Глава 1
РЕН
Златните порти на двореца Анадон искряха под лъчите на залязващото слънце, а шиповете отгоре им бяха остри като ками. Гледката накара стомаха на Рен Грийн-рок да се свие. Дори от такова разстояние те бяха по-високи, отколкото си беше представяла, тежките им вериги подрънкваха тихо на вятъра.
Рен приклекна в края на гората, която обграждаше земите на палата. Беше прекалено светло, за да напусне сигурността на дърветата. Щеше да се наложи да изчака прикритието на нощта, преди да дръзне да се приближи. Една съчка изпращя под краката ѝ и тя потръпна.
– Внимателно – изсъска глас зад гърба ѝ и Шен Ло изникна до нея. Облечен изцяло в черно, с наполовина скрито лице, той се движеше бързо и безшумно като пепелянка. – Гледай си в краката, Грийнрок. Помни на какво съм те учил.
– Ако си гледам в краката, как ще преброя всички страховити дворцови стражи, които ще ни убият в мига, в който ни зърнат, Шен?
Тъмните очи на Шен се движеха наляво-надясно, следейки стражите. Само във вътрешния двор имаше дванайсет, а други шестима охраняваха портите, до един облечени в съвършено чисти зелени униформи, с мечове на кръста.
– Мога да се справя с тях.
Рен въздъхна.
– Тъй като се опитваме да не събудим подозрение, докато проникваме в двореца, бих предпочела да не оставяме осемнайсет мъртви тела след себе си.
– В такъв случай, да им отвлечем вниманието? Бихме могли да заловим някой лос и да го пуснем във вътрешния двор.
Рен го стрелна с кос поглед.
– Напомни ми защо реших да те взема със себе си.
– Защото баба ти каза така – отвърна Шен самодоволно. – И защото без мен никога нямаше да прекосиш пустинята.
Рен отръска разсеяно пясъка от туниката си. Радваше се, че изпепеляващото слънце на пустинята беше зад нея, въп-реки че задачата ѝ все още предстоеше. Напълни дробовете си със свеж въздух, мъчейки се да потисне тревогата в стомаха си.
Представи си баба си: Банба стоеше, решителна и уверена, на западния бряг на Еана, силните ѝ ръце – стиснали раменете на Рен.
Когато разбиеш каменното сърце на замъка Анадон и заемеш полагащото ти се място на престола, всички ветрове в Еана ще запеят твоето име. Нека смелостта на вещиците бъде с теб, моя малка птичке.
Рен вдигна очи към най-високия прозорец на източната кула и се опита да призове мъничко от тази храброст. Усети обаче единствено сърцето си, пърхащо в гърдите ѝ като колибри.
– Вече прилича ли ти на дом? – попита Шен.
Рен поклати мрачно глава.
– Прилича ми на крепост.
– Е, ти открай време си падаш по предизвикателствата.
– Започвам да си мисля, че този път може и да съм се надценила – призна Рен неловко. Само че Банба беше съставила този план – и двамата знаеха, че Рен трябва да го изпълни.
Шен се отпусна на земята и се подпря на едно дърво.
– Когато падне нощ, ще отидем на южния бряг на реката и ще си проправим път нагоре през тръстиките. Стените там са по-стари и ще ни бъде по-лесно да се изкатерим. Можем да се промъкнем между стражите.
Ръката на Рен се вдигна към пристегнатата с шнур кесия на кръста ѝ. Банба я беше пъхнала в шепата ѝ като талисман сутринта на заминаването им от Орта. Дръж магията си наблизо, но скрита от чужди погледи. В Анадон набедените за вещици първо ги екзекутират и чак тогава ги разпитват.
– Мога да омагьосам стражите – заяви Рен уверено. – Зак-линанията ми за сън са страшно бързи.
– Знам – отвърна Шен. – Не забравяй върху кого се упражняваше.
Рен протегна крака и се облегна на рамото му. Над трелите на птичките двамата се заслушаха в далечните звуци на дворцовия живот, загледани в щуращите се насам-натам прислужници и стражите, стоящи на пост с изпънати гърбове, докато последните лъчи на слънцето угасваха в небето с коралови багри.
Погледът на Рен се спря върху мраморната статуя, издигаща се в средата на красива розова градина. Устните ѝ се присвиха. Това беше прословутият Бранител на Еана, обсебен мъж с хищна амбиция, покорил тези брегове преди хиляда години, с едничкото намерение да изличи и всяка следа от магия. В една брутална война, в която не оцелял почти никой, Бранителят успял да свали от власт Орта Стакрест, последната кралица вещица на Еана, и да сложи ръка на царството. И макар да не бе успял да изличи напълно всички вещици – как би могъл да изтръгне туптящото сърце на едно кралство? – Бранителят все още беше дълбоко почитан. А омразата му към вещиците бе жива и до днес.
Шен проследи погледа на Рен.
– Какво ще направиш с тази отвратителна статуя, когато станеш кралица? – попита. – Ще я натрошиш? Ще я замениш с моя статуя?
– Ще я счупя на парченца – отвърна Рен. – След което ще ги натъпча в гърлото на онзи, който е поръчал изработката на тази грозотия. Лъжичка по лъжичка.
В този миг зърна някой да се разхожда между розите. Беше момиче на нейните години. Тъмната ѝ коса беше офор-мена в свободно падащи къдри, които се спускаха до кръста ѝ, носеше фина розова рокля с бухнала пола. Изящната ѝ брадичка бе вирната към небето, сякаш бе потънала в мисли.
Рен неволно се изправи на крака.
Шен я дръпна за ръба на наметалото.
– Наведи се.
Рен посочи към далечните декоративни решетки.
– Виждаш ли онова момиче?
Шен присви очи.
– Какво за нея?
– Това е тя. Сестра ми. – Рен почувства странно пробождане в сърцето, като внезапно опъната нишка. За една влудяваща частица от секундата ѝ се прииска да се втурне към златните порти. – Роуз.
Шен се изправи бавно.
– Принцеса Роуз, разхождаща се в розовата си градина. – Той се изкиска тихо. – Бих казал, че това е недвусмислен знак… е, това, както и фактът, че има твоето лице.
Рен се взираше, без да мигне. Израснала бе със знанието, че има близначка на другия край на света, но да я види пред себе си от плът и кръв, я бе накарало да изгуби дар слово за първи път в живота си.
Шен се обърна към нея.
– Не ми казвай, че имаш съмнения за плана?
Някъде в ума на Рен лицето на баба ѝ стана сурово. Когато стигнеш в Анадон, остави сърцето си в гората. Един миг на слабост може да обрече всички ни на гибел.
Рен стисна челюст, все така приковала поглед в Роуз.
– Никога.
Глава 2
РОУЗ
Принцеса Роуз Валхарт бе свикнала да се намира под постоянно наблюдение.
Дворцовите стражи винаги бяха наблизо, златните копчета на униформите им проблясваха на слънчевата светлина. Прислужниците я следяха също толкова изкъсо, като нерядко предугаждаха от какво се нуждае още преди да го беше изрекла на глас. И разбира се, Чапман, управителят на двореца, който винаги пърхаше наоколо като нощна пеперуда. Чапман знаеше къде е Роуз през всяка минута от всеки ден и се грижеше тя никога да не закъснява въпреки склонността ѝ да се размотава и отдава на мечтания.
Разбира си, поданиците ѝ също я наблюдаваха. В редките случаи, когато се осмелеше да отиде в столицата Ешлин, те се трупаха по улиците, за да я зърнат. Роуз беше тяхната обичана принцеса, красива като цветето, на което бе кръстена, и също така сладка и чиста като уханието му.
Или поне така Роуз смяташе, че мислят за нея. Не ѝ беше позволено да разговаря с никого от тях, можеше единствено да пърха с мигли и да маха деликатно от разстояние. Ала всичко това щеше да се промени, когато станеше кралица. Твърдо бе решила да посети най-далечните части на кралството си и да се срещне с хората, които живееха там. Да разговаря с тях и да ги опознае… да им позволи да опознаят нея.
Понякога Роуз бе готова да се закълне, че дори птиците старкрест я наблюдаваха по-зорко, отколкото би трябвало. Но разбира се, тя открай време имаше живо въображение. Чапман винеше най-добрата ѝ приятелка, Селест, за това. Двете обичаха да си разказват нелепи истории, коя от коя по-невъзможна, докато не започнеха да се заливат от смях. Понякога пишеха най-съкровените си желания на късче пергамент и го изгаряха на пламъка на свещ, хвърляйки пепелта от желанията си към нощното небе.
Роуз винаги си пожелаваше любов, а Селест – приключения. Понякога Роуз се питаше дали би могла да има и двете. Ала живот, изпълнен с приключения, не подобаваше на една кралица. Щеше да ѝ се наложи да се задоволи с вълненията от фантазиите си и необузданата красота на дворцовите градини. Роуз се усмихна и откъсна една розова роза. Посегна към друга… и замръзна.
Изведнъж бе обзета от смущаващото усещане, че някой я наблюдава. Някой нов. Вирна брадичка, опитвайки се да види отвъд стражите пред златните порти и да надникне в потъналата в сенки гора, която сякаш пламтеше под лъчите на залязващото слънце.
Болка се разля в гърдите ѝ и тя притисна длан към тях. Да не би да беше прекалила с кифличките този следобед? Или бяха просто нерви? С наближаването на коронацията определено ѝ предстоеше много.
– Роуз! – Познат глас проряза тишината в градината и тя се сепна. – Какво правиш тук сам-самичка?
Никой от хората в живота ѝ не я наблюдаваше толкова изкъсо, колкото Кралския дъх. Уилем Ратборн, мъжът, който бе спасил живота ѝ, когато тя бе само на няколко минути, беше неин настойник близо осемнайсет години и определено имаше достатъчно сиви кичури в косата си като доказателство за това. Приближаваше се към нея, изкривил лице в гримаса, която още повече го състаряваше.
Роуз инстинктивно направи съвършен реверанс и розовата ѝ рокля се разстла около нея.
– Дойдох да набера цветя за стаята си.
Уилем издиша шумно през носа си.
– За това има прислуга. Не бива да си тук по тъмно.
Роуз се засмя, за да го успокои.
– Слънцето едва сега залязва. А и не е като да се шляя по улиците на Ешлин. В градините си съм в пълна безопасност.
Въпреки че Уилем беше най-близкото подобие на баща, което имаше, между тях открай време съществуваше дистанция. През целия си живот Роуз жадуваше да получи неговото одобрение и сега повече от всякога искаше да му покаже, че е готова да бъде кралица. Че могат да ѝ поверят кралството, бъдещето на страната.
Тя посегна към друго цвете.
– Твърде много се притесняваш, скъпи Уилем.
Кралския дъх я изгледа строго.
– Колко пъти да ти казвам да слезеш от облаците, Роуз? Трябва да бъдеш постоянно нащрек. Опасността дебне…
– Отвсякъде и не може да се има доверие на никого – довърши Роуз вместо него с въздишка. Уилем открай време беше обсебен от мисълта за нейната безопасност, но сега, когато коронацията беше толкова близо, беше станал нап-раво параноичен.
Роуз си напомни, че се тревожи толкова много само защото я обича. Положи нежно длан върху ръката му.
– Уилем, знаеш, че никакво зло не може да споходи Анадон под погледа на Великия Бранител.
Та нали стояха под неговата статуя. Мраморният поглед на благородния ѝ предшественик наблюдаваше безмълвно двореца. Наблюдаваше нея. Тайничко Роуз открай време намираше статуята за мъничко потискаща. Тя блокираше светлината в градините ѝ и розите, които се намираха в сянката ѝ, никога не израстваха толкова нависоко, колкото останалите, но въпреки това предпочиташе статуята да бъде наблизо, отколкото изобщо да я няма. Тя ѝ напомняше, че е благословена, че…
– Ела. Веднага. – Пръстите на Уилем се сключиха около китката ѝ. – Ще наредя да изпратят цветя в стаята ти.
Оклюмана, Роуз го последва, оставяйки ароматния вечерен въздух и мислите за романтика и приключения, за да потъне в сенките на двореца.
Когато стана кралица, всичко ще бъде по-хубаво, обеща си тя, докато изкачваше витото стълбище в кулата си. Ако искам, ще танцувам цяла нощ и никой няма да ми казва какво да правя.
Усмихна се на стража на стълбището и отвори вратата на спалнята си. Едва когато зърна кръвта върху бравата, осъзна, че се бе убола на бодлите.
Глава 3
РЕН
Небето над белия дворец беше беззвездно и Рен беше неспокойна. Отдавна минаваше полунощ и вятърът беше пронизващ. Тя се уви по-плътно в наметката си.
– Нещо не е наред.
– Не думай – долетя шепотът на Шен от мрака. – Каним се да проникнем в двореца.
Рен стрелна приятеля си със смразяващ поглед.
– Имам предвид по принцип, Шен.
– Това беше лесната част – напомни ѝ той. Вече се бяха изкатерили по южната стена, приспивайки с магия двама патрулиращи стражи. Сега пред тях беше единствено източната кула, издигаща се като крив зъб в мрака. – Просто пос-тавяй ръка над ръка. Крак над крак.
– Земното притегляне може и да не е проблем за теб, Шен Ло, но ние, останалите, сме принудени да се съобразяваме с него.
Усмивката на Шен проблесна на лунната светлина.
– Давай. Аз съм зад теб.
– Ще ме хванеш ли, ако падна?
– Не, но ще ти помахам, докато летиш надолу.
– Джентълмен, както винаги.
Рен долепи длани до камъните. Между тях имаше тесни пролуки, само толкова, колкото да пъхне пръсти в тях, за да се изтегли нагоре. Беше плътно притисната до кулата, а наметалото ѝ, пристегнато на гърлото, се развяваше зад нея.
Съсредоточи се, малка Рен, отекна гласът на баба ѝ в главата ѝ. Озовеш ли се зад портите на двореца, няма място за грешки.
Дъхът на Рен образуваше бели облачета във въздуха; пристегнатата с шнур кесия се удряше леко в хълбока ѝ, сякаш за да ѝ напомни, че е там. Много скоро пот започна да се стича по лицето ѝ и да се събира под яката на ризата ѝ. Пръстите я боляха, мускулите на краката ѝ негодуваха, докато тя се катереше по кулата като бръмбар. Ръка над ръка, крак над крак.
Зад нея Шен се движеше като сянка в мрака.
Прозорецът на кулата изникна пред очите им. Гледаше към река Сребърен език като стъклено око. Резето бе вдигнато и той бе открехнат съвсем леко, за да пропусне свежия въздух, а тази нощ и бандитите, които дойдоха с него.
Рен посегна към дръжката му. Прозорецът зейна по-широко с пронизително скърц, а тя се издърпа върху тесния перваз. Потисна порива да хвърли самодоволна усмивка на Шен през рамо, докато се шмугваше безшумно в стаята. Земното притегляне можеше да върви по дяволите.
Лунна светлина се вмъкна след нея, пръсвайки се из спалнята на перлени късчета.
Рен извади камата от ботуша си, сложила другата си ръка върху кесията на кръста си, готова за стража, който подозираше, че стои на пост на стълбището отвън. Когато никакъв звук на наруши тишината, си позволи да се отпусне. Спалнята се оказа по-великолепна, отколкото бе очаквала. Гоблени с ресни висяха по стените от слонова кост, позлатени гардероби се извисяваха като призраци в сумрака. Килимът пог-лъщаше шума от стъпките ѝ, докато тя обикаляше наоколо.
Зърна собственото си призрачно отражение в едно огледало и за малко да изскочи от кожата си. Плитката ѝ се беше развързала, непокорни кичури се къдреха около лицето ѝ, по което през последните два дни бяха полепнали упорити петна от пръст и пясък. Изглеждаше така, сякаш я бяха влачили през пустинята, след което я бяха потопили в някое блато.
Пресни рози в една ваза изпълваха стаята със сладникаво ухание. Рен сбърчи нос. Бляк! Тежкият аромат изобщо не можеше да се сравнява с дивия пирен на Орта и познатия тръпчив мирис на водорасли, долитащ откъм океана. Щеше да ѝ се наложи да свикне.
Внезапно прошумоляване на коприна я привлече към леглото с колони в средата на стаята. Балдахинът се раздвижи като мъгла на вятъра, разкривайки престолонаследницата на Еана.
Принцеса Роуз Валхарт беше хубава като картинка, неподвижна и нежна като спяща котка.
Опасността е далеч от мислите на Роуз, отекна гласът на Банба в главата на Рен. Изобщо няма да те очаква.
Рен се приведе над спящата принцеса, без да обръща внимание на яростното думкане в гърдите си. Притеглянето, което усещаше към нея, сега бе още по-силно, като юмрук, сключил се около сърцето ѝ.
– Здравей, сестричке – прошепна. – Най-сетне се срещнахме.
Роуз се усмихваше в съня си. Кестенявата ѝ коса беше разпиляна около нея като ореол. На лунната светлина бледата ѝ кожа сияеше, по розовите ѝ бузи нямаше нито една луничка. Въпреки че лицата им бяха съвършено еднакви, беше ясно, че Роуз никога не бе зървала изпепеляващото слънце на пустинята, нито бе усетила ледените камшици на морския вятър.
Някои бяха късметлии.
Върху леглото падна сянка.
– Закриваш ми светлината, Шен – прошепна Рен.
– Опитвам се да не те притеснявам. – Шен беше приклекнал на перваза. – В случай че искаш, нали се сещаш, да се отдадеш на… – той се прокашля, – чувствата си.
Рен настръхна.
– Нямам никакви чувства.
– Спокойно. Няма да кажа на баба ти. – Шен преметна крака и скочи безшумно в стаята. – С мен можеш да бъдеш себе си.
По време на катеренето, кичури от черната му коса се бяха измъкнали от кожената лента около главата му и падаха над челото му. Ако не се броеше това, изглеждаше безупречно.
Рен плъзна поглед по него.
– Дори не си се изпотил, нали?
– Естествено, че не.
– Е, какво мислиш? – попита Рен все така тихо.
– Определено е по-хубава от теб, когато спи. Ти ужасно се плюнчиш.
Рен го удари по ръката.
Шен скри усмивката си, като прехапа устни.
– Ти имаш повече лунички. А нейната коса е по-тъмна от твоята.
Рен прокара ръка по плитката си и се намръщи.
– Бас държа, че тя е много по-мила.
– Ще те изхвърля обратно през прозореца, Шен.
Роуз въздъхна и се обърна в леглото. Клепачите ѝ потрепнаха. Сега, когато беше толкова близо, Рен бе обзета от внезапното желание да погледне в очите на сестра си. Дали Роуз щеше да я познае? Дали щеше да изпищи? Дали щеше…
– Рен! – изсъска Шен. – Направи проклетото заклинание!
– Селест? – промълви Роуз в съня си.
Паника прониза Рен като електричество. Тя извади шепа пясък от Орта от кесията си и разтвори длан. Магия се събра в пръстите ѝ и думите се изляха, бързи и пуснати на воля.
– От пръст на прах, тук някой в тъмното пълзи, моля те, принцесата приспи.
Роуз отвори рязко очи.
Сърцето на Рен прескочи един удар, докато духваше пясъка от отворената си длан. Песъчинките политнаха като златокрили светулки, преди да се стопят, отнасяйки ахването на принцесата със себе си. Клепачите на Роуз се затвориха и тя падна върху възглавницата в безсъзнание.
Рен стегна шнура на кесията си. Пръстите ѝ трепереха и тя ги притисна към дланта си. Беше глупаво, онзи миг на колебание. Та нали бе наясно какво я очаква в източната кула. Открай време знаеше, че има близначка. Отгледана бе да открадне живота ѝ, ала да я види пред себе си, толкова близо, така топла и жива, изведнъж я бе изпълнило с… ами, с чувства.
– Видя ли очите ѝ? – прошепна тя.
– Зелени като изумруди. – Погледът на Шен грееше прекалено ярко на лунната светлина. Наблюдаваше я по онзи свой начин, сякаш можеше да разчете трепетите на душата ѝ. – Добре ли си?
– Да. – Рен се усмихна с бледа усмивка. – Трябва да побързаме. Дай ми въжето. – Тя се залови да го размотае. – Аз ще те държа.
– Страхотно. – Шен отметна балдахина. – Ами, в такъв случай, да се залавям за работа и да отвлека сестра ти.
Рен завърза въжето за най-близката колона, след което метна другия край навън. Когато се обърна, Шен стоеше в средата на стаята, метнал принцесата през рамо. Изкатери се обратно на перваза със забележителна сила и въжето се изопна, когато пое надолу по бялата кула, тъмната коса на Роуз – разпиляна като водорасли по гърба му.
– Почакай! – изсъска Рен и като разкопча наметалото си, го хвърли през прозореца. – Тази нощница няма да ѝ свърши никаква работа в пустинята.
Шен улови наметалото за закопчалката, без дори да се олюлее.
– А аз си мислех, че ти си злата близначка.
Рен му се изплези.
– Надявам се тя да ти вгорчи живота.
– Късмет, Рен. Ще те видя на престола. – Шен намигна, преди да изчезне в мрака, оставяйки след себе си единствено ехото на думите си.
Рен се залови трескаво за работа. Събра въжето и го скри под купчина чаршафи, след което съблече калните си панталони и широката риза, направи ги на топка и ги напъха под леглото. Камата си мушна под възглавницата.
В една ракла откри синя нощница и я нахлузи, наслаждавайки се на допира на коприната до кожата си. Беше ѝ малко широка около кръста, презрамките се смъкваха от тесните ѝ рамене, ала дрехата беше чиста и разкошно мека.
Рен се подсмихна. Когато луната отново се изпълнеше след един месец, щеше да има разкош до пресита. Всичко, което трябваше да стори, бе да издържи, без да я разкрият, до осемнайсетия си рожден ден – деня на дългоочакваната коронация на Роуз. И тогава щеше да стане кралица, едничката владетелка на островната нация на Еана. Свободна да я срине из основи и да я съгради наново такава, каквато я искаше.
Такава, каквато бе била някога.
Когато седнеше на престола, най-сетне щеше да си отмъсти на Кралския дъх, мъжа, чиято маниакална отдаденост на Бранителя бе довела до убийството на родителите ѝ преди осемнайсет години. Само от вида му в розовата градина по-рано пръстите я бяха засърбели. Трябваше обаче да се научи на търпение. Първо щеше да получи короната, а после щеше да си отмъсти.
Седна пред тоалетката на Роуз и заровичка из многобройните шишенца с благоуханни масла и бурканчета с кремове. Толкова много парфюми за принцесата! Рен разплете плитката си пред огледалото, а очите ѝ грееха като изумруди в мрака. Устните ѝ бяха напукани, слънцето на пустинята бе нашарило лицето ѝ с лунички, косата ѝ наподобяваше птиче гнездо на върха на главата ѝ.
– Хмм – промърмори тя. – Не приличам особено на принцеса.
Извади щипка пясък от кесията на кръста си, затвори очи и призова образа на Роуз в ума си. Вдигна ръка и изрече зак-линанието си в тишината:
– От пръст на прах, с изтънченост ме надари и нека нося на сестра си фините черти.
Пясъкът изчезна, преди да докосне върха на главата ѝ. Рен се наслади на лекия като перце допир на магията, едва доловимия бодеж под кожата ѝ. Загледа как бузите ѝ засияват, как загорялата ѝ от слънцето кожа заменя луничките с нежна розовина. Косата ѝ стана по-гъста и пищна, къдриците ѝ потъмняха и се удължиха, стигайки чак до кръста.
Рен се подсмихна срещу огледалото.
– Здравей, принцесо.
Обърна длани и реши да запази мазолите си. Напомняха ѝ за брулените от вятъра скали на Орта и вещиците, които живееха сред тях в очакване на един нов свят.
Светът, който бабата на Рен им беше обещала. Сякаш призован от мислите ѝ за Банба, порив на вятъра нахълта през открехнатия прозорец и събори едно шишенце с парфюм. Рен изписка.
Откъм вратата долетя рязко почукване, последвано от грубия глас на дворцов страж.
– Всичко наред ли е, принцесо Роуз?
Рен изруга под носа си.
– Всичко е съвсем наред, благодаря – извика в отговор, надявайки се гласът ѝ да звучи като гласа на сестра ѝ. – Пустият му вятър! Просто исках да взема малко свеж въздух.
Втурна се да затвори прозореца, приковала очи в бравата на вратата. Тишина. И с нея – бавното разливащо се облекчение. Облегна се тежко на стъклото.
– Мога да го направя – напомни си. – Родена съм, за да го направя.
Рен беше прекарала целия си живот, подготвяйки се за тази размяна. Под бдителното ръководство на баба си беше усъвършенствала магията си на бреговете на Орта, докато не бе в състояние да изпраща бързореки заклинания като стрели. Часове наред се бе упражнявала заедно с Шен да бъде безшумна и да се защитава, да усеща кога да напада и кога да бъде тиха. Теа, съпругата на Банба, я беше научила на дворцов етикет. Рен не беше никаква принцеса, но знаеше как да се държи като такава. Как да си държи езика зад зъбите, спирайки ругатните си, да се усмихва скромно и да подскача жизнерадостно като момиченце, сякаш няма никакви грижи.
Колко трудно би могло да бъде да играе ролята на момиче, което никога не бе познало живот извън стените на двореца?
Рен се хвърли по очи на леглото. Зарови се между възглавниците, потъвайки в топлината, която сестра ѝ бе оставила след себе си. Навярно би се почувствала странно от това, ако кръвта ѝ не кипеше от успеха на размяната. Надяваше се, че Шен бе успял да се измъкне без неприятности, че духът на Орта Старкрест ще го отведе в безопасност до убежището сред скалите, което вещиците бяха кръстили на нея.
Обърна се на една страна и пъхна ръка под възглавницата. Хладният допир на камата ѝ подейства успокояващо в това чуждо място и сънят дойде бързо. Рен потъна в мрак, оставяйки всички мисли за дома зад себе си.
На сутринта тя щеше да бъде Роуз Валхарт, наследница на трона на Еана.
Сладка, непокварена и опасна.
