечност. Повече от година не си пускала бюлетин. Последната ти активност в социалните мрежи беше, когато ти хакнаха акаунта и Фалшивата Хейзъл започна да иска от последователите ти парична помощ за адски скъпа трансплантация на бъбрек.
– Толкова безжалостна ли си и с другите си клиенти?
– Ти не реагираш на благо отношение. Реагираш на сурови истини. Или поне някога реагираше.
– О, боже мой, толкова си драматична. Добре. Хубаво. Ще го направя.
Зоуи остави пълния чувал за боклук върху предишния пълен чувал за боклук, сложен върху пълната кофа за боклук.
– Кое ще направиш?
Размахах вазата си с вино.
– Ще подпиша онова, дето казах, че няма да го подпиша.
Тя забарабани с лъскавите си червени нокти по плота и ме погледна изучаващо.
– Някакво начало е, но не е достатъчно.
Зоуи бръкна в елегантното си куфарче, извади две дебели папки и ги тръсна шумно върху разчистения шкаф.
– Прочети това.
Въздъхнах.
– Ако свърши със сритването ми, искаш ли ваза с вино?
– Не бих погълнала нищо в този апартамент, дори и Педро Паскал да се появи и да ми предложи да ме храни с лъжичка.
Глава 2
ПАНТАЛОН ЗА СУПЕР ДУПЕ
ХЕЙЗЪЛ
– Химикалки?
– В наличност – отвърна Зоуи и потупа по куфара си на колелца, докато крачехме на висока скорост към Бална зала В на хотел „Хойт“. Закъснели бяхме поради катастрофалния ми опит за самоделна прическа. Мразех да закъснявам, особено когато вече така и така ми беше нервно. Това ми беше първото събитие с участие на повече писатели и се опасявах, че храносмилателната ми система ще се вдигне на бунт.
Заобиколихме група развълнувани жени с баджове върху тенис-ки с домашно изработени щампи, обявяващи любовта им към различните книжни гаджета. Никоя от тях не ни погледна на минаване.
– Я чакай. Просто химикалки или специалните ми химикалки? – попитах.
– Само един-единствен път ти донесох комплект стандартни химикалки и няма да спреш да ми натякваш.
– Не отговори на въпроса ми.
– Да, донесох ти специалните химикалки, маниачке на тема пособия за писане – увери ме Зоуи.
– Аха... добре. Колко хора се очаква да присъстват? – попитах и се помъчих да си припомня някаква информация относно подписването на книги.
– Шестстотин.
Заковах се на място и аварийно спретнатата ми конска опашка подскочи.
– Шестстотин?! Тоест, със сто повече от петстотин, така ли?
Веднъж бях дала автографи на двеста и петдесет читатели, но това бе при излизането на „Пролетна порта 4“, а тя се бе оказала върхът в моята кариера... и в моето самочувствие. Жалко, дето вселената не ти подсказва кога си насред най-доб-рите години от живота ти.
Зоуи ме хвана за ръката и ме потътри напред.
– Леле, каква си ми математичка. Много си секси, когато смяташ. Успокой се. Не всички са дошли да видят теб. Тук е фрашкано с млади и търсени автори, които действително издават книги.
– А, хубаво. Виждам, че днес пак си облякла злобния си панталон.
– Всъщност това е панталонът ми за супер дупе. – Тя го извърна към мен да ми го покаже.
Никак не греши.
– Е, панталонът ти за супер дупе те прави злобна – осведомих я. – Имаме книги, нали?
– От издателството ги доставиха тази сутрин.
– Колко на брой?
Тя се поколеба твърде дълго – половин секунда. Когато се познавате добре колкото нас двете, половин секунда подсказва много. Скочих пред нея и тя се блъсна в мен.
– Ох! Колко са, Зоуи?
– Петдесет.
Усетих как веждите ми хвръкват нагоре. Мамка му. Веждите ми. Забравила бях да ги оскубя, но вече беше късно.
– Петдесет, тоест пет и нула?
Зоуи поклати глава и къдриците ѝ подскочиха в знак на негодувание.
– Знаех, че ще изпаднеш в истерия.
– Не изпадам в истерия – настоях с пискливия тон на някой мъпет, обзет от паника.
Тя отново пое напред. Трябваше да подтичвам, за да съм в крак с нея, и само след три метра вече бях задъхана. По дяволите. Кога за последно бях ходила във фитнеса?
– Трябва ли да ти напомня, че потвърждението от теб дойде в последната минута? – подхвърли тя през рамо.
– Да, но тук има шестстотин души. Ами ако разпродадем книгите още в първия час?
– Ами тогава ще се подписваш върху телесни части и малки дечица.
Тя вкара в действие супер дупето си, за да отвори врата с надпис „Само за служители“.
– Просто не искам да разочаровам нито един читател. – Също така не исках да мисля какво означава от издателството да ми предоставят само петдесет бройки.
Зоуи ми хвърли красноречив поглед.
– Добре де, не искам да разочаровам читателите повече, отколкото вече съм го направила.
– Така те искам.
Подписването беше в Бална зала С, стандартна хотелска бална зала, настлана с мокет с десен на стилизирани златисти лилии и подвижни панелени стени. Масите за авторите бяха подредени по периметъра на помещението и в две редици нап-ред към центъра.
– Леле, това е огромно пространство – възкликнах, като последвах Зоуи вътре.
Минахме през множеството от писатели и асистенти, довършващи оформлението на масите си. Всички бяха издокарани, което ме накара да се чувствам още по-опърпана с моите джинси, маратонки и широк пуловер, отколкото се видях в огледалото сутринта. По стените имаше балони и серпентини, както и банери с надписи в бонбонени цветове от сорта „Вдъхновяващи алфа-герои“ и „Ултра секси любовни истории“.
– Кога се навъдиха такива гении в маркетинга? – зачудих се на глас.
– Тук има немалко нестандартно публикуващи автори. Много са находчиви в рекламата. А за останалото можеш да благодариш на социалните мрежи. Приложението „Скрол Лайф“ революционизира продажбата на книги.
– Какво пък е това „Скрол Лайф“?
Тя въздъхна.
– Понякога не знам какво да правя с теб.
Почувствах се като Рип Ван Уинкъл, отворил очи след дълъг сън. Огледах балната зала за някое познато лице, но не открих такова. Всички изглеждаха толкова... млади. Толкова енергични. Аз ли бях единственият изхабен и луднал автор тук, дето си е вкарал автогол?
– Защо тези са без ризи? – попитах, когато минахме покрай павилион не с един, а с двама мъже, демонстриращи пекторални мускули.
– Модели за корици – обясни Зоуи и паркира куфара си пред маса, свряна помежду авторка на готически любовни романи със страхотна коса като на Елвира, Господарката на мрака, и млада авторка на комични любовни романи, облечена като катерица. Катерицата ми помаха. Отвърнах ѝ.
– Не мога да повярвам. Пропускала съм това през всички тези години.
– Още нещо, за което да обвиняваме Джим – заяви Зоуи и разположи куфара пред празната ни маса.
Застинах с блокиран в дробовете си въздух. Тя трепна.
– Прощавай, забравих. Исках да кажа „Онзи, дето не бива да му се изрича името“.
Поклатих глава, устата ми беше пресъхнала, а гърлото стегнато. Възможно ли е да развиеш алергия към звука на нечие име?
– Няма нищо. Да се залавяме за работа. – Щях да имитирам енергия и ентусиазъм, каквито не изпитвах.
До минути бяхме подредили книгите и промоционалните подаръци, строихме химикалките, разгънахме банера с моя снимка като по-млада и по-малко апатична, заредихме кафета и пепси за нас.
– Пет минути до отварянето на вратите – пропя безплътен глас по високоговорителите.
Паниката бе мигновена.
– О, господи, не знам дали мога да направя това. Той винаги е казвал, че на тези събития хората само се изпотъпкват едни други – промълвих и се вкопчих с две ръце за ръба на масата.
– Също така наричаше любовните романи „евтина помия за най-нисшите духом“... ох! По дяволите! – викна Зоуи и пусна макетното ножче, а после стисна китката на лявата си ръка и от плитко порязване на средния пръст бликна малко кръв.
– Ти си най-податливият на злополуки агент в историята на агентите – оплаках се. Бръкнах в чантата си и извадих малък комплект за първа помощ, който винаги носех, в случай че Зоуи се прояви като типичната Зоуи и ѝ потече кръв.
– Оо... – изплака тя, когато натърках мястото със спирт и поставих лепенка.
– Я не бъди такова бебе – смъмрих я добродушно, докато я превързвах. – Поне първото кръвопролитие е вече зад гърба ни, преди да се строи опашката от читатели. Помниш ли как в Бивър Крийк изпоцапа с кръвта си половината книги?
– Предпочитам да загърбя тази случка и вместо това ще ти припомня, че ти си Хейзъл Харт. Написала си девет книги, които много се харесаха на читателите...
– Оптимистично изявление.
За последните ми три романа не можеше да се каже, че бяха на върха на списъка с бестселъри.
– Млъкни. Ти не виждаш онова, което аз виждам.
Въздъхнах.
– И какво виждаш?
– Виждам героинята на нейната собствена история. Вярно, сега си ударила дъното. Но това значи, че си само на една глава разстояние от това сама да се издърпаш нагоре за яката. Можеш да го направиш, Хейз. Готова си за завръщане.
Харесвах типа борбени героини, временно лишени от късмет. Просто не се чувствах като такава.
– Да бе, добре – изпъшках. – Както кажеш.
Не бе тъй отдавна времето, когато аз бях тази, изнасяща мотивационни беседи на Зоуи. Случваше се след караници с родителите ѝ, забравени сметки за плащане на тока, болезнени раздели. Сега нещата се бяха обърнали и аз се нуждаех от непрестанно окуражаване, че още съм функциониращ зрял човек.
– Не го каза особено въодушевено, но все е нещо. Сядай си сега на задника и ще ти сложа лепенки на китките, та да не си съсипеш пателарните сухожилия, докато се подписваш на петдесет книги и на челата на десетки деца – изрече бодро тя.
– Липсата ти на основни анатомични познания ме тревожи.
– Е, хубаво, че съм агент, а не ортопед. – Тя откъсна със зъби парче синьо тиксо.
– В случай че темата изникне по време на любовна среща или в телевизионно състезание, бъди наясно, че пателата е капачката на коляното ти.
– Полезна информация – кимна тя и сръчно омота дясната ми китка.
Гласът отново се чу от високоговорителите.
– Е, дами и господа, дръжте се. Вратите се отварят след три, две, едно!
Лапнах обичайните си таблетки ибупрофен, раздвижих рамене и избърсах потните си ръце в джинсите, а нервите ми се събудиха и затрепкаха в червата ми.
– Приготви се за хаос – каза Зоуи, изправи се и залепи усмивка на лицето си.
* * *
– Искаш ли пак да поиграем на морски шах? – предложи Зоуи.
– Заета съм да си бърша очилата – изръмжах и агресивно потърках стъклата в пуловера си.
Не бе имало никакво изпотъпкване на хора. Струпаните протеинови блокчета се оказаха излишни. Всъщност бях имала доста по-дълъг отдих от отредения един час за обедна почивка след сутрешната сесия. Бях подписала тринайсет книги. Три от тях бяха отишли при трио млади добросърдечни читатели, които ме съжалиха заради липсата на опашка пред мен и дойдоха да се представят.
Чувствах се едновременно изложена на показ и невидима.
– Ако продължиш да си бършеш очилата така енергично, току виж си пробила стъклата – отбеляза Зоуи.
– Добре де, кажи го. Знам, че ти прогаря дупка в езика.
– Първо, това звучи гадно и ми припомня как си изгорих вкусовите рецептори със сирене от пица при онова преспиване у вас.
– Предупредих те да изчакаш да изстине – изтъкнах.
– Второ, не съм от тези, дето ще ритнат клиент в тежка ситуация, като заявя „Аз нали ти казвах“.
Пуснах очилата си на масата.
– Не е минало чак толкова много време. Как можах да изпадна от „бестселър на Ню Йорк Таймс“ до това тук само за година? Сиси Маккомби пуска книги през осемнайсет месеца и читателите пак се тълпят при нея.
Зоуи се наведе в личното ми пространство. Бутнах я по челото с твърда ръка.
– Какво правиш?
– Проверявам дали искаш истината или успокоение.
– Уф – изпъшках. – Хубаво де, сервирай ми я.
– Първо, не беше година. Минаха две, откакто издаде книга.
– Няма как да е така – изсумтях.
– Документите ги подписа преди година. Но оспорваше в съда цяла година преди това.
Примигнах. Нима наистина бях смесила в една цели две години от живота си?
– Сиси Маккомби има неотклонно онлайн присъствие. Праща бюлетин всеки месец. Всеки ден общува с читателите си в социалните мрежи. Не се проявява като сноб относно събитията, организирани между издаването на книгите ѝ.
– Това пък какво трябва да значи? – попитах.
– От онази нетрадиционна малка книжарница в Уисконсин толкова много харесаха поредицата ти, че организираха за читателския клуб уикенд, посветен на нея, а ти отказа да приемеш дистанционна среща, макар да ти дадоха осеммесечно предизвестие.
– Нищо подобно не съм направила – отрекох възмутено.
Книжарниците и библиотеките бяха мястото, където намирах сигурност като малка. На драго сърце съм готова да им се отплащам за тази подкрепа. Или поне бях готова.
– По дяволите. Съжалявам, Хейз. Трябваше да предвидя...
– Не, всичко е наред. Аз съм тази, която трябваше да предвиди – прекъснах я и се помъчих да отпъдя обърканите си чувства. Когато бяха единични, можех да се справям с тях, но оплетяха ли се в мегавъзел като гирлянди с коледни лампички, вече не знаех какво да правя.
Можех да поклатя обвинително пръст в няколко посоки, що се отнасяше до провала в кариерата ми, но дълбоко в себе си съзнавах, че сама съм си виновна.
– Тя също така си е осигурила сделка за филм по нейна книга – изрече финално Зоуи.
– Коя?
– Маккомби.
– Какво?!
Няколко чифта очи се насочиха към нас.
– Чудесно събитие! – провикнах се с фалшив възторг.
Със Зои се заусмихвахме маниакално, докато околните не се върнаха към заниманията си.
– Сделка за филм? Ама вече има зелена светлина и избрани актьори или е само идея? – просъсках.
– Онзи сексапилният от полицейския сериал, който харесваш, ще играе главната роля.
– Много се радвам за нея – излъгах през зъби.
– Да бе, личи си – подхвърли Зоуи.
Състезанието ми с авторката на блокбастъри, която в действителност беше от най-милите хора на планетата, беше едностранно и някога ме зареждаше с мотивация да правя всяка нова книга все по-добра. Сега ми идеше да се свра под масата и да се слея с мокета.
– О, боже! Толкова се радвам, че още сте тук!
Жена на средна възраст и вероятно – ако се съдеше по еднаквите подскачащи къдрици и симпатичната обратна захапка – дъщеря ѝ тийнейджърка дотичаха до масата с поруменели бузи и сияйни усмивки. Бутаха пазарска количка, с каквито се бяха снабдили по-опитните посетители. Беше пълна с нови книги.
– Бяхме на опашката пред Мариан Нортън и трябваше непременно да се снимам със суперготиния модел за корица на Рива Макдауъл, а мама се тревожеше, че ще ви изпуснем – съоб-щи дъщерята.
– Аз съм най-големият ви фен. Разбира се, сигурна съм, че го чувате непрекъснато – каза майката, като тръсна десетина книги от други автори на масата.
– Ще се изненадате – промърморих и поднесох, както го усетих, гротескно факсимиле на усмивка.
– Аха! Ето ги. – Тя тържествуващо изрови две книги с поизтъркани меки корици, написани от вашата благоверна.
– Вашите книги „Пролетна порта“ ми помогнаха да оцелея през годината, в която се грижих за болната си майка, а после да преживея смъртта ѝ. Докато тя беше в хосписа, изчетохме заедно цялата поредица. Дори и сцените със секс. И на двете ни даде така нужното ни откъсване и доведе до най-значимите разговори, които сме имали като майка и дъщеря.
– Това е... удивително. Благодаря ви – успях да изрека. Облекчение. Признателност. Емпатия. Надежда. Всички тези емоции водеха боксов мач в гърлото ми.
– За мен означаваше много – каза тя.
– Когато мама откри, че ме влекат любовните романи, ме накара да прочета всичките ви книги – включи се дъщерята. Под рамките на очилата ѝ намигаше пиърсинг на носа ѝ. – Няма да лъжа, бях малко изненадана да открия, че в книгите, с които се сгушваше на дивана всеки уикенд, толкова често се споменават патки.
– Ами аз обичам да пиша за патки – избъбрих неловко.
Наистина трябва да поработя над разговорните си умения. Зоуи ме смушка с лакът и великодушно се намеси.
– Аз съм Зоуи, агентът на Хейзъл. Много се радвам да се запозная с вас двете. Искате ли персонализирано посвещение на книгите?
Майката засия.
– Това ще е страхотно! Може ли да я надпишете за Андреа?
Ченето на дъщерята увисна.
– Мамо, това са твои книги.
– Но тъкмо благодарение на тях правим тези съвместни обиколки. Много съм щастлива да споделя това преживяване с теб.
Майката положи длан на книгите, докато аз свалях капачката на химикалката си.
– Бихте ли написали посвещение за Андреа и Джени? – отправи молба тя. – Тогава ще бъдат нашите книги.
– Разбира се – отговорих.
Майката и дъщерята се наведоха над масата да ме гледат как се подписвам.
– Кога ще излезе следващата ви книга? – попита Андреа.
– Позатихнахте напоследък. Сигурно работите над нещо голямо – добави Джени. – Пак ли ще е книга от „Пролетна порта“? Или пишете нещо напълно различно?
– И как пресъздавате любовни истории в малко градче, когато живеете в голям град? – поинтересува се Андреа.
– Ами аз... правя проучвания.
– „Пролетна порта“ на реален град ли се базира? – попита Джени.
– Защото си струва да го посетим, преди Андреа да замине за колеж догодина.
– Хей, хайде да ви снимам двете с Хейзъл – предложи Зоуи.
– Чудесна идея – изрекох облекчена.