Гувернантка по неволя (ОТКЪС), Теса Деър
ПРОЛОГ
Александра Маунтбатън притежаваше здрав разум. В това вярваха приятелките ѝ.
Но, честно казано, Алекс изобщо не притежаваше такъв – поне не и когато ставаше дума за очарователни джентълмени с дръзки зелени очи. Ако притежаваше поне капчица здрав разум, тя никога не би се проявила като пълна глупачка в случая с Женкаря от книжарницата.
Дори и сега, след повече от половин година, можеше да възпроизведе наум неловката случка до най-малките подробности, сякаш я наблюдаваше да се разиграва на театрална сцена.
Място на действието: книжарница „Хачардс“.
Време на действието: сряда следобед през ноември.
Действащи лица: Александра, естествено. Трите ѝ най-добри приятелки: Никола Тийг, лейди Пенелопи Кампиън и Ема Пембрук, херцогиня Ашбъри. И появяващият се за пръв път в главната роля (фанфари, моля) – Женкаря от книжарницата.
Описание на сцената:
Александра крепеше в едната си ръка кулата от книги на Никола, а със свободната трескаво прелистваше книгата, която бе избрала за себе си. Екземпляр от каталога на Месие за звездните купове и планетарните мъглявини, който бе открила като истинска перла в секцията за стари книги. Цяла вечност бе търсила този каталог. Не можеше да си позволи да си купи нов.
В един момент се взираше с неописуемо блаженство в описанието на небесните мъглявини, а в следващия…
Бам! Сблъсък от космически мащаб.
Причината остана неизяснена. Навярно бе направила крачка назад или може би той се бе извърнал, без да гледа. Нямаше значение. Независимо чий лакът се бе блъснал в ръката на другия, бе влязъл в сила законът от физиката за равните по сила и противодействие реакции.
После влезе в сила и земното притегляне и всичките ѝ книги се сгромолясаха на пода, а когато тя вдигна поглед от купчината… той беше там!
Елегантно разрошена кестенява коса, модно одеяние, одеколон, ухаещ на грях – и усмивка, вероятно усъвършенствана още в младежките години, несъмнено с едничката цел да накара жените винаги и всичко да му прощават.
С непринуден чар джентълменът събра книгите. Алекс стоеше като вцепенена и не можа да помръдне, за да му помогне.
Той я попита за името ѝ, а тя едва успя да го смутолеви.
Непознатият красавец я помоли да му препоръча книга – подарък, бе заявил, за две млади момичета. В отговор тя запелтечи още повече.
Той се бе приближил достатъчно близо, за да вдъхне тя одеколона му с аромат на пръст и разлистена гора, толкова мъжествен и опияняващ, че Алекс едва не припадна насред стeлажите със стари книги.
Но в следващия момент той я погледна с топлите си зелени очи – истински я погледна – по начин, по който хората рядко го правеха, защото това означаваше да позволиш на другия в отговор също да те погледне истински. Равни по сила и противоположни реакции.
Джентълменът я бе накарал да се почувства като единствената жена в книжарницата. Може би единствената жена в целия свят. Или във Вселената.
Мигът сякаш продължи цяла вечност, но в същото време свърши прекалено скоро.
После красавецът галантно се поклони, сбогува се с френското adieu и с бърза крачка се отдалечи със скъпоценния каталог на Месие под мишница, зарязвайки Александра с някаква скучна книга с разкази за „послушни момичета“.
Край на сцената.
Или поне би трябвало да бъде краят.
Алекс бе изпълнена с решителност да изтрие спомена за случилото се от мисловната си черна дъска, но Пени – неизличимата романтичка сред приятелките – не ѝ позволи. Тъй като той не се бе представил, Пени го бе удостоила с изключително абсурдни титли. Отначало той беше просто Женкаря от книжарницата, но седмиците минаваха и неотразимият чаровник много бързо се бе изкачил по стълбата на благородниците. Сър Читател. Лорд Литература. Херцог Хачардс.
Престани, не спираше да ѝ повтаря Алекс. Това беше преди векове, а оттогава не съм го виждала нито веднъж. Той със сигурност дори изобщо не си спомня за мен. Нищо особено не се е случило.
Само че не беше съвсем нищо. Споменът за онази среща се бе загнездил в някакво идиотско ъгълче на съзнанието ѝ, разцъфтяваше с небесни дъги и потайно искреше, докато накрая не се превърна в… нещо. Нещо прекалено засрамващо, за да го признае на глас, дори пред Пени, Ема и Никола. Честно казано, Алекс се стараеше да не го признава дори пред себе си.
От онзи ден, когато ѝ се случваше да посещава книжарницата „Хачардс“ или „Храмът на музите“, или дори библиотеката „Минерва“, тя се оглеждаше за него. Представяше си как двамата може отново да се сблъскат, а после той щеше да ѝ признае, докато си пиеха следобедния чай, който постепенно щеше да премине във вечеря, как и той е бродил из всички книжарници с надеждата да я срещне. Защото, съвсем естествено, през онези две минути на болезнен едностранен разговор, той изведнъж бе прозрял, че тромавата, несвързано бъбреща девойка от работническата класа, толкова дребничка, че спокойно можеше да се побере в кухненски шкаф със средни размери, е всичко, за което някога бе мечтал.
Ти си точно тази, която толкова дълго съм търсил.
Сега, след като те намерих, никога няма да те пусна.
Александра, аз имам нужда от теб.
Здрав разум, пфу!
Алекс сама заработваше прехраната си, сверявайки часовниците в домовете на богати клиенти, и нямаше време за мечти. Тя си бе поставила цели в живота и работеше, за да ги осъществи. Стъпила здраво на земята, с изпънати рамене и гордо вдигната глава.
Тя нямаше – в никакъв случай! – да позволи да бъде отклонена от своя път от някакви романтични фантазии.
За съжаление, въображението ѝ напълно пренебрегваше този меморандум. В нейните мечти чаят и вечерята бяха последвани от разходка в парка, задушевен разговор, целувки под звездите и дори – чувството за достойнство на Александра се спаружваше само при мисълта за това – сватба.
Самата истина. Сватба!
Вземате ли този мъж, анонимния Женкар от книжарницата с кошмарен вкус за детска литература, за свой законен съпруг?
Абсурд!
След няколкомесечни опити да обуздае тази лудост Алекс се предаде. Поне фантазиите – колкото и глупави да бяха – бяха само нейна сърдечна тайна. Нямаше нужда никой друг да узнава. А и беше съвсем вероятно тя никога повече да не срещне Женкаря от книжарницата.
Докато, разбира се, не настъпи сутринта, когато го срещна.
ГЛАВА 1
Сутринта започна по същия начин, по който напоследък започваха всички сутрини на Чейс. С трагична кончина.
– Тя умря.
Той се обърна настрани. Докато примигваше, лицето на Розамънд дойде на фокус.
– Този път от какво?
– Тиф.
– Очарователно.
Той се подпря на тапицираната странична облегалка на дивана, надигна се и седна. В този миг го заля вълна на съжаление. Младият мъж потърка слепоочието си, разкайвайки се за поведението си предишната нощ. И за своята разюзданост в ранните часове на утрото. Ведно с това го осени прозрението, че може направо да съжалява за цялата си пропиляна младост. И да поразчисти малко следобедния си график.
– Погребението може да почака.
Докато звъненето в главата му престане и отмие от себе си натрапчивия аромат на френски парфюм.
– Дейзи каза, че трябва да стане сега, иначе заразата може да се разпространи. Тя подготвя тялото.
Чейс изпъшка. Реши, че не си струва да спори. Може би беше по-добре да приключи с това.
– Ти не можеш ли да направиш нещо по въпроса? – попита той десетгодишната си повереница, докато изкачваха четирите етажа на стълбището до детската стая.
– А вие не можете ли?
– Тя е твоята малка сестра.
– А вие сте нейният настойник.
Въпросният настойник се намръщи и потърка пулсиращото си слепоочие.
– Умението да възпитавам подрастващите не е един от талантите ми.
– А послушанието не е един от нашите – върна му го Розамънд.
– Вече го забелязах. И не си мисли, че не видях как сви един шилинг от малката масичка. – Двамата стигнаха до горната площадка и завиха по коридора. – Слушай, това трябва да престане. Престижните интернати не приемат жалки джебчийки или серийни убийци.
– Не беше убийство. Беше тиф.
– О, не се съмнявам в това.
– Освен това ние не искаме да отиваме в интернат.
– Розамънд, време е да научиш един жесток урок. – Чейс отвори вратата на детската стая. – В живота не винаги получаваме това, което искаме.
Чейс най-добре го знаеше. Той не бе искал да бъде настойник на две осиротели момичета. Не бе искал да бъде следващият наследник на херцогската титла Белвоа. А най-малко му се искаше да присъства на четири погребения за последните няколко дни. И все пак беше тук.
Дейзи се извърна към него. Воал от черна дантела покриваше сламенорусите ѝ къдрици.
– Моля, изразете уважението си към покойната.
Момиченцето му махна с ръка да пристъпи напред. Той послушно застана до нея и се наведе, за да може тя да увие траурната лента около ръкава му и да забоде краищата ѝ.
– Съжалявам за загубата ви – промърмори опечаленият настойник. Толкова много съжалявам. Дори нямаш представа колко много съжалявам.
Чейс зае мястото си до горната табла на леглото и сведе поглед към покойницата. Беше бледа като призрак и обвита в саван. Очите ѝ бяха покрити от две копчета. Слава богу! Беше дяволски изнервящо, когато очите се взираха в него с онзи изцъклен, празен поглед.
Дейзи го улови за ръката и склони глава. След като изрецитира „Отче наш“, тя сръчка Чейс в ребрата.
– Господин Рено, бъдете любезен и кажете няколко думи.
Чейс вдигна очи към тавана. Господ да му е на помощ!
– Всемогъщи боже – подхвана унило, – молим те да приемеш душата на Милисънт. Прах при прахта. Стърготини при стърготините. Тя беше мълчалива кукла и още по-малко подвижна, но ще бъде запомнена със своята вечна – някои биха казали постоянно нарисувана – усмивка на лицето. Ние знаем, че благодарение на милостта на нашия Спасител тя скоро ще възкръсне, може би за обяд. За съжаление – додаде под нос.
– Амин! – тържествено припя Дейзи, положи куклата в дървения сандък за играчки и затвори капака.
– Хайде да отидем в кухнята, Дейзи – наруши след минута Розамънд потискащата тишина. – Имаме за закуска кифлички с масло и конфитюр.
– Вие ще закусвате тук – поправи я настойникът ѝ. – В детската. Вашата гувернантка ще…
– Нашата гувернантка ли? – Дейзи го удостои с изпълнен с нежност невинен поглед. – Но в момента ние нямаме гувернантка.
Той простена.
– Само не ми казвай, че новата гувернантка е напуснала. Наех я едва вчера!
– Ние се отървахме от нея в пет и петнайсет следобед – гордо обяви Розамънд. – Нов рекорд.
Невероятно!
С маршова стъпка Чейс се приближи до картата на света, висяща върху стената. Извади едно кабърче от рамката.
– Тук. – Заби го в нищо неподозираща произволно избрана държава и властно го посочи с пръст. – Ще ви изпратя в пансион тук. Ще се насладите на – присви очи към картата – Малта.
Кипящ от гняв, Чейс изхвърча от стаята, взе почти на бегом четирите етажа надолу по стълбището, после още половин етаж и прекоси кухнята – целия път до личното си убежище. Щом се озова вътре, затръшна и заключи вратата, преди шумно и раздразнено да издиша.
За джентълмен, необременен с кой знае колко много работа, той се чувстваше дяволски изтощен. Нуждаеше се от вана, бръснене, чисти дрехи и прахче против главоболие. Бароу щеше да пристигне след час с цял сноп документи, които трябваше да прегледа, и с банкови извлечения, които трябваше да подпише. Довечера в клуба щеше да се развихри поредният гуляй. А сега се налагаше да наеме нова гувернантка.
Но преди да се изправи пред всички тези неотложни дела, имаше нужда от питие.
Проправи си път до бара, провирайки се между масичката за карти, покрита с парцал за прах и купчина картини, подпрени на стената и чакащи да бъдат окачени. Апартаментът беше в процес на ремонт. Разбира се, разполагаше с отлично обзаведена спалня на горния етаж, но засега се нуждаеше от пространство възможно най-далече от детската стая, поне доколкото архитектурата позволяваше. Подобно разположение беше колкото за удобството на момичетата, толкова и за неговото. Предпочиташе да не знае с какви лудории се занимават поверениците му на най-горния етаж на къщата, а те никога не биваше да узнават за порочните му занимания на най-долния.
Чейс отвори бутилка вино и напълни голяма чаша. Беше малко рано за бургундско, но какво толкова! В крайна сметка беше в траур. Може би не беше зле да вдигне чаша в памет на Милисънт.
Беше изпразнил половината чаша на една глътка, когато чу леко почукване по вратата. Не на вратата, водеща към кухнята, а на тази, от която се излизаше на страничната уличка.
Чейс тихо изруга в бургундското. Сигурно беше Колет. Преди няколко нощи двамата добре се бяха позабавлявали, но очевидно нито утвърдената му репутация, нито прощалният букет, който ѝ бе изпратил, бяха изиграли своята роля. Явно щеше да бъде принуден да проведе „разговора“ очи в очи.
Не става дума за теб, скъпа, а за мен. Аз съм безнадеждно пропаднал тип. Ти заслужаваш нещо по-добро.
Всичко това беше вярно, колкото и банално да звучеше. Когато ставаше дума за връзки, романтични или всякакви други, Чейс се ръководеше от едно правило.
Никакви обвързаности.
Житейските мъдрости, думите, изречени в мигове на мимолетна страст, заканите да изпрати поверениците си в пансион. Всичко се забравяше. Но когато бе давал обещания, бе причинявал единствено страдание.
– Влез! – провикна се той, без да си дава труда да се обръща. – Отключено е.
Когато вратата се отвори и после отново се затвори, усети върху тила си хладния повей на вятъра. Все едно го погалиха върховете на пръсти.
Взе още една чаша и я напълни.
– Връщаш се за още, нали? Ненаситна лудетина. Знаех си, че неслучайно си забравила чорапа си през онази… – Младият мъж се обърна с чаши в ръце и дяволита усмивка на лицето. – …нощ.
Интересно. Жената, която бе влязла, не беше Колет.
Определено не беше Колет.
Пред него стоеше дребничка тъмнокоса девойка. Стискаше в ръцете си овехтяла кафява чанта, а очите ѝ бяха пълни с неподправен ужас. Чейс направо видя как кръвта се отцежда от лицето ѝ и се събира в основата на шията, образувайки яркочервено петно.
– Добро утро – любезно я приветства той.
В отговор тя шумно преглътна.
– Ето. – Чейс протегна лявата си ръка, предлагайки ѝ чаша вино. – Вземете. Струва ми се, че се нуждаете от питие.
* * *
ТОЙ.
Това беше той. Тя би го познала навсякъде. Чертите на лицето му бяха издълбани в паметта ѝ. Мъжът беше невероятно красив. Дръзки зелени очи, разрошена тъмна коса и онази крива усмивка, толкова съблазнителна, че би похитила добродетелта на всяка жена в претъпкана с хора стая.
Александра се бе озовала пръсти до пръсти (беше прекалено дребна на ръст, за да бъде лице в лице) с Женкаря от книжарницата от плът и кръв.
Толкова. Много. Плът.
Ръкавите на разкопчаната му около врата риза бяха навити до лактите, нямаше и помен от вратовръзка… Александра сведе очи, за да престане да го зяпа. Господи! Той беше бос!
– Аз… аз… Простете, помислих, че това е вратата за прислугата. Веднага ще изляза. – Тя наведе ниско глава, за да скрие лицето си, молейки се той да не я познае. Ако си тръгне сега, при това бързо, може би щеше да преживее тази среща.
– Не сте сгрешили. Това беше входът за прислугата само допреди няколко седмици. Аз устройвам мястото за мои лични цели. Нещо като джентълменско убежище.
Алекс обходи стаята с поглед. Неговите „цели“ бяха съвсем очевидни. Добре зареден бар. Плюшен шезлонг. Тъмновиолетови кадифени завеси. Върху пода беше просната кожа от някакъв космат звяр. На стената висяха еленови рога.
И гореспоменатият забравен чорап. Преметнат върху еленовите рога като бяло знаме – знак за пълна капитулация.
Тя бе попаднала в леговище на удоволствието.
От пламналото в гърдите ѝ смущение по челото ѝ избиха капчици пот.
– Явно съм дошла в неподходящо време. Ще намина друг път.
Стисна по-здраво чантата си и се опита да го заобиколи отстрани.
Ала това не се оказа толкова лесно. Той беше прекалено бърз, прекалено висок. Прекалено мускулест и мъжествен. Плъзна се ловко встрани и прегради пътя ѝ към вратата.
– Повярвайте ми, много се радвам да ви видя.
А аз бих се радвала, ако изобщо не ме видите.
Алекс закри лицето си с ръка и стрелна крадешком поглед към картината, подпряна на стената. Изобразяваше напълно гола жена, с изключение на стратегически изрисуваното ветрило.
– Миналата седмица оставих визитната си картичка. Смятах да говоря с вашата икономка, за да ѝ предложа услугите си.
– Да, разбира се.
– Тогава може би ще ме упътите към нея?
– Аз лично провеждам всички интервюта. Установих, че това спестява време.
Алекс удивено го погледна. Беше крайно необичайно за един джентълмен и господар на къщата лично да интервюира служителите си – още по-малко служител, чието единствено задължение би било да сравнява по Гринуич часовниците в дома веднъж седмично.
– Простете. Май изпреварвам събитията. – Той леко склони глава в небрежен поклон. – Чейс Рейно.
Чейс Рейно.
Господин Чейс Рейно.
Госпожа Александра Рейно.
За бога! Престани!
Той остави чашите с вино и изтри ръце в панталоните си.
– Можем да обсъдим условията на вашето незабавно назначение. Настанете се удобно.
Алекс би предпочела да стане невидима. Приближи се до прозорците, заемащи едната стена на стаята, отчасти водена от желанието да изчезне зад завесите. Но и защото вниманието ѝ бе привлечено от проблясването на нещо бронзово.
Нима това беше…?
Да. Младата жена отмести тъмнолилавата кадифена завеса и надеждата ѝ се потвърди.
Телескоп.
Още в детството си Александра бе запленена от гледката на нощното небе. Животът на борда на търговски кораб не предлагаше много развлечения след залез-слънце. Тя толкова често бе вземала назаем далекогледа на баща си, че накрая той се бе предал и бе купил един само за нея. Тук, в Лондон, Алекс едва не се бе разорила, купувайки си сгъваем джобен далекоглед за шестнайсет шилинга от една работилница за шлифоване на лещи. Но това беше просто инструмент за любители астрономи.
А този…?
Това несъмнено бе най-удивителният уред, който някога бе докосвала.
Без да се замисли, Александра се наведе и погледна през окуляра. Установи, че телескопът е насочен към прозореца на таванското помещение на отсрещната къща. Вероятно обитавано от една или две млади привлекателни слугини.
Алекс смени порочната посока на инструмента и го насочи към градините в средата на площада. О, небеса! Можеше да види всяко стръкче жълто-зелена тревичка, поникнала от земята!
Зад гърба ѝ иззвънтя чаша. Тя се сепна и отскочи от телескопа. От рязкото движение уредът се наклони на въртящата се стойка и едва не събори близката ваза. Алекс успя да я улови във въздуха, преди да се разбие на пода. Каква завидна професионална реакция! Защо не, нали съм тук, за да предложа умението си да боравя със сложни и скъпи механизми.
– Простете, не чух добре името ви, госпожице…?
Езикът ѝ сякаш бе завързан на моряшки възел.
– Маунтбатън – успя да смутолеви тя. – Александра Маунтбатън.
Той наклони глава и я погледна. Действително я погледна с онзи дълбок, изпитателен поглед, с който я бе удостоил в книжарницата.
Сърцето ѝ замря в очакване.
Естествено, Александра не очакваше той тутакси да ѝ признае неподелената си любов. Най-много да каже нещо от рода на: „Не сме ли се виждали и преди?“. Или може би дори: „О, да, срещнахме се в книжарницата „Хачардс“, нали?“.
– Госпожице Маунтбатън, много ми е приятно да се запознаем.
О! Той дори не си спомняше за срещата им.
Какъв късмет, каза си Алекс. Ако я бе запомнил, в паметта му тя щеше да остане като тромавата и заекваща посетителка в книжарница, глуповата книжна мишка, а не някаква очарователна особа, заслужаваща възхищение. Всъщност това беше истинска благословия. Сега можеше да престане да си губи времето в мисли за него.
Би било напълно неразумно да се чувства разочарована. Още по-малко наранена.
Въпреки това разумът ѝ замлъкваше, щом ставаше дума за този мъж. Тя действително се чувстваше наранена, само малко. Дълбоко в душата ѝ гордостта ѝ страдаше от явното доказателство за собствената ѝ глупост.
Той прибра от масичката за чай свещника с изгорелите свещи и две празни тумбести чаши за коняк. Забърса забравения върху еленовите рога чорап и – след кратък и безполезен размисъл къде да го скрие – го смачка на топка и го мушна зад една възглавница.
– Наистина трябва да тръгвам – обади се Алекс. – Сигурно съм прекъснала нещо и…
– Нищо не сте прекъснали. Или поне нищо важно. – Той потупа облегалката на креслото. – Седнете.
Тя безпомощно погледна предложеното кресло. Чейс се разположи на дивана срещу нея. И направо потъна в него. Въображението ѝ тутакси заработи и Александра си представи как тапицирана мебел се разтяга и пружините подскачат под толкова много страстни срещи.
С един последен нелеп опит да внесе нотка на благоприличие, домакинът прокара ръка през разрошената си кестенява коса.
– Имам два броя, които трябва да се наглеждат.
Часовници.
Да. Трябва да се съсредоточи над часовниците. Онези тиктакащи неща с циферблати, зъбни колела и цифри. Именно с тях си изкарваше прехраната, като обикаляше всички слугински входове на „Мейфеър“ в търсене на повече клиенти. Тя не беше тук, за да се прехласва по къдравите косъмчета на гърдите му или да се чуди какво означава траурната лента на ръкава му, нито да се кастри наум заради глупавите фантазии как той ще я грабне в обятията си, ще ѝ признае, че от месеци чезне от любов по нея, и ще се закълне, че завинаги ще се откаже от порочния си живот сега, когато благодарение на нея животът му е придобил смисъл.
Алекс с трясък затвори капака на сандъка с фантазиите си, стегна ремъка, заключи го с катинар, а после го хвърли от висока скала.
Това беше поредната делова среща.
– Не мога да ви разкажа много от историята им – подхвана събеседникът ѝ. – Моите роднини са си ги предавали един на друг, докато накрая миналата есен не се озоваха при мен.
Явно семейна ценност.
– Сигурно са скъпи.
– О, да – сухо отвърна той. – Действително са скъпи. Честно да си призная, нямам никаква представа какво да правя с тях. Получих ги заедно с титлата.
– Титлата? – изуми се Алекс.
– Белвоа. – Когато тя не реагира, той добави: – Херцогска титла.
Младата жена не се сдържа и прихна.
Херцог? О, как щеше да тържествува Пени, защото бе предположила нещо подобно.
– Повярвайте ми – продължи той, – аз също го намирам за абсурдно. Всъщност понастоящем съм само наследник на херцог. Тъй като моят чичо е стар и немощен, ми прехвърлиха установените от закона херцогски задължения. Само задължения и никакви привилегии. – Махна унило с ръка в нейната посока. – Е, да започваме. Предайте ми урок.
– Аз… аз, моля?
– Мога да попитам за вашето образование и опит, но това ми се струва загуба на време. По-добре да направим демонстрация.
Демонстрация ли? Нима той искаше да узнае как работят часовниковите механизми? Може би имаше предвид хронометъра? Можеше да му обясни защо той показва точното време, докато обикновените часовници изостават с няколко минути на ден.
– Какъв точно урок имате предвид?
Той сви рамене.
– Какъвто сметнете, че трябва да науча.
Алекс повече не можа да издържи. Зарови лице в шепи и простена.
Той мигом се наклони към нея.
– Да не би да сте болна? Надявам се да не е тиф.
– Какво разочарование! Очаквах нещо различно. Но би трябвало да се досетя.
Мъжът повдигна вежда.
– И какво точно очаквахте?
– Не бихте искали да узнаете. – А аз не желая да ви го казвам.
– О, но аз искам.
– Не, не искате. Вие наистина, ама наистина не искате.
– Хайде сега. Подобни възражения само засилват любопитството на мъжа. Просто го кажете.
– Джентълмен – изтърси гостенката му. – Очаквах да бъдете джентълмен.
– Не сте сгрешили. Аз съм джентълмен. В крайна сметка ще бъда благородник.
– Нямах това предвид. Мислех, че ще сте от онези уважавани, внимателни, почтени джентълмени.
– Аха – кимна той. – Да, това действително е било погрешно предположение от ваша страна.
– Очевидно. Само се погледнете.
Докато говореше, погледът ѝ се плъзна надолу към широките му рамене. После към смачканата му ленена риза. И накрая към интригуващия триъгълник мъжка гръд, откриващ се от разтворената яка на ризата. Кожата там беше гладка и стегната, с ясно очертани мускули и…
Сега вече тя съвсем открито го зяпаше.
– Погледнете това място. Масата е отрупана с винени чаши. Във въздуха все още се носи аромат на парфюм. Що за джентълмен ще провежда интервю за работа в тази… – Алекс посочи наоколо, търсейки подходящата дума – пещера на порока.
– Пещера на порока – повтори нахалникът развеселено. – О, това ми харесва! Ще си отбележа да поръчам да го изгравират върху табелка.
– Значи сега разбирате грешката ми. – Думите сами се изливаха от устата ѝ, забързани и необмислени и тя вече не можеше да ги върне назад. Все едно бе отворила бутилка и сега не можеше да намери тапата. – Когато отворих вратата, бях достатъчно глупава, за да очаквам някой друг. Мъж, който никога няма да позволи на една дама да се разхожда по улиците на Лондон само с един чорап и да нарече това „нищо важно“. Чорапите са важни, господин Рейно. Както и жените, които ги носят. – Посочи победоносно траурната лента на ръкава му. – И всичко това, докато сте в траур.
– Вижте, това мога да обясня.
– Моля ви, недейте. Този урок и без това вече е достатъчно жесток. – Новоизлюпената му наставница поклати глава. – Освен това и телескопът.
– Задръжте за минута! – Той се наклони напред. – Какво общо има телескопът с всичко това?
– Това – Александра въодушевено протегна ръка към оптическия уред – е оригинален „Долънд“. Четиресет и шест инчов ахроматичен телескоп с троен обектив, с променлив отвор от три четвърти инча. Корпус от полирано дърво с изтегляща се месингова тръба. Има способността да увеличава до шест пъти обектите на Земята, а небесните обекти сто и осемдесет пъти. Може само да се мечтае за такъв уред, а вие сте го оставили да събира прахоляк. Това е… ами, направо съкрушително!
Действително съкрушително.
В крайна сметка Алекс можеше да вини само себе си. Всички улики бяха налице. Ужасният му вкус за книги. Очарователна усмивка, даваща обещания, които нито един мъж нямаше намерение да изпълнява. А тези очи… Те излъчваха някаква сила, която омагьосваше мозъка и те лишаваше от разум. При това се блъскаше в млади жени в книжарниците, без да има благоприличието да ги крие под шапка с широка периферия.
Единствената ѝ утеха беше, че той щеше да забрави този разговор в мига, в който тя си тръгнеше оттук, също както бе забравил за първата им среща.
– Благодаря ви, господин Рейно. Вие днес ми преподадохте изключително ценен урок. – Алекс въздъхна тежко и отправи поглед към стената. – Еленови рога. Ама наистина ли?
След продължителна пауза той тихо подсвирна.
Тя стана и посегна към чантата си.
– Не е нужно да ме изпращате.
– О, не, няма да си тръгнете! – Той се изправи. – Госпожице Маунтбатън, това беше страхотно!
– Какво?
– Абсолютно блестящо! С огромно удоволствие ще ви наема.
Вероятно нищо не бе разбрала. Може би той не беше Женкаря от книжарницата, а Лудия от книжарницата.
Тогава мъжът стана и направи нещо съвършено непонятно. Взря се в очите ѝ, сетне се усмихна достатъчно широко, за да се появи убийствената трапчинка на бузата му, и изрече думите, които тя толкова глупаво си беше мечтала да чуе от него:
– Вие сте всичко, което някога съм търсил. И никога няма да ви пусна.
О!
О, господи!
– Елате с мен. Моите повереници ще бъдат очаровани да се запознаят с новата си гувернантка.
ГЛАВА 2
Гувернантка?
Александра изгуби дар слово.
– Елате, ще ви заведа горе. – С присъща за мъжете решителност господин Рейно измъкна чантата от ръцете ѝ. Докато освобождаваше Алекс от тежестта ѝ, ръката му леко докосна нейната. Мимолетното топло бръсване окончателно я извади от равновесие. Той се обърна и се запъти към задната част на стаята. – Оттук.
Алекс раздвижи вкочанените си ръце и го последва. Нима можеше да постъпи по друг начин? Той бе взел чантата ѝ – и ведно с нея хронометъра и тетрадката със списъка на клиентите и уговорените срещи. Препитанието ѝ буквално беше в ръцете му.
– Господин Рейно, аз…
– Поверениците ми се казват Розамънд и Дейзи. Съответно на десет и седем години. Сестри.
– Господин Рейно, моля ви. Може ли…
Той я поведе през кухнята и нагоре по стълбите. Озоваха се в коридора на първия етаж, чиито стени бяха покрити с тапети от изумрудена коприна на райета. Килимът меко пружинираше под нозете ѝ, все едно че ходеха по облаци. Заради работата ѝ се случваше често да посещава богати лондонски домове, ала разкошът им никога не бе преставал да я удивява.
Господин Рейно пое нагоре по главното стълбище, като вземаше по две стъпала наведнъж.
– Момичетата носят фамилията Феърфакс, но най-вероятно са я получили при осиновяването. Те са извънбрачни деца. Някакъв далечен роднина е имал няколко незаконни деца и е поверил настойничеството им на имението.
Докато изкачваха етаж след етаж, Александра едва смогваше да го настигне, камо ли да смени темата на разговора.
– След Арахангеловден ще ги изпратя в интернат – осведоми я той и уморено додаде: – Ако успея да подкупя управата на някое уважавано училище да ги приеме.
Най-после стигнаха до най-горния етаж. Алекс се втурна напред и го сграбчи за ръкава.
– Господин Рейно, моля ви. Станало е някакво недоразумение. Сериозно недоразумение.
– Ни най-малко. Ние прекрасно се разбираме един друг. Аз съм жалък пример за джентълмен, както сама казахте, но не съм глупак. Строгата лекция, която ми изнесохте долу, беше блестяща. Момичетата имат нужда от твърда ръка. От дисциплина. Аз съм последният човек на земята, който може да ги научи на добро поведение. Но вие, госпожице Маунтбатън, Вие сте точно човекът за тази работа. – Той посочи към стаите в началото на коридора. – Естествено, вие ще имате собствена спалня. Детската стая е натам.
– Почакайте…
– Стигнахме. – Спътникът ѝ отвори вратата със замах.
Разумът на Александра отказа да възприеме разкрилата се пред очите ѝ гледка. Две светлоруси момиченца стояха от двете страни на леглото. Красиво легло. Четирите величествени позлатени колони поддържаха дантелен балдахин с цвят на лавандула и завеси в тон, привързани с розови панделки. За такова легло би могло да мечтае всяко момиче. Но под балдахина се криеше истински кошмар. Белите ленени чаршафи бяха покрити с яркочервени ивици и петна.
– Закъсняхте. – По-малкото дете се обърна към тях със зловещо и сериозно изражение. – Тя е мъртва.
– Триста дяволи! – тежко въздъхна господин Рейно. – Не и отново!
* * *
Чейс не можеше да повярва на очите си.
Два пъти за една сутрин. Това вече беше нетърпимо!
Той остави чантата на госпожица Маунтбатън на пода, приближи до леглото и прокара пръст по изцапаните чаршафи. Имаха вид на изплескани с желе от френско грозде.
– Беше кръвоизлив – осведоми го Розамънд.
Разбира се, че беше. Чейс стисна зъби.
– От сега нататък няма да има никакво желе. Никакво, чухте ли ме? Нито конфитюри, нито сладка, никакви компоти.
– Никакво желе? – скръбно попита Дейзи. – Но защо?
– Защото не възнамерявам да държа надгробна реч за поредната жертва на проказа, покрита с язви от мармалад! Ето защо. О, и повече никакви пюрета от грах. Пристъпът на дизентерия на Милисънт миналата седмица съсипа килима в салона.
– Но…
– Никакви възражения. – Той размаха показалец към малките си възпитанички с гробовни изражения. – Или ще ви заключа в тази стая и ще ви оставя само на сухи корички.
– Колко готическо! – възкликна Розамънд.
– Боя се, че е време да тръгвам – прекъсна пререканията им немощният глас на госпожица Маунтбатън, която бе останала до вратата.
И която малко след това се протегна крадешком към чантата си и изчезна в коридора.
По дяволите!
Чейс се приближи с решителни крачки към картата на стената и забоде кабърчето в първата празна точка, която съзря.
– Започвайте да си събирате багажа.
– В Лапландия няма пансиони – отбеляза Розамънд.
– Ще вложа пари, за да открият – отвърна той на път към вратата. – Надявам се, че обичате херинга.
След тези думи Чейс хукна след най-новата – и моля те, Господи, да не е последната напуснала – гувернантка.
– Почакайте! – Затрополи надолу по стълбището, взимайки по три стъпала наведнъж, и дори прескочи перилото, за да я пресрещне на следващата площадка. – Госпожице Маунтбатън, почакайте! – Едва успя да я сграбчи за ръката.
Двамата стояха притиснати един до друг на стълбището. Тя беше ниска, а той висок. Темето ѝ стигаше до средата на гърдите му. Разговорът в подобна ситуация беше комично невъзможен. Младият мъж пусна ръката ѝ и слезе две стъпала, така че очите им да бъдат на едно ниво.
Погледът ѝ едва не го събори надолу по стълбището. За жена с толкова крехко телосложение тя притежаваше поразително въздействаща сила. Изящно чипо носле, маслинена кожа и лъскава гарвановочерна коса, събрана на кок. В комбинация с бездънни тъмни очи, чийто поглед раздвижи нещо дълбоко в гърдите му. Нуждаеше се от известно време, за да се съвземе.
– Милисънт е куклата на Дейзи. Тя я убива поне по веднъж на ден, но… – По дяволите, беше оставил червени петна по ръкава ѝ и само един господ знаеше какво предполагаше тя, че бе това. – Не, не е каквото си мислите. Това е просто желе от червено френско грозде. – Чейс протегна изцапания си показалец. – Ето, опитайте, сама ще се убедите.
Тя сащисано примигна насреща му.
– Да не би току-що да ми предложихте да оближа пръста ви?
Чейс избърса ръката си в ризата. Господи, всичко проваляше! Ако тя се тревожеше за добродетелта си, това със сигурност нямаше да помогне на положението му. Всяка разумна жена би се поколебала да приеме работа в дома на скандален женкар – дори и поверениците на въпросния женкар да бяха съвършени ангелчета. А поверениците на Чейс бяха истински непоправими дяволски изчадия.
Всъщност длъжността имаше малко предимства, с изключение на едно.
– Ще ви заплатя щедро – увери я той. – Астрономическа сума.
– Стана грешка. Дойдох тук с предложението да ме наемете, за да сверявам часовниците в дома ви. Аз не съм гувернантка. Нямам подходящото образование, нито опит. Освен това гувернантките са жени с благородно възпитание, нали така? Аз не отговарям и на това изискване.
– Не ми пука дали сте с благородно възпитание, грубо възпитание, или сама си изкарвате прехраната. Вие сте образована, известни са ви правилата на благоприличие и… дишате.
– Сигурна съм, че ще намерите някой друг за тази длъжност.
– Длъжността вече беше заета. После се освободи. При това нееднократно. Понякога дори по няколко пъти на ден.
Не си помагаш много с тези приказки, Рейно.
– Обаче вие не сте като останалите кандидатки – побърза да добави той. – Вие сте различна.
Пред него стоеше жена, която току-що толкова здравата го бе скастрила, че едва не го бе лишила от самоуважение. Тя го смяташе за груб, неинтелигентен безделник. Жалко подобие на благородник, въплъщение на напразно пропиляно шивашко майсторство. Госпожица Маунтбатън – много разумно – не желаеше да има нищо общо с него.
А Чейс отчаяно искаше да я задържи в дома си.
Обхваналото го желание не беше физическо. Добре де, не беше изцяло физическо. Тя беше очарователна, а него го привличаха прямите жени, които си знаеха цената. Но към това привличане се примесваше още нещо. Искаше му се да ѝ направи впечатление, да заслужи одобрението ѝ.
Тя събуждаше в него стремежа да стане по-добър. А нима това не беше най-важното качество на една гувернантка? Той трябваше да задържи тази жена в дома си, сред служителите си.
– Става дума само за едно лято – започна да я убеждава Чейс. – Ще получите заплата за цяла година само за няколко месеца работа.
– Съжалявам. – Тя го заобиколи и продължи да слиза по стълбите.
– Заплата за две години. За три!
– Господин Рейно…
Чейс я настигна при вратата.
– Но най-важното е, че онези момичета се нуждаят от вас!
Той зачака, докато тя вдигна поглед към него, и тогава реши да прибегне към последните си средства за убеждаване.
Тежко преглъщане, израз на силна вътрешна борба.
Напрегнат, пронизващ поглед.
Дрезгав доверителен шепот.
– Госпожице Маунтбатън. – Хей, защо да не пусне в ход тежката артилерия? – Александра. Аз се нуждая от вас!
Ето това е. Тази фраза въздействаше на всяка жена.
Но не и на нея.
– Не, не се нуждаете. – По лицето ѝ пробяга иронична усмивка. – Не се тревожете. Много скоро ще ме забравите.
А след това тя направи това, за което Чейс много често жадуваше. Отвори широко вратата и изхвърча от къщата, без дори да погледне назад.