Искрено твой (ОТКЪС), Аби Хименес
Глава 1
БРИАНА
– Наричат го Доктор Смърт.
Джоселин ме гледаше драматично над плота на сестринския пост, където седях пред компютъра и въвеждах картоните на пациентите ми.
Вдигнах поглед от екрана и завъртях очи.
– Остави го на мира – казах, докато въвеждах бележките си. – Човекът е тук само от единайсет часа. Това е първият му ден.
– Там е работата – прошепна тя. – Има стопроцентова смъртност.
Изсмях се, но не вдигнах поглед.
– Не може да го наричате така. Само това ни липсва, пациентите да слушат как сестрите си шушукат за Доктор Смърт.
– Може ли да го наричаме Доктор С?
– Не.
– Защо?
– Защото Доктор С звучи като нещо свързано със секс.
Тя изсумтя.
– Добре, но сериозно. Някой трябва да провери тази работа. Шест мъртви пациенти?
Погледнах часовника си.
– Работим в спешно отделение, Джоселин. Не е нечувано.
– Не си ли ти началник на спешното отделение? Не е ли твоя работа да разследваш подобни неща?
Щракнах за последно на компютъра и вдигнах поглед към нея.
– Доктор Гибсън още не се е пенсионирал и бордът не е гласувал за заместника му, така че не, не е моя работа.
– Но ще бъде. Определено ще я получиш. Не мислиш ли, че трябва да се подготвиш за работата, която искаш, и да спреш касапницата? – Тя се отдръпна и скръсти ръце.
Можех да усетя погледите на дузина други невидими сестри да надничат към мен. Джоселин беше изпратена като пос-редник. Горкият човек. Нямаше да му хареса тук.
Изпуснах дълга въздишка.
– Първият пациент беше на деветдесет и шест години с увредено сърце. Вторият беше на осемдесет и девет години, пос-традал от инсулт и с отказ от реанимация. Имаше прегазен човек при автомобилен инцидент – погледнах рентгеновите снимки и само Бог би могъл да спаси онзи мъж. Четвъртият пациент беше с огнестрелна рана в главата, която няма нужда да ти напомням, че е на деветдесет процента фатална. Жертвата беше в кома и без свидетелство за мозъчна активност още при пристигането си. Петият беше раковоболен пациент от хоспис, а шестият бе с толкова силен сепсис, че на практика беше мъртъв, когато пристигна. – Погледнах я в очите. – Вината. Не. Е. Негова. Понякога се случва.
Тя стисна устни в права линия.
– Понякога. Но не и в първия ти ден – изтъкна тя.
Трябваше да се съглася с това. Шансовете бяха малки. Но все пак.
– Просто... пращай всички нови пациенти при мен, ясно? – казах малко уморено. – Остава му само още един час. И без Доктор Смърт. Моля.
Тя ми отправи поглед.
– Груб е, да знаеш.
– Кое му е грубото? – попитах.
– Каза на Хектор да си остави телефона в шкафчето. Ти никога не ни караш да си оставяме телефоните.
– Хектор не е ли насред някаква епична раздяла с Хосе? Сигурно си проверява телефона на всеки пет секунди. Вероятно и аз щях да го накарам да го прибере.
Вратата на осма стая се отвори и бял мъж с кестенява коса и черен медицински екип излезе оттам. Беше обърнат с гръб към мен, така че не можех да видя лицето му. Наблюдавах как свали ръкавиците си и ги пусна в коша за отпадъци. Стисна основата на носа си, пое си дълбоко дъх, след това се отправи към съблекалните с наведена глава.
Хектор излезе от стаята след него и погледна към нас. Вдиг-на седем пръста и си пое дъх през зъби.
Джоселин ми отправи поглед, който казваше „Казах ли ти“, а аз поклатих глава.
– Без Доктор Смърт. Сега върви. Свърши нещо продуктивно.
Тя се нацупи за секунда, но след това си тръгна.
Мобилният ми телефон изписука и го извадих.
Алексис: Искам да дойда да те видя на 19-и.
Написах отговора си:
Съвсем добре съм.
Не бях добре. Но нямаше да измъкна бременната си най-добра приятелка от топлата прегръдка на медения месец, за да дойде да виси заедно с мен в изоставената обитавана от духове къща, в каквато се бе превърнал животът ми. Твърде много я обичах, за да я осъдя на това.
Телефонът иззвъня в ръката ми.
Станах, вмъкнах се в една празна стая и натиснах бутона за отговор.
– Казах ти, че съм добре.
– Не си. Идвам. По кое време приключваш?
– Алексис. – Простенах. – Искам само да се преструвам, че този ден е като всеки друг.
– Не е като всеки друг ден. Това е денят, в който разводът ти става официален. Голяма работа е.
– Няма да направя нищо глупаво. Няма да му се обадя пияна. Няма да се размажа и да си оповръщам косата...
– Повече се тревожа да не хвърлиш коктейл „Молотов“ през прозорците му.
Изсумтях.
– Предполагам, че това е резонна тревога – промърморих.
Не ми се носеше славата на спокойна и разумна, когато се отнасяше до Ник. Ще ми се да кажа, че когато най-накрая разбрах, че ми изневерява, действах сдържано и елегантно, проявявайки достойнство на фона на неизмеримото предателство и болка. Но всъщност напълно си изгубих шибания ум. Пуснах сватбената си халка в тоалетната и полях цветята му с белина. След това се обадих на майка му, за да ѝ кажа какъв мъж е отгледала – и това беше само началото. Шокирах дори себе си с нивото на дребнавост, до което си позволих да падна. Големият финал на дълбините на покварата ми беше така срамен, че забраних на Алексис да го споменава.
– Освен ако нямаш среща, идвам да те видя – каза тя.
– Ха. Да бе. – Седнах на една кушетка и отпуснах чело върху ръката си.
След Ник преминах през някои от най-ужасните онлайн срещи в историята на интернета. Количеството боклук, което прерових в Тиндър през последната година, беше толкова гадно, че в сравнение с тях Ник изглеждаше като Чаровния принц.
– Все още ли нямаш късмет? – попита тя.
– Миналия месец отидох на среща с мъж, който със съдебна заповед има инсталиран дрегер в колата си, защото твръде много пъти е хващан да кара пиян. Накара ме да духна, за да може да запали колата. Имаше един, който се появи на срещата ни за кафе с татуирана свастика на врата. На последната среща, на която отидох, се появи съпругата му, за която не знаех, и попита дали това прави той с парите, които казал, че му трябват за училищни пособия за децата. Беше ми казал, че няма деца.
Алексис сигурно бе пребледняла от другия край на телефона.
– О, гадост.
– Нямаш представа каква късметлийка си, че срещна Даниел. Сериозно. Направи жертвоприношение за боговете заради него. – Погледнах часовника си. – Трябва да вървя, на смяна съм. Ще ти се обадя след работа.
– Добре. Обаче наистина ми се обади – каза тя.
– Наистина ще ти се обадя.
Затворихме. Поседях за момент, просто взирайки се в стената. Там беше окачена скала за оценка на болката. Малки нарисувани личица с разнообразни изражения за съответните нива на болка. Зелено усмихнато личице на нулата. Червено разплакано личице на номер десет.
Съсредоточих погледа си върху десетката.
Успявах да не се замислям твърде много за деветнайсети. Надявах се, че ако не се фокусирам върху датата, може би ще извадя късмет и ще минат няколко дни, преди да осъзная, че е дошла и отминала. Не че много неща щяха да се променят, когато разводът приключеше. Двамата с Ник бяхме разделени от година. Това само щеше да го направи официално на хартия.
Но все пак.
Може би Алексис беше права и не трябваше да бъда сама по това време. В случай че ме издебне и ме халоса.
През последния час в работата не настъпиха особени събития. Поех единствения пациент, който дойде, и никой не умря. Но за да съм честна, това беше само обичайният ни тип с нунчакуто с поредно сътресение, така че шансовете бяха на моя страна.
Канех се да си тръгвам, когато Джоселин отново дойде.
– Хей, Гибсън иска да поговори с теб, преди да приключиш за днес. – Очите ѝ блестяха. – Това е! – пропя тя. – Дава ти длъжността.
Гибсън беше настоящият началник на спешното отделение в „Рояум Нортуестърн“. Пенсионираше се този месец. Технически погледнато, се пенсионира преди почти година. Алексис получи работата му и той си тръгна. Месец по-късно тя напусна, за да се премести насред нищото в мъничкото градче на съпруга си, и отвори своя собствена клиника, затова се бе наложило Гибсън да се върне.
– Няма начин бордът вече да е гласувал, така че се съмнявам – казах. – Все пак оценявам доверието ти.
Но след това се замислих и може би той наистина ми даваше длъжността на началник.
Никой друг освен мен не бе проявил желание. Никой друг не се кандидатира. Трябваше ли изобщо да гласуват? За какво друго Гибсън щеше да иска да говори с мен, ако не за това?
Малко развълнувана прекосих коридора към кабинета на Гибсън. Така де, поемането на новата длъжност щеше да значи цял тон работа. Шест дни в седмицата, осемдесет часа или повече. Но бях готова. Болница „Рояум Нортуестърн“ беше целият ми живот. Можех поне да достигна пълния си потенциал.
Почуках по рамката на вратата.
– Здравей. Искал си да ме видиш?
Гибсън вдигна поглед и се усмихна топло.
– Влез.
Той седна зад бюрото си, сивата му коса беше прилежно сресана назад. Напомняше ми на някой сладък дядо. Харесвах го. Всички го харесваха. Беше на тази длъжност от цяла вечност.
– Затвори вратата – каза той, довършвайки нещо, което подписваше.
Настаних се на стола пред него.
Той приключи с документите, премести ги настрани и ми отправи широка, зъбата усмивка.
– Как си, Бриана?
– Добре – казах весело.
– А брат ти Бени?
Наклоних глава.
– Доколкото може да се очаква.
– Е, радвам се да го чуя. Такива злополучни обстоятелства. Но за него се грижат страхотни лекари.
Кимнах.
– „Рояум Нортуестърн“ е най-добрата. Като стана дума, вълнувам се да започна. Е, не че очаквам с нетърпение заминаването ти – добавих.
Той се засмя.
– Ще има ли гласуване? – попитах. – Никой друг не се е кандидатирал.
Той сплете пръсти върху корема си.
– Е, точно затова исках да говоря с теб. Исках да ти го кажа лично. Реших да отложа пенсионирането си с още няколко месеца.
– О! – Опитах се да прикрия разочарованието си. – Добре. Мислех, че двамата с Джоди се местите в някаква вила в Коста Рика.
Той отново се засмя добродушно.
– Така е. Но джунглата може да почака. Иска ми се да дам на всички малко време да опознаят доктор Мадокс, преди да пристъпим към гласуване. Така е честно.
Примигах насреща му.
– Съжалявам. Кой?
Той кимна по посока на спешното отделение.
– Доктор Джейкъб Мадокс. Започна днес. През последните няколко години беше началник на спешното отделение в „Мемориал Уест“. Страхотен човек. Доста квалифициран.
Бях онемяла за цели десет секунди.
– Отлагаш гласуването? Заради него?
– За да дам на екипа възможност да се опознаят.
– За да му осигуриш предимство – казах безизразно.
Изглеждаше малко изненадан от реакцията ми.
– Не, за да бъде честно. И двамата знаем, че тези гласувания могат да се превърнат в състезание по популярност, а той заслужава шанс.
Зяпнах го невярващо.
– Наистина ще го направиш. Ще отложиш гласуването, така че той да има по-голям шанс да получи длъжността. Тук съм от десет години.
Той ме погледна сериозно.
– Бриана, трябва да мисля кое е най-добре за отделението. Винаги е за предпочитане да има по-голям избор. Няма никаква слава в това да получиш работата по подразбиране...
– Няма да бъде по подразбиране. Ще бъде по заслуга. Десетгодишна заслуга.
Вгледа се в мен търпеливо.
– Знаеш, че Алексис не се кандидатира без конкурент. Съревнованието е здравословно. Ако работата е твоя, ще бъде твоя и след три месеца.
Седях там и се опитвах да дишам спокойно през носа си. Отне целия ми самоконтрол да не изтърся: „Наричат го Доктор Смърт!“.
– Само за три месеца – продължи Гибсън. – След това гласуваме и аз заминавам да пия от кокосов орех на някой плаж, а да се надяваме, че и ти ще получиш това, което искаш. Наслади се на спокойствието преди бурята, карай я по-спокойно. Прекарай време с Бени.
Изпуснах бавен, успокоителен дъх.
Гибсън може би познаваше този Доктор Смърт. Сигурно бяха приятели. Вероятно играеха голф или нещо такова. Цялата ситуация вонеше на връзкарство. Но какъв избор имах? Ако Гибсън беше решил все още да не се пенсионира, нямаше какво да сторя.
– Благодаря, че ми каза – заявих сковано. Станах и излязох.
Още щом се качих в колата, се обадих на Алексис.
– Мразя новия тип – рекох, когато тя вдигна.
– А, здравей.
– Наричат го Доктор Смърт. Уби седем пациента днес. Седем. През първия си ден.
– Е, случва се. – Звучеше разсеяна.
– И чуй това, Гибсън отлага пенсионирането си, за да може новият тип да има шанс да получи длъжността на началник на отделението. Пълна простотия и типична мъжка солидарност.
– Аха – промърмори тя.
Послушах за секунда. После се дръпнах ужасена.
– О, боже мой! Да не се натискате? На телефона съм!
Двамата с Даниел постоянно бяха като залепени един за друг. Мисля, че спираха само за да се хранят.
Разтърках слепоочието си.
– Моля те, залей го с малко студена вода и говори с мен. Преживявам криза.
– Съжалявам, задръж. – Прошепна нещо, което не можах да чуя, и се изкикоти. След което той се изкикоти.
Завъртях очи и зачаках. Тази година щеше да сложи началото на злодейската ми кариера, просто го знаех.
В другия край се затвори врата и тя се върна на телефона.
– Добре. Тук съм. Разкажи ми всичко.
– Добре, значи новият тип е някакъв големец, прехвърлен от „Мемориал Уест“. Явно там е бил началник на отделението, така че Гибсън иска да отложи гласуването, за да могат всички да го опознаят. Човекът е тотален задник, сестрите го мразят...
– Е, ако сестрите го мразят, няма за какво да се тревожиш.
– Въпросът даже не е в това! Мислиш ли, че Гибсън щеше да направи същото, ако ставаше дума за жена?
Чух я как натискаше копчетата на микровълновата.
– Ъ, да. Мисля го. Гибсън е доста справедлив. Не си представям да превърне ситуацията в полова дискриминация.
– Предполага се да си на моя страна.
– На твоя страна съм. Виж, няма начин да не получиш длъжността. Направил ти е услуга. Току-що направо ти е подарил лятото, защото няма да си вързана в спешното отделение по осемдесет часа на седмица. Точно сега Бени има нужда от теб. По-добре е да си свободна през следващите няколко месеца, докато той се приспособи.
Замлъкнах. Както вървяха нещата с Бени, вероятно щях да го виждам в спешното отделение толкова, колкото и у дома. Преглътнах буцата, която винаги засядаше в гърлото ми, когато се замислех за малкото си братче.
– И как изглежда този нов тип? – попита Алексис, явно сменяйки темата.
– Нямам представа – промърморих. – Като сенчест демон е. Всеки път, когато се случи да вляза в една стая с него, той излиза през другата врата. На няколко пъти видях тила му, но това е всичко.
– Не му ли се представи, когато дойде?
– Щях. Но ни затрупаха с работа в секундата, в която застъпих на смяна. А когато положението се поуспокои, не успях да го открия. Сякаш се крие в някой килер за материали, когато не обявява хора за мъртви.
– Виж – каза Алексис, връщайки се на темата. – Всички те обичат. Ти си сигурната победителка, без значение кой се кандидатира срещу теб. А този новак? Давам му месец. Сестрите жив ще го изядат. До края на лятото ще бъдеш първият салвадорски началник на отделение в историята на „Рояум“, te lo prometo.
Алексис говореше три езика. Английски, испански и американския жестомимичен език. Беше брилянтна, световноизвестна филантропка от престижно семейство – и безкрайна оптимистка.
Чух я да отваря вратичката на микровълновата.
– Хей, когато дойда, ще ти приготвя кифлички – заяви.
Иии сега вече и пекарка. Не можех да не се усмихна, въп-реки настроението си. Алексис да приготвя кифлички, беше сравнимо с това аз да отида да сека дърва – първо адът щеше да замръзне. Наистина се беше променила, след като срещна Даниел, и то към по-добро.
Подпрях лакът върху вратата на колата и отпуснах глава върху дланта ми. Усетих как се успокоявам. Най-добрата ми приятелка винаги ме укротяваше. Понякога мразех това у нея. Имаше моменти, в които просто исках да бъда бясна, тласкана напред от силата на чистия ми гняв. Бях благодарна за способността да поддържам яростта си, особено през последната година. Гневът е мощно гориво. Може да бъде мното мотивиращ. Подсилващ.
Единственият проблем с гнева е, че гори силно и бързо. Но не гори продължително.
Тъгата гори дълго. Скръбта. Разочарованието.
Осъзнах, че точно от това се боях да не се случи на деветнайсети. Разводът ми щеше да бъде финализиран и гневът ми най-накрая щеше да угасне, и аз щях да остана с останките на мен самата.
А то не беше много.
Глава 2
ДЖЕЙКЪБ
Спрях на паркинга и останах там, взирайки се през предното стъкло, обмисляйки дали не трябва просто да си тръгна.
Ейми и Джеремая искаха да говорят с мен.
В този момент имаше само една причина за това. Знаех за какво се отнасяше. Очаквах го от месеци. Изпитвах почти патологично чувство на облекчение, задето най-накрая щяха да приключат с това. Изгледах начумерено знака върху сградата.
Грил „Скапаната брадва“.
Там бяха решили да го направят – в проклетия бар, където се хвърляха брадви. Тук ли щяха да пуснат бомбата? Мястото на срещата беше съвсем малко по-поносимо от новината, която щях да чуя.
Щеше да е шумно. Щеше да има пияници. Хора с булчински воали и шапчици за рожден ден щяха да викат и подсвиркват, надвиквайки музиката. Беше от онези места, които усещаш претъпкани, сякаш всеки седи върху всеки. Непознати щяха да се бутат в мен, тоалетните щяха да бъдат мръсни и пренаселени, масите щяха да лепнат. Като версия на ресторант за семейни забавления, но за възрастни, с пиячка и противни колежанчета.
Усетих как сърцето ми се разтуптя при представата да съм там.
Никога не ходех по барове, освен ако не ме замъкнеха. Джеремая трябваше да е наясно с това. Беше ми брат, знаеше за непоносимостта ми към такива места, че ставах напрегнат и претоварен. Но предполагам, че беше отстъпил пред Ейми – а това беше много, много типично за нея. Тя ме водеше на подобни мяста и се изумяваше, че искам да си тръгна възможно най-скоро. Казваше нещо от рода на: „Но те са известни с крилцата си! Ти обичаш крилца, затова те доведох тук!“, сякаш подходящият барбекю сос би могъл да компенсира останалата част.
Нищо чудно, че ме беше напуснала.
Бях скучен, затворен и невъзможен за разбиране. Дори и след две и половина години заедно.
Размърдах се на мястото си. Трябваше просто да си тръгна. Да им кажа, че ще говоря с тях по-късно. Бях така изцеден, че едва успявах да мисля ясно. Днес бях започнал нова работа. Изгубих всички пациенти, които дойдоха в спешното отделение.
Разтърках слепоочията си. Чувствах се като ангела на смърт-та. В моята сфера на работа нямаше как хората да не умират. Не може да спасиш всички и е наивно да си мислиш, че имаш някакъв контрол над онези, които влизат през плъзгащите се врати. Но през първия ми ден?
Сестрите ме мразеха. По време на цялата ми смяна можех да усетя как ненавистта се процеждаше от тях. И никой от другите лекари не дойде дори да ме поздрави.
През последните дванайсет часа подлагах на съмнение всяко мое решение. Напускането на „Мемориал Уест“, за да отида на ново място, отказването от ръководната си позиция, започването наново. На теория звучеше като добра идея, но мисля, че надцених адаптивността си. Чувствах се останал без котва, сякаш бях подмятан от някое бурно море и всички капитани на подминаващите ме кораби ми се присмиваха, вместо да ми хвърлят спасително въже.
Присъствието ми в тази адска дупка, представяща се за ресторант, щеше да изсмуче и последната енергия от вече изтощената ми душа.
Може би трябваше да проведем срещата утре. Но ако си тръгнех, Ейми и Джеремая щяха да предположат, че съм наранен. Че не бях превъзмогнал раздялата. Че не можех да го понеса. Дори и да обясня, че беше заради мястото, а не заради новината, никога нямаше да ми повярват. Излизах с Ейми в продължение на години и не успях да я накарам да разбере тревожността ми, така че защо да успея сега?
Щеше ми се да има някакъв автопилот, на който да включа, както правех обикновено в работата. Мускулна памет, която да ме преведе през действията. Но трябваше да разчитам единствено на себе си. Трябваше да съм буден в този момент. Напълно в съзнание.
Изпуснах дълга въздишка, изгасих пикапа и слязох, за да се помъкна към бара. Хостесата, млада жена с обеца на носа, ме отведе до сепаре в дъното, където бившата ми и по-малкият ми брат седяха на една маса един до друг.
Преди да ме видят, се смееха, доближили глави, но щом ме забелязаха, отскочиха встрани.
Стомахът ми се преобърна, когато ги видях заедно.
Вече не бяха поканени на ежемесечната семейна вечеря в дома на родителите ми, така че досега не бях принуден да виждам това със собствените си очи. Призля ми.
Седнах и дадох всичко от себе си, за да изглеждам отпуснат.
– Здравейте. Съжалявам, че закъснях.
Ейми задъвка устната си по онзи начин, както когато е нервна.
– Всичко е наред. Предположихме, че може да си излязал на по питие или нещо такова с новите си колеги. Сещаш се, за първия ти ден?
Презрително се изсмях наум.
– Благодаря, че дойде – рече тя.
Кимнах.
Туп.
Туп.
Туп, туп, туп.
Брадви се удряха в стените.
Можех да усетя как зрението ми се стесняваше от пристъпа на тревожност и се зачудих колко ли време ми оставаше, преди да ми се наложи да стана и да си тръгна, без значение дали е уместно, или не.
Те си седяха там и ме наблюдаваха така, сякаш не знаеха как да започнат.
Хвърлих поглед към часовника си.
– Утре имам ранна смяна... – излъгах аз.
Ейми кимна.
– Вярно. Съжалявам. – Затъкна кичур коса зад ухото си. – Ами не знам как точно да кажа това...
– Ще се жените – изпреварих я.
Преди да е промълвила и дума, можех да видя потвърждението по извинителното ѝ изражение.
Тя кимна.
– Да, ще се женим.
Туп. Туп, туп, туп.
Смях, викове, тракане на вилици върху чинии. Някой изпусна чаша и тя се разби, а всички аплодираха. Помещението се сви около мен, но успях да се усмихна по начин, който си мислех, че изглежда правдоподобен.
– Поздравления – рекох. – Избрахте ли дата?
Тя погледна към Джеремая, а той ѝ се усмихна.
– Мислим си за юли – отвърна той.
Кимнах.
– Добре. Това е хубав месец. Е, нямам търпение да присъствам. – Бях изумен от това колко стоически звучах.
Ейми облиза устни.
– Ние, ъм... още не сме казали на никого. Помислихме си, че трябва ти да узнаеш пръв.
– Благодаря ви – казах. – Но не беше необходимо. Сигурен съм, че всички ще са развълнувани. – Отново погледнах към часовника си. – Малко ми е шумно тук. Мисля да тръгвам. Поздравления. И ми кажете, ако мога с нещо да помогна.
Те ме погледнаха с благодарност. Не знам какво очакваха. Може би си мислеха, че въпреки елегантния начин, по който приемах всичко останало досега, това можеше да бъде нещото, което да ме тласне през ръба. Но бях напълно решен да удържа позицията си по този въпрос. Да бъда проблемен и възмутен, нямаше да промени нищо. А и те не целяха да ме наранят.
Дори и да го правеха.
Изправих се и дадох всичко от себе си да изляза от бара с нормална скорост. Трясъците ме преследваха, всеки един отекваше като изстрел по петите ми.
Усетих как едва успях да изпреваря вълната на тревожност, когато се втурнах навън на тротоара сред студения априлски въздух и се приведох, подпрял ръце на коленете, мъчейки се да си поема дъх.
Значи най-накрая се случваше. Жената, която обичах, беше продължила напред. Омъжваше се за някой друг.
А този друг беше брат ми.
* * *
На следващия ден бях в болницата, между пациенти, когато телефонът ми звънна. Беше по-голямата ми сестра, Джуъл. Взирах се с ужас във входящото обаждане.
Щях да се справя с ударната вълна на тази новина на етапи. Първо със собствените си чувства по въпроса, а след това с тези на всички останали, стоварвани отново и отново отгоре ми като ледена вода, докато не подгизна целият.
Вмъкнах се в килер за материали и приех разговора.
– Джуъл.
– Пълна простотия – заяви тя. – Няма да отида, само да си знаеш. Майната им и на двамата.
– Майната им и на двамата! – повтори съпругата ѝ, Гуен, на заден фон.
Уморено потърках чело.
– Гуен, всичко е наред.
– Нормално е да не си добре, Джейкъб. – Чу се гласът на мама.
– И аз няма да отида – обади се четвърти глас. Другата ми по-голяма сестра, Джил.
– Нито пък аз! – Най-малката, Джейн.
Ейми и Джеремая трябва да бяха казали на семейството ми.
– Баща ти е тук – рече мама.
– Джейкъб, на разположение съм, ако искаш да поговорим – рече татко отнякъде по-далеч от жените.
Вероятно беше въвлечен в този разговор. Драматичните изявления не бяха в неговия стил.
– Сами си го постлаха – заяви Джуъл. – Никой от това семейство няма да присъства.
– Аз ще присъствам. Радвам се за тях – излъгах. – И възнамерявам напълно да ги подкрепя – казах честно. – И се надявам и вие да го направите.
Ахнаха възмутено в унисон.
– Как е възможно да си съгласен с това? – попита Джуъл. – Започнаха да излизат по-малко от три месеца след като вие скъсахте. Отвратително е.
– Извратено е, човече – обади се Уолтър, съпругът на Джил.
Цялата банда. Перфектно.
Седнах върху кутия с тоалетна хартия.
– Наистина съм добре – отвърнах, стисвайки основата на носа си.
– Не си добре – настоя Гуен. – Те са задници! Как може да очакват да присъстваш? Как може да очакват който и да е от нас да присъства?
– Не мисля, че очакват каквото и да било – казах уморено. – Но това, че не ги подкрепяте, няма да промени нищо. Стига да ме искат, ще присъствам на сватбата. Дори и вас да ви няма.
– Джейкъб – рече внимателно мама, – винаги си бил дипломатичният. Обичам това у теб, но не се налага да се подлагаш на това. Добре е да поставиш граници.
– Мамо, наистина съм добре. Преодолях го. Продължих нап-ред.
– Как си продължил напред? – попита Джуъл. – Не си излизал на нито една среща, откакто тя си тръгна.
Джил прошепна на заден фон:
– Може би преоткрива себе си. Не е нужно да излиза по срещи, за да продължи напред...
– Да, налага се! – просъска Джуъл. – Щом не прави секс с някоя друга, знаи все още е обсебен от нея...
– Не знаем дали не прави секс – каза мама. – Само защото не е довел никоя вкъщи, не значи, че няма полови отношения... Джейкъб? Макар да мисля, че преоткриването на сексуалност-та ти след раздяла може да бъде чудесно за самочувствието ти, рисковото сексуално поведение е по-често срещано след травматично скъсване. Ако имаш полови отношения, използваш предпазни средства, нали? Знаеш какво мисля за кокосовото масло като лубрикант, много е оздравително за вагината, но кара презервативите да се късат...
– Ами маслото от гроздови семки? – попита татко отнякъде далеч. – Пречи ли на презервативите? Харесвам маслото от гроздови семки. Копринено.
– Добре, може ли да не говорим за това? – рече Джуъл.
– Двамата с баща ви сме полово активни – каза мама. – Нека не се преструваме, че не знаем как вие, деца, сте се появили.
Стиснах очи. В ада съм.
– Джейкъб, правиш ли секс с някоя? – попита Джил. – Смятам, че трябва да изясним това.
Размахах ръка във въздуха.
– Знаете ли какво? Да. Правя.
Лъжата дойде така изневиделица, че сякаш някой друг я изрече. Но защо я изрекох? Знаех защо.
Беше една от онези измислици, които казваш, за да накараш някой друг да се почувства по-добре. Да кажеш на умиращ човек, че всичко ще бъде наред, когато знаеш, че няма да е така. Беше вид милост. За всички тях.
Мисля, че дълбоко в себе си семейството ми искаше да няма проблем с тази сватба. Обичаха Ейми, обичаха и Джеремая. Бяха разстроени заради принципа и заради мен, а не защото не харесваха някой от тях. Просто мразеха начина, по който си мислеха, че ситуацията ме кара да се чувствам. Очевидно е, че докато съм необвързан, аз съм зарязаният бивш, който се нуждае от закрилата и възмущението им. Двамата с Ейми никога нямаше да се съберем отново, така че какъв беше смисълът? Защо е тази защита на честта ми? Не го исках.
Ейми и Джеремая щяха да се оженят със или без подкрепата на семейството ми. И щяха да имат деца и тези деца нямаше да са виновни. Дори и цялото семейство да отбягваше брат ми и бившата ми през остатъка от живота им, това нямаше да промени нищо. Така че, ако трябваше да изрека една благородна лъжа, за да отместя фокуса, това и щях да направя.
– Виждаш се с някоя? – попита Джил. – Коя е тя?
– Някоя, с която работя – рекох, надявайки се да зарежат темата.
– В „Рояум“? – настоя Джуъл. – Затова ли напусна „Мемориал Уест“?
– Ъ...
– Защото всички си мислехме, че напусна, за да не трябва да работиш с Ейми, понеже беше толкова тъжен и с разбито сърце! – Джил звучеше развълнувана. – Но си напуснал, защото си влюбен и искаш да бъдеш близо до нея?
Примигах.
– Да?
Всички възкликнаха с „Ооооооо!“.
– Кога може да се запознаем с нея? – попита развълнувано Джейн.
– Аз... не знам – запънах се. – Засега не съм готов да я представя на никого. Все още е много ново между нас.
Можех да усетя как се вълнуват в другия край на линията. Проклятие. Сега вече нямаше да изоставят темата.
– Слушайте – казах, премествайки телефона на другото си ухо. – Нямам проблем с тази сватба. Продължих напред и се радвам за тях.
– Ще доведеш ли гаджето си на сватбата? – попита Гуен с усмивка в гласа.
– Ъ... предполагам. Ако все още сме заедно, да.
Още пискане.
Чух как Джуъл въздъхна драматично.
– Добре – рече тя. – Хубаво. Предполагам, че щом нямаш проблем със сватбата, тогава ги мразя по-малко. Но продължавам да не съм развълнувана.
– Обаче обичам сватбите – включи се Джил. – Но си права, все още съм им сърдита – добави бързо.
Поклатих глава.
– Не им се сърдете. Вижте, трябва да вървя. На смяна съм.
– Ще те видим ли за вечеря на деветнайсети? – попита мама. – Аз искам лазаня, но баща ти може да приготви пушено свинско.
– Да, ще дойда за вечерята – потвърдих аз.
– Може ли да донесеш бутилка вино?
– Да, ще донеса вино.
– Добре. Обичам те!
Всички се сбогуваха в унисон и затвориха. Оставих телефона върху бедрото си и притиснах очите си с длани.
Трябваше да кажа, че съм скъсал с въображаемото си гадже, когато стана въпрос. Но да се надяваме, че междувременно тази новина щеше да смъкне напрежението. Може би най-накрая всички щяха да спрат да ме гледат така, сякаш ще се разпадна на пух и прах.
Да, раздялата беше тежка. Но поне получих кучето.
Насилих се да стана и да изляза от килера за материали... и някой се сблъска с мен. Издадох едно „Ууух“, а телефонът излетя от ръката ми и се плъзна по твърдия под.
Лекарката, която се блъсна в мен, не се спря. Заобиколи ме и продължи да тича надолу по коридора към стаите на пациентите.
– Какво, по дяволите, става? – промърморих, вдигайки телефона си. Екранът беше пукнат. – Гледай къде вървиш! – извиках раздразнено след нея.
Тя дори не погледна назад. Една сестра ме изгледа кръв-нишки, сякаш аз бях задникът.
Тук всички ли бяха толкова груби? Какво, по дяволите, не му беше наред на това отделение?
Отчаяно погледнах телефона си. Все още работеше, но ъгълчето беше строшено. Перфектният завършек на най-ужасната седмица. Стиснах зъби.
Поех надолу по коридора в посоката, в която хукна жената. Не знам какъв точно беше планът ми. Да ѝ кажа какво мисля за тичането по коридорите? Да настоявам да поеме ремонта на екрана?
Надникнах в стаите една по една, докато не я зърнах. Стоеше до едно болнично легло, с гръб към мен, и говореше с млад мъж.
Пациентът беше посивял. Имаше катетър за диализа в гърдите. Кожата около него изглеждаше червена и подута.
– Защо не ми се обади? – попита тя мъжа в леглото. – Това е напълно инфектирано. – Суетеше се около него, като проверяваше жизнените му показатели. – Можеше да получиш сепсис. Много е опасно. – Извади термометър от устата му и поклати глава. – Не може да оставяш нещата да се влошават толкова, Бени. Трябва да ми казваш, когато нещо не е наред.
Тогава осъзнах, че се натрапвах на нещо, и се канех да изляза, но една сестра дойде зад мен с огромна машина за диализа, избутвайки ме напълно в стаята. Отстъпих встрани и застанах до стената, докато тя я тикаше към леглото.
– Боли... – каза тихо Бени.
– Знам – отговори жената вече малко по-нежно. – Ще ти включа антибиотици и обезболяващи. – Сложи ръка на челото му. – След няколко минути отново ще си на шестнайсет, припадайки от пиене.
Изсумтях от ъгъла си, а тя се завъртя и ме забеляза да стоя там.
– Ъ, мога ли да ви помогна?
Боже мой, беше красива. Беше толкова красива, че ме обезоръжи. За секунда дори забравих какво правех там.
Дълга кестенява коса, вързана на рошав кок. Големи кафяви очи с гъсти мигли.
Тогава тревожността ми се изостри – някаква рязка комбинация от спомен за десети клас, когато бях прекалено нервен, за да говоря с красиво момиче, съчетан със стреса от срещата с нов колега сред враждебна работна среда, докато бях в стая, в която не трябваше да бъда. Замръзнах.
Това обикновено не се случваше, когато бях на работа. Тревожността ми беше под контрол, докато работех. Бях сигурен и уверен във взаимоотношенията си с подчинените и с равните си. Бях отличен лекар. Но тя ме смути само като ме погледна – начинът, по който ме гледаше, раздразнено и нетърпеливо. Усетих как социалните ми умения рухват като жертва на сърдечен удар.
Прочистих гърло.
– Ъ, блъснахте се в мен отвън – казах неловко.
Тя примига насреща ми, сякаш ѝ казвах най-маловажното нещо на света.
– Добре. Съжалявам?
– Ъ, не трябва да тичате по коридорите.
Тя се вторачи в мен.
Устата ми започна да пресъхва.
– Просто... бях началник на спешната медицина в „Мемориал Уест“ и знам колко е лесно инцидентите да...
Очите ѝ проблеснаха.
– Да, наясно съм с резюмето ви, д-р Мадокс. Благодаря за съвета. Сега, ако не възразявате, бих искала да остана насаме с пациента си?
Пронизваше ме с поглед. Бени се взираше. Дори сестрата ме гледаше ядосано.
Постоях там още секунда. След това излязох заднешком от стаята. Горещ срам плъзна по врата ми. Какво си мислех, като влязох по този начин? Исусе Христе, Джейкъб.
Върнах се в моята част от спешното отделение, превъртайки през главата си отново и отново цялата неловка среща, вманиачавайки се за онова, което трябваше да кажа или да направя.
Ама че тъпо.
Не трябваше да се намесвам, когато беше с пациент. Това беше първото. Може би трябваше да започна с това, че ми беше счупила телефона, така че да знае, че не бях там само за да ѝ правя забележка за тичането.
Може би трябваше просто да оставя нещата.
Оставянето на нещата щеше да бъде по-добре. Защото тогава изобщо нямаше да се видим. Можех просто да кажа „Сбърках стаята“ и да си тръгна.
Боже, бях кретен. Успешно се превръщах в най-мразения човек в „Рояум Нортуестърн“.
От годините терапия знаех, че прекалено много премислях. Че за нея тази среща вероятно не беше нищо, но аз я усещах като най-срамното нещо, което някога ми се бе случвало. След десетилетие щях да лежа в леглото, а очите ми щяха рязко да се отворят и щях да си спомня скептичния начин, по който ме беше погледнала – мен, който имах наглостта да вляза в спешното ѝ отделение и да ѝ говоря за тичането към критичен пациент, когото очевидно познава и за когото се тревожи.
Свивах се през втората част от деня. Усещах тревожността си като електричество. Тих, бучащ поток под кожата ми, задействан инстинкт за оцеляване, който ме разяждаше, казвайки ми да побегна. Не можех да избягам и не можех да го укротя.
Обикновено лекарствата за тревожността ме уравновесяваха. Но не можеха да сторят много повече. Трябваше да контролирам стреса, да използвам уменията за справяне, които научих на терапията. А най-важното е, че трябваше да водя здравословен живот. Това си мислех, че правя, когато дойдох тук – измъквах се от нездравословната ситуация с Ейми и Джеремая в „Мемориал Уест“, като избирах най-доброто за психическото си здраве.
А сега това.
Знам, че бях тих и необщителен и това не помагаше да спечеля симпатиите на вече охладнелите сестри от моята смяна, но бях така погълнат от себе си, че не можех да се спра. Бях успял да заменя това да виждам Ейми и Джеремая всеки ден за цял екип от хора, които ме мразеха в червата.
Винаги ми е било трудно да създавам приятелства. Ставах нервен в непозната социална среда, така че казвах неправилното нещо или ставах сдържан, заради което на хората им отнемаше време да се сближат с мен. Може би и тук ми трябваше само време. Но нещо ми подсказваше, че това място беше различно. Бяха явно разделени на групички. Сякаш отново бях в гимназията. Аз бях аутсайдерът и щях да остана такъв, особено ако продължавах да обърквам нещата както досега. А дори не знаех как да спра.
От смяната ми оставаше още час, но имах нужда от почивка. Менталната ми батерия отново се беше изчерпала. Не исках да налетя на онази жена в докторската стая, така че се отправих обратно към килера за провизии.
Само че, когато стигнах там, не беше празен...