ГЛАВА 1
Имам си теория. Да мразиш някого, създава смущаващо сходно усещане с това, да си влюбен в него. Разполагах с предостатъчно време да сравнявам любовта с омразата и ето наблюденията ми.
Двете произхождат от едно и също място. Стомахът ти се свива при мисълта за въпросния човек. Сърцето ти така силно бие в гърдите, че е почти видимо под плътта и дрехите. Апетитът и сънят ти са разбити. Всяко влизане в контакт с въпросния човек зарежда кръвта ти с опасно количество адреналин и се намираш на ръба на реакция в стил „бий се или бягай“. Почти нямаш контрол върху тялото си. Напълно погълнат си от съответното чувство и това те плаши.
Любовта и омразата са огледални версии на една и съща игра – и ти си длъжен да победиш. Защо ли? Заради сърцето и егото си. Доверете ми се, спец съм по тия въпроси.
Ранен петъчен следобед е. Арестувана съм зад бюрото си за още няколко часа. Ще ми се поне да обитавах самостоятелна килия, но за съжаление, имам съкилийник. Чувствам всяко цъкане на часовника му като поредната резка, отбелязана на стената на тъмницата ми.
Ангажирани сме с една от нашите детински игри, която не изисква думи. Като всичко друго, което вършим, и това е ужасно незряло.
Първото, което трябва да знаете за мен: името ми е Луси Хътън. Главен асистент съм на Елен Паскал, съпрезидент на „Бексли & Гамин“.
Преди време нашата фирма „Гамин Пъблишинг“ се намираше на ръба на пълен срив. Заради състоянието на икономиката хората нямаха пари за вноските си по ипотеките и литературата се явяваше лукс. Книжарниците из града затваряха една след друга подобно на гасени от вятъра свещи. Стиснахме зъби и се подготвихме за неизбежно закриване.
Но в последния критичен момент беше осъществена сделка с друго изнемогващо издателство. „Гамин Пъблишинг“ бяха принудени да сключат брак по сметка със сриващата се империя на злото, известна като „Бексли Букс“ и ръководена от самия непоносим господин Бексли.
Всяка от двете компании упорито вярваше, че спасява другата, и двете опаковаха притежанията си, за да се нанесат в новия си семеен дом. Никоя страна не изпитваше грам удоволствие от сливането. Бекслитата бленуваха с мрачна носталгия по масата за джаги в някогашната си столова. Не можеха да повярват, че фантазьорите гамини са оцелели и толкова с тяхното бълнуване как литературата е изкуство. Бекслитата бяха убедени, че цифрите са по-важни от думите. Книгите представляваха стока. Продай стоката. Потупай екипа по гърба. Повтори.
Гамините потръпваха, потресени, като наблюдаваха как нахаканите им доведени братя на практика съдираха страници от техните издания на Бронте и Остин. Как така в „Бексли Букс“ бяха успели да струпат на едно място толкова много еднакво мислещи коне с капаци, на които по би им прилягало правото или счетоводството? Гамините негодуваха срещу идеята на книгите да се гледа като на стока. Книгите бяха и винаги щяха да си останат късчета магия, събуждащи почит и преклонение.
Една година по-късно още личи от пръв поглед кой от коя фирма идва само по външността му. Бекслитата създават усещането за строга геометрия, гамините – за небрежна елегантност. Бекслитата се движат на пасажи като акули, анализират цифри и неизменно си присвояват конферентните зали за злокобните си заседания за планиране. Или по-скоро заседания за съзаклятничене. Гамините се скупчват в боксовете си досущ като кротки гълъби в часовникова кула, задълбочават се в ръкописи, издирват следващата литературна сензация. Въздухът, който ги заобикаля, лъха на жасминов чай и хартия. Шекспир им е като другарче за игра.
Преместването в новата сграда беше леко травмиращо, особено за гамините. Вземете карта на града. Начертайте права линия между сградите на старите компании, отбележете с червена точка средата ѝ и ето къде сме ние. Новата сграда на „Бексли & Гамин“ представлява вулгарна сива грамада от бетон, подобна на жаба, и курдисана край основна пътна артерия, в чийто трафик е невъзможно да се включиш следобед. В сутрешната сянка студът е арктически, а следобед на практика се вариш в собствен сос. Сградата притежава едно компенсиращо качество: подземен паркинг – обикновено окупиран от ранобудниците, или може би е редно да кажа от бекслитата.
Преди пренасянето Елен Паскал и господин Бексли бяха обходили сградата и се беше случило нещо нечувано: двамата бяха постигнали съгласие, че последният етаж на сградата си беше живо оскърбление. Само един президентски офис? Налагаше се пълно преустройство.
След едночасово умуване, наситено с толкова много враждебност, че очите на интериорната дизайнерка проблясваха заради непролети сълзи, единствената характеристика за търсената нова естетика, приемана и от Елен, и от господин Бексли, беше лъскаво. Оказа се последният случай на консенсус помежду им. В момента десетият етаж представлява куб от стъкло, хром и черни плочки. Спокойно можеш да си оскубеш веждите, като използваш коя да е повърхност вместо огледало – стени, подове, тавани. Дори бюрата ни са изработени от огромни стъклени плоскости.
Съсредоточена съм върху огромното отражение срещу мен. Вдигам ръка и оглеждам ноктите си. Отражението ми ме следва. Прокарвам пръсти през косата си и оправям яката си. Изпаднала съм в транс. Почти бях забравила, че още играя тази игра с Джошуа.
Седя тук със съкилийник, защото всеки полеви генерал с мания за власт си има втори в командването, който да му върши мръсната работа. Да делят общ асистент, никога не е представлявало вариант, защото би означавало отстъпка от страна на един от съпрезидентите. Всеки от двама ни беше инсталиран пред двете нови врати на кабинетите на шефовете и оставен на съдбата си.
Все едно ме бяха изтикали на арената на Колизеума само за да установя, че не съм сама.
Сега отново вдигам дясната си ръка. Отражението ми ме следва безотказно. Облягам брадичка върху дланта си и въздишам дълбоко, а въздишката ми резонира и ехти. Повдигам лявата си вежда, защото знам, че той не може, и точно както съм предвидила, челото му се напряга безрезултатно. Спечелила съм играта. Триумфът не проличава по изражението на лицето ми. Оставам спокойна и равнодушна на вид като кукла. Седим с брадички, опрени на дланите си, и се взираме един в друг.
Никога не съм сама тук. Срещу мен винаги седи главният асистент на господин Бексли. Негов потръчко и лакей. Второто нещо, най-важното, което човек трябва да знае за мен, е следното: мразя Джошуа Темпълман.
В момента копира всяко мое движение. Това е нашата Огледална игра. За случаен наблюдател не би било забележимо от пръв поглед. Но не и за мен. Всяко мое движение бива копирано от другата страна на офиса с леко закъснение. Повдигам брадичка от дланта си и се завъртам към бюрото си, а той безпогрешно изпълнява същото. На двайсет и осем съм и имам чувството, че съм била запратена в Чистилището. В общата стая на детска градина. В приют за душевноболни.
Набирам паролата си: МРАЗЯДЖОШУАВОВЕКИВЕКОВ. Предишните ми пароли до една представляваха вариации на това, колко ненавиждам Джошуа. Завинаги. Почти сигурно е, че неговата парола е МРАЗЯЛУСИНДАВОВЕКИВЕКОВ. Телефонът ми звъни. Джули Аткинс от „Авторски права“, още един трън в задника ми. Идва ми да изключа телефона си и да го запратя в някой крематориум.
– Здравей, как си? – Винаги добавям допълнителна доза топлина в тона си, когато говоря по телефона. В другия край на помещението Джошуа върти очи и започва да наказва клавиатурата си.
– Искам да те помоля за една услуга, Луси. – Почти съм в състояние да изрека следващите ѝ думи преди нея.
– Нуждая се от удължаване на срока за месечния доклад. Май ме започва мигрена. Не мога повече да гледам в монитора. – Тя е един от онези ужасни хора, които произнасят думата като мегрена.
– Разбира се, мога да си представя. Кога ще имаш възможност да го довършиш?
– Ти си върхът. Ще бъде готов в понеделник следобед. Налага ми се да дойда на работа по-късно.
Ако кажа „да“, ще трябва да остана до късно в понеделник, за да подготвя доклада за събранието в девет сутринта във вторник. Още отсега следващата седмица се очертава противна.
– Добре. – Коремът ми се напряга. – Но моля, предай го колкото е възможно по-рано.
– О, Брайън също не може да довърши неговия днес. Толкова си добра. Оценявам колко мило се отнесе. Говорехме си как от всички висшестоящи е най-приятно да се общува с теб. Някои други хора около теб са истински кошмар. – Мазните ѝ думи поне малко от малко облекчават недоволството ми.
– Няма проблем. Ще говорим в понеделник. – Затварям и дори не ми се налага да поглеждам към Джошуа. Наясно съм, че клати глава.
След няколко минути му хвърлям поглед и той се е втренчил в мен. Представете си, че ви остават две минути до най-важното интервю в живота ви и поглеждате надолу към бялата си блуза. Синята ви химикалка е протекла в джоба ви. В главата ви експлодират сквернословия, стомахът ви е кълбо от нерви. Вие сте идиот и всичко е съсипано. Това дава точно описание на очите на Джошуа, когато погледне към мен.
Щe ми се да можех да заявя, че е грозен. Би трябвало да е нисък и дебел трол с уста като цепка и воднисти очи. Някой куцащ гърбушко. Целият осеян с брадавици и пъпки. С жълти като кашкавал зъби и пот, воняща на лук. Обаче не. В общи линии е пълна противоположност на изброеното. Още едно доказателство, че на този свят няма справедливост.
Входящата ми поща издава звук. Отклонявам рязко очи от негрозния Джошуа и забелязвам, че Елен е пратила съобщение, в което изисква цифрите на прогнозния бюджет. Отварям за справка доклада от предишния месец и се залавям.
Съмнявам се, че изгледите за този месец ще се подобрят особено. Издателската индустрия се срива все повече. На няколко пъти съм чувала из тези коридори да прокънтява думата преструктуриране и ми е ясно накъде води това. Всеки път щом пристъпя навън от асансьора и зърна Джошуа, се питам: Защо не си намеря нова работа?
Бях запленена от книгоиздаването още откакто на единайсет направихме училищна обиколка за избор на професия. По онова време вече страстно поглъщах всяка книга. Животът ми се въртеше около ежеседмичното посещение в градската библиотека. Заемах максимално допустимия брой заглавия и успявах да различа отделните библиотекари по шума от обувките им, докато се движеха между стелажите. До тази обиколка бях силно ентусиазирана самата аз да стана библиотекар. Дори си бях измислила система за каталогизиране на моята лична библиотека. Такъв книжен червей бях аз.
Преди посещението ни в издателство не се бях замисляла как всъщност се създава една книга. За мен това си беше истинско откритие, че може да ти се плаща да издирваш автори, да четеш книги и в крайна сметка да създадаваш самите книги. Чисто нови корици, съвършени страници без подгънати ъгълчета и бележки, написани с молив. Главата ми се замая. Обожавах новите книги. Бяха ми любимите за заемане. Като се прибрах у дома, заявих на родителите ми: Като порасна, ще стана издателка.
Прекрасно е, че следвам детската си мечта. Но ако трябва да съм честна, в момента основната причина да не си търся нова работа е: не мога да допусна Джошуа да победи.
Докато работя, чувам единствено тракането му по клавиатурата, наподобяващо автоматни откоси, и тихото жужене на климатиците. От време на време той взема калкулатора си да изчисли нещо. На драго сърце бих се обзаложила, че господин Бексли също е поръчал на Джошуа да подготви цифрите от прогнозния бюджет. После двамата съпрезиденти ще могат да се впуснат в битка, въоръжени с цифри, които може да не съвпадат. Съвършеното гориво за огъня им на омраза.
– Извинявай, Джошуа.
Не ми обръща внимание в продължение на цяла една минута. Ударите му по клавиатурата се ускоряват. Бетовен на пианото ряпа да яде.
– Какво има, Лусинда?
Дори родителите ми не се обръщат към мен с „Лусинда“. Стискам здраво челюст, но после виновно отпускам мускулите си. Зъболекарят ми ме предупреди да полагам съзнателни усилия да не го правя.
– Върху цифрите на прогнозния бюджет за следващото тримесечие ли работиш?
Той вдига и двете си ръце от клавиатурата и се взира в мен.
– Не.
Изпускам половината въздух от дробовете си и се обръщам обратно към бюрото си.
– Приключих с тях преди два часа. – Подновява писането си. Гледам към отворената пред мен електронна таблица и броя до десет.
И двамата работим бързо и имаме репутацията на финализатори – нали се сещате, от типа служители, които завършват противните и прекалено трудни задачи, които всеки друг избягва.
Аз лично предпочитам да седна с хората и да обсъждаме нещата лице в лице. При Джошуа обаче комуникацията задължително се осъществява чрез имейли. Най-отдолу под имейлите му винаги стои „Вс. н. д.! Дж.“ Ще го убие ли да напише „Всичко най-добро! Джошуа“? Както изглежда, изискват се прекалено много натискания на клавишите. Вероятно има и точна представа колко минути годишно спестява на „Бексли & Гамин“.
Напълно равнопоставени сме, но сме пълна противоположност един на друг. Полагам максимални усилия да постигна делова външност, но гардеробът ми не е съвсем на място в „Бексли & Гамин“. Аз съм си гамин до мозъка на костите. Червилото ми е прекалено червено, а косата ми прекалено непокорна. Обувките ми чаткат прекалено шумно върху покритите с плочки подове. Не успявам да се насиля да използвам кредитната си карта, за да си купя черен костюм. Никога не ми се е налагало да нося такъв в „Гамин Пъблишинг“ и упорито отказвам да бъда асимилирана от бекслитата. Гардеробът ми включва плетива и ретро облекло. Един вид симпатичен библиотекарски шик, надявам се.
Отнема ми четиресет и пет минути да завърша задачата. Надпреварвам се с часовника, макар цифрите да не са ми силата, защото подозирам, че на Джошуа е бил нужен час. Дори в главата си пак се състезавам с него.
– Благодаря, Луси! – чувам приглушеното подвикване на Елен иззад лъскавата врата на кабинета ѝ, когато ѝ пращам документа.
Проверявам входящата си поща. Всичко е актуализирано. Проверявам часовника. Три и петнайсет следобед. Проверявам червилото си в отражението ми върху лъскавата стена в близост до бюрото ми. Проверявам Джошуа, който ме наблюдава с ядно презрение. Втренчвам се в него в отговор. Сега е ред на Игра на взиране.
Редно е да спомена, че крайната цел на всичките ни игри е да накараме другия да се разсмее или да се разплаче. Нещо от този сорт. Ще знам, като победя.
Допуснах една грешка, когато срещнах Джошуа за пръв път: усмихнах му се. Дарих го с най-хубавата си лъчезарна усмивка с пълен комплект зъби, искрящи очи и преливаща от наивен оптимизъм, че бизнес сливане не е най-лошото, което би могло да ми се случи. Очите му ме обходиха от глава до пети. Висока съм само метър и петдесет и два, така че не отне дълго. После той отклони поглед от мен и го насочи навън през прозореца. Не се усмихна в отговор и някак си имам усещането, че след този случай разнася усмивката ми затъкната в горното си джобче. Той е с едни гърди напред. След този фалстарт ни отне само няколко седмици да се поддадем на взаимна враждебност. Също както когато вода капе във вана, в крайна сметка от нея започна да прелива.
Прозявам се зад дланта си и поглеждам към горния джоб на Джошуа върху лявата страна на гърдите му. Всеки ден е облечен с еднакви бизнес ризи в различни цветове. Снежнобяла, белезникава на райе, кремава, бледожълта, в цвят горчица, бебешко синя, тюркоазена, гълъбовосива, тъмносиня и черна, като ги обличаше в абсолютно строго спазвана последователност.
Между другото, любимата ми сред ризите му е тюркоазената, а най-малко любима – онази с цвят горчица, която носи в момента. Всички ризи му стоят добре. Всички цветове му отиват. Ако аз се облека в цвят горчица, ще приличам на мъртвец. Обаче ето го него, седи си там със златист тен и здрав вид.
– Днес е горчица – отбелязвам на глас. Защо ръчкам в гнездото на стършелите? – Нямам търпение за бебешко синята в понеделник.
Начинът, по който ме поглежда, е едновременно самодоволен и раздразнен.
– Забелязваш толкова много неща, свързани с мен, Сладкишче. Но мога ли да ти напомня, че коментарите на тема външен вид са в разрез с правилата на отдел „Личен състав“ в „Бексли & Гамин“?
О, играта „Личен състав“. Тази не сме я играли от цяла вечност.
– Престани да ми казваш Сладкишче или ще се оплача в „Личен състав“.
Водим дневник един за друг. За него само мога да допускам, че го прави; като че помни абсолютно всяко мое прегрешение. Моят представлява документ, защитен с парола, скрит на личния ми диск, в който са заведени всички тъпотии, разменени между мен и Джошуа Темпълман. През последната година всеки от нас е подавал оплакване в „Личен състав“ по четири пъти.
Той е получавал устно и писмено предупреждение заради прякора, с който ме нарича. Аз съм получавала две предупреждения: едно за вербален тормоз и друго за детинска шега, която излезе от контрол. Не се гордея.
Той явно не успява да измисли остроумен отговор и подновяваме взирането един в друг.
* * *
Чакам с нетърпение времето, когато ризите на Джошуа стават по-тъмни. Днес е тъмносиня, което води към черна. Към великолепната черна в деня ни за плащане.
Финансовото ми положение е горе-долу следното: каня се да вървя пеша двайсет и пет минути, за да прибера колата си от Джери (механика) и да стопя наличността по кредитната ми карта, докато не стигна на сантиметър от лимита. Утре ни плащат заплатите и ще възстановя баланса по картата. През целия уикенд колата ми ще изпуска още мазна тъмна субстанция, която аз ще забележа по времето, когато ризата на Джошуа е бяла като хълбока на еднорог. Ще позвъня на Джери. Ще му върна колата и ще преживявам от бюджет, тънък като връзка за обувки. Трябва да направя нещо с тази кола.
В момента Джошуа се подпира на касата на вратата на господин Бексли. Тялото му запълва по-голямата част от отвора. Успявам да го видя, защото го шпионирам посредством отражението на стената в близост с монитора ми. Дочувам тих и дрезгав смях, който няма нищо общо с магарешкия рев на господин Бексли. Потърквам с длани ръцете си, за да загладя настръхналите косъмчета. Няма да завъртя глава в опит да видя по-добре. Той ще ме засече. Винаги го прави. И после ще ми се намръщи.
Стрелките на часовника пъплят бавно към пет часа и през прашните прозорци успявам да видя буреносните облаци. Елен си тръгна преди час – една от облагите да бъде съпрезидент е да работи с продължителността на учебен ден и да прехвърли всичко на мен. Господин Бексли прекарва повече часове в кабинета си, защото столът му е далеч по-удобен и като го огрее следобедното слънце, има навика да подремва.
Не искам да представя нещата така, сякаш ние с Джошуа вършим всичко на последния етаж, но честно казано, понякога усещането е точно такова. Финансовият отдел и отдел „Продажби“ докладват пряко на Джошуа, а той филтрира огромното количество данни до размера на малки хапки и ги подава с лъжичка на измъчващия се и почервенял господин Бексли.
На мен докладват Редакторският, Корпоративният и Маркетинговият отдел и всеки месец аз компресирам месечните им доклади в един за пред Елен... и предполагам, също ѝ го подавам с лъжичка. Използвам любимия ѝ шрифт. Всеки ден тук представлява едновременно предизвикателство, привилегия, саможертва и неудовлетвореност. Но като се замисля за малките крачки, които бях изминала, за да стигна дотук, и като погледна през очите на онова единайсетгодишно момиче, променям фокуса си. Припомням си. И изтърпявам Джошуа още мъничко.
За съвещанията си с ръководителите на отдели винаги нося домашно приготвени кексчета и те всички ме обожават. Твърдят за мен, че „струвам теглото си в злато“. На своите съвещания с ръководители на отдели Джошуа носи лоши новини и неговото тегло го мерят с други субстанции.
Сега господин Бексли отминава бюрото ми, стиснал куфарче в ръка. Сигурно ходи да пазарува в „Нестандартно мъжко облекло за Хъмпти Дъмпти“. Откъде иначе ще намира такива къси и в същото време много широки костюми? Оплешивява, осеян е със старчески петна и е греховно богат. Дядо му е основал „Бексли Букс“. Обожава да напомня на Елен, че тя е просто наета. Според Елен и според моите лични наблюдения той е дърт дегенерат. Насилвам се да му се усмихна. Малкото му име е Ричард. Шишко Малък пишко.
– Лека вечер, господин Бексли.
– Лека вечер, Луси. – Спира до бюрото ми, за да надникне в деколтето на червената ми копринена блуза.
– Надявам се, че Джошуа ви е предал екземпляра от „Мътно огледало“, който отделих за вас. Първият отпечатан от първата партида е.
Шишко Малък пишко има огромен стелаж с книгите, издавани от „Бексли & Гамин“. Всяко от копията е първото, излязло от печатарската машина – традиция, подхваната от дядо му. Много обича да се перчи с тях пред посетители, но веднъж ги разгледах и видях, че дори не са отваряни.
– Ти си го заделила, значи? – Господин Бексли заобикаля бюрото ми и поглежда към Джошуа. – Не ми го спомена, Доктор Джош.
Шишко Малък пишко вероятно го нарича „Доктор Джош“ заради клиничното му студенокръвие. Чух някой да разказва как когато ситуацията в „Бексли Букс“ се влошила особено много, Джошуа излязъл с гениалната идея да отстранят по хирургически път една трета от персонала. Не знам как изобщо спи нощем.
– Важното е да стигне до вас, всичко друго е без значение – отговаря Джошуа, без да се запъне и за миг, и шефът му си припомня, че всъщност той е Шефът.
– Да, да – изпухтява и отново наднича в деколтето ми. – Добра работа, вие двамата.
Качва се в асансьора, а аз поглеждам блузата си. Всички копчета са закопчани. Какво изобщо може да е видял? Вдигам поглед към огледалната облицовка на тавана и едва-едва успявам да зърна миниатюрно триъгълниче от потъналата в сянка цепка между гърдите ми.
– Ако я закопчаеш още малко по-високо, няма да ти виждаме лицето – подхвърля Джошуа, втренчен в монитора си, докато излиза от използваната програма.
– Ами предай на шефа си от време на време да ме поглежда в лицето. – И аз излизам от програмата си.
– Вероятно се опитва да види електронната ти платка. Или се чуди с какво гориво работиш.
Обличам палтото си.
– Зареждана съм единствено от омразата ми към теб.
Устата на Джошуа потрепва веднъж и съм на косъм от победа. Наблюдавам го как лепва неутрално изражение на лицето си.
– Ако това те притеснява, би трябвало ти да говориш с него. Да отстояваш правата си. Е, какво, тази вечер ще лакираш ноктите си в отчайваща самота, а?
Улучи заради чист късмет.
– Да. А ти сигурно ще мастурбираш и ще плачеш във възглавницата си, Доктор Джош?
Той поглежда към най-горното копче на блузата ми.
– Да. И не ме наричай така.
Преглъщам напиращия смях. Докато се качваме в асансьора, се блъскаме един друг доста недружелюбно. Той натиска копчето за подземния гараж, а аз за партера.
– Днес на автостоп ли си?
– Колата ми е в сервиза. – Нахлузвам обувките си тип балерина и натъпквам тези на висок ток в чантата си. Сега съм още по-ниска. В матовата полировка на вратите на асансьора успявам да видя, че едва достигам до средата на бицепса му. Приличам на кученце чихуахуа редом с дог.
Вратите на асансьора се отварят във фоайето на сградата. Светът навън от „Бексли & Гамин“ е синя мътилка; студено е като в хладилник, пълно е с изнасилвачи и убийци и ръми. Като по поръчка наблизо прелита страница от вестник.
Той задържа вратата на асансьора с огромната си длан и протяга шия да види какво е времето. После устремява към мен онези негови тъмносини очи и челото му се сбърчва леко. В главата ми се оформя познатият балон с изписана в него фраза: Щѐ ми се да ми беше приятел. Пуквам го с карфица.
– Аз ще те закарам – процежда през зъби.
– А, без такива – отвръщам през рамо и хуквам.
ГЛАВА 2
Сряда е, денят на кремавата риза. Джошуа е навън за късен обяд. Напоследък прави чести коментари на тема какво харесвам или правя. Толкова са точни, че съм убедена, че души сред нещата ми. Знанието е сила, а аз не разполагам с много.
Първо, извършвам съдебномедицински преглед на бюрото ми. Елен и господин Бексли ненавиждат компютризирани работни календари, така че от нас се иска да държим на бюрата си хартиени бележници като от времето на Дикенс. В моя са въведени само срещите на Елен. Ревностно заключвам компютъра си дори само като отскачам до принтера. Да оставя незаключен компютър в близост до Джошуа? Мога спокойно направо да му връча ядрените кодове.
Някога в „Гамин Пъблишинг“ бюрото ми представляваше форт, изграден от книги. Държах химикалките си в празнините между гърбовете им. Докато разопаковах нещата си в новия офис, забелязах колко стерилно поддържаше бюрото си Джошуа и се сконфузих от детинщините си. Отнесох обратно у дома календара с думата на деня и фигурките на смърфове.
Преди сливането имах най-добра приятелка на работното си място. Двете с Вал Стоун седяхме на изтърканите кожени канапета в помещението за почивка и играехме любимата ни игра: методично обезобразявахме снимките на красиви хора по списанията. Аз добавях мустаци на Наоми Кембъл. Вал я издокарваше с някой липсващ зъб. Скоро се стигаше до яростна атака от белези, превръзки за очи, кървясали очи и дяволски рога, докато снимката не бъдеше така обезобразена, че ни омръзваше и се прехвърляхме на друга.
Вал беше един от служителите, които бяха съкратени, и побесня, задето не съм я предупредила. Не че имах право, дори да знаех, че ще се случи. Но тя така и не ми повярва, че не знаех. Обръщам се и отражението ми се върти върху поне двайсет различни повърхности. Виждам се във всякакви размери от музикална кутия до сребрист екран. Черешовочервената ми пола се разперва около мен и аз правя още един пирует просто ей така, в опит да се отърся от неприятното тревожно чувство, което ме обзема винаги щом се замисля за Вал.
Както и да е, проверката ми потвърждава, че върху бюрото ми има червена, черна и синя химикалка. Розови самозалепващи се листчета. Едно червило. Кутия салфетки за попиване на червилото ми и сълзите на раздразнение. Бележник с графика.
Нищо друго.
Изпълнявам малък танц и се придвижвам внимателно по мраморната магистрала. Сега съм на територията на Джошуа. Сядам на стола му и оглеждам нещата от неговия ъгъл. Столът му е толкова висок, че стъпалата ми не докосват земята. Намествам дупето си малко по-дълбоко върху кожената тапицерия. Чувствам го като истинско оскверняване. Постоянно държа под око вратите на асансьора, като в същото време оглеждам бюрото му за улики.
Бюрото му представлява мъжки вариант на моето. Сини самозалепващи се листчета. Към трите му химикалки е добавен наострен молив. Вместо червило държи метална кутия с ментови бонбонки. Открадвам един и го пъхвам в до този момент безполезния миниатюрен джоб на полата ми. Представям си се как купувам в аптеката подобни по големина и цвят разхлабителни хапчета, с които да сменя бонбоните, и се изхилвам тихо. Пробвам чекмеджето. Заключено е. Същото важи и за компютъра му. Истински Форт Нокс. Добре го раздаваш, Темпълман. Правя няколко неуспешни опита да нацеля паролата му. Може би не ме мрази завинаги.
На бюрото няма малка снимка в рамка на партньор или обичан човек. Няма ухилено щастливо куче или сувенир за спомен от някой тропически плаж. Съмнявам се, че Джошуа цени достатъчно някого, та да сложи изображението му в рамка. При една от пламенните тиради на тема продажби от страна на Джошуа, Шишко Малък пишко бе процедил със сарказъм: Трябва да те уредим с някого в леглото, Доктор Джош.
Джошуа бе отговорил: Прав си, шефе. Виждал съм какво е способна да причини на някого сушата. Докато го казваше, гледаше право към мен. Дори знам датата. Имам я вписана в дневника ми за „Личен състав“.
Усещам лек сърбеж в ноздрите си. Одеколонът на Джошуа? Феромоните, които изпуска през порите си? Отврат. Отварям бележника му с графика и забелязвам нещо: надолу по колонките за всеки ден има бледо записани с молив кодове. Чувствам се като истински Джеймс Бонд, вдигам телефона си и успявам да направя една-единствена снимка.
Чувам движението на асансьора и скачам на крака. Втурвам се от другата страна на бюрото му и успявам да затворя бележника, преди вратите да са се отворили и той да се е появил. С крайчеца на окото си виждам, че столът му още се върти леко. Спипана съм.
– Какво правиш?
Телефонът ми сега е надеждно мушнат в бикините ми. Отбелязвам си наум: да си дезинфекцирам смартфона.
– Нищо. – Гласът ми трепери леко и мигом издава, че съм виновна за нещо. – Опитвах се да видя дали ще вали и се блъснах в стола ти. Съжалявам.
Той се придвижва към мен като реещ се Дракула. Но старанието му да изглежда застрашителен е провалено заради торбичката от магазин за спортни стоки, която шумоли силно при всяко блъскане в крака му. Ако се съди по формата, вътре има кутия за обувки.
Представете си злочестия продавач, на когото се е наложило да помогне на Джошуа да си избере обувки. Държа обувките да ми позволяват да преследвам ефективно жертвите, които ми се плаща да умъртвявам в свободното си време. Настоявам да получа максимума за платената цена. Нося номер четиресет и четири и половина.
Той оглежда бюрото си, хвърля поглед към екрана на компютъра, който безопасно очаква да бъде въведена парола за отключване, и към затворения си бележник. Налагам си да издишам контролирано. Джошуа пуска торбичката на пода. Пристъпва прекалено близо и върховете на кожените му обувки докосват малките ми лачени обувки на висок ток.
– А сега защо не ми кажеш какво всъщност правеше близо до бюрото ми?
Преди никога не сме играли на взиране от толкова близо. Аз съм фъстък, висока съм точно сто петдесет и два сантиметра. Цял живот нося този кръст. Ниският ми ръст често се явява като вбесяваща тема за разговор. Джошуа е висок най-малко метър и деветдесет и пет. Деветдесет и осем. Два метра. Може би повече. Гигантско човешко същество. И е изграден от стабилен материал.
Смело отвръщам на погледа му. В този офис мога да стоя където си искам. Майната му. Също като застрашено животинче, което се мъчи да изглежда по-едро, аз слагам ръце на кръста си.
Както вече споменах, той не е грозен, но винаги ми е трудно да опиша как изглежда. Помня как веднъж преди време, докато вечерях, седнала на дивана, по телевизията показаха репортаж за стара книжка с комикси за Супермен, продадена на търг за рекордна сума. Докато облечената в бяла ръкавица ръка разгръщаше страниците, старомодните рисунки на Кларк Кент ми напомниха за Джошуа.
Ръстът и силата на Джошуа, също като тези на Кларк Кент, са скрити под дрехи, създадени да му помогнат да се слее с тълпата. Никой в „Дейли Планет“ не знае нищо за Кларк. Под тези закопчани догоре ризи Джошуа би могъл да е относително невзрачен или пък с изразени мускули като на Супермен. Истинска мистерия.
Няма къдрица на челото или старовремски очила с черни рамки, но линията на челюстта му е масивна и мъжествена и има намусена красива уста. През цялото това време си бях мислила, че косата му е черна, но сега, като стоя по-близо, виждам, че е тъмнокестенява. Не я зализва спретнато като Кларк. Със сигурност има мастиленосини очи и лазерен взор, а вероятно също така и разни други суперсили.
Но Кларк Кент е такава душица; толкова непохватен и благ. За Джошуа определено не може да се каже, че наподобява репортера със сдържани маниери. Той е саркастичният и циничен Бизаро, антагонистът на Кларк Кент, който тероризира всички в нюзрума и вбесява бедната малка Лоис Лейн до такава степен, че вечер тя крещи във възглавницата си.
Не харесвам едри типове. Създават ми аналогия с коне. Ако попаднеш под копитата им, може да те стъпчат.
В момента той преценява външния ми вид със също така присвити очи като мен. Чудя се как ли изглежда върхът на главата ми. Убедена съм, че той блудства единствено с амазонки. Взоровете ни се сблъскват и може би да сравнявам очите му с мастилени петна е една идея прекалено сурово. Тези очи наистина са похабени у такъв като него.
С цел да избегна умиране вдишвам неохотно голяма глътка въздух с аромат на кедрово дърво. Той мирише на прясно подострен молив. На коледно дърво в студена и тъмна стая. Въпреки че сухожилията на шията ми започват да се схващат, не си позволявам да сведа очи. Ако го сторя, може да погледна към устата му, а я оглеждам достатъчно добре, като запраща към мен обиди от другия край на офиса. Защо ще искам да я виждам по-отблизо? Не искам.
Асансьорът издава звук сякаш в отговор на моите молитви. Появява се куриерът Анди.
Анди изглежда досущ като герой от филм със заглавие „Куриер“. Жилав на вид, в средата на четиресетте си години, облечен във флуоресцентно жълто. Слънчевите му очила се мъдрят на върха на главата му подобно на тиара. Също като повечето други куриери той обогатява работния си ден, като флиртува с всяка жена под шейсет, с която има вземане-даване.
– Прелестната Луси! – прогърмява гласът му и аз чувам Шишко Малък пишко да издава мляскащи звуци, щом се пробужда рязко в кабинета си.
– Анди! – отвръщам и отстъпвам бавно назад. Наистина ми иде да го прегърна, задето прекъсна усещането ми за напълно нова и странна игра. Държи в ръце малък пакет, не по-голям от кубче „Рубик“. Трябва да е моята фигурка на смърфета бейзболистка от 1984 година. Суперголяма рядкост и невероятно сладка. Открай време искам да я притежавам и следях пътуването ѝ до мен, като проверявах номера на пратката.
– Знам, че предпочиташ да се обаждам от фоайето, като ти нося смърфовете, но не вдигаш.
Повикванията на стационарния телефон върху бюрото ми са пренасочени към мобилния ми телефон, който в този момент се намира в близост с тазовата ми кост, затиснат под ластика на бикините. Значи, на това се дължало жужащото усещане. Ха. Аз пък си рекох, че трябва да си проверя главата.
– За какви смърфове говори той? – Джошуа присвива очи към нас, все едно сме побъркани.
– Сигурна съм, че си зает, Анди. Няма да те задържам излишно. – Сграбчвам пакета от ръцете му, но е прекалено късно.
– Това е страстта в живота ѝ. Живее и диша заради смърфовете. Онези малки сини човечета, които носят бели шапки. – Анди задържа два пръста на два сантиметра разстояние един от друг.
– Знам какво е смърф. – Джошуа е раздразнен.
– Не живея и дишам заради тях. – Гласът ми издава лъжата.
Внезапният пристъп на кашлица на Джошуа звучи подозрително много като смях.
– Смърфове, а? Ето, значи, какво има в тези малки кутийки. Реших, че може да си купуваш миниатюрните дрехи онлайн. Смяташ ли за редно да получаваш лични пратки на работното си място, Лусинда?
– Има пълен шкаф с тях. Има... Как се казваше, Луси? Смърф с образа на Томас Едисън. Наистина голяма рядкост, Джош. Подарък от родителите ѝ за дипломирането от гимназията. – Анди продължава да ме излага най-безгрижно.
– Хайде стига, Анди! Ти как си? Как е денят ти? – Подписвам се за пратката на преносимото му устройство с вече изпотена ръка. Да ѝ се не види тая негова голяма уста.
– Родителите ти са ти купили смърф за дипломирането? – Джошуа се тръшва на стола си и ме наблюдава с циничен интерес. Надявам се тялото ми да не е затоплило тапицерията.
– Да, да, сигурна съм, че ти си получил кола или нещо от този сорт. – Напълно покрусена съм.
– Аз съм добре, миличка – уведомява ме Анди, поема от мен джаджата си, натиска няколко бутона и я прибира в джоба си. С деловата част от нашето комуникиране е приключено и той разтяга уста в широка усмивка.
– Сега, като те видях, съм още по-добре. Едно ще ти кажа, Джош, приятелю, ако седях срещу това прелестно малко създание, нямаше да успея да свърша никаква работа.
Анди тиква палци в джобовете си и ми се усмихва. Нямам желание да накърнявам чувствата му, така че завъртам очи добронамерено шеговито.
– Истинска мъка е – отвръща саркастично Джошуа. – Радвай се, че си тръгваш.
– Сърцето му трябва да е от камък.
– Няма спор. Ако успея да го поваля и да го натикам в сандък, ще можеш ли да го доставиш на някое далечно място? – Подпирам се на бюрото си и се вглеждам в миниатюрното пакетче.
– Цените на международните доставки се повишиха – предупреждава Анди.
Джошуа поклаща глава, отегчен от разговора, и се заема да набере паролата си.
– Разполагам с малки спестявания. Струва ми се, че Джошуа ще се наслади на изпълнена с приключения ваканция в Зимбабве.
– Май имаш и гадна страна, а? – Джобът на Анди издава бипкащ звук и той започва да рови в него, като вече крачи към асансьора. – Е, прелестна Луси, както винаги за мен беше удоволствие. Без съмнение, ще те видя скоро, след следващия ти онлайн търг.
– Довиждане. – Когато той потъва в асансьора, аз се обръщам обратно към бюрото си, а изражението ми автоматично е станало безизразно.
– Жалка история, а?
Издавам звук, имитиращ звънеца в играта „Джепърди“.
– Правилният отговор: Джошуа Темпълман!
– Лусинда флиртува с куриери. Направо си жалка.
Джошуа блъска по клавиатурата си. Няма спор, че е впечатляващ в набирането на текст, без да гледа клавиатурата. Отминавам бюрото му и той натиска раздразнено клавиша за изтриване на реда.
– Просто съм мила с него.
– Ти? Мила?
Изненадана съм колко обидена се чувствам.
– Аз съм прекрасен човек. Питай когото пожелаеш.
– Добре. Джош, тя прекрасен човек ли е? – пита сам себе си на глас. – Хм, нека помисля.
Взема кутийката си с ментови бонбони, отваря капака, наднича вътре, затваря го и ме поглежда. Отварям уста и повдигам език като душевноболен пациент пред сестра, раздаваща лекарства.
– Предполагам, у нея има някои прекрасни неща.
Повдигам пръст и изговарям отчетливо думите:
– „Личен състав“.
Той се поизправя на мястото си, но ъгълчето на устата му потрепва. Приисква ми се да вкарам в действие палците си и да разтегна устата му в широка усмивка на умопомрачен. Докато от полицията ме извличат навън с белезници на ръцете, аз ще крещя: Усмихни се, дявол те взел!
Трябва да изравним резултата, иначе не е честно. Той получи една от моите усмивки и ме е виждал да се усмихвам на други хора стотици пъти. Аз никога не съм го забелязвала да се усмихва, нито пък съм ставала свидетелка лицето му да изглежда по друг начин освен безизразно, отегчено, навъсено, подозрително, бдително, възмутено. От време на време, предимно след като се е карал с някого, върху лицето му се изписва друго изражение – това на сериен убиец.
Отново се връщам при бюрото ми и долавям, че ме проследява с поглед.
– Не че ме е грижа какво мислиш, но тук съм много харесвана. Всички са ентусиазирани от организирания от мен клуб на книгата, който ти даде ясно да се разбере, че намираш за несериозен, но той всъщност ще допринесе за сплотеността на екипа, а и е съвсем намясто, предвид къде работим.
– Ти си истински профсъюзен шеф.
– Грижа се за даренията към библиотеката. Планирам коледното парти. Позволявам на стажантите да ме следват наоколо. – Броя на пръстите си.
– Не правиш много, за да ме убедиш, че не те е грижа какво мисля. – Обляга се назад, а дългите му пръсти лежат преплетени върху плоския му корем. Копчето в близост с палеца му е полуоткопчано. Каквото и да е изразило лицето ми, то го кара да хвърли поглед надолу и да го закопчае.
– Не ме е грижа какво мислиш ти, но искам нормалните хора да ме харесват.
– Хронично пристрастена си към старанието да получиш обожанието на околните.
От тона му леко ми призлява.
– Ами извини ме, задето полагам максимални усилия да поддържам добрата си репутация. И задето се старая да бъда позитивна. Ти си пристрастен да караш хората да те мразят, така че каква комбинация сме само.
Сядам и натискам с всички сили бутона на мишката си поне десет пъти. Думите му са ме жегнали. Джошуа е като огледало, което ми показва лошите ми страни. Все едно съм отново в училище. Миниатюрната изтърсачка Луси си служи с нелеп чар, та да оцелее сред големите деца. Винаги съм била любимката, талисманът, носещ късмет, онази, която люлееха на люлките или теглеха в количка. Обгрижвана, разглезена и може би наистина донякъде жалка.
– Би трябвало да се опиташ от време на време да не те е грижа. Казвам ти, наистина действа освобождаващо. – Устата му се напряга и някаква странна сянка помрачава изражението му. Едно мигване и е изчезнала.
– Не съм молила за съвета ти, Джошуа. Бясна съм на себе си, задето постоянно ти позволявам да ме свалиш до твоето ниво.
– И на какво ниво си представяш, че те свалям. – Гласът му е леко кадифен и той прехапва устна. – На хоризонтално?
Наум натискам „въведи“ в дневника ми „Личен състав“ и започвам нов ред.
– Отвратителен си. Върви по дяволите. – Май съм си заслужила почерпка: силен крясък в празния подземен паркинг.
– Ето, виждаш ли. Нямаш проблем да ме пратиш по дяволите. Може да се каже, че ти отива. Сега го изпробвай и с други хора. Дори не осъзнаваш колко много те тъпчат околните. Как очакваш да бъдеш приемана сериозно? Престани все да отпускаш на едни и същи хора допълнително време за месечните доклади.
– Нямам представа за какво ми дрънкаш.
– За Джули.
– Не е всеки месец. – Мразя го, защото е прав.
– Абсолютно всеки месец е и ти се налага да се скапваш и да оставаш в офиса до никое време, за да спазиш твоя собствен краен срок. Мен да ме виждаш да го правя? Не. Онези загубеняци от долния етаж ми ги предават навреме.
Почерпвам фраза от книгата за самопомощ, която държа на нощното си шкафче, на тема отстояване.
– Не желая да продължавам този разговор.
– Давам ти добър съвет и е редно да го приемеш. И престани да прибираш дрехите от химическо чистене на Елен, не е твоя работа.
– Още сега слагам точка. – Изправям се. Може би ще приключа по-рано и ще се втурна в следобедния трафик, за да изпусна парата.
– Колкото до куриера, остави го на мира. Нещастникът си въобразява, че флиртуваш с него.
– Така твърдят хората и за теб. – Злополучният отговор вече се е изплъзнал от устата ми. Опитвам се да върна времето назад. Не се получава.
– Това ли си мислиш, че правим двамата с теб? Флиртуваме?
Накланя се назад в стола си по начин, който аз не мога да си представя да направя. Гърбът на моя стол не се помества, когато се опитвам да се наклоня. Успявала съм най-много да се оттласна назад на колелцата и да се блъсна в стената.
– Сладкишче, ако флиртувахме, щеше да ти е известно. – Очите ни се срещат и ме обзема странно усещане.
– Защото щях да съм травматизирана?
– Защото по-късно, докато лежиш в леглото, би мислила за това.
– Представяш си леглото ми, значи? – смогвам да отговоря.
Той примигва, а върху лицето му се настанява ново рядко срещано изражение. Приисква ми се да го зашлевя. Изглежда, все едно той знае нещо, което аз не знам. Издава самодоволство и мъжественост и аз го мразя.
– Обзалагам се, че е много малко легло.
Почти бълвам огън. Иска ми се да заобиколя бюрото му, да раздалеча стъпалата му и да застана между разтворените му крака. Ще опра коляно върху малкото триъгълниче от стола точно под слабините му, ще се понадигна леко и ще го накарам да изстене от болка.
Ще разхлабя вратовръзката му и ще разкопчая най-горното копче. Ще обвия длани около масивната му загоряла шия и ще стискам ли, стискам, а кожата му ще бъде гореща под върховете на пръстите ми, тялото му ще ми се съпротивлява, а въздухът помежду ни ще бъде изпълнен от аромат на кедър и бор, който ще пари ноздрите ми като дим.
– Какво си представяш? Изражението ти е мръснишко.
– Как те душа. С голи ръце. – Едва успявам да накарам думите да излязат от устата ми. Гласът ми е по-дрезгав от този на операторка на секс телефон след двойна смяна.
– Аха, на такива извращения се кефиш, значи. – Очите му потъмняват.
– Само когато опира до теб.
Веждите му отскачат нагоре и той отваря уста, а очите му стават напълно черни, но сякаш не е в състояние да произнесе и дума.
Прекрасно е.
* * *
Денят на бебешко синята риза е, когато си спомням за снимката на бележника му с графика, която направих с телефона ми. След като изчитам доклада относно прогнозните публикации за тримесечието и правя резюме за Елен, прехвърлям снимката от телефона на работния ми компютър. После се озъртам също като някой престъпник.
Цялата сутрин Джошуа е в кабинета на Шишко Малък пишко и странно, но часовете се влачат. Толкова е тихо тук, като няма кого да мразиш.
Натискам бутона за принтиране, заключвам компютъра си и зачатквам с токове по коридора. Вадя две копия, като правя резолюцията все по-тъмна и по-тъмна, докато отбелязаното с молив става по-ясно видимо. Няма нужда да казвам, че пускам през шредера всякакви нежелани улики. Щѐ ми се да можех да задам двойно нарязване.
Джошуа вече заключва бележника си с графика.
Облягам се на стената и вдигам страницата на светлина. На снимката са понеделник и вторник отпреди две седмици. Без проблем разчитам ангажиментите на господин Бексли. Но в понеделник е записана буква „Д“. Във вторник е „С“. В осем са отбелязани няколко миниатюрни линийки. До обедните часове има точки. Виждам също така поредица от четири хикса и шест наклонени чертички.
Цял следобед блъскам скришом главата си върху тази загадка. Изкушавам се да се обърна към охраната и да помоля Скот за охранителните записи от съответните периоди, но Елен може да научи. И определено това би се изтълкувало като прахосване на фирмени ресурси в добавка на непозволеното фотокопиране.
Отговорът ми убягва за известно време. Късен следобед е и Джошуа отново седи на стола си срещу мен. Синята му риза сияе като айсберг. Когато най-накрая ми хрумва как да разшифровам бележките с молив, се плесвам по челото. Не мога да повярвам, че съм толкова бавно загряваща.
– Благодаря. Цял следобед умирам да го направя – отбелязва Джошуа, без да отделя очи от монитора си.
Той не знае, че съм видяла бележника му и кодовете, отбелязани с молив. Просто ще обърна внимание кога използва молива и някак ще проумея връзката.
Нека Играта на шпиониране започне сега.