Домашен фронт (ОТКЪС), Кристин Хана
ПРОЛОГ
1982 г.
Според нея някои семейства бяха като добре поддържани паркове, с лехи с красиви нарциси и високи дървета с пищни корони, които предлагат отдих от лятното слънце. Други – и тя знаеше това от личен опит – бяха бойни полета, кървави и мрачни, осеяни с шрапнели и части от човешки тела.
Може и да беше само на седемнайсет, но Джолийн Ларсен вече познаваше войната. Беше израснала насред неуспешен брак.
Най-зле беше на Деня на Свети Валентин. В дома ѝ винаги витаеше опасност, но на този ден, когато по телевизията вървяха реклами с цветя, шоколадови бонбони и сърчица от червен станиол, любовта ставаше оръжие в нехайните ръце на нейните родители. Започваше се с пиене, разбира се. Винаги. Чаши с бърбън, които се пълнеха отново и отново. Това беше началото. После идваха крясъците, плачът, хвърлянето на предмети. С години Джолийн питаше майка си защо не го напуснат – баща ѝ, – защо не се измъкнат през нощта. А майка ѝ винаги отговаряше едно и също: Не мога. Обичам го. Понякога тя плачеше, докато изричаше тези ужасни думи, друг път горчивината ѝ беше осезаема, но накрая вече нямаше значение как звучи; имаше значение само трагичната истина за нейната несподелена любов.
На долния етаж някой изпищя.
Сигурно е мама.
После се чу трясък – нещо голямо беше запратено в стената. Врата се затръшна. Сигурно това беше баща ѝ.
Той излезе от къщата разярен (като всеки път) и затръшна вратата след себе си. Щеше да се върне на другия ден или на по-следващия, когато му свършеха парите. Щеше да се промъкне в кухнята трезвен и разкаян, смърдящ на алкохол и цигари. Майка ѝ щеше да се втурне разплакана към него и да го прегърне. О, Ралф… изплаши ме… съжалявам, дай ми още един шанс, моля те, знаеш колко много те обичам…
Джолийн тръгна през своята мансардна стая със скосен таван, като се привеждаше, за да не си удари главата в грубите подпорни греди. Единствената светлина тук идваше от крушка, висяща от гредите като последния зъб в устата на старец, хлабав и ненадежден.
Тя отвори вратата и се ослуша.
Беше ли свършило?
Тръгна по тясното стълбище, което проскърцваше под краката ѝ. Откри майка си в дневната, свлечена на дивана, от устата ѝ висеше димяща цигара „Кемъл“. Пепелта се сипеше в скута ѝ. Подът беше осеян с остатъците от скандала: бутилки, пепелници и парчета от счупени чаши.
Само преди няколко години Джолийн щеше да се опита да успокои някак майка си. Но беше станала по-студена след твърде много нощи като тази. Сега вече беше изтощена от драмата на брака на родителите си. Нищо така и не се промени и Джолийн беше тази, която трябваше да разчисти сега. Тя мина внимателно покрай стъклата по пода и клекна до майка си.
– Ще взема това – рече изморено, дръпна горящата цигара от устата ѝ и я сложи в пепелника на пода.
Майка ѝ вдигна тъжните си очи, бузите ѝ бяха мокри от сълзи.
– Как ще живея без него?
И сякаш в отговор вратата се открехна. Студеният нощен въздух нахлу в стаята и донесе аромата на дъжд и борове.
– Той се върна! – Майка ѝ я избута настрани и хукна към кухнята.
– Обичам те, скъпи, съжалявам – чу я Джолийн да казва.
Джолийн се изправи бавно и се обърна. Родителите ѝ пак се прегръщаха, като на кино, от онези прегръдки, запазени за любовници, които се събират отново след война. Майка ѝ се беше вкопчила отчаяно в баща ѝ и стискаше карираната вълна на ризата му.
Баща ѝ се олюляваше пиянски така, сякаш само тя го поддържаше прав, но това беше невъзможно. Защото той беше огромен мъж, висок и широкоплещест. Ръцете му бяха като подноси. А майка ѝ бе крехка и бледа като яйчена черупка. Джолийн бе наследила високия си ръст от него.
– Не можеш да ме изоставиш – плачеше майка ѝ, завалвайки думите.
Баща ѝ извърна очи. За част от секундата Джолийн видя болката в тях – болка, и нещо по-лошо, срам, загуба и разкаяние.
– Трябва да пийна – рече той със загрубял от годините пушене на цигари без филтър глас.
Хвана майка ѝ за ръката и я повлече през кухнята. Замаяна, но нелепо ухилена, тя пристъпваше след него, без да забелязва дори, че е боса.
Едва когато той отвори задната врата, Джолийн осъзна.
– Не! – извика тя и хукна след тях.
Отвън беше февруарска нощ, студена и тъмна. Дъждът се сипеше по покрива и се стичаше на ручеи от стрехите. Пикапът на изплащане на баща ѝ, единственото, за което наистина му пукаше, се издигаше като огромно черно насекомо на алеята. Джолийн изтича на дървената веранда, спъна се в една верига за трион и едва запази равновесие.
Майка ѝ спря пред вратата на пикапа и се обърна към нея. Мократа ѝ от дъжда коса полепваше по хлътналите бузи, а спиралата на миглите ѝ се беше разтекла. Тя вдигна бледата си трепереща ръка и ѝ помаха.
– Не стой на дъжда, Карън – извика баща ѝ, а майка ѝ веднага се подчини. След секунда и двете врати се затръшнаха. Пикапът даде на заден, обърна към пътя и потегли.
И Джолийн отново остана сама.
Четири месеца, помисли си тя унило. Само след четири месеца щеше да завърши гимназията и вече можеше да напусне дома си.
Дом. Каквото и да означава това.
Но какво щеше да прави? Къде щеше да отиде? Нямаше пари за колеж, а родителите ѝ винаги намираха това, което беше спестила от работата си, и го „вземаха назаем“. Тя нямаше пари дори за първия месечен наем.
Не знаеше колко дълго е стояла там. Мислеше, тревожеше се, гледаше как дъждът превръща алеята в кал. Знаеше само, че по някое време видя някакъв невъзможен, неземен цветен проблясък в нощта.
Червен. С цвета на кръв, на огън и на загуба.
Когато полицейската кола спря в двора, тя не беше изненадана. Изненада се от това, което почувства, когато научи, че родителите ѝ са мъртви.
Изненада се от това колко силно се разплака.
ГЛАВА 1
Април 2005 г.
На четиресет и първия си рожден ден, както всеки друг ден, Джолийн Заркадес се събуди преди изгрев. Внимателно, за да не я усети спящият ѝ съпруг, тя стана от леглото, облече дрехите за тичане, върза дългата си руса коса на опашка и излезе.
Беше красив пролетен ден със синьо небе. Сливите покрай алеята бяха нацъфтели. Розовите цветове се рееха над наситенозеленото поле. От другата страна на улицата заливът бе дълбоко яркосин. Високите, покрити със сняг върхове на планината Олимпик се издигаха величествено в небето.
Идеална видимост.
Тя тича по крайбрежния път точно три мили и половина и после обърна към дома. Когато стигна на алеята, лицето ѝ беше зачервено и дишаше тежко. На верандата мина между различните дървени и ракитени мебели и влезе в къщата, където се носеше наситеният, примамващ аромат на френско кафе, примесен с острата нотка на дим от дърва.
Първото, което направи, бе да включи телевизора в кухнята на канала на Си Ен Ен. Наля си кафе и зачака нетърпеливо новините за войната в Ирак.
Тази сутрин нямаше информация за тежки сражения. Нямаше войници – или приятели, – загинали през нощта.
– Слава богу – прошепна тя и отнесе кафето си на горния етаж, като мина покрай стаите на дъщерите си към своята. Още беше рано. Може би щеше да събуди Майкъл с дълга, бавна целувка. Покана.
Колко време беше минало, откакто не се бяха любили сут-рин? Всъщност откога не се бяха любили? Не можеше да си спомни. Рожденият ѝ ден ѝ се струваше много подходящ ден да промени това. Отвори вратата.
– Майкъл?
Голямото им легло беше празно. Неоправено. Черната тениска на Майкъл – с която беше спал – беше смачкана на пода. Тя я взе и я сгъна внимателно три пъти, преди да я прибере.
– Майкъл? – извика отново и отвори вратата на банята. Оттам излетя пара, която замъгли зрението ѝ.
Всичко беше бяло – плочките, тоалетната чиния, плотовете. Стъклената врата на душкабината беше отворена и разкриваше празната ѝ вътрешност. Една влажна кърпа беше хвърлена небрежно на стената на ваната, за да съхне. Огледалото над мивката бе замъглено от парата.
Сигурно вече беше слязъл долу, вероятно в кабинета си. Или пък планираше някаква малка изненада за рождения ѝ ден. Преди правеше такива неща…
След бърз душ тя среса дългата си влажна коса, после я уви на кок на тила си и се вгледа в огледалото. Лицето ѝ – като всичко в нея – беше силно и ъгловато: имаше високи скули и гъсти кафяви вежди, които подчертаваха широко поставените зелени очи, а устата ѝ беше широка, но не прекалено. Повечето жени на нейната възраст носеха грим и си боядисваха косата, но Джолийн нямаше време за такива неща. Беше си добре и с пепелявозлатистата руса коса, която потъмняваше леко от година на година, и с малките бръчици, които бяха започнали да се появяват в ъгълчетата на очите ѝ.
Облече пилотския гащеризон и отиде да събуди момичетата, но и техните стаи бяха празни.
Те вече бяха в кухнята. Дванайсетгодишната ѝ дъщеря Бетси помагаше на четиригодишната си сестричка Лулу да седне до масата. Джолийн целуна Лулу по пухкавата розова бузка.
– Честит рожден ден, мамо – казаха двете в един глас.
Тя внезапно усети силна, пламтяща обич към тези две момиченца и към живота си. Знаеше колко ценни са такива моменти. И как иначе, след начина, по който беше израснала? Тя се обърна усмихната към дъщерите си, всъщност сияеща от щастие.
– Благодаря, момичета. Днес е прекрасен ден да навършиш четиресет и една.
– Толкова си стара – рече Лулу. – Сигурна ли си, че си толкова стара?
Джолийн се засмя и отвори хладилника.
– Къде е баща ви?
– Той вече излезе – каза Бетси.
Джолийн се обърна.
– Наистина ли?
– Наистина – рече Бетси, като се взираше в нея.
Джолийн се усмихна насила.
– Сигурно планира някаква изненада за мен след работа. Е… Ще си направим парти след училище. Само тричките. С торта. Какво ще кажете?
– С торта! – извика Лулу и запляска с пухкавите си ръчички.
Джолийн можеше да се разстрои, задето Майкъл бе забравил за рождения ѝ ден, но имаше ли смисъл? Щастието беше избор и тя знаеше как да прави този избор. Избираше да не мисли за нещата, които я притесняваха; така те изчезваха. Освен това Майкъл беше много отдаден на работата си и това бе едно от нещата в него, на които най-много се възхищаваше.
– Мамо, мамо, да поиграем на палачинки! – извика Лулу, като подскачаше на мястото си.
Джолийн я погледна и рече:
– Някой май много обича торта и палачинки.
Лулу вдигна ръка.
– Да. Аз!
Джолийн седна до нея и протегна длани. Дъщеря ѝ веднага плесна своите върху тях.
– Палачинки, палачинки, сладкарю, направи ми… – Джолийн замълча, като гледаше с очакване Лулу.
– Басейн! – каза Лулу.
– Направи ми бързо басейн. Изкопай го, издълбай го и го напълни със синя вода, а аз ще плувам там с моята Лу-лу. – Джолийн плесна за последно дланите на дъщеря си и после стана да направи закуска. – Обличай се, Бетси. Тръгваме след половин час.
И точно навреме тя поведе момичетата към колата. Закара Лулу в забавачката, целуна я силно, преди да я остави там, а после потеглиха към прогимназията, която се намираше на върха на висок тревист склон. Пое по алеята към паркинга, забави и спря.
– Не слизай от колата – рече рязко Бетси от сенките на задната седалка. – С униформата си.
– Е, едва ли ще ме пуснат от работа заради рождения ми ден. – Джолийн погледна дъщеря си в огледалото за обратно виждане. През последните месеци нейната любвеобилна, мила и палава дъщеря се беше превърнала в момиче в предпубертетна възраст с бушуващи хормони, което смяташе, че всичко може да го изложи пред останалите – особено майка, която не прилича достатъчно на другите майки. – В сряда е денят на професиите – напомни ѝ тя.
Бетси простена.
– Трябва ли да идваш?
– Учителката ти ме покани. Обещавам да не пускам лиги и да не хвърчат слюнки.
– Не е смешно. Никой готин няма майка войник. Нали няма да дойдеш с униформата?
– Аз това работя, Бетси. Мисля, че ти…
– Както и да е. – Бетси грабна тежката си раница – явно и тя не беше каквато трябва, предния ден бе поискала нова – и слезе от колата, а после хукна презглава към двете момичета, които стояха до пилона на знамето. Напоследък тя се интересуваше единствено от тях, Сиера и Зоуи. Отчаяно искаше да се впише в тяхната компания. Очевидно майка, която пилотира хеликоптери за Националната гвардия, беше нещо ужасно излагащо.
Когато Бетси приближи до приятелките си, те нарочно я игнорираха. И двете ѝ обърнаха гръб едновременно – като пасаж рибки, които бягат от опасност.
Джолийн стисна по-здраво волана и изруга под нос.
Бетси изглеждаше съсипана, засрамена. Преви рамене, сведе глава и се отдръпна бързо, сякаш да се престори, че изобщо не е бързала към предишните си най-добри приятелки. А после тръгна сама към училището.
Джолийн седя толкова дълго в колата, че накрая някой наду клаксона зад нея. Усещаше много силно болката на дъщеря си. Ако разбираше нещо добре, това бе болката от отхвърлянето. Нима не беше чакала вечно за любовта на родителите си? Трябваше да научи Бетси да бъде силна, да избира щастието. Никой не може да те нарани, ако не му позволиш. А нападението беше най-добрата защита.
Накрая тя потегли. Мина по странични пътища към Либърти Бей, за да избегне сутрешния трафик в центъра. Зави на алеята до тяхната и спря пред къщата на съседите – малка бяла сглобяема къща, сушена до един автосервиз – и натисна клаксона.
Най-добрата ѝ приятелка, Тами Флин, излезе от къщата, вече облечена с пилотския гащеризон, а дългата ѝ черна коса беше навита на стегнат кок. Джолийн можеше да се закълне, че на широкото лице на Тами, по кожата с цвят на кафе няма и една бръчица. Тами твърдеше, че било заради индианската ѝ кръв.
Тами беше сестрата, която Джолийн никога не беше имала. Запознаха се като тийнейджърки – две осемнайсетгодишни момичета, които бяха постъпили в армията, защото не знаеха какво друго да правят с живота си. И двете се бяха класирали за гимназиалната програма за обучение на пилоти на хеликоптери.
Страстта към летенето ги свърза; еднаквият поглед към живота създаде приятелство, което беше непоклатимо. Те прекараха заедно десет години в армията, а после се прехвърлиха в Националната гвардия, когато бракът – и майчинството – направиха трудна активната служба. Четири години след като Джолийн и Майкъл се преместиха в къщата на Либърти Бей, Тами и Карл купиха земята до тях.
Тами и Джолийн дори бяха бременни по едно и също време, като споделиха тези вълшебни девет месеца, успокоявайки взаимно страховете си. Съпрузите им никак не си приличаха, затова не станаха от онези най-добри приятелски семейства, които винаги пътуват заедно, но това не притесняваше Джолийн. Най-важното беше, че с Тами винаги се поддържаха.
На шест часа съм – обикновено означаваше, че зад теб има хеликоптер, който лети в позиция на шест часа. Но всъщност означаваше До теб съм. Пазя ти гърба. Това бе открила Джолийн в армията и в Националната гвардия, както и в Тами. На шест часа съм.
Националната гвардия им даде най-доброто и от двата свята – те можеха да бъдат при децата си, но и да служат на страната си, да останат в армията и да пилотират хеликоптери. Летяха заедно поне два дни седмично, както и по време на тренировъчните уикенди. Това беше най-добрата почасова работа на планетата.
Тами се качи на седалката до нея и затръшна вратата.
– Честит рожден ден, летящо момиче.
– Благодаря – усмихна се Джолийн. – Моят ден, моята музика. – Тя усили сиди плейъра и „Purple Rain“ на Принс загърмя от колонките.
Говориха по целия път до Такома, за всичко и за нищо, а когато не разговаряха, пееха песни от младостта си – Принс, Мадона, Майкъл Джексън. Подминаха Кемп Мъри, дома на Националната гвардия, и продължиха към Форт Луис, където беше авиацията на Гвардията.
В съблекалните Джолийн извади тежката си пилотска чанта, пълна с екипировка за оцеляване. Преметна я на рамо и последва Тами към бюрото, за да потвърди допълнителния си час по летателно обучение, или AFTP; подписа ведомостта и после тръгна по пистата, като си слагаше шлема.
Екипът вече беше там, подготвяха „Блек Хоук“ за полет. Хеликоптерът приличаше на огромна хищна птица на фона на ясното синьо небе. Джолийн кимна на командира на наземния екип, направи бърза предполетна подготовка на хеликоптера, проведе брифинга с екипажа и после се качи от лявата страна на кабината и се настани на мястото си. Тами се качи отдясно и си сложи шлема.
– Приборен панел и автоматични прекъсвачи – проверени – каза Джолийн, докато включваше двигателите. Те оживяха с ръмжене; огромното витло започна да се движи – отначало бавно, а после все по-бързо и с пронизителен вой.
– Хищна птица осем-девет, готова за излитане.
Джолийн започна финото балансиране при излитането на хеликоптера. Той се издигна бавно във въздуха. Тя работеше умело с контролните лостове – ръцете и краката ѝ бяха в пос-тоянно движение. Издигнаха се в синьото безоблачно небе, което се простираше до безкрая. Далече долу цъфналите дървета създаваха великолепна палитра от багри. Вълна от адреналин се разля из тялото ѝ. Господи, колко обичаше да е тук горе.
– Чух, че имаш рожден ден, командире – каза командирът на наземния екип по радиото.
– Адски си прав – ухили се Тами. – Защо според теб тя пилотира?
Джолийн се усмихна на най-добрата си приятелка. Обичаше това усещане, имаше нужда от него, както се нуждаеше от въздух. Не я беше грижа, че остарява, че ще има бръчки или че трябва да забави темпото.
– Четиресет и една. Не мога да се сетя за по-добър начин да го отпразнувам.
* * *
Градчето Пулсбо, Вашингтон, се беше настанило като красиво малко момиченце на бреговете на Либърти Бей. Първоначалните заселници бяха избрали този район, защото им напомняше за тяхната северна родина със студените си сини води, високите планини и тучните зелени склонове. След години тези същите бащи основатели бяха започнали да строят своите магазини по Фронт Стрийт и да ги украсяват със скандинавски акценти. Имаше резбовани стрехи и спираловидни декорации навсякъде.
Според семейната легенда на Заркадес тези украси веднага очаровали майката на Майкъл, която твърдеше, че още щом стъпила на Фронт Стрийт, разбрала, че иска да живее тук. Десетки старомодни магазинчета – включително и нейният – продаваха красиви ръчно изработени сувенири за туристите.
Градчето се намираше на по-малко от десет мили от центъра на Сиатъл, на хвърлей камък, макар че тези мили означаваха досадно пътуване. По някое време през последните години Майкъл бе спрял да се любува на норвежкото очарование на градчето и започна да забелязва дългия криволичещ път от къщата си до терминала на ферибота на остров Бейнбридж и натоварения трафик през седмицата.
От Пулсбо до Сиатъл имаше два маршрута – по суша и по вода. С кола се стигаше за два часа. С ферибота пътят от остров Бейнбридж до терминала на сиатълското пристанище отнемаше трийсет и пет минути.
Проблемът с ферибота беше чакането. За да качиш колата си на борда, трябваше да се наредиш отрано на опашката. През лятото той често ходеше на работа с колелото; в дъждовни дни като днешния – които не бяха малко в Северозапада – пътуваше с колата. А след особено дългата зима дойде дъждовна пролет. Дните се нижеха сиви, а той седеше в лексуса си на паркинга и гледаше как дневната светлина пълзи по вълните на пролива. После се качваше на ферибота, паркираше в недрата му и отиваше на палубата.
Днес Майкъл седеше откъм левия борд до малка пластмасова масичка, а пред него бяха пръснати работни документи; показанията по делото „Уорнър“. По ръбовете им като клавиши на пиано се нижеха жълти лепящи листчета с бележките му относно съмнителната достоверност на думите на клиента му.
Лъжи. Майкъл въздъхна при мисълта за нанесените щети. Идеализмът му, някога така силен и ярък, беше помръкнал през годините, в които защитаваше виновните.
В миналото той щеше да говори с баща си за това, а баща му щеше да постави всичко в перспектива и да му напомни, че работата им е важна.
Ние сме последният бастион, Майкъл, знаеш го – защитници на свободата. Не позволявай на лошите да те пречупят. Ние защитаваме невинните, като защитаваме виновните. Така стоят нещата.
Няма да откажа малко повече невинни, татко.
Да не би да си само ти? Всички чакаме това… онзи случай, който ще има значение. Знаем повече от всеки друг какво е да спасиш нечий живот. Да допринесеш. Ето това правим ние, Майкъл. Не губи вярата си.
Сега се взираше в празния стол пред него.
Бяха изминали единайсет месеца, откакто се налагаше да работи сам. Както баща му беше до него, здрав, сърдечен, говорещ за правото, което обичаше, внезапно се разболя. Фатално.
С баща му бяха партньори вече повече от двайсет години, работеха рамо до рамо и загубата му разтърси Майкъл дълбоко. Той тъгуваше по изгубеното време; но най-вече се чувстваше така сам, както никога досега. Загубата го накара да се вгледа в живота си и не му хареса това, което видя.
Преди баща му да си отиде, той винаги се чувстваше късметлия, щастлив; но не и сега.
Искаше да поговори с някого за всичко това, да сподели мъката си. Но с кого? Не можеше да говори с жена си. Не и с Джолийн, която вярваше, че щастието е избор, който можеш да направиш, и смръщването е просто обърната усмивка. Нейното неспокойно, грозно детство я беше направило нетърпелива с хората, които не можеха да изберат да бъдат щастливи. Напоследък това му лазеше по нервите, тези нейни позитивни баналности. Тъй като беше изгубила родителите си, тя си мис-леше, че разбира мъката, но нямаше представа какво е усещането да се давиш. Как би могла? Тя беше силна и издръжлива, като тефлон.
Той потупа с химикалката по масата и погледна през прозореца. Заливът беше сив като метал днес, някак мрачен, мистериозен. Една чайка се носеше с въздушното течение като застинал кадър от анимация.
Той не биваше да отстъпва пред Джолийн преди много години, когато тя го молеше да вземат къщата на Либърти Бей. Каза ѝ, че не иска да живее толкова далече от града – или така близо до родителите си, но накрая отстъпи, повлиян от милите ѝ молби и от солидния аргумент, че ще имат нужда от майка му за децата. Но ако не беше отстъпил, ако не беше изгубил този спор, сега нямаше да седи на ферибота всеки ден и да скърби за човека, който винаги пътуваше с него…
Когато фериботът забави ход, Майкъл стана, събра документите си и ги сложи пак в черното куфарче от агнешка кожа. Дори не ги беше погледнал. Смеси се с тълпата и тръгна надолу по стълбите към колата си. След минути вече слизаше от ферибота и пое към Смит Тауър, някога най-високата сграда на запад от Ню Йорк, а сега стара готическа бележка под линия в един град във възход.
Пред кантората „Заркадес, Антам и Заркадес“ на деветия етаж всичко беше старо – килимите, прозорците, които се нуждаеха от ремонт, по стените имаше твърде много пластове боя, – но също като самата сграда в това имаше история и красота. Стъклена стена с изглед към залива Елиът и огромните оранжеви кранове, които товареха контейнери по танкерите. Някои от най-големите и най-важни криминални дела през последните двайсет години бяха водени от Тео Заркадес, от тази кантора. На срещите на адвокатската колегия другите адвокати още говореха за способността на баща му да убеждава заседателите дотам, че да се изпълват с благоговение.
– Здравей, Майкъл – каза рецепционистката с усмивка.
Той ѝ помаха и продължи да върви. Мина покрай усърдните помощник-юристи, изморените юридически секретари и амбициозните млади сътрудници. Всички му се усмихваха и той отвръщаше с усмивка. Пред ъгловия офис – някога на баща му, а сега негов – спря да поговори със секретарката си.
– Добро утро, Ан.
– Добро утро, Майкъл. Бил Антам искаше да те види.
– Добре. Кажи му, че съм тук.
– Искаш ли кафе?
– Да, благодаря.
Той влезе в офиса си, най-големия във фирмата. Огромен прозорец гледаше към залива Елиът; това наистина беше най-прекрасното в този офис, гледката. Иначе си беше съвсем обикновен – лавици, пълни с юридическа литература, дървен под, издраскан от употреба през годините, две меки кресла и черен велурен диван. Семейната снимка до компютъра му беше единствената лична вещ в стаята.
Той хвърли куфарчето си на бюрото и отиде до прозореца. Загледа се в града, който баща му толкова обичаше. Видя приз-рачното си отражение в стъклото – чуплива черна коса, силна, четвъртита челюст, тъмни очи. Образът на баща му като млад. Но той беше ли се чувствал някога така изморен, така изцеден?
На вратата се почука и след малко тя се отвори. Влезе Бил Антам, единственият друг съдружник във фирмата, най-доб-рият приятел на баща му. В месеците след смъртта му Бил беше много остарял. Може би всички бяха остарели.
– Здравей, Майкъл – каза той, докато куцаше към него и с всяка крачка напомняше на Майкъл, че отдавна му е време да излезе в пенсия. Миналата година му бяха сложили две изкуствени коленни стави.
– Седни, Бил – каза Майкъл и посочи креслото до бюрото.
– Благодаря. – Той седна и добави: – Имам нужда от услуга.
Майкъл се върна на бюрото си.
– Разбира се, Бил. Какво мога да направя за теб?
– Вчера бях в съда и съдия Ръниън ме прецака.
Майкъл въздъхна и седна. Беше обичайно адвокатите по наказателни дела да бъдат назначавани по случаи от съда – това бе старото ако не можете да си позволите адвокат, той ще бъде назначен служебно и така нататък. Съдиите често назначаваха онзи адвокат, който случайно по това време е там.
– Какъв е случаят?
– Мъж убил жена си. Такова е обвинението. Барикадирал се в дома си и я застрелял в главата. Отрядът за бързо реагиране го измъкнал, преди да се самоубие. Телевизията е заснела почти всичко.
Виновен клиент, хванат пред камерите. Идеално.
– И искаш да ми го прехвърлиш.
– Нямаше да те моля… но с Нанси заминаваме за Мексико за две седмици.
– Разбира се – каза Майкъл. – Няма проблем.
Погледът на Бил плъзна по стаята.
– Още очаквам да го заваря тук – каза той тихо.
– Да – отвърна Майкъл.
Спогледаха се за миг, и двамата си спомняха човека, който бе оказал толкова силно влияние върху живота им. После Бил стана, благодари му отново и излезе.
След това Майкъл се зарови в работата си, позволи ѝ да го погълне. Прекара часове с показанията, полицейските доклади и сводките. Винаги бе имал здрава работна етика и още по-здраво чувство за дълг. Когато вълната на скръбта заплашваше да го залее, работата беше неговият спасителен пояс.
Към три часа Ан позвъни по интеркома:
– Майкъл? Джолийн е на първа линия.
– Благодаря, Ан.
– Нали помниш, че днес е рожденият ѝ ден?
По дяволите.
Той се оттласна от бюрото и вдигна телефона.
– Здравей, Джо. Честит рожден ден.
– Благодаря.
Тя не го упрекна, че е забравил, макар да знаеше, че е точно така. Джолийн повече от всеки друг държеше емоциите си под контрол и никога не си позволяваше да се ядосва. Той понякога се питаше дали един хубав скандал няма да помогне на брака им, но за това бяха нужни двама.
– Ще ти се реванширам. Какво ще кажеш за вечеря в онова място над марината? Новият ресторант?
Преди тя да е оказала съпротива (винаги го правеше, ако нещо не беше нейна идея), той рече:
– Бетси е достатъчно голяма, за да гледа Лулу два часа. А и ще бъдем само на миля от дома.
Този спор течеше вече почти от година. Майкъл смяташе, че едно дванайсетгодишно момиче може да гледа малката си сестричка; но Джолийн не беше съгласна. Както с всичко друго в живота им, само нейното мнение имаше значение. Той беше свикнал с това… и го мразеше.
– Знам колко си зает с делото „Уорнър“ – каза тя. – Какво ще кажеш да нахраня момичетата рано и да им пусна филм на горния етаж, а после да направя хубава вечеря за нас? Или пък да взема нещо от бистрото; харесваме храната там.
– Сигурна ли си?
– Важното е да сме заедно – каза тя.
– Добре – каза Майкъл. – Ще се прибера до осем.
И преди да затвори телефона, той вече мислеше за друго.
ГЛАВА 2
Тази вечер Джолийн избра дрехите си внимателно. С Майкъл не бяха вечеряли сами, само двамата, от цяла вечност и тя искаше всичко да е идеално. Романтично. След като нахрани момичетата, тя си взе ароматна вана, избръсна си краката, намаза кожата си с лосион с ухание на цит-русови плодове, а после обу удобни джинси и черен пуловер с лодка яка.
Долу завари Бетси да седи до масичката в дневната, пишеше си домашното, а Лулу беше на дивана, увита с любимото си жълто „одилялце“, и гледаше „Малката русалка“. Остатъците от импровизираното парти за рождения ѝ ден още бяха на масата в трапезарията – тортата, с дупки от свещички; розовият дневник, който Бетси ѝ беше подарила; блестящата фибичка, подарък от Лулу; и купчина смачкана хартия и свалени панделки.
– Тя не ми е шеф – каза Лулу, когато Джолийн влезе в стаята.
– Кажи ѝ да млъкне, мамо. Опитвам се да си напиша домашното – отвърна Бетси. – Пее твърде силно.
И се започна. Те повишаваха глас все повече и повече, надвикваха се.
– Тя не ми е шеф – повтаряше Лулу непреклонно. – Кажи ѝ.
Бетси извъртя очи, изтича от стаята и затрополи по стълбите.
Джолийн усети как я обзема изтощение. Не беше имала представа колко изморително е да си родител на дете в началото на пубертета. Колко пъти можеше да извърти очи едно момиче? Ако Джолийн бе опитала нещо подобно, баща ѝ щеше да я зашлеви така, че да излети чак в другия край на стаята.
Лулу изтича до кутията с играчки в ъгъла на дневната и започна да рови в нея. Намери си диадемата с котешките уши, която бе част от костюма ѝ за Хелоуин миналата година, сложи си я и се обърна.
Джолийн не успя да сдържи усмивката си. С котешките ушички над зачервеното лице Лулу изглеждаше още по-сладка. Неясно защо, тя си бе въобразила, че с тази диадема е невидима. И дори започна да мяука.
Джолийн се смръщи драматично и се огледа.
– О, не… ама къде се дяна Луси Лу? Къде ли е отишла? – Започна да търси демонстративно из стаята, зад телевизора, под жълтото кресло, зад вратата.
– Тук съм, мамо! – извика Лулу и се разкикоти.
– А, ето те! – въздъхна Джолийн. – Така се притесних. – Взе я на ръце и я понесе към горния етаж. На Лулу ѝ отне цяла вечност да си измие зъбите и да си облече пижамата, но Джолийн чакаше търпеливо, защото знаеше, че малката ѝ дъщеря има силен стремеж към самостоятелност. Когато най-сетне беше готова, Джолийн легна до нея в леглото, придърпа я към себе си и посегна към „При дивите неща“. И докато прочете книжката, Лулу вече бе почти заспала.
Джолийн я целуна по бузата.
– Лека нощ, котенце.
– Лека нощ, мамо – промърмори сънливо Лулу.
Тогава Джолийн тръгна по коридора към стаята на Бетси. Почука и влезе.
Бетси седеше на леглото си, а учебникът ѝ по гражданско образование лежеше отворен в скута ѝ. Царевичнорусата ѝ коса се спускаше на ситни букли по голите ѝ слаби ръце. Някой ден Бетси щеше да цени порцелановата си кожа, русата коса и кафявите очи, но не и сега, когато на мода бяха правите коси и по лицето ѝ излизаха пъпки.
Джолийн отиде до леглото и седна на ръба му.
– Можеше да си по-мила със сестра си.
– Тя е досадна.
– Ти също. – Джолийн видя как Бетси отваря широко очи и се усмихна нежно. – Както и аз. Семействата са такива. Освен това знам защо е всичко.
– Така ли?
– Да, видях как Сиера и Зоуи се отнесоха с теб тази сутрин в училище.
– Ти винаги ме шпионираш – рече Бетси и гласът ѝ прекъсна.
– Просто те гледах как вървиш към училището. Това не е шпиониране. Вие трите бяхте най-добри приятелки миналата година. Какво се случи?
– Нищо – рече тя нацупено и стисна устни, за да скрие скобите си.
– Мога да ти помогна, знаеш го. И аз съм била на дванайсет.
Бетси я погледна така, сякаш искаше да каже „ти не си наред“. Поглед, който беше добре познат на майка ѝ през последната година.
– Съмнявам се.
– Може би трябва да се видиш със Сет утре след училище. Помниш ли колко се забавлявахте заедно?
– Сет е странен. Всички мислят така.
– Елизабет Андрея, не смей да се държиш като гаднярка. Сет Флин не е странен. Той е син на най-добрата ми приятелка. И какво, ако иска да е с дълга коса и е малко… мълчалив. Той ти е приятел. Не бива да забравяш това. Може някой ден да имаш нужда от него.
– Все тая.
Джолийн въздъхна. Беше гледала вече този филм; знаеше, че колкото и да разпитва, Бетси няма да ѝ каже нищо повече. Все тая означаваше край.
– Добре. – Тя се наведе и я целуна по челото. – Обичам те от тук до луната и обратно.
Тези думи бяха девизът на тяхното семейство, обичта им, събрана в едно-едничко изречение. Кажи ми го и ти, Бетс.
Джолийн изчака миг по-дълго, отколкото възнамеряваше, и веднага се ядоса, че изобщо се надява. Отново. Майчинството в тази възраст беше поредица от болезнени разочарования.
– Добре – рече тя накрая и стана.
– Защо татко още не се е прибрал? Имаш рожден ден.
– Той ще се прибере всеки момент. Знаеш колко е зает напоследък.
– Ще дойде ли да ми каже „лека нощ“?
– Разбира се.
Бетси кимна и се върна към учебника. Когато Джолийн стигна до вратата, тя рече:
– Честит рожден ден, мамо.
Джолийн се усмихна.
– Благодаря ти, Бетс. Много ми харесва дневникът, който ми подари. Съвършен е.
Бетси се усмихна, истински.
* * *
Долу Джолийн отиде в кухнята и прибра и последните чинии. Нейната вечеря – ароматни задушени телешки ребра с червено вино, чесън и мащерка – къкреше тихо на печката и изпълваше с уханието си цялата къща. Момичетата не го обичаха, но това бе любимото ястие на Майкъл.
Тя уви меко розово одеяло на раменете си, наля си чаша сода и излезе навън. Седна на един от старите ракитени столове на верандата, вдигна крака на масичката за кафе и се вгледа в познатата картина.
Дом.
Той започна със срещата ѝ с Майкъл.
Тя помнеше всичко много ясно.
След смъртта на родителите си тя чакаше някой да ѝ помогне. Полицията, съветниците, учителите. Не след дълго осъзна, че и в смъртта на родителите си е сама, както беше сама и в живота им. В една снежна сряда тя се събуди рано, без да обръща внимание на студа, който се процеждаше през тънките стени на стаята ѝ, и облече най-хубавите си дрехи – плисирана вълнена пола, вълнен пуловер, чорапи до коляното и мокасини. Широка синя лента прибираше косата ѝ назад.
Взе и каквото беше останало от парите, спечелени с гледане на деца, и тръгна към центъра на Сиатъл. И там, в кантората за юридическа помощ, срещна Майкъл.
От неговата тъмна хубост и нехайната му усмивка буквално ѝ секна дъхът. Тя го последва в един неугледен офис и му обясни проблема си.
– Аз съм на седемнайсет – ще стана на осемнайсет след два месеца. Родителите ми починаха тази седмица. Катастрофа. Една социална работничка дойде и ми каза, че трябва да живея в приемно семейство, докато стана на осемнайсет. Но аз нямам нужда от никого. Определено не и от някакво фалшиво семейст-во. Мога да живея в моята къща до юни – тогава банката ще я вземе, – а после ще завърша гимназията и ще мога да правя… всичко. Можете ли да направите така, че да не ходя в приемно семейство?
Майкъл се взираше в нея с присвити очи.
– Но тогава ще бъдеш сама.
– Аз съм сама. Това е факт, не избор.
Когато накрая той каза „Ще ти помогна, Джолийн“, на нея ѝ се доплака.
През следващия час тя му разказа редактирана версия на живота си. Той спомена за поверителността адвокат – клиент и че може да му каже всичко, но тя знаеше, че не бива. Отдавна беше разбрала, че трябва да пази истината в тайна. Когато хората разбираха, че е израснала с родители алкохолици, винаги започваха да я съжаляват. Тя мразеше това, мразеше да я съжаляват.
Когато приключиха и документите бяха попълнени, Майкъл каза:
– Върни се след няколко години, Джолийн. Ще те заведа на вечеря.
Изминаха шест години, докато тя отново намери пътя си към него. Тогава вече беше военен пилот, а той беше съдружник в кантората на баща си и нямаха почти нищо общо. Но тя беше видяла нещо в него още онзи първи ден, идеализъм, който споделяше, и морал, който съответстваше на нейния. Майкъл работеше усилено като нея и имаше силно чувство за дълг. Верен на думата си, той я изведе на вечеря… и това беше началото.
Тя се усмихна при спомена.
В далечината по брега сияеха светлини. Златни точици, които бележеха къщите в мрака. Перести облаци минаваха пред луната и в тяхно отсъствие тя сияеше още по-ярко. Вече беше нощ. Джолийн си погледна часовника. Осем и половина.
Усети пробождането на разочарование, но бързо го отблъсна. Сигурно беше изскочило нещо важно. Така ставаше понякога в живота. Нещата рядко бяха перфектни. Той щеше да дойде.
Но…
Напоследък ѝ се струваше, че вече различията им са по-изразени от онова, което ги свързваше. Майкъл винаги бе мразил нейната работа в армията. Тя напусна активна служба заради него и постъпи в Националната гвардия, но това не му беше достатъчно. Той не искаше да чува за полетите ѝ или за тренировъчните уикенди, за приятелите ѝ от там. По принцип имаше негативно отношение към армията, но след като започна войната в Ирак, тази му неприязън се засили. Някогашното дружеско мълчание сега беше станало напрегнато. А е доста самотно, ако не можеш да разговаряш със съпруга си за нещата, които са важни за теб. Обикновено тя избягваше да поглежда тези истини, но тази вечер те сякаш седяха на стола до нея.
Тя стана и влезе в къщата.
8:50
Вдигна капака на тежката жълта тенджера и се вгледа в ястието, което беше приготвила. Сосът се беше сгъстил прекалено и като че ли бе леко почернял по стените. Зад нея телефонът иззвъня. Тя се хвърли към него.
– Ало?
– Здрасти, Джо. Съжалявам, но ще закъснея.
– Вече от един час си закъснял, Майкъл. Какво става?
– Съжалявам. Какво да ти кажа? Просто имах работа и забравих.
– Забравил си – рече тя, щеше ѝ се да не болеше толкова.
– Ще ти се реванширам.
Едва не попита как? Но имаше ли смисъл? Защо да влошава нещата? Той не беше искал да я нарани.
– Добре.
– Ще се опитам да се прибера бързо, но…
Тя беше доволна, че говорят по телефона, поне не трябваше да се усмихва. И тогава осъзна, че напоследък той не полага особени усилия, сякаш семейството – и съпругата му – не бяха важни за него. И все пак го обичаше така дълбоко, както в деня на първата им целувка преди толкова много години.
Трябва време – помисли си тя. – Другата седмица или след месец всичко ще бъде наред. Той още скърбеше за баща си. Тя трябваше да прояви разбиране.
– Честит рожден ден – каза той.
– Благодаря. – Тя затвори телефона и седна до кухненската маса. В сумрачната стая, украсена със семейни снимки и спомени, с мебели, които беше спасила и възстановила сама, тя внезапно се почувства самотна. Издокарана, седнала в тази тъмна стая. Самотна.
На вратата се почука. Преди Джолийн да успее да стане, тя се отвори. Тами влезе в къщата с бутилка шампанско.
– Сама си – каза тихо тя.
– Той има много работа – каза Джолийн.
– От това се страхувах. – В очите на Тами се изписа тъга и Джолийн се почувства ужасно. После Тами се усмихна. – Е, не е хубаво да навършиш четиресет и една без публика – каза тя и затвори вратата с крак. – Освен това си умирам да разбера дали ще започнеш да се сбръчкваш пред очите ми, като Гари Олдман в „Дракула“.
– Няма да започна да се сбръчквам.
– Никога не се знае.
– Шампанско? – изви вежда Джолийн.
– То е за мен. Аз нямам родители алкохолици. Ти можеш да си пиеш сода, както винаги.
Тами отвори с лекота шампанското, наля си една чаша и тръгна към дневната, където се тръшна на мекия диван и вдигна чашата.
– За теб, моята бързо остаряваща най-добра приятелка.
Джолийн я последва.
– Ти си само с няколко месеца по-млада от мен.
– Ние, индианците, не остаряваме. Това е научен факт. Погледни майка ми. Още ѝ искат личната карта.
Джолийн седна в едно меко кресло и сви под себе си босите си крака.
Вгледаха се една в друга. Това, което се завихри между тях като мехурчета от шампанско, бяха спомени за други нощи като тази, вечери, които Майкъл беше пропуснал, събития, за които нямаше време. Джолийн често казваше на хората, особено на Тами, колко се гордее със своя умен, успешен съпруг и това беше истина, но напоследък той изглеждаше нещастен. Смъртта на баща му го беше извадила от релси. Тя знаеше колко е нещастен, просто не знаеше как да му помогне.
– Сигурно си наранена – каза Тами.
– Така е – отвърна тихо Джолийн.
– Трябва да поговориш с него за това, да му кажеш как се чувстваш.
– Има ли смисъл? Защо да го карам да се чувства още по-зле? Случват се такива неща, Тами. Знаеш колко държи на работата си Майкъл. Това е едно от нещата, заради които го обичам. Той никога не бяга от отговорност.
– Освен от семейните си отговорности – рече тихо Тами.
– Просто в момента е зает. След смъртта на баща му…
– Знам – каза Тами, – а и вие не разговаряте. Всъщност ти не говориш.
– Разговаряме.
Тами я погледна преценяващо.
– В брака има трудни периоди. Понякога трябва да се бориш за любовта си. Това е единственият начин да стане по-добре.
Джолийн не можеше да не си помисли за родителите си и как майка ѝ се бореше за любовта на един мъж… и така и не я получи.
– Виж, Тами. С Майкъл сме добре. Ние се обичаме. А сега може ли да говорим за нещо друго?
Тами вдигна полупразната си чаша.
– За теб, приятелко. Изглеждаш твърде прекрасно, за да си толкова ужасно стара.
– Изглеждам прекрасно и точка.
Тами се засмя и започна да разказва някаква забавна история за семейството си.
Преди да се усетят, стана единайсет без двайсет и Тами остави празната си чаша на масата.
– Трябва да се прибирам. Казах на Карл, че ще се върна за шоуто на Летърман.
Джолийн също стана.
– Благодаря ти, че дойде, Там. Имах нужда от това.
Тами я прегърна силно, след това тръгнаха заедно към задната врата.
Джолийн я гледаше как се отдалечава по алеята, а после завива към съседната къща. Накрая затвори вратата.
Остана в тишината, сама с мислите си, и никак не хареса компанията им.
* * *
Беше полунощ, когато Майкъл паркира в гаража, до нейния джип. На седалката до него имаше дузина розови рози, увити в целофан. Беше на ферибота, вече на път към дома, когато си спомни, че тя предпочита червените рози. Разбира се. Нищо момичешко не беше в стила ѝ още навремето, в онзи първи тъжен ден, когато се появи в живота му.
Тогава тя беше на седемнайсет. Хлапе, облечено с дрехи втора употреба, с дълга разрошена руса коса и красиви зелени очи, подпухнали от плач. И все пак, въпреки всичко това, тя влезе в офиса за юридическа помощ с изправен гръб и стиснала протрита чанта от изкуствена кожа. Той беше стажант тогава, първа година студент по право.
Тя му се стори невъзможно смела, момиче, което отказва помощ дори в най-ужасните дни в живота си. Влюби се мъничко в нея още тогава, достатъчно, за да ѝ кажа да се върне, когато порасне. Именно нейната дързост го заплени, куражът, който тя носеше с такава лекота, като евтиния пуловер.
Шест години по-късно тя се върна в живота му, вече като военен пилот на хеликоптер и така нататък. Той беше достатъчно млад, за да вярва още в любовта от пръв поглед, и достатъчно пораснал, за да знае, че не се случва всеки ден. Каза си, че няма значение, че той е пацифист, а тя е военен, че нямат нищо общо. Чувстваше се така обичан от нея, така обожаван, не че можеше да си поеме дъх. И сексът беше страхотен. В секса, както във всичко останало, Джо се отдаваше изцяло.
Той взе розите и малката кутийка от „Тифани“ до тях, като се питаше дали скъпият подарък ще изкупи вината му. Тя щеше да разбере, че го е купил преди – че си е спомнил за рождения ѝ ден навреме, за да гравират подаръка, – но дали щеше да е достатъчно? Беше пропуснал вечерята за рождения ѝ ден – беше я забравил.
Дори само като мислеше за това, което предстоеше, се изтощаваше. Щеше да използва чара си, за да я накара да се усмихне, да я моли за прошка, и тя щеше да му я даде великодушно и с лекота и всичко щеше да приключи, но той щеше да види болката в зелените ѝ очи и как усмивката ѝ не разцъфва изцяло, и щеше да знае, че пак я е разочаровал. Той беше лошият тук; нямаше съмнение в това, а тя щеше да му го напомня по милион мънички начини, докато вече не може да я погледне, докато не се обърне с гръб към нея в леглото, втренчи се в стената и започне да си представя различен живот.
Слезе от колата и влезе в къщата. В тъмната кухня намери ваза и сложи в нея розите, после ги отнесе на горния етаж.
В голямата спалня светеше само малката декоративна лампа на бюрото до прозореца. Той остави цветята на старинния скрин и отиде в банята, където се съблече и се приготви за лягане. Легна, дръпна завивките до гърдите си и остана така в тъмното.
Преди дишането на жена му го успокояваше, но сега всеки звук, който тя издаваше, го държеше буден.
Той затвори очи с надеждата да заспи, макар да знаеше, че ще минат часове дотогава, а след това просто ще задреме неспокойно, ще го измъчват сънища за неживян живот и неизбран път.
Събуди се след часове с усещането, че изобщо не е спал. През прозорците навлизаше слаба светлина, на която бледозелените стени изглеждаха сиви като плавей, а тъмният дървен под я поглъщаше напълно.
Той се надигна на лакти и усети как завивката се свлича от гърдите му.
Джолийн лежеше будна, русата ѝ коса беше отметната на една страна, а бледото ѝ лице бе леко извърнато към него.
Болката вече беше в очите ѝ.
– Съжалявам, Джо. – Той се наведе и я целуна бързо, после се отдръпна. – Ще ти се реванширам.
– Зная. Това е просто един рожден ден. Може би го направих на голям въпрос.
Той стана от леглото, взе кутийката от „Тифани“ от скрина и ѝ я подаде.
И тогава се сети, че тя беше поискала нещо специално за рождения си ден. Не подарък; тя не беше такава. Тя искаше… нещо друго. Не можеше да си спомни какво е то, но видя лекото смръщване на лицето ѝ, когато ѝ поднесе кутийката. То обаче бързо изчезна и усмивката ѝ се завърна.
– О, „Тифани“? – Седна в леглото, намести възглавниците зад себе си и отвори кутийката. Вътре блещукаше часовник от злато и платина върху бяла кожена възглавничка. На мястото на числото дванайсет имаше мъничък диамант.
– Красив е. – Тя го обърна отзад и видя гравирания надпис: На Джолийн, честит 41. – Четиресет и една. Леле, как лети времето. Бетси скоро ще е в гимназията.
Щеше му се да не беше казвала това. Времето не беше негов приятел напоследък. Той беше на четиресет и пет – на средна възраст по всички стандарти. Скоро щеше да навърши петдесет и всички шансове да стане друга своя версия щяха да си отидат. Все още нямаше представа каква точно ще е тази друга версия, знаеше само, че цветовете му са избледнели.
Седна на леглото до Джолийн. Погледна я и внезапно изпита голяма нужда от нея, искаше да чувства същото както преди.
– Ти как се справи… със смъртта им? Имам предвид наистина ли се справи? Целият ти живот внезапно се е променил.
Видя я да потрепва и да се извръща леко. Сякаш въпросът я беше ударил в рамото, беше я наранил. Когато го погледна отново, тя се усмихваше.
– Това, което не те убива, те прави по-силен. Сигурно просто избрах да съм щастлива.
Той въздъхна. Още баналности. Внезапно пак почувства умора.
– Ще ти направя закуска в леглото, а после може да излезем с колелата.
Тя остави часовника в кутийката на нощното си шкафче.
– Тази вечер е празненството за рождения ми ден в дома на капитан Ломанд. Ти каза, че може би ще дойдеш.
И ето го: нещото, за което го беше помолила. Нищо чудно, че бе забравил.
– Аз нямам нищо общо с тези хора. Знаеш го. – Той стана и тръгна към скрина, отвори горното чекмедже.
– Аз съм една от тях – каза тя и просто така отново се озоваха на познатия каменист терен. – Партито е в моя чест. Можеш да дойдеш поне веднъж.
Той се обърна към нея.
– Ще отидем на вечеря утре. Какво ще кажеш? Само четиримата. Ще отидем в онзи италиански ресторант, който харесваш.
Джолийн въздъхна. Той знаеше, че тя обмисля още един удар през мрежата на стария спор. Искаше той да е част от нейния военен живот – винаги го беше искала, но той не можеше да го направи, не можеше да понася този скован свят на един за всички и всички за един.
– Добре – рече тя накрая. – Благодаря ти за часовника. Красив е.
– Няма защо.
Вгледаха се един в друг. Тишината се сгъстяваше като аромат на горчиво, силно кафе. Той знаеше, че трябва да говорят, трябва да изрекат дълго премълчавани думи, трупани в тъмното, загнили. Но изречеше ли ги, кажеше ли как се чувства всъщност, вече нямаше да има връщане назад.
* * *
По-късно този следобед, понесла покрита с фолио тавичка, Тами влезе в кухнята на Джолийн.
– Е? – попита тя, като затвори вратата с крак.
Джолийн погледна към дневната, за да се увери, че децата не са наблизо, и каза:
– Той наистина много съжалява. Донесе ми рози и красив часовник.
– Той е този, който има нужда от часовник – отвърна Тами. А когато Джолийн я погледна, сви рамене и добави: – Само казвам.
– Да, помолих го да дойде на партито. Той не иска.
– Съжалявам.
Джолийн успя да се усмихне. Не можеше да не си помисли колко различен е животът на Тами. Карл не беше в армията, но я поддържаше изцяло, идваше на всяко събитие и често ѝ казваше колко се гордее със службата ѝ. Военните снимки на Тами бяха по стените в дома им редом с училищните снимки на Сет и снимки от семейни събития. Всички фотографии на Джолийн с униформа бяха прибрани в чекмеджета.
Тя се извърна от разочарованието в очите на Тами и тръгна към стълбището.
– Момичета! – извика. – Слизайте. Време е за партито.
Лулу слезе по стълбите усмихната, повлякла одеялцето си. Беше облечена с розова рокля на принцеса, дори с коронка. Бетси се появи горе със скръстени на гърдите ръце.
– Моля теее, не ме карай да идвам.
– Тик-так, тик-так.
– Татко няма да идва.
– Той работи – рече Джолийн. – Ти не.
Бетси тропна с крак и се завъртя.
– Хубаво – рече тя и се върна в стаята си.
– Помня колко много исках дъщеря – рече Тами, като се приближи към Джолийн. – Напоследък вече не съм толкова сигурна.
– Каквото и да кажа или направя, все бъркам. Честно казано, тя всеки ден отчупва по парченце от сърцето ми. Твърди, че ще избяга от училище, ако отида в деня на професиите. Явно майка в армията е почти толкова унизително, колкото майка в затвора.
Тами се облегна на нея.
– Ти си отгледана от вълци, така че не знаеш – това е нормално. Майка ми твърдеше, че се опитала да ме продаде на циганите, когато бях на дванайсет. Не ме искали.
– Сет ще идва ли днес?
– Разбира се. Той е момче. Те са като кученца; момичетата са като котки. Той просто иска да ме прави щастлива и да играе видеоигри. Драмата още не се е появила в нашата къща. Макар че Бетси му липсва.
Джолийн погледна нагоре по стълбите.
– Надявам се, че ще е по-мила с него.
Тами кимна.
– Моят син е истинско модно бедствие. Той е странно момче, което се радва да отговори на въпрос в час по биология. Бетси иска да движи с популярните момичета. Разбирам я. Наистина. Дружбата със Сет е социално самоубийство и фактът, че преди бяха най-добри приятели, не ѝ помага. Все пак той не разбира. Пита се защо тя спря да кара скейтборд с него и защо не ѝ харесва вече да търсят пясъчни долари по брега. Онзи плакат за рождения му ден, който тя му направи, още виси на стената в стаята му.
Джолийн не знаеше какво да каже. Преди да измисли нещо, Лулу стигна до последното стъпало и се хвърли напред. Джолийн я грабна и я понесе към колата. След като я закопча в столчето ѝ, се върна в къщата.
– Хайде, Бетси!
Бетси затрополи ядосано по стълбите със слушалките на айпода в ушите. Посланието беше ясно: Идвам, но няма да ми хареса. Джолийн остави това без реакция и я последва към колата.
– Къде е Сет? – извика Бетси, когато отвори задната врата на колата.
Джолийн се качи зад волана.
– С Карл ще ни чакат там. Сутринта са ходили на риба. Бъди мила с него.
Бетси вече не я слушаше. Тя си сложи колана и започна да се занимава с айпода си.
– Музика? – обърна се Джолийн към Тами.
– Днес нека бъде кралицата. В твоя чест.
– Значи Мадона. – Джолийн пъхна диск в плейъра и потег-лиха под познатия ритъм на „Material Girl“.
С Тами или си говореха, или пееха. Лулу не млъкваше; Бетси не каза и дума.
Не след дълго спряха в един квартал на Гиг Харбър, наречен Рейвънуд, на около четиресет минути от базата. Служещите в Националната гвардия живееха из тази част на щата и някои пътуваха с часове, за да отидат на работа.
Капитанът живееше в красива, синя като шарките на английс-ки порцелан къща с бели стрехи и веранда, която я опасваше цялата. Хлапета тичаха из двора и гласовете им се извисяваха и сливаха в един отекващ звук. Къщата и дворът бяха отражение на семейството – на мъжа, който живееше тук. Всичко беше добре поддържано. Петдесетгодишният капитан Бенджамин Ломанд беше един от най-добрите хора, които Джолийн познаваше.
Повечето членове от екипажите и техните семейства вече бяха тук; Джолийн разбра това от многоцветната опашка от коли в задънената уличка. Макар че не можеше да види задния двор, тя знаеше, че мъжете – и жените войници – вече са се събрали около барбекюто и държат бутилки с местна бира или кенчета кока-кола, а съпругите и съпрузите им стоят на групички, разговарят и обуздават децата. И всички се усмихват.
Джолийн спря до алеята. Съпругът на Тами, Карл, и синът им Сет стояха пред гаража. Когато ги видяха, започнаха да махат и тръгнаха към колата. Облечен с широки джинси, пуловер на „Морските ястреби“ и бейзболна шапка на главата, за да скрива оредяващата му коса, Карл приличаше на един от онези леко пълни, солидни мъже, които са били футболни звезди в гимназията и после са постъпили на работа в завода на „Боинг“. И този образ беше изненадващо точен, той наистина беше монтьор, но работеше в собствения си автосервиз.
Сет изобщо не приличаше на баща си. На дванайсет той беше странно, високо и кльощаво хлапе с доста младежки пъпки и очи, които бяха сякаш твърде големи за тясното му лице. Черната му като катран коса се спускаше почти до средата на гърба му. Днес беше облечен с тесни джинси „Ливайс“ (макар всички да знаеха, че са модерни широките) и огромна тениска на „Найн Инч Нейлс“, която подчертаваше още повече кльощавите му ръце.
Тами слезе от колата при приближаването на съпруга си и взе покритата с фолио тавичка.
– А ето я и любовта на живота ми – каза Карл с отворени обятия. Тами се усмихна и му подаде тавичката. Без съмнение това беше прочутото ѝ предястие от седем слоя.
– Честит рожден ден със закъснение – каза Карл на Джолийн, когато тя слезе от колата.
– Благодаря ти, Карл. – Тя отвори задната врата, разкопча колана на Лулу и сякаш освободи кракен. Лулу изскочи от колата и записка от удоволствие, докато търсеше с кого да си играе.
Бетси излезе бавно, със слушалките в ушите. Когато видя Сет, се ококори, ужасена от дрехите му; и стисна устни. Джолийн знаеше, че дъщеря ѝ се страхува да не я видят, че говори с най-добрия си приятел от детството. Затова я бутна леко.
Бетси залитна напред и едва не се блъсна в Сет. Той протегна ръце да я задържи и каза:
– Леле…
– Дано никой не е видял – рече Бетси, отдръпна се от него и се отдалечи. Сет се взира дълго след нея, после сви рамене, отиде на тревата, седна с кръстосани крака и започна да играе на електронна игра.
Джолийн си каза, че трябва да поговори отново с Бетси, за да е по-мила със Сет. Честно казано, не разбираше как е възможно дъщеря ѝ да е толкова зла.
Понесла покритата с фолио стъклена купа със зелева салата, която бе приготвила, тя последва Карл и Тами към задния двор. Заобиколиха къщата и ги видяха: всичките ѝ колеги, приятелите ѝ. Събираха се често, групата, която тренираше заедно от толкова много години. Във „външния“ свят бяха от съвсем различни поприща – зъболекари и дървосекачи, учители и механици. Но за един уикенд всеки месец и две седмици през лятото бяха войници, обучаваха се заедно, служеха на страната си с гордост. Макар че Майкъл би извъртял очи, истината беше, че Джолийн обичаше тези хора. Те бяха като нея; бяха се присъединили към армията, защото вярваха в службата на родината, бяха патриоти и защитаваха Америка. Те вярваха. Нямаше и един човек от екипа, който да не би дал живота си за нея, и обратното.
При появата ѝ всички започнаха да пеят „Честит рожден ден“.
Джолийн се засмя и усети прилив на чиста, сладка радост. Щастието ѝ бе помрачено единствено от факта, че Майкъл не беше тук. Много ѝ се искаше сега да се обърне към него и да му каже колко много означават за нея тези приятелства. Колко много означава за нея този момент. Защото Бог знаеше, че рождените ѝ дни не означаваха нищо за родителите ѝ.
Когато песента свърши, тя обиколи всички, за да им благодари и да си поговорят. Когато остави салатата на масата, отрупана със салати, касероли, десерти и подправки, Оуен „Смити“ Смит ѝ предложи чаша лимонада. Той беше най-новият член на екипа – луничаво двайсетгодишно хлапе, което се бе присъединило към Гвардията, за да си плаща колежа.
– Благодаря ти, Смити – каза тя.
Той се усмихна и показа пълен комплект скоби.
– Честит рожден ден, командире. И мама е на толкова години.
– Благодаря ти – засмя се тя, а той изчезна, бързаше да намери най-новата си приятелка.
– Офицер Заркадес – каза Джейми Хикс, който се приближи до нея и вдигна бирата си. Той беше другият стрелец в екипажа ѝ. На двайсет и девет и току-що разведен, Джейми се опитваше да получи съвместно попечителство за осемгодишния си син от бившата си жена Джина. Разводът им бе станал много неприятен.
– На четиресет и една, а?
Тя взе един морков от подноса със зеленчуци и го потопи в соса.
– Да, не е за вярване.
– Жалко, че Майкъл не успя да дойде.
Тя не се изненада от тези думи. Знаеше, че повечето ѝ приятели се чудят защо Майкъл рядко се появява на събиранията им. Искаха да я защитят. Тренираха заедно от толкова дълго време, че между тях нямаше много тайни.
– Той работи много усилено и работата му е важна.
– Да. Джина също не идваше често.
Не ѝ хареса сравнението между тях, колкото и индиректно да беше. Тя тъкмо щеше да го каже, но състраданието в очите на Джейми внезапно я накара да се почувства самотна. Каза му нещо – и сама не знаеше какво – и се отдалечи. Мина покрай барбекюто, където всички се смееха, и отиде в градината с рози на капитана. Вгледа се в ярките още стегнати розови пъпки. Розови. Тя обичаше червените. Майкъл преди знаеше това.
– Добре ли си? – попита Тами, като се приближи и я бутна с хълбок.
– Разбира се – отвърна тя бързо.
– Аз съм до теб – каза тихо Тами, сякаш знаеше какво става в мислите ѝ. – Всички сме до теб.
– Зная – каза Джолийн и огледа хората, които означаваха толкова много за нея. Всички ѝ се усмихваха и махаха. Обичаха я, държаха на нея; тези хора ѝ бяха семейство също като Майкъл и момичетата. Тя беше благословена.
Нищо че Майкъл не дойде; те бяха женени, но не бяха сиамски близнаци. Не беше нужно да споделят всеки аспект от живота си.