ГЛАВА 1
– Видя ли новия?
Серафина Гидри погледна най-добрата си приятелка. Хали Рейбърн се беше настанила до нея преди няколко секунди и на практика трепереше от вълнение. Клюки. Целият град живееше за тях. Добрата новина беше, че Сера харесваше пикантните клюки.
– Новия?
Беше снишила глас заради тълпата около тях.
– Снощи му хвърлих един поглед в „Пигли Уигли“ – обясни Хали шепнешком. – Наложи се да отида да купя пелени, защото Джони каза, че ще вземе, но след това забрави и се оправда с вдишаните газове на нефтената платформа. Знае, че това ме плаши. Както и да е, той си легна за следобедна дрямка с Грейси, въпреки че това дете миришеше от километ-ри. Мисля, че нефтената платформа трайно е увредила обонянието му.
Ако Сера не предприемеше нещо, за да върне Хали на темата, най-добрата ѝ приятелка щеше в крайна сметка да изнесе цяла тирада как на Джони не му плащаха достатъчно за работата му на платформата предвид факта, че това щеше да му причини всякакви видове рак, и как освен това вероятно съществуваха разни ненормални водни чудовища, които някой ден щяха да го погълнат. Не трябваше да допуска Хали да гледа онзи филм за акулата мутант.
– Говореше за новия.
Ако градовете бяха къщи, Папийон в щата Луизиана щеше да бъде една от онези миниатюрни къщички, в които спалнята изпълнява функцията и на кухня. А в град, толкова малък, колкото този, всеки новодошъл моментално ставаше обект на клюки. Преди време например целият град беше изпаднал в безпрецедентно оживление, когато осемдесет и две годишният приятел на Джийн Будро от Фейсбук ѝ беше дошъл на гости.
Хали кимна и се огледа, сякаш за да провери дали някой ги подслушва.
– И така, бях до рафтовете с бебешки стоки в „Пигли Уигли„ и реших да се поразходя из магазина, нали се сещаш, за да разгледам онези скъпи зеленчуци, които никога не успявам да пробутам на Джони. Да си призная, понякога дори ги галя. В следващия момент обаче вдигнах поглед и го видях до онези странни рафтове, където държат детските играчки и инструментите. Според онова, което чух, той е някакъв майстор и железарията била затворила, а на него му трябвал чук или нещо такова. Не съм сигурна. След като го видях, имах нужда от студен душ.
– Хали, да ти напомня ли, че си омъжена?
Сера се почувства длъжна да го спомене, тъй като много добре си даваше сметка, че всички подслушваха разговора им. Или поне всички, които можеха да ги чуят, което, надяваше се, не би трябвало да означава твърде много хора.
– Това, че съм омъжена, не означава, че не мога да оценя някое друго чудо на Майката Природа – отвърна ѝ Хали шепнешком. – Определено е обезоръжаващ. Има мускули като на холивудските звезди, а когато ми се усмихна, започнах да заеквам. Аз. Бях най-популярната мажоретка в гимназия „Армстронг“, а в онзи момент бях неспособна да обеля и дума пред него. Кимнах и побягнах с пелените в ръка и връзка аспержи, които ще трябва да си ям сама. Красавец е.
– За онова момче Харисън ли говориш? – наведе се към тях майката на Сера. Делфин Делакур Гидри беше в края на шейсетте, но в някои дни Сера имаше усещането, че нямаше как да достигне безкрайната енергия и хъс за живот на майка си. – Защото Силви каза на Марсел, че той е най-красивият мъж, когото някога е виждала. Зеп е направо на нокти, защото, ако трябва да сме честни, всичките му достойнства се изчерпват с външния му вид.
– Мамо – изрече тя с едва доловим шепот, защото Зеп все пак беше нейният брат, който беше доста докачлив.
Зеп се наведе напред зад нея.
– О, няма проблем, тя има право. Вижте какво, в живота винаги едно нещо е за сметка на друго. Няма как да съм едновременно толкова смайващо привлекателен и суперинтелигентен. Нямаше да е честно. Но като стана дума, и аз поогледах онзи мъж и не мисля, че е чак толкова красив. Определено не е по-хубав от мен. Има изпъкнало чело. Струва ми се, че това е белег, че произхожда от нашите прадеди неандерталци.
– Нямаш никаква представа за еволюцията на човека, нито какво точно искат жените. Той е доста по-привлекателен от теб – обори го Хали.
– Така е – отбеляза Лиза – съпругата на другия ѝ брат, която също беше седнала зад тях. – Снощи се отби в „Гидри“ и мога да се закълна, че жените го изяждаха с поглед. И въобще не се шегувам. Струва ми се, че Мерили Дженкинс беше на ръба да получи сърдечен удар. Да си призная, и аз изплакнах очи. Реми казва, че новият е служил в армията и е получил наг-ради и почести, защото е изгубил единия си крак.
– Награден е за храброст, проявена по време на битка, при която е изгубил крака си – намеси се по-големият ѝ брат. – Може ли вече да си припомним къде се намираме и какво се предполага, че трябва да правим?
– Всичко е наред. Ще забавя службата с няколко минути – каза отец Франклин и се облегна на църковните пейки. – Вашата пралеля не би имала нищо против. Тя винаги закъсняваше. За Харисън ли си говорите? Струва ми се, че е почтен млад мъж, Серафина. Тук е, за да възстанови онази величествена беседка в имението „Бомон“ преди голямата сватба. Син е на сестрата на Селест, но никога преди това не са ѝ идвали на гости. Радвам се, че е започнала да подновява връзките със семейството си. През последните години ѝ се насъбра доста.
Защото Селест Бомон беше изгубила най-малкия си син – Уесли.
Уесли, който израсна със Сера и беше най-добрият ѝ приятел. Уесли, който беше баща на детето ѝ. Който беше срещнал смъртта, изпитвайки омраза към нея.
Често виждаше образа му и погледа му, отправен към нея през онзи ден. Друг път ѝ беше трудно да си спомни как изглежда. Не беше сигурна кое от тези две неща беше по-лошо.
Тя отблъсна мрачните мисли от ума си. Или поне опита. Беше ѝ трудно да го направи, защото погребенията, както и споменаването на армията, винаги я караха да си мисли за Уес. Уес беше заминал да служи, за да бъде далече от нея.
Тя беше отговорна за смъртта му.
– Ето, виждаш ли, има хубава работа – каза майка ѝ. – Един дърводелец никога не остава без работа.
– Не знам – отвърна ѝ Хали по начин, който подсказа на Сера, че е изпуснала нещо. Докато тя за пореден път потъваше в бездната на вината, разговорът беше поел в съвсем различна посока. – Не е излизала на среща от месеци. Струва ми се, че този мъж би бил като гмуркане в дълбокия край на басейна, след като е забравила да плува.
– О, Сера може да се справи с него – каза Зеп. – Но може би няма да иска, защото е независима жена, а съм чувал, че този тип жени не обичат да им уреждат срещи. Очевидно такива жени предпочитат да обикалят баровете и да си намират мъже съвсем сами.
– Тя просто пиеше бира – отвърна му Лиза, сякаш за пореден път се връщаха към някакъв стар спор. – Не е обикаляла да си търси гадже. Освен това трябва да спреш да си вреш носа в живота на Рокси. Май отдавна не те е арестувала. Мисля, че е чудесна идея да сватосаме Сера с новия. Хали е права. Тя отдавна не е излизала на среща, а има нужда да се върне в играта.
Моля? Определено беше пропуснала част от разговора.
– Никой с никого няма да ме сватосва.
– Разбира се, че няма, скъпа. – Майка ѝ я потупа по ръката. – Не го приемай като сватосване. Просто ще покажеш града на човека, а ако той случайно те заведе на приятна вечеря, на която ти да облечеш красива рокля, и след това отидете да танцувате, това ще е просто бонус.
– Няма да излизам с него.
Мисълта за това беше ужасяваща. Хали беше права. Не беше излизала на нито една среща от почти осем месеца. Беше се отказала от тези неща след фиаското с Джаксън Лейн. Вместо това насочи цялото си внимание към сина си, завършването на курса за козметици и стартирането на собствен бизнес.
Оказа се, че никак не ѝ харесваше да е фризьорка, а и не беше кой знае колко добра, но нима това не се отнасяше за целия ѝ живот? Последното нещо, което ѝ трябваше в момента, беше и мъж в цялата картинка. Тя вече имаше един в живота си, който в момента беше в детския център към църквата и вероятно тъпчеше в устата си нещо, на което мястото му не беше там.
Отец Франклин я погледна и поклати глава. Беше свещеник на енорията, откакто се помнеше, и бе в състояние да я накара да се почувства отново като осемгодишно дете, хванато да отмъква бисквити преди обяд.
– Бог иска от нас да опитваме нови неща, Серафина.
– Не мисля, че иска от мен да опитам дали новият човек в града ми пасва. Мога да се обзаложа, че е против това – отвърна Сера.
– Бог винаги иска само доброта за всички ни – рече свещеникът и се поизправи. – Твоята пралеля Айрийн би ти казала същото.
– Моята пралеля Айрийн плашеше малките деца, като вадеше ченето си и издаваше съскащи звуци срещу тях. Беше ужасен човек.
Единственото нещо, което Айрийн харесваше в този живот, бяха котките ѝ и Сера беше почти сигурна, че тя ги беше научила да нападат хората.
– И въпреки това днес църквата е изпълнена с любов към нея – отбеляза отецът.
– Ами – махна с ръка Зеп. – Тук са, защото Реми е приготвил голяма тенджера с гъмбо. „Гидри“ отговарят за кетъринга и стиснатите копелета са дошли заради безплатната храна.
Свещеникът въздъхна, сякаш наясно какъв неспасяем случай беше Зеп.
– Мисля, че трябва да приемеш кончината на любимата си леля като знак, че е време да започнеш да живееш. В крайна сметка Айрийн чака твърде дълго, за да намери любовта, и в крайна сметка умря сама.
– Но нали казахте, че всички са я обичали. – Сера си помис-ли, че би било добре отец Франклин да се придържа към една истина. – В крайна сметка кое от двете е вярно?
Той вдигна рамене.
– Онова, което ще ти помогне да отвориш сърцето си. Макар че си мисля, че може би е добре да изчакаш малко.
Майка ѝ посочи свещеника с пръст.
– Казваш го само защото твоят племенник ще идва в града другия месец.
– Арчи е чудесно момче. Време му е да се задоми. – Отец Франклин отстъпи назад. – Трябва да се съберем, Делфин. Знаеш, че в уредените бракове няма нищо лошо. Съвсем не-основателно им се носи лоша слава.
– Няма да излизаш с онова момче Арчи. – Майка ѝ се облегна назад и започна да си вее с програмата. – Чух, че е минал през цялото женско съсловие в онзи университет, в който е учил.
– Няма да излизам с никого – настоя Сера.
Определено нямаше намерение да си урежда срещи на погребението на пралеля си. Изобщо нямаше желание някой да я сватосва. Последните няколко месеца и без това бяха достатъчно трудни за нея. Беше станала свидетел как пралеля ѝ ставаше все по-немощна. И жлъчна. Всичко се стовари върху нейните плещи, защото поради някаква причина тя беше единственият човек от семейството, който се разбираше с леля Айрийн.
Тя беше тази, която организира нещата с погребалната агенция, избра ковчега и най-хубавата разкроена рокля на леля ѝ за погребението. Тя беше тази, която намери дом за шестнайсетте ѝ котки.
Дали и тя в крайна сметка щеше да свърши с шестнайсет котки, дрешник, пълен с домашни рокли, и видеокасети с всички епизоди на „Убийство по сценарий“? Сведе поглед към кратката биография, която беше написала. Не беше нищо повече от списък с дати. Датата на раждане на леля ѝ. Датата на кончината ѝ. Годината, в която беше завършила гимназия, и периодът, през който беше работила в автомобилната администрация. Един-единствен абзац, обобщаващ цял един живот.
Дали нейният живот щеше да изпълни дори един абзац?
– И може би така е най-добре – прошепна Хали, защото църковният хор започваше да пее. – Чух, че Кели Бойс се е обзаложила с Джени Халстром, че може да омае Харисън и да го накара да я следва като кученце само за една седмица. Знаеш, че си търси жертва от мига, в който се върна в града. Освен това разбрах, че няма да остане тук дълго време. Носи се слух, че не е от хората, които се задържат на едно място.
Майка ѝ поклати глава.
– Мъже като него се скитат до момента, в който намерят причина да се установят.
– Или докато полицията ги залови заради това, че са използвали привлекателния си външен вид, за да извършват серийни убийства необезпокоявано.
Сера може и да беше прекалила с гледането на „Дейтлайн“, но нямаше намерение да се превръща в главно действащо лице в поредната поучителна история. Не и отново. Тя беше момичето, което всички майки в града даваха за пример на дъщерите си, когато искаха да ги убедят да се въздържат от секс преди брака. „Не позволявай на гаджето си да стига твърде далеч, защото ще те сполети съдбата на горката Серафина Гидри.“ Нямаше желание да добавя и убийство към своята поредица от грешни решения.
– Делфин, Реми.
Хладният глас накара Сера да извърне глава. В края на църковните пейки беше застанала Селест Бомон. Беше горе-долу на възрастта на майка ѝ, но изглеждаше по-млада благодарение на редовните посещения при пластичен хирург в Ню Орлиънс. Тази жена беше все така великолепна и все така леденостудена.
– Приемете моите съболезнования за загубата на Айрийн.
Майка ѝ вирна брадичка.
– Благодаря. Ще липсва.
– На кого? – попита Зеп, с което си заслужи един здрав удар по тила от Реми. – Все пак тя пускаше пръскачките срещу децата, които минаваха през къщата ѝ с призив за лакомство или номер. Съжалявам.
– Малко уважение никога не е излишно – отбеляза Селест и намести чантата си „Шанел“ на рамото си. – Това е нещо, на което майка ти би трябвало да те е научила. А сега ме извинете, но трябва да отида при семейството си. Още веднъж, съболезнования.
Майка ѝ поклати глава, докато Селест се отдалечаваше.
– Ще ѝ покажа какво означава уважение. Ще ѝ го наръгам право в тясната...
– Мамо – прекъсна я Реми. – В църква сме.
Майка ѝ се отпусна назад.
– Тази жена...
Да, тази жена. Селест Бомон никога не беше одобрявала приятелството ѝ с Уес. Беше се опитвала да ги държи на разстояние един от друг, тъй като искаше малкото ѝ момченце да дружи с по-подходяща компания.
Как ли щеше да реагира, ако знаеше, че Люк беше дете на Уес? Сестрата на Уес Анджела беше единствената от семейс-т-во Бомон, която знаеше, и твърдо настояваше това да остане в тайна. Анджела беше онази, която ѝ попречи да вземе най-погрешното решение в живота си. Вероятно благодарение на Анджела тя все още имаше родителски права върху сина си.
Сера се обърна към амвона, когато отец Франклин застана зад него.
– И все пак трябва да му хвърлиш едно око – прошепна Хали. – Защото определено е неустоим. Мислиш ли, че съм сбъркана заради това, че намирам за секси факта, че има изкуствен крак? Все едно е киборг.
– Да. Сбъркана си.
Сбъркано беше и да мисли за каквото и да е друго освен за сина си и за това да осигури по-добро място за двамата.
Тя нямаше време за срещи. Трябваше да подреди живота си.
Можеше дори да се наложи да започне живота си другаде.
Свещеникът започна да говори и Зеп захърка.
Някои неща никога не се променяха. И тя трябваше да направи всичко възможно да не бъде едно от тях.
* * *
Селест Бомон се отпусна на мястото си на църковните пейки до по-големия си син.
Единственият ѝ жив син.
Не беше минало много време от онзи път, когато беше в същата тази църква за погребението на Уес. Погребението на съпруга ѝ беше по-скоро, но именно службата за Уес не спираше да я преследва. Смъртта на Ралф беше... не ѝ се нравеше да я смята за облекчение, но ако трябваше да бъде искрена, бе точно това. Бе живяла трийсет години с този мъж и той нито веднъж не ѝ беше казал, че я обича.
Уес обаче, нейният Уесли, ѝ го повтаряше постоянно. Нейното сладко момче я обичаше с цялото си сърце.
И именно заради това свое сърце умря.
Беше странно, защото беше сънувала толкова много кошмари как погребва Уес млад. Появиха се в онзи момент, когато откри бучка под мишницата му, докато го къпеше. След това последваха години на тревоги, лечение и убеденост, че щеше да ѝ е нужен малък ковчег за нейното момченце.
Тревогите така и не отминаха дори и след последвалите години, без ракът да се завърне.
В крайна сметка обаче това се случи.
– Успя да размениш думи със Серафина Гидри и църквата не избухна.
Калвин изглеждаше доста порядъчно с шития си по мярка костюм за хиляда долара. Знаеше как да се облича възможно най-добре. По-големият ѝ син беше обезоръжаващо привлекателен, но в очите му се четеше блясък на пълен непукизъм, който винаги я тревожеше.
Тя впери поглед пред себе си. Виждаше светлорусата коса на Серафина Гидри. Определено приличаше на ангел, но името не ѝ подхождаше изобщо. Един ангел нямаше да изпрати малкото ѝ момче в ада.
– Не говорех с нея – отвърна му тихо тя. – Изразих съболезнованията си на Делфин.
– Мислех, че мразиш и Делфин.
– Не мразя никого.
Омразата не прилягаше на една дама. Презрението, от друга страна, беше приемливо, стига да се основаваше на морални или обществени съображения, а не на емоции. Това беше един от добре научените уроци, които беше получила от съпруга си и от свекърва си.
– Делфин и аз не се движим в едни и същи среди и мненията ни по множество важни въпроси се разминават. Това е всичко. Знаеш, че никога не съм одобрявала начина, по който дъщеря ѝ се опитваше да се настани в семейството ни. Тя се възползваше от брат ти.
– Никога не се е възползвала от брат ми и именно там беше проблемът – каза Кал под носа си.
Тя се обърна и хвърли на сина си онзи поглед, който беше усъвършенствала през последните трийсет години като представител на Бомон. Той беше достатъчен, за да накара Кал да се откаже да спори.
– Извинявай, мамо. А има ли причина аз да съм единственият принуден да присъствам на това нещо днес? И защо изобщо сме тук? Може и да не мразиш семейство Гидри, но определено не ги харесваш.
Синът ѝ трябваше да разбере, че имаха дълг към общността, в която живееха. През последното десетилетие се беше поотпуснала малко. Откакто свекърва ѝ беше напуснала този свят (според нея трябваше да е в огнените дълбини на ада, ако във вселената беше останала някаква справедливост), тя беше смекчила голяма част от обичайните правила и проповедническите лекции. После Уес почина преди три години и тя така ѝ не намери сили да прави нещо друго, освен да се движи по течението.
– Наш дълг е да сме тук, да ни видят. Ти си Бомон. Ние сме една от най-важните фамилии в Папийон. „Бомон Ойл“ е работодател на голяма част от жителите на града и част от работата ни като добри ръководители е да се показваме на събития като това тук. Да сме опора за семействата.
Или поне тя така виждаше нещата. Съпругът ѝ се беше изразил по различен начин. Той смяташе, че трябваше да показват лицата си, за да не забравят хората колко влиятелни бяха. Според Ралф Бомон те винаги са били нещо като кралското семейство тук и никой нямаше право да оспорва мястото им.
– Не мисля, че си кой знае каква опора за Сера – каза Кал иронично. – А и нима имат нужда от опора? Все пак Айрийн не се славеше с благ и приятен характер. Тази жена беше ужасна.
– Тя беше част от семейството им, така че мога да те уверя, че скърбят за загубата ѝ.
Кал протегна ръка и я сложи върху нейната.
– Права си. Хората от семейството винаги липсват.
Държеше се невъзможно, а в следващия момент беше сладък като мед и показваше разбиране към нея. Тя стисна ръката му.
– Що се отнася до Анджи, тя има записан час. Сватбите са с предимство пред погребенията. Всичко трябва да е съвършено за големия ден на сестра ти.
Сватбата на дъщеря ѝ с онзи прекрасен мъж, който щеше да се превърне в най-добрия съпруг, беше първият слънчев лъч от цяла вечност. Това беше повратен момент в живота ѝ. Дъщеря ѝ се омъжваше, Кал беше на път да намери мястото си като директор на „Бомон Ойл“, а тя беше установила връзка с племенника си. Беше ѝ отнело години, но може би щеше да успее отново да намери частица от себе си.
Близостта ѝ с Хари ѝ беше доказала, че момичето, което бе била преди, все още се криеше дълбоко в нея. Ликът на сестра ѝ беше изписан по цялото красиво лице на младия мъж. Както и добротата ѝ. Беше загубила толкова много години, а Джанел вече я нямаше. Доста хора от семейството ѝ вече не бяха между живите. Беше пропиляла толкова много време.
Чувстваше се стара и отчаяно искаше да намери поне едно нещо, което отново да я накара да се почувства млада.
– Според теб кой ще наследи имота на Гидри? – чу се да пита.
Говореше тихо, защото последното нещо, от което имаше нужда, беше някой да я чуе. Не беше уместно да се говори за наследство по време на погребение, въпреки че често това беше единствената мисъл, която се въртеше в главите на хората. Бе достатъчно цинична, за да е наясно с това.
– Струва ми се, че дочух, че Айрийн ще остави всичко на котките. Може ли човек да завещае имуществото си на представители на котешкия вид?
Кал издаде хъркащ звук, чиято непристойност тя би трябвало да осъди, но предпочете да си затвори очите.
– Мисля, че се носят слухове, че ще остави целия имот на котешки приют.
Тя потръпна при тази мисъл. Имението „Гидри“ се намираше на по-малко от километър от нейната къща и пред него се разкриваха някои от най-прекрасните гледки на мястото, което местните наричаха Пеперуденото баю.
Нима не би било чудесен сватбен подарък за Анджела? Мисълта малкото ѝ момиченце да заживее далече от нея не ѝ харесваше. Един ден имението „Бомон“ щеше да бъде на Кал. Нима не беше редно и семейството на Анджи да получи нещо?
Нейният съпруг ще се погрижи за нея. От нея се иска само да се грижи за семейството си, а съпругът ѝ ще осигури всичко останало. Думите на Ралф отекнаха в главата ѝ. Беше ги изрекъл първия път, когато спомена, че е добре да открият влог на името на Анджела. Беше склонил да го направи за Уесли, но само защото Уес беше приел да учи в търговско училище и да заеме позицията на изпълнителен директор в компанията, създадена от дядото на Ралф.
От жените Бомон се очакваше да бъдат красиви, послушни и добре възпитани. Като породисти кучета за изложба.
Единствената причина Селест да бъде осигурена беше бездействието, проявено от съпруга ѝ по отношение на пренаписването на завещанието му. Намерението му беше да остави всичко на Калвин. Беше ѝ казал, че така повелява семейната традиция и Кал беше този, който трябва да реши как да се погрижи за нея, брат си и сестра си.
И тя беше приела решението му. Дори не го оспори. В крайна сметка се оказа, че да е „кралица“ не беше чак толкова хубаво. Не и в свят, в който се признаваха само кралете.
Но тя нямаше да остави дъщеря си зависима от други.
– Трябва да открием този приют – каза тя.
Кал се приведе към нея.
– Искаш да го купиш? Защо? Нямаме нужда от допълнително пространство, мамо. По дяволите, и в момента разполагаме с десет спални.
– Имам си причини. – Тя се облегна назад, изпитвайки моментно удовлетворение. – Просто ми намери тази информация. И потърси братовчед си след церемонията. Хелена му се обади малко по-рано за някакъв спешен случай с осветлението. Не ми харесва фактът, че хората от града вече се възползват от Хари.
Трябваше да бъде бдителна относно племенника си. Жените тук имаха склонността да се хвърлят върху новите в града като тигрици, търсещи плячка. Всяка жена с необвързана дъщеря, внучка или племенница щеше да започне да потрива ръце в секундата, в която видеше нейния симпатичен и добродушен племенник.
Той така ѝ напомняше за Уесли.
– Веднага ще разбера кой е собственикът на имението „Гид-ри“ – обеща Кал. – И ще се погрижа за Хари. Мамка му, бих го направил при всички случаи. Знаеш ли колко жени ще започ-нат да го преследват? На практика мога да се удавя в морето от жените, които той ще отхвърли.
Тя отново му отправи онзи унищожителен поглед.
Той се изпъна.
– Искам да кажа, че мога да му помагам във вземането на мъдри решения.
Тя поклати глава, а хорът започна да пее. Какъв негодник.
– Струва ми се, че ще бъде по-скоро обратното. Не забравяй, че в понеделник сме на работа, и не прекарвай целия уикенд в опити да докажеш какво лошо момче си.
Кал си пое дълбоко въздух – сигурен знак, че едва се сдържа да не ѝ отвърне подобаващо.
– Разбира се.
Мразеше работата, но някой трябваше да поеме „Бомон Ойл“ и това нямаше да бъде Уес, вече нямаше как да е Уес.
Тя насочи вниманието си към службата, която се изнасяше пред нея. Дългът я зовеше. Разбираше го много добре. Беше го изпълнявала в продължение на трийсет години и се беше провалила само веднъж.
Нямаше да го допусне отново.
* * *
Харисън Джефрис завинти ключа за лампата и включи вече работещото осветление. Кабинетът на свещеника отново светна.
– Нека бъде светлина.
Хелена Антоан плесна с ръце.
– Значи освен всичко друго си и забавен. Не би ми хрумнало, че човек от семейството на Селест Бомон би могъл да бъде така сърдечен и остроумен. – Жената замълча и направи гримаса. – Извинявай. Не беше особено мило от моя страна.
Така беше, но пък даде много точно определение за леля му. Той постави плоската отвертка обратно в куфарчето с инструменти. Не беше нужно да носи всичко. Оказа се, че проблемът идваше от износени кабели. Мистерията на трептящото осветление отново беше разрешена чрез ръчен труд. Това беше той. Харисън от фамилията Джефрис, първият с това име, еднокрак и крал на всички ремонти.
– Всичко е наред. Почти съм сигурен, че целта в живота на леля Селест е да буди страх.
За разлика от милата му майка. Тя знаеше как да обича по начин, който не беше сигурен, че леля му беше усвоила. Майка му обичаше баща му въпреки бедността му, въпреки болестите и лошия късмет. Бяха най-злополучното семейство на света, но господи, колко му липсваха те сега.
– Е, всички се изненадахме, когато научихме, че ще ѝ идваш на гости – отбеляза Хелена, докато подравняваше листовете на бюрото на началника си. Тя беше секретарката на църквата и звучеше почти истерично, когато му се обади по телефона. Очевидно добрият стар отец не беше свикнал да работи на тъмно. На Хари дори му мина през ума, че си е помислила, че работното ѝ място е обитавано от някакви свръхестествени сили.
– Така е, защото това не е толкова гостуване, колкото изпълнение на заповед. Тук съм, за да върша работа. Мисля, че на леля Селест ѝ харесва идеята да ангажира човек от семейст-вото точно за този проект.
Или всички останали възможни изпълнители бяха наясно колко капризна можеше да бъде леля му и бяха успели да се окажат твърде заети, за да свършат тази работа. Братовчедка му Анджела също започваше лека-полека да се превръща в булка чудовище.
– Селест никога не говори за семейството, от което произхожда.
Това беше така, защото леля Селест беше гранддамата на Папийон и ѝ изнасяше да забравя факта, че произхожда от работническата класа извън Далас. Предпочиташе да си дава вид на жена, чиято майка не беше чистила по домовете и чийто баща не си беше изкарвал прехраната като автомонтьор.
– Е, знаете как е. Напуснала е родното си място и е създала семейство тук.
Единствената причина Хари да се отзове, когато тя му се обади, беше, че Селест не беше изоставила по-малката си сестра в момент на нужда. От време на време Селест им идваше на гости, като винаги отсядаше в някакъв луксозен хотел в Далас и ги канеше на обяд. Никога не беше идвала в дома, в който беше израснал, в малкия двустаен апартамент в краен квартал. Когато баща му почина обаче, Селест беше тази, която застана до майка му и ѝ обеща, че всичко ще бъде наред. Селест беше покрила разходите за погребението и беше направила необходимото, за да имат храна на масата.
Леля му имаше сърце, макар и понякога това да беше трудно забележимо под дизайнерските ѝ тоалети.
– Е, познавах майката на Ралф и смятам, че всяко същество, успяло да оцелее под един покрив с тази отвратителна старица, би следвало да е придобило известно дебелокожие – каза Хелена.
Бързо започна да му става ясно, че в Папийон всеки познава всеки и че хората обичат да говорят. Беше му интересно да разбере повече за тази част от семейството си.
– Никога не съм се запознавал със съпруга на леля. Очевидно е бил успял мъж.
– Семейството му беше успяло – поправи го Хелена. – Навремето бащата на Ралф бил петролен магнат. Семейството му притежавало голямо ранчо в Тексас, но през трийсетте години открили нефт под земята и именно оттам дошло богатството им. Оженил се за жена от Ню Орлиънс и се установил тук. Мисля, че тук им е харесало, защото са имали възможност да командват градчето. И все още е така. Малко неща тук се случват, без преди това Селест Бомон или Рене Дароа да имат думата. Фамилиите Бомон и Дароа управляват този град от доста дълго време. Изглежда, богатите винаги успяват да си проправят път.
– Не мисля, че смъртта на сина на леля ми е била част от пътя ѝ. Или сърдечният удар на чичо Ралф година по-късно.
Леля му може и да не беше най-сърдечният човек на света, но беше преживяла доста страдания.
– Разбира се. – Кожата на Хелена беше придобила приятен червен цвят. – Съжалявам. Нямах за цел да те обидя.
– Няма проблем, не се обиждам лесно, но е хубаво да не забравяме, че всеки носи своя болка. Парите не могат да решат всички проблеми.
Това беше един от научените от него уроци. На братовчед му Уес не му липсваше нищо в живота. Имаше пари, връзки и блестящо бъдеще, но беше изгубил всичко след фатален инцидент в пустинята на другия край на света от дома си. Хари беше израснал без материални блага, но беше успял да оцелее. Беше научил, че пред смъртта всички са равни.
– Да, добре е да не го забравяме – съгласи се Хелена. – Колко време ще останеш в града? Разбрах, че работиш по онази красива старинна беседка.
Щеше да стане красива, след като разрушеше по-голямата част от нея и я изградеше наново с дървен материал, който не гние. Братовчедка му Анджела искаше беседката да бъде основният акцент в така наречената от нея „рустикална елегантност“, която щеше да бъде темата на сватбения прием. Това беше проблем, с който само богатите можеха да се сблъскат, но пък той от своя страна беше добър в решаването именно на такива въпроси.
– Ще съм тук около шест седмици. Ще остана за сватбата.
След това щеше да поскита малко. Именно това правеше, откакто напусна армията. Майка му беше починала и изведнъж се оказа, че нямаше при кого да се върне. Не му се получаваше да се задържи дълго време на едно място, затова се местеше често, изпълняваше необичайни задачи и посещаваше старите си приятели. Първоначално си беше казал, че ще е така само докато си прочисти ума, но бяха минали две години, откакто живееше по този начин, и вече започваше да му се струва нормално да спи на канапето на някой приятел, а освен това познаваше всеки евтин мотел в западната част на Съединените американски щати.
Напоследък беше започнал да си мисли, че ще е добре да се установи някъде, да си намери работа и да започне живота си отначало. Просто не беше сигурен как щеше да се случи.
Хелена тръгна с него по коридора, за да го изпрати. Носът му долови божествена миризма на нещо готвено и стомахът му закъркори, напомняйки му, че беше пропуснал обяда, за да свърши тази задача в църквата. Леля му спазваше стриктно часовете за хранене. Трябваше да се отбие в някой ресторант, ако искаше да хапне нещо преди вечерята в шест.
– Е, ако имаш нужда от нещо, обади ми се. Ако търсиш човек, който да те разведе из града, имам внучка, която познава околностите много добре. Тя с удоволствие би те запознала с нашето градче Папийон. Работи в съда и познава най-добрите заведения тук.
Ключовете бяха в ръката на Хелена, но изглежда, някой беше оставил вратата към паркинга отворена.
– Предполагам, че поменът е започнал. Днес имаше опело за бедната Айрийн Гидри.
Леля му беше споменала, че ще ходи на погребение.
Вратата се отвори и през нея излезе познато лице. Братовчед му Кал тръгна към него, като наместваше вратовръзката си.
– Здрасти, Хари, погребението приключи и можем да започ-нем да пием... искам да кажа да се храним. Каджуните знаят как се прави помен. Има гъмбо. Ако има нещо, което представителите на Гидри умеят да правят, то това е гъмбо. Мама си тръгна, но на мен се падна честта да остана и да представлявам семейството ни, ако разбираш какво искам да кажа.
– Само да си посмял да сипеш алкохол в пунша, Калвин Бомон! – каза Хелена и насочи пръст към братовчед му.
Калвин вдигна рамене.
– Няма нужда да го правя. Зеп го донесе. Сигурно съдържа осемдесет процента спирт. Не се тревожи. Лиза се погрижи той да не припарва до лимонадата. Освен това Хари може да ме закара, така че няма да се налага да моля за това някой друг от хората тук. Естествено, майка ми взе мерцедеса.
– Дръж се прилично – каза Хелена и размаха ръка. – Не слушай братовчед си, Хари. Той е негодник от най-висша класа. Кажи ми кога искаш да излезеш с... кога ще имаш възможност Дебра да те разведе наоколо.
– Ще ти каже – отвърна Кал със самодоволна усмивка. – Ще се погрижа да го направи.
След това сложи ръка на рамото на Хари, за да го поведе към залата, в която щеше да се състои поменът.
– Ще бъде забавно. Ще спрат да ми дуднат да се оженя и ще се заемат с новия мъж в града. Откакто Анджи се сгоди, майка ми постоянно ме пита кога ще се задомя и кога ще се сдобие с внуци. Всяка майка в града с необвързана дъщеря парадира с нея в мое присъствие, сякаш съм някаква награда, която трябва да бъде спечелена. Е, тази част от историята е вярна. Наистина съм добра партия. Проблемът е, че не желая да се женя. Искам да си поживея. Бих внимавал с Деби. Баба ѝ я мисли за ангел, но всъщност става доста палава с ръцете след няколко питиета. Освен това тази жена не спира да говори. Постоянно. Ако не искаш всяка секунда от представянето ти да бъде подложена на строга оценка, трябва да стоиш настрана от нея.
Не беше убеден, че има желание да ходи на този помен. Беше облечен с дънки и тениска. В ръката си все още държеше очуканото куфарче с инструменти.
– Не познавам покойницата. Може би е най-добре да си тръгна.
Шеп щеше да го чака. Това беше голямата немска овчарка, която беше довел със себе си от Афганистан, след като и двамата бяха освободени от длъжност. Кучето беше седнало в близост до пикапа му и го беше погледнало с тъжен поглед, когато осъзна, че няма да го вземе със себе си. Шеп не беше свикнал да бъде оставян. Беше свикнал да прекарва всяка минута от деня с Хари.
– Хайде де. – Кал сложи ръка върху рамото му. – Все някога трябва да се запознаеш с чудесните хора от този град. А и никой не скърби особено за Айрийн Гидри. Тя беше най-откачената старица, която някога съм познавал, а познавам по-голямата част от клуб „Ротари“, в който членува майка ми, така че това би трябвало да ти говори нещо.
Озова се на прага на залата за помени и тържества на църквата. Имаше доста прилична тълпа от хора, които вървяха напред-назад, като повечето от тях държаха червени чаши в ръцете си.
– Доста голяма навалица като за помен на откачена старица.
– О, в този район всички идват на погребенията – отбеляза Кал, докато си проправяше път към голямата кристална купа с пунш и си вземаше чаша. – Тук няма много неща за правене, затова сватбите и погребенията са важни социални събития. – Отпи голяма глътка. – Мамка му, Зеп определено е отпуснал ръката си, когато е наливал ром. Тук има много повече алкохол, отколкото пунш. Фамилия Гидри може и да са пропаднали, но пък този тип хора обикновено знаят как да се забавляват.
Не беше сигурен, че му допадаше братовчед му да нарича когото и да е „пропаднал“, но и не познаваше никого от това семейство добре. Със сигурност беше чувал името Гидри от устата на леля си и то беше споменато с очевидна неприязън.
– Мисля да опитам лимонадата.
– Щом така предпочиташ. – Кал напълни отново чашата си и огледа тълпата. – Ще отида да видя как е Джозет. Най-накрая се появи жена, на която бих отделил време. Имам предвид приятно изкарано време.
Братовчед му му намигна и се запъти към някаква елегантна блондинка.
Започваше бързо да осъзнава, че братовчед му си падаше леко женкар.
– Ти си новият в града.
Обърна се и видя друга красива блондинка, която се взираше в него. Беше дребничка на ръст, едва до раменете му, и можеше да се обзаложи, че половината ѝ тегло идваше от косата ѝ. Тя се спускаше по раменете ѝ, стигаше почти до кръста ѝ и беше в изобилие. Гъста коприна с цвят на мед. Небесносините ѝ очи срещнаха неговите и задържаха погледа му. Ръцете ѝ бяха скръстени пред гърдите и той забеляза, че тя пие лимонада.
– Откъде знаеш? Може да съм бил тук през цялото време и никой да не ме е забелязал.
Тя сбърчи нос в симпатична гримаса.
– О, всички те забелязват. Именно така разбрах, че ти си новият тук. Добре дошъл в Папийон. Дойдох само да те предупредя. Мисля, че необвързаните трябва да се поддържаме в усилията си да останем необвързани въпреки натиска на общест-вото да отстъпим пред патриархата. Ако майка ми се опита да те убеди да ми позволиш да те разведа из града, да знаеш, че всъщност се опитва да ми намери съпруг.
О, но той нямаше нищо против тя да му покаже околнос-тите. Беше прекрасна и дръзкото ѝ поведение му харесваше. Той беше наясно, че жените му се лепяха лесно. Знаеше, че не е грозен, но да намери човек, който да го заинтригува, беше друга история.
– Изглежда, това е темата на деня. Секретарката на църквата вече се опита да уреди внучката си да ми покаже района.
Тя повдигна едната вежда над прелестните си очи.
– Дебра? Да, трябва да внимаваш с нея.
– Чух, че има палави ръце – отвърна той и кимна. – Както и че говори много.
– Да, освен това пие доста повече, отколкото Хелена е склонна да признае, и вече е била причина за няколко зрелищни побоя в барове. Обича да изправя ухажорите си един срещу друг и да ги кара да се бият за нея.
– Хубаво е човек да знае това. – Той се огледа и разбира се, всички погледи бяха насочени към него. – Е, предполагам, че няма да искаш да ме разведеш наоколо. Може би, ако го направиш, хората ще спрат да ми предлагат дъщерите си. Забелязах, че никой не ми предложи сина си, за да ми покаже околностите. Да не би мъжете в Папийон да са зле с ориентацията?
– Е, може би важи за голяма част от тях. Но всъщност причината е, че тук няма много свободни мъже и когато в града пристигне някой нов, мястото се превръща в средновековен парад на предлаганата от всеки зестра. Имай едно наум, че независимо какво ти каже майка ми, нямам никаква зестра. Всъщност вървя в комплект с доста багаж. Тонове. – Изведнъж тя ахна, сякаш току-що през главата ѝ беше минала нова мисъл. – Освен ако не предпочиташ да разгледаш града с някой приятен мъж. Това изобщо не ми беше хрумвало и е ужасно назадничаво от моя страна. Познавам един страхотен мъж. Казва се Майкъл Хендрикс и е голям красавец. Мисля, че бих-те си допаднали много.
Моля? Какъв обрат на нещата. Тя се усмихваше и усмивката ѝ я правеше не просто красива, а прелестна. Тази усмивка сякаш озари деня му, но тя определено го беше разбрала погрешно.
– Нямам нищо против жени да ми показват забележителностите. Да не би да се въодушеви, че можеш да ме уредиш с твоя приятел?
Тя сложи ръка на хълбока си, при което дръзкото ѝ излъчване достигна нови висоти.
– Има ли някаква причина, поради която смяташ, че моят приятел няма да ти хареса?
Нямаше как да потисне смеха си. Тази жена очевидно беше непреклонен боец.
– Сигурен съм, че би ми допаднал, но само това, не в смисъла да ми хареса, защото харесвам жени. В смисъл, харесвам тях.
По лицето ѝ се изписа най-симпатичната намръщена гримаса.
– Объркваш ме.
– И друг път са ми го казвали. – Тя определено му харесваше. Много. Сигурно би прекарал изключително приятно време с нея, и то не в смисъла, който Кал влагаше в този израз. Със сигурност щеше да се радва да опознае тази жена. – Какво ще кажеш за утре? Неделя е. Мога да си взема почивка следобед.
Тя ококори очи.
– Нима се опитваш да флиртуваш с мен на погребението на пралеля ми?
Предполагаше, че лицето му беше придобило наситен червен цвят. Не се беше замислил, а и определено не му хрумна, че тя може да е роднина на починалата. Мислеше си, че беше от онези хора, които са дошли тук, за да ядат гъмбо.
– Е, това би било доста непристойно от моя страна, така че отговорът е „не“.
Тя го измери с поглед.
– Да, би било неуместно, освен това дойдох само за да те предупредя, че майка ми вероятно ще се опита да те убеди да излезеш на среща с мен. Не ѝ се връзвай.
Тя се обърна и понечи да отмине.
– Хей, дори не ми каза как се казваш. Как да разбера кого да избягвам, ако не ми кажеш името си?
Тя обърна глава към него, при което русата ѝ коса се разлюля.
– Серафина Гидри. Запомни го, за да не се налага отново да преминаваме през всичко това. Добре дошъл в Папийон, господин Джефрис. Надявам се да си прекараш добре тук.
Той я загледа, докато се присъединяваше към група жени на нейната възраст. Всички започнаха да говорят и очевидно той беше темата на разговора им. Нямаше никакво съмнение. Тя обаче вдигна поглед отново и срещна очите му, преди пак да се извърне.
Серафина Гидри. Единствената жена, за която леля му беше дала ясно да разбере, че трябва да страни от нея.
Тя вече съсипа един човек от семейството ми. Няма да позволя на тази златотърсачка да ми отнеме още някого.
Добрата новина беше, че той не разполагаше с никакво злато, което тя да търси. Ако се съгласеше да излезе с него, трябваше да го приеме такъв, какъвто беше.
Трябваше да стои настрана. Отиде до масата, наля си чаша лимонада и си обеща, че ще внимава с изборите си.
Но докато наблюдаваше Серафина и приятелките ѝ, осъзна, че вероятно щеше да наруши това обещание.
