ТЕМПЪЛ
Уайтфон Аби, Девъншър
Ноември 1819 г.
Той се събуди възбуден и с цепеща се от болка глава.
Ситуацията не беше необичайна. В крайна сметка повече от пет години се събуждаше в поне едно от въпросните състояния, а в някои утрини, на които отдавна им бе изгубил бройката, и в двете.
Уилям Хароу, маркиз Чейпин и наследник на херцогство Ламонт, беше богат, знатен, привилегирован и красив, а на един млад благородник, благословен с всички тези достойнства, рядко му липсваха вино или жени.
Така че това беше една от тези сутрини и той не се притесняваше. Знаейки (както всички опитни пияници), че болката към обяд ще изчезне, той реши да се погрижи за второто неудобство и без да отваря очи, посегна към жената, несъмнено лежаща до него.
Само че леглото се оказа празно.
Вместо топла, откликваща плът, Уилям напипа само студена възглавница.
Отвори очи и ярката слънчева светлина на девъншърското слънце плисна върху сетивата му, усилвайки нетърпимата болка в главата му.
Маркизът изруга, примижа и побърза да закрие очите си с ръка. Под клепачите му пулсираше червена пелена и той пое дълбоко дъх.
Дневната светлина беше най-бързият начин да съсипеш едно утро.
Може би беше по-добре, че жената от снощи бе изчезнала, реши той, макар че при спомена за прелестната пищна гръд, гривата от златистокестеняви къдрици и устата, създадена за грях, го заля вълна на съжаление.
Тя беше прекрасна.
А в леглото...
В леглото тя беше...
Той застина.
Не можеше да си спомни.
Със сигурност не беше пил чак толкова много. Или пък беше? Тя беше висока, цялата в чувствени извивки, от типа, който харесваше, пасваща напълно на ръста и телосложението му, неговото вечно проклятие, когато ставаше дума за жените. Никак не му се нравеше усещането, че може да размаже някое момиче.
А и имаше усмивка, предизвикваща едновременно мисли за невинност и грях. Отказа да му каже името си... не пожела да узнае неговото...
Абсолютно съвършенство.
А очите ѝ... Никога не беше виждал такива очи – едното синьо като лятно море, а другото зеленикаво. Той прекалено дълго се бе взирал в тези огромни и подканващи очи, запленен от тях.
Двамата се бяха прокраднали през кухнята и се изкачиха по стълбата за слугите, после тя му бе наляла чаша уиски...
И това беше всичко, което помнеше.
Мили боже! Трябва да спре да пие.
Веднага след като отмине днешният ден. Налагаше се здравата да се натряска, за да преживее сватбения ден на баща си – деня, в който Уилям щеше да се сдобие с четвърта мащеха. По-млада от всички останали. По-млада от самия него.
И много, много богата.
Всъщност все още не беше срещал това въплъщение на идеалната младоженка. Щеше да я види по време на церемонията и нито миг преди това, както и трите предишни. И тогава, след като семейните ковчежета отново бъдат пълни догоре, той ще замине. Ще се върне в Оксфорд, изпълнил своя дълг и изиграл ролята на предан син. Ще се върне към възхитителния живот, който водят наследниците на херцогства, изпълнен с алкохол, хазарт и жени, непомрачен от нито една житейска тревога.
Обратно към живота, който младият маркиз обожаваше.
Но тази вечер ще почете баща си, ще приветства новата си мащеха и благоприлично ще се престори, че не му е все едно. И може би, след като изиграе ролята на наследник, ще потърси младата лудетина в градината и ще се постарае да си спомни събитията от предишната нощ.
Слава на небесата за това, че ги има провинциалните имения и сватбите с множество гости. На света не съществуваше нито една жена, която би могла да устои пред съблазънта на сватбата, и заради това Уилям изпитваше огромно влечение към свещените окови на брака.
Имаше късмет, че баща му притежаваше такъв талант за това.
Младият мъж се ухили и се протегна в леглото, разпростирайки ръка върху хладните ленени чаршафи.
Студените ленени чаршафи.
Студените влажни ленени чаршафи.
Какво, по дяволите?
Уилям рязко отвори очи.
И чак тогава осъзна, че това не беше неговата стая.
И не беше неговото легло.
А червената лепкава течност върху чаршафите, намокрила пръстите му, не беше неговата кръв.
Преди да успее да продума, да помръдне или нещо да разбере, вратата на странната спалня се отвори и влезе прислужницата, млада и чевръста.
В този миг в главата му навярно би трябвало да проблеснат десетки мисли... стотици. При все това в отлитащите секунди между влизането на младата прислужница и мига, в който тя го забеляза, в главата на Уилям изникна само една мисъл – че сега ще съсипе живота на горкото момиче.
Маркизът знаеше, без сянка на съмнение, че тя повече никога няма да може спокойно да отвори врата, да застеле чаршафи върху легло или да се наслади на рядкото за Девъншър утринно зимно слънце, без да си спомни този момент.
Момент, който той не можеше да промени.
Той не заговори, когато тя го забеляза, нито когато замръзна на място, нито когато пребледня като мъртвец и кафявите ѝ очи – странно, че забеляза цвета им – се разшириха, първо когато осъзна какво вижда, а после от ужас.
Остана мълчалив и когато момичето отвори уста и запищя. Без съмнение, на нейно място и той щеше да направи същото.
Чак когато заглъхна онзи първи оглушителен писък, заставил слугите, останалите прислужници и баща му вкупом да притичат, Уилям, възползвайки се от минутната тишина, преди наближаващата буря да се стовари отгоре му, попита:
– Къде се намирам?
Прислужницата, сякаш онемяла, смаяно се взираше в него.
Той понечи да стане от леглото, чаршафите се свлякоха до кръста му, но тутакси застина, осъзнавайки, че никъде не вижда дрехите си.
Беше гол. В легло, което не беше неговото.
И целият беше покрит с кръв.
Отново срещна ужасения поглед на прислужницата и когато заговори, думите се отрониха неуверено и изпълнени с нещо, което той по-късно определи като страх.
– Чие е това легло?
Изненадващо, момичето отговори без запъване:
– На госпожица Лоу.
Госпожица Мара Лоу, дъщерята на богат финансист, с достатъчно огромна зестра, за да улови в мрежите си херцог.
Госпожица Мара Лоу, която много скоро щеше да стане херцогиня Ламонт.
Неговата бъдеща мащеха.
ГЛАВА 1
„Падналият ангел“
Лондон
Дванайсет години по-късно
Има някаква красота в момента, когато плътта среща кост.
Тя се ражда в мига на яростното изхрущяване, когато кокалчетата срещнат челюстта, или в звука, отекващ дълбоко, когато юмрукът се забие в корема, а от гръдта на човека се изтръгне глухо стенание в частицата от секундата преди неговото поражение.
Онези, които се наслаждават на подобна красота, се бият.
Някои се бият за удоволствие. Заради мига, когато съперникът се свлече на пода сред облак дървени стърготини, останал без сила, дъх и чест.
Други се бият заради славата. Заради мига, когато победителят се извисява над пребития и сразен противник, хлъзгав от пот, прахоляк и кръв.
А някои се бият за власт, забравили за изтощените мускули и болката от раните, опиянени от предстоящата победа, обещаваща богати трофеи.
Но херцог Ламонт, известен в най-тъмните кътчета на Лондон като Темпъл, се биеше за спокойствие.
Той се биеше заради мига, когато не оставаше нищо освен мускули и кости, движение и сила, ловкост и хитри хватки. Заради блаженството, когато жестокостта блокираше външния свят, заглушаваше рева на тълпата и спомените, оставяйки единствено диханието и собствената му мощ.
Той се биеше, защото през всичките тези дванайсет години само на ринга познаваше истината за себе си и света.
Физическата сила беше чиста. Всичко останало – опетнено.
И осъзнаването на тази истина го правеше по-добър.
Непобеден от никого в Лондон, мнозина биха се обзаложили, че и в Европа, именно Темпъл се изправяше всяка нощ на ринга, с едва зараснали рани, заплашващи отново да прокървят, с кокалчета, увити с дълги ивици ленено платно. Там, на ринга, той се изправяше лице в лице със следващия си противник – всяка вечер различен и всеки един вярващ, че може да победи Темпъл.
Всеки смяташе, че тъкмо той е човекът, който ще превърне великия и непобедим Темпъл в кървава купчина плът, размазана на пода на най-голямата зала в най-престижния игрален дом в Лондон.
Могъщото привличане на „Падналия ангел“ се основаваше на десетките хиляди паунди, които се проиграваха тук всяка вечер за пороци и грехове, примамващи към Мейфеър по залез-слънце, привличащи мъжете, титулувани и несметно богати, онези от тях, които имаха слабост към потракването на заровете от слонова кост, шумоленето на картите върху зеленото сукно и въртенето на рулетката.
И когато изгубеха всичко в бляскавото великолепие на игралните зали на горния етаж, последното им убежище ставаше помещението, криещо се долу – рингът. Подземното царство, където господстваше Темпъл.
Основателите на „Ангела“ бяха измислили единствената възможност за спасяването на тези хора. Съществуваше начин онези, които бяха изгубили състоянието си в казиното, да си го върнат обратно.
Да се бият с Темпъл.
Да го победят.
Тогава всички дългове щяха да бъдат опростени.
Разбира се, това никога не се бе случвало. Темпъл се биеше дванайсет години – отначало, за да оцелее в тъмните улички, гъмжащи от още по-тъмни личности, а после в долнопробни клубове заради пари, власт и влияние.
За всички неща, които му бяха обещани.
За всичко онова, за което беше роден.
За всичко, което беше изгубил в една нощ, от която нямаше спомен.
Мисълта се прокрадна в разгара на боя, за един кратък миг тялото му се отпусна и неговият противник, кажи-речи, двойно по-нисък от Темпъл и тройно по-слаб, му нанесе удар в челюстта, силен и точен, използвайки идеалната пролука. Зъбите му изтракаха, а пред очите му избухна цяло съзвездие.
От неочакваното кроше Темпъл политна назад, болката и шокът мигом изтласкаха глупавата мисъл, когато срещна тържествуващия поглед на безименния си съперник. Не беше безименен. Разбира се, мъжът си имаше име. Но Темпъл рядко ги наричаше по име. Хората за него бяха просто средство за достигане на целта.
Както и той за тях.
След секунда, дори по-малко, той възстанови равновесието си, финтира наляво, после надясно, знаейки отлично, че ръцете му са с петнайсет сантиметра по-дълги от тези на противника. Долавяше болката в мускулите на съперника си, усещаше, че по-младият, по-гневен мъж вече бе в плен на изтощението и емоциите.
Този тип имаше за какво да се бие: четиресет хиляди паунда и имение в Есекс; ферма в Уелс, където се отглеждаха най-добрите състезателни коне в Британия; половин дузина картини на известен холандски художник, който ни най-малко не представляваше интерес за Темпъл; зестрата на дъщеря си; образованието на по-малкия си син. И всичко това бе изгубено на игралните маси горе. И всичко това беше заложено на ринга долу.
* * *
Темпъл срещна очите на противника си и съзря отчаянието в тях. Ненавистта. Ненавистта към клуба, станал причина за неговото падение, към хората, които го управляваха, а най-вече към Темпъл – центуриона, който охраняваше съкровището, откраднато от джобовете на знатните, порядъчните джентълмени.
Само благодарение на такива мисли неудачниците можеха да спят нощем.
Сякаш „Падналият ангел“ беше виновен, че развързаните кесии и лошите зарове бяха гибелна комбинация.
Сякаш Темпъл беше виновен.
Но тъкмо ненавистта ги погубваше. Безполезна емоция, породена от смесица от страх, надежда и желание. Те не знаеха какъв беше номерът, не знаеха истината.
Че тези, които се биеха за нещо, бяха обречени на провал.
Май беше време да избави този клетник от страданията му.
Какофонията от викове около ринга бе достигнала апогея си, когато Темпъл мина в настъпление, набързо изпращайки противника си върху посипания с дървени стърготини под.
Ако досега само си беше играл с горкия човек, сега юмруците му нанасяха решителни, безмилостни удари. В скулите. В челюстта. В торса.
Съперникът му отстъпваше заднешком към въжетата, ограждащи ринга, и най-сетне успя да опре гръб на тях, докато Темпъл продължаваше атаката си, изпитвайки съжаление към този нещастник, надяващ се да спечели. Надяващ се, че може да победи Темпъл. И може би да победи „Ангела“.
Последният удар сломи всичките му останали сили и Темпъл видя как противникът рухна в краката му. Воят на тълпата, жадна за кръв, се превърна в оглушителен рев.
Темпъл чакаше, дишайки тежко, съперникът му да помръдне. Да се изправи на крака за втория рунд, за да получи още един шанс.
Но мъжът лежеше неподвижно, обвил ръце около главата си.
Умно.
Този беше по-умен от останалите.
Темпъл се извърна и срещна очите на съдията, застанал отстрани на ринга. Повдигна брадичка в безмълвен въпрос.
Погледът на по-възрастния мъж се плъзна за миг по неподвижната купчина в краката на Темпъл, преди да се отмести. Той вдигна кокалест пръст и посочи червения флаг в далечния ъгъл на ринга, флага на Темпъл.
Тълпата изрева.
Темпъл се извърна към огромното огледало, заемащо по дължина едната страна на помещението, и за един дълъг момент се вгледа в отражението на собствените си черни очи, после кимна, обърна гръб на огледалото и се промуши между въжетата.
Запромъква се през тълпата мъже, заплатили щедра сума, за да гледат мача, без да обръща внимание на ухиленото възторжено множество. Отвсякъде се стрелкаха пръсти, за да докоснат потните му ръце и рамене – постижение, с което щяха да се хвалят дълги години занапред.
Те бяха докоснали убиец и бяха останали живи.
В началото този ритуал го гневеше, сетне с времето започна да се гордее.
А сега просто го отегчаваше.
Той разтвори широко тежката стоманена врата, водеща към личните му покои, и я остави да се залюлее зад гърба му, докато пътьом размотаваше дългите ивици ленено платно от изтръпналите му от болка кокалчета. Не погледна назад, когато вратата шумно се хлопна. Знаеше, че никой от зрителите няма да посмее да го последва в неговото тъмно подземно светилище. Не и без покана.
Стаята тънеше в мрак и тишина, отлично изолирана от залата над главата му. От минал опит Темпъл знаеше, че болшинството от мъжете са хукнали да приберат печалбите си, докато неколцина са помогнали на изгубилия да се надигне на крака и са повикали хирург, за да превърже счупените му ребра и да обработи раните.
Той захвърли ленените ивици на пода, в тъмнината безпогрешно протегна ръка към близката лампа и я запали. Светлината разпръсна част от мрака, разкривайки ниска дъбова маса, почти празна, с изключение на спретната купчина листове и резбована кутия от абаносово дърво. Темпъл се зае да развива превръзката около другия си юмрук, приковал поглед към листовете, вече ненужни.
Винаги ненужни.
Захвърли и втората превръзка, която се присъедини към първата на пода, и прекоси почти празната стая. Протегна се към кожения ремък, висящ от тавана, и увисна на него с цялата си тежест, разтягайки мускулите на ръцете си, раменете и гърба си. От гърдите му се изтръгна дълга въздишка, съпроводена от тихо почукване на втората врата в тъмния край на стаята.
– Влез – рече той, без да се обръща.
Вратата се отвори и затвори.
– Още един падна.
– Както винаги.
Темпъл привърши с разтягането и се извърна с лице към посетителя. Чейс, основател на „Падналия ангел“, прекоси стаята и седна на ниския дървен стол, поставен наблизо.
– Беше хубав мач.
– Нима?
Напоследък всички му се струваха еднакви.
– Наистина е удивително, че те продължават да си въобразяват, че могат да те победят – рече Чейс, облегна се назад и протегна пред себе си дългите си крака. – Човек би си помислил, че вече би трябвало да са се отказали.
Темпъл си наля чаша вода от гарафата.
– Трудно е да се откажеш от надеждата за възмездие. Дори и да е едва мъждукаща. – Като човек, който никога не бе имал шанс за възмездие, Темпъл го знаеше по-добре от всеки друг.
– Счупил си три ребра на Монтлейк.
Темпъл жадно отпи от чашата и по брадичката му потече струйка вода. Изтри лице с опакото на ръката си и рече:
– Ребрата зарастват.
Чейс кимна и се размърда на стола.
– Знаеш ли, спартанският ти начин на живот не е много удобен.
Събеседникът му остави чашата.
– Никой не те е молил да се заседяваш. Горе несъмнено е пълно с велурени и плюшени възглавнички.
Чейс се усмихна, бръсна от панталона си почти невидимо мъхче и остави върху масата, редом с купчината документи, още един лист хартия. Списък със смелчаците, дръзнали да го предизвикат, за следващата и по-следващата вечер. Никога не свършващ списък с мъже, желаещи да се бият за своето състояние.
Темпъл продължително и дълбоко издиша. Не желаеше да мисли за следващия бой. Мечтаеше единствено за гореща вода и меко легло. Дръпна шнура на звънеца, давайки знак да напълнят ваната му.
Погледът му пробяга по листа, лежащ достатъчно близо, за да види половин дузината имена, но прекалено далече, за да ги прочете. Вдига очи и срещна многозначителния поглед на приятеля си.
– Лоу отново те предизвиква.
Би трябвало да го очаква – Кристофър Лоу вече дванайсет пъти го бе предизвиквал, ала при все това името му в списъка продължаваше да му действа като удар в корема.
– Не – отвърна, както предишните единайсет пъти. – И би трябвало да престанеш да ми носиш това тук.
– Защо? Нима момчето няма право да получи шанс като останалите?
Темпъл погледна приятеля си право в очите.
– Ти си кръвожадно копеле.
Чейс се засмя.
– За огромно съжаление на роднините ми, не съм копеле.
– Но си кръвожадно същество.
– Просто обичам горещите схватки на ринга – сви рамене Чейс. – Лоу е изгубил хиляди.
– Не ми пука, дори да е изгубил скъпоценностите от кралската хазна. Няма да се бия с него.
– Темпъл...
– Когато сключихме тази сделка... когато се съгласих да се присъединя към „Ангела“, ние решихме, че боевете са лично мои. Нали така?
Чейс се поколеба с отговора, наясно с насоката на разговора.
– Нали така? – повтори Темпъл.
– Да.
– Няма да се бия с Лоу. – Темпъл замълча за миг и добави: – Той дори не е член на клуба.
– Член е на „Рицарите“. Сега има същите права, както и всеки от членовете на „Ангела“.
„Рицарите“ беше най-новият клон на „Падналия ангел“, по-нископоставен клуб, който се грижеше за удоволствието и дълговете на четиристотин не особено приятни и недотам почтени членове.
– Проклятие! – избухна Темпъл. – Ако не беше Крос и идиотските му решения...
– Той си имаше причини за това – прекъсна го Чейс.
– Дано Господ ни избави от влюбените мъже! – възкликна Темпъл.
– Съвсем точно – съгласи се Чейс. – Но въпреки това ние управляваме втора игрална преизподня, а Лоу е натрупал голям дълг. И той има право да се срещнете на ринга, щом моли за това.
– И как е успяло това момче да профука толкова хилядарки? – попита Темпъл, ненавиждайки нотката на обезсърчение в гласа си. – Всичко, до което се докоснеше баща му, се превръщаше в злато.
Тъкмо заради това сестрата на Лоу беше толкова желана невеста.
Ненавиждаше мисълта. Както и спомените, нахлули с нея.
Чейс повдигна рамо.
– Късметът много бързо изневерява.
Безспорната истина, от която всички те печелеха.
Темпъл изруга.
– Няма да се бия с хлапака. Отърви се от него.
Чейс срещна очите му.
– Няма доказателство, че си я убил.
Погледът на Темпъл не трепна.
– Няма доказателство, че не съм го направил.
– Обзалагам се на каквото кажеш, че не си го направил.
– Но не защото знаеш истината
Дори самият Темпъл не я знаеше.
– Познавам те.
Никой не го познаваше. Не и истински.
– Е, Лоу не ме познава. Няма да се бия с него. И повече няма да водя този разговор. Ако искаш момчето да се бие, ти се бий с него.
Зачака следващите думи на Чейс. Нови възражения.
Ала не ги дочака.
– Е, на Лондон това би му харесало. – Основателят на „Падналия ангел“ взе от масата списъка със следващите мачове ведно с купчината бумаги, лежащи на масата преди боя. – Да ги отнеса ли за вписване в счетоводните книги?
Темпъл поклати глава и протегна ръка към тях.
– Аз ще го направя.
Това беше част от ритуала.
– Защо изобщо са ти нужни тези документи? – попита Чейс.
Темпъл погледна към книжата, където с четлив почерк бяха изброени дълговете на Монтлейк: сто паунда тук, хиляда там, десетки акри земя. Стотици. Къща, кон, карета.
Цял един живот.
Повдигна едното си рамо, наслаждавайки се на острото пробождане в мускула.
– Той можеше и да победи.
Една от русите вежди на Чейс се повдигна.
– Можеше?
Можеше, но не победи.
Темпъл върна листа върху надрасканата дъбова маса.
– Те залагат всичко на един бой. Най-малкото мога да призная значимостта на техните загуби.
– И въпреки това ти побеждаваш.
Вярно беше. Но той разбираше какво означава да изгубиш всичко. Знаеше как се чувства човек, когато животът му се преобърне само за миг заради един погрешен избор. Заради постъпка, която не би трябвало да извърши.
Макар че, разбира се, имаше разлика.
Мъжете, които излизаха на ринга, помнеха своя избор. Своята постъпка.
Темпъл не помнеше.
Не че това имаше значение.
Звънчето над вратата иззвъня, известявайки, че ваната му е готова, и това го върна обратно в настоящето.
– Не съм казал, че те не заслужават загубата си.
Чейс се засмя и звукът отекна силно в тишината на стаята.
– Толкова си уверен в себе си. Някой ден може да не победиш толкова лесно.
Темпъл посегна към кърпата и уви финия турски памук около врата си.
– Зловещи предсказания – промърмори, отправяйки се към банята, загърбвайки Чейс, боевете и раните, които бе причинил. – Зловещи, прекрасни предсказания.
* * *
Улиците на изток от Темпъл Бар ставаха оживени през нощта, гъмжащи от отрепките на Лондон – крадци, проститутки и главорези, изпълзели от дневните си скривалища, за да вилнеят на воля в дивата тъмнина. Процъфтяваха в нея.
Обожаваха ъглите, изникнали от сенките, извайващи желаните потайни кътчета на града, намиращи се само на няколкостотин метра от най-знатните домове и най-богатите обитатели; маркираха територия, където уважаваните благородници не се осмеляваха да пристъпят, прекалено изплашени, за да се сблъскат с другата страна на живота, с този живот, за който искаха да знаят колкото се може по-малко.
И за който Темпъл знаеше абсолютно всичко.
Всичко, което той беше, всичко, което бе станал, всичко, което някога щеше да бъде, се бе събрало в това място, изобилстващо от пияници и проститутки, идеалното място за човек, който искаше да изчезне в нощта. Да стане невидим.
Разбира се, те го бяха виждали. Бяха го виждали през цялото това време, от момента, когато преди дванайсет години се бе появил тук, още съвсем млад, изпълнен със страх и ярост, когато не притежаваше нищо освен юмруците си, които да го въведат в този смел нов свят.
Сред мръсотията и греха, неизменно го съпътстваха слухове за него. Отначало Темпъл се преструваше, че не чува тази дума, но годините минаваха и накрая той я бе приел с радост, а тя се бе превърнала в почетно звание.
Убиец.
Тя ги държеше далече от него, въпреки че те го наблюдаваха. Херцога убиец. Той улавяше любопитните им погледи – защо един аристократ, роден съвсем законно, при това не със сребърна, а с диамантена лъжица в уста, е имал причина да убие?
Какви ужасни, тъмни тайни толкова надеждно крият тези привилегировани богаташи зад коприната, скъпоценностите и златните монети?
Темпъл вдъхваше надежда у най-тъмните обитатели на Лондон.
Караше ги да вярват, че животът им, затънал в кал и мръсотия, може би не е чак толкова различен от живота на онези, които изглеждат толкова по-нависоко от тях. Толкова недостижими.
Ако Херцога убиец може да падне толкова ниско – четеше той в скритите им погледи, – то и ние можем да се издигнем нагоре.
И в тази плаха надежда се криеше опасността. Темпъл зави зад ъгъла, оставяйки назад светлините и шума на „Лонг Акър“, потъвайки в най-тъмните улички, където беше прекарал по-голяма част от зрелия си живот.
* * *
Навикът и инстинктът го накараха да закрачи безшумно. Знаеше, че точно в този участък от пътя – последните стотина метра до градската му къща – се спотайваха онези, които събираха смелост да нападнат.
Нищо чудно, че и сега го преследваха.
Случвало се беше и преди, хората толкова се отчайваха, че се опитваха да го нападнат с ножове и тояги, с надеждата, че един-единствен точно нанесен удар ще го зашемети за достатъчно дълго време, за да измъкнат кесията от джоба му.
А ако ударът го приспи завинаги, ами така да бъде. В крайна сметка такива бяха правилата на улицата.
Той се бе сблъсквал с тях и преди. Беше се бил с тях и преди, избивайки зъби и проливайки кръв върху калдъръма на Нюгейт, със свирепост, която не проявяваше на ринга на „Падналия ангел“.
Беше се бил с тях и бе побеждавал. Десетки пъти. Безброй пъти.
И при все това винаги се появяваше някой нов, отчаян грешник, който тръгваше подире му, заблуден от финия плат на палтото му, приемайки го за белег на слабост.
Темпъл забави крачка, заслушан в стъпките зад гърба си, отличаващи се от обичайните. Липсваше им пиянската тежест и прекалената самоувереност. Забързани и съсредоточени, те вече почти го догонваха, преди да осъзнае какво отличаваше тези стъпки от всички останали.
Трябваше по-рано да се досети. Трябваше веднага да разбере, че има нещо необичайно в този конкретен преследвач. Толкова смущаващо. Трябваше да го усети, ако не заради нещо друго, то поне заради това, което този преследвач не беше.
Защото през всичките изминали години, когато го бяха проследявали из тези тъмни улички, през всичките години, когато бе забивал юмруци в непознати, нападателят му никога не е бил жена.
Той реши да я изчака да дойде съвсем близо.
Колкото повече приближаваше, стъпките ѝ ставаха все по-неуверени, а Темпъл не бързаше, продължаваше да върви с дълги, но спокойни, лениви крачки. Знаеше, че може да се обърне и във всеки момент да отстрани тази конкретна заплаха.
Но не всеки ден биваше изненадан.
А непознатата зад него определено го бе изненадала, дори заинтригувала.
Тя беше толкова близо, че чуваше дишането ѝ, забързано и плитко – издайнически признак за напрежение и страх. Сякаш това ѝ беше за пръв път. Сякаш тя беше жертвата.
И може би наистина беше.
Разделяше ги по-малко от метър. Една крачка. Половин крачка. Темпъл рязко се извърна, стисна я за китките и я притегли към себе си. Докато осъзнаваше, че не беше въоръжена, го лъхна топла вълна, примесена с лимоново ухание.
Жената не носеше ръкавици.
Той едва успя да забележи този факт, когато тя ахна и за частица от секундата застина, а сетне се опита да се изскубне. След като установи, че той здраво я държи, започна сериозно да се съпротивлява.
Непознатата беше по-висока от повечето жени и по-силна, отколкото Темпъл очакваше. Тя не извика, нито запищя, а просто се опита да се освободи, действайки много по-изкусно и умно от повечето мъже, с които се бе срещал на ринга.
Разбира се, не можеше да се мери с него, затова не му беше трудно да я удържи. Хватката му беше стегната и здрава и тя най-после се предаде.
Темпъл дори съжали за това.
Но тя го направи. Осъзнала безполезността на усилията си след продължителната мълчалива борба, тя се поколеба за секунда, преди да вдигне лице към него и да промълви:
– Пуснете ме.
Имаше нещо в думите ѝ – някаква спокойна и неочаквана искреност, – на което той едва не се подчини. Едва не я пусна, едва не ѝ позволи да избяга в нощта.
Едва.
Отдавна противник не го бе интригувал толкова.
Темпъл я придърпа по-близо, ловко обхвана двете ѝ китки с едната си ръка, а с другата бързо опипа пелерината ѝ, търсейки оръжие.
Ръката му се обви около дръжката на ножа, скрит дълбоко в подплатата на наметката. Измъкна го.
– Не, не мисля, че ще те пусна – промърмори той.
– Това е мое – заяви жената, протягайки ръка към оръжието.
От устните ѝ се изтръгна проклятие, когато Темпъл го отдръпна по-надалече.
– Не ми допадат късните среднощни срещи с въоръжени нападатели.
– Аз не съм въоръжена.
Едната му вежда се стрела нагоре.
Тя издиша шумно.
– Искам да кажа, че съм въоръжена, разбира се. Посред нощ е и всеки, притежаващ и капчица здрав разум, би бил. Но нямам намерение да ви убивам.
– И аз трябва да ти повярвам просто така?
– Ако исках да ви убия, ножът вече щеше да стърчи, забит в гърба ви! – откровено и прямо отговори непознатата.
Темпъл мислено прокле нощния мрак и тайните му. Изгаряше от желание да види лицето на тази жена.
– Какво искаш? – тихо попита той, плъзгайки ножа в ботуша си. – Съдържанието на джобовете ми? Би трябвало да си набележиш по-лесна жертва.
Всъщност не съжаляваше, че тя бе избрала него. Това му харесваше. И му хареса още повече, когато тя отвърна:
– Искам вас.
Изрече го достатъчно бързо, за да бъде истина, и здравата да го слиса.
Внезапно Темпъл застана нащрек.
– Ти не си лека жена – отбеляза той и думите не прозвучаха като въпрос.
Беше очевидно, че жената не беше проститутка – по начина, по който застина при изявлението му, опитвайки се да запази дистанция помежду им.
Явно мъжкото докосване ѝ беше неприятно.
Неговото докосване.
– Това ли искат повечето хора от вас? – промърмори тя, докато с удвоени усилия се опитваше да се освободи. – Кесията ви или...
Тя млъкна и Темпъл сподави смеха си. Тази жена определено не беше проститутка.
– Обикновено жените се задоволяват с тези две неща. – Той се взря в лицето ѝ, опитвайки се да различи чертите ѝ в мрака. Съжаляваше, че наблизо няма уличен фенер или поне лъч светлина от близкия прозорец. – Добре, скъпа, ако не искаш кесията ми или моя... – Темпъл нарочно остави гласа си да заглъхне, наблюдавайки с наслада как тя затаи дъх в очакване той да довърши. Явно беше любопитна. – ...или моята мъжественост, тогава какво?
Непознатата пое дълбоко дъх и цялата се напрегна, сякаш това, което се канеше да изрече, щеше да промени целия ѝ свят. И не само това – щеше да промени и неговия свят.
– Тук съм, за да ви предизвикам.
Темпъл я пусна и се извърна, за да си тръгне. В гърдите му се надигна смесица от раздразнение, досада и – в немалка степен – разочарование. Явно тази жена не се нуждаеше от него като мъж. За нея той беше просто средство за постигане на целта. Както и за всички останали.
Ботушите ѝ затрополиха по калдъръма, когато затича след него.
– Почакайте!
Темпъл не спря.
– Ваша светлост... – Титлата сякаш проряза мрака. Ужили го. Тя нямаше да постигне много с такива добри маниери. – Почакайте за минута. Моля!
Навярно нежността в последната дума или просто самата дума – Херцога убиец не я бе чувал много често – го заставиха да спре. Да се извърне.
– Аз не се бия с жени. И не ме интересува кой е твоят любовник. Кажи му да си спомни, че е мъж, и да дойде лично при мен.
– Той не знае, че съм тук.
– Навярно трябваше да му кажеш. Тогава той сигурно нямаше да ти позволи да вземеш прибързаното и безразсъдно решение да се изправиш посред нощ на тъмна уличка пред мъжа, когото всички смятат за един от най-опасните хора в Британия.
– Аз не вярвам в това.
При думите ѝ нещо трепна дълбоко в душата му. От искреността в тях. За един кратък миг му се прииска отново да я сграбчи. Да я отведе в градската си къща.
Прекалено отдавна жена не го бе заинтригувала толкова силно.
Но разумът тутакси надделя.
– По-добре да го вярваш.
– Това са глупости. Всички истории за вас са врели-некипели. От самото начало.
Темпъл присви очи и се вгледа в нея.
– Прибери се у дома и си намери мъж, който държи достатъчно на теб, за да те опази от самата теб.
– Моят брат е изгубил много пари – рече тя и в тъмнината думите ѝ прозвучаха особено отчетливо, при това бяха произнесени по начин, издаващ добро образование, с лек акцент на обитател на Източен Лондон.
Не че го беше грижа за акцента ѝ. Или за самата нея.
– Аз не се бия с жени – повтори той. В думите имаше някакво успокоение. В напомнянето, че никога не бе наранил жена. Друга жена. – Изглежда, твоят брат е по-умен от повечето. Защото освен това аз никога не губя от мъже.
– Въпреки това аз искам да си върна парите.
– И аз искам много неща, които не мога да имам – отсече Темпъл.
– Знам. Затова съм тук. За да ви ги дам. – Нещо отекна в заявлението ѝ. Сила. Истина. Той не отговори, но любопитството му надви и го застави да очаква с нетърпение следващите ѝ думи. Думи, които му подействаха като удар. – Тук съм, за да предложа сделка.
– Значи, все пак си лека жена?
Той преднамерено се опитваше да я оскърби. Но безуспешно. Тя се засмя тихо в мрака и този задъхан звук го заинтригува повече, отколкото му се щеше да признае.
– Не такава сделка. Освен това вие не ме желаете и наполовина толкова силно, колкото това, което мога да ви дам.
В изреченото прозвуча предизвикателство и той изпита непреодолимото желание да го приеме. Защото в думите на тази глупава и храбра жена имаше нещо, което го привличаше. Заставяше го да се пита каква идиотска сделка предлагаше тя.
Темпъл се взря в нея, пристъпи по-близо и прекрасното ѝ ухание тутакси го облъхна, топло и изкушаващо. За секунда той я сграбчи в обятията си, притисна я към гърдите си.
– Признавам, че винаги ми е харесвала комбинацията от красота и дързост – прошепна в ухото ѝ и с удоволствие усети как тя затаи дъх. – Може би в крайна сметка все пак ще се споразумеем.
– Сделката не включва тялото ми.
Жалко. Тя беше дяволски безразсъдна и една нощ в леглото с нея може би си заслужаваше да ѝ даде това, което искаше.
– Тогава какво те кара да мислиш, че ме интересува сделка с теб?
Тайнствената непозната се поколеба. За секунда. Дори по-малко. Но той го долови.
– Защото вие жадувате за това, което предлагам.
– Аз съм богат като Крез, скъпа. И ако не предлагаш да се забавляваме заедно в леглото, то сделката не ме интересува. С всичко останало мога сам да се сдобия.
Темпъл отново се извърна към къщата, но успя да направи само няколко стъпки, когато тя извика:
– Дори с оправдание?
Той застина.
Оправдание.
Колко пъти бе нашепвал думата в съзнанието си? Колко пъти я бе превъртал върху езика си, копнеейки да я произнесе тихо на глас, докато нощем лежеше буден в леглото и единствено чувството на вина и гняв му правеше компания?
Оправдание.
Нещо студено и гневно избухна в него, нужно му беше малко време, за да го разбере. Предупреждение. Тя беше опасна.
Трябваше да си тръгне.
И все пак...
Той се хвърли към нея и със силната си ръка стисна здраво китката ѝ. Не обърна внимание на рязкото ѝ вдишване и я повлече по улицата към малкото светло петно от лампата, горяща пред входа на дома му.
Вдигна облечената си в ръкавица ръка към лицето ѝ, извърна го към светлината и се взря в него – гладка кожа, поруменяла от мразовития нощен въздух, добре очертана челюст и предизвикателно вирната брадичка. Очите ѝ бяха широко отворени, ясни и пълни с искреност.
Едното синьо. Другото зелено.
Прекалено необичайна комбинация. Прекалено запомняща се.
Тя се опита да се изскубне, но Темпъл стисна още по-силно брадичката ѝ, блокирайки всяко нейно движение.
– Кой е твоят брат?
Въпросът прозвуча бързо и грубо в нощта.
Жената конвулсивно преглътна. Той го усети с ръката си. С цялото си тяло. Измина сякаш цяла вечност, преди отговорът ѝ да прозвучи:
– Кристофър Лоу.
Името сякаш го опари и той мигом я пусна, отстъпвайки назад от огъня, заплашващ да го погълне. Кръвта му като че ли се сгъсти във вените, ушите му забучаха.
Оправдание.
Темпъл бавно поклати глава, неспособен да сдържи напиращите думи.
– Ти си... – Замлъкна, а тя затвори очи, неспособна да срещне погледа му. Не. Това не беше възможно. – Погледни ме.
Тя се изправи, изпъна назад рамене, гърбът ѝ се скова. И срещна погледа му без капчица свян. Без разкаяние.
Господи.
– Кажи го.
Не беше молба.
– Аз съм Мара Лоу.
Това не можеше да е истина.
– Ти си мъртва.
Жената поклати глава, златистокестенявите ѝ коси избухнаха в червени пламъци на светлината.
– Аз съм жива.
Всичко в него застина. Всичко, което бушуваше толкова години. Всичко, на което се бе съпротивлявал, от което се бе отвращавал и страхувал. Всичко притихна.
А после избухна като самия ад.
Темпъл се обърна, за да отключи вратата на дома си, трябваше да направи нещо, за да потуши гнева си. Железните ключалки се подчиниха на силните и резки движения на ръцете му, шумно изтракаха и се плъзнаха, съпроводени от тежкото му дишане.
– Ваша светлост?
Въпросът го върна към действителността. Ваша светлост. Титлата, за която беше роден. Титла, която бе пренебрегвал от години. Сега най-после му принадлежеше. Подарък от тази, която му я бе отнела.
Негова светлост, херцог Ламонт.
Той отвори широко вратата и се извърна отново с лице към жената, която бе променила живота му. Която бе разрушила живота му.
– Мара Лоу.
Името прозвуча грубо, сякаш изпълзяло с усилие от мрачните глъбини на миналото.
Тя кимна.
Темпъл се изсмя, рязък хрип в тъмнината. Това беше всичко, за което имаше сили. Веждите ѝ объркано се смръщиха. Той кратко и насмешливо се поклони.
– Моля за извинение. Разбирате ли, не всеки ден убиецът се среща със своята жертва.
Тя вирна брадичка.
– Вие не сте ме убивали!
Произнесе го тихо и решително, със смелост, на която той би могъл да се възхити. Смелост, която би трябвало да ненавижда.
Той не я беше убил. Мощни и яростни емоции го връхлетяха. Изпълни го облекчение. Гняв. Смут. И още десетки други.
Мили боже.
Тогава какво, по дяволите, се беше случило?
Темпъл отстъпи настрани и посочи към тъмния коридор зад вратата.
– Влизай.
Отново не беше молба.
Тя се поколеба, очите ѝ се разшириха и за секунда той си помисли, че тя ще избяга.
Но не го направи.
Глупаво момиче. Трябваше да побегне.
Полите ѝ бръснаха ботушите му, докато се промушваше покрай него, и докосването му напомни, че тя беше от плът и кръв.
И жива.
Жива и негова.
