Езикът на драконите (ОТКЪС), С. Ф. Уилямсън
ГЛАВА 1
Отново сънувам на драконски.
Дългите сложни изречения ми се удават по-лесно насън, отколкото наяве, и точно преди да отворя очи, умът ми се спира на една дума. Mengkhenyass.
Какво означава това?
Обръщам се и мъглата на съня се вдига бързо, щом слънчевите лъчи заструяват през прозорците. На пода, сред купчина одеяла, хърка братовчед ми Маркиз. Баща му пак разговаря цяла нощ с мама и татко, шепнеха си за стачки, протести и драконов огън. Присъствието на Маркиз в стаята ми започва да се превръща в нещо обичайно.
От кухнята долу се носи тракане на тенджери и тигани и аз ставам от леглото, а стомахът ми се свива от една мисъл. Ректорът на Академията за драконична лингвистика ще дойде на вечеря. Тук, в къщата на родителите ми.
Тази вечер.
Чакам този ден от седмици. Не, от месеци. Доктор Рита Холингсуърт ще дойде да се види с мама, за да обсъдят теорията ѝ за драконските диалекти, но може би ще имам възможност да я впечатля и – почти не смея да се надявам – да си осигуря един летен стаж в преводаческия факултет на Академията.
– Маркиз! – Хвърлям възглавница към главата на братовчед си. – Ставай.
Той сумти във възглавницата си.
– За бога, Вив. Мислех, че ще спим до късно.
– Имаме много работа. Трябва да съм в книговезницата до десет.
Обличам си халата и отивам до писалището, където лежи ново-новеничко препоръчителното писмо от моя професор. Вратата се отваря с трясък и Урса влита в стаята напълно облечена. Маркиз простенва, когато тя се хвърля върху него и притиска розовите си устни в ухото му.
– Братовчеде? – шепне тя високо. – Буден ли си?
– Вече е буден, меченце. – Засмивам се и отварям ръце да я прегърна. Тя е мека, топла и мирише на мляко и мед. – Къде отиваш?
– Не мога да ти кажа – отвръща Урса и ококорва очи. – Мястото е тайно.
– Тайно място? – Маркиз сяда и си усмихва дяволито. – Тези са ми любимите.
Урса се кикоти и ми позволява да разплета косата ѝ от разнищената панделка, на която виси класовият ѝ пропуск.
Урса Федърсуалоу
5 години
Втора класа
Завъртам панделката в ръката си и възкликвам.
– Урса! Трябваше да помолиш мама да я замени с друга. Знаеш, че не бива да губиш пропуска си.
Посягам към своя пропуск, закачен на черна кадифена панделка, и го слагам на врата си. Мисълта, че Урса може да бъде спряна без класов пропуск, ме изпълва с ужас. Тези две думи – „Втора класа“ – са разликата между това да имаш нещо и да нямаш нищо.
Сестра ми само се мръщи и сочи с пръст към стената зад писалището ми. Тя е украсена с какво ли не: скици на различни видове дракони, нарисувани от Маркиз, писмото, че съм приета в Лондонския университет, и една акварелна картина. Стягам се за въпроса, който Урса задава през повечето дни.
– Къде е Софи?
Обръщам се неохотно към картината и се опитвам да потисна тъгата, която ме изпълва. Собственото ми усмихнато лице ме гледа от стената, а до него е това на най-скъпата ми, най-стара приятелка.
– Вече ти казах – отвръщам и притискам лице към бузите ѝ. – Тя си отиде.
Не съм виждала Софи от лятото, откакто се провали на Изпита и беше понижена до Трета класа. Само за няколко седмици тя беше принудена да се откаже от мечтата ни да учим заедно в университета, да се изнесе от дома на родителите си в Мерилебън и да отиде в преходно жилище за Трета класа. Потрепервам при мисълта за деня, в който излязоха резултатите. За тихия вик на Софи, как се свлече на земята като спихнал се балон, за мрачното лице на баща ѝ, когато се наведе да прочете листа в ръката ѝ.
Вината се издига като приливна вълна и изкарва въздуха от дробовете ми.
– Софи вече е Трета класа, Урса – казва Маркиз и ме пог-лежда притеснено.
Свалям картината от стената.
– Урса! – вика мама отдолу. – Чакам те, скъпа.
Урса излита от стаята ми, без да погледне назад, и след няколко секунди вратата долу се затръшва. Хвърлям рисунката в кошчето за боклук и вадя дантелена блуза и панталони от гардероба си.
– Искам да се облека, ако обичаш – казвам на Марки, преди да е споменал името на Софи.
Той кима, събира си нещата и излиза от стаята. Аз оставям сълзите да потекат, горещи и неизбежни, докато прихващам с фиба косата си над челото. После примигвам гневно, за да ги прогоня. Това, което причиних на Софи, е непростимо, но е вече твърде късно да променя нещата. Аз направих своя избор – грозен, необходим – и сега трябва да живея с пос-ледствията. Мъката ми не може да се сравни с онова, което Софи сигурно изпитва.
След няколко секунди се чука. Отварям вратата и Маркиз ми подава ръка.
– Към книговезеца? – пита той с ведра усмивка.
Облечен е с тренчкот от камилска вълна и тъмната му коса е идеално сресана. Хващам го под ръка и тревогата ми отслабва. Денят се простира пред нас, приближава ни към момента, когато ще впечатля Рита Холингсуърт с моето портфолио. Усещам прилив на нетърпение. Ако довечера всичко мине по план, ще съм с една крачка по-близо до това да стана Вивиан Федърсуалоу, драконически преводач.
„Фицровия“ жужи от живот и аз се притискам към Маркиз, който ме води покрай сергиите на продавачите на сладкиши и дрънкулки. Много от тях се обръщат да го поздравят. Маркиз, чийто нехаен чар и остроумие ни носят всякакви привилегии още откакто бяхме деца, е обичан от всички. Група брадати мъже оглеждат колекция старинни книги и вдигат лупи, за да се възхитят на позлатените им ръбчета. Познатият български език е радост за ушите ми, а от една сергия в мен се взират светци, изрисувани по църковни икони.
– Дракони бунтовници са задържани в Дърам! – вика един продавач на вестници. – В опасност ли е Мирното споразумение?
Маркиз се обръща, за да прочете заглавията, и сумти.
– В опасност ли? Та то си е в сила повече от петдесет години. Сякаш няколко бунтовници могат да го прекратят.
Мирното споразумение между премиера Уейвърнмиър и британската кралица дракон позволява на хора и дракони да съжителстват в хармония. Без него и Класовата система още щеше да има пренаселване, бездомни и лов на човеци и дракони. Не разбирам каква е тази внезапна съпротива срещу него.
– Чух много сочна клюка вчера – казва Маркиз, докато пресичаме улицата към „Мерилебън“.
Прекрачвам една дълбока пукнатина в настилката, от удара на драконова опашка по време на войната.
– Сегашната приятелка на Хюго Монтекю каза, че зет ѝ видял дракон и самолет в небето по едно и също време, летели един до друг.
– Това е лъжа. Драконите и самолетите си имат специални маршрути, за да се избегне сблъсък – рецитирам аз, докато отварям вратата на книговезницата. Звънчето дрънчи силно.
– Е – продължава Маркиз, – може би бунтовниците вече постигат своето. Може би са по-близо до отхвърлянето на Мирното споразумение, отколкото си мислим.
Изсмивам се.
– Ако твоите приятели вярват, че правителството ще позволи на бунтовниците да превземат небето, значи са по-големи тъпаци, отколкото си мислех.
– Просто ревнуваш, защото Хюго Монтекю си има ново момиче.
– О, млъквай – сопвам се аз. – Той беше начин да взема изпита по математика, нищо повече. Бива го за учител.
Маркиз се смее.
– Обзалагам се.
Ровя в чантичката си за монети, с които да платя на книговезеца, и бузите ми започват да пламтят. Моите романтични връзки – дори неискрените – трябва да са така тайни, както тези на братовчед ми.
– Да, ти сигурно знаеш – промърморвам тихо. – Гаджетата ти са повече от копринените ми шалчета.
Книговезецът ми подава портфолиото и аз му благодаря тихо. Под скъпата кожена корица лежат последните ми преводи и аз усещам тръпка на гордост.
При всеки превод нещо се жертва – тази сурова истина ме накара да се влюбя в това. Не съществува пряка връзка между думите в единия и другия език и нито един превод не може да е напълно верен на оригинала. Затова, макар че може донякъде да се прескочат пролуките между езиците чрез думи, винаги някакво по-дълбоко значение остава неизказано, тайна, невидима за онези, които имат само един език, с който да се движат през света.
Преводачът, от друга страна, е същество, което „лети“ с няколко чифта криле.
Стискам портфолиото под мишница и следвам Маркиз навън, към дома, като минаваме покрай Лондонския университет. Студенти сме тук вече от два месеца, като аз прескочих последната година в училище, за да кандидатствам по-рано. Обичам го толкова много, че уикендите ми се струват скучни. Още завиждам на Маркиз, че му позволиха да получи стая там, защото е мъж, но знам, че някои университети изобщо не приемат жени.
Трябва да виждаш хубавото във всяка ситуация – каза ми чичо Томас.
И аз го правя. Лондонският университет, с неговите слънчеви кампуси, сгради с кули и голяма библиотека, е всичко, за което някога съм мечтала.
Мечти и сънища… мисля си за онази драконска думи, която сънувах.
Mengkhenyass.
Тя е на комодонийски, драконски език, който не се говори много в Британия, освен от търговците, които пътуват до Сингапур. Английският ѝ превод е на върха на езика ми, но още не мога да си го спомня.
– По-бавно – казвам внезапно на Маркиз.
Тълпа хора марширува по една от улиците, които излизат от „Фицровия“. Поглеждам табелата, покрай която минават, докато се изливат на площада.
„КАМДЪН ТАУН“ – ТРЕТОКЛАСЕН КВАРТАЛ
Тук е преходното жилище, където е Софи.
– Мирното споразумение е порочно! – вика някой.
Сред групата раздърпани хора има мъже с бели униформи и каски.
Пазители на мира.
Посягам инстинктивно към класовия си пропуск и усещам как Маркиз прави същото.
– Освободете Третата класа! – вика с цяло гърло една жена.
Тя и хората с нея държат табели над главите си.
ЧОВЕШКО-ДРАКОНСКАТА КОАЛИЦИЯ НА БРИТАНИЯ
НАСТОЯВА ЗА РЕФОРМА! ЗАЩИТЕТЕ ДЕМОКРАЦИЯТА!
ИЗБОРИ ВЕДНАГА!
Потрепвам, когато тя е съборена на земята и тълпата зад нея се устремява напред и я прегазва.
– Справедливост за драконите! – крещи друг глас.
Още Пазители се появяват, всички държат сребърни палки. Аз отскачам встрани, когато поредната група протестиращи притичват зад мен и една от табелите се удря в бузата ми. Посягам към ръката на Маркиз, когато двете групи се събират и се разливат по площада.
– Хайде – казва Маркиз и ме дърпа към дома.
Бързаме по паветата, когато някакъв проблясък привлича погледа ми. Сребърна палка се вдига високо и засиява на слънцето само на няколко крачки от нас.
– Долу Уейвърнмиър!
Закънтяват писъци, когато палката се спуска към тълпата. По палтото ми и по портфолиото пръсва кръв.
– О…
Олюлявам се и от устните ми излита възклицание, което е заглушено от женски писъци. После тълпата започва да кипи, става все по-голяма и се приближава като маса от падащи тела. Виждам ужаса на лицето на Маркиз и хуквам, но се препъвам, защото осъзнавам, че съм настъпила нечия глава. Момичето лежи на земята и дългата ѝ коса е сплъстена от кръв, очите ѝ са мъртви, втренчени.
Вик разкъсва въздуха.
– Вив! – реве Маркиз.
Хукваме с всички сили. Уличните продавачи се пръскат, а колите на Пазителите се устремяват по улицата към нас. Виждам дома си, високата бяла къща със сините завеси. Изкачвам стълбите, като се препъвам при звука на втори изстрел, последван от трети. Пъхам ключа в ключалката с треперещи ръце, докато Маркиз се притиска трескаво в гърба ми.
– Не мога…
Връхлитаме във фоайето и Маркиз затръшва вратата зад нас. Взирам се задъхана в посивялото лице и окървавените обувки на братовчед ми. Сърцето ми бие лудо в гърдите, а косата ми е подгизнала от пот.
– Какво беше това? – питам.
– Бунтовници – казва Маркиз.
Мъртвото момиче с окървавената коса пак се появява пред очите ми и аз притискам ръка към устата си, защото стомахът ми кипи. Винаги съм си представяла бунтовниците като някаква организирана политическа партия с официален щаб, в която членуват гневни дракони и въоръжени радикали. А не като мъжете и жените, които виждам да пресичат площада всеки ден. Не и млади момичета.
Подскачам, когато входната врата се отваря и мама влита в къщата, понесла разплаканата Урса.
– Заключете вратата – казва тя рязко и оставя сестра ми на земята. – И не се приближавайте до прозорците.
Правя каквото ми казва, като се споглеждам с Маркиз, докато тя съблича палтото на Урса и събува ботушите ѝ.
– Донесете ми обувките си и всичко, което е изцапано, и двамата – казва тя, докато сваля палтото си. – И се погрижи за сестра си.
– Тихо, меченце – шепна аз, като клякам пред Урса и започвам да рeдя успокояващи думи в ухото ѝ.
Маркиз се изправя и се взира упорито през прозореца. След няколко часа мама ще е изличила всяка следа от нашето случайно присъствие на бунтовническия протест. Моите дрехи ще се появят в гардероба ми чисти и изгладени, сякаш пътят ми никога не се е пресичал със сребърна палка или с мъртво момиче от Трета класа.
Ето защо.
Тази мисъл ме връхлита внезапно, успокояваща.
Ето защо мога да преброя малкото слаби оценки, които някога съм получавала, в линията от бели белези по ръката си.
Ето защо позволих на Хюго Монтекю да плъзне ръце под роклята ми в замяна на уроци по математика миналата година.
Ето защо предадох най-добрата си приятелка.
За да взема Изпита. За да стана драконически преводач. И никога, никога да не съм заплашена от понижаване в Трета класа.
Урса хълца и гали новата светлосиня панделка, на която е окачен класовият ѝ пропуск.
– Искаш ли да играем на една игра? – пита я Маркиз и я хваща за ръката.
Чакам, докато изчезват в салона, преди да взема портфолиото си от пода. Избърсвам кръвта от него, доволна, че мама не ме накара да го изхвърля, и тръгвам към трапезарията, където масата е вече сервирана. Днешната вечеря е дело изцяло на мама, защото никога не сме имали прислужница или готвачка. Така не биха останали пари за учители.
Оставям портфолиото на стола си – тъмните следи по кожата лесно ще минат за петна от вода. С него сигурно ще убедя Рита Холингсуърт да ме вземе за стажа, нали? А с препоръчителните писма и професионалното, ведро поведение, на което ме научиха в училище, ще съм така убедителна, както в деня на Изпита. Готов за откъсване зрял плод – така ме нарече татко в онзи ден. Още не разбирам какво имаше предвид, но сега и аз се виждам такава.
Аз съм блестящ зрял плод: лъскав отвън, но с прогнила сърцевина.
* * *
На вратата се звъни точно в седем, докато мама слага и последната ваза с цветя на масата. Няколко светли кичура са избягали от фибите и се спускат около лицето ѝ. Тя ми се усмихва окуражително. С тъмните си къдрици и луничавата кожа аз изобщо не приличам на нея и това никак не ме изненадва. Тя е мъдра, уравновесена, търпелива. Аз съм раздразнителна, вироглава, егоистична.
Татко я целува по бузата и вади две бутилки вино иззад гърба си с театрален замах.
– Нали се разбрахме само за една бутилка? – казва тя.
– Така е – отвръща той, – но след като такъв изтъкнат гост ще уважи трапезата ни, си помислих, че може да ни пот-рябва повечко.
Чичо Томас ръмжи от мястото си. Татко започна да пие, докато чакахме да излязат резултатите ми от Изпита, и пос-ле не спря.
– Дай ми ги – казва чичо Томас и взима бутилките мерло.
Отваря ги с пукот и ги слага до огъня, за да подиша виното. Татко се навежда към мама, сочи към проучването ѝ на полицата на камината и шепне:
– Не разкривай веднага всичките си карти.
Знам достатъчно за проучването на мама, за да разбирам, че тази нощ е важна. Знам, че според нея всеки драконски език има диалекти, езикови разклонения, характерни за отделни групи или места. Тя твърди, че като покаже съществуването и културното значение на тези диалекти, ще напомни на нашето общество колко подобни всъщност са драконите и хората. Но Академията твърди, че драконите живеят твърде усамотено, за да могат езиците им да се разпространят и развият в нещо повече.
Трапезарията е ярко осветена и топла, на масата е сервиран най-хубавият розов порцелан на мама. Стените са скрити от лавици с книги и картини, а Мина, нашата пухкава бяла котка, спи на шезлонга. Това е стаята, в която родителите ми будуват заедно с чичо Томас нощ след нощ. Отначало си мислех, че говорят по работа, но чичо Томас не е антрополог като мама и татко. Оказа се, че говорят за въстанието – и за заплахата от още една война. Снощи, докато отивах да си лягам, чух частици от разговора им.
Наказанието за държавен преврат е смърт.
– Доктор Холингсуърт – възкликва мама. – Добре дошли в нашия дом!
Всички се обръщаме към дребната сивокоса жена, която мама въвежда в стаята. Кожата ѝ е потъмняла от слънцето и има бръчици в ъгълчетата на очите. Държи дълго цигаре в едната си ръка и куфарче в другата. По ръцете ѝ блестят пръстени и Урса се втренчва алчно в тях.
– За мен е удоволствие да съм тук – казва доктор Холингсуърт и подава палтото си на Маркиз.
Маркиз извива вежда към мен и аз го поглеждам лошо, подтиквам го да е любезен с жената, която вероятно е ключът към бъдещето ми.
– Знаете ли, доктор Федърсуалоу и доктор Федърсуалоу, че днес следобед имаше демонстрация на бунтовниците? – казва доктор Холингсуърт, докато татко я води към мястото ѝ. – Такъв ужасен смут точно пред дома ви.
– Имахме късмета да сме на сигурно място в къщата – казва бързо мама и ме поглежда предупредително. – Доктор Холингсуърт, да ви предложа чаша вино?
Слушам как Рита Холингсуърт говори с родителите ми над чинии с маслени пирожки, а в очите ѝ гори нещо, което мога да определя само като гениалност. Това е жената, която лично е записала синтаксиса на три древни драконски езика, ректор на институция, която даде на драконския писмена форма. И ето я тук сега, в моя дом, слуша моята майка.
– Както знаете, доктор Холингсуърт, драконите разговарят на стотици езици от хилядолетия – казва мама. – И моето проучване показва, че техните лингвистични възможности са дори по-големи. Вярвам, че малки, сплотени групи говорят на диалекти, породени от езиците, които те знаят. Тези диалекти са ясно различими един от друг, така както английският на кралицата е различен от, да кажем, ливърпулския диалект.
– Доктор Федърсуалоу, ако драконите говорят на регионални диалекти, със сигурност щяхме да сме ги чували.
– Диалектите може да не са регионални – отговаря разпалено мама. – Може да са…
Замлъква, защото доктор Холингсуърт вдига ръка, за да я прекъсне. Едва не се задавям с пирожката си и виждам как на масата срещу мен Маркиз изплюва виното в чашата си.
– Вие сте от България, нали, доктор Федърсуалоу?
– Аз… да – отвръща мама.
– И кога дойдохте в Англия?
– През 1865 година, още като дете.
– След Българското клане, значи. – Доктор Холингсуърт оставя вилицата си. – Много ваши роднини ли са избити от българските дракони?
– Няколко, включително майка ми – казва тихо мама.
Само това ми е разказвала за семейството си: че са избягали от България по време на въстанието на драконите и че само тя и баща ѝ са оцелели. Баба ми загинала заедно с по-голямата част от човешкото население на България.
– Трябва да призная, че съм изненадана, че изобщо сте станали драконов антрополог, че изучавате именно създанията, които са донесли толкова страдания на семейството ви – казва доктор Холингсуърт. – Много от българите, които познавам, носят билки, които според тях ще ги защитят от дракони, и са се заклели никога да не се доверяват отново на дракон.
Мама се усмихва и татко посяга към ръката ѝ.
– Преди Забраната за пътуване съпругата ми обиколи света заради проучването си, доктор Холингсуърт – казва той. – На всеки кръвожаден дракон, който е срещала в България, тя срещна по няколко, които не искат друго освен мир.
Доктор Холингсуърт го поглежда.
– И не сме ли късметлии, че имаме Мирното споразумение, на което можем да благодарим за това?
Татко се сковава и виждам как мама притиска ръка към гърба му. Той си налива още една чаша вино.
– Слава на мира и благоденствието! – изрича мама британския национален девиз със същия напевен глас, с който помага на Урса да запомни уроците си, и доктор Холингсуърт се усмихва одобрително.
Аз слагам ръка на портфолиото в скута си и си мисля за драконското минало страдателно причастие на девета страница. Дали моментът е подходящ да спомена за стажа? Пог-леждам мама за разрешение, когато осъзнавам, че доктор Холингсуърт се взира в мен.
– Вивиан Федърсуалоу – казва тя. – Доколкото разбрах, ти също си обещаващ лингвист?
Кръвта ми пламва от внезапна енергия и аз изправям гръб. Това е моят шанс. Усмихвам се както са ме учили.
– Аз уча драконски езици в Лондонския университет. Първа година.
– Прекрасно – казва тя. – А имаш ли достатъчно практика?
– Практика? – питам аз.
– С дракони, скъпа.
– О…
Въпросът е разумен, но никога не съм се замисляла над него. Сега обаче го правя и осъзнавам, че съм разменила само няколко думи на дракон, откакто бях на възрастта на Урса.
– Последният професор дракон беше заменен с човек тази година, така че…
– Колко драконски езика говориш? – пита ме тя на перфектен уирмерийски.
– Шест – отвръщам на същия език. После превключвам на комодонийски, който тъкмо съм започвала да изучавам. – Но още не съм усвоила добре последния.
– Esti tin Drageoir? – казва тя на драгоар. – Depuise quantem temps scrutes?
– Тъй като е официалният драконски във Франция, започнах да го уча, когато бях на осем – отвръщам с идеално драгоарско произношение, което научих от възпитателите си. – Той е сред най-лесните, по мое мнение.
Доктор Холингсуърт ми се усмихва развеселена, преди да заговори на английски:
– И как ви се стори Изпитът? Взели сте го с отличие, доколкото чух.
Усещам възел в стомаха си при споменаването на Изпита, но не спирам да се усмихвам. Къде ли е чула за това?
– Вивиан работи много усилено, за да го вземе – казва татко. – Някои нейни приятелки не бяха такива късметлийки.
Доктор Холингсуърт рязко обръща глава към него.
– Нима смятате, че късметът има нещо общо, доктор Федърсуалоу?
– Нашата приятелка Софи работи не по-малко усилено от Вив – казва Маркиз. – И не очакваше да се провали.
Възелът в стомаха ми се затяга. Тъй като е с година по-голям, Маркиз взе Изпита преди мен и Софи. Но нейното понижаване го съкруши.
Урса забива шумно вилица в пирожките си.
– А какво мислите вие, госпожице Федърсуалоу?
Поглеждам притеснено към мама. Какво общо има всичко това с драконските диалекти? Всички младежи държат Изпита, когато станат на шестнайсет. Тези, които го вземат, остават в своята рождена класа, освен децата от Трета класа, които са повишавани във Втора. Тези, които се провалят, са понижавани с една класа, освен децата от Трета класа, които не могат да бъдат понижени повече. Нещата са такива още откакто съм родена.
Мисля за месеците учене, за кандидатстването в университета, за опипващите ръце на Хюго Монтекю.
– За мен провалът не беше възможност – отвръщам.
Ето защо съсипах живота на Софи.
Доктор Холингсуърт ми смига и аз се облягам изненадана в стола си. Нима казах правилното нещо? Мама ми кима съвсем леко.
– Говорите за късмет, доктор Федърсуалоу, и все пак плащате за най-добрите учебници, за най-добрите учители, за най-добрите училища и за двете си дъщери, нали?
Не най-добрите – бих могла да възразя. – Девическият колеж в Челтнъм приема само момичета от Първа класа. Но не казвам нищо. Може и да се налага да правим някои жертви сега, но Федърсуалоу ще станат Първа класа следващото поколение.
Татко допива чашата си и я пълни отново, като присвива очи. Сякаш температурата в стаята внезапно е спаднала.
– Правя дори повече от това, госпожо – казва той. – Вивиан беше записана в девическото училище „Светият Спасител“ още преди да се роди. Майка ѝ не ѝ даваше да си легне вечер, докато не научи уроците си дума по дума. Има белези по ръцете, оставени от собствения ѝ баща… – Гласът му прекъсва и чичо Томас се покашля силно.
Сърцето ми сякаш замръзва. За секунда не мога да се накарам да откъсна очи от лицето на татко. Как стигнахме дотук? Взирам се в Маркиз, после в мама, в татко, който отпива отново от виното.
Доктор Холингсуърт се усмихва.
– Така постъпва всеки добър баща – казва тя тихо.
– Но нямаше да се налага, ако…
Мама грабва чашата на татко, докато продължава завалено:
– …ако над главите на дъщерите ми не висеше опасността да изпаднат в Трета класа.
Мама скача като попарена и чашата пада от ръката ѝ, виното се пръска по дървения под. Пропива се в пукнатините като ален потоп. Доктор Холингсуърт става. Аз стаявам дъх.
– Моля да ме извините – казва тя, като вади цигарето от джоба си, – мисля да се оттегля в пушалнята.
Взима куфарчето си и напуска трапезарията. Аз се обръщам към Маркиз, но той се взира в татко стъписан и възхитен.
– Е, сега я загази, Джон – мърмори чичо Томас.
Мама трепери, устните ѝ са стиснати в права линия. Татко се обляга в стола си и се взира в мен, по устните му има лилави петна от виното. В очите му има сълзи. Никога не съм го чувала да казва и една дума срещу положението на нещата, не съм го чувала да изразява съжаления за начина, по който ме отгледа. Защо избра да го направи точно сега, пред една непозната, и то важна непозната? Той посяга в джоба си и вади манерка, но мама го удря по ръката, преди да е отворил капачката.
– Мамо – казва Урса. – Защо си толкова сърдита?
Тя стиска основата на носа си, а чичо Томас се навежда към нея и шепне нещо в ухото ѝ.
Какво му става на баща ти? – оформя с устни Маркиз.
Две бутилки вино – искам да отговоря. Вълнението, което изпитвах, е угаснало, заменено от къкрещ гняв. Взирам се яростно в баща си. Единственият ми шанс да покажа на доктор Холингсуърт преводите си, е изгубен.
– Може ли и аз да отида в пушалнята? – изчуруликва Урса.
С Маркиз се споглеждаме. Ние нямаме пушалня.
Тогава къде отиде Рита Холингсуърт?
Татко се опитва да издърпа мама в скута си, но тя го отблъсква.
– Съжалявам, Елина… – започва той.
Грабвам папката си и се измъквам от стаята.
Фоайето е тихо, чува се само тиктакането на големия часовник. Надолу по коридора има само една малка дневна и кабинетът на родителите ми. Дали някоя от тези стаи може да мине за пушалня? Вървя тихо натам, все още не мога да проумея. Какво го прихвана татко, че каза всичко това, сякаш говори срещу Класовата система? Вратата на кабинета е открехната и от пролуката се излива слаба светлина. Овладявам изражението си, усмихвам се и отварям вратата.
– Моля да извините баща ми, доктор Холингсуърт.
Тя седи зад писалището на татко, в пепелника дими цигара. Две чекмеджета са отворени. Тя вдига очи, без да пот-репне.
– Виното прави всички ни склонни към спорове, Вивиан – казва тя снизходително. Размахва малка сребърна кутийка към мен. – Цигара?
– Не пуша.
– Някой ден ще пропушиш, ако имаш кариера като моята.
Решавам да сграбча шанса си.
– Доктор Холингсуърт, бихте ли ме имали предвид за вашата лятна стажантска програма? – Плъзгам папката по писалището. – Това са най-добрите ми работи, както и препоръчително писмо от един от професорите ми.
Тя ме поглежда замислено, а от устата и носа ѝ се излива дим.
– Искаш да станеш учен като родителите си?
– Не. Искам да стана преводач. Искам да открия нови драконски езици. Като вас.
Сиянието в очите на Рита Холингсуърт става по-силно.
– Чувала съм положителни неща за теб – казва тя. – Ти си точно ученик, какъвто търся.
Сърцето ми прескача удар.
– За мен ще е чест…
Чува се силен трясък, последван от звук от строшено стъкло. Обръщам се рязко. Нима татко е съборил нещо? Тръгвам към вратата, но Холингсуърт ме хваща за ръкава.
– Виждам голямо бъдеще в теб, Вивиан. Но за да го пос-тигнеш, може да се наложи да го търсиш на неочаквани места.
Взирам се в лицето ѝ и се опитвам да разбера какво има предвид. Освен напудрените бръчки и червеното червило на него има някакво многозначително изражение. Очите ми спират на телефона. Той е отворен.
Мама пищи.
– Пазители на мира! – изревава един глас. – Арестувани сте!
Светът се забавя. Взирам се в Рита Холингсуърт и в парчето хартия, което току-що е извадила от чекмеджето на баща ми. И тогава осъзнаването изщраква в ума ми.
– Не сте дошли да чуете теориите на майка ми, нали?
Тя пуска ръкава ми и се усмихва. А думата от съня ми и всичките ѝ преводи се връщат мигновено при мен.
Mengkhenyass.
Змия.
Враг.
Самозванец.
ГЛАВА 2
Сега, когато си спомням думата на един драконски език, си я припомням и на други. Преводите се търкалят по езика ми, докато тичам замаяна към трапезарията.
Фейтур. Слангрийгер. Измамнес.
Двама Пазители на мира стоят във фоайето, а в краката им са пръснати стъклените парченца от разбитата входна врата. Светлината на лампите се отразява във визьорите, които скриват очите им. Спирам рязко, когато татко излита от трапезарията.
– Как смеете да влизате в къщата ми…
Още Пазители нахлуват през вратата и стъклото хрущи под тежките им ботуши. Хващат татко за ръцете.
– Пуснете го!
Тръгвам към него, но чичо Томас ме изпреварва. Той се хвърля между татко и Пазителите и чувам ужасно хрущене, когато кракът му се забива в нечие коляно. Той сграбчва друг и го блъска на пода.
– Вивиан!
Мама вика от прага. Стигам до нея едновременно с един Пазител, който е насочил оръжие. Урса пищи и се гърчи в ръцете на Маркиз, опитва се да хукне към татко. Маркиз протяга свободната си ръка пред мен и мама и се взира в шлема на Пазителя.
– Не ги наранявай! – казва той. – Моля те.
Застивам на място и се взирам в дулото на оръжието, което сега се притиска в рамото на Маркиз. Урса заравя лице в полите на мама, а Пазителят сваля оръжието си.
– Елина Федърсуалоу, Джон Федърсуалоу, Томас Федърсуалоу – казва той, – арестувани сте по подозрение в гражданско неподчинение.
Гражданско неподчинение?
Поне десетима Пазители стоят във фоайето. Татко и чичо Томас са притиснати към пода, а ръцете им са оковани с белезници на гърба. Взирам се в мама. Тя плаче тихо и гали главата на Урса. Защо не им казва, че това е някаква ужасна грешка?
– Кажи им, мамо – умолявам я аз. – Кажи им, че са сбъркали къщата.
Сините ѝ очи са напрегнати.
– Вземи сестра си и братовчед си и се махнете от Лондон – казва ми тя на български. Някой оковава и нейните ръце, но отпред. – Отидете възможно най-далеч.
Сърцето ми се свива.
– Мамо! – Урса тръгва след нея, когато двама Пазители започват да я бутат към вратата и претърсват джобовете ѝ. На улицата чакат няколко лъскави черни автомобила. Завесите на прозорците на съседните къщи потрепват. Небето е тъмно като драконов дим.
– Татко, моля те, кажи ми какво става!
Едва забелязвам, че Маркиз се е вкопчил в рамото на чичо Томас и му вика нещо, докато Пазителите го дърпат за ръцете. Твърде заета съм да се взирам в собствения си баща, който е набутан в една кола. Приближавам се колкото мога.
– Татко? – казвам, като се опитвам да овладея гласа си.
Той преглъща шумно и посяга да докосне лицето ми. Навежда се напред, очите му са зачервени. Мирише на вино, но погледът му е съвсем трезв.
– Хората не бива да се страхуват от премиерите си, Вивиан – казва той. – Премиерите би трябвало да се страхуват от народа си.
Те го бутат на седалката и затръшват вратата. Отстъпвам назад, кръвта бучи в ушите ми. Паветата на „Фицрой Скуеър“ започват да плават пред мен. Някъде далече чувам блъскането на юмруци по стъкло. Пронизителни писъци разкъсват въздуха.
– Хайде, скъпа, да вървим.
Холингсуърт е коленичила до плачещата Урса и се опитва да я убеди да се откъсне от мама. Като виждам сестра си, която е вкопчила малките си пръстчета в полите на мама, внезапно идвам на себе си.
– Не смей да ѝ говориш! – казвам аз.
Отварям юмручето на Урса и я вдигам от земята, а тя пищи. Холингсуърт се изправя, стиснала устни.
– Не забравяй какво ти казах – шепне ми мама на български.
В очите ѝ сега има някаква твърдост. Опакото на дланта ѝ докосва моята, невидим жест на нежност, който казва стотици неща. После целува Урса по бузата и влиза в колата, изчезва зад тъмното стъкло. Още усещам парфюма ѝ. От мен се откъсва задавен стон, когато колата потегля, започва да ми се гади. Урса се е отпуснала в ръцете ми.
– Класов пропуск – излайва към мен един Пазител. – Дай да го видя.
Посягам към пропуска на врата си и му го показвам.
– Втора класа. Седемнайсет години – казва той на началника си.
– А този?
Началникът сочи Маркиз, който се взира в мястото, където допреди миг беше колата, с която откараха баща му. Другият Пазител сграбчва пропуска му.
– Втора класа. Осемнайсет години.
Шефът кима и Пазителите сграбчват Маркиз за рамото, после му слагат белезници.
– Не! – пищя аз. – Той не е направил нищо лошо. Той е…
– Вивиан Федърсуалоу, като непълнолетна ти понастоящем не си арестувана. Но по силата на закона трябва да останеш в дома си, докато родителите ти бъдат съдени и невинността ти може да бъде доказана.
Маркиз се взира първо в мен, после в Урса и виждам как една вена под челюстта му пулсира.
– Наказанието за неподчинение на заповед е незабавен арест – продължава началникът. – Разбра ли ме?
– Да, но братовчед ми…
– Той е пълнолетен и ще бъде съден като такъв – сопва се той.
Урса хълца в ръцете ми и посяга към Маркиз, но те вече го бутат към последната кола.
– Не се тревожи, Маркиз – казвам аз и се хвърлям към колата, преди да са успели да ме спрат. – Ще ви пуснат още щом разберат, че сте невинни, всички вас!
Той ме поглежда с огромно отчаяние, преди вратата да се затръшне в лицето му, и някой ме издърпва назад.
Обръщам се и виждам още един Пазител да излиза от къщата с кутия в ръце, а на колана му виси нож с кожена кания.
– Премиерът ще иска да види това. Намерих го в един таен шкаф в кабинета.
Таен шкаф? В нашата къща?
Пазителят оставя кутията.
– Ключът беше под роклята на майката.
Гняв се разлива в мен като треска. Той ме поглежда и се хили.
– Усмихни се, красавице.
– Само да си пипнал майка ми…
Плесницата идва изневиделица. Залитам назад и пред очите ми заиграват тъмни петна. Маркиз реве от заключената кола, а истеричните писъци на Урса отекват по улицата. Пазителят вдига визьора си и ме поглежда някак развеселено.
– Стига, Пазител 707 – казва началникът му. – Не можеш да се отнасяш така с гражданин Втора класа. Госпожица Федърсуалоу просто те моли да се отнасяш към майка ѝ с дължимото на класата ѝ уважение. Макар че е българска пиявица. – Той се смее силно в шлема си и аз се извръщам.
– Тихо, Урса – шепна, докато се опитвам да овладея собствените си ридания.
– Изпрати това доказателство право в кабинета на премиер Уейвърнмиър – казва главният Пазител. – Тя ще го прегледа сутринта след завръщането си от драконските територии.
– Побързай – казва студен глас. – Това е изключително спешно. – Рита Холингсуърт плъзга листа, който взе от писалището на баща ми, в джоба си. През сълзи виждам нещо, изписано с тюркоазено мастило.
– Никога не сте се интересували от проучването на майка ми – казвам аз. – Всичко е било измама, за да проникнете в дома ни. Вие ги предадохте…
– Не, Вивиан – отвръща тя. – Те предадоха теб. И сестра ти. И страната си.
– Това не е вярно! – викам аз. – Вие арестувахте грешните хора!
Още една кола спира зад онази, в която държат Маркиз.
– Премиер Уейвърнмиър още преди месеци заповяда да наблюдават къщата ви – казва Холингсуърт. – Наблюдаваха и теб. Казах ти вече, Вивиан, ще откриеш бъдещето си на неочаквани места. Когато го направиш, ще трябва да го хванеш и да го задържиш на всяка цена. – Очите ѝ сияят, докато се взират в моите. – Сигурна съм, че ще се срещнем отново много скоро.
Тя влиза в колата и затваря вратата. После автомобилите потеглят и аз се взирам в силуета на Маркиз през задното стъкло, докато не изчезват в далечината.
– Хайде – шепна в косата на Урса. – Да се прибираме.
Вървя по блещукащите стъкла от нашата входна врата. Трапезарията е претърсена, всичко от чекмеджетата и шкафовете е изсипано. Масата лежи на една страна и по пода има храна и счупен порцелан. Една от картините е изкривена, сякаш някой е проверявал зад нея, а Мина се е свила под креслото и съска.
За един ужасен момент ме напушва истеричен смях.
Оставям Урса и тя се взира в стаята с приведени рамене. Панделката ѝ я няма, миглите ѝ са влажни от сълзи.
– Нека поразчистим малко – казвам, като се опитвам да звуча ведро.
Урса ме поглежда с големите си тъжни очи.
– Сигурна съм, че мама и татко ще се върнат до няколко дни, а ние не искаме да заварят тази бъркотия, нали?
Вдигам масата и събирам пирожките от пода, като сдържам треперенето на ръцете си. Изправям картината и събирам празните бутилки от вино. Помитам стъклата от фоайето, а Урса храни котката.
– Яж възпитано – чувам я да казва на Мина. – Не искаме мама и татко да заварят бъркотия, нали?
След това помагам на Урса да се преоблече за лягане.
– Не съм си изрецитирала уроците – казва тя и се прозява.
– Може да ги пропуснеш само веднъж – отвръщам аз.
Галя я по косата, докато тя заспива, а после затварям вратата на детската стая. Долу трапезарията е съвсем тиха, чува се само пукането на огъня. Сядам на един стол и си спомням как изкриви устна Пазителят, когато изрече думата пиявица. Значи са ни набелязали, защото мама е българка? Горкият Маркиз е в затворническа килия по някакво фалшиво обвинение, докато аз съм сама тук, в тази голяма пуста къща. А родителите ми… От мен се откъсва въздишка, а после стон.
Наказанието за държавен преврат е смърт.
Наистина ли това е причината за всички онези нощи на разговори в трапезарията? Наистина ли родителите ми и чичо ми са планирали да се присъединят към някаква бунтовническа група и да свалят правителството? Не мога да повярвам. Няма да повярвам. Семейство Федърсуалоу носят пропуските си, уважават класовите граници и подготвят децата си за Изпита. Мама и татко никога не биха направили нещо толкова глупаво, толкова егоистично.
Хората не бива да се страхуват от своите премиери, Вивиан. Премиерите би трябвало да се страхуват от хората.
Уейвърнмиър вече втори мандат е нашата първа жена премиер. Тя преведе Британия през Голямата война и поддържа мира между хора и дракони. Никога не съм чувала родителите си да кажат и дума срещу нея. Тогава какво имаше предвид татко?
Ставам така бързо, че ми се завива свят. Пазителите казаха нещо за таен шкаф. В кабинета документите са пръснати по пода, книги са съборени от лавиците и гръбчетата им са разкъсани. Прозорецът е открехнат и през него се промъква студен вятър. Фасът от цигарата на Холингсуърт е в пепелника. Усещам как сълзите ми избиват отново. Тук мама и татко прекарват по-голямата част от времето си. Работят, за да докажат последните си теории относно поведението и културата на драконите. Това е стая, изпълнена със знания, с въпроси, с „ами ако“.
Забелязвам нещо през сълзи. Едната страна на писалището на татко е… отворена? Коленича до него с бумтящо сърце. Дървеният панел се отваря като врата и има мъничка ключалка, скрита сред декоративните златни елементи. Това е врата на тайно отделение, в което няма нищо друго, освен един нож за писма. Пъхам го в джоба си и клатя смаяна глава. Те наистина са крили нещо. И каквото и да е било то, сега е в кутията в автомобила на един Пазител.
Оглеждам стаята. Протритите зелени канапета изглеждат недокоснати, както и пианото и шкафът, в който са мои-те награди от училище. Само количката за напитки е преместена. Тя представлява изрисуван глобус, като горната му половина се вдига и разкрива бутилките с вино. Преди много обичах да проследявам с пръст контурите на всяка страна и учех имената на различните морета. Сега се взирам в него. Виждам Румъния, Югославия, Гърция и сгушената между тях България – страната на драконите. На лявата страна на глобуса са Съединените щати, мястото, където е родена майката на Маркиз и където някои щати живеят в мир с драконите, а в други хората ги ловуват като плячка.
Смръщвам се. Някой е прокарал линия по изрисуваната повърхност на глобуса с нещо остро, като е създал прорез, който започва от България и стига чак до Британия. И точно до линията има мъничка версия на герба на Уейвърнмиър – W, преплетено с опашка на уейвърн. Нарисуван е с тюркоазено мастило. Татко използва такова.
Защо е направил това върху шкафа си за напитки? Дали Пазителите са го видели? Какво означава? Първо говорят за държавен преврат, после мама ми казва да бягам от Лондон, а сега и това. Облягам се на писалището и затварям очи.
Това означава, че са виновни.
Ако е така, то дали онова, което Пазителите са открили в тайника, може да докаже вината им? И ако правителството го види и го представи пред съда…
Родителите ми и чичо Томас ще бъдат осъдени на смърт.
Ами Маркиз? Тих стон се откъсва от устните ми. Как е възможно родителите ни да ни причинят това? Как е възможно да са направили точно онова, което ни повтаряха да не правим? Никога не сваляй пропуска си, никога не общувай с по-нисша класа, никога не нарушавай правилата. Мисълта за моето понижение ужасяваше татко дотолкова, че да удря ръцете ми с брезова пръчка… тогава защо е сторил нещо, което със сигурност ще доведе дотам ние с Урса да се озовем в преходно жилище, преди трупът му да е изстинал?
Часовникът на стената показва десет. Утре сутрин премиер Уейвърнмиър ще пристигне в кабинета си в Уестминстър и ще види доказателството, което Пазителите намериха.
Подскачам, когато чувам силен крясък от ъгъла на стаята. Драковолът на татко – миниатюрен вид дракон, кацнал на пръчката в клетката си – се взира в мен. Не е излизал оттам от вчера, когато мама го изпрати да отнесе писмо. Вземам клетката, оставям я на перваза на прозореца и отварям вратата. Драковолът отлита в нощта. Аз затварям прозореца и се взирам в празната клетка.
Трябва да се отърва от доказателството срещу родителите ми, но нямам никакъв шанс да мина покрай охраната на Уестминстър.
Затова, освен ако кутията с уличаващите документи не реши внезапно да се взриви сама през нощта, няма никакъв изход.
И тогава нещо просветва в ума ми.
Нелепа идея, вероятно най-лошата, която някога е съществувала. Но каква е алтернативата? Ако не сторя нещо, сестра ми ще се озове в преходно жилище, моята кариера ще свърши, преди да е започнала, а близките ми…
Близките ми ще умрат.
* * *
След десет минути изнасям спящата Урса от къщата. Мина мяука печално от училищната чанта на сестра ми, в която освен дрехи за смяна съм сложила и любимото ѝ плюшено мече. Нощният въздух е студен, а улицата е зловещо тиха. Високо в небето, над уличните лампи, виждам смътен силует на летящ дракон. Късметлийка съм, че „Мерилебън“ е съвсем близо и няма да трябва да се промъквам през Третокласните квартали, за да стигна там. От един плакат на трамвайна спирка в мен се взира достолепно семейство – всички се усмихват в неведение, докато един въоръжен бунтовник с драконска опашка сграбчва детето им откъм гърба. Младите протестиращи, които видяхме с Маркиз, сигурно са жертви на радикализация, но родителите ми могат да мислят със собствените си глави. Как се стигна дотук?
Родителите на Софи живеят в скромна къща от червени тухли с ябълково дърво отпред. Завесите са затворени плътно и моравата тъне в сенки. Тръгвам по каменната пътека, а ръцете вече ме болят от тежестта на сестра ми. Почуквам с месинговото чукче и чакам.
Тишина.
Оглеждам се притеснено през рамо. После в коридора светва. Абел отваря вратата. Бащата на Софи е с прошарена коса и лицето му е сбръчкано от годините, от съня или може би от мъката, че е изгубил единствената си дъщеря.
– Вивиан? – прошепва той в тъмното. – Ти ли си?
– Да – изписквам. – Абел, загазила съм.
Той отваря вратата по-широко и ми кима да вляза, но аз клатя глава.
– Нямам време – отвръщам и сама чувам треперенето на гласа си. – Родителите ми бяха арестувани. Обвиниха ги в гражданско неподчинение или нещо такова, но аз имам идея, която може да ги спаси. Ще вземеш ли Урса?
Той примигва.
– Абел?
Съпругата му се появява на прага, облечена е с памучен халат.
– Вивиан?
– Трябва да вземете Урса – казвам аз и в гърлото ми се надига стон. – Имам нужда да се грижите за нея, докато се върна, което вероятно ще стане утре, но ако не се върна, тя трябва да е на сигурно място. Трябва да знам, че е добре, защото иначе може да…
Гласът ми прекъсва. Ужас плъзва по лицето на Алис, когато поглежда към съпруга си.
– Вивиан – казва бавно Абел, – ако родителите ти са арестувани, ти не можеш да сториш нищо…
– Не мога да не сторя нищо – отвръщам високо и Урса се стряска. Снишавам глас: – Те ще умрат.
– Не и ако са невинни.
– Софи беше невинна – казва яростно Алис. – А Бог знае къде е сега.
Абел сякаш се срива при споменаването на дъщеря му.
– Алис, ако Пазителите дойдат да…
– Тогава ще открият само двама останали без дете родители, които се грижат за дете, останало без родители. – Алис протяга ръце към Урса. – Дай ми я, скъпа.
Преглъщам плача си, когато тежестта на спящото дете напуска ръцете ми.
– Вивиан, противозаконната дейност е по-опасна, отколкото осъзнаваш. – Сините очи на Абел се взират в моите. – Нашата Софи… – Той млъква и се хваща за рамката на вратата. – Софи се опита няколко пъти да си дойде у дома, след като я понижиха. Пазителите я ескортираха обратно до „Камдън“, до нейния Третокласен квартал, но тя винаги се връщаше. И ние ѝ позволявахме. Алис… Алис дори се опита да я скрие. И сега нея я няма.
Гърдите ми се стягат.
– Как така я няма? Къде е?
– Съветът ни каза, че е преместена в друг квартал, за да работи, но тя така и не ни писа. Тя щеше да ни пише, ако беше вярно. Нали?
Той се взира в мен, сякаш бих могла да зная какво си мис-ли Софи, или поне къде е. Аз успявам само да кимна. Софи никога не би изоставила семейството си.
– Не изчезвай сега и ти – казва ми Алис, очите ѝ са пълни със сълзи.
Подавам ѝ чантата на Урса и Мина изскача оттам със съскане.
– Котката… – казвам извинително. – Класовият пропуск на Урса е на врата ѝ. Ще се върна за нея, обещавам.
Алис кима, завива по-добре Урса с одеялото и се обръща. Аз започвам да плача, когато малката златна главица изчезва навътре в къщата. Абел чака търпеливо да се овладея и аз внезапно осъзнавам колко много време е изминало, откакто съм идвала за последно в тази къща. Спомените са напът да ме залеят, всеки от тях сега е опетнен със срам. Прозорецът на стаята на Софи светва и аз разбирам, че трябва да тръгвам. Алис прие Урса, без да се замисли. Дали щеше да го стори, ако знаеше, че Софи я няма заради мен? Ако знаеше как разкъсах семейството им?
– Бъди внимателна, Вивиан – казва Абел.
Кимам и тръгвам пак по пътеката. Излизам на улицата и препасвам чантата през тялото си. Очаква ме дълга нощ. Имам нужда от дракон, от дракон с мотив.
За мой късмет, знам къде точно да намеря такъв.