Ооооо, не!
Изхвърли счупения чадър в контейнера и вдигна чантата над главата си в опит да опази остатъците от прическата или от това, което по-рано днес наричаше прическа.
Сутринта стана в шест и прекара близо два часа в старания да изправи немирните, дълги до средата на гърба къдрици.
– Защо си изправяш косата, Лейн, само я гориш! Красива си с естествената си коса. – Майка ѝ около пет пъти надникна в стаята, на шестия Лейн ядно тресна вратата, давайки да се разбере, че не иска съвети.
– Лейн се прави красива, Лейн се прави красива, Лейн ще си търси гадже в новото училище… – Били, по-малкият ѝ брат, винаги намираше най-точния начин да я изкара извън нерви.
Спипа малкия досадник в коридора и го стисна здраво за врата.
– Млъкни, ако ти е мил животът, гадино дребна!
– Мамооооо, Лейн ме бие – разкрещя се Били, – бие ме, защото иска да си хване гадже, ама не можеее… Мамооо, кажи ѝ да ме пуснеее. Грозна си, грозна си, грозна си и си дебела. В старото училище в Алабама не те харесваха, и в Ел Ей няма да те харесват!
Идваше ѝ да ревне с глас, макар да знаеше, че дребният я дразни нарочно. Когато разбра, че баща ѝ е получил ново назначение в Лос Анджелис, първоначално се зарадва. Отиваха в един от най-яките градове на света. Юпии! Толкова си беше мечтала да отиде на екскурзия в Града на ангелите, а сега направо се местеха там – в нова къща, в хубав квартал. Е, не в най-хубавия, но пък в Ел Ей. Юпии!
След това дойдоха мрачните мисли. Нов град означаваше нов квартал, ново училище, нови съученици, нови хора, пред които да се доказва.
По дяволите! Отново щеше да бъде „оная дръпнатата“. Така я беше нарекъл Дейв – високият „готин“ Дейв от футболния отбор, мечтата на всяка вървежна мацка. „Оная дръпнатата.“ И то само защото го беше зашлевила, когато я ощипа по задника.
Ама той какво си въобразяваше?! Че като има сини очи, два реда плочки на корема и усмивка, която кара коленете на половината момичета от гимназията – а и на една част от момчетата – да се подкосяват, може да си позволява да я опипва?! Зашлеви го, без да се замисли. Бам, пляс и постави печат „оная дръпнатата“ върху собствената си персона. Някои добавяха тайно и… „смотанячка“. Но само някои и само тайно. Официално и явно беше извън елита. Аутсайдер. Дръпи. Не ѝ стигаше това, но плъзна слух, че всъщност зашлевила Дейв, защото била тайно влюбена в него, преследвала го, пращала му любовни имейли, дебнела го пред дома му, дори го снимала и правела колажи, на които монтирала собственото си лице. Накратко, била вманиачена по него и той решил да ѝ даде малък бонус от съжаление. Пък видиш ли, тя – тъпачката – го зашлевила.
Звучеше тъпо и нелогично, но се хванаха. Дори Мери, най-добрата ѝ приятелка, на няколко пъти я умоляваше да ѝ каже истината. Истината?
Истината крещеше, че ѝ е писнало от всичките им превземки, от фалшивата им популярност, от вечната необходимост да си в крак с другите и дори една крачка напред, да правиш така, че да се харесаш. Защо беше необходимо да бъде някоя друга, за да я харесват? Тя искаше да бъде себе си и да я харесват. Да харесват Лейн, а не някаква излъскана мацка. А какво се оказваше – дори и Мери не я познаваше и смяташе, че е способна да се влачи подир някакъв си там… Дейв. Само и единствено защото всички си падаха по него. И Мери също. Бляк.
Е, местеше се в Ел Ей – далече от Дейв, превземките и слуховете. Започваше начисто. Като Лейн. Новата Лейн. Всъщност – старата, истинската.
Искаше ѝ се всичко да бъде различно и си обещаваше: „Ще бъда себе си, но по-умерено“. Каквото и да значи това по-умерено.
* * *
И започна с изправянето на косата. Първият ден в новото ѝ училище трябваше да бъде перфектен. Тя трябваше да бъде перфектна, защото знаеше, че всички очи ще са вперени в нея – новата, селячката от Алабама. Не искаше да бъде селячката от Алабама, не искаше да бъде „оная дръпнатата“, искаше да бъде просто момиче – 16-годишно и просто… готино.
После… после се счупи комбито на майка ѝ по средата на нищото и насред проливния дъжд. Наложи се да чакат „Пътна помощ“ повече от час, защото заради дъждовете били станали много леки катастрофи и…
– Тръгвай, Лени, училището е на три преки само, не е хубаво да закъсняваш още от първия ден – каза майка ѝ, после пъхна някакъв чадър в ръката ѝ и тя тръгна. Опита се да избягва локвите, за да запази чорапогащника си чист, но един кретен със синьо волво се погрижи да я направи в кал от черните кецове Converse до колана на чисто новата пола на волани.
Полата беше страхотна – на четири волана – всеки на различни цветя. Стигаше до средата на бедрата ѝ и леко се поклащаше, когато вървеше. Тотално неподходяща за първи учебен ден според майка ѝ, а според огледалото – идеална. Поне допреди волвото да я направи вир-вода и кални пръски.
И прическата ѝ в крайна сметка се получи страхотна – изправена, обгръщаща раменете като нежен копринен воал, хвърлящ диамантени червеникавозлатни отблясъци, почти съвършена. Почти… докато и последната пръчка на скапания чадър не каза „прас“ и цялата вода от него се изсипа във врата ѝ.
Прас! Дотук с идеалния първи учебен ден.
Затича се поне да не закъснее. Дъждът и вятърът я блъскаха в очите. А уж в Ел Ей не валяло. Не валяло, ама друг път! Днес валеше.
„Ще ти върви по вода“ – бе изръсил баща ѝ, докато я целуваше за довиждане. Не му отговори, но си помисли, че критическата определено не му се отразява добре.
Дворът на училището беше почти празен, което означаваше, че часовете или са започнали, или ще започнат всеки момент. Хубавото беше, че поне няма всички да я видят. Ще може да поизчисти калта от полата си и да влезе в клас в що-годе поносим вид. Отдъхна си наум – поне едно унижение щеше да ѝ бъде спестено. Ускори крачка, защото видя как дежурният на вратата леко я притваря. Според правилата на гимназия „Линкълн“, 5 минути след започване на часовете входната врата се затваря и всички закъснели трябва да изчакат отвън. Затича се, вперила поглед напред, и не видя табелата. Беше на нивото на коляното ѝ, толкова очевидна, но Лейн не я забеляза. Левият ѝ крак срещна метала и спря устрема на тялото. Залюля се, опитвайки се отчаяно да запази равновесие, но не успя. В момента, в който падаше на мокрия цимент, мисълта ѝ блуждаеше между острата пронизваща болка в капачката на коляното ѝ и чантата, която при падането изхвърча напред, отвори се и част от тетрадките се разпиляха по двора.
– На това му се вика майсторско приземяване.
Гласът прозвуча над главата ѝ, момчешки, леко дрезгав и – ако Мери беше тук, би допълнила – много секси.
– Тренирала ли си го, или ти дойде отвътре?
– Хайде, Чан, остави я, мистър Мейсън ще ни застреля, закъсняваме за теста – притежателят на втория глас бе момиче. Звучеше пискливо и подчертано превзето. Собственичката му сигурно е руса – направо се зачуди как в такъв момент може да ѝ минават подобни мисли.
– Хей, добре ли си? – Лейн усети как някой я хваща за раменете и се опитва да я изправи. Онзи някой с дрезгавия глас.
– Добре съм, нищо ми няма – постара се да прозвучи твърдо, но от устата ѝ излезе едно несигурно, вибриращо измяукване, като на безпомощно котенце.
Подразни се сама на себе си и на неспособността си да се контролира.
– Да, определено нищо ти няма – всичките ти тетрадки се въргалят в калта, айфонът ти е под пейката отсреща, а чадърът… къде ти е чадърът? Не видях да идваш с кола…
По дяволите, тоя няма ли да се разкара?! Нямаше нужда нито да ѝ помага, нито да ѝ дърдори на главата. Достатъчно унизително беше и без неговото присъствие.
– Чан, тръгвам – гласът на момичето се извиси до фалцет. – Няма да те чакам да се разправяш с някаква си…
– О-хооо, мис Мокра фланелка! Я виж ти!
Лейн съвсем беше изключила за тънката бяла блуза и новия суперизрязан сутиен, който имаше за цел дрехата да изглежда като сраснала с тялото ѝ, а тялото ѝ… да изглежда като… тялото ѝ…
Вече бе твърде късно да установява, че блузата от бяла бе станала прозрачна и че притежателят на дрезгавия глас – Чан – я изучава най-безсрамно. От главата до петите, от петите до блузата и пак до там.
Беше една глава по-висок от нея. Косата му, леко начупена от дъжда, а очите му… проклетите синьо-виолетови очи я гледаха с онази насмешка, която ѝ беше до болка позната.
По дяволите! – това се превръщаше в любимото ѝ заклинание. Нещо като мантра против самата себе си. Понечи да хукне към вратата, но болката така я сряза, че залитна и изохка. Чан я подхвана през кръста. Лейн изобщо не разбра как дясната ѝ ръка рязко се извъртя и го зашлеви през лицето, оставяйки четири червени следи върху гладката му кожа. Пляс и бум. Отново го направи, без да се замисли, без да го планира, сякаш някаква външна сила я ръководеше. Сила, която по никакъв начин не можеше да контролира. Момчето застина за миг, присви очи и тялото му видимо се стегна.
– Ненормалница! Оправяй се… Гледай я ти… Поредната смахната. – Докато се отдалечаваше след приятелката си, на два пъти се обърна и направи въртелив жест с ръка.
– Казах ти аз да я зарежеш, ама ти… да не видиш нова кифла – дочу гласа на момичето, което ѝ подейства като удар под кръста.
Това беше! Добре дошла в Ел Ей, Лени! Искаше ѝ се да умре – веднага, на място. Но трябваше да влиза в час, към нея се приближаваше дежурният от вратата с явното намерение да ѝ съдейства. Ужасите следваха един след друг!
Заведе я в лекарския кабинет, където сестрата превърза кървящото ѝ коляно.
– Мис Денисън, свободна сте да се приберете. С тази травма и в този вид е по-добре да прекарате деня у дома, няма да ви бъдат нанесени отсъствия.
Директорката, изненадващо млада жена в елегантен сив костюм и безупречна прическа, говореше привидно съчувствено, но в погледа ѝ се четеше снизходително презрение. Лени реши, че категорично не я харесва.
– Не казвай нищо, моля те, и остави тирадите за друг път, моля, моля, моля!
Прекъсна опитите за въпроси от страна на баща си, докато пътуваха към дома. Беше го измъкнала насред делова среща и не бе никак доволен, че му се налага да прекосява града в натоварения трафик.
* * *
На другата сутрин Лейн не положи никакво старание да изглежда добре. Просто обу старите си протрити джинси, нахлузи развлечена тъмносиня тениска с надпис К’во искаш от мен?, остави къдриците да се спускат свободно по гърба ѝ и подмина огледалото с ядно безразличие. Не ѝ пукаше какво ѝ казваше то. Нямаше абсолютно никакво значение как изглежда, нямаше значение какво е облякла, нищо нямаше значение, днес беше вторият първи ден в новото училище. А както всички знаят, има само едно начало и когато то се провали, всеки следващ опит е просто поправка, замазване. Лени имаше опит в тези неща – беше се проваляла достатъчно пъти, за да не си прави илюзии, че след вчера нещата щяха да тръгнат добре. Бе специалист в решаването на задачи за популярност. Винаги забравяше формулата.
– Лени, миличка, усмихни се, давай по-ведро. Виж днес какъв слънчев ден е, коляното ли те боли… Смени ли му превръзката… те взема… после… настроение… приятели… не те е видял…
Майка ѝ бърбореше нещо, Лейн не я слушаше. Какво разбира тя? Нищо. Само се прави, че разбира, че е наясно. Много си хубава, Лени… много си умна, Лени… Всеки би искал да те има за приятелка, Лени… Трябва да си малко по-мила с другите, Лени… Усмихвай се, Лени… бла-бла, Лени… Слушаше едно и също от години – глупости, абсолютни глупости. Най-добре беше да млъкне и да я остави на спокойствие.
Дори почувства облекчение, когато спряха пред пълния училищен двор. Някои от учениците влизаха, други стояха на групички и се кикотеха. Седем-осем момичета – всички до една облечени в къси поли и с ултрамодерни обувки на ток с платформа (все едно се бяха наговорили специално да изглеждат като извадени от един калъп), и със съвършени прически – стояха до самата врата, оглеждаха всеки, който влизаше, шушукаха и после избухваха в смях. „Фешън контрол“, помисли си Лейн. Всяко училище си имаше такъв. Фешън контролът оценяваше приходящите от глава до пети, преценявайки колко струват дрехите, откъде са купени, отговарят ли на последния писък на модата, притежават ли стил, и не дай си боже да се окажеш сред онези, които се набиват в очите им, излизайки от строгата модна рамка, тутакси ти лепваха етикет. Така беше в Алабама, нямаше причини в Ел Ей да е по-различно.
Мина покрай оценителите с изправен гръб и вместо да сведе очи, ги втренчи в техните, крещейки безмълвно: Хич не ми пука за каква ме мислите. Все ми е тая, вчера бях в калта, от там нататък по-надолу няма! Отминавайки, дочу смеха им и едно подмятане:
– Тая май е нова… виж ѝ косата, явно не е чувала за преса или поне за гребен.
Изпъна още повече рамене и влезе…
Първият час бе по английска литература. Избра този предмет за основен заедно с математика, история на изкуството и философия. Това бяха любимите ѝ предмети, особено философията. Там винаги можеше да погледне нещата от всичките им страни, да ги разнищи на малки парченца, да ги анализира и да им придаде собствен смисъл. Там нямаше една-единствена истина. И нейната истина беше истина.
Видя го. Още щом прекрачи прага на кабинета, го съзря – беше се навел над русата глава на някакво момиче и ѝ приказваше нещо. Момичето се смееше, видимо поласкано, и от време на време отмяташе коса с ръка. Чан, така бе чула да го наричат, хвана един кичур коса и го доближи до носа си, вдъхвайки шумно:
– Саманта, ухаеш на грях.
Русокосата се изкикоти.
На Лейн ѝ прималя и инстинктивно се обърна с желанието да избяга веднага, на момента, да се изпари, да я няма, преди и той да я е видял.
– Мис Денисън? Лейн Денисън? Вие трябва да сте нашето ново попълнение. Влезте, мис Денисън, ние тук не хапем, или поне не силно. – Един мъж я побутна леко да влезе и затвори вратата подире ѝ малко по-шумно, отколкото се очакваше от учител. – Хей, тишинааа! Купонът свърши, време е да преминем в друго измерение. Изключете мобилните, извадете тетрадките и химикалките – знаете какво е това химикалка, нали? – и бъдете готови да се поразходим из XIX век, ала пеша. За най-добрите може да отпуснем по някой велосипед.
Всички в класа се разсмяха.
– По-сериозно, моля, ще направим лошо впечатление на мис Денисън. Нали не искате тя да ви помисли за някакви невежи?
Лейн усети как двайсет чифта очи се вторачват изучаващо в нея, включително и онези, синьо-виолетовите. Опита се да спре червенината, която пълзеше по шията ѝ към бузите, и си наложи да си придаде колкото се може по-обигран вид.
– Мис Денисън, това е класът, с който ще имате удоволствието да нищите литературните прозрения на знайни и не толкова знайни творци. Аз съм мистър Смит – Джон Смит. Клас, това е мис Денисън… Лейн, и тя идва при нас от… откъде идваш, Лейн?
– Алабама – прошепна тя.
– Откъде? Не чух, по-високо – дочу се глас от дъното на стаята.
– Алабама! – почти изкрещя Лейн.
– Ахаа, от Ала-балама. Чувал съм, че там, в дворовете на училищата, пасете добитъка си, така ли е, Лейн? – Синьо-виолетовите очи я измерваха от горе до долу. Не можеше да разбере дали я е разпознал, надяваше се, че не е. Надяваше се, че просто си е гаден.
– Ннне… няма такова нещо. – Лейн усещаше как краката ѝ губят почва.
– Мистър Чан Месинг, по-сериозно, моля. Не е необходимо дамата още от първия ден да разбира, че сте лишен от елементарно джентълменство.
– Дама? Така ли им викат в Алабалама на ония, които се търкалят в калта полуголи? – Явно я беше познал.
По дружния смях Лейн се досети, че и останалите са запознати с вчерашната случка и вече знаят коя е тя. Наясно беше също, че веднъж разказани, историите никога не са такива, каквито са всъщност. Кой знае какви ги беше наприказвал Чан и как беше украсил вчерашната случка. Но шамарът си беше шамар. В този момент ѝ се искаше да върне времето назад, ала не толкова, за да спре дъжда, и не за да не падне в локвата, а за да не позволи на ръката си да върши своеволия. Беше участвала в този филм и знаеше стъпка по стъпка как ще се развие действието по-нататък. Много ѝ се искаше, но… времето нямаше бутон undo или back. А и една част от нея не съжаляваше. И тоя тип, Чан, беше като всички останали надувковци. Красив, безмозъчен, популярен и гаден. Свикнал да върти всички на малкия си пръст.
Виждаше как го гледа русата, забелязваше и обожанието в очите на момичето с късата червена коса, а онази, силно гримираната от последната банка, го изяждаше с очи. Направо би го погълнала на една хапка. Представи си как отваря уста и – хоп! – Чан изчезва в бездната, схрускан от острите ѝ зъби, а тя се оглежда, питайки: „Само това ли беше? Няма ли още? Гладна съм!“.
– Лейн, по усмивката ти виждам, че първоначалната неловкост е преодоляна. – Явно подсъзнателно се беше усмихнала на представата за момичето, поглъщащо надутия Чан. – Можеш да си избереш място.
Огледа се. Всички места бяха заети, единствено на крайната лява редица, на последния чин седеше рижаво момче с очила, което видимо не обръщаше внимание на ставащото и си драскаше нещо. Запъти се към него.
– Свободно ли е?
– Свободно е… сърцето ми, никой не иска да го заеме – промърмори рижият, но вдигайки поглед, видя гневните искри, които излизаха от очите ѝ, и допълни: – Както и да е… сядай!
Явно щеше да учи с идиоти, с още по-големи идиоти от тези, които си мислеше, че е загърбила. Шанс! Малшанс.
– Аз съм Ричард – реши да ѝ обръща внимание рижият. – А ти?
– Лейн. Не чу ли? Току-що ме представиха подробно.
– Аха. Така ли? Не съм чул. Нова ли си?
– Нова съм, от Алабама – настрои се за битка тя.
– Аха, от Алабама. Не съм ходил там. Готино ли е?
– Не. Гледаме овце в дворовете – отприщи се ядът ѝ.
– Аха, ясно. И моят баща като малък е гледал овце… в Югославия. Гледал е и крави.
– В… какво? – Беше неин ред да се облещи.
– В Югославия… това е страна, която е много далече. Сега я няма де, след войната се разпаднала, баща ми обаче избягал преди това. Аз съм кръстен на дядо ми Радован, който бил кръстен на своя дядо Радован, който бил войвода – това е нещо като началник на бандити – затова може да ми викаш Рад, както ме наричат всички останали, освен когато не ми подвикват… загубеняк – изрецитира рижият това с напълно равен тон, продължавайки да си драска.
„Откачалка – помисли си Лейн. – Поне няма да съм единствената.“
Обърна поглед наляво и установи, че Чан я гледа, а русата до него го дърпа за ръкава. В очите му не прочете нищо добро. Отвърна му със същия злобен поглед и започна да вади тетрадките си. Щеше да се съсредоточи в урока. Смит вече пишеше нещо на дъската…
* * *
– Я вижте, Ала-Бала… Какво слушаш, Ала-Бала, нещо алабаламско? – Чан се пресегна към слушалките на ушите ѝ, а Лейн се дръпна назад и от рязкото движение кока-колата, която в този момент поднасяше към устата си, се разплиска върху блузата.
– По дяволите, няма ли да ме оставиш на мира, а?! – просъска Лени.
– Чан, тази е дива котка, ще ти скочи – изсмя се едно от момчетата, което стоеше леко встрани.
– Най-много ги обичам тия дивите… пис-пис, мац-мац, ще се погушкаме ли. Бас ловя, че тая грозна блуза крие голямо изобилие – обади се друго момче от групичката – средно на ръст, с късо подстригана кестенява коса и набити широки рамене, а вратът му се сливаше по странен начин с брадичката и му придаваше животинско изражение.
– Ами… крие, ако ѝ лиснеш една кофа, и всичко се вижда – обърна се към него Чан, хилейки се. – Само внимавай, Стан, че не обича да я пипат… момчета. Само обича да се олива.
– Разкарайте се! – изкрещя Лейн извън контрол. – Разкарайте се!!!
– Не им обръщай внимание, те са си такива. Просто не им обръщай внимание и ще те оставят на мира.
Към пейката, където седеше, се беше приближило дребничко момиче с лешникова коса, прибрана на рошав кок. Беше облечено със странен панталон до средата на прасеца, кецове, изрисувани на ръка, и през рамото си носеше брезентова чанта с разноцветни ресни, които сякаш бяха пришивани допълнително.
– Аз съм Валънтайн, от класа ти по английски. Здрасти!
– Аз съм Лейн… от Алабама, дойдох от Алабама – въздъхна тежко Лени.
– Всички сме дошли отнякъде, Лени, споко. Така е с всеки новак – първо гледат да го смачкат хубаво, та да им е като глина в ръцете. За хубавките като теб е още по-зле, но ще свикнеш. Чакат те още изпитания, като гледам как те меркат „суперските“, скоро ще попаднеш и в техните лапи… – кимна Валънтайн по посока на групичката на момичетата с къси поли.
– „Суперските“? – повдигна вежди Лейн.
– Така се наричат – поясни новата ѝ познайница, – защото в тяхната група се допускат само онези, минали през „одобрението“ на Чан и компания. Това означава, че са готини, популярни и да си в тяхното общество, е чест и привилегия. Имат си правила на обличане, на говорене, в общи линии диктуват и правилата в гимназията. Ако те набележат като дразнител, спукана ти е работата. Затова много-много не им се навирай в очите. Всяка нова хубавка или я вербуват, или, ако не им върви по гайдата, я смачкват.
– Валънтайн…
– Моля те, наричай ме Вал… за по-кратко.
– Вал, какво значи „одобрение“?
– Ха-ха-ха-ха, Лейн, ти верно падаш от Алабама! – Много просто. Ако си хубава, а ти си хубава, нищо че си се маскирала в тия битнически дрехи, другарчетата на Чан те прилапват, вкарват те… знаеш къде… оценяват те… и така… разбра ли?
– Вкарват те? Къде те вкарват?
– В леглото, миличка, или по-скоро, на задната седалка на колата на Брус или на брата на Чан – Дерек. Ти май си по-наивна, отколкото изглеждаш.
– Теб… ти… – Лени не довърши въпроса, защото Вал започна да се залива от смях.
– Мен ли, ха-ха-ха, неее, мен – не. Ха-ха-ха-ха… – Смехът озари лицето ѝ и Лейн осъзна, че Валънтайн, при все странното си, леко клоунско облекло, е доста привлекателно момиче.
– Защо?
– Дълга история, може би друг път… Време е за математика. Идваш ли? Най-хубавото на математиката е, че гнусарят Стан не е в нашия курс, той е в изоставащите. Стан е тъпакът без врат.
– Да, да… Ами... ааа… онзи другият? – Лейн не смееше дори да произнесе името му, сякаш някой ще я заподозре в нещо.
– Чан ли? Той е геният и мисис Тирън е луда по него. Ще видиш, цял час ще има: „Чан, моето момче, кажи това, покажи онова… – Валънтайн си преправи гласа и звучеше леко префърцунено изтънчено и Лейн, въпреки лошото настроение, не можа да се сдържи и се засмя. – О, Чаниии, тооолкова си умеен!“.
И двете влязоха в клас, смеейки се.
Математиката протече точно така, както я описа Валънтайн. Мисис Тирън бе около 50-годишна, възпълничка учителка, с коса, боядисана в яркочервено, и очила с рамки в същия цвят. Говореше леко провлечено и имаше навика да повтаря всяко нещо по два пъти.
– Как мина първият ден в новото училище, Лени?
Майка ѝ я гледаше така, сякаш искаше да прочете и непомислените ѝ мисли. Е, нямаше да може.
– Нормално.
– Нормално… значи, добре? Намери ли си нови приятели?
Как точно се намират нови приятели за един ден?! Майка ѝ или съвсем нищо не разбираше, или просто задава въпросите си ей така, колкото да не е без хич. Не я удостои с отговор.
– Лени си е хванала гадже, Лени си е хванала гадже… – Били ѝ се изплези от другия край на масата.
– Крайно време е да пораснеш, дребос, на девет си вече – изгледа го презрително, макар че друг път вероятно щеше да го замери с вилица или най-малкото с коричка хляб, и продължи да рови из чинията с пържено пиле и картофено пюре.
В крайна сметка денят не беше идеално лош. За няколко часа, освен че успя да стане за втори път за смях, ѝ се удаде да се сдобие и с ценна информация за порядките в училище. Вал беше непресъхващ извор и за всеки и всичко ѝ даваше подробни разяснения.
– Виждаш ли я оная русата, която кудкудяка като кокошка на полог. – Лейн разпозна момичето, което флиртуваше с Чан. – Тя е бившата шефка на „суперските“, Саманта. А е бивша, защото ходеше с Чан около два месеца, бяха голямо аморе, налягаха се по всички ъгли и чинове. Един път почти го направиха на пейката в залата по спортна гимнастика. Всички излязоха да ги оставят на спокойствие, аз и Мерил обаче най-спокойно тренирахме на гредата… така де, има хотели за тая работа. Та Саманта уж беше луда по Чан, следваше го като куче на каишка. Целия фейс беше пощурилa с техни снимки и лигави надписи: „Моята любов е вечна“, „Чан е слънцето в мрака на пустотата“, „Скъсваме се… да се пукат завистниците…“, бла-бла-бла. И верно, завистниците се пукнаха, когато в един прекрасен ден, преди три месеца, Чан я хванал да се натиска… познай с кого?
– Хм… Стан? – Това беше първото име, за което Лейн се сети, макар че ѝ изглеждаше суперневероятно някоя да зареже синеокия строен Чан заради безвратия Стан. Не че Чан ѝ се струваше привлекателен, само по принцип…
– Ти пък Стан. Саманта не е чак толкова зле все пак. С Дерек. – Вал я гледаше очаквателно и в очите ѝ се четеше нетърпение да види реакцията ѝ. Обаче Лейн не реагира. – Дерек, братът на Чан – поясни Валънтайн, – чаткаш ли? Чан я хванал да се натиска с брат му, у тях, в хола на дивана. Представяш ли си? Той уж бил на тренировка по това време, но си навехнал крака и се прибрал внезапно, и ония двамата – на дивана. Разправят, че Русокоска била дибидюс, само по тъмносини боксерки… ама твърди, че нищо не били правили. Боксерките си били на мястото през цялото време. Чан така треснал вратата, че я счупил, после се качил в колата на брат си и я забил в оградата на къщата отсреща. Затова сега няма право да получи книжка, има 6-месечно наказание, защото е шофирал без придружител. Голяма драма беше. Мик, който живее по диагонал на тяхната улица, разправя, че Саманта хукнала полугола след Чан, дърпала го от колата, ревяла и се молела. Дерек стоял отстрани и се хилел само. Така де… нали са братя, било нормално да си споделят нещата. Пък и той е по-големият… Цирк. После в училище тя се влачеше подире му, той я унижаваше. Веднъж тръгна да го целува, а той просто стои, като дърво стои. Саманта го целува, опипва… това насред двора, на обяд, преди втория модул. Събра се народ, зяпачи, а тя продължава – целува го и го моли да ѝ прости. А знаеш ли какво направи той?!
– Какво? – Лени беше убедена, че изобретателността на Чан за гадости е огромна.
– Каза ѝ: „Че си парцал, парцал си, но ако ми оближеш краката, мога да се замисля дали да не бъдеш мой парцал… От време на време, когато реша, разбира се, и когато ми се иска… парцал. Вложѝ цялата страст, на която си способна, бейби, нека всички да видят как го умееш“.
– Гадост! Отврат! – Лейн не харесваше русата Саманта, но никой нямаше право да се държи така с друго човешко същество, независимо от обстоятелствата и провиненията.
– Гадост и отгоре – изцъка Вал, – нооо… не и за Саманта. Тя беше готова на всичко и го направи – от подметките на кецовете до колана на дънките. И тях щеше да смъкне, ако не се беше появила директор Уоксън.
– Брррр… – Лени направо се разтресе от погнуса – това, което някога ѝ се беше случвало и което считаше за върховно унижение, сега, сравнено с разказа на Валънтайн, изглеждаше като безобидна шега. – Но аз ги видях да си говорят днес. Съвсем нормално, дори приятелски, ако не и като нещо повече…
– А, да, сега уж са приятели. Ама уж. След като Саманта се опита да се самоубие. Макар че, ако питаш мен, изобщо нямаше намерение да се самоубива, а само да накара всички да говорят за нея, да я съжаляват и да ѝ обръщат внимание. И най-важното – да си го върне. Тя е една хитра пресметлива позьорка и е готова на всичко, само и само отново да бъде на върха. А за да е на върха, трябва да е с Чан. Така че изобщо не ѝ се вързах на тъпотиите, макар че…
– Чакай, чакай, Вал! Как се е опитала да се самоубие? Хапчета? – Лейн помнеше как в старото ѝ училище в Алабама Меми Нетълс от горния курс се беше нагълтала с хапчета, защото беше забременяла от някакъв сезонен работник, който по-късно се оказа женен с две деца. Промиха ѝ стомаха и я спасиха, но в града дълго се говореше за случилото се.
– Глупости, хапчета. Хапчетата не са интересни, с тях не ставаш център на внимание, най-много да ти промият корема и да си докараш няколкодневно главоболие. Чувала ли си за катедралата „Света Богородица“? – Лейн поклати отрицателно глава. – Няма значение, ще чуеш – продължи Вал. – Родителите на Чан, на Саманта, моите, както и на повечето ни съученици я посещават редовно и всяка неделя сме на сутрешната литургия. Та в една от неделите скъпата наша Сам се промъкнала някак си и се качила на камбанарията, крещейки, че ще скача. Всички наизлязохме навън. Тя стоеше горе и крещеше как ще скочи, защото животът ѝ без Чан е безсмислен, как ако не ѝ прости, по-добре да отиде при ангелите, как признава греха си, но моли да ѝ бъде простен. За нея нямало място сред праведните и искала да изчисти опозореното си име, сливайки се с ангелите…
Лейн направо не можеше да повярва на това, което новата ѝ приятелка разказваше. Дори за момент си помисли, че може би тя си измисля. Много момичета обичаха да си съчиняват разни истории, които колкото повече разкрасяваха, толкова по-истински им се струваха. Но нещо вътре в нея ѝ подсказваше, че точно тази история си е съвсем истинска. Та кой можеше да измисли подобно нещо?
– И така… – заключи Вал. – Смъкнаха я с пожарна и след хиляди убеждения от отец Бишъп, молби и рев от майка ѝ, заплахи от баща ѝ, който се кълнеше, че ще убие Чан, и накрая – от личната молба на Чан, който бе принуден от родителите и всички в църквата да се изтъпанчи отдолу и силно да крещи как я обича и ѝ прощава. Не стига това, ами тя се правеше, че не го чува, та накрая му донесоха мегафон.
